Робърт Лъдлъм
Горещата конспирация (29)

Двайсет и осма глава

Заместник-директорът Франк Шийлдс разкъса плика с надпис ДА НЕ СЕ КОПИРА и собственото му име на първа страница и плъзна поглед по редовете. Подписа разписката на куриера, който се увери, че металната пломба е непокътната, след което се върна на бюрото си. Започна отново да чете, този път напълно съсредоточен.

Шестте страници представляваха точен запис на разговори по частни, предполагаемо обезопасени откъм подслушване телефони, собственост на Албърт Уайтхед, Стюарт Никълс, Бенджамин Уолбърг и Джеймисън Фаулър. Това бяха четиримата от Матарезе, събрали се в малкия уединен ресторант в Ню Йорк след шокиращите срещи с Уилям Клейтън, с прозвище Беоулф Агът, Андрю Джордан или Брандън Алан Скофийлд, ако щете. Да се проникне в защитени от подслушване телефони не представляваше затруднение за техниката, с която разполагаше правителството.

Въпросните лица използваха почти директни изрази. Човек оставаше с чувството, че всеки в някакъв момент бе забравил най-важното: макар че са платени хиляди долари, въпросната телефонна линия винаги можеше да бъде подслушвана.

Независимо от всичко всеки от тях бе останал като гръмнат при заповедта да избягват Амстердам, когото те съвсем аматьорски назоваваха А.М. Долавяше се неподправен ужас, примесен с трескаво любопитство, а и немалка доза страх от насоката, в която бе поело тяхното „предприятие“. Ето как се бе стигнало до решението да се срещнат след два дни в малък луксозен хотел в Бърнардсвил, кварталът на богатите в Ню Джърси. Предвиждаше се резервациите да се запишат на фирма „Дженезис“, а частните им самолети да кацнат на летище Мористаун, на двайсет мили от мястото.

Оперативният отдел на ЦРУ, който разработваше всякакви схеми на проникване, се захвана да работи, без да е наясно с целта, което бе обичайна практика. Дженезис Къмпани щеше да получи четири набелязани апартамента и конферентна зала. Екип на отдела пристигна в хотела и с нужната дискретност постави навсякъде подслушвателни устройства.

Франк Шийлдс вдигна слушалката на своя телефон със скрамблер и набра Лондон, обезопасения номер на Джефри Уотърс в сградата на МИ-5.

— Вътрешна сигурност — произнесе глас от Англия.

— Здравей, Джеф, тук е Франк.

— Нещо ново, старче?

— Бодни още едно перо в короната, украсяваща главата на Скофийлд. Неговите четирима, по-точно вече петима кандидати клъвнаха. За четиримата сме сигурни. Определиха си среща, мястото е подсигурено от Оперативния ни отдел. Повярвай, паниката ги е стиснала за гушите.

— И как го постигна, дявол да го вземе? — възкликна сър Джефри.

— Без никакво затруднение, естествено — отвърна Шийлдс. — Толкова много от нас са привикнали със сложните ходове на секретността и завоалираните действия, че вече пренебрегваме прекия подход. В каквато и роля да се преобразява, Брандън отхвърля сложните ходове, диктувани от необходимостта от прикритие, и с максимална бързина поставя примката, преди още жертвата да е съобразила какво става.

— Това ми се струва най-бързият начин към разкриването на всеки агент — рече Уотърс.

— Съгласен съм, но ние с теб не носим прозвището Беоулф Агът. Пак ще се чуем.

— Дръж ме в течение, Франк.

 

 

Сър Джефри си погледна часовника; отново бе закъснял за вечеря, затова се обади на съпругата си Гуинет.

— Съжалявам, момичето ми, позабавиха ме тук.

— Предполагам, по проблем, който нямаш право да обсъждаш, Джеф.

— С една дума, да.

— В такъв случай остани колкото се наложи, скъпи. Готвачката ще запази вечерята ти на топло. Не забравяй да вземеш ръкохватките, преди да я извадиш от фурната.

— Благодаря ти, Гуин, наистина съжалявам.

— Не ти се сърдя, Джеф, просто хвани най-сетне ония негодници. Клайв е направо съсипан, нищо не е в състояние да го извади от депресията. Сега е тук, при мен.

