Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Метро (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Метро 2034, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 46гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD(2014 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe(2014 г.)

Издание:

Дмитрий Глуховски. Метро 2034

Руска. Първо издание

ИК „Сиела софт енд паблишинг“ АД, София, 2010

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Вихра Манова

Коректор: Мила Белчева

Предпечатна подготовка: Петър Дамянов

Технически редактор: Божидар Стоянов

Художник на корицата: Дамян Дамянов

ISBN 978-954-28-0714-8

 

Формат 60/90/16

Печатни коли 22,25

 

Книгата е отпечатана на хартия от устойчиво управлявани гори от мрежата PEFC CHAIN OF CUSTODY.

История

  1. —Добавяне

Глава десета
След смъртта

„Какво остава след умрелите?

Какво ще остане след всеки от нас?

Надгробните камъни избеляват, обрастват в мъх и само след няколко десетилетия надписите им стават неразличими.

Дори в предишните времена, когато за гробовете е имало кой да се грижи, гробищната земя е била разпределяна между скорошните мъртъвци. Мъртъвците били навестявани само от децата или родителите, много по-рядко — от внуците и почти никога — от правнуците.

Това, което било прието да се нарича «вечен покой», в големите градове е означавало само половинвековна отсрочка, преди костите да бъдат потревожени: било заради по-нататъшно сгъстяване на парцелите, било за да се построи жилищен квартал. Земята бе започнала да става прекалено тясна и за живите, и за мъртвите.

Половин век — това е разкош, който можеха да си позволят само умрелите преди края на света. А на кого му пука за един покойник, докато загива цялата планета? Никой от жителите на метрото не биваше удостояван с честта да бъде погребан и не можеше да се надява, че тялото му няма да бъде изядено от плъховете.

По-рано останките имаха право да съществуват само докато живите си спомнят за онези, на които принадлежат съответните останки. Човек помни роднините си, съучениците, колегите. Но паметта му стига само до три поколения назад. Същите тези малко повече от петдесет години.

Със същата лекота, с която всеки от нас забравя образа на дядо си или приятеля от училище, след време някой ще запрати в небитието и нас. Спомените за човека може да се окажат по-дълговечни от скелета му, но когато си отиде последният, който ни помни, заедно с него ще се разтворим във времето и ние.

Фотографските снимки? Кой сега все още ги прави? И колко ги пазеха, даже когато всеки си вадеше снимки? В предишните времена, в края на всеки дебел семеен албум имаше малка секция за кафеникави стари фотографии, но малцина от прелистващите албума можеха да определят със сигурност кой от предците му е изобразен на една или друга снимка. Така или иначе, снимките на отишлите си можеха да се смятат за посмъртна маска, свалена от телата им, но не и за копие на душите им. Така че снимките изгниват само мъничко по-бавно от телата, които са запечатали.

И какво остава?

Децата?“

 

 

Омир приближи пръсти към пламъка на свещта. Лесно му беше да разсъждава; думите на Ахмед още го човъркаха. Обречен на бездетност, лишен от възможността да продължи рода си, старецът сега можеше само да отрича възможността на този път към безсмъртието.

Той отново заработи с химикалката.

 

 

„Те може да приличат на нас. В чертите им може да виждаме отражение на нашите собствени черти, по чуден начин примесени с чертите на онези, които сме обичали. В техните жестове, в извивката на веждите, в гримасите им с умиление ще разпознаваме себе си. Приятелите може да ни говорят, че нашите синове и дъщери сякаш са нарисувани от някого, имал за модел нас; че сякаш са скроени със същия аршин като нас. И това уж ни обещава някакво продължение на нас самите, след като престане да ни има.

Но нали и всеки от нас не е първоначален образ, от който се извайват следващите копия, а само химера, съставена поравно от външностите и вътрешностите на нашите бащи и майки, също както и те на свой ред произлизат от своите бащи и майки. Излиза, че в нас няма никаква уникалност, а само безкрайно смесване на малки парченца от мозайка, която съществува сама по себе си и може да се нареди в милиарди случайни, нямащи никаква ценност пана, които после се разпадат.

Струва ли си тогава да се гордеем с това, че виждаме у нашите деца трапчинката, която сме свикнали да смятаме за своя, но която всъщност вече от половин милион години странства из хиляди тела?

