Дмитрий Глуховски
Метро 2034 (16)

Глава петнайсета
Двама

Старецът се изкашля раздразнено, после пристъпи към тях.

— Саша! Трябва да поговоря с теб!

Леонид намигна на девойката и се дръпна встрани, предавайки с демонстративна покорност Саша в ръцете на Омир. Но девойката вече не можеше да мисли за нищо друго. И докато старецът й обясняваше нещо и я убеждаваше, че Хънтър все още може да бъда разубеден, предлагаше й нещо и я питаше за нещо, девойката гледаше над рамото му към музиканта. Младежът не отговаряше на погледа й, но усмивката, блуждаеща върху устните му, подсказваше на Саша, че той вижда всичко и разбира всичко. Тя кимаше на Омир, готова да се съгласи с всичко, само и само да остане насаме с музиканта още минута, да го изслуша докрай. Колкото да повярва докрай, че съществува лекарство.

— Ей сега ще се върна — прекъсна тя стареца по средата на думата, така и неуспяла да издържи, изплъзна се и притича до Леонид.

— За останалата част? — посрещна я той.

— Трябва да ми разкажеш! — Саша не искаше да си играе повече с него. — Как?!

— Не е толкова просто. Знам, че болестта е лечима. Познавам хора, които са се справили с нея. И мога да те отведа при тях.

— Но ти казваше, че можеш да се пребориш с нея…

— Не си ме разбрала правилно — сви рамене той. — Как бих могъл? Та аз съм флейтист. Пътуващ музикант.

— Какви са тези хора?

— Ако ти е интересно, ще те запозная с тях. Наистина, ще се наложи да се поразходим.

— На коя станция са те?

— Тук, съвсем наблизо. Сама ще узнаеш. Стига да поискаш.

— Не ти вярвам.

— Но нали искаш да ми вярваш? — отбеляза той. — Аз също засега не ти вярвам и затова не мога да ти разкажа всичко.

— Защо ти е нужно да дойда с теб? — присви очи Саша.

— На мен? — Той поклати глава. — На мен ми е все едно. На теб ти е нужно. Аз нито съм длъжен да спасявам някого, нито умея. Или поне не по този начин.

— Обещаваш ли ми, че ще ме заведеш при тези хора? Обещаваш ли ми, че те ще успеят да помогнат? — попита тя след кратко колебание.

— Ще те заведа — отговори твърдо Леонид.

— Какво реши? — прекъсна ги отново неуморният старец.

— Няма да дойда с вас. — Саша си играеше с презрамката на гащеризона си. — Той казва, че има средство против треската — обърна се тя към стареца.

— Лъже — каза неуверено Омир.

— Виждам, че разбирате от вируси доста повече от мен — отвърна почтително Леонид. — Изучавали ли сте ги? Или от собствен опит? Вие също ли смятате, че поголовното унищожение е най-добрият начин за борба с инфекцията?

— Откъде… — слиса се старецът. — Ти ли му… — погледна той към Саша въпросително.

— А, ето че и вашият дипломиран приятел идва. — Виждайки приближаващия се Хънтър, музикантът предвидливо отстъпи крачка назад. — Е, цялата бригада за бърза помощ се събра, започвам да се чувствам излишен.

— Почакай — помоли го девойката.

— Той лъже! Просто иска да остане с теб… Но дори и това да е истина — зашепна й припряно Омир, — така или иначе няма да успеете. Хънтър ще се върне тук с подкрепление най-късно след денонощие. Ако ти останеш с нас, може би ще успееш да го разубедиш… А този…

— Нищо няма да успея — отговори навъсено Саша. — Него сега никой не може да го спре, усещам го. Трябва да му се даде избор. За да може да се разчупи…

— Да се разчупи? — вдигна вежди Омир.

— Ще съм тук след по-малко от денонощие — обеща тя, отстъпвайки назад.

* * *

Защо я беше пуснал?

Защо бе проявил слабост и бе позволил немирният скитник да похити героинята му, музата му, дъщеря му? Та нали колкото повече старецът изучаваше Леонид, толкова по-малко го харесваше. Големите зелени очи на музиканта бяха способни да изстрелват неочаквано алчни погледи, а когато си мислеше, че никой не го гледа, по ангелското му лице плъзваха мрачни сенки…

За какво се нуждаеше от нея Леонид? В най-добрия случай ценителят на прекрасното щеше да я лиши от невинността й и да я забрави. Девойката, използвана и излъгана, щеше да се отърси и да отлети нанякъде, но нямаше да успее скоро да се пречисти и да забрави, още повече че проклетият шут искаше да я получи чрез измама.