— Може доста да се позабавя…

— Както и да е, аз трябва да се погрижа за Клайв. Ще го настаня в някоя от стаите за гости.

Уотърс остави слушалката и се запита дали да не вечеря някъде навън, за да си спести досадното хленчене на шурея си поне до следващата сутрин. Вдигна слушалката на вътрешната централа и повика охраната, най-опитните патрули, които го пазеха когато се появеше опасност от опит за покушение. Не биваше да допуска смъртната присъда, издадена от дон Карло Паравачини.

Тримата от охраната се явиха в защитно облекло, на което сякаш прилягаше смъртоносното автоматично оръжие.

— На вашите услуги, сър — рече водачът на групата, огромен мъжага, чиито широки мускулести рамене опъваха докрай униформата. — Всички околни покриви са проверени. Готови сме да тръгнем.

— Благодаря ти. Според мен повечето от тия мерки са ненужни, но другите не споделят това мнение.

— Ние сме другите, сър — рече водачът. — Застрашен е човешки живот, а ние сме тук да предотвратим изпълнението на заплахата.

— Много съм ви признателен. Дали ще нарушим правилата, ако поспрем някъде за вечеря, да речем в „Симпсънс“. Аз черпя, естествено.

— Съжалявам, сър. Заповедта гласи да ви придружим директно до дома ви и да изчакаме там, докато ни сменят.

— Май ще ми се прииска да ме гръмнат — промърмори сър Джефри.

— Моля, сър?

— Няма значение — въздъхна Уотърс, като си облече сакото. — Хайде, да вървим.

Охраната отвори дясното крило на входната врата на първия етаж. Двама от групата се втурнаха навън и заеха позиция отляво и отдясно, с готово за стрелба оръжие. Водачът кимна на Уотърс — знак да побърза към бронираната кола, паркирана до тротоара. Сър Джефри се затича.

Внезапно от мрака се появи черна лимузина, зави иззад ъгъла със спуснато задно ляво стъкло на прозореца. В тъмното открито пространство се насочиха дулата на автоматично оръжие, отривисти гърмежи изпълниха нощта. Първите двама от охраната паднаха възнак, на гърдите им зейнаха кървави петна. Водачът на групата блъсна с тяло Джефри Уотърс, претърколи го надолу по стъпалата, додето стигнат бордюра зад бронираната кола. Макар да реагира със светкавична бързина, мъжът почувства как лявото му рамо се раздробява от куршумите, заседнали в мускули и кости. Той вдигна дясната си ръка и стреля в отдалечаващата се лимузина. Усилието се оказа безплодно; раната в рамото му попречи да използва лявата си ръка за опора. Мъжът се свлече, закривайки с тялото си сър Джефри.

От вътрешността на сградата се спуснаха хора, привлечени от шума на стрелбата, всички въоръжени. Оглеждайки кървавата сцена, служител на средна възраст започна да дава нареждания с тих, но нетърпящ възражение глас.

— Повикайте полиция, обадете са за линейка, спешност първа степен… Вдигнете по тревога Скотланд Ярд.

Бавно, подпомогнат от новодошлите, Джефри Уотърс се надигна задъхан, с все още разтърсвано от тръпки тяло, но напълно овладян.

— Какви са жертвите? — попита той.

— Двама от охраната са мъртви, водачът е лошо ранен, но ще сложим турникет на лявата му ръка — отвърна някакъв служител, който като че ли бе най-близо до възрастта на Уотърс.

— Негодници! — тихо и гневно произнесе сър Джефри, извади клетъчния си телефон и набра номера на хотела, в който бяха запазени стаи за Прайс и Монтроуз.

— Стая шестстотин.

— Ало — обади се Камерън Прайс.

— Вашите познайници от Матарезе преди няколко минути направиха опит да изпълнят смъртната ми присъда, издадена от Паравачини. Това ни струва двама загинали и един тежко ранен.

— Исусе Христе! — ревна Кам. — Ти добре ли си?

— Понатъртих тук-там застаряващото си тяло, ожулих си и лицето в паважа, иначе мога да се движа и беснея от гняв.

— Напълно те разбирам. Какво можем да направим ние? Да дойдем ли при теб?

— За нищо на света! — рязко го пресече Уотърс. — Онези от Матарезе сигурно са пуснали копои да огледат жертвите, пък и никой не знае, че сте в Лондон. Не смейте да припарвате тук!

