Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Matarese Countdown, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Здравка Славянова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция
- Boman(2008)
- Сканиране и разпознаване
- ?
Източник: http://e-bookbg.com
Издание:
ГОРЕЩАТА КОНСПИРАЦИЯ. 1998. Изд. Прозорец, София. Серия Трилър. Роман. Превод: [от англ.] Здравка СЛАВЯНОВА. Формат: 20 см. Страници: 478. Цена:: 5500 лв. ISBN: 954-733-004-7
редактор: Йоана Томова
художник: Буян Филчев
коректор: Валери Калонкин
компютърен дизайн: Силвия Янева
Печат: „Балкан прес“ ЕАД
Robert Ludlum. THE MATARESE COUNTDOWN
Bantam Books
История
- —Добавяне
- —Маркиране на липсващ текст (Мандор)
- —Редакция от Борис Борисов — добавяне на липсващ в главите от пета до десета, оправяне на още няколко места
- —Добавяне на анотация
Двайсет и първа глава
Елегантният ситроен бавно напредваше в нощния порой, изливащ се върху брега край Марсилия; подеманите от вятъра парцали мъгла и плътната водна завеса намаляваха видимостта до не повече от десетина метра. Фаровете бяха почти безполезни, тъй като лъчите не успяваха да пробият влажните талази, прииждащи откъм Средиземно море. Светлината се отразяваше в издигнатите бели вълни. Джулиан Гуидероне надникна през левия заден прозорец.
— Това са складове! — викна той на шофьора през тропота на дъжда по покрива на колата. — Имаш ли фенер?
— Да, мосю Паравачини. Винаги го нося.
— Освети наляво. Търсим номер четирийсет и едно.
— Ето номер трийсет и седем. Близо сме, мосю.
Шофьорът се оказа прав. Малка, едва видима, увита в телена кошничка крушка мъждукаше в мъглата.
— Спри! — заповяда синът на Пастирчето, в момента използващ зловещата фамилия Паравачини. — Натисни клаксона, два пъти късо.
Шофьорът изпълни заповедта и ето че голямата врата се вдигна, разкривайки доста по-силни светлини във вътрешността.
— Да вкарам ли колата?
— Само за миг — отвърна Гуидероне, — колкото да сляза. После дай на заден и чакай на улицата. Когато вратата се вдигне отново, ела да ме вземеш.
— За мен е чест, мосю.
Джулиан Гуидероне слезе от колата, застана на бетонната площадка и кимна на шофьора. Лимузината се изтегли обратно под пороя; вратата бавно се спусна. Гуидероне остана сам, но знаеше, че това няма да е за дълго. Не се излъга. От сянката изникна Ян ван дер Меер Матарайзен, слабата му фигура и четвъртитото бледо лице изглеждаха умалени на фона на подобния на пещера склад.
— С добре дошъл ви приветствам, мой върховен водачо.
— Пресвета дево, човече! — възкликна синът на Пастирчето. — Надявам се, имаш оправдание, задето ме докара тук в този безбожен час. Наближава четири сутринта, а последните два дни бяха особено изтощителни за мен!
— Беше неизбежно, сър. Информацията, която получих, може да бъде предадена само лично, тъй като трябва да обсъдим непосредствени стратегически ходове.
— Тук, в тази студена дупка, наподобяваща циментиран мавзолей?
— Ще помоля да ме придружите до кантората ми. Всъщност имам кабинет във всяко здание, тъй като притежавам всички складове на тази улица. Също и шест кея, които често давам под наем. Те покриват всичките ми разходи.
— Това може би трябваше да ми направи поразително впечатление? — попита Гуидероне, като последва Матарайзен към остъкления офис, отдалечен на десетина метра.
— Простете самохвалството ми, господин Гуидероне. Излиза, че непрестанно търся вашето одобрение, защото сте пътеводна звезда на цялото ни движение.
