Робърт Лъдлъм
Горещата конспирация (30)

Двайсет и девета глава

Брандън Скофийлд, облякъл хавлията с надписа на хотел „Савой“, ядовито крачеше пред прозореца с изглед към Темза. Антония седеше край масата, сервирана от румсървиса, и опустошаваше подноса със закуската, която, според собственото й твърдение, щеше да я принуди да гладува до края на седмицата. Отвън пред основното помещение на апартамента въоръжена охрана от трима наети от МИ-5 бодигардове патрулираше по коридорите. Те прикриваха оръжието си под бели униформи на камериери. Сменяха ги допълнителни наряди, спазващи работното време на персонала на хотела, като по този начин оставаха незабелязани.

— Господин Свински Задник ни е затворил тук като опасни зверове или по-скоро като прокажените от остров Молокай! — сопна се Беоулф Агът. — Поне да беше запазил някой по-просторен апартамент.

— По-големите апартаменти имат повече възможности за достъп. Джоф ти го обясни. Защо да рискува някой да предизвика суматоха и така да проникне при нас?

— Аз пък му обясних, че повечето входове означават и повече изходи — контрира Скофийлд. — Защо сами да ги елиминираме?

— Тук Джефри движи нещата. Отговорността е негова.

— Пак той измисли тая глупост да ни търси когато му хрумне, а ние да не можем да му звъним.

— Телефонните централи по хотелите записват всички външни номера, на които се звъни, за да има контрол върху разходите, пък и той няма намерение да рискува повече с клетъчните телефони заради възможността да бъдат засечени. Не и когато става въпрос за твоята особа.

— Повтарям ти, тук сме като в клетка. По-добре да ни бяха тикнали в затвора!

— Съмнявам се дали там обслужването по стаите е на същото ниво, да не говорим за другите удобства, Брей.

— Не ми се нрави. По-добър бях от тоя задник преди двайсетина години, а и сега съм по-добър.

— И все пак се надявам да признаеш, че твърде много го бива в онова, което върши…

— По-добре от него умея да се грижа за себе си — упорстваше Скофийлд като сърдит застаряващ пубертет. — Познати са ми примери за прекалено усложняване при подсигуряването на свръхсекретни операции. Да не би да си мисли, че истинските камериери по етажите са слепи, неми, а и слабоумни?

— Сигурна съм, че е обмислил този аспект.

Почукване на вратата накара Брей да прекоси стаята.

— Да, кой е?

— Госпожа Дауни… сър — прозвуча колебливият отговор. — Почистване на стаите.

— О, разбира се. — Скофийлд отвори вратата и остана изненадан да види насреща си възрастна жена, чиято висока стройна фигура, изправена стойка и изваяни аристократични черти изобщо не подхождаха на меката светлосиня униформа на камериерките от „Савой“, а и на задължителната прахосмукачка и парцали за бърсане, които носеше. — Влезте — додаде Брей.

— Моля ви, не ставайте — рече госпожа Дауни, като пристъпи в стаята и направи жест към Антония, която тъкмо се надигаше от масата за закуска.

— Не се притеснявайте — отвърна Тони. — Не мога да хапна и залък повече. Можете да изнесете всичко.

— Мога, но няма да го направя. Камериерът ще се погрижи… Бих искала да се представя. Засега името ми е Дауни, госпожа Дороти Дауни… чудесно, вдъхващо доверие име, сама си го избрах… и съм надлежно регистрирана в списъците на работещите в „Савой“, представила съм прекрасни препоръки, които се съхраняват в отдел „почистване по стаите“. Боя се, че това е нелепо; не бих могла и едно легло да оправя според възприетите порядки в хотела, дори от това да зависеше животът ми. Впрочем аз съм криптограф и в момента съм единствената ви връзка със сър Джефри Уотърс.

— Проклет да съм…

— Моля те, Брей… И как можем да се свържем с вас, госпожо Дауни?

— Ето номера — отвърна криптографът от МИ-5, като пристъпи към Антония и й подаде малко листче. — Ще ви помоля да го запомните, след което да изгорите хартийката.

— Ще ви повярваме и ще изгорим листчето, след като ни убедите, че този номер не се подслушва — сопна се Скофийлд.

— Вашата молба може само да ме радва… Това е директна безопасна линия, която заобикаля таблото на вътрешната централа и достига малкия офис, който хотелът ми предостави. Аз на свой ред разполагам с пряк чист достъп до сър Джефри Уотърс. Това задоволява ли ви като отговор, сър?

— Надявам се името ми да е гаранция, подобно на вашата сигурна линия.

— Брей!…

* * *

Изключително способната „госпожа Дороти Дауни, почистване по стаите“, се оказа денонощен дразнител за Скофийлд, но безупречна в работата си. Информацията се предаваше без проблеми между Уотърс, Брандън и Антония, Прайс и Лезли Монтроуз, настанени инкогнито в хотел „Блейкс“ в Роланд Гардънс. Подобно парченцата на картинна мозайка, поставени на място от невидими ръце, се очертаваха параметрите на следващия етап от стратегическия план.

