Дмитрий Глуховски
Метро 2034 (18)

Глава седемнайсета
Кой се обажда?

Артьом наведе надолу подскачащата цев. Искаше да избърше с обратната страна на дланта си потта и сълзите, но ръката му не можеше да се добере до очите. Противогазът пречеше. Запита се дали да не го свали. Какво значение имаше вече всъщност…

Изглежда, заразените ревяха по-силно от автоматните откоси. Иначе защо от вагона ще излизат все нови и нови болни срещу урагана от олово? Нима не чуваха грохота, нима не разбираха, че ги разстрелват от упор? На какво се надяваха? Или за тях също вече нищо нямаше значение?

На няколко метра около отворилия се изход на мотрисата платформата беше покрита с подпухнали тела. Някои все още потрепваха, а от дълбините на могилата се чу нечий стон. Потокът от отворената врата изтече докрай — останалите във вагоните ужасено се събраха по-нагъсто, за да се предпазят от куршумите.

Артьом огледа останалите автоматчици: на колко от тях сега им треперят ръцете и се тресат коленете? Никой не изрече нито дума. Отначало мълчеше дори командирът. Чуваше се само как препълненият влак хрипти, опитвайки се да сдържи кървавата си кашлица, и как последният жив под купчината мъртви бълва проклятия.

— Изверги… Мерзавци… Та аз още съм жив… Тежи ми…

Командирът все пак го видя, приклекна и изстреля в него остатъка от пълнителя си — държа спусъка до края. Надигна се, погледна пистолета си и кой знае защо го избърса в панталоните си.

— Запазете спокойствие! — извика хрипливо той. — Опитите да се напусне лазаретът без разрешение ще бъдат наказвани и по-нататък…

— Какво да правим с труповете? — попита някой.

— Обратно във влака. Иваненко, Аксенов, заемете се.

Редът беше възстановен. Артьом можеше да се върне на мястото си и да се опита да заспи: до дежурството му оставаха още два-три часа. Да можеше да поспи поне малко, за да не задреме на пост на другия ден…

 

 

Но не се получи.

Иваненко отстъпи назад и поклати глава, отказвайки се да пипа изгнилите, разпадащи се тела. Командирът насочи към него пистолета, забравяйки, че патроните са свършили, и засъска злобно, а после направо натисна спусъка — напразно. Иваненко изкрещя и хукна да бяга.

И в този момент един от кашлящите бойци вдигна автомата си и неловко наръга командира в гърба с щика. Командирът не падна, а бавно се обърна през рамо към онзи, който го беше ударил.

— Ти какво, гадино? — тихо се учуди той.

— Скоро ще ни избиеш всичките… Тук, на станцията, няма здрави! Днес ние тях, а утре ти нас ще вкараш в тези вагони… — развика се срещу него ударилият го, опитвайки се да извади щика от гърба на командира, но неизвестно защо — без да стреля.

Никой не се намесваше. Дори Артьом, който понечи да пристъпи към двамата, застина в очакване. Най-накрая щикът излезе от гърба на командира, който, сякаш в опит да се почеше, посегна към раната си, после падна на колене, опря длани в хлъзгавия под, тръсна глава. Искаше да дойде на себе си? Или да се събуди?

Никой не се решаваше да го доубие. Дори бунтовникът, който го бе наръгал, отстъпи уплашено, а после смъкна противогаза си и закрещя:

— Братя! Стига сме ги мъчили! Пуснете ги! Те така или иначе ще умрат! И ние също! Какво, не сме ли хора?!

— Да не сте посмели… — едва чуто изхриптя командирът, застанал на колене.

Автоматчиците зароптаха, съвещавайки се. На едно място махнаха решетката от вратата на вагона, другаде ги последваха… После някой застреля инициатора в лицето, той залитна назад и падна при другите мъртви. Но вече беше късно: заразената с победния рев тълпа се изсипваше от мотрисата в залата, всички тичаха тромаво на подутите си крака, взимаха автоматите на сащисаните караулни, разбягваха се кой накъдето свари. И караулните се размърдаха — някои продължаваха да стрелят в болните, а другите се смесиха с тях и хукнаха надалеч от станцията, във всички тунели. Едни — на север, към „Серпуховска“, а други — на юг, към „Нагатинска“.

