Дмитрий Глуховски
Метро 2034 (15)

Глава четиринайсета
Какво още?

„И наистина, какво прави човека човек?

Той броди по земята вече повече от милион години, но магическата трансформация, превърнала хитроумното стадно животно в нещо съвсем различно, невиждано, се е случила с него преди някакви си десет хиляди години^[1]. През деветдесет и девет процента от своята история се е приютявал в пещери и е ял сурово месо, не е знаел как да се сгрее, да създава инструменти и истинско оръжие, дори не е умеел да говори! А и по чувствата, които е бил способен да изпитва, човекът не се е различавал от маймуната или от вълците: глад, страх, привързаност, грижа, удовлетворение…

 

 

Как е могъл изведнъж за броени векове да се научи да строи, да мисли и да записва мислите си, да изменя обкръжаващия го свят и да изобретява, защо му е притрябвало да рисува и как е открил музиката? Как е успял да покори цялата планета и да я преустрои според потребностите си? Какво са дали на този звяр преди десет хиляди години?

Огъня? Дали са на човек възможност да опитоми светлината и топлината, да ги отнесе със себе си в необитаемите студени земи, да изпича плячката на огън, правейки я по-вкусна. Но какво е променило това? Освен че му е позволило да разшири владенията си? Понеже плъховете и без огън са успели да запълнят цялото земно кълбо, оставайки си такива, каквито са били отначало — съобразителни стадни гризачи.

Не, все пак не е огънят; във всеки случай — не само огънят, музикантът беше прав. Нещо друго… Но какво?

Езикът? Ето едно несъмнено различие от останалите животни. Шлифоване на непреработените мисли в диаманти от думи, които могат да станат всеобща монета, да получат повсеместно разпространение. Умението даже не толкова да изразяват ставащото в главата им, колкото да го подреждат; изливане на неустойчиви, течащи като разтопен метал образи в твърди форми. Ясност и трезвост на ума, възможност да се предават ясно и еднозначно от уста в уста заповеди и знания. Оттук и способността на хората да се организират и да се подчиняват, да създават армии и да изграждат държави.

Но мравките минават и без думи, когато създават — на своето незабележимо за човека равнище — истински мегаполиси, намират мястото си в сложните йерархии, с точност си съобщават сведения и команди, призовавайки хиляди и хиляди воини в безстрашни легиони, за да се хвърлят в безшумни, но безмилостни войни за защита на миниатюрните си империи.

Може би буквите?

Буквите, без които не би имало възможност да се натрупват знания? Същите тези тухли, от които е била строена устремената към небесата Вавилонска кула на всемирната цивилизация? Без които неизпечената глина на мъдростта, усвоена от едно поколение, щеше да се разтича, разронва и разпада на прах, неспособна да понесе собствената си тежест? Без тях всяко следващо поколение би започвало строителството на огромната кула от предишното равнище, би се занимавало цял живот с развалините на старата къща и би умирало на свой ред, така и без да е издигнало новия етаж.

Буквите и писмеността са позволили на човек да изнесе натрупаните знания извън пределите на тесния си череп и да ги съхрани неизкривени за потомците, които да са избавени от необходимостта да откриват отново отдавна откритото и да имат възможността да надграждат свое собствено знание върху твърдата основа, останала им от предците.

Но нали не са само буквите?

Ако вълците умееха да пишат, щеше ли цивилизацията им да прилича на човечеството? Щяха ли да имат изобщо цивилизация?

Когато вълкът е сит, той изпада в блажена апатия, посвещавайки времето си на ласки и игри, докато свиването на стомаха не го накара да се раздвижи отново. Когато човекът е сит, в него се пробужда друг вид копнеж. Неуловим, необясним — който го кара с часове да гледа звездите, да боядисва в охра стената на пещерата си, да украсява с резбовани фигури носа на бойната си ладия, постоянно да се мъчи да издига каменни колоси, вместо да подсилва крепостните стени, и да пропилява живота си за изглаждане на словесното майсторство, вместо да се усъвършенства в изкуството на владеене на меча. Същият копнеж, който кара бившия помощник-машинист да посвещава остатъка от живота си на четене и издирвания, издирвания и опити да напише нещо… Заради утоляването на този копнеж тълпа от мръсни и дрипави хора може да се увлече от музиката на скитащ цигулар, кралете привличат трубадури и покровителстват живописци, а родената в подземие девойка дълго-дълго разглежда небрежно нарисуваната опаковка за чай. Неясният, но могъщ зов, способен да притъпи дори зова на глада, го има само у човека.

