Дмитрий Глуховски
Метро 2034 (12)

Глава единайсета
Подаръци

— Докладвай!

Определено умееше да изненада човек неподготвен. В гарнизона за командира се говореха легенди: бившият наемник се славеше с изкуството да си служи с хладно оръжие и да се разтваря в тъмнината. Някога, още преди да се установи на „Севастополска“, той сам бе унищожавал цели вражески блокпостове — достатъчно беше патрулните да проявят и най-малко лекомислие.

Артьом подскочи, притискайки с рамо слушалката към ухото си, и с известно съжаление прекъсна броенето. Командирът се приближи към списъка с дежурствата, погледна часовника си, написа „22“ срещу датата — трети ноември, и се обърна към Артьом.

— Тишина. В смисъл, че няма никой.

— Мълчат? — Командирът се позамисли малко; раздвижи мускулите си, изпука с врат. — Не мога да повярвам.

— В какво не можете да повярвате? — уточни Артьом с опасение.

— В това, че толкова бързо се е прехвърлило и на „Добрининска“. Какво, епидемията да не е вече в Ханза? Представяш ли си какво ще стане там, ако Околовръстната линия е заразена?

— Но ние нали не знаем — отговори неуверено Артьом. — Може вече да е започнало и там. Нали нямаме връзка.

— Ами ако кабелът е повреден? — Командирът се наведе, забарабани с пръсти по масата.

— Щеше да е както с базата. — Артьом кимна към тунела, водещ към „Севастополска“. — Когато набера — всичко е глухо. А в другата посока поне има сигнал. Техниката работи.

— Базата явно вече не се нуждае от нас, щом никой не идва при вратата. Или просто вече няма база. И „Добрининска“ също я няма — изрече равнодушно командирът. — Слушай, Попов… Ако там не е останал никой, скоро и ние ще умрем. Никой няма да ни се притече на помощ. И в такъв случай няма никаква полза от карантината ни. Може би да я зарежем, как мислиш?

— Не бива, карантината е необходима — уплашено се отрече от тази ерес Артьом, спомняйки си маниера на командира отначало да стреля в корема на дезертьорите, а едва след това да им издава присъда.

— Необходима — изрече замислено командирът. — Днес се разболяха още трима. Двама местни и един от нашите. Акопов. А пък Аксенов умря.

— Аксенов? — Артьом преглътна с усилие, зажумя.

— Разби си главата о релсите. Разправяше, че много го боли — все така равнодушно продължи командирът. — И той не е първият. Дяволски трябва да те боли главата, за да се опитваш половин час да си я разбиеш, застанал на колене, а?

— Точно така. — На Артьом му призля.

— Да ти е лошо? Да чувстваш слабост? — попита загрижено командирът, насочвайки фенерчето в лицето му. — Отвори уста. Кажи „аааа“. Браво. Ето какво, Попов, най-добре се свържи. Свържи се с „Добрининска“, Попов, и нека ти кажат, че Ханза има ваксина и че санитарните им бригади скоро ще бъдат тук. И че те ще спасят нас, здравите. И ще излекуват болните. И че няма да останем в този ад вовеки веков. И ще се върнем вкъщи при жените си. Ти ще се върнеш при своята Галя. А аз при Алена и при Вера. Разбра ли, Попов?

— Тъй вярно — кимна трескаво Артьом.

— Свободно.

* * *

Раницата му се скъса при самата дръжка, неспособна да издържи тежестта на рухналото върху него създание. Острието влезе толкова дълбоко в трупа, че дори не се опитаха да го извадят оттам. А бръснатият, целият издран, вече три денонощия не идваше на себе си.

Саша с нищо не можеше да му помогне, но така или иначе тя имаше нужда да го види. Макар и само за да му благодари… Дори и той да не я чуе. Но лекарите не я пускаха в стаята му, казвайки, че раненият не се нуждае от нищо друго освен покой.

Не знаеше със сигурност защо бръснатият е убил хората с дрезината. Но ако той бе стрелял, за да я спаси, Саша би могла да го оправдае. Тя честно се опитваше да повярва в това, но не се получаваше. По-правдоподобно беше друго обяснение: на него му бе по-лесно да убива, отколкото да моли.