Ще остане ли нещо именно след мен?“

 

 

На Омир му беше по-тежко, отколкото на останалите. Той завиждаше искрено на онези, чиято вяра им даваше позволението да се надяват на пропуск в задгробния свят; самият той, щом чуеше в някоя беседа за отвъдното, веднага мислено се пренасяше на „Нахимовски проспект“. Може би Омир се състоеше не само от плът, която предстои да бъде сдъвкана и смляна от трупоядците. Но дори и в него да имаше още нещо, то не беше способно да съществува отделно от месото и костите.

 

 

„Какво е останало след царете на Египет? А след героите на Гърция? След художниците на Ренесанса? Останало ли е нещо от тях — и те ли са в това, което е останало?

Но какво друго безсмъртие може да очаква човек?“

 

 

Омир препрочете написаното, замисли се, после внимателно откъсна листа от тетрадката, смачка го, сложи го в желязната чиния и го запали. След минута от работата, на която бе посветил последните три часа, остана само купчина пепел.

* * *

Тя умря.

Саша винаги си беше представяла смъртта по този начин — угасва последният лъч светлина, замлъкват всички гласове, изчезва тялото и остава единствено вечният мрак. Мракът и безмълвието, от които хората идват и при които неизбежно се връщат. Саша бе слушала приказки за ада и за рая, но Преизподнята винаги й се беше струвала напълно безобидна. Вечността, прекарана в пълна слепота, глухота и абсолютно бездействие, й се струваше стократно по-страшна от всякакви котли с кипящо масло.

А после пред нея затрепка дребно пламъче. Саша се обърна към него, но беше невъзможно да го достигне: танцуващото огънче бягаше, отново се приближаваше, за да я подразни, и веднага пак хукваше, играейки си с нея и подмамвайки я след себе си. Тя знаеше какво е това: тунелно огънче.

Баща й беше разказвал, че когато човек умира в метрото, душата му броди объркана из безпросветни заплетени тунели, всеки от които завършва с глуха стена. Тя не разбира, че вече не е свързана с тялото, че земното й битие е приключило. И й се налага да блуждае, докато не види някъде далеч пред себе си отблясъка на призрачен огън. А когато го види, трябва да побърза към него, защото той е изпратен за тази душа, и когато избяга от нея, а тя го последва, той ще я отведе там, където я чака покой. Но понякога се случваше огънят да се смили и да отведе душата обратно при загубеното тяло. За такива хора се говореше шепнешком, че са се върнали от онзи свят, макар че би било по-правилно да се каже, че мракът ги е пуснал.

Огънчето я зовеше подир себе си, то беше настойчиво и Саша отстъпи. Тя не чувстваше краката си, но и нямаше нужда от тях: за да успява да следва изплъзващата се светлинка, беше достатъчно просто да не я губи от поглед. Да я гледа внимателно, сякаш опитвайки се да я уговори, да я опитоми.

Саша съумя да улови огънчето с поглед и то я поведе през непрогледния мрак, през лабиринт от тунели, от който тя никога не би намерила изход, към последната станция на линията на живота й. Отпред леко се развидели: сега й се струваше, че водачът й очертава контурите на някакво далечно помещение, където я чакат.

— Саша! — повика я глас, който беше удивително познат, макар и да не можеше да си спомни на кого принадлежи.

— Татко? — попита недоверчиво тя, отгатвайки родните нежни нотки в чуждия тембър.

Пристигнаха. Призрачният тунелен огън се спря и превръщайки се в най-обикновен пламък, скочи върху фитила на една свещ и се настани уютно там, като върнала се от разходка котка.

Някаква прохладна и загрубяла длан улови ръката й. Нерешително, боейки се да не потъне отново на дъното, Саша се откъсна от огънчето. Докато се събуждаше, я прониза болка в разпорената предна част на ръката, запулсира натъртеното й слепоочие. От мрака изплуваха и се залюляха около нея най-обикновени мебели — два стола, нощно шкафче… Самата тя лежеше на истинско легло, толкова меко, че изобщо не усещаше гърба си. Сякаш й връщаха тялото на части и още не беше дошъл ред на гърба.

— Саша? — повтори гласът.