Не е ли той този, който разтяга достъпната за останалите животни гама от чувства, давайки на човека още и умението да мечтае, и дързостта да се надява, и смелостта да щади? Любовта и страданието, които човек често смята за свое отличително свойство, не са открити от него. Кучето е способно и на любов, и на състрадание: когато стопанинът му е болен, то не се отдалечава от него и скимти. На кучето може даже да му липсва друго същество и да вижда смисъла на живота си в него: ако стопанинът му умира, то понякога е готово да издъхне, само и само да остане с него. Но то не може да мечтае.

Тъгата по прекрасното и умението да бъде ценено то? Удивителната способност да се наслаждаваме на съчетанията от цветове, последователностите от звуци, нагънатите линии и изяществото на словесните конструкции? Да извличаме от тях сладък и сърцераздирателен душевен звън? Пробуждащ всяка душа — и потъналата в лой, и покритата с мазоли, и тази с белег от рана — и помагащ й да се пречисти от утайката?

Може би. Но не е само това.

За да заглушат автоматните откоси и отчаяните вопли на завързани голи хора, някои други хора са пускали с максимална сила величествените Вагнерови симфонии. Не е възниквало противоречие — едното само е подчертавало другото.

Какво още?

И дори човек да оцелее като биологичен вид в настоящия ад, ще съхрани ли той тази крехка, почти неосезаема, но несъмнено реална частица от своята същност? Тази искра, която преди десет хиляди години е превърнала полугладния звяр с мътен поглед в създание от друго ниво? В същество, терзано от душевен глад повече, отколкото от телесен? Същество, вечно мятащо се между духовното величие и низост, между необяснимото милосърдие, неприемливо за хищниците, и неоправданата жестокост, която няма равна на себе си дори в бездушния свят на насекомите? Издигащо великолепни дворци и рисуващо невероятни платна, конкурирайки се с Твореца в умението да синтезира чиста красота — и изобретяващо газови камери и водородни бомби, за да анихилира себеподобните си заедно с всичко създадено от тях? Старателно издигащо на плажа пясъчни замъци и разпалено разрушаващо ги? Превърнала го е в същество, което не познава никакви граници, тревожно и неспокойно, неспособно да утоли странния си глад, но посвещаващо целия си живот на опити да направи това? Превърнала го е в човек?

Ще остане ли това в него? Ще остане ли това от него?

Или краткият подем на диаграмата на историята ще остане в миналото му и той ще се върне обратно в изконното си затъпяване, в обичайното безвремие, където безбройните поколения, без да откъсват поглед от земята, ще плюскат, ще се сменят едно с друго и където десет, сто, петдесет хиляди години преминават еднакво незабележимо?

Какво още?“

* * *

— Това истина ли е?

— Кое точно? — усмихна й се Леонид.

— За Изумрудения град? За Ковчега? Че има такова място в метрото? — попита замислено Саша, гледайки в краката си.

— Така се говори — отвърна уклончиво той.

— Хубаво би било някой ден да попадна там — провлачи тя. — Знаеш ли, когато се разхождах там, отгоре, ми беше толкова обидно за хората. За това, че веднъж са сгрешили… И повече никога няма да могат да върнат нещата такива, каквито са били. А те са били толкова хубави… Навярно.

— Сгрешили са? Не, това е най-трагичното престъпление — отвърна сериозно музикантът. — Да разрушиш целия свят, да умъртвиш шест милиарда души — това не е грешка.

— Все едно… Нима ние с теб не заслужаваме опрощение? И всеки заслужава. На всеки трябва да се даде шанс да поправи себе си и всичко останало, да опита отначало, още един път, пък макар и да е последният. — Тя помълча малко. — Така бих искала да видя как е всичко там в действителност… По-рано не ми беше интересно. По-рано просто ме беше страх и всичко там ми се струваше уродливо. А се оказва, че просто съм се качвала на повърхността на неправилното място. Толкова е глупаво… Този град на повърхността е същият, какъвто беше животът ми по-рано. В него няма бъдеще. Само спомени — и то чужди… Само привидения. И докато бях там, разбрах нещо много важно, знаеш ли… — Саша се запъна. — Надеждата е като кръв. Докато тече по жилите ти, си жив. Искам да се надявам.

