Робърт Лъдлъм
Горещата конспирация (33)

Трийсет и втора глава

Щом се прибраха в малкия хотел в Бала-Синуид, Кам, Лезли и Лутър Консидайн проведоха кратко съвещание.

— Ама че гледка — възкликна Лутър, — същинска котка върху горещ ламаринен покрив! Беше зяпнал стената, сякаш в дробовете му не бе останала и глътка въздух.

— Струва ми се, нашият водач действително му причини нещо подобно — рече Монтроуз. — Права ли съм, Оуби-Уан Кеноуби?

— Кой?

— О, забравих, че нямаш навика да ходиш на кино.

— Да, успях да го притисна, но той не е като другите. Господи, колко беше уплашен. И все пак, ако правилно съм го разгадал, той изпитваше и нещо друго. Долових проблясъци на дремеща съвест, истинска съвест. Като му казах, че шефът от комуналните услуги, Фаулър, може и да бави нещата, че изглежда, се колебае…

— Добър тактически ход — обади се подполковникът. — Внеси разцепление, след което изчакай да избухне паниката.

— Същото, струва ми се, казах и на Кайзерграхт. Статистиката показва, че този подход бележи най-голям брой успешни попадения.

— Как да разбираме това за съвестта? — попита пилотът. — По-точно, откъде разбра?

— От думите му, макар да не е говорил дълго, а също и от начина, по който се изразяваше. Когато споменах изчезването на Ван дер Меер, той прошепна „Толкова години работа, и какво постигнахме?“, сякаш онова, което са направили, е неприемливо за неговата религия. А по-после, по повод на Фаулър каза: „И той е отдаден на замисъла, както и аз, от съвсем различни подбуди, разбира се“… „От съвсем различни подбуди“, как трябва да тълкуваме тези думи?

— Различни причини за постигане на целите? — предположи Лезли.

— Не ми се вярва. Самите цели може би, но не мога да бъда сигурен. За другото обаче съм наясно, той не говореше като човек, който гледа само да спаси себе си. За разлика от останалите.

— Какво ще правиш?

— Свиквам бойните единици, както се казва в армията, подполковник. Тъй като аз съм заел позиция в набелязаната територия, ще привикам Франк Шийлдс и този път аз ще му дам няколко заповеди. Настоявам да получа подробно досие на Бенджамин Уолбърг, и то още утре сутрин.

Утрото настъпи и Скот Уокър му предаде запечатаното досие точно в седем и петнайсет.

— Пристигна със самолет в пет часа. Вие сте най-популярната личност в Лангли, сър.

— Разкритието заплашва да разбие сърцето ми, Скоти, но ще трябва да преглътна болката.

— Така и предположих, виждам вече как ви се пълнят очите.

— Правилно, агент Уокър. Похвална досетливост.

— Да чакам ли за отговор? Пилотът е все още в града.

— Не е необходимо. Важното бе да получа това.

— Знаете къде можете да ме намерите, сър. За двайсет минути мога да се придвижа дотук.

Все още по шорти, Прайс отвори запечатания плик и започна да чете. Лезли все още спеше; никой нямаше да го разсейва. Трийсет и шест минути по-късно, когато я усети да се прозява, той обяви:

— Подполковник Монтроуз, можем да предположим, че сме открили уязвимата брънка във веригата.

— Какво казваш? — Лезли седна до него на канапето.

— Досието на Уолбърг. Безценен документ. Нашият всемогъщ банкер е изменник, напуснал редиците на левите радикали. В края на четирийсетте е фигурирал в списъците на Хувър с обвинените за антиамериканска дейност, проявявал се е като гръмък оратор, близък до фракцията на комунистите. Впоследствие изчезва за няколко години и когато отново излиза на сцената, вече искрено вярва в капиталистическата система и защитава всичко, което преди е отричал.

— Нима му е просветнало?

— Може би, а може би е потърсил друг, по-реалистичен начин да се приложат реформите, които е прокламирал на млади години.

— Матарезе? — недоумяваше Лезли. — Но как е възможно? Те са монополисти, фашисти, които се стремят към глобален контрол!

— Обратната страна на социализма — разсъждаваше на глас Кам. — Игрално поле, еднакво достъпно за богати и бедни, което е пълна измама, защото такова нещо не съществува. Кенеди беше прав, като твърдеше, че в нашия свят няма справедливост. Това е самата истина, а Матарезе ще сторят още по-голямо зло. Може би Уолбърг започва да проумява това.

— Какво ще предприемеш?