Готвеха се да насочат усилията си предимно към Амстердам, използвайки като изходна точка нищожната информация, открита в апартамента на Майра Саймънд, която предстоеше да бъде повторно и далеч по-старателно проучена. Без отговор стоеше и въпросът с оборудването, откраднато от кабинета на Макдауъл в Уичита и натоварено на самолет за Амстердам. Благодарение на един незначителен служител от Атлантик Краун, изплашен да не го обвинят, ако допусне скъпото оборудване да бъде изнесено без фактура, те вече знаеха номера на полета на авиокомпания KLM. Предстоеше да бъдат разпитани служители на компанията, екипи от наземния състав и надзираването на товарните превози; все някой знаеше нещо, дочуто или видяно за хората, които са получили оборудването, или за колите, които са го откарали.

Ловците преобръщаха вече всяко камъче, тъй като Амстердам бе ключът за първата врата в символичния лабиринт на Скофийлд. Време бе да отворят тази врата и да надникнат зад нея. Данните бяха събрани и въведени в един-единствен компютър в МИ-5. Резултатите не бяха особено впечатляващи, но не бяха и безполезни. Взаимозависимостите водеха до връзки и асоциации; определени начини на придвижване стесняваха кръга на предпочелите ги; наемането на товарен самолет по международна линия при осигурени правителствени разрешения, предотвратяване на проверки и ограничения не бе по силите дори на обикновен мултимилионер. В анализа включиха и всеки амстердамски канал, в който фигурираше буквата К, независимо от разположението; съществуваха десетки.

— Подгответе ми списък на живеещите край всеки един от тях — поръча сър Джефри на свой помощник.

— Хиляди имена ще попаднат в него, сър!

— Зная. Все пак включете основни показатели, където е възможно. Приходи, месторабота, семейно положение, това е добре като начало.

— За Бога, сър Джефри, изготвянето може да отнеме няколко седмици!

— Не би трябвало, а и честно казано, не разполагаме с такъв дълъг срок. Кой е връзката ни с тяхното разузнаване?

— Алан Пул, отдел Холандия.

— Кажи му да се покрие и да се свърже със своя човек в Холандия. Обясни му, че се налага да ползваме за прикритие наркотиците или контрабандата с диаманти… което му е по-удобно. Телефонните компании разполагат с подробни отчети на приходите, а и имат разработена система за разделяне на големите градове на региони. Нашите колеги холандци много лесно могат да получат достъп, а наш куриер ще отлети, за да получи материала. Както вече казах, имаме добра отправна точка.

— Ще бъде изпълнено, сър — рече помощникът, като се насочи обратно към вратата. — Веднага ще говоря с Пул.

 

 

Информацията, предоставена от Холандското разузнаване, се оказа огромна по обем. Екип от шестима аналитици от МИ-5 работи трийсет и шест часа без прекъсване, отхвърли очебийно невписващите се в схемата, като запази дори онези, при които съществуваше само смътна вероятност. Хилядите бяха сведени до няколко стотици и процесът на обработка започна отново. От всички възможни източници бяха изискани досиета и полицейски доклади, на проверка бяха подложени безупречни и съмнителни банкови операции; компании, корпорации и всякакви други фирми бяха проучени дали не извършват съмнителни сделки, летателният и наземният персонал на летище Шифол в Амстердам бе разпитан от владеещи холандски агенти на МИ-5 относно товарния полет от Уичита, Канзас, САЩ. Един от тях предостави любопитна информация. Според записките на агента, ето как бе протекъл разговорът, между него и шефа на наземния екип по товарите.

 

 

Въпрос: Спомняте ли си този полет?

Отговор: Да, естествено. Разтоварвахме ненадписани кашони с техническо оборудване, за които липсваха товарителници… а и никой от митниците не се появи. За Бога, това можеше да се окаже всякаква контрабандна стока, дори ядрен материал, но никой от съответните служби не си направи труда да провери пратката.

Въпрос: Можете ли да си спомните кой потърси пратката, кой се подписа за нея?

Отговор: Това се прави вътре в хангара, на гишето за освобождаване.

 

 

В компютрите на въпросното гише не бе отбелязан полетът от Уичита. Все едно такъв самолет не само не бе пристигнал, а изобщо не съществуваше. Бележките на агента от МИ-5 продължаваха с разпит на персонала към митницата.

Въпрос: Кой бе дежурен онази нощ?

Служителка: Момент да проверя. Нямахме много товари за обработване, тъй че повечето хора си тръгнаха рано.

Въпрос: Кой остана?

Служителка: Според данните в компютъра, човекът се казва Арнолд Зелфт, от помощните.

Въпрос: От помощните?

Служителка: Разполагаме със списък на такива хора, обикновено пенсионирани бивши служители.

