Дмитрий Глуховски
Метро 2034 (7)

Глава шеста
От другата страна

След миг Омир вече беше готов да повярва, че всичко това му се е сторило: и неясният контур на барикадата в края на тунела, и сякаш познатият му глас, изкривен от стария мегафон. Заедно със светлината угаснаха всички звуци и сега той се чувстваше като осъден, на когото преди екзекуцията са сложили чувал върху главата. В непрогледния мрак и внезапно спусналата се тишина светът сякаш изчезна. За всеки случай старецът докосна лицето си, убеждавайки се, че самият той още не се е разтворил в тази космическа чернота.

После, окопитил се, напипа фенерчето и пусна трепкащия лъч пред себе си — нататък, където преди минута се бе разиграло невидимото сражение. На трийсет метра от мястото, където той беше стоял по време на битката, тунелът бе преграден по цялата си дължина и ширина с огромна метална стена, прерязала участъка като гилотина.

Слухът не го беше подвел — някой наистина бе задействал херметичната врата. Омир знаеше за нея, но не очакваше, че все още е възможно да бъде използвана. Оказа се, че е напълно възможно.

Неговите отслабнали от взирането в хартията очи не успяха да забележат веднага човешката фигура, паднала до желязната стена. Омир насочи напред автомата и отстъпи, решил, че това е един от хората от оттатъшната страна, който в суматохата е останал зад борда, но после разпозна в човека Хънтър.

Той не помръдваше. Целият плувнал в пот, старецът се затътри към бригадира, очаквайки да види кървави струи върху ръждясалия метал… Но не. Макар и да бяха стреляли в него с картечница от упор насред главния тунел, Хънтър беше невредим. Допрял осакатеното си ухо до метала, той попиваше доловими само за него шумове.

— Какво стана? — попита предпазливо Омир и се приближи.

Бригадирът не го забелязваше. Той шепнеше нещо — шепнеше на себе си, повтаряйки думите на онези, които бяха останали зад спусналата се врата. Чак след няколко минути се откъсна от стената и се обърна към Омир.

— Връщаме се.

— Какво се случи? — повтори Омир.

— Там има бандити. Необходимо е подкрепление.

— Бандити? — попита объркано старецът. — Стори ми се, че чух…

— „Тулска“ е превзета от враг. Трябва да си я върнем. Нуждаем се от огнехвъргачки.

— Защо огнехвъргачки? — Омир съвсем се обърка.

— За по-сигурно. Връщаме се. — Хънтър се обърна и закрачи по обратния път.

Преди да го последва, старецът огледа внимателно херметичната врата и се притисна към студената стена, очаквайки също да чуе откъслечни разговори. Тишина…

Омир осъзна, че не вярва на бригадира. Който и да беше врагът, превзел станцията, той се държеше абсолютно необяснимо. На кого би му хрумнало да използва херметична врата само за да се предпази от двама души? Какви бандити биха влезли в продължителни преговори с въоръжени хора на пограничния пост, вместо да ги направят на решето още на подстъпите?

В края на краищата какво можеше да означава зловещата дума „възмездие“, изречена от загадъчните стражи?

* * *

Няма нищо по-ценно от човешкия живот, казваше бащата на Саша. За него това не бяха празни думи или азбучна истина. Някога той изобщо не бе мислил така, неслучайно беше станал най-младият боен командир на линията.

Когато си на двайсет, се отнасяш и към смъртта, и към убийството доста по-лекомислено, а целият живот ти се струва игра, която, ако се наложи, можеш да започнеш отначало. Неслучайно всички армии на света се състоят от довчерашни ученици. Но разпореждащите се с играещите си на война младоци са онези, които умеят да виждат в хилядите биещи се и загиващи хора сините и червените стрелки върху картите. Тези, които са способни да забравят за откъснатите крака, за изтърбушените кореми и разбитите черепи, да вземат решение, с което да пожертват рота или полк.

Някога той се бе отнасял с пренебрежение и към враговете си, и към самия себе си и с изумителна за всички лекота се заемаше със задачи, които би трябвало да му струват главата. Но не беше безразсъден и зад всичките му действия се криеха прецизни изчисления. Умен, старателен, и при това равнодушен към живота, той не усещаше неговата реалност, не мислеше за последствията и не се затормозяваше с угризения на съвестта. Не, никога не стреляше в жени и деца, но собственоръчно екзекутираше дезертьори. Почти нечувствителен беше и към болката. Общо взето, всичко му бе все едно.