— Така беше до скоро, Ян, сега трябва да гледаш на мен само като на съветник. — Влязоха в офиса, претъпкан с богато електронно оборудване. Гуидероне предпочете канапето, тапицирано с черна кожа; Матарайзен седна зад бюрото си. — Нека обсъдим стратегията, за която говориш. Имам желание да се върна в хотела си колкото е възможно по-скоро.
— Трябва да знаете, сър, че преди три часа и половина спокойно спях в къщата ми на Кайзерграхт в Амстердам. Реших, че е наложително да стана, да вдигна моя пилот по тревога и да долетя в Марсилия.
— Сега вече наистина съм поразен. Защо?
— Трябва да ускорим изпълнението на плана…
— Какво? Та ние не сме готови… ти не си готов!
— Изслушайте ме докрай, моля. Случиха се събития, които не бихме могли да предвидим. Това са сериозни проблеми.
— Беоулф Агът — безизразно прошепна синът на Пастирчето.
— Той не е мъртъв. Доколкото успяхме да установим, групата наемници се е провалила и е била унищожена.
— Какво говориш? — Гласът на Джулиан звучеше хладно, но неподвижната изправена стойка и втораченият поглед издаваха обзелия го леден бяс.
— Казвам го възможно най-спокойно, макар да изпитвам гняв, не по-малък от вашия. Очевидно способностите на Скофийлд не са го напуснали. Съобщението от Орел гласи, че сам се е справил с цялата група.
— Най-смрадливото прасе на света! — едва чуто изхриптя Гуидероне.
— Боя се, че това не е всичко, и то налага да обсъдим тактиката — с тих, но властен глас рече Матарайзен. — Знаем, че не друг, а Скофийлд е проникнал в кабинета на Макдауъл в Уичита, но не знаем какво е научил, ако изобщо се е добрал до нещо съществено. Все пак фактът, че се е добрал до Макдауъл, говори много, а и като го прибавим към информацията от Лондон…
— Какво се е случило в Лондон? — с все тъй леден тон попита синът на Пастирчето.
— Бях монтирал система за подслушване в къщата на Белгрейвия.
— Налагаше ли се? — прекъсна го Гуидероне, без да смекчи тона си.
— Да, налагаше се. Лейди Алиша реагира остро на молбите ми с възражението, че за Матарезе нямало място в нейния живот и никога нямало да има. Даде ми да разбера, че и други били на същото мнение, хора, посветили живота и богатството си, за да изкупят греховете, причинени от богатството на дедите им. Това заявление ни отведе до наследника на Скоци-Тремонте, тъй наречения плейбой Джанкарло, който всъщност бе адвокат от световен мащаб, застанал срещу нас.
— Беше убит на игрище за поло в Америка. И какво от това? Следи не бяха открити.
— Ето затова вашият враг Беоулф Агът бе привикан от Централното разузнавателно управление. Той знаел… а и сега знае за нас повече от всеки друг на тоя свят. Един господ знае защо и как, но са го върнали на служба.
— Най-отвратителното прасе на света! — отново изплю Гуидероне.
— Това е причината да поискаме да узнаем какво се върши в дома на Брустър на Белгрейвия Скуеър. Допуснахме онзи тъпак мъжа й да я следи и да ни докладва, а накрая му наредихме да я убие, след като проклетият глупак открадна милиони. Злополуките са обичайно явление, а той бе цяло бедствие за нас, макар и временно. Погрижихме се за него. И този път без никаква следа.
— Много се отклонихме — рязко напомни Гуидероне. — Започна с подслушването на онази къща…
— Устройствата бяха открити.
— Което е могло да се очаква още в началото. Хората, които служат на семейство Брустър, не са глупаци, това са високо платени прислужници, които не могат да си позволят да проявят небрежност. Един пропуск и цял микробус с машинарии за обезвреждане и почистване тутакси би цъфнал пред вратата… което очевидно се е случило. И то в наша вреда.
— Далеч по-сложно е, но имате моите уверения, че е изключено да проследят нишката до нас. Човекът, натоварен с инсталирането, е елиминиран, а приемателният пост на Лаундс Стрийт е разчистен, всички записи са изнесени.