Тогава защо я беше пуснал?

От страх. Защото Омир не само че не се осмеляваше да спори с Хънтър, но дори и не смееше да му зададе онези въпроси, които наистина го тревожеха. Защото на Саша, като на влюбена, можеха да се простят и смелостта й, и безразсъдството й. Би ли проявил към него бригадирът същото снизхождение?

Омир продължаваше да го нарича за себе си „бригадира“ — отчасти по навик, но и отчасти защото това го успокояваше: няма нищо страшно, нищо особено, това е същият онзи командир на северния патрул на „Севастополска“… Но не. Рамо до рамо сега не крачеше предишният саможив боец. Старецът започваше да разбира, че спътникът му се преражда пред очите му… С него ставаше нещо страшно и бе глупаво да се опитва да отрича това, нямаше защо да се залъгва…

Хънтър отново го взе със себе си — този път, за да му покаже кървавата развръзка на драмата? Сега той беше готов да унищожи не само „Тулска“, но и приютилите се в тунела сектанти, а покрай тях — и „Серпуховска“ с всичките й жители и с войниците от гарнизона на Ханза, разположени там. Само заради подозрението, че някой от тях може да се е заразил. Същото можеше да очаква и „Севастополска“.

Вече не му бяха нужни причини, за да убива — той търсеше само поводи.

Омир намираше в себе си сили само да се мъкне подире му, омагьосано, като в кошмарен сън, съзерцавайки и документирайки всичките му престъпления. Оправдавайки се с това, че те се извършват в името на спасението, убеждавайки себе си, че това е по-малкото зло. Безмилостният бригадир му се струваше като въплъщение на Молох, а Омир никога не се бе опитвал да надделее над съдбата.

Но девойката, изглежда, не признаваше съдбата. И ако старецът в дъното на душата си вече се беше примирил с това, че „Тулска“ и „Серпуховска“ ще бъдат превърнати в Содом и Гомор, Саша все още бе готова да се хване и за най-малката надежда. Омир престана с опитите да убеди себе си, че е възможно да се намерят хапчета или ваксина, преди Хънтър да спре епидемията с пламък и олово. Саша беше готова да търси лекарство до последния момент.

Омир не бе нито воин, нито лекар, и най-важното — беше твърде стар, за да вярва в чудеса. Но частица от душата му продължаваше страстно да желае чудо, да мечтае за спасение. Той бе изтръгнал тази частица от себе си и я беше пуснал заедно със Саша.

Просто бе оставил на девойката онова, което не се беше осмелил да направи сам.

И в обречеността си бе открил в себе си покой.

След денонощие всичко щеше да е свършило. А след това старецът щеше да дезертира от служба и да си намери местенце, където да довърши книгата си. Сега вече знаеше за какво ще се разказва в нея.

За това как един досетлив звяр намерил вълшебна паднала звезда, небесна искра; погълнал я и станал човек. За това как човекът откраднал огъня от боговете, но не могъл да го овладее и изпепелил целия свят. И за това как за наказание за цели сто века му била отнета същата тази искра човечност; но лишен от нея, той не станал звяр, а се превърнал в нещо много по-страшно, което дори няма име.

* * *

Звеновият сипа шепата патрони в джоба си и затвърди сделката с музиканта чрез силно ръкостискане.

— Срещу символично доплащане мога да ви кача на трамвай — съобщи той.

— Предпочитам романтичните разходки — отговори Леонид.

— Обаче виж, не мога да ви пусна само двамата по тунелите ни — опита се да го вразуми звеновият. — Така или иначе ще отидете с охрана. Твоята няма документи… А така — хоп, експрес докъдето искате, а там вече ще можете да останете насаме — зашепна той.

— Не искаме да оставаме насаме! — заяви решително Саша.

— Ще смятаме, че това е почетен ескорт. Сякаш сме принцът и принцесата на Монако. — Музикантът отправи към принцесата изискан поклон.

— Каква принцеса? — не издържа Саша.

— Монако. Някога е имало такова княжество. На самия Лазурен бряг…

— Слушай — прекъсна го звеновият, — ако искате да тръгвате пеша, пригответе се. Лампите са си лампи, но момчетата трябва да се върнат до вечерта в базата. Ей, Кука! — извика той при себе си един от войниците. — Изпратете тези двамата до „Киевска“, кажете на патрулите, че ги депортираме. Оставете ги на радиалната и се връщайте обратно. Нали така? — обърна се той към Леонид.

— Тъй вярно! — козирува шеговито музикантът.