Докато не срещна майката на Саша.

Тя го привлече — него, свикналия с победите — със своето безразличие. Единствената му слабост, честолюбието, което до момента го беше карало да се хвърля срещу картечния огън, сега го поведе към нов отчаян щурм, неочаквано превърнал се в продължителна обсада.

По-рано не му се бе налагало да полага особени усилия в любовта — жените сами слагаха знамената си в краката му. Разглезен от тяхната сговорчивост, той винаги успяваше да се насити на поредната приятелка, преди да се влюби в нея, и след първата нощ губеше всякакъв интерес към съблазнената. Неговият напор и славата му заслепяваха девойките и малцина от тях се опитваха да изпробват старата изпитана стратегия — да накарат мъжа да чака, за да успее да се запознае с тях.

Но на нея той й беше скучен. Тя не се впечатляваше от наградите му, званията му, бойните и любовните му триумфи. Не отговаряше на погледите му, клатеше глава в отговор на шегите му. И завоюването на тази девойка започна да му се струва истинско предизвикателство. По-сериозно, отколкото покоряването на съседните станции.

Скоро той разбра, че близостта с нея, която трябваше да стане просто свежа резка върху приклада му, се отдалечава все повече и повече — и по време, и по значимост. Тя се държеше така, че той беше доволен, ако успееше да прекара дори час на ден в нейната компания. И дори на това тя се съгласяваше, за да го помъчи. Поставяше под съмнение заслугите му и се подиграваше на принципите му. Ругаеше го за бездушието му. Разклащаше неговата увереност в собствените му сили и цели.

Той търпеше и търпеше. Дори това му харесваше. Покрай нея започна да се замисля. Да се колебае. А по-късно — и да чувства безпомощност, защото не знаеше как да подходи към тази девойка; да чувства съжаление за минутите, което не е прекарал с нея; да чувства дори страх, че ще я загуби, без да е успял да я направи своя. Да чувства любов. И тя го възнагради със знак — сребърен пръстен.

Най-накрая, когато той съвсем отвикна да бъде без нея, тя отстъпи.

След година се роди Саша. Така се получи, че вече не можеше да пренебрегне два живота, пък и сега самият той вече нямаше право да загине.

Когато си само на двайсет и пет и командваш най-силната армия в обозримата част на света, е трудно да се отървеш от усещането, че твоите заповеди могат да накарат земята да спре да се върти. Но за да отнемаш живота на хората, не е необходимо голямо могъщество. Виж, да се дарява живот на умрелите — това не е възможно за никого.

Лично имаше възможността да се убеди в това — жена му умря от туберкулоза и той беше безсилен да я спаси. От този момент нататък нещо в него се пречупи.

Тогава Саша едва бе навършила четири, но помнеше добре майка си. Помнеше и страшната, тунелна пустота, която остана, след като майка й си отиде. Близостта на смъртта се разтвори като бездънна пропаст в малкия й свят и тя често поглеждаше надолу. Краищата на пропастта се срастваха много бавно. Изминаха две или три години, преди да престане да вика майка си насън.

А баща й понякога все още я викаше.

* * *

Може би Омир не се беше заловил за делото по правилния начин? Ако героят на епоса не искаше да се яви при него, може би трябваше да се започне с неговата бъдеща възлюбена? Да го подмами с нейната красота и свежест?

Отначало предпазливо да опише нейните линии и тогава сам ще се появи от небитието, за да се срещне с нея? За да бъде любовта им съвършена, той ще е длъжен да я допълва идеално със себе си, следователно трябва да се появи в поемата вече готов, завършен.

Със своите грапавини, своите мисли те ще си подхождат точно като отломките от разбитите витражи на „Новослободска“. Та нали те също някога са били едно цяло и затова са обречени да се свържат отново… Омир не виждаше нищо лошо в това да открадне този сполучлив сюжет от отдавна починалите класици.

Но решението само изглеждаше просто — създаването на жива девойка от хартия и мастило се оказа непосилна задача за Омир. А и едва ли той би могъл да говори убедително за чувствата.

Настоящият му съюз с Елена беше изпълнен със старческа нежност, но те се бяха срещнали твърде късно, за да се обичат, без да се обръщат към миналото. На тази възраст човек не се стреми да задоволи страстта си, а се бори срещу самотата.

