Кати Хопкинс
Рецепта за съпротива (10)

Десета глава
Ремонт

— Кога ще дойдат? — попита Сушила, която се появи пред вратата на апартамента рано-рано сутринта в понеделник.

— Всеки момент — отвърнах й аз. — Ние с Роза тъкмо закусваме. Ще пийнеш ли нещо — кафе, сок?

Сушила кимна утвърдително и влезе. Бях й казала в автобуса на връщане от училище за безплатното освежаване на апартамента и тя ме бе помолила да дойде да наблюдава работата на майсторите, защото обожавала да гледа подобни предавания по телевизията.

Бях много щастлива. Не се бях чувствала толкова страхотно от цяла вечност. Ремонтът на апартамента бе първото нещо, което печелех в живота си, като изключим кошничката с немски наденички, когато бях на десет и тъкмо бях решила да ставам вегетарианка. За разлика от тогава, този път печалбата ми действително се очертаваше да ми бъде от полза.

Въведох Сушила в кухнята, където Роза правеше кафе и преглеждаше бележките, които бях разлепила за нея навсякъде. Запознах момичетата една с друга и извадих чаша за Сушила.

— Колумбийско или кенийско кафе? — попитах я.

— Няма значение — отвърна ми тя.

— Желаеш ли бисквити? Имаме шоколадови и с орехи. А също така имаме и домашно приготвен кекс. Аз го направих — заявих гордо.

Шкафовете и хладилникът бяха пълни като в нормална кухня, защото преди леля Есме да тръгне за Ню Йорк, я бях попитала дали мога да напазарувам по интернет някои основни продукти. Тя беше толкова заета с приготвянето на багажа си, че прие, без дори да се замисли, и си прекарах страхотно, харчейки онлайн от дебитната й карта. Мисли мащабно!, ми беше казал Джо. Това и направих. Заредих кухнята с всичко възможно. Роза, разбира се, ми помогна в избора — хляб, сирене, макарони, зеленчуци, плодове и така нататък. Намерихме невероятен сайт, в който наред с цената имаше и снимка на всеки продукт, така че Роза посочваше това, което искаше да поръчаме, и аз го пращах във виртуалната ни кошница.

— Какво става тук? — попита Сушила, когато видя бележките, разлепени навсякъде из стаята.

— Уча Роза на английски — отвърнах аз.

Предната вечер ни бе хрумнало, че това е далеч по-добра идея от рисуването. Вместо всеки път да скицираме това, което се опитвахме да си кажем, решихме да напишем бележки с имената на различните предмети и да ги лепнем върху самите тях, като например бележка с думата ВРАТА върху вратата, МАРМАЛАД върху бурканчето с мармалада. Роза схващаше доста бързо и вече бе научила половината от думите, които бяхме разлепили из кухнята.

Докато се суетяхме около приготвянето на кафето, на вратата се позвъни. Всички дружно се отправихме към коридора.

— Това сигурно те — обърна се Роза към Сушила, която й кимна в отговор.

Отворих вратата. Отпред стояха трима души, които изглеждаха доста странно. Бяха двама мъже и една жена. Жената носеше големи черни очила, които й придаваха строг вид, а русата й коса бе небрежно свита на кок. Единият от мъжете беше с обръсната глава и изглеждаше доста якичък. Приличаше по-скоро на строител и носеше със себе си някакъв сандък. Докато другият беше висок и слаб, с дълга чуплива черна коса и гърбав нос. Кожата му беше толкова бледа, че му придаваше вид на болнав. И тримата бяха облечени целите в черно.

— Ти ли си Дану? — попита високият слаб мъж.

Кимнах утвърдително.

— Аз съм Пи Джей, а това е моят екип — Наталка и Александър. Можеш за по-кратко да ги наричаш Нат и Алекс.

Трябва да съм изглеждала доста стъписана, защото хората, които стояха пред вратата, приличаха повече на работещи в погребална агенция, отколкото във фирма за вътрешен дизайн.

— Ние сме твоята награда. Тадаам! — заяви Пи Джей, без да се усмихне, след което плесна с ръце и даде знак на Нат и Алекс да влязат в апартамента. — Защо си се втренчила така в мен?