— Похвална съобразителност — кимна синът на Пастирчето, който преди години се канеше да се настани в Белия дом. — И все пак това сигурно не е всичко. Не си долетял тук от Амстердам посред нощ, за да ми направиш впечатление със способностите си. — Гуидероне замълча, очите му възвърнаха злия си блясък. — Спомена нещо за ускоряване на плана, което категорично не приемам. Твърде много работа трябва да се свърши, твърде много ходове да се прецизират. Прекъсване не се предвижда, промени също!
— При цялото ми уважение не мога да се съглася. В резултат на забележителните ви усилия, а и на моя незначителен принос, най-важните фигури върху шахматната дъска са на мястото си в Европа, Северна Америка и Средиземноморието. Трябва да нанесем удар в момент, когато механизмът е във върхова форма, преди да са се появили внезапно изникнали пречки.
— Какви пречки? Имаш предвид момчето, нали, сина на Монтроуз!
— Няма го, изчезна, просто се изпари — като в скороговорка избълва холандецът. — Пионка от миналото, която няма значение. Какво загубихме? Послушанието на една майка, която вече е без значение за нас? Сега е в Лондон с колега на Скофийлд, казва се Прайс и му се носи зловредна слава. За да предотвратим евентуален техен успех, и двамата ще бъдат убити до няколко дни, може и часове, и това действително е важно за нас.
— И защо? Не повдигам възражение, но сигурно има нещо, което не ми казваш.
— Простете, сър, но нова „нещо“ се разбира от само себе си.
— Внимавай, младежо. Не забравяй с кого разговаряш.
— Моля за извинение, но ако позволите, бих искал да изясня… По какъв начин, не ни е известно, но Макдауъл бе открит в Уичита. Как? Как е научил Скофийлд? Всичко от кабинета на Макдауъл ни бе докарано; с помощта на спектрограф се установи скорошно ровене в папките; някой си е поиграл и с машината за дешифриране, след което се е опитал да влезе в компютъра и това задействало алармената система. Какво е узнал вашият Беоулф Агът, ако изобщо нещо е научил?
— Какво е могъл да научи? — на свой ред замислено попита Гуидероне. — Макдауъл бе предпазлив, както бе и блестящ ум. В кабинета си не би оставил каквото и да било, което да е свързано с нас. Това е немислимо.
— Може да се е чувствал по-сигурен в кабинета си в Атлантик Краун. Бракът му се разпадаше, жена му се бе превърнала в ревнива алкохоличка… и не без основание. Не разбирате ли, сър, ние просто не знаем!
— Без да забравям някои допуснати пропуски, не виждам основание да променяме плана. За да постигнем резултатите, към които се стремим, трябва правилно да разчетем времето. То трябва да бъде безупречно, следващите един след друг катаклизми — вълна от катастрофи. Напредъкът ни е осезаем. Промени няма да има.
— В такъв случай ще се опитам да бъда още по-ясен — рече холандецът, отчаян, че е изчерпал всичките си аргументи. — Вие сте прав, има неща, за които не съм ви казал, тъй като бяха под контрол и нямаше смисъл да ви тревожим. И все пак, когато до мен достигна новината за убийствата, извършени от Скофийлд, разбрах, че е време да се срещнем лице в лице.
— За да ме убедиш в правотата си?
— За да ви убедя в правотата си — потвърди внукът с кротък тон.
— В такъв случай ще трябва да се постараеш повечко, Ян — каза внезапно обезпокоеният Гуидероне, съсредоточил изцяло вниманието си. — Ти постигна много… невероятно големи са крачките, които сам направи, това не отричам. Не мога да те освободя сега. Продължавай, какво не си ми казал, на което приписваш толкова голямо значение?
— То не е само едно, но поставят ли се отделните елементи в логична последователност… Трябва да се върнем към траулера в Карибско море и капитана, който успя да се измъкне. През Тортола се е добрал до Пуерто Рико…
— Да, да — нетърпеливо го прекъсна Гуидероне. — Ти си му прехвърлил пари, за да се върне в Амстердам със самолет, това ми е известно.