Артьом стоеше на място, тъпо гледайки в командира. Той не искаше да умира. Отначало запълзя напред на четири крака, после се надигна, подхлъзвайки се, и тръгна нанякъде.

— А сега ви чака изненада… Мислехте, че не съм се подготвил… — мърмореше той.

Блуждаещият му поглед попадна върху Артьом. Командирът застина за миг, после изрева с обичайния си глас, не търпящ неподчинение:

— Попов! Отведи ме в радиозалата! Трябва да наредя на северния блокпост да затвори вратата…

Артьом му подложи рамото си и двамата тежко закрачиха покрай запустялата мотриса, покрай биещите се хора, покарай планината от трупове — към залата, където беше телефонът. Раната на командира явно не бе смъртоносна, но той губеше много кръв. Докато пристигнат, силите съвсем го напуснаха и изгуби съзнание.

Артьом залости вратата с масата, после взе микрофона на вътрешния комутатор и повика северната застава. Приборът пращеше, хриптеше, сякаш дишайки мъчително, и мълчеше. Мълчеше страховито.

Ако се окажеше, че е късно да се затвори тази линия, Артьом трябваше поне да предупреди „Добрининска“! Той се хвърли към телефона, натисна един от двата бутона, изчака няколко секунди… Апаратът все още работеше. Отначало в слушалката шептеше само ехото, после се чу тракане и най-накрая тръгнаха сигналите.

Едно… Две… Три… Четири… Пет… Шест…

Господи, дано отговорят. Ако все още са живи, ако все още не са заразени, нека отговорят, нека му дадат шанс. Нека отговорят, преди болните да се доберат до границите на станцията. Сега Артьом беше готов да си даде душата, само и само на другия край на кабела някой да вдигне слушалката!

И ето че се случи невъзможното! Седмият сигнал се прекъсна по средата, чу се пъшкане, далечна караница и през шумоленето се открои нечий дрезгав глас, задъхан от вълнение.

— „Добрининска“ слуша!

* * *

Килията бе потънала в полумрак. Но на Омир му беше достатъчна и тази оскъдна светлина, за да види: силуетът на пленника бе твърде хилав, твърде безжизнен, за да принадлежи на бригадира. Сякаш зад решетките седеше чучело — безволево, отпуснато. Изглежда охранител… Мъртъв. Но къде беше Хънтър?!

— Благодаря. Мислех, че няма да дочакам — раздаде се утробен, приглушен глас. — Там ми беше… тясно.

Мелник се завъртя с креслото си по-бързо, отколкото Омир успя да се обърне. В прохода, отсичайки пътя им към станцията, стоеше бригадирът. Ръцете му бяха здраво вкопчени една в друга, сякаш лявата не се доверяваше на дясната и се боеше да я пусне. Беше обърнал осакатената половина на лицето си към хората.

— Това… ти ли си? — бузата на Мелник потрепна.

— Засега — да. — Хънтър се изкашля странно. Ако Омир не знаеше, че бригадирът не може да се смее, би взел този звук за смях.

— Какво е станало с теб? С лицето ти?

Мелник със сигурност искаше да го разпита за съвсем други неща — със замах нареди на охраната да излезе. Омир остана вътре.

— Ти също не си в най-добрата си форма — отново се изкашля бригадирът.

— Дреболия — намръщи се Мелник. — Жалко само, че не мога да те прегърна. Дяволите да те вземат… Къде беше… Толкова те търсихме!

— Знам. Трябваше… да остана сам — изговори насечено Хънтър. — Аз… не исках да се връщам при хората. Исках да си отида завинаги. Но се изплаших…

— А какво се случи тогава, с черните? Това от тях ли ти е? — кимна към лилавите белези Мелник.

— Нищо. Не успях да ги унищожа. — Бригадирът докосна белега си. — Не успях. Те ме… пречупиха.

— Ти се оказа прав — неочаквано разпалено заговори Мелник. — Прости ми, че отначало не ти обърнах внимание, не ти повярвах. Тогава имахме… Спомняш си… Но ние ги намерихме, всички ги изпепелихме. Мислехме, че вече те няма. Че те са те… Аз тях заради теб… За теб. Всички до един!

