Робърт Лъдлъм
Горещата конспирация (3)

Втора глава

ХЕМПТЪН, НЮ ЙОРК, 28 АВГУСТ

Кварталът Ист Енд на Лонг Айлънд е на по-малко от един час път от Манхатън, зависи какъв частен самолет ще решите да използвате. „Хемп“, или поне част от него, завинаги ще остане мечтаната мъничка вселена на Франсис Скот Фицджералд, до която се стига с частни самолети. Там царят богатство и лукс, сградите са пищни, моравите подстригани, сини басейни искрят, тенис кортовете са задължителни, а английските градини винаги са добре поддържани и изумителните им цветове греят под лятното небе. Изискаността на миналите десетилетия е заменена от разточителността на новобогаташите. Евреи, италианци, чернокожи идоли и хора с испанска кръв — държани настрани преди — сега са величията на Ист Енд и те съжителстват мирно, дори с ентусиазъм, с все още потресените от новите си съседи наследници на белите протестанти англосаксонци.

Парите са невероятно средство за постигане на равенство. Таксите за членство в различните клубове намаляват в зависимост от финансовия принос на кандидатите, а щедрите парични дарения за поддържане и обновяване на множеството сгради и съоръжения се приемат с радост и благодарност.

Джей Гетсби все още е жив, с Дейзи или без нея, а Ник е будната съвест на една цяла епоха.

 

Мачът по поло в клуба Грийн Медоу Хънт беше в разгара си. Понитата и техните ездачи плуваха в пот, носеше се тътен на копита, а малките чукчета на играчите свистяха яростно, подгонили изплъзващата се бяла топка, която профучаваше опасно близко покрай краката на препускащите по разораната тревна настилка коне. Неочаквано агонизиращият вик на един от ездачите разцепи въздуха. Загубил бе в разгара на играта своя шлем и сега на мястото на главата му се виждаше кървава топка със страховито зейнал череп.

Играта мигом спря. Състезателите скочиха от конете и се спуснаха към пострадалия. Сред тях бе и един лекар, аржентинец, който разбута тълпата и коленичи до безжизненото тяло.

— Мъртъв е — вдигна той лице към изпълнените с очакване мъже.

— Как е възможно да се случи подобно нещо? — провикна се капитанът на Червения отбор, чийто играч беше загиналият. — Стикът може да го събори, това е обяснимо, но не и да разбие черепа му, за Бога!

— Онова, с което е бил ударен, не е дърво — обади се аржентинецът. — Според мен е нещо много по-тежко, по-скоро желязо или олово.

Стояха в една от нишите на огромния обор заедно с двама униформени полицаи и служителите от местната служба за спешна медицинска помощ, отзовали се на повикването. — Трябва да се направи аутопсия, като се обърне внимание на удара в черепа — продължи лекарят. — На всяка цена го запишете в доклада си.

— Разбира се, господине — отговори по-близкият полицай.

— Накъде биеш, Луис? — попита единият от ездачите.

— Мисля, че е очевидно — намеси се другият униформен мъж, докато енергично пишеше в бележника си. — Иска да каже, че не става дума за нещастен случай. Прав ли съм, господине?

— Не бих искал да избързвам със заключенията. Аз съм лекар, а не полицай. Споделям само онова, което лично съм констатирал.

— Как се казва пострадалият? Има ли жена или роднини наблизо? — намеси се първият полицай и кимна към бележника на своя колега.

— Джанкарло Тремонте — отвърна един русоляв ездач.

— Името ми е познато.

— Твърде е възможно — продължи играчът. — Семейство Тремонте от езерото Комо и Милано са доста известна фамилия. Имат сериозни вложения не само в Италия, но и във Франция. Също и тук, разбира се.

— Имам предвид по-скоро първото име, Джанкарло — прекъсна го полицаят с бележника.

— Снимката му често се появява във вестниците — намеси се капитанът на отбора. — Невинаги в най-порядъчните, въпреки че репутацията му е безупречна.

— Защо тогава пишат за него? — попита другият полицай.

— Вероятно защото е страхотно богат, присъства на много благотворителни и разни други светски събития, пък и обича жените. — Лидерът на отбора на Червените гледаше полицая в упор. — Третокласните журналисти се интересуват от това, но то едва ли е грях. В края на краищата, не си е избирал родителите.

— Съгласен съм с вас, но струва ми се, отговорихте на един от въпросите ми. Съпруга не съществува и ако е имало приятелки, то те са изчезнали бързо оттук. За да избегнат треторазрядните журналисти, естествено.

— Няма да споря.

— Нито пък аз, господин… господин?