Въпрос: Къде мога да открия този Зелфт?

Служителка: Ще извикам списъка… Странно, този човек не фигурира тук.

 

 

Името Арнолд Зелфт не бе открито в никой от телефонните указатели на Холандия, нито като официално, нито като неофициално регистриран. Просто защото такъв човек не съществуваше.

Новопосочените данни стесняваха списъка от няколкостотин души до шейсет и трима. Отхвърлянето на останалите се основаваше на досиета, полицейски доклади, проучвания в компании и корпорации, разрастващи се финансови разкрития, както и повече или по-малко случайно събрана информация от съседи, приятели и врагове. Аналитиците на МИ-5 продължаваха да се ровят; за момента на базата на допълнително включени фактори елиминираха доскоро перспективни възможности. Имената и адресите бяха сведени до шестнайсет, организирано бе двайсет и четири часово наблюдение.

След първите четирийсет и осем часа екипите, включени в наблюдението, докладваха поредица от необичайни събития. Шест двойки от каналите с буква „К“ отлетяха за Париж, отседнаха в различни хотели, но според информация от вътрешните телефонни централи поддържаха връзка помежду си. Трима съпрузи предприеха делови пътувания, към двама от тях вечер се присъединяваха жени, които оставаха и да пренощуват, третият поглъщаше невероятни количества алкохол, като се докарваше до безсъзнание след края на деловия ден, оставяше се в компанията на напълно непознати, след което изчезваше с мощна кола нанякъде в провинцията. Бил ли е пиян, или се е преструвал?

Останалите, които наблюдаваха, бяха четири двойки, една прехвърлила средната възраст вдовица и двама неженени мъже. Също като другите, и те бяха богати, а влиянието им осигуряваше достъп до висшите, средните или нисшите правителствени кръгове. Източниците на огромните им доходи представляваха сложна и трудна за разнищване загадка. Това се отнасяше особено за двамата неженени мъже, единият от които бе господин Ян ван дер Меер, обитаващ прекрасна стара къща край Кайзерграхт. Докладите го описваха като световен финансист с неразкрити до момента вложения из цял свят, холандски вариант на разгърналия се в световен мащаб находчив капиталист.

Пробив! Последван от втори!

Първият бе осигурен от един от владеещите холандски агенти на МИ-5, който се представял из квартала от името на козметична фирма. В разговор с най-близките съседи на Ван дер Меер човекът бе научил, че лимузини на една определена компания често спирали пред къщата му. Запитана какво може да каже по въпроса, службата за отдаване лимузини под наем отрече да познава човек на име Ян ван дер Меер, а и в компютрите й нямаше запис, че е наемал кола на компанията. Секретно проучване разкри, че агенцията за отдаване на лимузини под наем е собственост на компания „Аргус Пропъртис“, която се оказа сред едно от многобройните вложения на Ван дер Меер и измамата, макар навярно да можеше да бъде обяснена, оставаше смущаващ факт. Налагаше се продължаване на разследването. А къде щеше да отведе то?

Вторият пробив бе отчасти подарък от съдбата, отчасти се дължеше на технологичните възможности за кръстосан анализ дори на факти, погребани в миналото. На всичкото отгоре разкритието бе тъй съществено, че отстраняваше необходимостта от по-нататъшно разследване. Бяха открили къщата край канала с буква „К“. Номер тринайсет на Кайзерграхт, „канала на цезарите“.

Компютър в Холандското разузнаване улови индикация, която често означаваше изтриване на стар запис. Старият запис в случая бе отпреди двайсет и четири години. Обявено бе компютърно издирване, което да покрие всички правителствени и съдебни записи назад във времето, докато бъдат открити тъкмо изтритите данни. Двайсет и четири години. Оказа се сведение от Гражданския съд на Амстердам, отдел титли и имена. Поде се второ, непосредствено разследване на съдебните архиви, документът бе изровен и подложен на спектрографски рентгенов анализ. Откриха се и изтритите думи.

Деветнайсетгодишен студент по право в Университета на Утрехт бе променил името си, използвайки напълно законна процедура, или по-точно казано, бе променил името си, заличавайки последната му част. От този ден нататък той вече се казвал Ян ван дер Меер, а не както било истинското му име Ян ван дер Меер Матарайзен.

Матарайзен.

Холандският вариант на Матарезе.

Последното парченце от влудяващата мозайка бе застанало на мястото си.

 

 

Джулиан Гуидероне се регистрира под името Паравачини в Лъндън’с Ин в Парк Хотел. Изисканите хотели познаваха Паравачини като една от най-богатите фамилии в Италия, достойна за най-доброто обслужване. За да изпълни целта на посещението си в Англия — простичко казано, да осигури смъртта на Брандън Алан Скофийлд, с псевдоним Беоулф Агът, — Джулиан трябваше да открие човека на Матарезе в Лондон, някой си Ленард Фредерикс, който според думите на наемника им в Лангли, „сякаш е пропаднал вдън земя“.