— Знам — изрече Хънтър хрипливо, мъчително. — И те знаеха, че ще стане така — заради мен. Те знаеха всичко. Дори не можеш да си представиш срещу кого вдигнахме ръка… Той ни се беше усмихнал за последен път… Беше ги изпратил… даде ни още един шанс. А ние… Аз ги обрекох на гибел, а вие изпълнихте присъдата. Защото сме такива. Защото сме чудовища…

— Какво…

— Когато отидох при тях… Те ме накараха да се видя. Гледах като в огледало и виждах всичко такова, каквото е. Разбрах всичко за себе си. За хората. Защо всичко с нас се е случило така…

— За какво говориш?! — Мелник погледна приятеля си разтревожено и бегло се обърна към вратата — дали не съжаляваше, че е побързал да отпрати охраната.

— Казвам ти. Видях себе си през техните очи, като в огледало. Не външността, а вътре… Зад паравана… Те го подмамиха на бял свят, към огледалото, за да ми го покажат. Човекоядеца. Чудовището. А човека не го видях. Уплаших се от самия себе си. Пробудих се. По-рано се бях самозалъгвал… Казвах, че защитавам, че спасявам… Лъжех. Просто съм бил гладен звяр, прегризващ гърла. По-лошо от звяр. Огледалото изчезна, но това… това остана. Пробуди се и повече не искаше да заспива. Те мислеха, че ще се самоубия след това. За какво да живея? Но не го направих. Трябваше да се боря. Отначало сам… За да не виждам никого. По-надалеч от хората. Мислех, че мога да накажа сам себе си, за да не ме накажат те. Мислех да го прогоня с болка… — Той докосна белезите си. — После разбрах, че без хората то ще надделее над мен. Защото забравях себе си. Така че се върнах.

— Те са ти промили мозъка! — изрече тежко Мелник.

— Нищо. Вече всичко е минало. — Бригадирът свали ръка от белезите си и гласът му се промени: отново говореше глухо, мъртвешки. — Почти всичко. Тази история отдавна е приключила, каквото станало — станало. Сега тук сме сами. Трябва да се измъкваме сами. Не затова дойдох при теб. На „Тулска“ има епидемия. Може да се разпространи и на „Севастополска“, и на Околовръстната. Въздушна треска. Онази същата, смъртоносната.

— Не са ми докладвали. — Мелник го гледаше подозрително.

— На никого не са докладвали. Страх ги е. Лъжат. Крият го. Не знаят какво правят.

— Какво искаш от мен?

— Сам знаеш. Опасността трябва да бъде отстранена. Дай ми жетон. Дай ми хора. Дай ми огнехвъргачки. Трябва да се изчисти „Тулска“. При необходимост — „Серпуховска“ и „Севастополска“. Надявам се, че не е стигнало по-далеч.

— Да избиеш три станции за всеки случай? — попита Мелник.

— За да спася останалите.

— След такава касапница всички ще намразят Ордена…

— Никой нищо няма да узнае. Няма да оставим никой, който би могъл да се зарази… и да види.

— На такава цена?!

— Не разбираш ли? Ако се забавим още малко, няма да има кого да спасяваме. Прекалено късно разбрахме за епидемията. Няма да имаме друга възможност да я спрем. След две седмици цялото метро ще е заразено, а след месец ще бъде гробница.

— Трябва сам да се убедя…

— Не ми вярваш, нали? Смяташ, че съм се побъркал. Не ми вярваше тогава, сега също се съмняваш. Не ми пука. Ще отида сам. Както обикновено. Поне да пощадя съвестта си.

Той се обърна, отблъсна вцепенения Омир и тръгна към изхода. Но последните думи, подхвърлени от него, се врязаха като харпун в Мелник и той се понесе след бригадира.

— Чакай! Вземи жетона! — Той зарови трескаво под куртката си и протегна към застиналия Хънтър съвсем обикновен жетон. — Аз… разрешавам.

Бригадирът загреба жетона от костеливата му длан, кимна безмълвно и изгледа Мелник продължително, без да мига.

— Да се върнеш — проговори сакатият. — Уморен съм.

— А аз — напротив… пълен съм със сили — изкашля се Хънтър.

И изчезна.

* * *

Саша дълго време не се осмеляваше да позвъни още веднъж — защо да досажда на стражата на Изумрудения град? Те със сигурност вече я бяха чули, а може би и я бяха разгледали както трябва. И ако все още не бяха отворили вратата, то бе само защото се съвещаваха, без да знаят дали да пуснат чужденката, отгатнала паролата.