— А за какво ти е Изумруденият град? — попита музикантът.

— Искам да видя и да усетя как се е живеело по-рано… Нали ти сам казваше… Там сигурно хората наистина трябва да са съвсем различни. Хората, които не са забравили вчерашния ден и за които ще настъпи утре, няма как да не са съвсем различни…

Те вървяха през залата на „Добрининска“, без да бързат, съпроводени от погледа на караулните. Омир ги остави насаме с явно нежелание и отиде да посети началника на станцията, а сега, кой знае защо, се бавеше. Хънтър все още не се бе появил.

Саша видя разни намеци в очертанията на мраморната зала на „Добрининска“: тук облицованите големи арки, водещи към линиите, се редуваха с по-малки декоративни арки. Голяма, малка, отново голяма, пак малка. Сякаш хванали се за ръце мъж и жена, мъж и жена… И внезапно също й се прииска да сложи ръката си в широка и силна мъжка длан. Да се скрие в нея поне за кратко.

— Тук също може да се построи нов живот — каза Леонид, намигайки на девойката. — Не е задължително да се ходи някъде, да се търси нещо… Достатъчно ще е човек да се огледа.

— И какво ще видя аз?

— Мен — сведе той поглед в престорена скромност.

— Тебе вече съм те виждала. И съм те слушала. — Саша най-накрая отговори на усмивката му. — Много ми харесва, както и на всички останали… Изобщо ли не ти трябват патроните? Ти даде толкова много от тях, за да ни пуснат тук…

— Нужни са ми толкова, колкото да ми стигат за храна. А за това винаги ми стигат. Глупаво е да се свири за заплащане.

— А за какво свириш тогава?

— Заради музиката. — Той се засмя. — Заради хората. Всъщност дори не и заради тях. А заради онова, което музиката прави с хората.

— А какво прави тя с тях?

— Всъщност — всичко. — Леонид отново стана сериозен. — Имам и такива мелодии, които те карат да обичаш, и такива, които те карат да плачеш.

— А онази, която свири предишния път? — Саша го погледна подозрително. — Която е без име? Тя какво те кара да правиш?

— Тази ли? — той изтананика встъплението. — Нищо не те кара да правиш. Тя просто премахва болката.

* * *

— Ей, мъжаго!

Омир затвори тетрадката и се размърда на неудобната дървена пейка. Дежурният седеше гордо зад малко бюро, което почти изцяло бе заето от три стари черни телефона без бутони и шайби. На един от апаратите уютно мигаше червена лампичка.

— Андрей Андреевич се освободи. Ще имаш на разположение две минути с него — когато влезеш, не мънкай, а веднага мини към същността — строго напътстваше стареца дежурният.

— Две минути няма да са достатъчни — въздъхна Омир.

— Предупредих те — сви рамене събеседникът му.

Нямаше да стигнат и пет: старецът изобщо не знаеше нито с какво да започне, нито с какво да завърши, нито какво да пита, нито за какво да моли, но нямаше към кого да се обърне освен към началника на „Добрининска“.

Обаче Андрей Андреевич — едър, нервен дебелак с разкопчана куртка — не го слуша дълго време.

— Ти какво, не разбираш ли?! Тук имам извънредни обстоятелства, осем души са убити, а ти ми говориш за някакви епидемии! Тук няма нищо! Достатъчно, стига си ми губил времето! Или ще се ометеш оттук сам, или…

Като изскачащ от водата кашалот началникът на станцията изстреля туловището си нагоре, като при това за малко не обърна бюрото, зад което седеше. Дежурният надникна в кабинета с въпросително изражение. Омир също стана объркано от твърдия и нисък стол за гости.

— Сам. Но защо тогава сте изпратили войска на „Серпуховска“?

— Какво ти влиза в работата?!

— На станцията говорят…

— Какво говорят? Какво говорят?! Знаеш ли какво, за да не всяваш паника тук… Пашка, води го в маймунарника!

За миг Омир беше изкаран в коридора. Редувайки нареждания с удари, охранителят помъкна съпротивляващия се старец в тесен страничен коридор.

От един от ударите респираторът на Омир падна; той опита да задържи дъха си, но моментално получи удар в корема и задиша тежко. Кашалотът се подаде от кабинета си, запълвайки с туловището си целия отвор на вратата.

