Робърт Лъдлъм
Горещата конспирация (24)

Двайсет и трета глава

В Ню Йорк валеше пороен дъжд, освежителен, но и неудобен за трафика в натовареното движение по обяд. На една от оживените улици, пресичащи Мадисън Авеню, трима полицаи отстраниха временно поставените знаци „Паркирането забранено“. В същия момент няколко коли се втурнаха към освободените места, първата от които лимузина, спряла на метър-два от боядисаната в бледозелено врата, водеща в хотел „Марбълторп“, другите две от отсрещната страна. В тези три автомобила се возеха въоръжени мъже, съсредоточили погледи върху човека, появил се от колата близо до входа за хотела в компанията на бодигард, който държеше дясната си ръка под шлифера. Сякаш по даден знак бледозелената врата отвори друг полицейски служител; той кимна и двамата гости влязоха навътре. Полицията в Ню Йорк не знаеше кои са двете важни персони, но бе информирана кой е загрижен за безопасността им.

Обект на тази строга охрана бе среден на ръст четирийсетгодишен мъж. Когато свали шапката и шлифера си в малкото преддверие, той се оказа скъпо облечен бизнесмен. Лицето му беше бледо, стрелкаше уплашено очи ту напред, ту назад.

— Къде, по дяволите, отиваме? — сърдито попита той.

— Асансьорът е по коридора вляво, сър — отвърна полицаят.

— Благодаря ви, млади човече, предайте поздрави на вашия комисар.

— Ще ги предам лично, сър. Ние сме на специално назначение и докладваме лично и само на него.

— Очаква ви дълга и успешна кариера, младежо. Как се казвате?

— О’Шонеси, сър.

— Още един макаронаджия, а? — Тримата се засмяха и последваха бизнесмена и неговия бодигард по коридора към асансьора. — Не мога да повярвам, че се оставям да ме манипулират по този начин — продължи задъхано той. — Някой долита отнякъде, от Амстердам, както се предполага, привикват ме да се срещна с него, защото точно това сториха с мен, привикаха ме като в съдебна зала! Какво си въобразява този, дявол да го вземе?

— Другите казаха, че той знае думите, Албърт — отвърна мъжът, представящ се като бодигард, и измъкна ръката си изпод шлифера. — Всички думи.

— Може просто слепешката да е тръгнал на лов — възрази мъжът, наречен Албърт.

— Ако е така, то той знае къде е дивечът. Нашите от сферата на банковото дело и енергийните корпорации искат да се видите, след като приключи срещата ти с този Уилям Клейтън…

— Името сигурно е фалшиво — отново не се стърпя надутият бизнесмен. — Изобщо не фигурира в списъка, с който разполагам.

— Едва ли имаш пълния списък, Ал, на никого от нас не е даден. Просто изслушай каквото има да ти казва, без да се обвързваш по какъвто и да било начин. Постъпи като другите, прави се на наивен, после изпадни в шок.

— Това, че си адвокат, не ти дава право да ми натякваш очевидното. — Вратата на асансьора се отвори; двамата влязоха в кабината и въоръженият юрист набра четирицифрения код, който бяха получили заедно с поканата за срещата. — Свали си палтото и шапката, Стюарт — додаде Албърт Уайтхед, изпълнителен директор на „Суонсън и Шварц“, крупна посредническа фирма от Уол Стрийт.

— Не виждаш ли, че това правя — кимна адвокатът, наречен Стюарт Никълс, и свали непромокаемата си връхна дреха и ирландското кепе. — Изчаках да влезем в асансьора, защото не можех да бъда сигурен, че ченгетата са на наша страна.

— Това е параноя.

— Не, спомен от миналото. Бях военен прокурор в Сайгон, а там мнозина от мъжете в униформа искаха да ме видят мъртъв. Двама без малко да успеят, а бяха облечени като военни полицаи… Държиш ли да ме представиш като твой адвокат?

— Казах ти вече. Освен това ще добавя, че знаеш всичко за мен… абсолютно всичко.

— И все пак този може да настоява да се махна.

— Убеди го, че трябва да останеш. Зная, че в това те бива.

— Ще опитам, но ако настоява, няма да споря.