Тя прехвърли погледа си върху говорещия и отдръпна ръка. До леглото й седеше старецът, заедно с когото бе пътувала на дрезината. Докосването му беше абсолютно безкористно, то не опари Саша, нито пък я обиди. Тя отдръпна дланта си, защото се засрами, че е могла да сбърка с гласа на баща си гласа на един чужд човек, и от огорчение, че тунелното огънче не я бе отвело където трябва.

Старецът се усмихна меко; изглежда, му беше напълно достатъчно и това, че тя се е пробудила. Когато се загледа, Саша забеляза в очите му топли отблясъци, каквито до момента бе срещала само в погледа на един-единствен човек. Нищо чудно, че се беше подлъгала. И изведнъж й стана неловко пред стареца.

— Извинявай — каза тя.

В този момент си спомни последните си минути на „Павелецка“ и веднага се изправи в леглото.

— А какво стана с приятеля ти?

* * *

Тя, изглежда, не умееше нито да плаче, нито да се смее, а може би не й бяха останали сили нито за едното, нито за другото. За щастие подобните на бръсначи нокти се бяха разминали с девойката: химерата я бе ударила само с длан. Но и това бе достатъчно, за да я лиши от съзнание за цяло денонощие. Сега животът й не беше заплашен от нищо, както бе уверил лекарят. Старецът не сметна за нужно да говори с доктора за собствените си проблеми.

Саша — докато беше в несвяст, бе свикнал да я нарича така — омекна и се отпусна върху възглавницата, а Омир се върна към масата, където го чакаше разтворена тетрадка с цели деветдесет и шест листа. Повъртя в пръсти химикалката и продължи от онова място, където бе оставил отново започнатата книга, за да отиде при бълнуващата девойка.

„… този път керванът се бавеше. Бавеше се повече от допустимото и вече ставаше ясно: случило се е нещо ужасно, непредвидено, от което не са успели да ги защитят нито закалената в битки тежковъоръжена охрана, нито изгражданите с години отношения с ръководството на Ханза.

Но и това нямаше да е беда, ако връзката работеше. Само че нещо се беше случило с опънатите към Околовръстната линия телефонни кабели — връзката бе прекъснала още в понеделник, а бригадата, изпратена да открие скъсаното място, се върна без резултат.“

Омир вдигна поглед и потрепна: девойката стоеше зад гърба му и гледаше през рамото му в неговите завъртулки. Изглежда, само любопитството й я държеше на крака.

Старецът се смути и обърна тетрадката с корицата отгоре.

— За това ли ти е нужно вдъхновение? — попита го тя.

— Все още съм в самото начало — кой знае защо промърмори Омир.

— А какво се е случило с кервана?

— Не знам. — Той се зае да рисува рамка около заглавието. — Историята още не е завършила. Лягай си, трябва да си почиваш.

— Но нали от теб зависи как ще завърши книгата? — възрази тя, без да помръдне от мястото си.

— В тази книга нищо не зависи от мен. — Старецът остави химикалката на масата. — Аз не измислям историята, просто описвам това, което се случва с мен.

— В такъв случай историята зависи още повече от теб — каза девойката след кратък размисъл. — А мен ще ме има ли в нея?

— Точно за това исках да взема разрешение — усмихна се Омир.

— Ще си помисля — сериозно отговори тя. — А за какво я пишеш?

Старецът се изправи на крака, за да не я гледа отдолу нагоре.

Още след предишния разговор със Саша му стана ясно, че нейните младост и неопитност създаваха измамно впечатление; сякаш на странната станция, от която я бяха взели, за една година минаваха две. Тя имаше маниер да отговаря не на въпросите, които той произнасяше на глас, а на онези, които оставаха незададени. Освен това го питаше само за нещата, чийто отговор той не знаеше.

А и отгоре на всичко му се струваше, че ако иска да разчита на нейната искреност — а как иначе щеше да стане негова героиня? — самият той трябваше да бъде честен с нея, да не мънка и да не премълчава нищо, да й казва не по-малко от онова, което би казал на себе си.

— Искам хората да ме запомнят. И мен, и онези, които са ми били скъпи. Да знаят какъв е бил светът, който съм обичал. Да чуят най-важното от онова, което съм узнал и разбрал. Да не се окаже, че съм живял живота си напразно. Да остане нещо след мен.

— Вграждаш душата си в нея? — Тя наведе глава настрани. — Но това е просто една тетрадка. Тя може да изгори или да се загуби.