Истинската и единствена любов на Николай Иванович беше погребана на повърхността. За изминалите десетилетия всичките й детайли, освен един, бяха избледнели и се бяха заличили и той вече не можеше да пише романа от собствен опит. Освен това в онези отношения нямаше никакъв героизъм.

В деня, в който върху Москва се изля ядреният порой, на Николай му предложиха да стане машинист на мотриса вместо пенсиониралия се Серов. Заплатата му щеше почти да се удвои, а преди повишението му даваха няколко дни отпуска. Той се обади на жена си, тя обяви, че ще изпече ябълков пудинг и излиза да купи шампанско, като ще вземе и децата да се разходят.

Обаче той трябваше да си довърши смяната.

Николай Иванович влезе в кабината на влака като негов бъдещ капитан, щастливо женен и намиращ се в самото начало на тунела, водещ към чудна, сияеща перспектива. За следващия половин час той остаря с двайсет години. На последната спирка Николай пристигна като съсипан, несемеен бедняк. Може би затова всеки път, когато видеше пред себе си запазил се по чудо влак, го обземаше желанието да заеме полагащото му се място на машиниста, като домакин да погали панела с приборите, да погледне паяжината на тюбингите през предното стъкло. Да си въобрази, че мотрисата все още може да бъде поправена.

Че може да даде заден ход.

 

 

… Бригадирът сигурно създаваше около себе си особено поле, което отблъскваше от него всякакви опасности. И той, изглежда, знаеше за това. Пътят до „Нагорна“ им отне по-малко от час. Линията не му оказваше никаква съпротива.

Омир винаги беше усещал, че разузнавачите и търговците от „Севастополска“, както и всички останали обикновени хора, осмеляващи се да влизат в тунелите, са чужди организми в метрото. Микроби, попаднали в кръвоносната му система. Достатъчно беше да излязат извън пределите на станцията и въздухът около тях се възпаляваше, реалността се пропукваше и сякаш отникъде се появяваха невъобразими създания, които метрото изправяше срещу човека.

Но Хънтър не беше чуждо тяло в тъмните участъци, той не предизвикваше възмущението на Левиатана, по чиито вени пътешестваха. Понякога бригадирът гасеше фенера и се превръщаше в част от сгъстената тъмнина, изпълнила тунела. Тогава сякаш го подхващаха невидими потоци и го понасяха напред с двойно по-голяма скорост. Омир, който бързаше колкото може зад бригадира, започваше да му крещи с всичка сила и Хънтър, сякаш опомнил се, спираше и го изчакваше.

По пътя обратно дори им бе позволено да минат спокойно през „Нагорна“. Маранята се беше разсеяла, станцията спеше. Сега се виждаше цялата и бе невъзможно да си представи човек къде е успяла да скрие призрачните гиганти. Обикновена изоставена спирка — солни напластявания на сивия таван, мек дюшек от прах, разстлан върху перона, опушени стени. И едва след това погледът се задържаше върху странните следи по пода, останали от нечие трескаво драпане; върху запечените кафеникави петна по колоните; върху плафоните на тавана, съборени, сякаш някой ги е помел.

„Нагорна“ остана зад тях, те бързаха нататък. Засега Омир смогваше на темпото на бригадира, но, изглежда, и той също беше заключен в магически мехур, който го правеше недосегаем. Омир се чудеше на себе си: откъде у него се намираха сили за такъв дълъг „марш на скок“?

Но вече не му достигаше дъх за разговори. А и Хънтър сега не благоволяваше да го удостои с отговорите си. За кой ли път през този дълъг ден Омир се запита защо изобщо бе предоставил услугите си на безмълвния и безмилостен бригадир, който постоянно забравяше за него.

Приближи се и зловонието на „Нахимовски проспект“ ги зашемети. Забравил за предпазливостта, Омир би прекосил станцията колкото се може по-бързо, но бригадирът постъпи по обратния начин — забави крачка. Старецът едвам издържаше дори през противогаза си, а Хънтър даже душеше въздуха, сякаш в тежката, задушлива смрад на „Нахимовски“ можеха да се усетят някакви нюанси.

Този път трупоядците почтително се разбягаха пред тях, хвърляйки недоизглозганите кости и ронейки от устата си късове месо. Хънтър отиде точно в средата на станцията, изкачи се на ниско хълмче, затъвайки до глезените си в плът, и дълго оглежда наоколо. После, неудовлетворен, изостави подозренията си и продължи нататък, така и неоткрил онова, което търсеше.