* * *

— Радвам се да се запознаем, господин Никълс, наистина ми е приятно да ви видя — рече Уилям Клейтън, или Брандън Скофийлд, или Беоулф Агът, както щете. И подаде ръка на госта си. Скофийлд бе облечен в тъмносин строг костюм, очевидно излязъл изпод ръцете на високоплатен шивач. Отведе новодошлите до определените им места, всеки стол до малка помощна масичка, и разклати сребърно звънче. Появи се Антония в колосана униформа на камериерка, прибрала прошарената си коса в стегнат кок. Изглеждаше невероятно.

— Кафе, чай или някакво по-силно питие? — попита Брандън. — Впрочем това е Константина, от персонала на хотела. Не знае и дума английски. Сам помолих да ми намерят точно такъв човек, разбираме се на италиански.

— Жалко, че езикът не е френски — отбеляза Стюарт Никълс, адвокатът. — Учил съм го няколко години в началното училище и доста ми послужи в Сайгон.

— Я да проверим… Константина, vouz parlez francais?

— Che cosa, signore?

— Capisce francese?

— Non, signore. Linguaggio volgare!^[1]

— Боя се, че не ще може да се включи в нашия разговор. Според нея това бил простоват език. Кога ли най-сетне тия два народа ще се помирят? — Гостите не пожелаха нищо за пиене, Антония бе освободена с кратко кимване и се оттегли. — Зная колко е ценно времето ви господа — продължи Скофийлд, — затова да преминем направо към повода за нашата среща.

— Нима има такъв повод, господин Клейтън?

— Без съмнение. Общи интереси, сър — отвърна Беоулф Агът. — Акции, облигации, ценни книжа, заеми… корпоративни и транснационални, и най-вече началните оферти за акции, естествено, но което е по-важно, начинът, по който вие обслужвате сливането на различни компании, откупуването на изпадналите в несъстоятелност. Неоценим принос, това е безспорно.

— Говорите за твърде широк обхват от дейности — отбеляза шефът на „Суонсън и Шварц“, — а много от тях са от строго поверително естество.

— Както и всички сделки на борсата в Лондон, Париж, Рим и Берлин, всички са строго поверителни. Но не и по отношение на Амстердам.

— Говорете по-ясно, моля ви — настоя Никълс.

— Щом се налага. Вероятно вие не познавате клиента, или неговата фирма, както си мислите — отвърна Брандън.

— Аз съм адвокатът на фирмата, господин Клейтън. И тя е единственият ми клиент. Нищо не се пази в тайна от мен.

— Това отнася ли се и до господин Уайтхед? Защото в противен случай ще предложа да ни остави сами.

— Той вече ви каза, отнася се и до мен.

— В такъв случай не мога да допусна, че не знаете за Амстердам… Преди двайсет години Рандъл Суонсън, вече покойник, и човек на име Сиймор Шварц, понастоящем оттеглил се от активна дейност и установил се в Швейцария, обединяват усилия, за да основат нова брокерска къща в най-конкурентните нови сектори на капиталистическия свят. Чудо на чудесата, за няколко години съдружието процъфтяло и се превърнало в значим играч, компанията нараснала толкова бързо, че заплашвала да се превърне в безспорна сила, съперничеща на Кравис и доскорошния Милкен. И което е още по-учудващо, през последната година Суонсън и Шварц замислят и осъществяват най-внушителните сливания на компании. Просто забележително, но как е станало това?

— Талантът дава плодове, господин Клейтън — невъзмутимо заяви адвокатът. — За господин Уайтхед казват, че е изключителен, ако не и най-изключителният изпълнителен директор в съвременните финансови кръгове.

— О, да, той е добър, много добър дори, но възможно ли е човек действително да е толкова добър? Талантът без ресурсите, които да гарантират неговата изява, е ужасно прахосничество, нали тъй? И все пак аз може би казах достатъчно, защото, ако греша, то аз съм загубил времето ви, както и своето собствено, а това е непростимо. Времето е пари, нали ще се съгласите с мен, господа?

— Какво точно искате да кажете с определението „ресурси“? — попита изнервеният Уайтхед, несъумял да се овладее, въпреки красноречивите знаци от страна на адвоката.

— Това, което казах — отвърна Скофийлд. — Вложения във вашите таланти, в частност чуждестранни вложения, ако предпочитате.

— В това няма абсолютно нищо незаконно, господин Клейтън — рече Стюарт Никълс.