Е, все пак човек като Фредерикс не можеше да изчезне просто така. Би могъл да измисли неопровержимо обяснение за временното си отсъствие, но никога не би изчезнал. Независимо от жестоката и напълно реална заплаха, като например заплахата от неочаквана светкавична екзекуция, услугите му бяха невероятно добре платени и подобно на мнозина от колегите си в подземния свят, поддържаше никому неизвестен начин на живот, на който би завидял и саудитски принц. Впрочем Гуидероне не се ограничи с наемниците на Матарезе; разполагаше със собствени източници. Един от тях бе съпругата на Ленард Фредерикс, хваната в капана на един ужасен брак, от който не можеше да избяга. За да предотвратят евентуалното й проследяване, те се уговориха да се срещнат в залата с ислямската колекция на музея „Виктория и Албърт“, за която се знаеше, че е обект на интересите на съпругата.

— Известно ви е, че Ленард рядко споделя с мен подробности около пътуванията си — заяви внушителната Марша Фредерикс, когато се настаниха на мраморната пейка в музея. Изложбената зала бе изпълнена със студенти и туристи. Джулиан държеше под око входната арка; беше готов да стане и да се отдалечи при първия знак, че ги следят. — Предполагам, отлетял е до Париж, за да навести любимите си тържища на жива плът, естествено, под предлог, че провежда някое икономическо проучване.

— Каза ли кога ще се върне?

— О, беше необичайно словоохотлив, обяви, че се прибира утре. Както обикновено, аз трябва да стоя на телефона, затова ми каза точния ден. Ще приготвя печено, очакваме да ни гостуват негов колега със съпругата му.

— Като зная колко малко общо със съпружеския рай има вашето съществувание, бих отбелязал, че сте постъпила много мило.

— Любопитна съм. През последните две години спи със съпругата на колегата си.

— Нагъл тип, а?

— Не го отричам, драги. Стига нещо да прилича на жена, той тутакси се втурва натам.

— Чуйте ме, Марша — рече Гуидероне. — Трябва да се видя с Ленард, но той не трябва да знае, че сме се срещали, още по-малко, че съм тук, в Лондон.

— От мен няма да го научи.

— Добре. Отседнал съм в Парк Хотела под името Паравачини…

— Да, и преди сте използвали това име — прекъсна го госпожа Фредерикс.

— Правя го за удобство. Семейството е известно, пък и са наши приятели. Когато се връща, Ленард звъни ли, преди да се прибере у дома?

— Разбира се. За да чуя какви са заповедите за мен.

— Незабавно ми се обадете. Не се знае дали ще се прибере от летището или от офиса си, нали?

— Естествено. Може да се окаже, че се налага да направи отклонение, разгоненият му негодник.

— Ще го спра някъде след обаждането му до вас. Може да закъснее за вечерята.

Марша Фредерикс се извърна леко и се втренчи умолително в Джулиан.

— Кога ще мога да се оттегля, господин Джи? Та аз нямам свой живот. Живея в непрестанен ад!

— Знаете правилата. Някога… ще гледам да оправя нещата… но не точно сега.

— Но аз не зная правилата. Просто зная, че има правила, защото така казва Ленард, но аз не зная какви са те, нито защо трябва да се спазват.

— Но разбирате, че са свързани с големите пари, които съпругът ви носи у дома…

— За мен нищо не прави! — прекъсна го съпругата. — А нямам и най-малка представа по какъв начин ги изкарва.

Гуидероне прикова очи в очите на Марша.

— О, известно ми е, че не знаете, мила — меко каза той. — Имайте още малко търпение. Често се случва нещата да се оправят от само себе си. Ще направите ли онова, за което ви помолих?

— Ще се обадя. Парк Хотел. Паравачини.

 

 

Беше ранна вечер в покрайнините на Лондон; уличните лампи в тази част на града бяха наскоро запалени. Редицата спретнати къщи, собственост предимно на представители на по-заможната част на средната класа, се осветяваше и от лампите вътре. Мракът бързо се спуска на подобни места, отдалечени от центъра на града, слънцето се скрива отведнъж, защото гъсто строените къщи пречат на отслабващите лъчи да залеят улиците.

На въпросната улица, на отсрещния тротоар пред дома на Ленард Фредерик бе паркирана ненатрапчива сива кола. Зад волана, запалил цигара, седеше Джулиан Гуидероне; беше преметнал лявата си ръка на съседната седалка, вперил очи в огледалото за обратно виждане. Ето че се появи онова, което очакваше. Фаровете на бавно приближаваща се кола завиха надясно и спряха до отсрещния тротоар. Ленард Фредерикс.

Воден от често оправдаващото се предположение, че стреснатият човек не внимава какво говори, Джулиан завъртя ключа на запалването и с премерена прецизност изви кормилото, като изнесе сивата кола точно пред приближаващата. Удряйки спирачки на сантиметри от бронята, Гуидероне застина неподвижно, изчаквайки реакцията, която последва мигновено. Фредерикс изскочи от шофьорското място.