Затова пък Омир успя да го намери.

Когато по едно време се подхлъзна и падна на четири крака, той подплаши млад трупоядец, който изкормваше мокра бронежилетка. Омир видя търколилата се встрани униформена севастополска каска и ослепя от мигновеното запотяване от вътрешната страна на стъклата на противогаза.

Обуздавайки гаденето си, старецът се добра до костите и ги преобърна, надявайки се да намери войнишкия жетон. Но вместо това забеляза малко тефтерче, изпоцапано в червено. Веднага го отвори на последната страница и попадна на думите: „В никакъв случай да не се щурмува!“.

* * *

Баща й я беше отучил да плаче още докато беше малка, но сега тя нямаше с какво друго да отговори на съдбата. Сълзите сами течаха по лицето й, от гърдите й се откъсна тънък, тъжен вой. Саша веднага разбра какво се е случило, но вече от няколко часа не успяваше да се примири.

Викал ли я беше той на помощ? Искал ли бе да й каже нещо важно преди смъртта си? Тя не помнеше момента, в който е заспала, и не беше докрай сигурна дали е будна и в момента. Защото нали можеше да съществува и свят, в който баща й не е умирал? Където тя не го е убивала със своята дрямка, своята слабост и егоизма си.

Саша държеше в дланите си изстиналата, но все още мека ръка на баща си, сякаш опитвайки се да я сгрее, и уговаряше и него, и себе си:

— Ще намериш кола. Ще се качим горе, ще седнем в нея и ще отпътуваме. Ще се смееш — като в деня, в който донесе уредба с музикални дискове…

Отначало баща й седеше, облегнал гръб на колоната, сякаш спи. Но после тялото му започна бавно да пълзи надолу, към локвата засъхнала кръв, сякаш му беше омръзнало да се прави на жив и не искаше повече да заблуждава Саша.

Бръчките, които вечно набраздяваха лицето му, сега се бяха изгладили почти изцяло.

Тя пусна ръката му и му помогна да легне по-удобно, покри главата му със скъсано одеяло. Нямаше как да го погребе по друг начин. Да, искаше й се да го занесе на повърхността и да го остави там да лежи, гледайки небето, което все някой ден щеше да се изчисти отново. Но много по-рано тялото му би станало плячка на скитащите горе вечно гладни твари.

А на тяхната станция никой нямаше да го докосне. От загиналите южни тунели не се очакваше опасност — в тях бяха оцелели само летящите хлебарки. На север участъкът прекъсваше, излизайки на ръждясалия и полуразрушен мост с единствен оцелял коловоз.

Там, отвъд моста, имаше хора, но на никого от тях нямаше да му хрумне да го прекоси просто от любопитство. Всички знаеха, че от другата страна започваше изпепелена пустош, на чийто край има станция с двама обречени заточеници.

Баща й не би й позволил да остане тук сама, а и в това вече нямаше никакъв смисъл. Освен това Саша знаеше: колкото и далеч да избяга, колкото и отчаяно да се опитва да се измъкне от омагьосания затвор, сега вече никога нямаше да смогне да се освободи напълно от него.

— Тате… Прости ми, моля те — изхлипа тя, съзнавайки, че не може да заслужи прошка.

Свали от пръста му сребърния пръстен и го пусна в джоба на гащеризона си. Взе клетката с утихналия плъх и тръгна на север, оставяйки след себе си върху прашния гранит върволица от кървави следи.

 

 

Когато Саша слезе на релсите и влезе в тунела, на празната станция, превърнала се в погребална ладия, се случи необичайно знамение. От гърлото на срещуположния тунел се изтръгна дългият език на пламък, който се стремеше да се добере до баща й. Не го достигна и отстъпи обратно в дълбината на тунела, неохотно признавайки правото на покой на мъртвеца.

* * *

— Връщат се! Те се връщат!

Истомин дръпна телефонната слушалка от ухото си и я погледна недоверчиво, сякаш тя беше одушевено същество и току-що му бе разказала глупава приказка.

— Кои те?!

Денис Михайлович скочи от масата, разливайки чая, който образува конфузно тъмно петно върху панталоните му. Човекът прокле чая и повтори въпроса си.

— Кои те? — машинално повтори Истомин в слушалката.

— Бригадирът и Омир — изшумоли слушалката. — Ахмед е убит.