Какво щеше да им каже, когато вратата все пак се отвореше?

Щеше да им говори за епидемията, която бушува на „Тулска“? Щяха ли да пожелаят да се намесят? Щяха ли да рискуват? А ако всички те, точно като Леонид, умееха да виждат вътре в човека? Може би трябваше да им разкаже веднага и за треската, поразила самата Саша? Да признае на другите онова, което все още не се бе осмелила да признае и на самата себе си…

И щеше ли изобщо да успее да ги трогне? Та нали те вече отдавна бяха победили страшната болест, защо да не се намесят, защо да не изпратят на „Тулска“ куриер с лекарства? Просто заради страха им от обикновените хора? Или заради надеждата, че морът ще ги унищожи? Дали не бяха изпратили сами те болестта в голямото метро?

Не! Как бе могла да си помисли такова нещо! Леонид казваше, че жителите на Изумрудения град са справедливи и човеколюбиви. Че не извършват екзекуции и дори не лишават от свобода. И че сред тази безкрайна красота, с която са се оградили, никой не се осмелява дори да замисля престъпления.

Защо тогава да не спасят обречените? Защо да не й отворят вратата?!

Тя позвъни отново. И още веднъж.

Зад стоманената врата бе толкова тихо, сякаш беше бутафорна и зад нея не се криеше нищо, освен хиляди тонове камениста почва.

 

 

— Няма да ти отворят.

Саша се обърна рязко. На десетина крачки от нея стоеше музикантът — свит, раздърпан, тъжен.

— Тогава опитай ти! Може да са ти простили — погледна го Саша с неразбиране. — Нали затова дойде?

— Няма кой да ми прощава. Там е пусто.

— Но ти нали каза…

— Излъгах. Това не е вход към Изумрудения град.

— А закъде?

— Не знам. И никой не знае — разпери ръце той.

— Но как те пропускаха навсякъде? Нима не си наблюдател? Та ти… И на Околовръстната, и при червените… Сега ме лъжеш, нали? Разприказва се за Града и сега съжаляваш! — Тя жално, трескаво се стараеше да надникне в очите му и да намери там потвърждение на догадките си.

— Аз самият винаги съм мечтал да попадна там. — Леонид упорито гледаше в земята. — Търсих го много години. Събирах слухове, четях стари книги. Само на това място сигурно съм идвал сто пъти. Намерих този звънец. Звънял съм на него цяло денонощие непрекъснато. Безрезултатно.

— Защо ме излъга? — Тя тръгна към него; дясната й ръка сама се плъзна към ножа. — Какво съм ти направила? Защо постъпи така?!

— Исках да те похитя от тях. — Когато забеляза оръжието, музикантът се обърка и вместо да побегне, седна на релсите. — Мислех, че ако остана насаме с теб…

— А защо се върна?!

— Сложно е да се каже… — той я гледаше покорно отдолу нагоре. — Навярно разбрах, че съм пристъпил някаква граница. Когато те изпратих тук… Останах сам и се замислих… Та нали една душа не може да е черна по рождение. Отначало е прозрачна и потъмнява постепенно, петънце след петънце, всеки път, когато си прощаваш за извършеното зло, намираш му оправдание, казваш си, че това е само игра. Но в някой момент черното става повече. Рядко някой съумява да усети този момент, отвътре не се вижда. Изведнъж осъзнах, че именно тук и сега пристъпвам границата и след това ще стана друг. Завинаги. И дойдох да си призная. Защото ти не го заслужаваш.

— Но защо тогава всички толкова ги е страх от теб? Защо ти се подмазват?

— Не е заради мен — въздъхна Леонид. — Заради татко.

— Какво?

— Говори ли ти нещо фамилията Москвин?

— Не — поклати глава Саша.

— Тогава сигурно си единствената в метрото — усмихна се тъжно музикантът. — Общо взето, татко е голям началник. Началник на цялата Червена линия. Издал ми е дипломатически паспорт. Така че ме пропускат. Фамилията е рядко срещана, никой не рискува да се забърква. Само по незнание.

— И ти какво… — Саша отстъпи и го изгледа лошо. — Наблюдаваш? Затова ли са те изпратили там?

— Избавиха се. Татко разбра, че няма да направи човек от мен, и вдигна ръце. И ето че позоря фамилията му тихомълком — усмихна се накриво Леонид.