— Ненадеждно хранилище за една душа, нали? — въздъхна Омир. — Не, тетрадката ми е необходима, за да подредя в нея всичко както трябва и да не забравя нещо важно, докато историята не бъде завършена. А после ще е достатъчно да я разкажа на няколко души. И ако се получи, вече няма да ми бъдат нужни нито хартията, нито тялото ми.

— Сигурно си видял много неща, жалко ще е да се забравят завинаги — сви рамене девойката. — Аз пък нямам какво да записвам. И няма какво да правя в тетрадката. Не хаби хартия за мен.

— Виж, толкова много неща ти предстоят… — започна старецът и веднага се сепна: него вече нямаше да го има.

Девойката не отговори и Омир се изплаши, че сега тя съвсем ще млъкне. Опита се да подбере правилните думи, за да си върне загубената възможност, но само се оплете в собствените си съмнения.

— А кое е най-красивото от нещата, които помниш? — попита го изведнъж тя. — Най-най?

Омир се обърка, поколеба се. Да споделя най-съкровеното с човек, когото познава от по-малко от две денонощия, беше странно. Той не бе доверявал това дори на Елена — и тя мислеше, че на стената в стаичката им виси най-обикновен градски пейзаж. А и би ли могла девойката, прекарала целия си живот в подземие, да разбере това, което ще й разкаже?

— Летният дъжд — реши се той.

— Какво му е красивото на него? — намръщи се тя.

— Виждала ли си някога дъжд?

— Не — поклати глава девойката. — Татко ми забраняваше да излизам навън. Аз въпреки това излизах два пъти, но там не се чувствах добре. Страшно е, когато наоколо няма стени. Дъждът — това е, когато водата се излива отгоре, нали? — уточни тя за всеки случай.

Но Омир вече не я слушаше. За него изведнъж отново настана онзи далечен ден; като медиум, отстъпил назаем тялото си на призован дух, той впери поглед в пустотата и заговори:

— Целият месец бе сух и много горещ. А жена ми беше бременна, тя и без това дишаше трудно, а пък в тази жега… В родилния дом имаше един вентилатор за цялата зала, тя през всичкото време се оплакваше колко й е задушно. И покрай нея и аз едва дишах. Ужасно се тревожех. Колкото и да се стараехме, няколко години не се получаваше нищо, после лекарите започнаха да ни плашат с помятане. И ето че сега тя се мъчеше тук — по-добре да си лежеше вкъщи. Срокът вече бе дошъл — и нищо не ставаше. Пък някой ми беше казал, че в такъв случай детето може да се роди мъртво. Не ме свърташе на едно място, веднага след работа отивах да дежуря под прозореца. В тунелите мобилните телефони нямат покритие, на всяка станция проверявах дали имам пропуснати повиквания. И ето че получавам съобщение от лекаря: „Обадете се спешно“. Докато се добера до по-тихо място, вече бях успял да погреба и жената, и детето, мнителен глупак. Набирам…

Омир млъкна, вслушвайки се в сигнала, чакайки отговора. Девойката не го прекъсваше, пазеше въпросите за после.

— Казват ми: честито, роди ви се син. Сега звучи много просто това „роди ви се син“. А тогава сякаш върнаха жена ми от смъртта, и това бе чудо… Качвам се горе — а там вали дъжд. Прохладен. И въздухът веднага стана един такъв лек, прозрачен. Сякаш градът е бил опакован в прашен целофан, а след това са го махнали. Листата засияха, небето най-накрая взе да се движи, къщите се подмладиха. Тичам по Тверска към цветарския магазин и плача от щастие. Имах чадър, но не го отворих, исках да се намокря, да го усетя този дъжд… Сега не мога да предам какво чувствах… Сякаш не син ми се е родил, а аз самият съм се родил отново и гледам света така, като че ли го виждам за първи път. И всичко ще започне отново, и всичко, което не е било наред, което е било лошо, всичко ще може да се оправи. Все едно вече имам два живота. Това, което не успея да направя — ще го направи синът ми. И всичко ни предстои. На всички нас всичко тепърва ни предстои…

Старецът млъкна, гледайки плуващите в розова вечерна мъгла сталински десететажни блокове, потапяйки се в деловото бучене на Тверска, вдишвайки сладникавия въздух, и затвори очи, подлагайки лицето си на летния порой. Когато дойде на себе си, върху бузите му и в крайчетата на устните като доказателство за пътешествието му в онзи ден още блестяха дъждовни капки.