Владимир Иванович попи с носната си кърпа плешивината на главата си, потри слепоочието си под черния ластик на пиратската си превръзка. Съобщаването на роднините за гибелта на бойци влизаше в неговите задължения.

Без да дочака превключването на комутатора, той надникна през вратата и извика на адютанта си:

— И двамата при мен! И кажи да ни донесат нещо за ядене!

Разходи се из кабинета, кой знае защо поправи висящите на стената снимки, прошепна нещо при картата и се обърна към Денис Михайлович, който го зяпаше, скръстил ръце на гърдите си.

— Володя, ти си като девица пред среща — изсумтя полковникът.

— Както виждам, ти също се вълнуваш — озъби се началникът на станцията, кимайки към намокрените панталони на командира.

— Какво аз? При мен всичко е готово. Събрани са два ударни отряда, два дни преди мобилизацията. — Денис Михайлович погали нежно лежащата на масата синя барета, изправи се и я нахлупи на главата си, придавайки си официален вид.

В приемната започна суетня, задрънкаха прибори. Ординарецът, гледайки въпросително, показа през вратата запотена бутилка с алкохол. Истомин махна с ръка — после, всичко после! Най-накрая се чу и познатият приглушен глас, вратата се отвори рязко и отворът се запълни от широкоплещестата фигура. Зад гърба на Хънтър пристъпваше от крак на крак старият лъжльо, когото бригадирът кой знае защо беше взел със себе си.

— Добре дошли! — Истомин седна в креслото си, изправи се и пак седна.

— Какво става там?! — извика полковникът.

Бригадирът прехвърли тежкия си поглед от единия на другия и се обърна към началника.

— „Тулска“ е превзета от номади. Изколили са всички.

— Включително и нашите? — повдигна рунтавите си вежди Денис Михайлович.

— Доколкото ми е известно. Достигнахме до вратите на станцията, стана бой и те ги затвориха.

— Затворили са херметичните врати? — Истомин се надигна и вкопчи пръсти в ръба на масата. — И какво ще правим сега?

— Ще щурмуваме — изстреляха в синхрон бригадирът и полковникът.

— Не бива да се щурмува! — неочаквано се обади Омир от приемната.

* * *

Трябваше просто да дочака уречения час. Ако не беше сбъркала деня, дрезината трябваше да се появи от влажния нощен мрак съвсем скоро. Всяка минута повече, прекарана тук, при срутването, където тунелът се подаваше от земята като разрязана вена, й струваше ден от живота. Но Саша имаше само един изход — да чака. На онази страна на безкрайно дългия мост тя би стигнала до затворена херметична врата, отваряща се само отвътре — веднъж седмично, в пазарен ден.

Сега Саша нямаше с какво да търгува, а трябваше да купи повече, отколкото когато и да било. Но вече й беше все едно какво ще поискат от нея хората с дрезината в замяна на пропуска към света на живите. Гробовната студенина и посмъртното равнодушие на баща й бяха заразили и нея.

Колко си беше мечтала по-рано някой ден те все пак да се доберат до друга станция, където да бъдат заобиколени от хора, където тя да може да се сприятели с някого, да срещне някой особен… Разпитваше баща си за младостта му не само защото искаше да се върне в светлото си детство, но и защото скришом си представяше себе си на мястото на майка си, а на мястото на баща си — мъглив красавец с променливи черти; тя неловко си представяше любовта. Тревожеше се, че няма да може да намери общ език с другите, когато се върне в голямото метро. И за какво ще си говорят с нея?

И ето че до пристигането на ферибота оставаха броени часове, може би минути, а на нея не й пукаше за другите — нито за мъжете, нито за жените, и дори мисълта за връщане към човешкото съществуване й изглеждаше подигравка по отношение на баща й. Без да се колебае нито секунда, тя би се съгласила сега да проведе остатъка от дните си на тяхната станция, стига това да помогнеше той да бъде спасен.

Угарката от свещта в стъкления буркан затрепка в агония и Саша прехвърли пламъка на нов фитил. В един от походите нагоре баща й бе намерил цяла кутия восъчни свещи и няколко от тях винаги бяха в просторните джобове на гащеризона й. На Саша й се искаше да мисли, че техните тела са същите такива свещи и някаква частица от баща й е преминала в нея след угасването му.

Ще видят ли хората с дрезината нейния сигнал в мъглата?