— Нека стои там засега, после ще решим какво да правим… А ти кой си? Имаш ли уговорен час? — развика се той на следващия посетител.

Омир едвам успя да се обърне нататък.

 

 

На три крачки от него, скръстил ръце на гърдите си, беше застинал неподвижно Хънтър. Облечен с тясна чужда униформа, криещ лицето си в сянката на вдигнатото забрало на шлема си, той изглеждаше сякаш не познава стареца и не смята да се намесва. Омир очакваше, че ще е омазан в кръв като месар, но единственото червено петънце върху дрехите на бригадира бяха капки от неговата собствена рана. Прехвърляйки каменния си поглед към началника на станцията, Хънтър внезапно тръгна бавно към него, сякаш възнамеряваше да влезе в кабинета право през тялото му.

Началникът се слиса и отстъпи назад, освобождавайки входа. Охранителят и Омир застинаха в очакване. Хънтър се промъкна вътре подир дебелака и с едно изръмжаване смачка надменността му и го накара да млъкне. После премина към повелителен шепот.

Охранителят заряза стареца, тръгна към вратата и прекрачи през прага. След миг изхвърча оттам, съпроводен от поток ругатни — гласът на началника на станцията премина във врещене.

— И пусни онзи провокатор! — сякаш под хипноза изпълнявайки чужда заповед, извика дебелакът най-накрая.

Дежурният — изчервен, като попарен — затвори вратата след себе си, затътри се към мястото си при входа и заби нос в новинарската сводка, отпечатана върху амбалажна хартия. Когато Омир тръгна решително към кабинета на началника, минавайки покрай бюрото му, дежурният приближи вестничето още по-близо до очите си, демонстрирайки, че случващото се оттук нататък изобщо не го засяга.

И едва сега, гледайки победоносно охранителя, скрил срама си зад вестникарския лист, Омир успя да разгледа както трябва и телефоните му. На този, който през цялото време мигаше, беше залепен къс мръснобял пластир, върху който някой бе надраскал със синя химикалка една-единствена дума…

„Тулска“.

 

 

— Ние поддържаме контакти с Ордена. — Потен, началникът на „Добрининска“ хрущеше с юмруците си, но не се осмеляваше да вдигне поглед към бригадира. — И никой не ни е предупреждавал за тази операция. Аз не мога да взема това решение сам.

— Тогава звъннете на Централна — каза Хънтър. — Имате време за съгласуване. Но е малко.

— Те няма да дадат одобрението си. Това би поставило под заплаха стабилността на Ханза… Вие какво, не знаете ли, че за Ханза стабилността е на първо място? А при нас всичко е под контрол.

— Каква стабилност, по дяволите? Ако не се вземат мерки…

— Ситуацията е стабилна, не разбирам какво не ви устройва — упорито поклати тежката си глава Андрей Андреевич. — Всички изходи са под прицел. Мишка не може да се промъкне. Нека да изчакаме, докато проблемът се разреши от само себе си!

— Нищо няма да се разреши от само себе си! — изрева Хънтър. — Само ще дадете възможност на някой да се измъкне и да избяга нагоре или да намери заобиколен път. Станцията трябва да се изчисти! По всички инструкции! Не разбирам защо самите те още не са го направили!

— Но нали там може да има здрави хора? Как си го представяте? Да наредя на моите момчета да разстрелят и изпепелят цялата „Тулска“? И влака със сектантите? А може би и „Серпуховска“ заедно с тях? Не, ние тук не сме фашисти! Войната си е война, а това… Да се убиват болни… Дори когато на „Белоруска“ имаше шап, и свинете ги разделяха в различни ъгли — която е заразена, да умира, а която си е здрава — да живее, но не ги избиваха всичките наред.

— Това са свине, а не хора — изрече безизразно бригадирът.

— Не, не — отново заклати глава началникът, пръскайки пот. — Аз не мога така. Това е безчовечно… После ще лежи на моята съвест. А аз… за какво ми е такова нещо? Какво ще сънувам после?

— На вас самия няма и да ви се наложи. За целта си има хора, които не сънуват. Вие трябва само да ни пуснете през станцията си. И това е всичко.