— Наминавайте пак! — намигна му звеновият.

Все пак колко много се различаваше Ханза от останалото метро! За целия участък от „Павелецка“ до „Октомврийска“ Саша не видя нито едно място, където да е абсолютно тъмно. През всеки петдесет крачки от кабела, пълзящ по стената, висеше електрическа крушка. Светлината на всяка от тях беше достатъчна точно колкото да стигнат до следващата. Дори отклоняващите се резервни и тайни тунели бяха добре осветени, така че в тях не оставаше нищо плашещо.

Ако зависеше от Саша, тя би хукнала да бяга напред, само и само да спести скъпоценни минути, но Леонид я убеди, че няма закъде да бързат. Той категорично отказа да й обясни накъде ще тръгнат след „Киевска“. Крачеше, без да бърза, с отегчена физиономия: навярно минаваше често дори през забранените за обикновените жители на Ханза участъци.

— Радвам се, че приятелят ти има подход към всичко — заговори той.

— Какво имаш предвид? — намръщи се Саша.

— Ако си мечтаеше толкова силно като теб да спаси гражданското население, щеше да се наложи да го вземем със себе си. А така се разделихме по двойки и всеки ще се занимава с това, което му се иска. Той — да убива, ти — да лекуваш…

— Той не иска да убива никого! — отговори тя рязко и твърде гръмко.

— Е, да, просто такава му е работата… — въздъхна той. — Кой съм аз, че да го осъждам?

— А ти с какво ще се занимаваш? — попита Саша, без да скрива сарказма си. — Ще свириш?

— Аз просто ще бъда до теб — усмихна се Леонид. — Какво друго му трябва на човек, за да е щастлив?

— Просто така си говориш — поклати глава Саша. — Ти изобщо не ме познаваш. Как мога да те направя щастлив?

— Има си начини. Достатъчно е да погледна една красива девойка — и настроението ми се оправя. А ако…

— Смяташ ли, че разбираш от красота? — погледна го тя накриво.

— Това е единственото, от което разбирам — кимна той сериозно.

— И какво толкова има в мен? — най-накрая тя спря да се мръщи.

— Ти цялата светиш!

Като че ли гласът му звучеше сериозно, но след миг музикантът изостана крачка назад и плъзна поглед по нея.

— Жалко само, че обичаш такива груби дрехи — добави той.

— А какво не е наред в тях? — Саша също се забави, за да отлепи от гърба си неговия гъделичкащ поглед.

— Не пропускат светлината. А аз съм като пеперуда… Винаги летя към огъня. — Той с преднамерено глупав вид помаха с китките на ръцете си.

— Страх ли те е от тъмнината? — усмихна се леко тя, приемайки играта.

— От самотата! — надянал печална маска, Леонид положи длани върху гърдите си.

 

 

И напразно. Настройвайки струните, той не очакваше съпротива и най-тънката, най-нежната струна, която би могла всеки момент да запее, иззвънтя и се скъса.

Слабото тунелно течение, издухващо сериозните мисли и каращо Саша да разменя игриви намеци с музиканта, изведнъж утихна. Тя се сепна и след миг вече се укоряваше, че се е поддала. Нима заради това беше изоставила Хънтър и стареца?

— Изобщо не знаеш какво е самота! — отсече Саша и се извърна.

* * *

„Серпуховска“, цялата бледосива от страх, се разтапяше в мрака.

Бойците с армейски противогази я отсякоха от всички страни, блокираха прехода към Околовръстната линия и станцията, предчувствайки бедата, зажужа тревожно. Водеха Хънтър и Омир през залата с охрана; както голямото началство, така и всеки обитател на „Серпуховска“ се стараеше да ги погледне в очите — не знаят ли те какво става всъщност, не е ли решена вече съдбата му? Омир заби поглед в пода — той не искаше да запомня тези лица.

Бригадирът не му беше казал накъде смята да вървят, но старецът и сам се досещаше. Пред тях беше Полисът. Четирите станции на метрото, обединени с преходи, истински град с хиляди жители. Неофициалната столица на метрополитена, раздробен на десетки враждуващи феодални княжества. Крепост на науката и убежище на културата. Светиня, в която никой не смееше да посяга на друг.

Никой освен стария Омир, полубезумния чумав куриер?