— Ще изчакам днес той да ме потърси. Ако се забави, ще го потърся аз.

 

 

Скофийлд и Антония се разхождаха из улиците на Лондон, опиянени от новопридобитата свобода. Свободата им действително не беше пълна, тъй като Джефри Уотърс настояваше да ги придружава охрана от двама души, един няколко крачки пред тях, другият един вид ариергард. В ранното утро те се разхождаха из алеите на парка Сейнт Джеймс, когато някаква бърза кола рязко спря току до бордюра. Двамата служители на МИ-5 тутакси извадиха оръжие и застанаха между автомобила и поверениците си. Миг по-късно с не по-малка бързина прибраха пистолетите. Бяха разпознали свой колега на волана.

— Извънредна ситуация, приятели! Да се качват веднага.

Първият от охраната седна отзад заедно с Брей и Антония, вторият отпред до шофьора.

— Мога ли да знам какво става тук? — избухна Скофийлд. — Откъде се взехте?

— Не съм ви изпускал от очи, сър — отвърна шофьорът. — Заповед на сър Джефри.

— Той май вече прекалява, не мислите ли? Не стига, че имаме охрана, ами сега и превоз е пратил.

— Колата е бронирана, сър.

— Приятно ми е да го чуя. И кой ще стреля по мен?

— Шеф Уотърс е човек методичен. Винаги всичко предвижда.

— Къде отиваме?

— В управлението на МИ-пет.

— Защо?

— Нямам представа, сър.

— Виж ти, сега вече става интересно.

— Дръж се прилично, Брей — сгълча го Антония.

От дълги години никой не бе виждал Джефри Уотърс толкова разстроен. Човек имаше чувството, че всеки момент ще получи апоплектичен удар. Охраната въведе Скофийлд и Антония в кабинета му, затвори вратата и новодошлите изненадани се втренчиха в крачещата напред-назад фигура.

— Какво те тормози? — попита Брандън.

— Последното, което би искал да чуеш, стари приятелю. Да седнем, може би така по-лесно ще го понесете.

Семейство Скофийлд се настаниха срещу бюрото на Уотърс.

— Какво има, Джеф? — попита Тони.

— Случи се невероятното, онова, което никой не е и допускал. Матарайзен е избягал.

— Какво? — ревна Брандън, като скочи от стола си. — Ако е някаква нескопосна шега, то я приемам като проява на много лош вкус!

— Не е шега, макар да ми се иска да беше.

— Но как е възможно? Та вие го бяхте затворили в стъклена клетка, под денонощна охрана!

— Няма го, Брей.

— Господи, да не си му дал един ден градски отпуск?

— Дай възможност на Джеф да обясни, Брандън.

— Благодаря ти, мила, наистина не ми е никак леко. В три и четирийсет и пет тази сутрин ми се обади шефът на охраната на Матарайзен. Ван дер Меер плюел кръв; по-точно казано, кръв шуртяла от устата му, така се изрази лекарят, а и бил в безсъзнание. Уплаших се да не умре на място и разпоредих да го откарат в болница, с придружител. Някъде по пътя оттук до аварийния изход онзи дошъл в съзнание и за мое най-голямо изумление лесно се справил с двете яки момчета, убил едното и облякъл униформата му. След това трябва да е взел портфейлите, парите и документите им за самоличност, тъй като не ги открихме, и се втурнал навън.

— Кои са били агентите на смяна, Ребека от фермата Сънибрук и Полиана?

— Прекаляваш, Брей! — отново се намеси Антония. — Едно от тия момчета е било убито.

— Съжалявам… но това звучи налудничаво.

— Камерън Прайс може да ти опише невероятната техника на Матарайзен в бойните изкуства… Той самият за пръв път среща подобен противник. Естествено, претърсваме целия град, включили сме и лондонската полиция, без да им разясняваме причината да поискаме съдействие.

— Няма да го откриете — заяви Скофийлд. — Сигурно разполага с мрежа от верни слуги, които ще го скрият и ще уредят да напусне страната.

— И ние стигнахме до същия извод, но това не е най-голямата ми тревога. Безпокоя се най-вече за теб и Антония. Както казваме ние тук, от „Савой“ ви местим в „Риц“.

— Защо? — продължаваше да негодува Брей. — Ван дер Меер няма да се мотае из Лондон, а Гуидероне е мъртъв. Нищо не ме заплашва.