— Ясно. Ти какво ще предприемеш?

— Първо, опитвам се да събера мислите си. А после, като се има предвид, че убийците дойдоха с черна лимузина без регистрационен номер, смятам да разпердушиня всички фирми за коли под наем в Лондон и околностите.

— Разбира се, с това можеш да започнеш, но колата сигурно е крадена.

— Ще проверим и полицейските доклади, естествено. Ти просто си стой на мястото и поддържай връзка единствено с мен и Брандън.

— Как напредва Скофийлд?

— Много добре. По-късно ще научиш подробностите. А дотогава тоя приятел ще натрупа чутовни сметки от румсървиса в „Савой“, съперничат му като че ли само един-двама арабски шейхове с многобройните си съпруги.

— На Брей винаги може да се разчита. Човек с разностранен талант.

 

 

Малкият хотел в „ловния район“ на Ню Джърси, макар и отдалечен, бе удобно разположен между игрище за голф на около километър отдясно на пътя и конюшните за ездитни коне на същото разстояние отляво. Всеки от посетителите притежаваше членска карта отпреди не едно и две поколения, а семействата на новите кандидати биваха проучвани най-старателно. Малцина биваха приети, тъй като синовете и дъщерите на някогашните членове попълваха бройката, което се смяташе за напълно естествено. Самият хотел представляваше кокетна постройка, чиято архитектура по-скоро следваше традициите на Нова Англия, отколкото на Ню Джърси. Отвън се виждаха три етажа, обшити с бяло дърво, а входът на първия етаж имаше колони от двете страни, крепящи скосения покрив на веранда с обичайния бронзов орел над вратата. Във вътрешността погледът непрестанно се спираше в мебели от тъмен бор, лъснати до блясък лампи на бронзови поставки и малки полилеи. Заедно със застлания с дебел килим приемен салон и не тъй внушителния ъгъл, отделен за рецепция, малкият хотел създаваше чувството за добре поддържан уют. В по-голямата си част гостите подкрепяха това впечатление. Повечето бяха представители на бялата раса, на средна или по-напреднала възраст, облечени скъпо и привикнали с усещането за власт, както придобита, така и наследена.

Към персонала бе добавен още един човек, въпреки нежеланието на управата. Молбата за тази услуга, придвижена по каналния ред посредством Централното разузнавателно управление, не търпеше възражение. В деня преди да пристигнат четиримата посветени в делата на Матарезе, в телефонната централа се появи нова служителка. Всички външни и вътрешни разговори на четиримата гости предстоеше да бъдат прехвърляни на нейния пост, където бе инсталирано триканално записващо устройство. Жената бе около четирийсетгодишна, любезна и с приятна външност, както го изискваше тукашната атмосфера, и се представи с името госпожа Кордел.

Новоназначената прегледа доставеното оборудване, провери всички монтирани устройства за подслушване, промени местата на някои, за да осигури по-добро приемане, и си легна рано. През следващите два дни почти не се предвиждаше време за сън, тъй като свръхсекретната операция не допускаше госпожа Кордел да ползва заместник. Тя бе единственият агент-оператор на ЦРУ с пряк достъп до заместник-директора Франк Шийлдс.

Утрото настъпи в ловните полета на Ню Джърси, росата по окосеното игрище и пасищата заблестя на слънцето и ето че четиримата съзаклятници започнаха да пристигат, на точни интервали от половин час. Кордел нямаше представа кой как изглежда, тъй като на входа не бяха монтирани телевизионни камери; от друга страна, външността на тези хора изобщо не я интересуваше. Тя просто искаше да чуе гласовете им, които щяха да бъдат записани върху изометрични устройства, за да бъдат идентифицирани по тембър. Обажданията започнаха, първото бе от Джеймисън Фаулър, който позвъни в стаята на адвокат Стюарт Никълс.

 

 

— Тук е Фаулър, Стю. Да се срещнем в моя апартамент, да речем, след двайсет минути. Удобно ли ти е?

Гласът записан и идентифициран.

— Разбира се, Джим. Ще се обадя на останалите.

Гласът записан и идентифициран.

— Моля?