Но през последното денонощие му бе олекнало. Повдигането беше отстъпило и туберкулозната кашлица, караща го да изпира окървавения си респиратор, леко бе отслабнала. Може би организмът се беше справил сам с болестта? Или може би изобщо не бе заразен? А просто беше прекалено мнителен: винаги бе знаел, че е такъв, и все пак страшно се беше уплашил…

 

 

Тъмният участък след „Серпуховска“ имаше лоша слава. Доколкото беше известно на Омир, до самия Полис не би трябвало да срещнат нито една жива душа, но междинната станция между обитаемите „Серпуховска“ и „Боровицка“ можеше да изненада пътешествениците. В метрото имаше доста легенди за „Полянка“; ако можеше да им се вярва, тази станция рядко застрашаваше живота на минаващите покрай нея, затова пък можеше да увреди разсъдъка им.

На стареца му се бе случвало да минава оттук няколко пъти, но не се беше сблъсквал с нищо особено. Легендите даваха обяснение и на това, Омир ги знаеше всичките. И сега той с цялата си душа се надяваше, че станцията и този път ще остане мъртва и изоставена, както в добрите времена.

На сто метра до „Полянка“ се почувства зле. Още от първите далечни отблясъци на бялата електрическа светлина върху мраморните стени, от първите пречупени от ехото звуци, долитащи от станцията, старецът разбра, че нещо не е наред. Той отчетливо чуваше човешки гласове… А това изобщо не беше възможно. И което бе още по-лошо — Хънтър, който неизвестно как усещаше от стотици крачки присъствието на живи същества, сега си оставаше напълно глух и равнодушен.

Не отговаряше на обезпокоените погледи на стареца — беше напълно вглъбен в себе си, сякаш не виждаше онова, което сега се разкриваше пред Омир… Станцията бе обитаема! Кога са успели? По-рано Омир често се беше замислял защо въпреки цялата теснота жителите на Полиса никога не се бяха опитвали да овладеят и присъединят към държавата си пустеещата „Полянка“. Можеха да им попречат само суеверията. Но, изглежда, те също бяха достатъчно основателна причина, за да бъде оставена странната станция на мира.

Досега, когато някой бе успял да преодолее страха си от нея и да разгърне тук палатков град, да прекара осветление… Господи, колко разточителни бяха тук с електричеството! Още преди да излязат от тунела и да се качат на перона, на стареца му се наложи да прикрие очите си с длан, за да не ослепее: под тавана на станцията сияеха възможно най-ярките живачни лампи.

Изумително… Дори Полисът не изглеждаше толкова чисто и тържествено. На стените не беше останала дори следа от прах или сажди, мраморните плочи блестяха, а таванът изглеждаше като белосан едва вчера. Омир не успя да види през отворите на арките нито една палатка — още ли не бяха успели да ги разгънат? А може би щяха да правят тук музей? Това можеше да се очаква от чудаците, управляващи Полиса…

Перонът постепенно се изпълваше с хора. Не обръщаха никакво внимание нито на окичения с оръжия главорез с титанов шлем, нито на ситнещия до него мърляв старец. Когато се вгледа в тях, Омир разбра, че няма сила да направи нито крачка повече: краката му бяха като парализирани…

Всеки от струпващите се на края на платформата хора беше облечен така, сякаш на „Полянка“ се снима филм за двехилядната година; палта и контешки шлифери, пъстри сака с подплънки, светлосини дънки… Къде са ватенките, къде е изпокъсаната свинска кожа, къде е неизменното кафяво на метрото, гробницата на всички цветове? Откъде такъв разкош?!

А лицата… Това бяха лица на хора, на които не им се е случвало за един миг да изгубят целите си семейства. Лица на хора, които по-рано днес са виждали слънцето, и хора, които в края на краищата просто са започнали деня с горещ душ. Старецът беше готов да си заложи главата за това. И още… Мнозина от тях изглеждаха на Омир неуловимо познати.

Удивителните хора ставаха все повече и повече, трупаха се на края на перона, но не слизаха на линията. Скоро цялата станция — от единия до другия тунел — беше изпълнена с нагиздена тълпа. Все така никой не поглеждаше към Омир. Гледаха където им падне: в стената, във вестниците си, крадешком — и един в друг, любезно или с любопитство, гнусливо или със съчувствие, но само не и към стареца; сякаш той беше призрак.

Защо се бяха събрали тук? Какво чакаха?

 

 

Най-накрая Омир дойде на себе си. Къде е бригадирът? Как би обяснил необяснимото? Защо все още не е казал нищо?

Хънтър бе спрял малко по-надалеч. Той съвсем не се интересуваше от станцията, запълнена от хора, излезли от някоя снимка отпреди четвърт век. Беше се вторачил в пространството пред себе си, сякаш бе стигнал до някаква преграда, сякаш на няколко крачки пред него на равнището на очите му във въздуха бе увиснало нещо… Старецът се приближи към бригадира и боязливо надникна под забралото му…

И в този момент Хънтър нанесе удар.