— Не съм и намеквал противното… Вижте, разполагам с ограничено време, както и вие. Онова, което искам да кажа, се свежда до следното… и ако то не се отнася до вас, забравете, че изобщо сме говорили… И тъй, сложете край на отношенията с Амстердам. С Амстердам е свършено, край, отстранен е от отбора, защото държи сам да установи пълен контрол, а това не може да се допусне. На Амстердам повече не може да се вярва; заслепен от желанието да постигне собствени краткосрочни облаги, той се обрича на самоунищожение. Това е и причината аз самият да напусна… да потърся убежище, ако трябва да бъда по-точен.

— Възможно ли е да се изразявате по-ясно? — недоумяваше адвокатът.

— Не, не мога — отвърна Беоулф Агът, — по простата причина, че проследяването е безкрайно сложно. Нямам право да навлизам в подробности. И въпреки това, ако държите да се свържете с мен, позвънете тук в хотела, поискайте да ви свържат с управителя и от него ще получите номера и кода. Обаче повтарям, ако разбирате за какво ви говоря, послушайте ме, не се обаждайте на Амстердам. Сторите ли го, може да попаднете в списъка за елиминиране… А сега вече можем да си пожелаем приятен ден, господа.

 

 

Скофийлд изпрати двамата объркани мъже и решително затвори вратата зад гърба им. Когато се върна в дневната, откъм кухнята се появи Антония, все още в униформата на камериерка, но с разпусната коса.

— Ръсиха само лъжи, от първата до последната дума — отбеляза Брей, като запали малка тънка пура. — А ти, любов моя, беше невероятно убедителна.

— Не беше трудно, скъпи, ролята ми подхожда, тъй че не се изискваше особено майсторство. Виж, ти изнесе прекрасно представление, прояви невероятна изобретателност.

— Благодаря ти, любима, на какво дължа тази похвала?

— Прочетох бележките ти за всеки, с когото си се срещнал досега. При другите лесно се ориентирах, тъй като имаше твърде много съвпадения, твърде често засичане на сходни интереси, водещо до комплот. Неколцина си уплашил не на шега, а те са прикрили страха си с мълчание и неясно отричане; останалите са били напълно объркани. Ала когато спомена пред тези двамата чуждестранните инвестиции, тяхното мълчание бе повече от красноречиво, а споменаването на Амстердам ги подплаши или поне така изглеждаше.

— О, това наистина бе удар напосоки. Доста успешен, бих казал. Не съумяха достатъчно бързо да го отблъснат или поне да го приемат само като информация.

— Как се досети, Брей? Просто съм любопитна.

— Късчета истина, Тони, късчета от особена важност. Навремето ги наричахме празноти… останали незапълнени отрязъци… Откъде-накъде една просперираща посредническа фирма с името „Суонсън и Шварц“ ще тръгне да се разпродава, когато по всичко личи, че най-добрите й години тепърва предстоят? Суонсън починал от инфаркт, а никога преди това не бил страдал от болно сърце. Шварц пък напуснал Щатите и станал швейцарски гражданин. Нека не забравяме, че и двамата били в активна възраст, четирийсет и няколко. За мен това е класическата схема за манипулиране, използвана от Матарезе. А нашите гости са стопроцентови продажници от Матарезе.

— Понякога изцяло се превръщаш в някогашния Беоулф Агът, не мислиш ли?

— Ако Змията бе все още жив, надявам се, щеше да се съгласи. Много дължим на Таленков.

— Живота си, Брей, само живота си.

— Ами тогава да го живеем, любов моя — рече Брей и приближи до телефонната уредба на бюрото. Набра поредица от цифри и се свърза с Франк Шийлдс, който очакваше обаждането в кола, паркирана недалеч от сградата на хотела. — Нещата под контрол ли са, Жмичка?

— Бъди така добър да не използваш това обидно обръщение по предоставените от правителството линии.

— Извинявай, Франк, исках да прозвучи като почтителен комплимент. Виждаш онова, което остава скрито за останалите, просто защото си затваряш очите за маловажните подробности.

— Глупостите са излишни… Проследяваме въпросните два обекта… поемат по Сентръл Парк Саут.

— Хипотези?

— О, Уайтхед едва ли ще се върне в кабинета си, което навежда на определени заключения. Той беше последният, нали?

— Оказаха се двама. За другото си прав. Ще поддържаме връзка и ако има някакво развитие, обади ми се. Ние с Тони ще си починем и ще си поръчаме цялото предоставено меню, за което, разбира се, данъкоплатците няма да дадат и пукната пара.