Той бързо ги изтри с ръкав.

— Знаеш ли — девойката изглеждаше не по-малко смутена от Омир, — сигурно дъждът все пак може да бъде красив. Аз нямам такива спомени. Може би ще помня твоя? И ако искаш — усмихна му се тя, — ще бъда в книгата ти. Нали от някого трябва да зависи как ще завърши всичко?

* * *

— Все още е прекалено рано — отсече докторът.

Саша не можеше да обясни на този сухар колко важно за нея беше това, за което молеше. Тя си пое въздух за още една атака, но така и без да го изразходва, махна със здравата си ръка и се извърна.

— Нищо, потърпете. А щом вече се чувствате толкова добре на краката си, можете и малко да се поразходите. — Той събра принадлежностите си в протритата найлонова торбичка и стисна ръката на стареца. — Ще намина след няколко часа. Началството нареди да бдим. Нали разбирате, в дълг сме пред вас.

Старецът наметна раменете на Саша с военния си бушлат[1] и тя последва доктора из останалите зали на лазарета, през редица от стаи и стаички, пълни с маси и койки, изкачи се два етажа нагоре и през неоткрояваща се с нищо ниска врата излезе в необятна продълговата зала. Застина на прага и дълго време не се решаваше да пристъпи в нея. Никога по-рано не бе виждала толкова хора накуп; по-рано тя дори не можеше да си представи, че на света има толкова живи хора.

Хиляди лица — без противогази! Толкова различни едно от друго… Тук имаше и съвсем грохнали старци, и бебета. Огромно множество мъже — брадати, обръснати, високи и ниски, изтощени и анемични, пълнокръвни и мускулести. Обезобразени в битки или уродливи по рождение, твърде красиви или привличащи с нещо неуловимо, въпреки семплата си външност. И също толкова на брой жени — и с широки задници, и червенобузести търговки със забрадки и ватенки, и слаби бледи девойки с невероятно ярки дрехи и пъстри огърлици.

Ще забележат ли те, че Саша е различна? Ще съумее ли тя да се скрие в тълпата, да се направи на една от тях, или веднага ще й се нахвърлят и ще я изядат както глутница плъхове чужденеца албинос? Отначало й се стори, че всички очи са вперени само в нея, и от всеки случайно срещат поглед пламваше. Но мина четвърт час и посвикна — сред наблюдаващите я хора се срещаха и враждебни, и любопитни, и прекалено настойчиви, но повечето издаваха безразличие. Лекичко докоснали я с взора си, те отминаваха, без да й обърнат повече внимание.

Стори й се, че тези разсеяни, лишени от острота погледи смазват като с машинно масло зъбните колела на суетящите се хора. Ако те се интересуваха прекомерно едни от други, триенето щеше да е твърде високо и целият механизъм щеше да се окаже парализиран.

За да се впише в тълпата, не беше необходимо да се преоблича или да подстригва косите си по различен начин. Достатъчно бе, вместо да се гмурва в чуждите зеници, плахо да отклони погледа си, едва срещнала ги. Покривайки се със смазка от престорено равнодушие, Саша можеше да се плъзга между движещите се, прикачени помежду си обитатели на тази станция и вече не засядаше на всяка крачка.

В първите минути я попари кипящото вариво от човешки миризми, но скоро обонянието й започна да се притъпява, научавайки се да улавя само важните съставки и да пропуска останалото. През киселата смрад на немити тела си пробиха път фините закачливи аромати на младостта; по-рядко върху тълпата се изливаха вълни на благоухание, носещи се от грижещи се за себе си жени. Намесваха се и парата от тенджерите, и миризмата на помийните ями. С други думи, преходът между двете станции „Павелецки“ за Саша миришеше на живот и колкото повече тя обръщаше внимание на тази зашеметяваща миризма, толкова по-сладка й се струваше.

Пълното изследване на безкрайния преход вероятно би й отнело месец. Тук всичко беше толкова поразително…

Сергии с украшения, направени от десетки кръгли жълти метални плочици с изображения, които й се искаше да разглежда с часове, и огромни книжни пазари, съдържащи повече тайни знания, отколкото тя някога би могла да научи.