Обаче на „Павелецка“ всичко беше по-различно. Нямаше никакво съмнение: той идваше да й помогне и дори бе готов да загине за нея. Значи тя не беше сгрешила — между тях наистина започваше да се изгражда връзка?

Когато той я повика там, на „Коломенска“, Саша очакваше куршум, а не предложение да продължи да върви с тях. Но когато послушно се обърна, тя веднага забеляза случилата се с него промяна, макар и плашещото му лице да си оставаше не по-малко равнодушно. Работата беше в очите: сякаш през процепа на клепачите му с черните му неподвижни зеници я гледаше някой друг. Някой, който се интересуваше от нея.

Някой, на когото тя сега дължеше живота си.

Чудеше се дали да не му подари сребърен пръстен, както е постъпила някога майка й? Но се уплаши, че обръснатият няма да разбере знака. Да му подари нож в замяна на онзи, който бе счупил, защитавайки я, беше най-малкото, което Саша можеше да направи. Когато застина пред лавката на оръжейника, осенена от тази простичка мисъл, тя си представяше как ще връчи на обръснатия новия му нож, как той ще я погледне, какво ще каже… Даже за миг забрави, че се готви да купи на убиеца оръжие, с което щеше да реже гърла и разпорва кореми.

В тази минута той беше за нея не бандит, а герой, не главорез, а воин, и преди всичко — мъж. И още нещо: неизказана и дори изобщо неоформена, в главата й се въртеше следната мисъл: ножът му е счупен на две, а той, ранен, не може да дойде на себе си. Може би, ако има цял нож… като амулет…

Все пак го купи.

И ето че стоеше до леглото му, скрила подаръка зад гърба си, и чакаше той да я усети или поне да почувства близостта на острието. Обръснатият помръдна рязко, захриптя, забълнува, но така и не дойде на себе си: мракът го държеше прекалено здраво.

Досега Саша никога не бе произнасяла името му — не само на глас, но и наум. Преди да го повика гръмко, тя прошепна това име, сякаш пробвайки го, и най-накрая се реши:

— Хънтър!

Обръснатият утихна, заслушвайки се, сякаш тя се намираше някъде невъобразимо далеч и гласът й долита до него като едва доловимо ехо, но така и не отговори. Саша повтори още веднъж — по-високо, по-настойчиво. Не възнамеряваше да отстъпва, докато той не отвори очи. Искаше й се да стане негово тунелно огънче.

В коридора някой извика удивено, затропаха ботуши и Саша, за да не губи време, застана на колене и сложи ножа на нощното шкафче до главата му.

— Това е за теб — каза тя.

Стоманените пръсти се сключиха около китката на Саша в хватка, способна да строши костите й. Раненият успя да вдигне клепачите си, но погледът му бродеше безумно наоколо, без да се задържа върху нищо.

— Благодаря ти… — Девойката не правеше опити да освободи стиснатата в капан ръка.

— Какво правите тук?!

Към нея подскочи висок мъжага със зацапана бяла престижа, би инжекция на обръснатия и той веднага се отпусна. Рязко вдигайки Саша на крака, санитарят изсъска през стиснатите си зъби:

— Ти какво, не разбираш ли? Той е в такова състояние… Докторът забрани…

— Ти не разбираш! Той трябва да се държи за нещо, а от вашите инжекции все повече се отпуска…

Санитарят забута Саша към изхода, но след няколко крачки я обърна към себе си и я изгледа навъсено изпод вежди.

— Да не съм те видял повече тук! А това какво е? — Той забеляза ножа.

— Това е за него… Аз му го донесох… — започна да заеква Саша. — Ако не беше той… тези твари щяха да ме разкъсат.

— А мен ще ме разкъса докторът, ако разбере! — измърмори санитарят. — Добре, махай се!

Но Саша се задържа още за миг и отново обръщайки се към изпадналия в лекарствено опиянение Хънтър, все пак довърши посланието си:

— Благодаря. Ти ме спаси.

Пристъпи извън залата и изведнъж дочу тихия отговор:

— Просто исках да го убия… Чудовището…

 

 

Вратата се хлопна пред лицето й и в ключалката се завъртя ключ.