— Тук е Стюарт, Бен. Среща в стаята на Джеймисън след двайсет минути, съгласен?

— Може малко да позакъснея — отвърна банкерът Бенджамин Уолбърг. — Объркал се е някакъв трансфер от Лос Анжелис през Лондон за Брюксел. Някой идиот е сбъркал кода за достъп. Скоро ще го пипнем.

— Да, моля? — каза Албърт Уайтхед, главен изпълнителен директор на „Суонсън и Шварц“.

— Тук е Стю, Ал. Фаулър иска да се съберем в неговия апартамент след около двайсет минути. Аз приех.

— Не се съгласявай така прибързано — прекъсна го борсовият посредник от Уол Стрийт. — Кажи му, че на мен ми е нужен един час!

— Но защо, Ал?

— Да речем, че нямам доверие на тия копелдаци.

— Твърде грубо казано, Ал…

— Такава е играта, адвокате! Вместо да ровиш нос в прашните законници, погледни каква е действителността. В няколко пункта вече влиянието ни отслабва и това не ми харесва. Комо не отговаря, а сега пък Амстердам е изолиран. Какво става, по дяволите?

— И ние не знаем, Ал, но това не е причина да страним от Фаулър и Уолбърг.

— Откъде си толкова сигурен, Стюарт? Та ние сме вложили милиони… какво говоря… милиарди в това начинание. Един провал би означавал да останем без пукната пара!

— Фаулър и Уолбърг са на наша страна, Ал. И те са вътре, колкото и ние. Не ги настройвай срещу нас.

— Така да бъде, само че не ги оставяй те да решават кое кога да стане. Определиш ли час, който трябва да се спази, това означава власт, която аз нямам намерение да им предоставя. Кажи им, че ще дойда след около четирийсет и пет минути.

 

 

Всеки от гласовете бе записан върху лентите с няколко пътечки, надзиравани от госпожа Кордел. При всеки следващ запис гласовете можеха да бъдат мигновено идентифицирани. Госпожа Кордел се приготви за електронно наблюдение на квартета от Матарезе.

Прелюдията започна точно в 11, 02 ч. сутринта в апартамента на Джеймисън Фаулър. Прелюдия, защото в началото разговорът представляваше размяна на груби, враждебни думи между трима, а не четирима участници.

— Къде, по дяволите, е Уайтхет, Стюарт? — попита Уолбърг.

— Ще дойде, щом се освободи.

— И какво го задържа?

— Възникнал е проблем, подобен на твоя, Бен. Срив в преговорите по окончателните условия на едно сливане. Скоро ще оправи нещата.

— Това, за което сме се събрали, е далеч по-важно от някакво си проклето сливане!

— Той го знае не по-зле от теб, Джеймисън. Но да се горещите заради някакъв си половин час е излишно. Нищо няма да спечелим, само ще се отклоним от необходимата за момента насока.

— Празни думи! Юридически бръщолевеници.

— Ей, Уолбърг, враждебността с нищо няма да помогне.

— Съжалявам, Стю, но ти познаваш Уайтхед по-добре от всички нас. Ал винаги играе игрички. Навсякъде съзира претенденти за властта му.

— Едно обаждане по телефона и ти вече говориш за домогване до власт.

— Я престанете и двамата! Уайтхед е опак човек… винаги е бил такъв и няма да се промени.

— Не отивай твърде далеч, Фаулър — рече Стюарт Никълс. — Ал е не само мой клиент, той ми е приятел.

Размяната на нападки между тримата продължи двайсет и две минути, след което пристигна и Албърт Уайтхед. Тонът на гласа му бе самото разкаяние.

— Безкрайно съжалявам, господа, наистина съжалявам. Наложи се да поискам преводач. Швейцарският немски е ужасен език.

— Швейцарски немски — с отвращение промърмори Фаулър и тежко се стовари във фотьойла.

— Не е зле да опиташ някой път да преговаряш на този език, Джеймисън — рече Уайтхед, като изгледа строго директора от сферата на енергийните компании. — Добро упражнение за ума е.

— Не си упражнявам ума с неща, от които не разбирам, Ал. Това не се отразява добре на бизнеса.

— Сигурно е така, ето защо имаш нужда от хора като нас. Такива, които тренират и поддържат умовете си, за да ти осигурят необходимото финансиране за твоите сливания и покупки на нови фирми.