— Албион, Джефри Албион. Лятната ми къща е на Гъл Бей, на самия плаж. Доколкото ми е известно, Джанкарло няма роднини в този район. Знаех, че е пристигнал в Щатите, за да се погрижи за интересите на фамилията Тремонте тук в Америка. Когато нае имението Уелстоун, приехме го радушно в Грийн Медоу. Той е… беше много добър играч на поло. Скоро ли ще вдигнете тялото?

— Покрийте го, ако желаете, но се налага да остане тук до идването на началниците ни и медицинския екип. Колкото по-малко го местим, толкова по-добре.

— Да не искате да кажете, че ще остане на терена пред всичките тези хора? — остро попита Албион. — Ако е така, то ще се наложи да поспорим. Достатъчна проява на лош вкус е и фактът, че оградихте мястото, където той падна.

— Просто си вършим работата, господине. — Полицаят прибра бележника обратно в джоба си. — Застрахователните компании са толкова взискателни в подобни случаи, особено когато става дума за тежка телесна повреда или смърт. Настояват да присъстват на огледа.

— И тъй като стана дума — додаде другият полицай, — необходимо е да разгледаме стиковете за игра и на двата отбора, изобщо на всеки, който е бил на терена.

— Ето ги там на стената — обади се русият играч с характерното си леко носово произношение. На въпросната стена действително се виждаше боядисана стойка, на която висяха подобно на кухненски прибори стиковете за игра. — Не червената вляво са закачени тези, които са влезли в игра днес. Конярите ги измиват с маркуч, но всички са там.

— Измиват ли ги? — Първият полицай отново извади бележника си.

— От мръсотията и калта, човече. Иначе тук ще стане страхотия. Не виждате ли, от някои все още се стича вода?

— Да, виждам — обади се и другият полицай. — Само с вода ли ги обливат? А не използват ли някакъв препарат или нещо подобно?

— Не, но идеята не е лоша — подхвърли друг играч, който закима одобрително.

— Един момент — прекъсна го полицаят и приближи стената със стиковете. — Колко трябва да са тези тук в червения сектор?

— Зависи — отговори Албион снизходително. — Играчите са осем, по четири във всеки отбор, като прибавим и тези на играчите за замяна и резервните. Подвижен жълт щифт разделя стиковете, с които е играно същия ден, от тези от предишните. Конярите имат грижи за реда.

— За този щифт ли става дума? — попита полицаят и посочи ярко оцветено закръглено парче дърво.

— Не е червен, нали?

— Не е, господин Албион. И не е местен от началото на мача, така ли?

— Защо да е местен?

— Може би вие трябва да зададете този въпрос, не смятате ли? Защото два стика липсват.

 

 

Турнирът на звезди от тениса в Монте Карло привлече десетки известни актьори от киното и телевизията. Повечето бяха американци и англичани, които играеха срещу представители на висшето общество на Европа — дребни кралски величия, богати гърци, немци, неколцина френски писатели със затихваща слава, горе-долу и толкова испанци, с претенции на потомци от твърде стари родове, които настояваха на всяка цена пред имената им да се поставя „дон“. Никой не се отнасяше към останалите прекалено сериозно, вечерните тържества бяха екстравагантни, участниците щастливо се усмихваха в кратките мигове, в които попадаха пред камерата — всичко, естествено, се заснемаше за телевизията — и тъй като спонсор бе княжеският дом на Монако, всички се забавляваха неимоверно, радваха се на вниманието на репортерите и същевременно благотворителността процъфтяваше.

Огромен бюфет бе разгърнат под звездите в парка на двореца с изглед към пристанището. Оркестър от чудесни музиканти поддържаше настроението с мелодии от различни епохи и стилове, като се започне с известни теми от опери и се стигне до изпълнени с носталгия поп-парчета. Певци с международна известност се редуваха пред микрофона и забавляваха тълпата, за което бяха възнаграждавани от елегантната публика, която след всяко изпълнение ставаше от изящно подредените маси, осветени от игривите петна на прожекторите.

— Мани, ще получа ли своето парче от „Шейсет минути“?

— Разбира се, сладурче.

— Сирил, защо съм тук? Та аз не играя тенис!

— Защото тук можеш да срещнеш шефове от големите студии! Иди отпред и изрецитирай нещо с най-сладкия си глас. Не забравяй да се обръщаш наляво и надясно. Нека видят профила ти!

— Онази проклета кучка е откраднала песента ми?

— Ти не се погрижи да запазиш правата си, скъпа. Изпълни „Дим изпълва твоите очи“, или нещо също толкова познато!

— Не зная целия текст!

— Тогава тананикай и тикай цици в лицата им. Момчетата от звукозаписите са тук!

Тържеството бе в разгара си и най-важното бе, че макар и за кратко властваше алтруизъм.

