Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Matarese Countdown, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Здравка Славянова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция
- Boman(2008)
- Сканиране и разпознаване
- ?
Източник: http://e-bookbg.com
Издание:
ГОРЕЩАТА КОНСПИРАЦИЯ. 1998. Изд. Прозорец, София. Серия Трилър. Роман. Превод: [от англ.] Здравка СЛАВЯНОВА. Формат: 20 см. Страници: 478. Цена:: 5500 лв. ISBN: 954-733-004-7
редактор: Йоана Томова
художник: Буян Филчев
коректор: Валери Калонкин
компютърен дизайн: Силвия Янева
Печат: „Балкан прес“ ЕАД
Robert Ludlum. THE MATARESE COUNTDOWN
Bantam Books
История
- —Добавяне
- —Маркиране на липсващ текст (Мандор)
- —Редакция от Борис Борисов — добавяне на липсващ в главите от пета до десета, оправяне на още няколко места
- —Добавяне на анотация
Трийсет и пета глава
По брега на Корсика летяха на височина две хиляди и четиристотин метра, а като достигнаха Соленсара, Лутър се изкачи на три хиляди и шестстотин метра. Мощната камера бе здраво закрепена за пода на кабината.
— Координатите по картата сочат, че след две минути ще бъдем над обекта — каза Консидайн по високоговорителя. — Готови ли сте?
— В пълна готовност — отвърна Скофийлд, застанал зад камерата, чийто двайсет и пет сантиметров екран увеличаваше видимата земя долу хиляда пъти; на секунда можеха да се правят по две снимки.
Две минути по-късно Лутър отново се обади:
— Започнете огледа, проверете фокуса. Настройвайте.
— Досещам се, че не ти е за пръв път, лейтенант — каза Прайс в своя микрофон, закрепен на слушалките.
— Правилно се досещаш, приятелче. Нарича се бръснещ оглед по иракски. Много приятна задача, стига идиотите долу да не заиграят с противосамолетните оръдия.
— Снимаме! — викна Брандън, като отмести поглед към екрана. — Гледай, Кам! Все едно тия дървета са на стотина метра, а не на два километра и половина под нас.
— Приближавам целта — обяви Консидайн. — Успех на бомбардировачите.
— Ето ги! — изкрещя Скофийлд. — Само дето това не са руини… ние с Тогаци излязохме прави, всичко е напълно възстановено! Обърни и нека отново се върнем, Лутър.
Самолетът снижи едното крило и зави на ляво.
При второто, третото и четвъртото прелитане изброиха общо петима на територията на имението Матарезе. Две жени, един градинар, застанал сред гъсто насадени цветя и двама мъже, които се качваха в автомобил.
— Това ми е напълно достатъчно — заяви Беоулф Агът, — преминаваме към втора фаза. Сенетоса, Лутър! Ще го откриеш ли?
— Открил съм го още преди да излетим, старче.
На летище Сенетоса Скофийлд и Прайс отвориха кашоните с оборудването. Брей хвърли една камуфлажна униформа на Консидайн, пълен патрондаш и пистолет с монтиран заглушител.
— За какво са ми тия боклуци? — сопна се пилотът. — Вече си имам нови дрешки без етикети.
— За всеки случай, ако ни се наложи да потърсим помощ, а и при изключителни обстоятелства.
— Изключителните обстоятелства на нулева височина не ми се нравят. Свикнал съм да се бия във въздуха, човече.
— Съмнявам се, че ще се стигне дотам. А и освен това има известна вероятност да пристигне отряд френски командоси…
— Командоси французи! — избухна Лутър. — Вие, белите смешници направо се подигравате с един чернокож наивник.
— Не, лейтенант, погрешно ме разбра. Оттук до Порто Векио води само един път и ако тия момчета ми потрябват, на средата на пътя ще ги привикам и ще издам съответните заповеди. Настоявам да облечеш униформата просто за да не ги стреснеш.
— Ами ако аз се стресна?
— Мисли за Пенсакола, Лутър, Пенсакола — едва чуто промърмори Прайс.
— Не знам вече дали мога да се надявам да се отърва от вас.