— Моля те, Брандън!

 

 

— Той знае — едва не извика изпадналият в ужас Албърт Уайтхед, когато се озоваха в лимузината. — При това знае всичко!

— Възможно е — съгласи се адвокатът Никълс, — но е също толкова възможно и да не знае.

— Как можеш да твърдиш подобно нещо? — не се сдържа шефът на „Суонсън и Шварц“. — Нали го чу, предложените за изкупуване акции, заемите, сливанията и поглъщанията на закъсали фирми. Та това е собственият ни план, за Бога!

— Лесно достъпни факти. И студент първокурсник би се справил.

— В такъв случай отговори ми на следния въпрос, Кларънс Дароу! Какво ще кажеш за чуждестранните инвестиции? Това как ще ми обясниш?

— Може би тъкмо там се подхлъзна. Парите бяха препратени чрез тексаски консорциум на амбициозни вложители, уговорката е само устна, чрез Амстердам, а на хартия не съществува каквато и да било следа.

— В това не можеш да бъдеш сигурен, Стюарт.

— Не, не мога — съгласи се Никълс, като се обърна и замислено се взря в Уайтхед. — Ще бъда откровен с теб, тъкмо това ме смущава. Този Клейтън очевидно е наясно с Амстердам, което говори много… и твърди, че бил изолиран… категорично изолиран при това.

— Което е повече от опасно! Нали спомена списък за елиминиране… което е позната алтернатива сред безмълвните ни съдружници. Те пред нищо няма да се спрат. Не можем да рискуваме да позвъним на Амстердам.

— Следователно и истината не можем да разберем, ако тя е различна от това, което чухме, а до определения за доклад момент остават цели осем дни. Ако нарушим графика за чиста сателитна връзка, Амстердам ще се досети, че имаме известни съмнения.

— Можем да измислим нещо, в това те бива!

— В момента нищо не ми идва наум. При нас всичко се движи по план, издънка не сме допуснали. Може пък другите да измислят нещо, някакъв повод да позвъним на Кайзерграхт.

— Поне един от тях ще трябва да измъдри нещо — настоя паникьосаният Уайтхед. — Всички сме в играта, а от нея направихме милиони!

— Надявам се, и ти си даваш сметка, Албърт, че този Клейтън може просто да блъфира.

— Това ми е ясно, Стюарт. Но кой ще плати, за да си свали картите?

 

 

Масичката на колелца бе отрупана с остатъци от поръчаната огромна пържола, телешко филе, зеленчуци, ирански хайвер (за Антония) и три шоколадови еклера (за Скофийлд). В момента с наслада отпиваха кафе еспресо и бренди „Курвоазие“.

— Току виж, привикнал съм към тия лакомства, любов моя — отбеляза Скофийлд, като изтри устата си с огромна розова салфетка.

— Което може да се окаже фатално за теб, старче — сряза го Антония. — Измъкнем ли се оттук, ще ми обещаеш да ядеш само рибата, която сами си ловим, и зеленчуците, които отглеждаме.

— Бързо ще ми омръзнат.

— Но пък ще удължат живота ти.

Телефонът издрънча и с кратка въздишка на облекчение Скофийлд скочи от стола си.

— Да?

— Тук е Франк, Брандън. Продължаваш да трупаш точки. Двамата шефове от „Суонсън и Шварц“ най-накрая спряха в един от онези закътани ресторанти с градина, където само свръхбогатите могат да направят резервация.

— Това нищо не ми говори, господин директор.

— Спомни си онези затворени за външни хора заведения в Бруклин и Джърси… където постоянната клиентела са всъщност собствениците. Тези тук дори са ги надминали. Костюмите, а и речта са различни, ала поводите да се срещат — почти аналогични.

— Говори смислено, Франк.

— Твоите двама пуяци се срещнаха с банкера Бенджамин Уолбърг от новия банков консорциум, Джеймисън Фаулър, шеф на бостънския енергиен конгломерат и Брус Ебърсол, президент на „Съдърн Ютилитис“. Те представляват новообразуваните корпорации на крупните производители на електрическа енергия и банковите институции, обхванали огромна част от Средиземноморието. Разполагаме със снимките им. Моите поздравления, Беоулф Агът, резултатът ти дотук е четири по сто.

— Благодаря ти, Жмичка. Какво научи от Лондон?