Сред събралите се велики, почти-велики, невелики и такива, които никога нямаше да достигнат величие, тихо и скромно се движеше един богат мъж с малки, почти незначителни претенции. Той беше кабинетен човек, отдаден на изследванията върху рака и присъстваше тук в Монте Карло в качеството си на един от спонсорите. Бе настоял да се запази анонимността му, но щедростта му бе значителна и организационният комитет не можеше да я отмине току-тъй. Съгласил се бе все пак от името на своя прославен испански род да приветства гостите за добре дошли с кратко слово.

Застанал зад издигнатата в двора естрада, той се готвеше, щом чуе името си, да излезе пред гостите.

— Много се притеснявам — сподели мъжът с един от помощниците, който бе обещал, щом чуе да произнасят името му, да го потупа по рамото. — Не ме бива много да говоря пред публика.

— Бъдете кратък и им благодарете, нищо повече… Ето ви чаша вода, да прочистите гърлото си.

— Gracias — благодари човекът, чието име бе Хуан Гарсия Гаярдо. Изпи водата и по пътя към подиума припадна. Много скоро той бе мъртъв, а помощникът зад сцената изчезна безследно.

 

 

Алиша Брустър, почетна дама на кралството по силата на указ на Кралицата, излезе от своето бентли, спряно пред семейната резиденция в лондонския квартал Белгрейвия. Стегната, средна на ръст жена, тя притежаваше енергия и походка, които създаваха впечатление на много по-едър човек, с когото не можеше да не се съобразиш. Премина през украсения с декоративни колони вход на дома в стил Крал Едуард и веднага видя двете си деца, повикани от съответните пансиони, които я очакваха в огромния излъскан хол. Синът й бе висок, мускулест, с добре оформена фигура близо двайсетгодишен младеж, а момичето — почти толкова привлекателно, но по-дребничко и по-младо. И двамата бяха разтревожени, загрижени и поизплашени.

— Съжалявам, че се наложи да ви повикам спешно у дома — рече майка им, след като ги прегърна.

— Значи наистина е сериозно? — попита момчето.

— Сериозно е, Роджър.

— Според мен това отдавна трябваше да стане — обади се момичето. — Никога не съм го харесвала, ти го знаеш.

— Известно ми е, Анджела. — Поклащайки глава, Алиша се усмихна тъжно. — Но чувствах също така, че у дома е нужно да има мъж…

— Той едва ли е най-доброто попадение в този смисъл, мамо — прекъсна я момчето.

— На него не му беше лесно. Баща ви имаше доста силно присъствие, нали? Прочут, преуспяващ, невероятно динамичен.

— Не без твоята помощ, мамо — рече дъщерята.

— Доста по-незначителна, отколкото си мислиш, скъпа. Даниел беше много самостоятелен човек. Аз зависех от него много повече, отколкото той от мен. Най-тъжното в неговата смърт бе, че тя бе така прозаична, така банална. Да умреш от удар насън. Само мисълта за това би го изстреляла в гимнастическия салон с проклятия на уста.

— Какво очакваш от нас, мамо? — попита припряно Роджър, сякаш искаше да пресече потока от болезнени спомени.

— Не зная точно. Най-вече да ми предложите морална подкрепа. Като повечето слаби мъже, вторият ви баща е доста избухлив…

— По-добре да не се опитва да го показва — пламна младежът. — Само да повиши глас, и ще му извия врата.

— Родж наистина ще го направи, мамо. Не иска да ти каже, но е шампион по борба на всички колежи в Мидланд

— Млъквай, Анджи, състезание изобщо не е имало.

— Не го казах в буквален смисъл — прекъсна го Алиша. — Джералд не е от този тип. Обикновено само вдига много врява. Но няма да ви е приятно.

— Тогава защо с него не се заеме адвокат?

— Защото искам да зная защо?

— Какво защо?

— За да му намеря занимание, а и вероятно за да повдигна самочувствието му, уредих да го приемат във финансовата комисия на нашата асоциация за Защита на дивите животни, всъщност направих го председател. Започнаха да се появяват нередности от една страна, а от друга — несъществуващи разходни пера, такива неща… Чашата преля, когато Джералд задигна повече от един милион лири от асоциацията.

— Всемогъщи Боже! — възкликна синът.

— Но защо? Той не е бил безразсъден, поне откакто се оженихте! Защо изобщо се омъжи за него?

— Беше толкова очарователен и така енергичен… на пръв поглед много напомняше на баща ви, но само на повърхността. А и нека бъдем честни, бях страшно потисната. Мислех си, че е силен по характер, докато не се убедих, че е било най-обикновена фалшива показност… Къде е той?

— В библиотеката на горния етаж. Но се страхувам, че е пиян.

— Представям си. Трябва да знаете, че се допитах до адвоката си, макар да не го посветих в подробностите. Ще набавя парите, но не мога да предявя обвинение или нещо подобно… публичността ще навреди на асоциацията ни. Джералд получи указания да си събере багажа и да е готов да си замине, веднага щом говори с мен. Всичко стана по мое настояване. Сега се качвам горе.