— Какво правите, по дяволите? — викна той.

— Струва ми се, мога да задам същия въпрос, Ленард — отвърна Джулиан спокойно, като излезе от своята кола и се вторачи в лондонския наемник на Матарезе. — Какво, по дяволите, правиш ти?

— Господин Гуидероне?… Джулиан?… Какво търсите тук, за Бога?

— Повтарям, какво правите вие изобщо, Ленард? Никой не е в състояние да ви открие. Не отговаряте на обажданията по тайните линии, нито на кодираните съобщения. Както казва Орел, все едно сте пропаднали вдън земя. Всичко това е крайно притеснително.

— Всемогъщи Боже, не е било необходимо да ви казват!

— Да ми казват какво?

— Затова и си позволих малък отдих… докато нещата се изяснят.

— Какво да ми кажат, Ленард? — остро попита Гуидероне.

— Амстердам е изолиран! Джордан ми предаде… и съобщението идва от вас.

— От мен?

— Разбира се. Каза, че ще останете особено доволен от предвидливата ми реакция. Само дето не призна, че съобщението идва пряко от вас.

— Така ли?

— Разбира се. Той знаеше всичко. За К-Грахт, Атлантик Краун, Суонсън и Шварц, дори за онзи приказлив адвокат Стюарт Никълс, както и за Уолбърг и Джеймисън Фаулър. Знаеше абсолютно всичко!

— Успокой се, Ленард… Този Джордан…

— Американският банкер, Джулиан — прекъсна го Фредерикс, вече на прага на истерията. — Андрю Джордан. Естествено, проверих дали не е фалшиво име. Оказа се повече от истинско, макар че не може да се каже същото за оплакването му, подадено в нашата служба. Постъпих както поискахте от мен… посредством Джордан. Освен това разясних на американците, че трябва да стоят настрана от Амстердам.

— Твоите източници?

— Анонимни, точно според инструкциите ви.

— Този Андрю Джордан, Ленард, опишете ми го, ако обичате.

— Да ви го опиша? — Фредерикс зяпна изумен.

— Няма причини да се тревожиш — увери го Гуидероне. — Просто искам да зная дали е изпълнил всичко, за което го помолих, за да промени външния си вид. В края на краищата аз го изпратих във вражеския лагер.

— Ами по-възрастен е от мен, по-скоро ваша възраст, така ми се стори. Да, забелязах нещо странно. Дрехите му бяха твърде обикновени за преуспяващ банкер, ако разбирате какво искам да кажа. Но пък и вие го казахте, щом е бил изпратен във вражеския лагер…

— Най-гадното вонящо прасе, което светът познава! — изплю думите синът на Пастирчето. Подозрението му се потвърждаваше, а гневът без малко да го заслепи.

— Моля?

— Няма значение… Да поговорим сега за онова, което Амстердам е поискал от теб, преди да бъде „изолиран“, по-точно убийството на американеца, Брандън Скофийлд. Има ли някакъв напредък?

— Оскъден — отвърна Ленард Фредерикс. — Човек не може да припари до него. Говори се, че заедно с жена си се намира под охрана в някой от луксозните хотели, от онези, които са склонни да сътрудничат на МИ-пет. Недосегаеми са, бих казал.

— Недосегаеми? — повтори Джулиан с леден глас. — Глупак такъв, бил си с него цял час! Според теб кой е бил Андрю Джордан?

— Това е невъзможно, господин Гуидероне! Този знаеше за пожарите, за фойерверките по Средиземноморието.

— Той ли знаеше, или ти му каза?

— Е, изхождахме от общо разбиране…

— Качвай се в моята кола, Ленард, имаме да обсъдим и други въпроси.

— Наистина не мога, Джулиан. Днес с Марша очакваме гости. Тя е приготвила печено…

— Вечерята може да почака. А нашата работа не може.

 

 

Ленард Фредерикс не се прибра за вечеря. Когато госпожа Фредерикс реши, че повече не може да се чака, тя и гостите се заеха с превъзходното печено. И което още повече допадна на Марша, обадиха й се по телефона. Тя вдигна слушалката в салона и чу следните думи:

— Боя се, че забавянето на съпруга ти е неизбежно, мила. Тъй като поставената му задача е поверителна, няма начин да се определи къде или колко дълго ще остане. Междувременно уреден ти е достъп до неговите сметки. Ще получиш конкретни инструкции… Ти си свободна, Марша.

— Никога няма да ви забравя.

— Грешиш, мила. Трябва да ме забравиш. Напълно.

* * *

Камерън Прайс скочи от леглото при първия пронизителен звън на телефона в хотел „Блейкс“. Посегна към нощната масичка, но не успя да изпревари Лезли Монтроуз.

— Два часа след полунощ е — рече тя и се прозина. — Дано не ни будят напразно.