— Да, но той не се появи. Шведски бизнесмен го забелязал в самолета, видял как на летище Хийтроу го посреща полицията, която отново го натоварила на самолет, този път за Стокхолм, за да отговаря по обвинение за участие в убийството на Палме.
— За негово нещастие, бих казал, но нима това е наша грижа?
— Той се моли за живота си. И ние може да се окажем част от сделката.
— Нещастникът не знае чак толкова много.
— Знае достатъчно. Беше получил определени нареждания, колкото и прикрити да бяха.
— Разбирам. Продължавай.
— Преди да бъде ликвидиран подслушвателният пост на Лаундс Стрийт, нашият информатор се свързал с централата ни в Лондон, за да съобщи, че Прайс, онази Монтроуз и служител на МИ-пет са на път към Уестминстър Хаус…
— Частната банка на Брустър, поела да води счетоводството им и всичко останало — вметна синът на Пастирчето. — Ако си спомняш, за да осигуря възможности за достъп, използвах същия счетоводител, който обслужваше и нейна светлост, казва се Чадуик. Обядвахме няколко пъти заедно, приятно беше, но не научих особено много.
— Ето защо трябваше да бъде убит — хладно рече Матарайзен. — Можехме да се досещаме какво сте си казали, но смятахме, че трябва да бъде напълно изключена възможността да се направи връзка с вас. Човекът, ръководещ тамошната ни централа, лично се погрижи за това и измъкна папката ви от кабинета на Чадуик. Много скоро имахме повод да се убедим, че правилно е постъпил.
— И защо?
— Сред случайно изтърваните от Чадуик думи са чути и следните, цитирам: „Господин Гуидероне проявява изключителен интерес към семейство Брустър от Белгрейвия, без съмнение поредният амбициозен кариерист американец.“
— Мръсен негодник — сухо се изсмя Джулиан, след което внезапно стана отново сериозен. — Отново ще кажа, че си действал твърде експедитивно, Ян, за което съм ти искрено благодарен. Това беше глупав и ненужен риск от моя страна… И все пак дотук говориш за опасения и възможни поредици от събития, които не са непременно свързани с последиците, които толкова те безпокоят.
— Заменете „възможни“ с „осъществими“. Разликата е само в един нюанс, господин Гуидероне.
— Никой от вариантите не е достатъчно застрашителен, за да прекъсне ходовете, които в момента се развиват и усъвършенстват. Персийският залив, Средиземноморието, Северно море… това са елементи от постъпателна стратегия, която ще парализира потребностите от гориво на финансовия свят, млади приятелю. И тази стратегия ще бъде приведена в действие със замаха на Залеза на боговете! Неустоима… Ще трябва да изтъкнеш нещо много по-сериозно, Ян.
— Мисля, че ще успея, стига да ми дадете още една минута.
— Имаш я.
— Разрастващата се финансова лудост по евро-американско-средиземноморските пазари е изцяло в наша полза, точно според предвижданията ни. Последният икономически анализ предвижда загуба на повече от осемдесет милиона работни места, отново в наша полза, тъй като ние сме подготвени да запълним вакуума навсякъде, където се усети, и да възстановим стабилността, превръщайки се в благосклонни наставници…
— Всичко в името на добрата цел, Ян, всичко в името на доброто! Правилното тълкуване, усетът е всичко, реалността е вторична по значение. Ние ще контролираме икономиката на цели страни, следователно и техните правителства, в шейсет и две държави, включващи седемте най-влиятелни. Нашата цел ще бъде постигната, планът на Матарезе — изпълнен докрай! Всичко според законите, или над законите в правната теория. Ние сме непобедими!
— Вие все пак не ме разбирате, господин Гуидероне — неволно извика Матарайзен. — Вие просто не виждате!