— О, извинете! — казах аз и се отместих, за да им направя път да влязат. Въобще не се бях усетила, че съм го зяпнала, но той изглеждаше толкова различен. Не говоря за гърбавия нос и бледата му кожа, не. Имаше и още нещо. Пи Джей притежаваше някакъв особен чар, който му придаваше вид на романтичен поет от далечни времена. Освен това говореше с чуждестранен акцент. Звучеше като смесица от руски и още някакъв език.

Той преметна през рамо единия край на дългия си кадифен шал и влезе. Заразхожда се из коридора, оглеждайки стените, подовите первази и самия под.

— Така. Да видим какво имаме тук — каза той с тон, сякаш не харесваше видяното.

Изведнъж си спомних, че за първи път видях името Пи Джей в сайта на Джо.

— Извинете, случайно да познавате Джо Джойв? — попитах го аз.

Пи Джей се обърна към мен.

— Всички познават Джо. Наричаме го Кръстника. Ателието ми е на същата улица, на която е ресторантът му. Той приготвя най-вкусния кебап в района.

— А случайно да членувате в неговия клуб по астрология?

— Клуб по астрология? Това пък какво е?

— Нали се сещате — зодии, планети, Юпитер, Венера… — Не ми се искаше да навлизам в подробности в присъствието на останалите, за да не ме помислят за мръднала. Освен това нямах представа доколко Нат и Алекс бяха наясно с това, че шефът им се проявяваше като планета в свободното си време. След случката на площада вече бях склонна да приема това за реално. Ами така де, в крайна сметка, никой не бе напълно наясно кои точно сме или откъде се бяхме появили, а също и какво правехме на Земята, така че не виждах какво пречеше на някои хора да са въплъщение на планетите.

— Oh oui^[1], разбира се. C’est vrai. C’est moi^[2] — отвърна ми той на френски и плесна с ръце. — Някои ме наричат Пи Джей, други пък Плутон. Плутон се казвам аз и ще преобразя дома ви за час. Така, да видим откъде да започнем. Нека да огледаме още малко наоколо.

— Вие руснак ли сте? — полюбопитствах аз.

Той отметна назад косата си.

— Какво значение има откъде съм — Русия, Украйна или планетата Плутон? Приемам себе си като част от Вселената.

Бинго! Със сигурност е един от тях — помислих си със задоволство. — Говори по същия загадъчен начин. Чудя се какво ли умее и дали ще се преобрази като Джо в нещо чудновато.

Не се случи нищо подобно. Той се държеше съвсем нормално. Влизаше от стая в стая, мърмореше си нещо под носа, изцъка няколко пъти недоволно с език, а Роза, Сушила, помощниците му и аз го следвахме нагоре-надолу по коридора.

— Ужас! — каза Пи Джей, когато най-после спря.

— И аз мисля така — отвърнах и застанах до него. — Положението си е направо трагично, нали?

— Не, не бих го нарекъл трагично, само е малко безлично. Нито една от стаите няма свое специфично излъчване.

— Нито една? — попитах аз.

— Нито една — потвърди Сушила.

— Абсолютно вярно — отбеляза Пи Джей. — Нито една. Така и не можах да разбера кой живее тук, що за човек е, какво харесва, какво не харесва.

— Точно това казах и аз — допълни Сушила. — Изглежда съвсем безлично, все едно си в хотел.

— Именно. Прилича на бяло платно.

— На бяло платно? — учуди се Сушила.

Пи Джей кимна.

— Ами да — допълни той, — неизрисувано, празно платно на художник. Което всъщност е направо прекрасно. Откъде да започнем? Алекс, Нат, запишете всички промени, които госпожица Харви Джоунс желае! Е, госпожице Джоунс? Ти спечели тази награда, ти казваш какво да правим тук. Имаш ли някакви идеи?

— Ъъъ… — Внезапно ме обхвана паника. Какво щеше да стане, ако леля Есме не харесаше промените, които щяхме да направим в апартамента й? Нямах представа какъв бе вкусът й. Изглежда чистотата бе единственото нещо, което имаше значение за нея. — Ами, леля ми харесва всичко да е спретнато и подредено, така че предлагам да се спрем на възможно най-семплия и изчистен вариант.

— Няма проблем — каза Пи Джей. — Само ни кажи какво точно би желала да направим.