Досега тя бе успявала да не се задържа нито за миг напразно на повърхността. Баща й й забраняваше, пък и подутата му шия сама по себе си беше достатъчно предупреждение. При срутването Саша обикновено се чувстваше неуютно, озърташе се неспокойно и само понякога се осмеляваше да се приближи до първата дупка в моста, за да погледне през нея към течащата долу черна река.

Но сега имаше твърде много време. Препъвайки се, настръхнала от влажния есенен вятър, Саша направи няколко крачки напред и зад вкочанените дървета в сумрака се появиха ронещите се хребети на многоетажните блокове. В мазната лепкава река тежко пляскаше нещо огромно, а в далечината стенеха с почти човешки гласове неизвестни чудовища.

И изведнъж към плача им се присъедини жално, унило поскърцване…

Саша скочи на крака, вдигайки високо буркана със свещта, и от моста й отговориха с прокрадващ се лъч. Срещу нея се плъзгаше грохнала дрезина, едва пробиваща си път през плътната мъгла; острието на слабото фенерче се врязваше в нощта и я разпръскваше. Девойката отстъпи назад — дрезината не беше същата както обикновено. Тя се движеше натегнато, сякаш всеки оборот на колелата й се удаваше на работещите на ръчките хора с големи усилия.

Най-накрая тя спря на десетина крачки от Саша. Върху чакъла тежко скочи загърнат с брезент едър дебелак. В стъклата на противогаза му танцуваше отражението на дяволски огънчета, скриващи от Саша очите му. В ръката си човекът стискаше древен армейски калашник с дървен приклад.

— Искам да си тръгна оттук — каза Саша, вирвайки брадичка.

— Да си тръгнеш? — отговори като ехо брезентовото чучело, провлачвайки гласните учудено или подигравателно. — А какво имаш за продаване?

— Не ми остана нищо. — Тя впери поглед в пламтящите стъкла на противогаза му, обковани с желязо.

— Пукнал е все пак — провлачи маската с облекчение, но и с разочарование. — Това е добре. Иначе сега щеше да се разстрои. — Цевта на автомата подхвана едната презрамка на гащеризона на Саша и бавно я дръпна надолу.

— Да не си посмял! — извика дрезгаво тя и отскочи назад.

Бурканът със свещта падна върху релсите, близна отломките и мракът моментално погълна пламъка.

— Оттук няма връщане, как не си го разбрала? — Чучелото равнодушно я гледаше през угасналите, мъртви стъкла. — Тялото ти не е достатъчно дори за да откупи пътя ми в едната посока. Смятай, че го приемам в отплата на бащиния ти дълг.

Автоматът се завъртя в ръцете му, прикладът застана напред и я удари в слепоочието, милостиво приспивайки съзнанието й.

* * *

След „Нахимовски“ Хънтър кой знае защо вече не пускаше Омир далеч от себе си и той нямаше възможност да изучи тефтера. Бригадирът изведнъж стана убедителен и отзивчив, стараеше се не само да не оставя стареца далеч зад себе си, но и вървеше в крачка с него, макар и за целта да му се налагаше да намалява скоростта си. Няколко пъти се спираше, уж за да провери дали някой не върви по петите им. Но режещият лъч на обърнатия назад прожектор неизменно преминаваше през лицето на Омир, карайки го да се чувства като в килия за изтезания. Той ругаеше и примигваше, опитвайки се да дойде на себе си, и усещаше как упоритият поглед на бригадира пълзи по цялото му тяло, опипвайки го в търсене на онова, което беше прибрал на „Нахимовски“.

Глупости! Естествено, че Хънтър не би могъл да види нищо, в онзи момент той се намираше твърде далеч. По-скоро просто беше доловил промяната в настроението на Омир и бе заподозрял нещо. Но всеки път, когато погледите им се срещаха, по стареца избиваше пот. Малкото, което беше успял да зърне в намерения тефтер, бе предостатъчно, за да се усъмни в бригадира.

Това беше дневник.

Част от страниците се бяха залепили от засъхналата кръв, тях Омир не ги докосна — уплаши се да не ги скъса с вдървените си от напрежение пръсти. Записите на първите страници бяха неясни, авторът им не можеше да удържи впримчени дори думите, а мислите му галопираха така, че беше невъзможно да ги догони човек.