— С вас и без вас пари винаги мога да намеря.

— Не бих казал, Фаулър — остро го прекъсна Уайтхед. — Нашата организация, или предприятие, ако предпочиташ да го назовем така…

— Назови ни кои сме всъщност, Ал — сопна се Джеймисън Фаулър, — или може би името те плаши?

— Ни най-малко, с гордост го произнасям… В Матарезе съществуват точни правила при осигуряването и предоставянето на капитали. Когато е възможно да бъдат проследени до първоизточника, могат да се използват само определени канали, канали, съобразени със законите на страната, в която ще бъдат усвоени. При крупен трансфер, когато е намесена фирма като моята… обикновено това е единствената фирма, както добре знаеш…

— Вие двамата няма ли да престанете да се перчите? — Притеснен не на шега, Бенджамин Уолбърг застана между Уайтхед и Фаулър, като местеше поглед ту към единия, ту към другия. — Овладейте манията си за величие, сега имаме много по-важни проблеми за решаване!

Страстите не се укротиха, ала разговорът тутакси се прехвърли върху повода да се съберат. И започна с първия въпрос на Албърт Уайтхед, отправен към неговия адвокат Стюарт Никълс.

— Какво става, по дяволите?

Отговорите бяха изстреляни почти едновременно, прибързани, противоречащи един на друг. Започнаха с обвинения по адрес на Амстердам заради недостатъчния контрол от позиция на силата и стигнаха до евентуалното предателство на отделни клетки от структурата, движени от алчност и нежелание да се откажат от макар и ограничените си сфери на влияние. После обсъдиха ролята на Джулиан Гуидероне на фона на информацията, предоставена от Ленард Фредерикс от Лондон.

— Къде се намира Гуидероне в момента? — попита Албърт Уайтхед.

— Ако може да се вярва на слуховете, има къща някъде в източното Средиземноморие — рече Уолбърг. — Може и да е само слух, разбира се. Изглежда, никой не знае къде точно се намира.

— Имам известни връзки в разузнаването — додаде Никълс. — Ще видя дали могат с нещо да помогнат.

— Да ти помогнат да откриеш човек, чиято смърт е регистрирана преди двайсет или дори трийсет години? — изсумтя Фаулър и се засмя подигравателно.

— Джеймисън — прекъсна го Уайтхед, — сам би се учудил, ако знаеше колко фалшиви смъртни актове се издават, за да бъдат опровергани само след няколко години. Например напоследък се шири слухът, че ти си бил Джими Хофа.

— Странен човек. — Фаулър се обърна към Уолбърг. — Да речем, че Стю измисли нещо, което е малко вероятно, но все пак, какво може да направи Гуидероне?

— Отговорът е: каквото си пожелае. А за мен няма пречка да си поръчам полет и да отида да говоря с Джулиан. Независимо от легендите, които се разправят за него, той е цивилизован човек, стига да си честен с него. Холандецът може и да говори смислено, но под лустрото е психопат.

— И все пак какво може да направи той? — попита Уайтхед. — Джеймисън разсъждава правилно…

— О, благодаря ти, Ал.

— Никога не съм казвал, че си глупав, Джеймисън, просто възможностите ти за избор за ограничени. Този път не е така. — Уайтхед погледна към банкера. — Повтарям, Бен, какво може да направи Гуидероне, ако изобщо може да се стигне до него? Той не контролира Амстердам.

— Не забравяйте, че парите идват от Амстердам! — възкликна адвокатът Никълс.

— Да, естествено, парите — съгласи се Уолбърг. — И откъде дойдоха онези пари?… Няма значение, сам ще отговоря на въпроса. От дядо му, от огромните богатства на барон Матарезе, казвам богатства, защото са пръснати по всички краища на света. А кой е Джулиан Гуидероне? Откъде се е появил? И на този въпрос ще отговоря. Той е синът на Пастирчето, Николас Гуидероне, миропомазан от барона да изпълни делото на живота му, неговите мечти и намерения.

— Накъде, по дяволите, биеш, Бен? — прекъсна го Фаулър. — Говори по най-важния въпрос!

— Най-важният въпрос е твърде щекотлив, Джим, и опира до властта, съизмерима с парите, до които внукът има достъп.