— В това не можем да бъдем сигурни — настоя шефът от МИ-5. — Не знаем дали Гуидероне е поддържал връзка с Матарайзен, а и не знаем какво е казал на холандеца. Гуидероне се готвеше за последното и най-важно за него убийство. Навярно се е подсигурил, използвайки Ван дер Меер, както го нарече ти.

— Твърде невероятно, ако не и невъзможно — сопна се Скофийлд. — Ако съм си свършил работата, с което обикновено мога да се похваля, аз осъществих разцеплението между Гуидероне и Кайзерграхт.

— При цялото ми уважение, стари приятелю, никой от нас не може да предвиди докъде са готови да стигнат другите при изключителен натиск. Това е непредсказуема територия.

— Добре тогава, местим се в „Риц“.

— Благодаря ти, Брей — рече Антония.

Телефонът на бюрото иззвъня.

— Моля? — обади се Уотърс. Миг-два стоя заслушан, след което затвори и се вгледа в приятелите си.

— Обаждат се от патрулните коли, току-що са засекли Матарайзен. Той забелязал автомобила и побягнал към метрото. Преследването е в ход.

— Защо смятат, че е бил той?

— Първо заради дрехите, а освен това разпространихме и описание въз основа на снимките, които направихме, когато го докарахме от Амстердам.

— Като спомена Амстердам, възможно ли е в онези компютри да има някакви данни за Лондон? Начини за свръзка, или канали?

— Там няма нищо — отвърна сър Джефри. — Обадих се на Грийнуолд в къщата на Кайзерграхт. Успя да открие само неясни данни за улици и паметници, но те датират отпреди месеци. Места за срещи, които отдавна не се използват. — Телефонът отново зазвъня и сър Джефри грабна слушалката. — Моля? — Заслушан в гласа отсреща, той се втренчи в стъкленото преспапие. Най-сетне докладът приключи, той стисна за миг очи и затвори, без да каже нито дума. — Изгубили са го — въздъхна и се отпусна в стола си.

— Алармирайте всички частни летища — предложи Брей, — той ще използва някое от тях.

— Къде ще отиде? — попита Антония. — В Амстердам не може да се върне. Има ли други къщи, в Холандия или в някоя друга страна?

— И да има, невъзможно би било да ги открием. Той оперира посредством холдинги и фалшиви корпорации, също както службата за отдаване на лимузини под наем и групата Аргус. Предвид средствата, с които разполага, сигурно притежава много други жилища, но ни е нужна документална следа, с каквато не разполагаме.

— Няма ли адвокати? — попита Антония. — Сигурно използва услугите на правна кантора.

— Вероятно са десетки, и то в най-различни страни. Проследихме групата Аргус до Марсилия. Офисът се състои от две помещения, тоалетна и една секретарка, чиято единствена работа е да препраща писма и друга поща до Барселона, откъдето попадат в секция до поискване в Милано. Схващате ли картинката, приятели?

— В три измерения — поклати глава Скофийлд. — Объркване, заличаване на следите, неуловимост. Изненадва ме обаче междинният пункт в Милано. Това навежда на мисълта, че някой е поел района на Паравачини, един от крупните играчи.

— В тази връзка аз също имам някои съмнения — рече Уотърс. — Ако съм на прав път, те определено бързо са се съвзели.

— С твърде голяма бързина — прекъсна го Брандън, — което означава, че някой на място е приел властта. — Скофийлд се обърна към Антония. — Какво ще кажеш за една кратка ваканция край езерото Комо, любов моя? Не се колебай, защото сър Голямото Прасе плаща, аз не бих могъл да си го позволя.

— Струва ми се, за Комо вече платих — вметна Уотърс.

— Което включва услугите на несравнимия дон Силвио Тогаци, който вече сигурно притежава повечето от онова, което си струва, в Милано, а без съмнение и съюзите на пощенските служители. Един истински мафиозо никога не би ги пренебрегнал, невидимите комуникации са твърде важни.

— Секцията до поискване?

— Именно. Сигурно предаването става през междинни пунктове, някоя бедна душа получава хиляда лирети, за да предаде пратката на друга бедна душа, която я предава на трета и така нататък, докато достигнат големия играч. Ние ще бъдем там, когато това стане и едва ли държиш да чуеш каква тактика ще приложим. Боя се да не нараня чувствата ти, но пък трофей на всяка цена ще донесем, това ти обещавам.

— При това положение чувствата ми не могат да бъдат наранени. Просто не ми носете труп. Трупът не може да говори.