Стиснатият му юмрук разпори въздуха, премести се отляво надясно по странна траектория, сякаш бригадирът искаше да наръга с несъществуващ нож някой невидим. Омир, който за малко да пострада, отскочи встрани, а Хънтър продължи схватката си. Той удряше, отстъпваше, защитаваше се, опитваше се да задържи някого в желязна хватка, а след секунда хриптеше, задушавайки се, едвам се освобождаваше и пак се хвърляше в атака. Боят му се удаваше с все по-големи усилия, невидимият противник надделяваше. На Хънтър му беше все по-трудно да се изправя на крака след безшумните, но съкрушителни удари; движенията му ставаха все по-бавни и неуверени.

Старецът не можеше да се отърве от усещането, че вече е виждал нещо подобно, и то съвсем скоро. Къде и кога? И какво ставаше с бригадира, по дяволите? Омир се опита да го повика, но явно беше невъзможно обезумелият му спътник да го чуе.

А хората на платформата не обръщаха ни най-малко внимание на Хънтър; той не съществуваше за тях точно както и те не съществуваха за него. А и явно бяха загрижени за друго: все по-тревожно поглеждаха часовниците си, недоволно издуваха бузи, разговаряха със съседите си и проверяваха какво изписват красивите цифри на електронните часовници над гърлата на тунелите.

Омир присви очи, вглеждайки се в тях заедно с останалите… Това беше брояч, замерващ времето от момента на преминаването на предишната мотриса. Но таблото изглеждаше неестествено широко, с десет цифри: осем преди мигащото двоеточие и още две — за секундите — след това. Червените чертички, отчитащи пробягващите секунди, се извиваха, от време на време се променяше и последната цифра от невероятно голямото число преди двоеточието — дванайсет милиона и нещо си.

Разнесе се вик. И хлипане.

Старецът се откъсна от загадъчния часовник. Хънтър, неподвижен, лежеше по корем върху релсите. Омир се хвърли към него и едвам успя да преобърне тежкото безжизнено тяло с лицето нагоре. Не, бригадирът дишаше, макар и накъсано, и по него не се виждаха рани, въпреки че очите му бяха затворени като на мъртвец. Дясната му ръка не искаше да се отваря и едва тогава старецът видя, че Хънтър все пак не е бил без оръжие в тази странна битка. От юмрука му се подаваше ръкохватката на черния нож.

Омир плесна бригадира по бузата, Хънтър изстена като махмурлия, замига, надигна се на лакти и изгледа мътно стареца. После с едно движение скочи на крака и тръсна глава.

 

 

Мъглата се разсея: хората с шлиферите и пъстрите сака изчезнаха безследно, ослепителната светлина изгасна и стените отново се покриха с трупан от десетилетия прах. Станцията беше черна, пуста и безжизнена — точно такава, каквато я помнеше Омир от предишните си походи.

* * *

До самата „Октомврийска“ никой повече не промълви нито дума; чуваше се само как придружаващите ги караулни си шепнат и пухтят, спъвайки се в траверсите. Саша се ядосваше даже не на музиканта, а на себе си. Той… Той какво? Държеше се така, както и трябваше да се държи. Накрая даже й стана неловко пред Леонид — а дали не беше прекалено рязка с него?

И ето че на „Октомврийска“ вятърът смени посоката си.

Напълно естествено. Просто когато видя тази станция, Саша забрави за всичко на света. През последните няколко дни й се бе наложило да посети места, в чието съществуване по-рано дори не би повярвала. Но „Октомврийска“ надминаваше със своята украса всяка от тях. Гранитният под беше застлан с килими — доста поизтъркани, но запазили първоначалните си шарки. Светилниците, излети във формата на факли, бяха изчистени до блясък и обливаха пода с равномерна млечнобяла светлина. Зад разположените тук-там маси седяха хора с лъщящи лица, заети да си обменят лениво думи и книжа.

— Тук е толкова… богато — каза смутено Саша, въртейки глава насам-натам.

— На мен станциите на Околовръстната линия ми приличат на нанизани късчета от свинско шишче — прошепна й Леонид. — От които капе мазнина… Между другото, ще похапнем ли?

— Няма време — поклати глава тя, надявайки се, че той няма да чуе къркоренето на червата й.