— Сега ще разберем… Моля?

— Съжалявам, че те безпокоя, Кам, но искам да си в течение на нещата — каза в слушалката Джефри Уотърс.

— Давай. Какво са последните новини? — тревожно попита Прайс.

— Знаеш, че организирахме двайсет и четири часово наблюдение над онзи Фредерикс…

— Ленард Фредерикс — прекъсна го Камерън, — човекът на Матарезе.

— Именно. Нашите момчета го последвали до Париж, където подвизите му могат да се определят като упражнения по Кама-сутра, но иначе нищо важно.

— И затова ли ми се обади?

— Не бих казал. Парижкият екип се обадил на нашия човек на Хийтроу, за да съобщи номера на полета, с който се прибирал тази вечер. Момчето го забелязало да се насочва към колата си, но изгубило следите му сред множеството коли от летището към града. След като проверило всички други възможни изходи от летището, отишло до дома на Фредерикс. Колата била там, но не и той.

— Това сигурно ли е?

— Абсолютно. Госпожа Фредерикс била искрено учудена, като видяла колата на съпруга си, след което поканила нашия човек да влезе в къщата. Там заварил негов колега от Външното министерство със съпругата си, които му казали, че все още очакват Фредерикс, а пък и недокоснатите прибори пред свободното място на масата го потвърдили.

— Възможно ли е присъствието на това семейство да е уловка, опит да ни заблудят?

— Почти невероятно е, проверихме. И двамата са млади и амбициозни, не биха шикалкавили, още по-малко след нашата намеса. Жената, изглежда, има прекалено игриви очи, но това не е престъпление.

— И никога не е било… Можеш да кажеш задочно сбогом на този тип, Джеф, повтаря се случаят с Джералд Хеншо. Този имаше опасни хобита, а от Матарезе играят твърдо.

— Аз направих горе-долу същия извод. Запечатвам кабинета му; ще го разпердушиним.

— Приятни занимания и ме дръж в течение.

— Как е Лезли?

— Пантера е тя, да добавя ли нещо повече?

— О, я престани — спря го Лезли, като се отпусна тежко назад върху възглавниците.

* * *

Когато Джулиан Гуидероне свърна от Странд в Савой Корт, към входа на хотела в тази сляпа уличка, часовниците показваха осем и двайсет вечерта. Широкият лондонски булевард гъмжеше от пешеходци, дебнещи се коли, а малката уличка бе задръстена от таксита, лимузини, ягуари и два ролс-ройса. Театър „Савой“, първият дом на трупата Д’Ойли на Гилбърт и Съливан, привличаше погледа с бляскавите светлини, обявяващи предстоящата премиера. Театралите почукваха обувките си една в друга, гасяха цигарите си, тълпейки се пред остъклените врати с блестящи бронзови рамки. Типична вечер в оживения център на Лондон.

Джулиан се бе допитал до източниците си, разнородна група, съставена от прехвърлили средната възраст мъже и жени, сполетени от различни неблагополучия, с които той се бе сприятелил през годините, прекарани в Обединеното кралство. Наричаше ги моята малобройна армия наблюдатели; никой от тях не знаеше със сигурност по каква причина е необходимо да наблюдават онова, което той им поръчваше, ала бяха благодарни на шанса си, тъй като благодетелят им раздаваше щедри премии, а често и нови дрехи, които да заменят овехтелите. Облеклото бе от особено значение за членовете на групата; то им припомняше неща от миналото, като например сигурната работа и чувството за собствено достойнство.

Синът на Пастирчето бе проучил списъка на луксозните хотели, за които се знаеше, че сътрудничат на правителството; всъщност нито един не можеше да бъде изключен. Ето защо Джулиан поръча на своята малка армия да посетят всеки един от тях, да потърсят един или няколко души, които се появяват приблизително в един и същи час и не изглеждат нито като гости, нито като туристи, нито като членове на персонала по хотелите. Винаги готови да изпълнят желанията на своя мистериозен благодетел, наблюдателите го отрупаха с безброй „забелязани нещица“, едно от които привлече вниманието на Гуидероне.

Застаряваща жена, облечена в униформата на старши служител от персонала на хотел „Савой“, бе забелязана да си тръгва всяка вечер между седем без петнайсет и осем, което едва ли можеше да се нарече обичайно за една работеща жена. Към това се добавяше и фактът, че всеки път се появяваше в изискано облекло и се качваше в чакащо я на Странд такси, а не на автобус, нито в скромна кола на евентуален съпруг. Схемата не съвпадаше с дневния график на работещите жени, а по-скоро с този на сътрудниците на МИ-5.

Планът на Джулиан отне много време и усилия; той обаче търпеливо напредваше, та нали ставаше дума за най-смрадливото прасе на света. Готвеше се да провери етажите един по един, търсейки необичайното; рано или късно то щеше да се прояви. По неизбежност.