— Изпратих куриери до Полиса, за да науча за ваксината. — Андрей Андреевич забърса с ръкав потта си. — Има надежда, че…

— Няма никаква ваксина! Стига сте си крили главата в пясъка! Защо не виждам тук санитарни части от Централна?! Защо отказвате да позвъните там и да помолите да ви дадат зелена светлина за преминаването на кохортите на Ордена?

Началникът упорито мълчеше; кой знае защо се опитваше да закопчае куртката си, но копчетата се изплъзваха от пръстите му и накрая той се отказа. Приближи се до вехтия бюфет, сипа си в чашата миризлива течност и я изпи на екс.

— Значи не сте им съобщили — досети се Хънтър. — Те все още не знаят нищо за това. На съседната на вашата станция има епидемия, а те нищо не знаят…

— Отговарям с главата си за това — изрече хрипливо началникът. — Епидемията на граничната станция означава оставка. Допуснах… Не успях да предотвратя… Създадох заплаха за стабилността на Ханза.

— На граничната? На „Серпуховска“?!

— Засега всичко там е спокойно, но аз прекалено късно се усетих… Не реагирах навреме. Откъде да знам…

— И как обяснихте всичко това? Войската на независима станция? Отцепването на тунелите?

— Бандити… Бунтовници. Случват се такива неща. Нищо особено.

— А сега вече е късно да си признавате… — кимна бригадирът.

— Сега вече няма да означава оставка. — Андрей Андреевич си наля и веднага обърна втората чашка. — Означава да се вземат крайни мерки.

— И какво правите?

— Чакам. — Началникът свали задника си върху стола. — Чакам. Току-виж…

— Защо не отговаряте на обажданията им? — намеси се Омир. — Телефонът ви се скъсва да звъни — обаждат ви се от „Тулска“. А ако…

— Не се скъсва да звъни — изрече с угаснал глас началникът. — Изключих звука. Само лампичката свети. Докато свети, са още живи.

— Защо не отговаряте?! — повтори ядосано старецът.

— А какво да им кажа? Да потърпят? По-скоро да оздравяват? Че помощта е близка?! Да си пуснат по един куршум в челото? На мен един разговор с бежанците ми беше достатъчен! — вбеси се началникът.

— Млъкни веднага! — нареди му тихо Хънтър. — И слушай. Ще се върна с отряда след денонощие. Трябва да ни пропуснат безпрепятствено през всички постове. Ще държиш „Серпуховска“ затворена. Ще отидем на „Тулска“ и ще я изчистим. Ако се наложи, ще изчистим и „Серпуховска“. Ще организираме една малка война. Можеш да не известяваш Централна. Всъщност, няма да ти се наложи да правиш нищо. Аз сам… ще възстановя стабилността.

Началникът, обезсилен, омекнал, кимна вяло. Сипа си още от течността, помириса я и преди да отпие, попита тихо:

— Ръцете ти ще бъдат до лактите в кръв. Не те ли е страх?

— Кръвта се отмива лесно със студена вода — уведоми го бригадирът.

 

 

Когато излизаха от кабинета, Андрей Андреевич, поел си повечко дъх, звънко повика дежурния. Той се втурна вътре и вратата се затвори с грохот подире му. Омир поизостана малко от Хънтър, наведе се над бюрото, свали черната слушалка от заветния апарат и я притисна към ухото си.

— Ало! Ало! Слушам ви! — извика той силно в решетката на микрофона.

Тишина. Не глухата тишина, която би царяла, ако проводникът е срязан, а кънтяща, сякаш от другата страна слушалката беше свалена, но просто нямаше кой да отговори. Сякаш там някой бе чакал много дълго на телефона, но така и не беше дочакал. Сякаш слушалката на другия край на линията сега пъшкаше с гласа на Омир в ухото на мъртвец.

Хънтър изгледа лошо Омир от прага, старецът върна внимателно всичко на мястото му и последва бригадира.

* * *

— Попов! Попов! На крака! Ставай бързо!

В лицето го удари лъчът на мощния командирски фенер, пробивайки клепачите му и заливайки мозъка му с огън. Една силна ръка го разтърси за рамото, после някаква длан се стовари със замах върху небръснатата буза на Артьом. Разтърквайки очи и ударената си буза, Артьом се надигна от леглото и отдаде чест.

— Къде ти е оръжието? Вземи автомата и живо след мен!