Привлече я щандът с надпис „Цветя“ и богатата колекция от поздравителни картички. На картичките имаше избледнели снимки на всевъзможни видове букети. Когато Саша беше малка, й бяха подарили една такава, но тук имаше толкова много!

Бебета, притиснали се към майчината гръд, и по-големи деца, играещи си с истински котки. Двойки, докосващи се взаимно само с очи, и двойки, докосващи се вече с пръсти.

Освен това и мъже, които се опитваха да се притиснат към нея.

Тя би могла да приеме тяхното внимание и интерес за гостоприемство или желание да й продадат нещо, но от техните думи, придружени с особено придихание, й ставаше неловко и даже малко гнусливо. За какво им бе притрябвала? Нима местните жени бяха малко? Сред тях се срещаха и наистина красиви; с пъстрите си дрехи те приличаха на разцъфналите цветни пъпки от картичките. Саша реши, че навярно хората просто й се подиграват…

А и способна ли беше тя изобщо да пробуди мъжкото любопитство? Изведнъж я прободе непознато съмнение. Може би не бе разбрала всичко както трябва? А как трябваше да го разбира? Почувства тъжно изтръпване отвътре — там, където под триъгълната арка на съединяващите й се ребра започваше нежна падина… Но по-надълбоко. В същото онова място, чието съществуване беше открила за себе си само преди денонощие.

Опитвайки се да прогони тревогата, Саша вървеше покрай сергиите, отрупани с всевъзможни стоки — брони и дрънкулки, дрехи и прибори, — но те вече не привличаха вниманието й толкова силно. Оказа се, че вътрешният й диалог може да отеква по-гръмко от бучащата тълпа, а човешките образи, рисувани от паметта, са по-ярки от живите хора.

Струваше ли тя колкото живота му? Можеше ли да го осъжда след това, което се беше случило? И най-важното — каква полза имаше сега от нейните размишления?

Когато вече не можеше да направи нищо за него…

 

 

И в този момент, още преди Саша да разбере какво става с нея, съмненията й отстъпиха и сърцето й се успокои. Тя се вслуша в себе си и долови отзвуците от някаква далечна мелодия, просмукваща се в нея отвън, струяща заедно с мътния хор на тълпата, но без да се смесва с него.

За Саша, както и за всеки друг човек, музиката бе започнала с майчините приспивни песни. Но с тях и бе завършила: баща й беше лишен от слух и не обичаше да пее, бродещите музиканти и останалите палячовци не бяха добре дошли на „Автозаводска“. Патрулните, пеещи край огъня унило-енергични войнишки песни, не можеха да накарат да зазвучат нито увисналите струни на шперплатните китари, нито обтегнатите душевни струни на Саша.

Но сега тя слушаше не вяло дрънкане на китара… По-скоро оттенъци на нежен, жив глас на девойка, даже момиченце — но непостижимо високи за човешко гърло и при това неестествено силни. А с какво друго Саша можеше да сравни това чудо?

Пеенето на неизвестния инструмент омагьосваше, подхващаше заплесналите се слушатели и ги отнасяше някъде безкрайно далеч, в светове, за които родилите се в метрото не можеха да знаят и дори не можеха да подозират. То караше човек да мечтае и му внушаваше, че всякакви мечти са осъществими. Пробуждаше неясна мъка и веднага обещаваше да я потуши. От него на човек му ставаше хубаво — като да се заблуди на изоставена станция, а после отново да открие пътя. Саша изведнъж бе намерила фенер, а в неговия лъч — и изход.

 

 

Стоеше пред палатка на оръжейник, а право пред нея се извисяваше шперплат със забодени в него най-различни ножове — от сгъваеми джобни ножчета до хищни ловджийски ками. Саша застина, гледайки очаровано остриетата.

Двете й половини се сблъскаха в схватка не на шега. Мисълта, която й хрумна, беше проста и съблазнителна. Старецът й бе дал шепа патрони и те стигаха точно за един нащърбен черен нож — широк, наточен, страшно подходящ за замисленото.

След минута Саша се престраши и взе решение. Скри покупката в нагръдния джоб на гащеризона си — по-близо до онова място, което искаше да обезболи. Тръгна обратно към лазарета, без да усеща тежестта на бушлата и забравила за наболяващите я слепоочия.