 

 

Ян ван дер Меер Матарайзен стоеше превит в една телефонна кабина на оживения Пикадили Съркъс. Устата му бе пълна с тампони памук, които бе пробил със зъби, за да симулира кръвоизлива. Той тъкмо сваляше дегизировката, когато чу сигнал свободно в отговор на набрания телефон оттатък Ламанша, в Брюксел.

— Ало — обади се гласът от Белгия.

— Аз съм. Имате ли вече информация и ако отговорът е положителен, за колко време можете да направите необходимото?

— Разполагам с информация и съм готов да направя необходимото, щом ми наредите.

— Първо информацията.

— Частното игрище за голф се нарича Флийтуд. Намира се на трийсет и шест километра северозападно от Лондон, а дотам се стига по следните маршрути…

— Районът ми е познат, дотам ще ме откара такси. Подготовката?

— Малък самолет, „Чесна“ с витлов двигател, ще кацне между единайсета дупка и дванайсета позиция — това е най-големият равнинен участък и същевременно най-отдалечен от къщичката на клуба. Ще бъде там около четири и четирийсет и пет, когато все още е светло, но недостатъчно за играчите, макар че по това време на годината няма голям наплив. Ще ви откарат на едно летище в Шотландия, където ви чака вашият реактивен самолет. Планът за полет в посока Марсилия ще бъде изготвен на името на една от вашите корпорации с непопълнен час на излитане и при гарантирано разрешение. Всичко е готово, да действам ли?

— Веднага.

Ян ван дер Меер уби останалата част от времето в едно кино. В три часа спря такси и поръча на шофьора да го откара в голфклуб Флийтуд. Пристигнаха в четири и десет, заради натовареното движение и Ван дер Меер нареди на шофьора да обиколи игрището. Четиринайсет минути по-късно холандецът откри флагчето на дванайсета дупка; след малко спря таксито, плати на шофьора, излезе от автомобила и тръгна да се връща обратно, а колата се скри зад завоя.

В четири и трийсет Ван дер Меер лежеше в тревата на неравен залесен участък между единайсета дупка и дванайсета позиция. Падаше здрач, ала не беше тъмно. В четири и трийсет и девет се разнесе бученето на приближаващ самолет. Матарайзен изпълзя от падинката, сетне се изправи до близкото дърво с дебел ствол. Надникна между клоните; самолетът летеше в кръг, като с всяка обиколка слизаше все по-ниско.

Внезапно се случи нещо неочаквано, а и нежелано. Включи се система за поливане, облаци ситни капки изпълниха въздуха и ето че се появи пазачът, с фенерче в ръка; возеше се в електрокар и явно минаваше да провери пръскачките заради продължителната суша тази есен. Човекът се движеше на зиг-заг по окосеното пространство. Намираше се на пътя на снижаващия се самолет, който вече бе готов за кацане! Ван дер Меер се втурна напред и извика:

— Ей, ти! Ела тук. Паднах и се ударих лошо, допреди малко бях в безсъзнание!

Пазачът обърна електрокара и ускори в посока към Матарайзен. Срещнаха се насред окосения участък, мястото за кацане, пистата! Със светкавично движение Ван дер Меер сграбчи мъжа за косата, удари главата му в предната рамка, след което изтръгна фенера от ръката му. Трескаво заописва светли кръгове. В мига преди да докосне земята, самолетът вирна нос и изви наляво за нов подход. Матарайзен измъкна тялото с разбита кървяща глава от електрокара, скочи на седалката и подкара към края на затревеното игрище. Изключи мотора, захвърли ключа и се втурна обратно към равния участък; сега вече махаше с фенера вертикално, давайки знак за кацане. Пилотът го разбра; самолетът кацна и доближи източника на светлина.

— Донесе ли ми дрехи, както поръчах? — строго попита Ван дер Меер и се пъхна на тясната задна седалка.

— Да, сър, но бих предпочел да изчакате с преобличането. Искам да се махнем оттук, преди да се е наквасила почвата, защото ще затънем.

— Тръгвай тогава!

— Освен това навсякъде по игрището щъкат електрокарчета. Не ми се ще да се блъсна в някое от тях.

— Казах вече, давай!

Когато се издигнаха достатъчно високо и поеха към шотландската граница, Матарайзен се върна към въпроса, който не му даваше мира още от мига, когато го заловиха. Нито веднъж не беше се усъмнил, че ще успее да избяга; това бе неизбежно. Най-важният проблем сега бе откъде ще действа, къде ще установи главния щаб на Матарезе? Притежаваше множество имения, всичките добре оборудвани, макар и на по-ниско техническо ниво в сравнение с Кайзерграхт, ала снабдени с компютри за глобална комуникация, и това му бе напълно достатъчно. Времето обаче го притискаше неимоверно! Дни оставаха до възпламеняването на пожарите в Средиземноморието, първата от поредицата катастрофи, предвестник на повсеместната световна криза, водеща към икономически хаос!