— Този млад човек е много проницателен — отбеляза Скофийлд. — Хайде, приятели, събличайте се и слагайте униформите.
Застанали до самолета — Брандън и Прайс в камуфлажна униформа, а Консидайн притеснен от непривичното за него облекло, да не говорим за колана с втъкнати пълнители, — тримата изчакаха ръководителят-движение от малката кула да приближи.
— Добре дошли в Сенетоса, синьори — приветства ги мъжът на английски. — От вас се очаква да пристъпите към започнатата операция. Нашият екипаж ще покрие самолета ви с мрежи.
— Това необходимо ли е? — попита Лутър.
— Заповед от Лондон. Действайте, piacere[1], пистата ще бъде затворена до следващо нареждане.
— Това ни устройва — рече Скофийлд. — Включете на приемане, лейтенант. Ще поддържаме връзка.
— Слушам.
Брей и Камерън поеха по пътя през хълмовете. Слънцето вече бе високо и те вървяха по края на просеката, готови всеки миг, чуят ли шум от приближаваща кола или човешка реч, да хлътнат в гората. На два пъти се наложи да се скрият. Първия път насреща им се зададе сиво боядисано рено стар модел. Между клоните на дърветата зърнаха трийсетгодишни мъж и жена, въвлечени в разгорещен спор. Втория път чуха гласове, не много далеч зад тях. Отново потърсиха прикритие в гората. Оказаха се четирима шумни тинейджъри, навярно студенти спортисти, излезли да потичат.
Когато групичката се скри от поглед, Скофийлд и Камерън отново тръгнаха по края на черния път, вече в ускорен ход. Минути по-късно се озоваха пред стръмно надолнище; отсреща, отвъд малко възвишение, се виждаше възстановеното огромно имение на барон Матарезе.
— Оттук нататък се разделяме, съгласен? — сдържано попита Беоулф Агът.
— Така ще е най-добре — отвърна Камерън. — Аз по десния фланг, ти по левия.
— Само през гората, нали?
— Естествено, няма да изскочим на пътя я.
Прайс прекоси пътя и навлезе в гората на Порто Векио, Скофийлд изчезна между дърветата отляво. И на двамата стръмният девствен склон се стори едва ли не непристъпен, дървета и диви лози се преплитаха, почвата хлътваше меко, наквасена от дъждовете. След трудното спускане следваше не по-малко трудно изкачване по стръмния излаз от тясната долина. Провериха радиовръзката, предавателите бяха настроени на нужната честота.
— Кам — прошепна Брей.
— Да — долетя кратък отговор.
— Бъди готов. Ако укреплението е еднакво от двете страни, ще се натъкнеш на стена от бодлива тел, опъната на два-три метра височина.
— Виждам я — рече Кам. — Проблясва над главата ми, все едно прецеждащи се слънчеви лъчи се отразяват в метал.
— Същото е и при мен.
— Често казано, стана ми смешно, като спомена, че си поръчал и резачки за тел. Ти какво, винаги ли успяваш всичко да предвидиш?
— А, не. На картите, съхранени от Паравачини, беше отбелязано, че имението отвсякъде е заобиколено с гори. Което изключваше да има ограда, по която тече ток или гъсто наредени аларми; дребни животинки и птици биха ги включвали през две-три секунди. Така стигнахме до логичния извод за единствената друга възможност, ерго, телена ограда.
— Радвам се, че в Харвард си понаучил нещо от латинския.
— Неблагодарник.
— Благодаря ти, мамо.
Когато и двамата проникнаха в имението, по радиопредавателите се уговориха да се срещнат в гористия фланг на изток, откъм страната на Камерън. Скофийлд се показа сред листака, на няколко стъпки от подстриганата морава; опирайки се на ръце и колене, Прайс допълзя до него.
— Италианското слънце здраво пече, дори тук — отбеляза Брандън.
— Тихо — просъска Камерън. — Погледни!