* * *

Ножът беше предназначен за нещо друго, Омир веднага разбра това. Достатъчно бе да чуе веднъж как девойката вика мятащия се и бълнуващ бригадир — и настоятелно, и нежно, и жално. Старецът вече беше готов да се намеси, но се смути и отстъпи: тук нямаше нужда да спасява никого. Можеше да помогне само с едно — като се измъкне по-бързо навън, за да не изплаши Саша.

Откъде да знае, възможно е тя да има право. Нали на „Нагатинска“ Хънтър изобщо забрави спътниците си, оставяйки ги да бъдат разкъсани от призрачните циклопи. А в тази битка… Нима девойката все пак означаваше нещо за него?

Замислен, Омир тръгна по коридора към своята стая. Размина се с един санитар, който го бутна неволно, но старецът изобщо не обърна внимание на това. Каза си, че е време да даде на Саша нещото, което й беше купил на пазара. Изглежда, скоро тя щеше да има нужда от него.

Извади от чекмеджето на бюрото един пакет и го повъртя в ръце. Девойката се втурна в стаята след няколко минути — напрегната, объркана и озлобена. Хвърли се върху леглото, сви се в ъгъла. Омир чакаше — дали бурята щеше да се разрази или ще отмине? Саша мълчеше, само се зае да си гризе ноктите. Наставаше време за решителни действия.

— Имам подарък за теб. — Старецът излезе иззад бюрото и сложи пакета на покривката до девойката.

— Защо? — ощипа го тя, без да се подава от раковината си.

— А защо изобщо хората си подаряват разни неща?

— За да се отплатят за доброто — отговори уверено Саша. — Което вече им е сторено или за което тепърва ще помолят.

— Тогава ще смятаме, че ти се отплащам за доброто, което вече си ми сторила — усмихна се Омир. — Няма да те моля за друго.

— Не съм ти сторила никакво добро — възрази девойката.

— А моята книга? Вече те вкарах в нея. Трябва да се отплатя, не искам да съм ти задължен. Хайде, отвори го — вкара шеговит тон той.

— Аз също не обичам да дължа — каза Саша, разкъсвайки опаковката. — Какво е това? О!

Тя държеше в ръцете си червен пластмасов диск, плоска кутийка, отваряща се на две. Някога е била женска пудриера, но двете отделения — за пудрата и ружа — отдавна бяха изпразнени. Затова пък огледалцето, сложено от вътрешната страна на капака, се бе запазило отлично.

— Тук се вижда по-добре, отколкото в локвите. — Саша забавно опули очи, изучавайки отражението си. — Защо ми го даваш?

— Понякога е полезно да се видиш отстрани — усмихна се Омир. — Помага да разбереш много неща за себе си.

— И какво трябва да разбера за себе си? — настръхна тя.

— Има хора, които никога не са виждали отражението си и затова цял живот се вземат за някой друг. Отвътре често не всичко се вижда добре, а няма кой да им подскаже… И докато случайно не се натъкнат на огледало, ще продължават да се заблуждават. И дори когато видят отражението си, често не могат да повярват, че виждат самите себе си.

— И кого виждам аз в него? — настояваше Саша.

— Ти ми кажи. — Той скръсти ръце върху гърдите си.

— Себе си. Е… момиче. — За да се увери, обърна едната си буза към огледалото, после другата.

— Девойка — поправи я Омир. — И то доста занемарена.

Тя се повъртя още малко, стрелна го с поглед, готвейки се да попита нещо, размисли, после все пак си пое въздух и изстреля:

— Аз изрод ли съм?

Старецът се опули.

— Трудно е да се каже. — Той едва сдържаше усмивката си. — Под мръсотията не се вижда.

— Тогава каква е работата? — вдигна вежди Саша. — Какво, мъжете не чувстват ли женската красота? Всичко ли трябва да покажем и обясним?

— Май е така. И възползвайки се от това, често ни лъжат — разсмя се Омир. — Боите са способни да сътворят истински чудеса с женското лице. Но в твоя случай става въпрос не за реставрация на портрета, а по-скоро за разкопки. По стърчаща от земята пета на антична статуя е трудно да се съди за красотата й. Макар че почти със сигурност тя е прекрасна — добави снизходително той.

— Какво значи „антична“? — Саша търсеше клопка.

— Древна — продължи да се забавлява Омир.

— Аз съм само на седемнайсет! — запротестира тя.