Отклонение от обичайното откри на третия етаж, в стая, която гледаше към Темза. Навсякъде другаде камериерите на етажите бързаха ту към една, ту към друга врата с подноси или масички на колелца, а на този твърде много камериери се движеха с празни ръце, видимо държейки под око една определена врата. Гуидероне направи съответния извод. Вонящото прасе и неговата не по-малко ненавистна жена!

Лекото му накуцване се подсили от обзелото го трескаво безпокойство, но синът на Пастирчето бързо се овладя и се зае да подготви стратегията си. Трябваше да изолира тази врата, да изолира онези, които се намираха вътре. Често бе отсядал в „Савой“ и добре познаваше порядките на обслужването по стаите. В допълнение към служебните асансьори, които отвеждаха надолу до огромните кухни, на всеки етаж имаше немалък кухненски бокс, оборудван, за да могат набързо да се приготвят чай, кафе, ордьоври и сандвичи. На пръв поглед бе спокоен, макар да беснееше от гняв срещу изразеното си накуцване, Джулиан последва един камериер с поднос в ръце и откри къде е разположен кухненският бокс на третия етаж, обслужващ стаите с изглед към Темза. Той остана в обширното, застлано с дебел килим фоайе, суетеше се, все едно се е загубил, и се постара да преброи колко са камериерите от хотела и колко останалите.

Установи, че броят е един и същ: трима на трима; трима разнасяха подноси с поръчки, други трима просто крачеха напред-назад, по-точно казано, охраняваха. Стратегията му вече добиваше ясни очертания, той се канеше да започне от кухненския бокс. Върна се в него, изчака оттам да излезе камериер с поднос и се шмугна вътре. В бокса на третия етаж не видя никого, но това нямаше да трае дълго. Джулиан провери няколко врати, които разкриваха запаси от сухи и пресни продукти и накрая попадна на тоалетната. Заключи се в нея, запали лампата и от вътрешния джоб на сакото си извади пистолет калибър 32, а от джоба на панталоните си — заглушител. Надяна металния цилиндър и изчака да чуе как се отваря и затваря вратата към фоайето. Излезе навън и се озова лице в лице със стреснатия камериер, който изпусна сребърния поднос върху плота. Гуидероне стреля и приглушеният пукот се оказа смъртоносен. Без да губи нито секунда, Джулиан завлече тялото в тоалетната и плътно затвори вратата.

След секунди пристигна втори камериер, висок, добре сложен младеж. Съзрял оръжието в ръцете на Джулиан, той се хвърли напред, готов да удари непознатия с кофичката за лед. Мигновеното забавяне се оказа фатално. Два куршума заседнаха в тялото му — единият в гърдите, вторият в шията, и ето че синът на Пастирчето придърпа в тоалетната втори труп.

Третата жертва така и не разбра какво се случи. Мършав възрастен камериер заднишком теглеше количка за сервиране. Джулиан стреля; старецът падна върху масата, беше мъртъв. Ето че вече три тела бяха нахвърляни едно върху друго на пода в тоалетната, кръвта образуваше ярки петна по белите плочки, а Гуидероне се готвеше за следващите, всъщност последните три стъпки, които го деляха от онзи негодник, превърнал мечтите му в дългогодишен кошмар.

Все така накуцвайки, Джулиан излезе в коридора, зави покрай стената и видя първия от охраната, подсигурена от МИ-5, който стоеше пред асансьора, обърнат към въпросната врата. С привидно озадачено изражение Джулиан приближи и го заговори.

— Боя се, че съм напълно объркан — изрече той с умоляващ глас. — Не мога да открия апартамент осем-нула-седем.

— На този етаж няма да го намерите, сър. Тук е третият етаж.

— Нима? Годините замъгляват зрението, както и всичко останало. Бих се заклел, че натиснах копчето с номер осем.

— Не се тревожете, сър, на всеки може да се случи.

Вратата на асансьора се отвори.

— Млади човече, бихте ли натиснали номер осем?

— С удоволствие, сър. — Младежът влезе в кабината и натисна копчето, а Гуидероне вдигна пистолета и стреля. Вратата се плъзна и асансьорът потегли нагоре.

В същия момент от коридора се появи вторият от охраната. Очевидно търсеше някого, обезпокоен, че не го вижда на мястото му. Джулиан закуца насреща му.

— Извинете, млади човече, просто не зная как да постъпя. Преди секунди станах свидетел на някакво спречкване. Говорех с един човек ей там пред асансьора, ваша възраст трябва да беше, и изведнъж вратите се плъзнаха встрани, отвътре се показаха двама, които го сграбчиха и го издърпаха в кабината. Момчето се развика, опита да се освободи, но без успех… ония бяха истински диваци. Отмъкнаха го надолу…

— Рейф! — викна младежът от МИ-5 и колегата му тутакси се появи иззад стъклената врата, отделяща коридорите. — Свържи се с Дауни, тревога. Проникване… налага се изолация! Поеми нещата, отивам на помощ на Джоузеф. Ще сляза по стълбите! Повикай подкрепление, да обкръжат хотела!