— Скарал ли си се с него? — присви очи девойката.

— Как мога да се скарам с другаря Москвин? Та той е паметник! Отлъчиха ме и ме проклеха. Разбираш ли, аз от дете бях уродлив. Все ме влечаха красивите картинки, пианото, книжките. Мама развали нещата — много е искала да има момиче. Баща ми се усети — опита се да ме приучи на любов към огнестрелното оръжие и партийните интриги, но късно. Майка ми ме научи да свиря на флейта, баща ми опита да ме отучи с каиша си. Заточи професора, който се занимаваше с мен, назначи на негово място заместник-командир по политическата част. Напразно. Вече бях успял да загния. Червената линия не ми харесваше, струваше ми се твърде сива. Исках ярък живот, исках да се занимавам с музика, да рисувам картини. Веднъж татко ме изпрати да разбия една мозайка, с възпитателна цел. За да знам, че всичко изящно е тленно. И аз я разбих, за да не ме накажат. Но докато я разбивах, запомних всичко в подробности и сега бих могъл да направя сам такава. А баща ми оттогава го намразих.

— Не бива да говориш така за него! — възмути се Саша.

— На мен ми е позволено — усмихна се музикантът. — Виж, останалите ги разстрелват за това. А относно Изумрудения град… За него ми разказваше професорът шепнешком, докато още бях малък. И реших, че непременно ще намеря входа, когато порасна. Че на света трябва да има място, където това, заради което живея, има смисъл. Където всички живеят заради него. Където няма да съм незначителен малък негодник, и не принц готованко, и не наследник на Дракула, а равен сред равни.

— И не го намери. — Саша прибра ножа. Пропускайки непознатите думи, беше успяла да разбере главното. — Защото той не съществува.

Леонид сви рамене. Изправи се, приближи се към звънеца, натисна го.

— Навярно няма значение дали някой там ме чува, или не. Навярно няма значение дали изобщо на Земята има такова място. Важното е, че смятам, че все някъде го има. И че някой ме слуша. И че просто още не съм заслужил да ми отворят.

— Нима това ти е достатъчно? — попита Саша.

— На цялото човечество винаги му е било достатъчно, на мен също — сви рамене музикантът.

* * *

Старецът изтича на платформата подир изчезналия бригадир и се огледа объркано — Хънтър не се виждаше никъде. От изолатора се измъкна и Мелник — посивял и опустошен, сякаш заедно със загадъчния жетон беше дал на бригадира и душата си.

Защо бе избягал Хънтър и накъде? Защо беше изоставил Омир? Не си струваше да пита Мелник — напротив, трябваше да се скрие по-надалеч от този човек, преди той да си спомни за съществуването му. Правейки се, че догонва бригадира, Омир бързо се отдалечи, очаквайки вик подире си. Но никой, изглежда, вече не се интересуваше от него.

Хънтър бе казал, че се нуждае от стареца, за да не забравя себе си… Излъгал ли беше? Може би просто не искаше да се самозабрави и да започне в Полиса битка, която би могъл да загуби, и по този начин да не се добере до „Тулска“? Инстинктите и умението му да умъртвява бяха свръхестествени, но дори той не би се решил да щурмува сам цяла станция. Ако това беше истината, то старецът вече бе изиграл ролята си, съпровождайки Хънтър до Полиса, и сега беше изхвърлен от действието.

Наистина, изходът на цялата история зависеше и от него. И той бе допринесъл финалът да бъде точно такъв, какъвто го бе планирал бригадирът — или онзи, който действаше вместо него.

Какъв беше този жетон? Пропуск? Знак за власт? Черна отметка? Индулгенция в аванс — за всички грехове, чиято тежест Хънтър толкова се стремеше да поеме? Каквото и да беше, когато получи от Мелник жетона и одобрението му, бригадирът окончателно си развърза ръцете. Той не възнамеряваше да се изповядва на никого. Да се изповядва! Та страшното нещо, което взимаше връх над него, дори не можеше да говори…

Какво щеше да стане на „Тулска“, щом Хънтър се добереше до нея? Щеше ли да успее да утоли жаждата си, когато потопи в кръв цяла станция или две, или три? Или напротив, това, което растеше в него, от такова подхранване щеше да расте все повече и повече?