Отвъд гъсталака, на извитата алея, която минаваше пред тежката врата с бронзирани орнаменти, се появи мъж в небрежно облекло. Щом излезе отвън, бръкна за пакет цигари. От другия джоб извади запалка; личеше, че е пристрастен пушач, принуден дълго време да се въздържа, защото захапа цигарата и вдъхна дълбоко. Петнайсетина секунди по-късно към него се присъедини и жена в униформата на камериерка. И тя извади цигари от джоба на обточената с дантела престилка. Мъжът й поднесе огънче, а с другата ръка погали гърдите й. Жената се изкиска и на свой ред го опипа по слабините.
— Я как се забавляват при Матарезе — прошепна Прайс.
— По-скоро да пушат са излезли.
— Не те разбирам.
— Според проучването на Джеф, Матарайзен бил заклет враг на цигарите. Ти си бил на Кайзерграхт, да си забелязал някъде пепелник?
— Патологичен случай.
— Поне за тютюна има основание. Лекар пулмолог от Амстердам преди време го е лекувал от остро възпаление на белите дробове. Той е вътре, Кам. Интуицията не ме лъже.
— Добре е да получим потвърждение, преди да се обадим в Лондон, а Джеф в Марсилия.
— Ако изобщо се наложи.
— Брей, нито времето, нито мястото са подходящи за героични подвизи!
— Аз не съм герой, а и мразя героите. Заради тях загиват хора.
— За какво говориш тогава?
— Причината да сме тук сега, за това говоря — натърти Скофийлд, без да отделя поглед от извитата алея и гладката морава отвъд. — Тук сме, за да открием какво е намислил Матарайзен, да узнаем кой е замесен и да предотвратим изпълнението на замисъла. Ако вече не е прекалено късно.
— Нима това изключва участието на Джеф и френския Дванайсети отдел? — настояваше Камерън.
— Ще се наложи да се върна близо трийсет години назад — все така шепнешком заговори Брандън. — Имението на Апълтън близо до Бостън. Вярно е, че аз предизвиках първите експлозии околовръст, ала когато адът се отприщи и хората взеха да падат като мухи в пороен дъжд, избухнаха и други експлозии, които предизвикаха повсеместния пожар вътре в къщата. Водачите на Матарезе бяха поставили взривни устройства във вътрешната бърлога, за да са сигурни, че ще бъдат унищожени всичките им документи, договори, всякакви книжа. Унищожението в пламъци очевидно е присъща тактика на Матарезе.
— Пожарите в Средиземноморието — сякаш на себе си рече Камерън. В този момент пушачите тръгнаха към тях по алеята. — Какво ли значи това? — попита Кам.
— Шшшт! — просъска Скофийлд. Мъжът и жената приближиха на два-три метра, не спираха да се опипват като невъздържани пубертети. Завиха в отклонението на юг и вече смъкваха дрехите си. — Ако беше тъмно, можехме да ги вържем и да проверим кой е в къщата.
— Скоро няма да мръкне, тъй че кажи какво ще правим.
— Връщаме се на пистата и изчакваме да падне нощта.
— О, Господи.
— Тук ли предпочиташ да си легнеш, при насекомите и змиите?
— Да вървим — примири се Прайс.
Откриха Лутър в примитивната наземна „кула“. Пилотът дремеше в един стол, радиопредавателят до главата му тихо припукваше. В отсрещния ъгъл седеше ръководителят-движение и четеше някакво списание, положено върху пулта.
— Лутър. — Камерън го разтърси за раменете.
— Аз! — Пилотът стреснато отвори очи. — А, върнали сте се. Какво стана?
— Отвън ще ти кажем — рече Беоулф Агът. — Ела да се поразходим.
Тръгнаха успоредно на пистата. Скофийлд и Прайс описаха какво са научили от първия оглед в Порто Векио, споделиха и какво не са успели да узнаят.
— Май имате нужда от помощ, а? — рече Консидайн. — Време е да повикаме французите…
— Не — отсече Брандън. — Още не знаем какви са им мерките за охрана след падането на нощта. На светло няма да нахлуваме и няма да викаме помощ. Може и изобщо да не се наложи.
— Защо?
— Защото, лейтенант, кацне ли самолет тук, и особено ако стовари отряд униформени командоси, вестта ще плъзне като пожар. Познавам Матарезе; постоянно плащат на местните, за да им снасят подобна информация.