Тълпата беше с цяла глава по-висока от девойката и далечният музикант, издишващ удивителни ноти, така и си остана невидим за нея. Но мелодията все още се опитваше да я догони, да я обърне, да я разубеди.

Напразно.

* * *

На вратата отново се почука.

Застаналият на колене Омир се надигна с пъшкане, изтри устните си с ръкав и дръпна верижката на казанчето на тоалетната. Върху мръснозелената тъкан на ватенката му бе останала къса кафява ивица. За последното денонощие повръщаше вече пети път, макар и да не беше ял абсолютно нищо.

Неразположението му можеше да има няколко обяснения, опитваше се да убеди себе си старецът. Защо да е непременно ускорено протичане на болестта? Можеше да става въпрос и за…

— Скоро ли ще излезете?! — изви нетърпеливо женски фалцет.

Боже! Нима беше бързал толкова, че бе объркал буквите на вратата? Омир забърса с мръсния си ръкав изпотеното си лице, престори се на невъзмутим и вдигна райбера.

— Пияница! — Нагиздената женица го изблъска и хлопна вратата.

Какво пък, помисли си старецът. Нека по-добре да го смятат за пияница… Пристъпи към огледалото над мивката и опря чело в него. Едвам успя да успокои дишането си и наблюдавайки как се изпотява стъклото, се сепна: респираторът се беше плъзнал надолу и висеше под брадичката му. Омир побърза да вдигне намордника си обратно и отново затвори очи. Не, невъзможно бе да си мисли за това, че обрича на смърт всеки човек, когото среща по пътя си. Сега беше късно да се връща назад: ако бе заразен, ако не бъркаше симптомите, цялата станция така или иначе вече е обречена. Като се започне точно от тази жена, виновна само в това, че й е дошло на зор в неподходящ момент. Какво ли би направила, ако й кажеше, че тя ще умре най-късно след месец?

Глупаво, мислеше си Омир, страшно глупаво. Беше си мечтал да увековечи всички, с които го е сблъскала съдбата, а вместо това играеше ролята на ангел на смъртта — нелеп, плешив, немощен. Бяха му подрязали крилете и го бяха опръстенили, като му бяха дали този трийсетдневен срок, подтиквайки го да действа.

Наказваха го за самонадеяността му, за горделивостта му?

Не, старецът повече не можеше да мълчи за това. Но на света имаше само един човек, пред когото можеше да се изповяда. Пред него така или иначе нямаше да успее да лъже дълго, а и щеше да е значително по-лесно да играе с открити карти.

С неуверена походка тръгна към болничните стаи.

Залата, която му трябваше, се намираше в самия край на коридора и обикновено на вратата й имаше дежурна болногледачка, но сега постът й беше изоставен, а от процепа отвътре долетя отривисто хриптене. В него се различаваха някакви думи, но свързването им в смислени фрази бе непосилна задача дори за притаилия се Омир.

— По-силно… Да се боря… Длъжен съм… Все още има смисъл… Да се съпротивлявам… Да помня… Още може… Сбъркахме… Осъдихме… Но още…

Думите се превърнаха в ръмжене, сякаш болката стана нетърпима и вече не позволяваше на говорещия да впримчва изплъзващите се мисли. Омир влезе вътре.

 

 

Хънтър лежеше в несвяст, проснат върху смачканите влажни завивки. Бинтовете, омотани около черепа на бригадира, бяха паднали върху очите му, заострените му скули бяха покрити с пот, обраслата с брада долна челюст беше безсилно отворена. Широката му гръд с усилие, като ковашки мях, се издигаше и спускаше, трудно поддържайки огъня в твърде едрото тяло.

До служещата за възглавница постеля при тила на Хънтър стоеше девойката, сплела зад гърба си крехките си ръце. Не веднага, а едва след като се вгледа по-внимателно, старецът забеляза почти слял се с плата на гащеризона й черен нож, чиято ръкохватка тя беше стиснала с пръсти.

* * *

Сигнал.

Още един. И още.

Хиляда двеста трийсет и пети. Хиляда двеста трийсет и шести. Хиляда двеста трийсет и седми.

Артьом ги броеше не за да се оправдае пред командира. Това беше необходимо, за да чувства, че се движи нанякъде. А ако се отдалечава от точката, в която е започнал да брои, значи с всеки следващ сигнал се приближава до точката, в която това безумие ще приключи.