Третият от екипа на МИ-5 посегна към интеркома, пъхнат в колана му. Той също закъсня. Гуидероне се хвърли напред, прикрил оръжието си със сакото. Блъсна се в нищо неподозиращия младеж, дръпна спусъка и приглушеният изстрел потъна в тялото, което падна безжизнено. Синът на Пастирчето се наведе и пребърка джобовете на пазача, сигурен, че ще открие онова, което търси. Ключа от апартамента на най-смрадливото прасе на света!

Кракът вече го болеше жестоко, ала Гуидероне завлече петата си жертва до площадката — стълбището рядко се използваше — и бутна тялото надолу по стълбите. Върна се пред вратата на прасето, а усещаше как мозъкът му гори. След двайсет и пет години, четвърт век, най-сетне усещаше вкуса на отмъщението! Краят щеше да настъпи след минути, краят на кошмарите му. Навремето можеше да бъде президент на Съединените щати! Един-единствен човек застана на пътя му. Това прасе щеше да бъде мъртво, преди часовникът да удари десет. До точния час оставаха три минути. Синът на Пастирчето безшумно пъхна ключа.

Онова, което последва, някои биха нарекли двубой между великани. Столът на Скофийлд бе обърнат към Темза, срещу него седеше Антония и четеше лондонския „Таймс“. Брандън пишеше в някакъв бележник, по навик анализираше възможностите, с които разполагаха. Металическо стържене откъм вратата! Едва доловимо, то не смути Антония. В предишния си живот обаче Беоулф Агът бе привикнал да възприема подобни неопределими, едва различими шумове. Често те поставяха границата между прикритието и разкритието — живота и смъртта. Погледна към вратата; топката се завърташе бавно, безшумно.

— Тони — прошепна той, — влез в спалнята и заключи вратата!

— Какво има, Брей?…

— Бързо!

Озадачена, Антония се подчини, а Скофийлд сграбчи стойката на тежкия лампион. Дръпна щепсела от контакта, изправи се, бързо приближи до вратата и застана отляво. Отвореше ли се, той щеше да остане в прикритието й.

Вратата се отвори и несръчно пристъпващ човек се втурна напред, стиснал пистолет в ръка. Въоръжен с лампиона, Брей замахна с все сила, като се целеше в главата на неканения. Пистолетът със заглушител стреля на два пъти в пода, а изненаданият убиец, с кървяща рана на главата, се извъртя и падна по гръб, несъумял да запази равновесие. Изумлението вцепени Скофийлд. Джулиан Гуидероне! При това жив! Далеч по-възрастен, с белязано сбръчкано лице и безумен блясък в очите. Синът на Пастирчето.

Брандън се окопити миг преди Гуидероне да се съвземе и да вдигне оръжието си. Отново удари стойката на лампиона в тялото на нападателя и го запрати към прозореца. Ударът само още повече разпали злобата на поваления, изостреното, покрито с кръв лице напомняше гримасата на безумец. Гуидероне се хвърли напред, а Брей сграбчи ръката, стиснала насочения пистолет, като я завъртя, за да обезсили хватката. Опитът беше обречен на неуспех. В обхваналата го ярост синът на Пастирчето бе придобил силата на двойно по-млад мъж, а и десет пъти по-силен.

— Най-смрадливото прасе на света! — изкрещя Гуидероне, а на устните му изби бяла пяна. — Вонящо прасе!

— Благодаря ви, сенатор Апълтън — задъхан отвърна Скофийлд, като правеше неимоверни усилия да отблъсне нападението на върховния властник в Матарезе. — Вие, презреният негодник искахте Белия дом, а аз бях си наумил да не го допусна!

— Аааа! — отново нададе вик Гуидероне, надигна се и се стовари върху загубилия равновесие Брей, понечи да впие нокти в лицето му, а Скофийлд не пускаше цевта на смъртоносното оръжие. Двамата се претърколиха веднъж, втори път, разблъскаха мебелите, успяха да се изправят на крака, същински древни зверове в смъртоносна схватка, схватка на живот и смърт. Репродукциите по стените изпопадаха с трясък, кристалните вази се пръскаха на хиляди искрящи стъклени отломъци. Всяко движение получаваше отговор; наближаваше краят на епичния двубой. Брандън устояваше на пороя удари, додето най-сетне успя да хване плата, опасващ гръдния кош на Гуидероне, а с другата ръка продължаваше да държи под безопасен ъгъл ръката с пистолета. Завъртя своя нападател и със сила, за която отдавна не подозираше, че притежава, отхвърли налитащото тяло към прозореца, а стъклото се натроши на едри режещи парчета, които заудряха главата на Гуидероне; едно от тях преряза гърлото му.

Беоулф Агът падна на колене в пълно изтощение, уплашен, че не ще успее да поеме дъх.