Кой от тези двамата викаше Омир със себе си? Този, който ядеше хора, или онзи, който се бореше с чудовища? Кой от тях бе загубил във фантомната битка на „Полянка“? И кой след това беше говорил със стареца, молейки го за помощ?

Ами ако… ако предназначението на Омир се състоеше в това да го убие? Ако остатъците от предишния бригадир, почти задавени и задушени, бяха помъкнали стареца в този поход, за да види той всичко със собствените си очи и от ужас или от милосърдие да убие Хънтър с предателски изстрел в тила в някой тъмен тунел? Не можеше сам да посегне на живота си и затова си бе търсил палач? Палач, когото не трябва да моли за нищо, палач, който е достатъчно досетлив, за да извърши всичко сам, измамвайки онзи другия вътре в Хънтър, онзи, който се раздува с всеки изминал час и не иска да умира.

Но дори и Омир да събереше смелост, да улучеше подходящия момент и да завареше Хънтър неподготвен, с какво щеше да помогне това? Той не можеше да се справи с чумата сам. Значи все пак в този цугцванг на стареца му оставаше само да наблюдава и да записва?

Омир можеше да предположи накъде се е насочил бригадирът. Полумистичният Орден, към който, съдейки по всичко, принадлежаха и Мелник, и Хънтър, според слуховете се беше установил на „Смоленска“, до самия Полис. Неговите легионери бяха призвани да защитават метрото и жителите му от опасностите, с които не биха се справили армиите на обикновените станции… И това беше всичко, което Орденът допускаше да се знае за него.

Старецът не можеше и да си мечтае да попадне на „Смоленска“, непристъпна като замъка Аламут. Но и нямаше смисъл да се опитва — за да се срещне отново с бригадира, просто трябваше да се върне на „Добрининска“… И да изчака коловозът, по който се движеше Хънтър, неминуемо да го доведе там, на мястото на бъдещото престъпление, на крайната станция на тази странна история.

Да му позволи да се разправи с чумавите, да обеззарази „Тулска“, а после… Да изпълни неизказаната му воля? Старецът мислеше, че предопределението му е в друго — да съчинява, а не да стреля, да дарява безсмъртие, а не да отнема живот. Не да съди и не да се намесва, а да позволи на героите на книгата му да действат сами. Но когато наоколо има кръв до коленете, трудно е да не се изцапаш. Слава богу, че беше пуснал девойката с онзи пройдоха. Поне бе спестил на Саша зрелището на страшната битка, която така или иначе не можеше да се предотврати.

Погледна към часовника на станцията: ако бригадирът се движеше точно по график, на Омир му беше останало още малко време в запас. Два-три часа, за да остане още мъничко самият себе си. И да покани Полиса на последно танго.

* * *

— И как смяташе да си заслужиш правото да влезеш? — попита Саша.

— Е… това е глупост, разбира се… Със своята флейта. Мислех, че тя може да оправи нещата. Разбираш ли… музиката е най-мимолетното, най-ефимерното изкуство. Тя съществува само толкова, колкото звучи инструментът, а после за миг изчезва безследно. Но нищо не заразява хората толкова бързо, колкото музиката, нищо не ги наранява толкова дълбоко и не зараства толкова бавно. Мелодията, която те е трогнала, остава в теб завинаги. Това е екстракт от красота. Мислех, че с него може да се лекува уродливостта на душата.

— Ти си странен — каза тя.

— А сега внезапно разбрах, че прокаженият не може да лекува прокажени. Че ако не си призная всичко пред теб, никога вече няма да ми отворят.

— Мислеше, че ще ти простя? — погледна го остро Саша. — За лъжите ти, за жестокостта?

— Ще ми дадеш ли още един шанс? — Леонид изведнъж й се усмихна. — Нали каза, че всички имаме право на това?

Девойката мълчеше настръхнала — не желаеше да бъде въвлечена отново в странните му игри. Току-що почти бе повярвала в неговото разкаяние и изведнъж пак същото.

— Във всичко, което ти разказах, имаше една истина — заяви той. — Има средство против болестта.

— Лекарство? — потрепна Саша, готова да бъде излъгана още веднъж.

— Това не е лекарство. Не са таблетки и не е серум. Преди няколко години имахме случаи на тази болест на „Преображенска“.

— Но защо Хънтър не знае за това?!