— О, стига. — Музикантът я хвана за ръката и я поведе. — Тук има едно местенце… Не може да се сравни с нищо, което си яла по-рано… Момчета, нали нямате нищо против да похапнем? — включи той и стражите в компанията. — Не се притеснявай, след два-три часа ще бъдем там, накъдето сме тръгнали. Неслучайно ти споменах за шишчета. Тук ги правят…

Той й разказа за месото едва ли не в стихове и накрая Саша се предаде. Ако до целта оставаха само два часа път, половинчасовият обяд нямаше да промени нищо… Разполагаха с почти още едно денонощие, а кой знае кога щяха да имат възможност да се хранят отново.

И шишчетата се оказаха достойни за стиховете. Но трапезата не приключи с това — Леонид поръча бутилка брага^[1]. Саша не се сдържа и изпи една чаша от любопитство, музикантът си раздели останалото със стражите. После тя се опомни, изправи се на омекналите си крака и строго нареди на Леонид също да става.

Още повече че докато обядваха, отпусната от сгряващата напитка, тя с леко закъснение беше махнала пръстите му от коленете си. Леки, внимателни пръсти. Нахални. Музикантът веднага вдигна ръце — „Предавам се!“ — но кожата й бе запомнила докосването му. Защо го прогоних толкова бързо, запита се Саша объркано и се самонаказа с ощипване.

Сега трябваше да изтрие тази кисело-сладка обедна сцена от паметта си, като я замени с някакви безсмислени думи.

— Хората тук са странни — каза тя на Леонид.

— С какво? — Той пресуши чашата на екс и най-накрая се измъкна от масата.

— В очите им нещо не достига…

— Глад — определи музикантът.

— Не, не е само това… Сякаш повече нищо не им трябва.

— Това е, защото наистина не им трябва нищо повече — изсумтя Леонид. — Те са сити. Ханза-царицата ги храни. Какво очите? Нормални сънливи очи…

— Когато живеехме с баща ми — Саша стана сериозна, — за три дни би ни стигнало толкова, колкото днес ни остана в чиниите… Може би трябваше да го вземем и да го дадем на някого?

— Нищо, ще нахранят кучетата — отговори музикантът. — Тук не допускат просяци.

— Но нали можехме да ги дадем в съседните станции! Където цари глад…

— Ханза не се занимава с благотворителност — намеси се в разговора един от караулните, онзи, когото наричаха Куката. — Нека сами се грижат за себе си. Само това оставаше — да мъкнем на гърба си безделници!

— А ти самият кореняк ли си, от Околовръстната? — поинтересува се Леонид.

— Винаги съм живял тук! Откакто се помня!

— Тогава сигурно няма да повярваш, но тези, които не са се родили на Околовръстната, също трябва да ядат понякога — съобщи му музикантът.

— Нека да се ядат едни други! Или може би е по-добре да ни отнемат всичко и да си го поделят, както говорят червените?! — не се предаваше войникът.

— Е, ако всичко продължава в този дух… — започна Леонид.

— Ти какво? Я по-добре млъкни, смотаняк, че вече наговори достатъчно за депортиране.

— Аз отдавна съм наговорил достатъчно за депортиране — отвърна флегматично музикантът. — Нали точно с това се занимаваме сега.

— А мога и да те предам където трябва! Като червен шпионин! — разгорещи се караулният.

— А аз теб — за пиянство по време на дежурство…

— Ах, ти! Та ти самият ни… Ах, ти…

— Не! Извинете ни… Той не искаше да каже нищо такова — намеси се Саша, вкопчи се в ръката на музиканта и го отстрани от тежко дишащия Куката.

Тя почти насила избута Леонид на коловоза, погледна към часовника на станцията и ахна. Заради обяда и споровете бяха изгубили почти два часа. Хънтър, с когото тя се бе заела да се съревновава в скоростта, със сигурност не беше спирал нито за секунда…

Музикантът зад гърба й се засмя пиянски.

 

 

През целия път до „Парк на културата“ караулните не спираха да си шушукат злобно. Леонид постоянно напираше да им отговори и на Саша й се налагаше ту да дърпа музиканта, ту да го умилостивява с молби. Опиянението изобщо не изветряваше от главата му, правеше го твърде дързък. Девойката едвам успяваше да отскочи, за да остане извън досега на неговите размахващи се ръце.

— Изобщо ли не ти харесвам? — обиждаше се той. — Не съм твой тип, нали? Ти не обичаш такива, падаш си само по мускули… Пфууу… Защо тръгна с мен?