 

 

— Открий ги, открий го! — крещеше Джулиан Гуидероне по телефона със сателитна връзка от борда на частния си самолет, изпълняващ маршрута от Лондон за Марсилия. — Плащаме милиони на разни нищожества, които живеят в незаслужен разкош. Нима забравят, че съществуват единствено за да ни служат! Защо търпят провал след провал? Защо се провали и самият ти?

— Всички работим денонощно, уверявам ви — отвърна Ян ван дер Меер Матарайзен от непристъпното си убежище над Кайзерграхт в Амстердам. — Имам чувството, че някой е хвърлил невидимо покривало върху всичките ни източници.

— Ами махни го, взриви го! Избий няколко десетки от онези, на които плащаш… пусни слуха, че са били заподозрени в предателство. Всей страх у обикновените слуги, създай собствена инквизиция. Започнат ли да падат трупове, предателите ще бъдат изобличени; страхът, това е катализаторът. Нима нищо не си научил от мен, та ти си негов внук?

— Научих се на търпение, сър, и не ще допусна да ми повишавате тон. Докато вие летите по света, подклаждайки някоя и друга криза, на мен се пада грижата да запазя целостта на замисъла. И позволете да ви напомня, сър, че макар да сте син на Пастирчето, аз съм законният внук на барон Матарезе, създателят на Пастирчето. Ако вие имате милиони, то моето богатство се измерва в милиарди. Имате уважението ми за онова, което без малко не сте постигнали… Господи, Белия дом… и все пак, чуйте молбата ми, не се изправяйте срещу мен.

— За Бога, та аз не заставам срещу теб, опитвам се да бъда твой учител. Сърцето и умът те убеждават, че си прав, ала е нужен немалък кураж, за да следваш докрай убежденията си! Натъкнеш ли се на слабост, изтръгни я, изкорени плевела заедно с всичките му кълнове. Унищожи всичко, което се изпречи на пътя ти, колкото и привлекателни да ти се струват дивите цветя!

— Това го разбрах още преди години — рече Матарайзен — и не се опитвайте дори да намекнете противното. Не влагам никакви чувства, когато се отнася до делото на Матарезе; нашите апостоли живеят или умират от действията си.

— В такъв случай прави каквото ти казвам, започни с убийствата, създай паника. Все някой ще узнае… или ще бъде принуден да узнае къде е Скофийлд! Особено ако провалът може да му струва живота. Беоулф Агът! Той стои зад тези издънки, колко пъти да ти повтарям!

— Източниците ни не могат да ни кажат онова, което не знаят, господин Гуидероне.

— Ти пък откъде си толкова сигурен? — язвително го прекъсна синът на Пастирчето. — Колкото и да си способен, Ян ван дер Меер, притежаваш недостатъка, присъщ на всички гении. Вярваш, че онова, което си сътворил, е безпогрешно, защото създателят не би могъл да сгреши. Глупости! Нямаш и смътна представа какво върши Скофийлд, каква нападателна стратегия е подготвил, нито с кого се е съюзил. Той обезвреди „Атлантик Краун“… колко ли други са тръгнали… не, направо са се втурнали, за да попаднат в мрежата му? И набележи ли ги, колко от тях ще се пречупят?

— Никой няма да се пречупи — тихо отвърна холандецът. — Те не само са наясно с последствията, но разполагаме и с предвидените от нашите адвокати не един и два резервни варианта, които напълно узаконяват извършеното дотук. В юридически смисъл ние сме безпогрешни и разполагаме със свободата да продължим, докато всяко нещо застане на мястото си. Това също е мое дело.

— Въобразяваш си, че разполагаш…

— Зная с какво разполагам, старче! — повиши глас Матарайзен. — Единствената опасност от катастрофа възникна заради вас и глупостта, проявена от вас в Уестминстър Хаус в Лондон — продължи Ян ван дер Меер, вече по-тихо, — заради което получих извинението ви и затова няма да ви го натяквам.

— Виж ти — замислено проточи Гуидероне, — младото лъвче иска да му се признае върховната роля.

— Не забравяйте, че вие сам ми я признахте. Нима вече съжалявате?

— О, небеса, не, разбира се. Никога не бих постигнал онова, което постигна ти. Просто не съм убеден, че аз съм единствената причина за катастрофата, както я нарече ти. Нещо се случи в Уичита, а там аз изобщо не съм бил, нито пък познавам господата, които бяха замесени.