— Това ще се изясни по-късно. След разкопките. — Старецът с невъзмутим вид седна обратно зад бюрото, отвори тетрадката на последната изписана страница и се зае да чете записките, постепенно навъсвайки се.

 

 

Ако изобщо някога имаше разкопки. Ако изобщо ги разкопаеха — и девойката, и него самия, и всички останали. Навремето той се беше развличал с подобни размишления: а какво ще стане, ако след хилядолетия археолозите, изучавайки развалините на старата Москва, от която тогава нямаше да е останало и името, намереха един от входовете към подземния лабиринт? Вероятно щяха да решат, че са се натъкнали на гигантски масов гроб — едва ли на някого щеше да му хрумне, че хората може да са живеели в тези мрачни катакомби. Някогашната високоразвита култура към залеза на своето съществуване явно е деградирала, щяха да решат те — погребвали са вождовете си в гробници заедно с вещите им, оръжието им, прислугата и наложниците…

В тетрадката му оставаха повече от осемдесет празни листа. Щяха ли да са достатъчно, за да съвмести двата свята — лежащия на повърхността и намиращия се в метрото?

— Не ме ли слушаш? — девойката разтърси ръката му.

— Какво? Извинявай, замислих се — потърка челото си той.

— А древните статуи наистина ли са красиви? Това, което се е струвало на хората красиво по-рано, и днес ли си остава красиво?

— Да — сви рамене старецът.

— И утре ли ще си остане такова? — продължаваше да го разпитва тя.

— Сигурно. Ако има кой да го оцени.

Саша се замисли и млъкна. Омир, отново потънал в безрадостните си размисли, не бързаше да възобнови разговора.

— Тоест красотата не съществува без човека? — попита най-накрая озадачено тя.

— Не, навярно — отговори разсеяно той. — Ако няма кой да я види… Нали животните са неспособни…

— Дали зверовете се отличават от хората с това, че не виждат разликата между прекрасното и уродливото? — замисли се Саша. — Значи човекът изобщо не може да съществува без красотата?

— Спокойно може — поклати глава старецът. — Мнозина изобщо не се нуждаят от нея.

Девойката бръкна в джоба си и извади странен предмет: изрисувано парче найлон. Плахо и същевременно гордо, сякаш показвайки голямо съкровище, го подаде на Омир.

— Какво е това? — попита той.

— Ти ми кажи — усмихна се хитро тя.

— Е — старецът внимателно взе пакетчето в ръка, прочете надписите и й го върна, — опаковка от чаен пакет. С картинка.

— С картина — поправи го Саша. — С красива картина — добави предизвикателно. — Ако не беше тя, щях… да озверея.

Омир я погледна, усещайки как в очите му напират сълзи и му става трудно да диша. Сантиментален глупак, укори се той. Изкашля се, въздъхна.

— Ти никога ли не си се качвала горе, в града? Освен този път?

— Защо? — Момичето прибра пакетчето обратно. — Искаш да ми кажеш, че нищо не е като на картината? Че изобщо няма такива работи? И аз самата знам това. Знам как изглежда градът — сградите, мостът, реката. Страшно и пусто.

— Напротив — отговори старецът. — Не съм виждал нищо по-прекрасно от този град. А ти… съдиш за цялото метро по една траверса. Сигурно дори няма да мога да ти опиша всичко. Здания, по-високи от всякакви скали. Проспекти, бучащи като планински потоци. Неугасващо небе, светеща мъгла… Град, тщеславен и живеещ за мига, както и всеки от милионите му жители. Безумен, хаотичен. Целият изтъкан от съчетания между неподхождащи си неща, построен без никакви планове. Не вечен, защото вечността е твърде студена и неподвижна. Но толкова жив! — Омир стисна юмруци, после махна с ръка. — Няма да го разбереш. Това трябва да се види…

В този миг той самият вярваше, че ако Саша се изкачи на повърхността, на нея също ще й се яви призракът на града; вярваше, съвсем забравил, че за целта трябва да го е познавала приживе.

* * *

Старецът успя някак да ги уговори и я пропуснаха през кордона на Ханза — под конвой, като на разстрел, я преведоха през цялата станция в служебните помещения, където се намираше местната баня.