Разбира се, всички спяха облечени и с пълното си снаряжение. Артьом извади изпод възглавницата парцала, с който беше завит калашника му за през нощта, и го размота. Все още олюлявайки се, тръгна след командира. Колко дълго бе успял да поспи? Час? Два? Главата го болеше, гърлото му беше пресъхнало.

— Започва се… — подхвърли му през рамо командирът.

— Какво се започва? — попита изплашено Артьом.

— Сега ще видиш… Вземи и газената лампа. Ще ти потрябва.

„Тулска“ — просторна, лишена от колони и изглеждаща просто като един невъобразимо широк тунел, беше почти изцяло потънала в мрак. На няколко места конвулсивно шареха слаби лъчи светлина; в тяхното движение нямаше никаква система, никакъв смисъл, сякаш фенерите са се озовали в ръцете на малки деца или маймуни. Само че откъде тук да се вземат маймуни…

Артьом внезапно се разсъни и започна трескаво да проверява автомата си, защото се досети какво е станало. Не са удържали карантината! Или още не беше късно?

От караулката изскочиха и се присъединиха към тях още двама души — подпухнали, сънени. По пътя си командирът изтребваше всички остатъци, всички, които можеха да стоят на крака и да държат оръжие. Дори онези, които вече бяха започнали да кашлят.

В тежкия застоял въздух се носеше странна, зловеща глъчка. Не вик, не вопъл, не команда… Стотици гласове, слели се в стон — накъсан, изпълнен с отчаяние, с ужас. Стон, придружен с леко подрънкване на желязо и стържене, разнасящи се едновременно от две, три, десет места.

Платформата беше затрупана с разкъсани или увиснали палатки, преобърнати жилищни будки, направени от ламарина, парчета от обвивката на вагони, шперплат, изхвърлени останки от покъщнина.

Командирът, който разбутваше боклука с гърди като ледоразбивач, крачеше отпред, а в килватера му ситнеха Артьом и другите двама.

От тъмнината изплува застаналата на дясната линия опустошена мотриса: светлината и в двата вагона беше угаснала, отворените врати бяха препречени с преносими заграждения, а вътре… Зад тъмните стъкла кипеше страховита човешка маса. Десетки ръце, хванали се за прътите на крехките огради, ги бутаха, разклащаха, разтърсваха. Разположените при всеки от проходите войници с автомати и противогази от време на време подскачаха към черните отвори на вратите, вдигайки приклади, но не се осмеляваха нито да удрят, нито да стрелят. На други места караулните, напротив, се опитваха да уговорят, умиротворят бушуващото човешко море, напъхано в железните кутии.

Но разбираха ли нещо хората във вагоните?

Бяха ги натъпкали в мотрисата, защото бяха започнали да бягат от специалните отсеци в тунела и защото вече ставаха ужасно много, повече от здравите.

Командирът се понесе покрай първия, покрай втория вагон и в този момент Артьом най-накрая видя накъде бързат. Последната врата — ето къде беше станал пробивът. От вагона навън изтичаха странни създания — с усилие държащи се на краката си, до неузнаваемост обезобразени от отоците по лицата си, с подути, зле изглеждащи ръце и крака. Засега никой не успяваше да избяга: при вратата се бяха наредили всички свободни бойци с автомати.

Командирът разтвори кордона и пристъпи напред.

— Заповядвам всички пациенти незабавно да се върнат по местата си! — Той измъкна от кобура на офицерския си колан своя стечкин.

Най-близкият до него заразен трудно, след няколко опита, вдигна тежката си, подпухнала глава и облиза треперещите си устни.

— Защо постъпвате така с нас?

— Знаете, че сте поразени от неизвестен вирус. Търсим лекарство… Трябва само да почакате.

— Вие търсите лекарство — повтори след него болният. — Смешно.

— Върнете се във вагона незабавно. — Командирът демонстративно щракна с предпазителя. — Ще броя до десет, после откривам огън. Едно…

— Вие просто не искате да ни отнемете надеждата, за да можете да ни управлявате по някакъв начин. Докато всичките не измрем…

— Две.

— Вече цяло денонощие не са ни носили вода. Защо да я хабите за смъртно болни…

— Караулните ги е страх да се доближават до решетките. Двама вече се заразиха по този начин.

— Три.

— Във вагоните вече е пълно с трупове. Стъпваме върху човешки лица. Знаеш ли как хрущят носовете? Ако са детски…

— Няма къде да ги сложим! Не можем да ги горим.