„Преминахме «Нагорна» без загуби — съобщаваше тефтерът и веднага прескачаше: — На «Тулска» е хаос. Няма изход към метрото, Ханза е направила блокада. Не бива да се връщаме обратно.“

Омир прелисти напред, забелязвайки с периферното си зрение как бригадирът слиза от могилата и тръгва към него. Старецът осъзна, че дневникът не бива да попада в ръцете на Хънтър. Но преди тефтерът да се гмурне в раницата му, все пак успя да прочете: „Взехме ситуацията под контрол, отцепихме станцията, назначихме комендант.“ И веднага след това: „Кой е следващият, който ще умре?“

Заградена в рамка, над увисналия въпрос стоеше дата. Макар пожълтелите листове на тефтера да навяваха мисълта, че събитията в дневника са се случили едва ли не в миналото десетилетие, според цифрите записът беше направен само преди няколко дни. Вцепененият старчески мозък с отдавна забравена ловкост подреждаше разбърканите късчета на мозайката: загадъчният странник, привидял се на клетия бездомник на „Нагатинска“; сякаш познатият глас на стража на херметичната врата; думите „Не бива да се връщаме обратно“… Пред него започна да се очертава цялостната картина. Дали завъртулките на слепените страници не можеха да обяснят и всички останали странни произшествия?

Точно така, не е имало никакво превземане на „Тулска“ от бандити; станалото там е значително по-сложно и тайнствено. И Хънтър, който бе разпитвал четвърт час патрулните на входа на станцията, знаеше това не по-зле от Омир.

Именно поради тази причина той не биваше да вижда тефтерчето.

Именно затова Омир се осмели да му се противопостави открито на събранието в кабинета на Истомин.

— Не бива — каза той още веднъж.

Хънтър обърна глава към него — бавно, като кораб, насочващ оръдието си. Истомин се отмести назад заедно с креслото си и все пак се реши да излезе иззад масата. Полковникът уморено се намръщи.

— Няма как да се взриви херметичната врата, там наоколо има подпочвени води, веднага ще залеят линията. И без това „Тулска“ се държи на косъм, всички се молят водите да не избият. А паралелният тунел — знаете, вече десет години откакто… — продължи Омир.

— И какво, да чукаме на вратата и да чакаме да ни отворят? — поинтересува се Денис Михайлович.

— Винаги има и заобиколни пътища — напомни Истомин.

От изненада полковникът се закашля, после заспори яростно с началника, обвинявайки го в намерение да осакати и убие най-добрите му хора. И в този момент се намеси бригадирът.

— „Тулска“ трябва да бъде изчистена… Положението е такова, че е необходимо поголовно унищожаване на всички, които се намират на станцията. Там вече не е останал нито един от вашите хора. С тях е свършено. Ако не искате още по-големи загуби, това е единственото решение. Знам за какво говоря. Разполагам с информация.

Последните му думи явно бяха предназначени за Омир. Старецът се почувства като разлудувало се кутре, което хващат за кожата и разтърсват, за да го накарат да се опомни.

— Като се има предвид, че тунелът от нашата страна е затворен — Истомин изпъна куртката си, — има само един начин да се проникне на „Тулска“. От другата страна, през Ханза. Но няма да можем да преведем дотам въоръжени хора, това е изключено.

— Ще намеря хора — махна с ръка Хънтър и полковникът потрепна.

— Дори просто за да се попадне на Ханза, трябва да се минат два участъка по Каховска линия до „Каширска“… — началникът млъкна многозначително.

— И какво? — скръсти ръце на гърдите си бригадирът.

— В района на „Каширска“ радиоактивният фон надвишава всякакви норми — поясни полковникът. — Недалеч оттам е паднал фрагмент от бойна глава. Не се е взривила, но и така е достатъчно. Всеки втори, получил дозата, умира до месец. Досега.

Увисна тишина, която не предвещаваше нищо добро. Омир, възползвайки се от забавянето, незабележимо започна отстъпление — разбира се, тактическо — от кабинета на Истомин. В края на краищата Владимир Иванович, явно опасявайки се, че неуправляемият бригадир все пак ще отиде да събаря херметичната врата на „Тулска“, си призна:

— Има защитни скафандри. Само два. Можеш да вземеш със себе си всеки здрав боец — когото поискаш. Ние ще чакаме. — Той погледна към Денис Михайлович. — Какво друго ни остава?

— Да отидем при момчетата — въздъхна полковникът. — Ще поговорим, ще си избереш спътник.

— Не е необходимо — поклати глава Хънтър. — Трябва ми Омир.