Общото между двете „Павелецки“ беше само името им, както когато разделят две сестри при раждането им и едната попада в богато семейство, а другата израства на бедна станция или направо в тунелите. Радиалната се беше получила мърлява и безгрижна, но лека и просторна. А околовръстната — ниска, здрава, прилично осветена и изчистена до блясък, от пръв поглед издаваше характера си — властен и скъпернически. В тези часове тук не беше многолюдно — навярно всички, които не работеха на станцията, предпочитаха панаира на Радиалната станция пред строгостта и благоприличието на Околовръстната.

Девойката беше сама в съблекалнята. Стени от прецизни редици жълти плочки, подът — също с плочки, но многостенни; боядисани железни шкафчета за дрехите и обувките, електрическа крушка на раздърпан проводник, две тапицирани с дерматин пейки… Саша бе примряла от възторг.

Слабата мустаката баняджийка й даде кърпа с невероятно бял цвят и твърдо парче сив сапун и й разреши да затвори банята с резето.

И кърпата, и противната миризма на сапуна — всичко това принадлежеше на далечното минало, когато беше любимата и обгрижвана дъщеря на коменданта. Бе забравила, че всички тези неща все още съществуват някъде.

Саша разкопча втвърдилия се от мръсотията гащеризон, чевръсто се измъкна от него. Свали тениската си, събу шортите и се понесе на подскоци към ръждясалата туба със самоделна дюза. С усилие, пързаляйки пръстите си по парещия железен вентил, освободи горещата вода… Беше вряла! Притискайки се към стената, за да се предпази от изгарящите капки, завъртя другия кран. Най-накрая смеси горещото и студеното в необходимото съотношение, прекрати танца си и цялата се разтвори във водата.

А в покрития с решетка канал заедно със сапунената вода изтичаха прах, сажди, машинно масло, кръв — и нейна, и на други хора, — умора и отчаяние, вина, тревога. Мина доста време, преди водата да стане по-светла.

Саша се чудеше дали това ще е достатъчно, за да престане старецът да я подкача. Разглеждаше розовите си запарени стъпала, сякаш бяха чужди, и изучаваше непривично белите си длани. Достатъчно ли беше, за да могат мъжете да видят красотата й? Може би Омир бе прав и беше глупаво тя да ходи при ранения, без да е заприличала на… на жена. Вероятно тепърва щеше да й се наложи да учи такива неща.

Щеше ли да забележи той как се е променила Саша? Тя затвори крановете, шляпайки, отиде в съблекалнята, разтвори подареното й огледалце… Не, не беше възможно да се подмине такова нещо.

Горещата вода й помогна да се отпусне, да пребори съмненията. Боецът с бръснатата глава не бе искал да я отблъсне със странните си думи за чудовището. Той просто още не беше успял да се съвземе и се обръщаше не към нея, а просто продължаваше ожесточения спор, който водеше с някого в кошмара си. Саша трябваше само да го изчака да дойде на себе си и в този момент да бъде до него, за да… За да може Хънтър веднага да я види и веднага да разбере. А после какво? Нямаше защо тя да мисли за това. Хънтър беше достатъчно опитен, можеше да му се довери.

Спомняйки си как обръснатият се мята в бълнуването си, Саша чувстваше, макар и да не можеше да го обясни, как я търси, защото тя беше в състояние да го успокои, да му донесе облекчение от горещината, да му помогне да си върне равновесието. И колкото повече мислеше за това, толкова по-горещо й ставаше на нея самата.

Взеха й изцапания гащеризон с обещанието да го изперат; вместо него получи протрити светлосини панталони и прокъсан пуловер. Новите дрехи й бяха тесни и неуютни. При това, докато я превеждаха обратно през пограничните постове към лазарета, почти всички мъжки погледи се залепиха за панталоните и пуловера и когато Саша се добра до леглото си, пак й се искаше да вземе душ.

Оказа се, че старецът го няма в стаята, но не й се наложи да скучае самичка. След няколко минути вратата изскърца и докторът надникна вътре.

— Е, поздравления. Можете да го посетите. Дойде в съзнание.

* * *

— Коя дата е днес?

Бригадирът се надигна на лакът, тежко размърдвайки глава, и впи поглед в Омир. Старецът кой знае защо се хвана за китката, макар че отдавна не носеше часовник, и разпери ръце.

— Втори. Втори ноември — подсказа санитарят.