— Какво да видя? Съживяването на една легенда, жизненоважно като търсенето на пътя към Ханаан? Отговорът за нашата планета!
— Сър, умолявам ви, обърнете се с лице към онази реалност, която нарекохте вторична по значение, защото тя тъй лесно се превръща в решаваща!
— Какви глупости дрънкаш?
— Посредством моя наследник в Лисабон, човек с огромно влияние и не по-малка поквареност…
— Онзи, който обсебил Азорските острови, избягвайки данъците и всичко останало?
— Същият. Той е и човекът, на когото дължим отстраняването на нашия враг доктор Хуан Гаярдо в Монте Карло.
— Е, и какво за него?
— Той поддържа тесни контакти с податливите на корупция елементи в доскорошното испанско правителство, в общи линии останки от някогашната шайка около Франко, включително и разузнаването в Мадрид. Сам нямаше представа какво точно означава, но така го изумило, че се свърза с мен днес следобед… вчера следобед… и ми изпрати по факса документите, до които се е добрал. Имало и други, но дори само тези, които получих, ме изплашиха.
— За какво се отнасят? Изплюй камъчето, Матарайзен!
— Опитвам се внимателно да подбера точните думи…
— Побързай де!
— Очевидно то не ни е било известно, но Гаярдо и вдовицата на Брустър, които така яростно ни се противопоставиха, са били братовчеди, при това много близки.
— Най-сетне и Армадата да постигне нещо. По-нататък?
— Доктор Гаярдо, учен изследовател, насочил медицинските си познания в съмнителна посока. Заел се да състави, представете си, генеалогична карта на организацията Матарезе, от началото, поставено от барона, включвайки фамилии, компании, корпорации, съюзи. Същинско генеалогично дърво, всеки елемент от което е бракосъчетание или раждане на дете, което прераства в друг елемент от структурата, докато окончателно излязат на бял свят най-крупните ни картели.
— О, господи! — прошепна синът на Пастирчето, а пръстите му взеха силно да разтриват сбърченото чело. — Казваш, „довърши“… успял ли е? Картата завършена ли е?
— Не можем да бъдем сигурни. Както казах, нашият наследник даде да се разбере…
— Дори да е успял — прекъсна го Гуидероне, като въздъхна тежко, — за да изплува наяве подобно доказателство, ще са нужни месеци, може би години, при цялата сложност на системата, изискваща всяко заключение да бъде подложено на разнищване.
— Твърде умен сте и чудесно знаете, че това не е меродавно, сър. Дори сянка на съмнение, че подобно глобално предприятие като нашето е свързано с икономическите кризи, излизащи извън национални граници, е сигнал за бедствие. А това ще рече нашето унищожение, господин Гуидероне.
— Най-гнусното прасе на света! — тихо процеди синът на Пастирчето, като се облегна назад в черното кожено канапе. — Той уби изпратените да го убият и се добра до Уичита. Как е успял, Господи? Той стои зад всичко това. И не за първи път!
* * *
„Марбълторп“ бе малък елегантен хотел в квартал Ъпър Ийст Сайд в Ню Йорк, временна резиденция за дейните личности от международната сцена. Сред тях имаше дипломати, гиганти от света на финансите, новоиздигнати и залязващи видни държавници, пристигнали на преговори, за които най-добре бе да се провеждат на място, където не биха били забелязани. Хотел „Марбълторп“ бе идеално място за подобни случаи; такъв бе и замисълът при проектирането му, а с построяването се бе заел мултимилионер, който търсеше уединение, както и уют високо над твърде оживените улици на Манхатън. Реклами не се появяваха, съществуваше единствено задължително вписаният телефон в белите страници на указателя, не се предлагаха нито единични, нито двойни стаи, само апартаменти. Всеки етаж представляваше две самостоятелни, добре отделени части. Осем етажа, шестнайсет апартамента; свободен апартамент там никой не би намерил, всички бяха неизменно „предплатени“.