— Защото ти ми обеща! — Тя отблъсна Леонид от себе си. — Нямах предвид това…

— Аз не съм та-ка-ва! — въздъхна той тъжно. — Вечната тема. Ако знаех, че си такава сухарка…

— Как можеш?! Та там има хора… Живи… Те ще умрат, ако не успеем!

— А аз какво да направя? Едвам си местя краката. Знаеш ли колко са тежки? Ето, опитай… А хората… Така или иначе ще умрат. Утре или след десет години. И аз, и ти. И какво?

— Значи си ме лъгал? Ти си ме лъгал! Омир ми казваше… Предупреждаваше ме… Къде отиваме?

— Не, не съм те лъгал! Искаш ли да ти се закълна, че не съм те лъгал? Ще видиш сама! Ще ми се извиняваш! И после ще се срамуваш и ще ми кажеш: Леонид! Толкова ми е съ-вест-но… — Той сбърчи нос.

— Накъде вървим?!

— Вървим по път труууден… Към града Изумруууден… Защото тарарам… се стига трудно там! — запя музикантът, дирижирайки с показалеца си. После изпусна от омекнала ръка кутията с флейтата, изруга, наведе се да я вземе и за малко да падне сам.

— Вие, пияният! Ще успеете ли изобщо да стигнете сам до „Киевска“? — извика единият от стражите.

— С вашите молитви! — поклони му се музикантът. — И Ели се върна… — продължи да пее той. — И Ели се върна… Бам! Бам! Вкъщи…

* * *

Омир никога не беше вярвал в легендата за „Полянка“ и ето че тя бе решила да му даде урок.

Някои я наричаха Станцията на съдбата и я почитаха като оракул.

Някои вярваха, че поклонението тук в преломен момент от живота може да открехне завесата пред бъдещето, да намекне и да даде ключ, да предскаже и да предопредели остатъка от пътя.

Някои… Но всички здравомислещи хора знаеха, че на станцията изтичат отровни подземни газове, предизвикващи халюцинации.

По дяволите скептиците!

Какво можеше да означава видението му? На стареца му се струваше, че е на крачка от разрешаването на загадката, но после мислите му се объркваха. И пред очите му отново заставаше Хънтър, разсичащ въздуха с черното острие. Какво ли не би дал Омир, за да узнае какво му се беше привидяло на бригадира, с кого се бореше, каква е тази битка, която бе приключила с поражението му, ако не и с гибелта му…

 

 

— За какво си мислиш?

От изненада старецът усети спазъм в червата. Нито веднъж преди Хънтър не го бе заговарял без причина. Само нареждания и недоволни оскъдни отговори… И как да очакваш задушевен разговор от някой, който няма душа?

— А, просто така… За нищо — запъна се Омир.

— Мислиш. Чувам те — изрече безизразно Хънтър. — За мен. Страх ли те е?

— Сега не — излъга старецът.

— Не се бой. Теб няма да те докосна. Ти… ми напомняш…

— Кого? — попита предпазливо Омир след половинминутно мълчание.

— Нещо за мен самия. Забравих, че в мен е имало такова нещо, а ти ми го напомняш. — Докато изтикваше от устата си тежките думи и ги изричаше една след друга, бригадирът гледаше напред, в тъмнината.

— Затова ли ме взе със себе си? — Омир беше едновременно и разочарован, и озадачен; бе очаквал нещо друго…

— За мен е важно да държа това нещо в съзнанието си. Много е важно — отговори бригадирът. — И за останалите също е важно аз… Иначе може да… Както вече се е случвало.

— Имаш ли проблем с паметта? — Старецът сякаш се движеше по периферията на минно поле. — Случило ли се е нещо с теб?

— Спомням си всичко отлично! — отговори рязко Хънтър. — Само че забравям самия себе си. И се боя да не се забравя съвсем. Ще ми напомняш, нали? Ще ме подсещаш.

— Добре — кимна Омир, макар и Хънтър да не го виждаше в момента.

— Преди във всичко имаше смисъл — каза бригадирът, изричайки думите с усилие. — Във всичко, което вършех. Защитавах метрото, хората. Хората. Имах ясна задача — да отстранявам всяка заплаха. Да я унищожавам. В това имаше смисъл, имаше!

— Но и сега…

— Сега? Не знам как е сега. Искам отново всичко да бъде толкова ясно. Та аз нали не просто така, аз не съм бандит… Не съм убиец! Това е заради хората. Опитах да живея без хората, за да ги предпазя… Но стана страшно. Много бързо забравях себе си… Трябваше да отида при хората. Да ги защитавам, да им помагам… Да помня… И ето че „Севастополска“… Там ме приеха. Там е моето място. Трябва да спася станцията, да им помогна. На каквато и да е цена. Струва ми се, че ако направя това… Когато отстраня заплахата… Това ще е голямо дело, истинско. Може би тогава ще си спомня. Трябва. Затова трябва по-бързо, понеже… То сега излиза все по-бързо. Непременно трябва да успея за едно денонощие. Да успея с всичко — да отида до Полиса, да събера отряд — и обратно… А дотогава ме подсещай, става ли?