— Три денонощия. — Хънтър се плъзна върху възглавницата. — Три денонощия са изгубени. Закъсняваме. Трябва да тръгваме.

— Няма да стигнеш далеч — опита се да го вразуми санитарят. — Почти не е останала кръв в теб.

— Трябва да тръгваме — повтори бригадирът, без да му обръща внимание. — Нямаме много време… Бандитите… — и изведнъж се сепна. — За какво ти е респиратор?

Старецът се беше подготвял за този въпрос — бе разполагал с цели три дни, за да изгради защитата си и да планира контранастъпление. Безсъзнанието на Хънтър го избавяше от необходимостта да прави ненужни признания — сега можеше да ги замени с добре обмислена лъжа.

— Няма никакви бандити — прошепна той, навеждайки се над завивките на ранения. — Докато ти беше в безсъзнание… През цялото време бълнуваше. Знам всичко.

— Какво знаеш?! — Хънтър го сграбчи за врата и го придърпа към себе си.

— За епидемията на „Тулска“… Всичко е наред. — Старецът махна умолително с ръка, спирайки санитаря, който тръгна да отблъсква бригадира от него. — Ще се справя. Трябва да поговорим, може ли да ви помоля…

Санитарят неохотно отстъпи, сложи капаче върху иглата на инжекцията и излезе от стаята, оставяйки ги насаме.

— За „Тулска“… — Хънтър още не сваляше от стареца бесния си, яростен поглед, но полека-лека хватката му отслабваше. — Нещо друго?

— Само това. Че на станцията има огнище на неизвестна инфекция. Че се предава по въздуха… Че нашите са въвели карантина и чакат помощ.

— Така… Така… — бригадирът го пусна. — Да. Епидемия. Страх те е да не се заразиш?

— Предпазливите Бог ги пази — отговори внимателно Омир.

— Да. Добре… Не съм се приближавал, тунелното течение духаше към тях… Не би трябвало…

— А защо беше тази история за бандитите? Какво смяташ да правиш? — събра кураж старецът.

— Първо на „Добрининска“, за да се уговорим. После да изчистим „Тулска“. Трябват огнехвъргачки. Няма друг начин…

— Ще изгориш всички на станцията живи? А нашите? — Старецът продължаваше да се надява, че думите за огнехвъргачките, подхвърлени от командира, бяха също такава лъжлива маневра, като и всичко останало, което Хънтър бе казал на началството на „Севастополска“.

— Защо живи? Труповете… Няма друг изход. Всички заразени, всички, влезли в контакт. Целият въздух. Чувал съм за тази болест… — Хънтър затвори очи, облиза разтреперилите се устни. — Няма лекарство. Преди няколко години имаше епидемия. Две хиляди трупа.

— Но нали са я спрели някак?

— Блокада. Огнехвъргачки. — Бригадирът обърна към стареца обезобразеното си лице. — Няма друго средство. Ако изпуснем… Дори един човек… Край с всички. Да, излъгах за бандитите. Иначе Истомин нямаше да ми разреши да убия всички. Прекалено мек е. А аз ще поведа такива, които не задават въпроси.

— Ами ако се окаже, че има хора с имунитет? — поде плахо Омир. — Ако там има здрави? Аз… Ти казваше… Ами ако все още е възможно да бъдат спасени?

— Няма имунитет. Всички, влезли в контакт, се заразяват. Там няма здрави хора, има само по-жизнени — отсече бригадирът. — За такива е още по-зле. Ще се мъчат повече. Повярвай ми… За тях ще е добре да ги убия… Да ги убият.

— Защо ти е нужно на теб това? — За всеки случай старецът отстъпи назад.

Хънтър уморено затвори очи — и Омир отново забеляза, че окото му, което се намираше от осакатената страна на лицето, не се затвори напълно. Бригадирът не отговори толкова дълго, че старецът се накани да повика доктора.

Но после, бавно и ясно, сякаш изпратен от хипнотизатор в безкрайно далечното минало за загубени спомени, през стиснатите си зъби Хънтър каза:

— Трябва. За да защитя хората. За да отстраня всякаква опасност. Само заради това.