— Нямаше епидемия. Отшумя от само себе си. Тези бактерии са много чувствителни към радиация. От излъчването с тях става нещо… Изглежда, престават да се делят. Болестта спира. Даже от малки дози. Случайно го откриха. И това е цялото средство. Решението, така да се каже, лежи на повърхността.

— Честно? — Развълнувана, тя го хвана за ръката.

— Честно. — Той сложи длан върху нейната. — Трябва просто да се свържем с тях, да им обясним…

— Защо не ми каза по-рано? Та всичко е толкова просто! Колко хора са умрели през това време… — Саша освободи ръката си, очите й проблеснаха.

— За един ден? Едва ли… Не исках да оставаш с този душегубец… — промърмори той. — От самото начало възнамерявах да ти кажа всичко. Но исках да разменя тази тайна срещу теб.

— А ме размени срещу чуждите животи! — каза гневно Саша. — Не си заслужава нито един живот да се загуби заради мен!

— Аз бих дал моя живот — музикантът помръдна вежда.

— Не решаваш ти! Ставай! Трябва да тичаме обратно… Преди той да се е добрал до „Тулска“. — Девойката тикна пръст в часовника, зашепна, изчислявайки времето, и ахна. — Останали са само три часа!

— Защо? Аз мога да използвам връзките си… Те ще се обадят в Ханза, ще обяснят всичко. Няма да е необходимо и ние да тичаме дотам, още повече че може и да не успеем…

— Не! — поклати глава Саша. — Не! Той няма да повярва. Няма да поиска да повярва. Трябва сама да му кажа. Да му обясня…

— И какво ще стане после? — попита ревниво Леонид. — Ще му се отдадеш от радост?

— Какво ти влиза в работата? — озъби се тя, но веднага, досещайки се интуитивно как може да управлява влюбения мъж, добави по-меко: — Нищо не искам от него. А без теб сега не мога да мина.

— Учиш се да лъжеш от мен… — усмихна се кисело музикантът. — Добре — въздъхна той обречено. — Да вървим.

Достигнаха до „Спортна“ едва след половин час — патрулните се бяха сменили и на Леонид му се наложи отново да им разяснява как е възможно момиче без паспорт да пресече границата на Червената линия. Саша гледаше напрегнато часовника, а музикантът — нея; добре се виждаше, че той се колебае, спори със себе си.

На перона хилави новобранци товареха старинна дрезина със стока, страдащи от махмурлук работници съсредоточено се правеха, че запушват с кълчища пукнали се тръби, деца с униформи разучаваха някаква песен, която изобщо не беше детска. За пет минути на Саша и Леонид на два пъти се опитаха да им проверят документите и поредната проверка — когато вече бяха навлезли в тунела, водещ към „Фрунзенска“ — се проточи отвъд всякакви разумни граници.

Времето си летеше. Девойката вече не беше убедена, че разполага с онези жалки два часа и нещо: нали Хънтър не можеше да го спре нищо. Дори войничетата бяха успели да натоварят дрезината и тя, пуфкаща, започна да набира скорост, приближавайки се към тях. И в този момент Леонид се реши.

— Не искам да те пускам — каза той. — Но и не мога да те задържа. Мислех да направя така, че да закъснееш и вече да няма какво да търсиш там. Но разбирам, че и това няма да те направи моя. Да бъдеш честен е най-лошият начин да съблазниш девойка. Но се уморих да лъжа. С теб през цялото време се срамувам от себе си. Избери сама с кого искаш да останеш.

 

 

Измъквайки от туткащия се патрулен своя чуден паспорт, музикантът неочаквано ловко го удари по челюстта и го повали на земята, хвана Саша за ръката и заедно скочиха на дрезината, която точно в този момент се беше изравнила с двамата. Смаяният машинист се обърна към тях и видя дулото на револвера.

— Татко сега би се гордял с мен! — изкикоти се Леонид. — Колко пъти съм чувал от него, че се занимавам с глупости, че никога няма да имам полза от женската си пищялка. И ето че най-накрая се държа като истински мъж, а той не е наблизо. Колко жалко! Скачай! — извика той на вдигналия ръце машинист.