— Четири.

— А в съседния вагон е толкова тясно, че мъртвите продължават да стоят до живите. Рамо до рамо.

— Пет.

— Господи, хайде де, застреляйте ме! Знам, че няма лекарство. Ще умра бързо. Вече няма да чувствам как стриват вътрешностите ми с шмиргел, а после ги заливат със спирт…

— Шест.

— И ги подпалват. Сякаш в главата ми има червеи, които изяждат отвътре хапка по хапка не просто мозъка ми, но и душата ми… Ам, ам, хруп, хруп, хруп…

— Седем!

— Идиот! Пусни ни оттук! Дай ни да умрем по човешки! Защо смяташ, че имаш право да ни мъчиш? Нали знаеш, че сигурно и ти самият вече…

— Осем! Всичко това е заради безопасността. За да могат другите да оцелеят. Самият аз съм готов да умра, но никой от вас, чумави кучи синове, няма да се измъкне оттук. Пригответе се!

Артьом вдигна автомата си и взе на мушка най-близкия от болните… Боже, изглежда, това беше жена… Под потника, плувнали в кафява гной, стърчаха издутите й гърди. Той замижа и премести поглед към олюляващ се старец. Тълпата от изроди заропта, отстъпвайки назад, опитвайки се да се напъха отново през вратата, но вече не можеше — от вагона като прясна гной прииждаха все нови и нови заразени, стенещи, плачещи.

— Садист… Какво правиш?! Та ти сега по живи хора… Ние не сме зомбита!

— Девет!

— Просто ни освободи! — закрещя болният и протегна ръце към него, като диригент, карайки цялата тълпа да се разлюлее и да се понесе напред, омагьосана от пръстите му.

— Огън!

* * *

Хората започнаха да се стичат към него веднага, достатъчно беше Леонид да доближи устни към инструмента си. Първите звуци, още пробни, неизчистени, изтръгващи се от дулото на флейтата му, бяха достатъчни, за да започнат събралите се да се усмихват одобрително и да запляскат ободряващо, а когато гласът й укрепна, лицата на слушателите се преобразиха. Сякаш грейнаха.

На Саша този път й се полагаше особено място — до музиканта. Десетките очи сега бяха устремени не само към Леонид; част от възхитените погледи попадаха и върху нея. Отначало девойката се чувстваше неловко — та нали тя не заслужаваше тяхното внимание и благодарностите им, — но после мелодията я подхвана от гранитния под и я понесе със себе си, отвличайки я от околния свят, както може да накара човек да се увлече и да забрави за всичко хубавата книга или разказаната от някого история.

Леонид отново свиреше тази същата мелодия — неговата, безименната; той започваше и приключваше с нея всяко свое представление. Тя умееше да изглажда бръчките, да чисти праха от вцепенените очи и да запалва мънички кандила вътре в тях. Макар и тази мелодия вече да беше позната на Саша, Леонид намираше в нея тайни вратички, нови хармонии, и музиката придобиваше съвсем друго звучене… Сякаш Саша дълго-дълго бе гледала в небето и изведнъж в празнините между белите облаци за миг се разкриваше безкрайна нежнозелена далечина.

 

 

В този момент сякаш някой я прободе. Слисана от преждевременното завръщане под земята, Саша объркано се огледа. Аха… Извисявайки се на една глава над тълпата, малко по-назад от останалите слушатели стоеше, вдигнал брадичка, Хънтър. Острият му поглед беше впит в нея и ако за кратко отслабваше хватката, то беше само за да стрелне с очи и музиканта. Младежът не обръщаше никакво внимание на обръснатия или поне не показваше, че нещо пречи на свиренето му.

Колкото и да беше странно, Хънтър не си тръгваше и не правеше никакъв опит да я вземе или да прекъсне изпълнението. И чак след последните акорди той се отмести назад и изчезна. Саша веднага изостави Леонид и се вряза в тълпата, за да не изостане от обръснатия.

Хънтър се спря скоро, близо до пейката, на която седеше появилият се отново Омир.

— Ти чу всичко — изхриптя бригадирът. — Тръгвам. Ще дойдеш ли с мен?

— Къде? — Старецът леко се усмихна на приближилата се девойка. — Тя знае всичко — поясни той на обръснатия.