— Най-добре ще е да ни обясниш мисълта си — предложи Стюарт Никълс.

— Истина, вечна като пророците от Стария завет и техните следовници, за които думите на пророците били свети, свещени.

— Можем да минем и без това упражнение по талмудизъм, Бен — възпротиви се Уайтхед. — Говорим за действителността тук и сега. Моля те, изразявай се по-ясно.

— Тъкмо затова истината е валидна и днес — гласеше енигматичният отговор на Уолбърг. — Защото датира от незапомнени времена… Знае се, че вашият Исус нямал и пукната пара, какво остава за богатство, което да пръска, за да накара хората да му повярват, ала половин век след разпъването му на кръста, половин век, християнството започва да се разпростира из тогавашния цивилизован свят. И новопокръстените държали в ръцете си богатствата на този свят.

— Е, и? — не се стърпя Никълс.

— Идеите, които той проповядвал, пророчествата му… мечтите му били възприети от онези, които вярвали в него. Не е известно да са преминавали пари от едни ръце в други.

— И какво? — на свой ред избухна Фаулър.

— Да предположим, че един от апостолите или дори самият Исус, изповядвайки се миг преди смъртта си, заявил, че всичко е било измама? Че всичко се свеждало до замисленото от един самомнителен егоист пътуване, с цел да се внесе разкол между евреите. Какво би последвало?

— Проклет да съм, ако знам! — отвърна гневно Уайтхед.

— Би настъпил смут в Християнското движение, хиляди готови да приемат вярата биха били загубени, а готовността им безсмислено пропиляна…

— За Бога, Бен! — настоя Фаулър, беснеещ отвътре, ала неспособен да помръдне в стола си. — Какво общо имат всичките тия измишльотини с нас?

— Ал донякъде е прав, Джим, твърде ограничено разсъждаваш.

— Просто се изясни, наместо да проповядваш, кучи сине!

— Напрегнете въображението си, господа — подкани ги Уолбърг, като стана от стола си, все едно банкерът поучаваше новоприети стажанти. Заговори бавно, отчетливо произнасяйки всяка дума. — Това е едновременно обединяване и конфликт между налични финансови ресурси и каналите на влияние, по които те трябва да потекат. Докато холандецът, внукът, действа във вакуум от мрак, далечен и недостижим, Джулиан Гуидероне, синът на миропомазаното Пастирче, кръстосва света, подлагайки на проверка и предлагайки подкрепа на воините на Матарезе. Логично е да приемем, че единият не може без другия, но в действителност воините, готовите да приемат новата вяра, се доверяват на онзи, когото виждат с очите си и познават. В крайна сметка влиянието взема превес над наличните парични средства по простата причина, че видението изглежда нещо познато. Фондовите борси по света потвърждават аргументите ми, както в позитивен, така и в негативен смисъл.

— Следователно искаш да кажеш — сякаш на глас разсъждаваше Албърт Уайтхед, — че Гуидероне е в състояние или да удържи целостта и да спаси собствените ни задници, или да взриви всичко, което означава да загубим онова, което ни се поднесе на тепсия.

— Тъкмо това казвам и аз. И нито за миг не си помисляйте, че и той не го знае.

— Открийте го! — кресна Джеймисън Фаулър. — Открийте тоя проклетник, сина на Пастирчето!

 

 

Опасявайки се, че Бахрейн крие опасности, Джулиан Гуидероне отлетя за Париж, като се погрижи Амстердам да узнае къде се намира и колко дълго ще остане там. Както и очакваше, отговорът на Матарайзен бе хладен, повече от красноречив: изкопаемото, известно като син на Пастирчето, вече не бе на почит. Тъй да бъде. Почитта щеше да си възвърне, макар и след време, когато непокорният младок проумееше, че Амстердам не може да действа сам.

В късния следобед сборището на модния свят авеню Монтен гъмжеше от коли, най-вече таксита и лимузини, оставящи товара си от бизнесмени пред изящните им засенчени резиденции. Гуидероне стоеше край прозореца и наблюдаваше улицата долу. Следващите няколко седмици, разсъждаваше той, ще се превърнат в прелюдия към хаоса, прелюдия към почти глобалния контрол. Мнозина от онези, които сега бързат да слязат от автомобилите си и да стъпят на улицата на богатите, скоро ще бъдат изправени пред шокиращата загуба на финансова сигурност. Високи постове ще бъдат отнети, съвети на директори ще откажат обещани щедри обезщетения и крупни суми за пенсии, предпочитайки да се изправят в съда, наместо да въвличат поверените им корпорации в още по-безизходна икономическа катастрофа.