— Ще дойда с теб.

— Не, скъпи. Не е необходимо. Когато слезе, изпрати го до колата му. Ако е толкова пиян, че да не може да шофира, повикай Колман и нека той го откара, където Джералд пожелае. Предполагам, ще е до квартирата на последната му приятелка в Хай Холбърн. Напоследък често се срещат.

Алиша пое с бързи стъпки нагоре по витата стълба — една целенасочена, търсеща реванш Валкирия, която очакваше отговор. Приближи вратата на библиотеката, навремето кабинет на Даниел Брустър, и широко я отвори.

— Гледай ти! — провикна се очевидно пияният Джералд, който се беше излегнал в кресло от тъмна кожа, поставено до малка маса с бутилка уиски на нея. Мъжът полюшваше полупразната чаша пред устните си. — Госпожата богатата кучка, решила да се прави на следовател, пристига. Много съжалявам, уважаема, но нали разбираш, започна да остаряваш и не ме привличаш твърде.

— Защо, Джери, защо? Да съм ти отказвала някога пари? Защо ти беше необходимо всичко това?

— Живяла ли си някога като ненужен придатък към богата кучка, която дори не прие моето име? Не, разбира се, че не. И то защото ти си тази богата кучка.

— Обясних ти причината да запазя името си и ти се съгласи — рече лейди Алиша и приближи до стола. — Не е само заради децата, аз получих почетната титла с това име. Пък и никога не съм се държала с теб унизително, това също ти е известно. Ти си болен, Джералд, но съм готова да ти помогна, ако сам потърсиш помощ. Може грешката да бе и моя, защото преди време ти беше толкова мил и забавен, така съпричастен към скръбта ми. Никога няма да го забравя. Помогна ми, когато имах нужда от това, и съм готова да сторя същото за теб сега, ако ми позволиш.

— Господи, как не мога да търпя светици! Какво ли можеш да направиш за мен сега? Ще прекарам дълги години в затвора, а после?

— Няма да отидеш в затвора. Ще възстановя парите и ще напуснеш Англия. Ще заминеш за Канада или Америка, където ще ти помогнат, но не можеш да останеш повече в тази къща. Приеми предложението ми, Джералд, това е последното, което ще чуеш от мен.

Алиша се надвеси над мъжа си с умоляващи очи, а той най-неочаквано сграбчи края на полата й и я запретна над хълбоците. В ръката му се появи спринцовка и докато притискаше с длан устата на жената, Джералд заби иглата в обутото в чорап бедро. Държа грубо ръката си на лицето й, докато тя се отпусна безжизнено. Беше мъртва.

Един съвършено трезвен убиец се отправи към телефона на бюрото в библиотеката. Набра кодиран телефон във Франция, чрез който се свърза с Истанбул, а после с Швейцария и най-накрая, след всичкото това прикритие — с Холандия.

— Да? — вдигна човекът в Амстердам.

— Готово.

— Добре. А сега изиграй ролята на разстроен, измъчван от чувство на вина съпруг и изчезвай час по-скоро. Запомни, не използвай твоя ягуар. Едно съвършено нормално лондонско такси те чака. Ще го познаеш по това, че шофьорът държи жълта кърпа навън от прозореца.

— Ще ми осигурите ли защита? Обещахте ми го!

— Ще живееш в лукс до края на живота си. Далеч от ръката на закона.

— Господ ми е свидетел, че го заслужавам след толкова време, прекарано с тази кучка!

— Така е. Но сега побързай.

Вторият съпруг на лейди Алиша изтича от библиотеката разридан. Спусна се, препъвайки се, надолу по стълбите, почти загуби равновесие на последните стъпала, сълзите очевидно го заслепяваха.

— Съжалявам! Съжалявам наистина! Не биваше да го правя!

Изтича по излъскания под на хола покрай децата на Брустър към външната врата. Отвори я с трясък и излетя навън.

— Мама трябва да му е прочела смъртната присъда — обади се Роджър Брустър.

— Тя поръча да имаш грижата да се качи в ягуара. Виж дали е в състояние да шофира.

— Дяволите да го вземат. Ключовете са у мен. Това копеле се измъкна.

Край тротоара отвън чакаше такси, а през прозореца на шофьора навън се вееше жълта кърпа. Джералд се метна на задната седалка и задъхано извика:

— Карай бързо! Не бива да ме виждат тук! — Джералд усети, че не е сам в колата.

Не бяха разменени никакви думи, чуха се само два приглушени изстрела.

— Карай към металообработващите заводи северно от Хийтроу — промълви човекът, прикрит в сянката на купето. — Там пещите горят денонощно.