— Има страничен вход, слабо осветен е и ще го откриете по боядисаната в зелено врата — рече Франк Шийлдс, седнал в издут фотьойл с тапицерия в убито червено, следящ с поглед Скофийлд, който заобиколи писалището в стила от епохата на кралица Ан. Антония се появи от едната спалня.
— Наистина е много красиво, Франк — усмихна се тя на госта. — Ще се превърне ли в бордей, щом удари полунощ?
— Не, надявам се. Някой от гостите може да получи сърдечен пристъп… или пък поканеният от него гост.
— Местенце за тайни любовни срещи, а?
— Не се съмнявам, че и преди, и сега го използват с такива цели, но не това е основното му предназначение. В интерес на истината, всички от борда на директорите се мръщят при подобен намек.
— Добре тогава, какво му е предназначението?
— За срещи между хора, които по една или друг причина не би трябвало да бъдат уличени, че са разговаряли. Тук предоставят сигурност, необичайна за частния сектор. Резервации не се правят на рецепцията, тук трябва да те препоръчат.
— В такъв случай ти как успя да проникнеш?
— Ние фигурираме в борда на директорите.
— Добре изпипано. И все пак бих казала, че подобни кътчета не са ти по джоба, освен ако не си станал твърде небрежен по отношение на „непредвидените“ разходи.
— Имаме уговорка. Като членове на борда, правим подробно проучване на препоръките.
— Значи не плащате.
— Освен това научаваме кой с кого се среща. Чудесно споразумение, а и тъй като услугите ни често са безценни, не бихме позволили данъкоплатците покриват тези разходи.
— Голям си мошеник, Франк.
— Но защо в Ню Йорк? — попита Тони, като ги прекъсна. — Ако хората имат нужда от потайно място, бих казала, че има и по-подходящи от най-прочутия град на света. Провинцията, острови подобни на нашия, стотици места.
— Струва ми се, че грешиш, Тони. По лесно е да се скриеш в оживен, гъмжащ от хора град, отколкото в девствена джунгла. Питай мафиотчетата от Апалейчия, пък и нас, които преживяхме Чезапийк и Перегрин, или пък посегателството срещу вас двамата на онзи мъничък остров. Прайс ви откри, защото е съществувала следа. Следите могат да бъдат изгубени в един побъркан град, а Господ ми е свидетел, Ню Йорк е тъкмо това.
— Ще трябва да помисля над думите ти — заключи неуморимата госпожа Скофийлд. — Все пак защо си тук, Франк?
— Брандън не ти ли каза?
— Да ми каже какво?…
— Стори ми се великолепна идея, пък и понеже знаех с какво разполагаме тук, съгласих се с него.
— Какво да ми каже? — настоя Тони.
— Канех се да ти кажа снощи в Перегрин, но ако си спомняш, приютих се в другата спалня.
— Защото бях бясна! Престарял глупак, който скоро ще чукне седемдесетте, да се втурне посред нощ в престрелка. Можеха да те убият.
— Все пак не ме убиха, нали?
— Хайде, престанете вече.
— Настоявам за обяснение! Защо сме тук, Брей?
— Ако се укротиш, ще ти обясня, момичето ми… Ню Йорк е средище на световните финанси, смятам, ще се съгласиш…
— Е, и?
— Световните финанси са приоритет на Матарезе, там искат да установят контрол, ако все още не са го постигнали. Имат си и друг приоритет, естествено, който ми е известен, защото ние с Таленков го видяхме, преживяхме го, а и едва не ни убиха, защото бяхме узнали за него.
— Аз също бях там, съпруже.
— За което благодаря на Бога, момичето ми. И двамата щяхме да сме мъртви, ако не беше до мен. Това, за което говоря обаче, беше преди да те открия. По какъв начин попаднахме на първата следа на Матарезе в Корсика.
— Какво означава всичко това, Брандън? — не се сдържа Шийлдс.
— Ей, Жмичка, на теб ти разказах.
— О, да, сега си спомням. Нали това е причината да сме тук. Извинявай, Тони, въпросът е, че той е ужасно… мелодраматичен, а аз съм ужасно изморен.