Хънтър отново прободе с поглед Саша, после кимна, така и без да каже нито дума.

— Тук, наблизо — обърна се той към стареца. — Но аз… Не искам да оставам сам.

— Вземи ме със себе си — реши се Саша.

Обръснатият шумно си пое дъх, сви и отпусна пръстите си.

— Благодаря за ножа — каза той най-накрая. — Добра работа ми свърши.

Девойката се отдръпна наранена, но веднага се овладя отново.

— Ти решаваш какво да правиш с ножа — заяви тя.

— Нямах избор.

— Сега имаш избор. — Тя прехапа долната си устна и се намръщи.

— И сега нямам. Ако знаеш всичко, значи трябва да разбираш… Ако ти наистина…

— Да разбирам какво?!

— Колко е важно да се попадне на „Тулска“. Колко е важно за мен… По-бързо…

Саша виждаше как треперят пръстите му, как се разлива тъмното петно върху рамото му; хващаше я страх от този човек, а още повече — страх за него.

— Трябва да се спреш — помоли го тя меко.

— Изключено е — отсече той. — Няма значение кой ще направи това — защо да не съм аз?

— Защото ще погубиш себе си. — Девойката внимателно докосна ръката му. — Той потрепна, като от жилване.

— Длъжен съм. И без това всичко тук се решава от страхливци. Ако се забавя още малко — ще погубя цялото метро.

— А ако имаше друга възможност? Ако имаше лекарство? Ако не ти се налагаше повече…

— Колко пъти трябва да повтарям… Няма никакви лекарства от тази треска! Нима иначе бих… Нима бих…

— Какво би избрал? — Саша не го пускаше.

— Нямам възможност за избор! — Обръснатият отблъсна дланта й. — Тръгваме! — кресна той на стареца.

— Защо не искаш да ме вземеш със себе си?! — извика тя.

— Страх ме е. — Той изрече това съвсем тихо, почти го прошепна, така че никой освен нея не го чу.

Бригадирът се обърна и закрачи нататък, като само подхвърли на стареца, че разполага с десет минути, за да се приготви.

— Аз ли греша, или някой тук има треска? — разнесе се зад гърба на Саша.

— Какво?! — тя се завъртя и се сблъска с Леонид.

— Причу ми се, че си говорите за треска — невинно се усмихна той.

— Причуло ти се е. — В момента нямаше намерение да обсъжда нищо с него.

— А аз мислех, че слуховете все пак се потвърждават — изрече замислено, сякаш на себе си музикантът.

— Какви слухове? — настръхна Саша.

— За карантина на „Серпуховска“. За някаква уж неизлечима болест. За епидемия… — Той я гледаше внимателно, улавяйки всяко движение на устните й, веждите й.

— И дълго време ли подслушва? — изчерви се тя.

— Никога не правя това нарочно. Просто музикален слух — разпери ръце той.

— Това е мой приятел — кой знае защо обясни тя на Леонид, кимайки подир Хънтър.

— Бива си го — неразбираемо отвърна младежът.

— Защо казваш „уж“ неизлечима?

— Саша! — Омир се надигна от пейката, без да сваля подозрителния си поглед от музиканта. — Може ли за малко? Трябва да обсъдим какво ще правим по-нататък…

— Ще позволите ли още секунда? — Младежът се усмихна учтиво на стареца и се дръпна встрани, правейки знак на девойката да дойде при него.

Саша неуверено пристъпи нататък; не я изоставяше усещането, че схватката с обръснатия още не е загубена, че ако тя не се предаде сега, Хънтър няма да има кураж да я прогони отново. Че тя все още може да му помогне, макар и да няма дори най-малка представа как да го направи.

— Дали не съм чул за епидемията доста по-рано от теб? — прошепна й Леонид. — Мислиш ли, че това е първият случай на тази болест? А сега си представи, че някакви вълшебни хапчета помагат срещу нея… — Музикантът я погледна в очите.

— Но той казва, че няма лек… Че ще се наложи всички да бъдат… — измънка Саша.

— Да бъдат ликвидирани? — завърши вместо нея Леонид. — Той… Тоест твоят чудесен приятел? Не се учудвам. Думи не на хлапак, а на дипломиран лекар.

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа — музикантът сложи длан върху рамото на Саша и се наведе към ухото й, — че болестта е лечима. Има лек.