Човекът, въпреки скоростта, послушно скочи на линията, олюля се с вик и изчезна в следващата ги по петите чернота. Леонид се зае да изхвърля товара и с всеки паднал на релсите вързоп моторът бучеше все по-бодро. Слабият фар, закрепен за дрезината, гледаше напред неуверено — светлината му достигаше само до близките няколко метра. С писък, сякаш драскане по стъкло, изпод колелата на дрезината се разбяга глутница плъхове; някъде отзад сирена нададе истерично сигнал за тревога. Ребрата на тунела мигаха покрай тях все по-бързо — музикантът изстискваше от машината всичко, на което тя беше способна.

Прелетяха покрай „Фрунзенска“. Сварени неподготвени, патрулните наскачаха хаотично като плъховете преди малко и когато дрезината вече се бе отдалечила на стотина метра от станцията, сирената за тревога започна да вие разярено в унисон със „Спортна“.

— Сега ще се започне! — извика Леонид. — Най-важното е да отминем отклонението за Околовръстната линия! Там ще има голяма застава… Ще се опитат да ни хванат! Ще тръгнем по средното разклонение!

Той знаеше от какво да се страхува: от същото онова странично разклонение, което ги доведе в Червената линия, в очите им блесна прожектор на носещ се насреща им мотолокомотив. Линиите им се съединяваха след няколко десетки крачки, късно беше да се спира. Музикантът заби в пода протрития до блясък педал, Саша зажумя. Оставаше само да се надява, че стрелката е насочена в правилната посока и не ги заплашва челен удар.

Изгърмя картечница, изсвистяха куршуми, които минаха на сантиметри от ушите й. Заля ги нажежен въздух и мирис на изгоряло, чуждият двигател изрева и угасна — машините се разминаха по чудо, мотолокомотивът изскочи на тяхната линия миг след като дрезината им отмина разклонението. Сега тя, тресейки се, се носеше към „Парк на културата“, а бойният мотолокомотив беше запратен в обратната посока.

Получиха кратка отсрочка — щеше да е достатъчна да стигнат най-близката станция, но после? Дрезината се забави: тунелът тръгна под наклон нагоре.

— Паркът е при самата повърхност… — обясни музикантът, оглеждайки се назад. — А „Фрунзенска“ е на петдесет метра дълбочина… Само да минем изкачването, после ще ускорим!

 

 

При наближаването на „Парк на културата“ вече бяха успели да наберат скорост. Станцията — старинна, горда, с високи сводове, полужива, полутъмна — изглеждаше почти необитаема. Сирената й се закашля, прочиствайки ръждясалото си гърло. Иззад тухлените укрепления се показаха главите на хора. Подир дрезината безсилно и злобно залаяха закъснели автомати.

— Може даже да останем живи! — засмя се музикантът. — Още малко късмет — и…

В този момент в тъмнината зад кърмата просветна мъничка искра, после пламна по-силно, заслепявайки ги, догонвайки ги… Прожекторът на мотолокомотива! Насочил напред режещия лъч — като пика, опитваща се да прободе старата дрезина, — преследвачът поглъщаше разстоянието между тях, което с всяка изминала секунда се топеше. Отново загърмя картечница, засвистяха куршуми.

— Още малко! Вече наближаваме „Кропоткинска“!

„Кропоткинска“… Разчертана на квадрати и покрита с еднакви помежду си палатки, занемарена и неподдържана. Нечии груби портрети на стената, нарисувани неотдавна и вече протекли. Знамена — толкова много знамена, че се сливаха в една непрекъсната червена лента, като кървава струя, бликаща от каменната вена.

В този момент подир тях се изхрачи подцевен гранатомет и върху дрезината се посипа лавина от мраморни отломки, една от които сряза крака на Саша, но не много дълбоко. Отпред някакви войници спускаха бариера, но дрезината я помете, като за малко не излетя от релсите.

Мотолокомотивът неумолимо се приближаваше — двигателят му беше многократно по-мощен и без усилия тласкаше обвитата в стомана машина. На Саша и спътника й се наложи да залегнат, да се скрият зад металния скелет на каросерията…

Но след няколко секунди бордовете на двете дрезини просто щяха да се прилепят и войниците щяха да ги вземат на абордаж. Изведнъж Леонид започна да се разсъблича като обезумял.

Отпред се появи застава — бруствери от чували, стоманени заграждения. Краят на пътя. Сега щяха да бъдат заклещени между два прожектора и две картечници, между чука и наковалнята.

След минута всичко щеше да е свършило.