Внезапно спокойствие завладя Ян ван дер Меер. Той знаеше къде ще отиде, къде трябва да отиде.

 

 

Беше 3,38 ч следобед във Филаделфия, а Бенджамин Уолбърг не бе направил опит да се свърже с Прайс. Кам реши, че топката е вече в неговата половина и набра служебния телефон на довереника на Матарезе.

— Съжалявам, сър, господи Уолбърг днес не се е появявал.

— Разполагате ли с домашния му телефон?

— Отново съжалявам, сър, не ни е позволено да предоставяме тази информация.

Което не бе пречка за Франк Шийлдс във Вашингтон, както по отношение на телефона, така и по отношение на адреса. В дома на Уолбърг никой не вдигна и Прайс се обади на Скот Уокър. Двамата заедно отидоха с кола до елегантното имение. Неколкократното позвъняване на предната врата не даде резултат.

— Ще го нарекат проникване с взлом, струва ми се, но при тези обстоятелства май сме принудени да прибегнем до такъв вариант, не мислиш ли? — рече Кам.

— Смятайте, че е сторено — отвърна агентът от ЦРУ. — Нося карта, гарантираща достъп от съображения на националната сигурност.

— Какво означава това?

— Нищо особено, но повечето местни се хващат на тоя номер. При извънредни обстоятелства имаме право на допълнителна свобода на действие, за да изпълним поставената задача, стига да не е застрашен човешки живот и ние да поемем отговорността.

— Свободата търпи твърде волна интерпретация.

— Има и своите недостатъци — съгласи се Уокър. — Действително не съм запознат в детайли с настоящата операция, но ако ми кажете, че е застрашена националната сигурност, все едно заповедта е дадена и никой не може да спори с вас.

— Ако знаеше доколко е застрашена националната сигурност, щеше да те заболи глава.

— Тук сигурно има действаща аларма, тъй че нека влезем през верандата или кухнята, а аз ще имам грижата, ако се появи някой полицай. Зная какво да кажа и по какъв начин.

— Сигурно не ти е за пръв път…

— Определено не ми е за пръв път — тихо и лаконично потвърди агентът. Двамата заобиколиха къщата. Отзад откриха остъклена веранда, която гледаше към тенис корт. — Твърде добре — отбеляза Уокър. Извади пистолета си, хвана го за цевта, разкъса мрежата срещу насекоми, след което удари стъклото близо до топката, пъхна ръката си и отвори.

И двамата останаха изненадани от тишината.

— Няма аларма — рече Прайс.

— За такава къща е съвсем необичайно.

— Да не губим време.

През верандата Камерън и помощникът му от ЦРУ влязоха в имението. О, това тук наистина можеше да се нарече имение. В стаите на долния етаж мебелите бяха изящни, картините предимно от известни художници; тапетите бяха от най-скъпите, а със сребърните предмети спокойно можеше да бъде наредена цяла зала в „Тифани“.

— От името на правителството трябва да говорим с Бенджамин Уолбърг — извиси глас Камерън, ала никой не му отговори.

— Това име никога не съм го чувал — напомни Скот. — Зле съм със слуха.

— Извинявай, забравих.

Тръгнаха нагоре по широкото стълбище и Кам продължи да повтаря поканата си, ала все така без резултат. На втория етаж надникнаха в множество стаи и бани; никого не откриха. Най-сетне попаднаха в господарската спалня; вратата бе заключена. Камерън почука леко, но настойчиво.

— Господин Уолбърг — извика той. — Налага се да поговорим!

— Щом стигнахме дотук — рече Уокър, — няма какво да умуваме. — След което отстъпи крачка назад и с все сила блъсна вратата с тяло. Разхвърчаха се трески, ала вратата не поддаде. Няколкото правилно насочени ритника обаче свършиха работа и вратата се отвори. Влязоха вътре.

Напряко върху леглото, затиснало подгизналата в кръв сатенена кувертюра, лежеше тялото на Бенджамин Уолбърг. Банкерът бе стрелял в устата си с трийсет и осем калибров пистолет, който все още стискаше в ръка.

— Това изобщо не си го видял, Скот — рече Прайс. — Всъщност кракът ти не е стъпвал тук.