— А те не знаеха нищо друго освен един код и телефонен секретар в Амстердам, до който се достига през сложен лабиринт от канали.

— Неразгадаема бюрократична плетеница — призна синът на Пастирчето. — Ти наистина си гений, Ян ван дер Меер, но правиш един пропуск. И този пропуск се нарича Беулф Агът. Ако не го откриеш, ако не го убиеш, той ще напипа и други хлабави връзки… ще събори цялата ти постройка. Веднъж вече го направи, а тогава си мислехме, не, сигурни бяхме, че сме непобедими. Не допускай това да се случи отново… Имаш право наистина, аз съм вече стар, което важи и за Скофийлд. Разликата се състои в това, че той може да разчита на бързите и мъртвите, а аз само на мъртвите и онези, които са близко до смъртта. Ти, от друга страна, можеш да разчиташ на бързите и мъртвите и най-вече на изпълнените с алчност. Това е най-мощната армия на света, непобедим батальон. Използвай го, използвай ги! Не ме разочаровай.

Гуидероне тресна слушалката, подразнен, че неволното пропадане във въздушна яма бе станало причина да си разлее чашата с „Шато Бейшвел Медок“.

 

Сър Джефри Уотърс сложи подписа си, че е получил плика с печат „строго секретно“ в дома си в Кенсингтън от офицер на МИ-5. Върна се по тесния коридор в трапезарията, където го чакаше закуската му. Съпругата му Гуинет, жена с посивели коси, изящно лице и големи умни кафяви очи, вдигна поглед от лондонския „Таймс“.

— Служебна поща в този час, Джефри? — попита тя.

— Не зная, Гуин, изненадан съм не по-малко от теб.

— Отвори плика, скъпи.

— Нали това правя. Май ще ми трябва ножица да срежа тая черна лепенка.

— Опитай с ножа за месо.

— Май ще свърши работа. Много мило, че си подсетила готвачката да ми приготви и парче филе към яйцата.

— Забелязах, че си под голямо напрежение през последните няколко седмици. Реших, че ти е нужна по-силна храна сутрин.

— Оценявам загрижеността ти — кимна шефът на отдел „Вътрешна сигурност“ в МИ-5, след което разкъса поставената накръст лепенка и отвори големия кафяв плик. Набързо прегледа съдържанието и тежко се стовари в стола си. — О, Господи! — възкликна той.

— Позволено ли е да знам за какво се отнася? — попита Гуинет Уотърс. — Или е нещо, от което не бива да се интересувам?

— О, напротив! Става дума за брат ти Клайв…

— Милият Клайв. Напоследък чудесно се справя, не мислиш ли?

— Изглежда, дори се е престарал, мила. Попаднал е в съвета на директорите на новия консорциум „Скай Уейвърли“.

— Да, зная, той ми звънна миналата седмица. Голям напредък, казах си.

— А може и да се окаже голяма бъркотия, Гуин. „Скай Уейвърли“ е обект на щателно разследване по съображения, които не мога да обсъждам с теб… отново заради собствената ти безопасност.

— Зная, зная, това вече сме го изяснили, Джеф, но все пак в момента става дума за моя роден брат.

— Нека говорим откровено, скъпа. Клайв е приятен човек, аз го харесвам. Той е истински чаровник, има чудесно чувство за хумор, но никой от нас не би го причислил към способните адвокати тук в Лондон.

— Не казвам, че няма недостатъци, тук съм съгласна с теб.

— Колко години се мести от една фирма в друга и никъде не успя да се издигне до съдружник. Да не говорим, че навсякъде го приемаха заради твоето име. Бентли-Смайт е име, което се цени в английското право.

— Има добро сърце — настояваше сестрата, — а и в много отношения очакваха от него повече, отколкото можеше да даде. Нима това е престъпление?

— Не, разбира се, но защо ще го измъкват от някаква малка правна кантора, в която заема незначително място, за да го издигнат до членство в съвета на директорите на „Скай Уейвърли“?

— Нямам представа, но още днес ще му звънна да го попитам.

— Това е единственото, което не бива да правиш — кротко, но твърдо рече Уотърс. — Остави това на мен, Гуин. По мое мнение някой се опитва да използва брат ти. Аз ще се заема с този въпрос.

— Няма да нараниш Клайв, нали?