— Ти поначало не си имал намерение да ги викаш, нали? — рече Прайс с нарастващ гняв.
— Уотърс остана много доволен, че те ще бъдат наблизо, а пък ако наистина ни потрябват, мога просто да им се обадя. През нощта, когато ще бъдем в имението.
— Е това е направо страхотно! — избухна Камерън. — Чакай да ти откраднат проклетия кон, пък тогава заключи конюшнята! Ти какво си намислил? Операция двойно самоубийство в стил камикадзе?
— Не се горещи, младежо, знаеш, че можем да се справим.
— Ей, копелдаци, нищо не ви разбирам — примига Лутър. — Да разполагате с войници, тренирани и в джунглата да се бият, и да не ги използвате? Защо бе, хора?
— Страх го е, че ако ги повикаме, ще изтървем златното съкровище.
— Какво златно съкровище?
— Необходимата ни информация. Ветеранът навярно има право. Една необмислена стъпка и Матарайзен ще издаде заповед за унищожението на данните. Нямаме представа какво да очакваме, нито откъде, нито от кого.
— И сам не бих се изразил по-точно — отбеляза Скофийлд. — А като говорим за очевидното, ние с Кам май трябва да подремнем. Цяла нощ ще бъдем на крак, а пък и през последните дни здравата ни раздрусаха с това прескачане от една зона в друга.
— Съгласен — отвърна Прайс. — И къде ще се приютим?
— Откъм северната страна на пистата има къщичка за пилотите и екипажите. Онзи от кулата каза, че можем да я използваме.
— И аз съм не по-малко уморен от Кам, но няма да оставя самолета.
— А като задряма в бараката, не беше ли го оставил?
— Не бях, ако искаш да знаеш. Овързах десетина тежки инструмента в мрежата. Ако някой се беше опитал да излети, моята система щеше да събуди къртиците на метър под земята и аз щях да засека крадеца със заредено оръжие.
— Това момче дава надежди — отбеляза Брандън, като ги поведе към бунгалото.
— По дяволите, къде беше досега? — викна Джеймисън Фаулър в слушалката.
— Извън града — отвърна предпазливият Стюарт Никълс, адвокат на фирмата „Суонсън и Шварц“.
— Тия на мен не ми минават. Изведнъж се оказва, че не мога да се свържа нито с Уайтхед, нито с теб, а телефонният секретар на Уолбърг твърди, че и той бил извън града. Как да разбирам това „извън града“? Някое любимо ваше местенце, за което не бива да узная?
— Бъди разумен, Джеймисън. Всеки от нас си има личен живот.
— На теб дори гласът ти се е променил. Нещо гадно става, а аз нямам и представа какво е то, мамка му! И не ми казвай, че ругателствата говорели за беден речник.
— Каквото и да ти кажа, ще е напразно.
— Е, вече ми го казаха. Къде, по дяволите, е Уолбърг? Във Вашингтон ли е?
— Той живее във Филаделфия и това ти е добре известно. Защо споменаваш Вашингтон?
— Слушай какво ще ти кажа — поде Фаулър, усещайки как се поти в хладната хотелска стая. — Носи се слух… и затова трябва на всяка цена да открием евреина!… Знаеш, че имам приятели във Вашингтон, от онези, на които пълним офшорните сметки. Всъщност един от тях ми каза… каза ми…
— Изплюй камъчето де! — сряза го Никълс.
— Видели са Бен да влиза в сградата на Федералната комисия по търговия.
— Федералната комисия по търговия?
— Не съм казал ФБР, то само това остава.
— Не те разбирам.
— Я си представи, че се е подплашил и си е наумил да спасява кожата си? В това племе са много хитри, ще знаеш. Има си начин хем да ни натопи, хем да излезе сух от водата. Ще подхвърли, че уж чул да се носят слухове, и всичко ще изпее.
— За нашето начинание?
— Да не мислиш, че говоря за Дисни Уърлд, бе тъпак!
— Няма начин да успее. Каквото и да подхвърли на Федералната комисия по търговия, ония адвокати ще тръгнат да се ровят, а за да му повярват, той рано или късно трябва и себе си да натопи.
— Адвокатски брътвежи. Еврейчетата са по-умни от теб.