Той се настани на дивана и ми даде знак да седна и аз. Това и направих, докато Нати Алекс застанаха зад него като верни слуги на фараон.

Пи Джей щракна с дългите си кокалести пръсти.

— Дайте ми цветовете и мострите! — нареди той и Нат извади една камара каталози от огромната си чанта и ги остави на масата пред нас. — И така, Дану и приятели. Време е да вземем някои решения.

Прекарахме следващия половин час в разглеждане на мостри на платове и различни бои, каталози за мебели, видове осветление, подови настилки.

— Какъв стил предпочиташ — класически, модерен, екзотичен или по-романтичен? Ти решаваш.

Вдигнах глава от един от каталозите.

— Ами… иска ми се да е нещо, което ще направи апартамента да изглежда по-уютен, да заприлича на истински дом, където на човек да му е приятно да се прибира.

Пи Джей се взря в нищото пред себе си, сякаш се опитваше да си представи това, което току-що бях описала.

— Да, мисля, че бихме могли да постигнем този ефект. Безспорно. Остави нещата в наши ръце, Дану, и когато приключим, няма да можеш да познаеш това място.

Майчице мила, дано леля Есме остане доволна от резултата! — помислих си аз. Едно беше да се държа като нацупена тийнейджърка, а съвсем друго — да преобразя апартамента й до неузнаваемост. Вече не бях така убедена, че това е добра идея.

— Какво ще кажете като начало да направим само една стая или… само единия й ъгъл?

Пи Джей ме погледна така, сякаш му бях зашлевила плесница.

— Ще кажа, че има хора, които мечтаят да са на твоето място и които високо ценят професионализма ми и това, което правя. — Той плесна с ръце, при което Нат и Алекс застанаха до него. — Хайде, тръгваме си!

В момента, в който те излязоха от стаята, осъзнах колко празно и пусто беше тук. Ако оставех Пи Джей да си тръгне, щях всеки ден да го гледам такова. Нищо нямаше да се промени. Тогава си спомних думите на Джо: „Мисли мащабно!“ Почудих се дали да рискувам да си навлека гнева на леля, като направя ремонта, или да заложа на сигурното и да оставя нещата такива, каквито си бяха. Спуснах се към вратата.

— Почакайте, Пи Джей! Моля ви, не си тръгвайте! Съжалявам за казаното! Наистина дълбоко ценя това, което сте готови да направите за мен. Моля ви, върнете се! Направете каквото трябва.

Пи Джей спря на входната врата, обърна се и измърмори:

— Пфу, всеки път едно и също. Хората най-много се плашат от промяната. — Той сложи ръка на челото си и вдигна поглед към тавана, придавайки си вид на засегнат. — Сякаш не им е ясно! — добави той и извърна поглед към мен. — За да съградиш нещо ново, първо трябва да разрушиш старото, не мислиш ли? Няма как да си направиш омлет, ако първо не счупиш яйцата.

— Да, да, точно така. Само не си тръгвайте! Опитвам се да мисля мащабно. И май започва да се получава. Вече не ме е страх от промяната. Моля ви, нека да забъркаме този омлет!

Пи Джей плесна отново с ръце и този път почти се усмихна.

— Великолепно! Мисля, че страшно ще се позабавляваме тук.

 

 

По-късно, когато всички си тръгнаха, реших да проверя астрологичния сайт за някоя нова игра или изненада, но единственото, което намерих там, бе думата „Марс“.

Това пък какво ще рече? — зачудих се аз и се пъхнах в леглото си. Марс бе името на любимия ми шоколадов десерт, но какво общо имаше той с астрологията? Явно Джо наистина си бе наумил да ми помогне да кача няколко килограма. Сигурно се опитваше да ми каже да хапвам повечко шоколад. Добре тогава, така да бъде. А може пък да е имал предвид планетата Марс, която бе едно от десетте важни небесни тела в астрологията наред със Слънцето, Луната, Меркурий, Венера, Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун и Плутон. Вече бях прочела всичко за тях в книгата си по астрология. Юпитер бе планетата на веселието и изобилието, Плутон — на разрушението, обновлението и промените. Венера пък беше символ на любовта, красотата и хармонията. Какво символизираше Марс? Знаех, че го бях прочела някъде. Но преди да се сетя, неусетно потънах в дълбок сън.