Независимо, а може би въпреки намесата на Ян ван дер Меер Матарайзен, всичко се движеше по план. Ван дер Меер не разбираше дълбокия смисъл, вложен в стиховете на Шекспир: „До изпълнението на един ужасен ход от първия му подтик промеждутъка изпълва видение или зловещ кошмар.“ Това видение, а може би зловещ кошмар, не биваше да се пренебрегва, то трябваше да бъде подложено на анализ и отхвърлено. Защото „ужасният ход“ трябваше да остане като даденост, нито прибързано действие, нито приемливо отлагане. Незабавната повсеместна координация бе от първостепенно значение; тъкмо вълната от шокиращи събития щеше да парализира развитите страни. Парализата, макар и временна, щеше да трае няколко седмици или дори месец; тя бе от най-голямо значение. Достатъчна бе като промеждутък, за да се появят легионите на Матарезе и запълнят вакуума.

Матарайзен трябваше да научи, че емоционалните колебания, колкото и да са възбуждащи, бяха недопустими. Това бяха просто неравности по големия булевард, който водеше към още по-величествената победа на Матарезе. И защо наглият копелдак не бе в състояние да го проумее?

Телефонът издрънча и стресна Джулиан. Единствен Амстердам знаеше този номер в Париж. Е, може би и няколко невероятно красиви жени, предоставящи сексуални удоволствия срещу пари или скъпи бижута, но никоя от тях не знаеше къде се намира той в момента. Джулиан приближи масичката и вдигна слушалката.

— Да?

— Тук е Орел, господин Гуидероне.

— Как успя да се добереш до този номер? Длъжен си да поддържаш връзка единствено с Амстердам!

— Тъкмо от Амстердам го получих, сър.

— И кое е това изключително обстоятелство, принудило Амстердам да ти даде този номер?

— Не съм се разпростирал в обяснения, което е във ваша полза, струва ми се.

— Какво? Не си предложил дори обяснение на Кайзерграхт?

— Изслушайте ме, сър. Казах им… по-точно на него казах, че е наложително да се свържа с вас по въпрос, който не се отнася до начинанието. Аз съм лоялен съмишленик и затова не се усъмни в мен.

— И то с готовност, струва ми се. Очевидно аз вече не присъствам в неговия списък от най-значими приоритети.

— Което би било глупаво от страна на Амстердам, господин Гуидероне — едва не го прекъсна Орела от Вашингтон. — Та вие сте син на Пастирчето…

— О, да, да! — на свой ред не го остави да продължи Джулиан. — И тъй, защо ме потърси? Какво толкова се е случило?

— На всички нива в разузнаването се провежда дискретно проучване относно местонахождението ви.

— Та това е нелепо! Официален Вашингтон ме обяви за мъртъв преди толкова години!

— Някой смята, че все още сте жив.

— Онази воняща гадина! — ревна Гуидероне. — Беоулф Агът!

— Което означава Брандън Скофийлд, прав ли съм?

— Дяволски прав си. Къде е той?

— В Лондон, сър.

— Какво стана с нашия човек в Лондон? Беше получил заповед! Убийте кучия син!

— За нас е непонятно, а също и за Амстердам. Нямаме връзка с човека в Лондон.

— Ти чуваш ли се какво говориш?

— Сякаш е изчезнал.

— Какво?

— Всеки достъп до него е блокиран. Използвах всички възможности за достъп оттук, от Лангли, без никакъв успех.

— Какво става, по дяволите?

— Бих искал да мога да ви отговоря, господин Гуидероне.

— Това е дело на онова смрадливо прасе, Орел — мрачно заяви синът на Пастирчето. — Той е в Лондон, а аз съм в Париж, на половин час път със самолет. Кой ще направи първия ход?

— Ако това ще сте вие, сър, трябва да бъдете изключително предпазлив. Него го охраняват денонощно.

— И това е слабото му място, Орел, защото мен никой не ме пази.