— Не и ако той сам не го стори, скъпа, обещавам ти… Благодари на готвачката, но наистина не остана време за закуска.

С бързи крачки Джефри Уотърс отново прекоси коридора и отвори вратата.

Двайсетте минути, които му отне пътят до службата, преминаха в болезнен размисъл за дългогодишния служител от британското разузнаване. Поводът бе Клайв Бентли-Смайт и онова, което си въобразяваше за него сестра му Гуин, на фона на суровата действителност. Уотърс наистина харесваше шурея си. Намираше го забавен, с бърз, макар и не особено задълбочен ум, великодушен по природа, великодушие, което достигаше до крайност, ако изобщо у него съществуваха крайности. И това бе неговата най-голяма грешка. Клайв Бентли-Смайт бе възможно най-буквалното човешко въплъщение на определението „стремежите превишават възможностите“.

Беше се родил в богато семейство на потомствени адвокати — тъй отдавна наложили своето име, че според някои вероятно бяха участвали в изработването на Магна Харта — срещу известно заплащане, естествено, а други твърдяха, че стихът от Шекспир „да избием адвокатите“ в неговата пиеса „Хенри VI“ е бил вдъхновен от дедите на Бентли-Смайт. Клайв се носеше по течението на живота, едно приятно допълнение към всяко обществено събитие, предлагайки своето ненатрапчиво присъствие и нищо повече; в противовес на това, той бе предан съпруг на една жена, която ни най-малко не ценеше свещения брачен обет. Обществена тайна бе, че съпругата бе споделяла не едно легло в най-богатите домове на Англия, Шотландия, Холандия и Франция. Навред в тия кръгове се шегуваха, че ако Клайв някога научи, вероятно би й простил и би я попитал дали се е забавлявала добре.

Джефри Уотърс бе запознат с този материал, събран в досието на Клайв; с жена си той не бе споделил какво съдържа, защото тя неизменно и искрено приемаше ролята на по-голямата сестра, закриляща братчето си. Просто не виждаше смисъл да я тревожи. Сега обаче възникваха непредвидени обстоятелства и шефът от МИ-5 трябваше да погледне фактите в очите, да ги анализира и да предприеме съответни действия. Френската фраза cherchez la femme, търсете жената, отново и отново звучеше в съзнанието му.

— Съжалявам, че се наложи да ти изпратя тази информация, Джефри — рече шефът на Оперативния отдел в МИ-5. — Просто реших, че ще пожелаеш да поговориш с жена си.

— Малко й казах, наистина много малко. Защото фактите около брат й не са й известни, а аз не искам да я тревожа. Ще действам по своя преценка. Има ли други очаквани разкрития?

— Няколко, старче, макар засега нито едно да не е потвърдено сто процента — отвърна шефът на Уотърс, едър сивокос мъж, прехвърлил шейсетте. — Първо, на Флийт Стрийт се носят слухове, че се готви някакво сливане.

— Това работа на Мърдок ли е?

— Не, не е в негов стил. Каквито и да са пороците му, той никога не крие намеренията си. Купува и продава, като гони преди всичко печалбата, макар че не пренебрегва редакторите.

— Нещо друго?

— Казах няколко, не едно — поправи го висшестоящият шеф. — Забелязва се раздвижване в няколко банкови институции, те го наричат централизиране, но не съм убеден, че сливанията имат финансова мотивация.

— Съмняваш се в икономическата обоснованост? Защо така?

— Защото всички тези институции, взети поотделно, са печеливши и всичките са независими. Защо им е да се отказват от свободата си?

— Някой ги принуждава — предположи Уотърс.

— Точно това е и моето мнение. Подготвил съм списък на всичките им съвети на директорите, както и списък на всички видни журналисти, които, изглежда, участват в тъй нареченото обединяване на вестници.

— Ще поработим върху всяко поотделно, уверявам те.

— Има и последно и то е направо находка. Получихме информация от един вестник в Торонто, Канада, копие е изпратено и на Тайните служби в Рим. Като че ли някакъв техен репортер, който отлетял за Италия, се обадил във вестника си от Рим и заявил на своя редактор, че се готвел да направи удара на века. Оттогава изчезнал безследно.

— Ще проверим и тази следа — заяви Джефри Уотърс, като записа информацията в бележника си. — Това ли е всичко?

— Само още нещо, но то е свързано със съпругата на шурея ти, Аманда.

— Досещах се, че ще стигнем дотук.