— Господи, какъв си грубиян. Дъщеря ми е омъжена за изключително способен адвокат, който по една случайност е евреин…
— О, за него знам всичко. Подписва се Стоун, но всъщност е Стайн.
— Сам му го предложих от професионални съображения. Живеят в Бостън.
— Кой е грубиянът сега?… Остави, дай да говорим за Уолбърг. Какво мислиш ти?
— Нали ти казах, източникът ти не ми изглежда надежден. А си имаме много по-важен проблем с разцеплението в Амстердам.
— Това пък какво значи? Изразявай се ясно, стига си увъртал.
— Какво казваш?
— Говори какво знаеш, не какво мислиш, дявол да те вземе.
— Боя се, че в случая моят източник е повече от достоверен. Разцеплението между Кайзерграхт и Гуидероне е факт. Синът на Пастирчето ще се наложи, естествено, но за жалост май Албърт е преминал на страната на Ван дер Меер.
— Ти чуваш ли се какви ги дрънкаш?
— Според моя информатор той определено е минал на страната на Амстердам, заради парите.
— Кой ти го каза?
— И това е слух, също както при теб, повече не мога да разкрия.
— Не е достатъчно, за да ме убедиш.
— Нищо повече няма да ти кажа, Джеймисън.
— Всичко се разпада, за Бога! Това е лудост. Ти си луд, и аз съм луд. Какво става, дявол да го вземе?
— Аз също искам да зная отговора — заяви Стюарт Никълс и затвори телефона.
В пет и петнайсет следобед канторите на „Суонсън и Шварц“ бяха заключени. Албърт Уайтхед обаче не беше напуснал сградата след не особено приятния разговор със Стюарт Никълс. На вратата се почука.
— Влез — каза изпълнителният директор.
— Ето ме, сър. — В кабинета влезе красива секретарка. — Постъпих както предложихте, господин Уайтхед. Изчаках в дамската тоалетна господин Никълс да си тръгне.
— Благодаря ти, Джоан. Седни, моля те. — Изчака младата жена да се настани, след което продължи. — Както вече ти споменах, тази наша среща е строго поверителна в професионален смисъл. Може да се окаже безплодна и аз се моля на Бога да стане точно така, ала до мен достигна известна информация, за която съществува… подчертавам, съществува макар и малка вероятност да е свързана с твоя шеф. Ясно ли се изразявам?
— Да, разбира се.
— Добре тогава. От колко време работиш за господин Никълс?
— Близо две години, сър.
— Зная, че той непрестанно подготвя за официално представяне писмени материали, правни анализи, такива неща, но спомняш ли си по-дълги изложения или показания да са били подготвяни за заверка в съда?
— Не, струва ми се… Чакайте да помисля. Преди около шест-седем месеца възникна казус по настойничество, в който наследникът, непълнолетно лице, искаше закрила от страна на съда, за да запази размера на наследството в тайна. Тъй като данъците бяха предварително платени, съдът прие документите да бъдат запечатани.
— И това е единственият случай?
— Доколкото ми е известно, да, сър.
Доколкото ми е известно. Уайтхед ненавиждаше тази фраза. В много случаи се използваше като уклончива формулировка, защото често секретарките се чувстваха задължени да проявяват лоялност към шефовете си.
— Джоан, аз действително ти вярвам, мила, но неколцината ни акционери настояват да проуча нещата в дълбочина. Водиш ли дневник на материалите, диктувани от господин Никълс, или подготвяните от него документи?
— Всеки документ и всяко писмо, включително вътрешнофирмените протоколи… Нямах представа, че „Суонсън и Шварц“ имат акционери.
— Нямаме навика да разгласяваме този факт. Става дума за малка група инвеститори, които ми помогнаха да купя фирмата. Къде се намират записките ти?
— Върху дискети, сър, подредени са по дата и час на въвеждане.
— Имаш ли нещо против да ми ги покажеш?
— Ни най-малко, сър. — Секретарката стана и поведе Уайтхед към кабинета в дъното на коридора. Показа му своята картотека, която се състоеше от дискети, като пъхнатите разделители обозначаваха годината и месеца на вписване.