Самозаблуда? Нека да е така. Но беше непоносимо да ги слуша, да си мисли, че няма да престанат никога. Макар и отначало, в най-първото му дежурство, това даже му харесваше: сигналите като метроном подреждаха какофонията на мислите му, опустошаваха главата му, подчиняваха на бавния си ритъм ускорения му пулс.

Но прорязаните от тях минути ставаха абсолютно подобни една на друга и на Артьом започваше да му се струва, че не само са подобни, а че всъщност той е заседнал в някакъв времеви капан и няма да може да се измъкне от него, докато сигналът не престане. Имало е такова мъчение в Средновековието: провинилият се е бил събличан и са го завързвали под буре, от което върху темето му капка по капка падала вода, постепенно карайки клетника да полудее. Там, където дибата[2] е била безсилна, обикновената вода давала превъзходни резултати.

Прикрепен към кабела, Артьом нямаше право да се отлъчва нито за секунда. През цялото дежурство се стремеше да не пие, за да не го откъсне от сигналите ходенето по нужда. Предишния ден не беше издържал, изскочи от стаята, изтича до клозета и веднага се върна. Още от прага се заслуша и го побиха тръпки — темпото не беше същото, сигналът бе ускорил хода си, обичайната ритмична стъпка беше нарушена. Можеше да се е случило само едно нещо и той прекрасно разбираше това. Мигът, който толкова беше чакал, бе настъпил, когато не беше наблизо. Обърна се уплашено към вратата — дали някой не е забелязал? След това побърза да набере отново номера и притисна слушалката към ухото си.

Апаратът изщрака и сигналите, нулирайки броенето, тръгнаха в обичайния си ритъм. От този момент нито веднъж не последва „заето“ и никой не се приближи към телефона. Но Артьом така или иначе не смееше да остави слушалката, само я пренасяше от запотеното ухо към премръзналото, стараейки се да не сбърка в броенето.

Не доложи веднага за този случай на началството, а сега вече не му се вярваше, че сигналите може да са звучали по друг начин. Беше му дадена заповед да се свърже и вече цяла седмица съществуването му бе подчинено само на това. За нарушаване на заповедта щеше да се изправи пред трибунал, за който немарливостта с нищо не се различаваше от саботажа.

Освен това телефонът му подсказваше колко време му оставаше до края на дежурството. Артьом нямаше свой собствен часовник, но по време на обхода на командира беше засякъл времето по неговия часовник: сигналът се повтаряше веднъж на пет секунди. Дванайсет сигнала — минута. Седемстотин и двайсет — един час. Тринайсет хиляди шестстотин и осемдесет — една смяна. Те се преливаха като песъчинки от някаква огромна стъклена колба в друга, бездънна. А в тясното гърло между тези два невидими съда седеше Артьом и слушаше отмерването на времето.

Не се решаваше да остави слушалката само защото командирът можеше да нахлуе на проверка във всеки момент. Но иначе… Това, което вършеше, беше напълно безсмислено. От другата страна на кабела със сигурност вече не бе останала нито една жива душа. Когато Артьом затваряше очи, пред него отново и отново заставаше една и съща картина…

Той виждаше барикадирания отвътре кабинет на началника на станцията и самия началник, забил лице в масата и стиснал в ръката си „Макаров“. Разбира се, с простреляните си уши не чува звъненето на телефона. Тези отвън така и не са успели да разбият вратата, но дупките и процепите в ключалката си остават открити. И отчаяното звънене на стария апарат прониква през тях, плъзга се над платформата, изпълнена с набъбнали трупове… Някога звънтенето на телефона не е можело да бъде чуто заради нестихващото гълчене на тълпата, шумоленето на стъпки, детския плач, но сега освен него нито един друг шум не тревожи мъртвите.

Примигва пурпурното зарево от агонизиращите аварийни акумулатори.

Звън.

Още един звън.

Хиляда петстотин шейсет и трети. Хиляда петстотин шейсет и четвърти.

Никой не отговаря.

Бележки

[1] Моряшка връхна дреха, вид униформено палто. — Бел.прев.

[2] Уред за изтезание чрез разтягане на крайниците, използван от Инквизицията — Бел.прев.