* * *

Дали е намерил ножа? Разбрал ли е, че тя му го е донесла? Ами ако не разгадае или не види обещанието? Тя летеше по коридора, прогонвайки досаждащите й мисли, още без да знае какво ще му каже… Колко жалко, че бе дошъл в съзнание, преди тя да отиде до леглото му!

Застинала на прага, Саша стана свидетел на почти целия разговор и отскочи, когато стана въпрос за убийствата. Разбира се, тя не можа да разшифрова всичко, но не й и трябваше. Успя да чуе най-важното. Нямаше за какво да чака повече и гръмко почука на вратата.

Старецът, който се изправи срещу нея, имаше отчаяно изражение. Омир едва се движеше, сякаш и на него му бяха били упойваща инжекция. Отговори на Саша с безволево кимване — като обесен, когото са дръпнали за въжето.

Девойката приседна на края на затопленото столче, прехапа устни и задържа дъх, преди да пристъпи към новия неизследван тунел.

— Хареса ли ти ножът от мен?

— Нож? — Обръснатият се огледа, взорът му се натъкна на черното острие и без да го докосва, погледна напрегнато Саша. — Какво е това?

— Подарък за теб. — Тя се чувстваше сякаш са я зашлевили. — Твоят се счупи. Когато ти… Благодаря…

— Странен подарък. От никого не бих приел такъв — промълви той след тежко мълчание.

Стори й се, че долавя в думите му полунамек, многозначителна недомлъвка, и тя, приемайки играта, започна да подбира думите за отговор. Получаваше се тромаво, неловко, но Саша изобщо не бе способна да опише с думи онова, което ставаше вътре в нея.

— Ти също ли чувстваш, че в мен има късче от теб? Това късче, което са изтръгнали от теб… Което си търсел? Че аз мога да ти го дам?

— Какви ги дрънкаш? — поля я той с ледена вода.

— Не, ти наистина чувстваш това — настояваше Саша настръхнала. — Че с мен ще станеш цял. Че мога и съм длъжна да бъда с теб. Иначе защо ме взе със себе си?

— Отстъпих пред желанието на спътника ми. — Гласът му беше безцветен и пуст.

— Защо ме защити от хората на дрезината?

— Бих ги убил при всички случаи.

— Тогава защо ме спаси от онази твар на станцията?!

— Трябваше да унищожа всички тях.

— По-добре да ме беше изяла!

— Недоволна ли си, че остана жива? — попита той с недоумение. — Тогава се качи по ескалатора горе, там има още много такива.

— Аз… Ти искаш аз…

— Нищо не искам от теб.

— Ще ти помогна да се спреш!

— Лепнала си се за мен.

— Нима не чувстваш…

— Нищо не чувствам. — Думите му бяха с вкус на ръждива вода.

Дори страшната щипка на бялото чудовище не я беше засегнала толкова дълбоко. Саша скочи наранена и избяга от залата. За щастие нейната стая беше празна. Тя се хвърли в ъгъла, сви се на кълбо. Потърси в джоба си огледалцето — искаше да го изхвърли, — но не го намери; май го бе изтървала край леглото на обръснатия.

 

 

Когато сълзите й засъхнаха, вече знаеше какво да направи. Подготовката не й отне много време. Старецът щеше да й прости, че е откраднала автомата му — той сигурно би й простил всичко. Брезентовият защитен екип, изчистен и обеззаразен, я чакаше в складовото помещение, безсилно увиснал на една кука. Сякаш някакъв магьосник бе изкормил и проклел убития дебелак, заставяйки го и след смъртта си да следва навсякъде Саша и да изпълнява волята й.

Тя се вмъкна в екипа, излезе в коридора, прекоси прехода и се качи на перона. Някъде по пътя й я обля ручейче от вълшебната музика, чийто извор така и не беше открила предишния път. И сега не се намериха излишни минути за издирване. Саша се спря само за миг, преодоля изкушението и продължи нататък, към целта на похода си.

Денем на поста при ескалатора дежуреше само един патрулен — по светлото време на денонощието създанията от повърхността никога не тревожеха станцията.

Обяснението не й отне и пет минути: пътят нагоре бе открит винаги, по ескалатора не беше възможно само слизането. След като остави на сговорчивия патрулен полупразен пълнител от автомат, Саша сложи крак върху първото стъпало на стълбата, водеща право към небето.

Загащи смъкващите се панталони и се възнесе.