— Виж ти! — възкликна Албърт Уайтхед. — Каква голяма колекция.
— Мистър Никълс започна съставянето преди пет години. Реши, че ако държи тук материалите, много по-лесно ще прави нужните справки, отколкото ако ги изпрати в склада на общото деловодство.
— И е бил напълно прав. Покажи ми как се работи с тая картотека. Всички имаме едни и същи компютри, но може и да не успея да извадя всички файлове. — Секретарката взе една дискета, пъхна я във флопито и набра нужните кодове. — О, сещам се — рече изпълнителният директор. — Всъщност процедурата е съвсем елементарна.
— Така е, господин Уайтхед. Да остана ли да ви помагам? Мога да се обадя на съпруга си…
— Не, не, мила, ти върви. Сега вече мога и сам. Просто запомни, нашата среща трябва да се запази в пълна тайна, както и присъствието ми в този кабинет.
— Разбирам, сър.
— От името на инвеститорите, а и от мое име утре сутринта ще откриеш един плик под бележника на бюрото си.
— Не е необходимо, сър.
— Напротив, напротив, напълно в реда на нещата е.
— В такъв случай остава само да ви благодаря, господин Уайтхед… Надявам се никой да не пострада. Господин Никълс е чудесен човек, винаги внимателен и отзивчив.
— А за мен е и скъп приятел — побърза да я увери Уайтхед, а наум си рече: „Същински Юда е тоя проклетник!“
— Лека нощ, сър.
— Лека нощ, Джоан.
Наближаваше полунощ, когато Албърт Уайтхед извади последната дискета. Чувстваше се изцеден, очите го смъдяха, дишането му се бе учестило до крайност. Беше се върнал цели три години назад, беше прегледал близо четири хиляди документа. Нищо не откри! Да не би пък Никълс да бе наел машинописка от някоя съмнителна агенция за безработни? Или може би от колонката „Търсят работа“ на някой третокласен вестник? Естествено! Това трябва да бе отговорът. Не би могъл да обвини открито директора на „Суонсън и Шварц“, и то пред служител на фирмата, нали? А защо пък да не може? Секретарките поначало са непредсказуеми, могат да ти крадат дребни пари от портфейла, а могат и брака ти да съсипят.
— Да остана ли да ви помогна? Мога да се обадя на съпруга си.
— Разбира се, мадам, обадете се на съпруга си и му кажете, че сте останали да работите с директора на фирмата до полунощ! И после? Изнасилване? Шантаж?
Уайтхед се надигна от стола и постави обратно на мястото й последната дискета от картотеката. Върна се на бюрото, вдигна телефона и набра номера на фирмата, която предоставяше под наем луксозни коли с шофьор.
— Madre di Dio! Il mare Mediterraneo! Mare nostra![2] — Вик разцепи нощната тишина на летището в Сенетоса, Корсика.
— Какво беше това? — ревна Скофийлд, като скочи от тясното легло.
— Проклет да съм, ако знам! — рече Прайс и се изправи на канапето.
Вратата на бунгалото се отвори с трясък и при тях връхлетя Лутър Консидайн.
— Няма ли кой да преведе какво говори, за Бога? Нещастникът направо се е побъркал!
— Какво има? — попита Брандън.
— Ти ми кажи — сопна се Лутър. — Ей сега ще дотърчи.
Човекът от кулата се втурна при тях.
— La radio! Mare nostra. Fuoco, incendio![3]
— Lentamente, lentamente[4] — спря го Скофийлд. — Говори английски, ако обичаш.
— По радиото — повтори италианецът на трудно разбираем английски. — В цялото Средиземно море… навсякъде пожари! От залива Мускат до Африка, Израел, fuochi. Inferno maledetto! Il diavolo[5] завладява земята!
— „Навсякъде пожари — на пресекулки повтори Брей. — Дяволът завладява земята.“ От Оман до Израел и Северна Африка.
— Пожарите в Средиземно море — рече Камерън. — Матарайзен ги е подпалил. Това е сигналът!
— Да вървим! — викна Скофийлд.
— Идвам с вас — каза Лутър. — Моят народ е дошъл от Африка и никой няма право да пали нашия океан.