Омир кимна сковано. Страх го беше дори да си представи какво щеше да стане, когато бригадирът окончателно забрави себе си. Кой щеше да остане в тялото му, когато предишният Хънтър заспи завинаги? Дали не онзи… Дали не онзи, от когото бе загубил днес илюзорния бой?

„Полянка“ остана далеч назад: Хънтър бързаше към Полиса като пуснат от каишката подушил плячка вълкодав. Или като спасяващ се от преследвачите си вълк?

В края на тунела се показа светлина.

* * *

Някак достигнаха до „Парк на културата“. Леонид опита да се помири с охраната, покани ги всичките „в един прекрасен ресторант“, но този път стражите бяха нащрек. Успя да измоли много трудно дори да ги пуснат до тоалетната. Единият от придружителите им остана да ги пази, а другият, след като си прошепна нещо с първия, изчезна.

— Останаха ли ти още пари? — попита директно онзи, който дежуреше пред вратата.

— Съвсем малко. — Музикантът сложи върху дланта си пет патрона.

— Дай ги тук. Куката е решил да ви предаде. Смята, че ти си провокатор на червените. Ако е познал — тук има преход към вашата линия, но ти трябва да го знаеш. Ако не — можеш да изчакаш тук, докато контраразузнаването дойде за теб, а с тях вече ще си се договаряш сам.

— Разобличихте ме, а? — Леонид се опитваше да сдържи хълцането си. — Добре! Нека… Ние пак ще се върнем! Благодаря за ескорта! — Той вдигна ръка в непознато приветствие. — Слушай… Остави го този преход! По-добре ни отведи до тунела, а?

Музикантът хвана Саша и с удивителна пъргавина, макар и леко препъвайки се, тръгна отпред.

— Какъв добър се извъди! — мърмореше той под нос. — „Тук има преход към вашата линия“… Самият ти не искаш ли да се качиш? Четирийсет метра дълбочина. Като че ли не знае, че там отдавна всичко е затрупано…

— Къде отиваме? — Саша вече не разбираше нищо.

— Как къде? На Червената линия! Нали чу — провокатор, хванат, разобличен… — мърмореше Леонид.

— Ти червен ли си?!

— Мо-ми-че мое! Сега не ме питай за нищо! Мога или да мисля, или да бягам. По-полезно ще ни бъде, ако мога да бягам… Сега нашият приятел ще вдигне тревога… И ще ни застрелят при задържането… Че нали парите са ни малко, трябва ни и медал…

Гмурнаха се в тунела, оставяйки караулния навън. Придържайки се към стената, се затичаха напред, към „Киевска“. Саша осъзна, че така или иначе няма да успеят да се доберат до станцията. Ако музикантът беше прав и в момента вторият охранител сам показваше накъде са тръгнали бегълците…

И изведнъж Леонид сви наляво, към един светъл страничен тунел — толкова уверено, сякаш си отиваше вкъщи. Още няколко минути — и отпред се показаха знамена, решетки, картечни гнезда, образувани от натрупани чували. Чу се лай на кучета. Гранична застава? Предупредили ли ги бяха вече за бягството? Как смяташе той да се измъкне оттук? И чия земя започваше от другата страна на барикадата?

— Аз при Алберт Михайлович. — Музикантът тикна под носа на притичалия постови странен на вид документ. — Трябва да стигна до другия бряг.

— По обичайната тарифа — каза събеседникът му, поглеждайки в паспорта. — А къде е документът на госпожицата?

— Хайде по двойна тарифа? — Леонид обърна джобовете си, вадейки последните си патрони. — А госпожицата не сте я видели, става ли?

— Хайде без „хайде“. — Граничарят доби суров вид. — Вие какво, да не сте на битак? Тук е правова държава.

— Ама наистина ли? — уплаши се престорено музикантът. — Просто реших, че щом е пазарна икономика, може да се потъргува… Не знаех, че има разлика…

След пет минути и Саша, и Леонид, раздърпан и смачкан, с насинена скула и кръвотечение от носа, влязоха в малка стаичка с кахлени стени.

Желязната врата изщрака.

Настана мрак.