— Говори най-сетне! — изкрещя Антония.
— Оглавяващите йерархията в Матарезе никога не разкриват пред нисшестоящите… пред апостолите си, ако щеш… неприятните неща, които се случват. Те сякаш не могат да признаят, че са уязвими по какъвто и да било начин, защото направят ли го, може да плъзне страх от изобличение.
— Е, и?
— Нали разбираш, моето момиче, с Уичита е свършено, тя вече не съществува, преминала е в историята, последно примигване на екрана на радара. Но съм готов да заложа офшорните си сметки, че апостолите не знаят за това.
— Твоите какво?
— Млъкни, Жмичка. Толкова по-възрастен си от мен, че не помниш дори какво ти казах вчера.
— Последното никога не си ми го казвал. Офшорни, а… О, Господи!…
— Тъй че разбираш ли, Тони-бонбони, ще се преобразя в някой от каймака на Матарезе, наскоро пристигнал от Амстердам, град, който очевидно играе голяма роля в организацията. Ще кажа на всеки, с когото ще говоря най-поверително, че с Уичита е свършено, finito.
— Кои са те? С кого ще проведеш тия поверителни разговори?
— Няколко десетки президенти, проклети да са, отговорни служители, председатели на управителните съвети на всички онези щедри компании и корпорации, замислили сливания и откупувания на изпаднали в несъстоятелност фирми и всякакви такива смехории. Разполагаме със списък от трийсет и осем възможни имена тук и в Европа. Някой ще трепне и ще се издаде.
— Ако си прав, Брандън — намеси се Шийлдс, — защо не предположиш, че те самите ще се свържат с Амстердам?
— Точно това е номерът, Жмичка. Ще им кажа, че Амстердам може да бъде сполетян от съдбата на Уичита и моят съвет като новоизлюпен голям играч е да стоят далеч от Амстердам, на всяка цена, защото достатъчно вече поразии са направили.
— Въпросът е дали ще ти повярват, Брей?
— Любов моя, ние с Таленков пропиляхме години да тренираме зловредните си умения за такива моменти. Думите все едно ще ги казваме и двамата. Ще се хванат, за Бога!
В Лох Торидън, Шотландия, настъпваше утрото; решетестото прозорче в малката трапезария в кръчмата бе обърнато към покритите с роса полета, възкачващи се към Хайленд Хилс. Чиниите от закуската бяха раздигнати, сервираха две големи кани кафе и чай за седящите около масата. Това бяха Лезли Монтроуз и синът й, Камерън Прайс, Лутър Консидайн. До този момент бяха звучали обяснения, изчерпателни, доколкото позволяваха обстоятелствата.
— Изглежда налудничаво — рече пилотът.
— Такива са фактите — отвърна Прайс.
— Сигурни ли сте, че и аз трябва да бъда посветен? — попита Консидайн.
— Навярно не. От друга страна, необичайната гаранция за теб дойде от човек, с когото никой не би се наел да спори…
— А, сега вече разбирам. Заместник-директорът от ЦРУ, нали говорих с него. Шийлдс се казва, ако не се лъжа.
— Не, не е това голямата клечка.
— Кой тогава?
— Твоят млад приятел, Монтроуз младши, на когото си се натъкнал в Манама.
— Джейми? — Консидайн се извърна да погледне момчето. — По дяволите, какво си направил, малкият?
— Без теб, Лутър, досега да са ме заровили в пясъците някъде в Бахрейн. Имаш право да знаеш защо рискува да те понижат в обикновен юнга, нима си забравил?… Пък и като станеш адмирал, може да ми помогнеш да ме вземат летец във военноморския флот като баща ми.
— Не знам дали да ти благодаря, или да побегна като страхливец оттук! Цялата тая история ми идва височко. Световна конспирация да готви заграбването на половината от световното богатство…
— Останалото следва, лейтенант — прекъсна го Лезли Монтроуз. — Средствата са корупция и страх. Ние със сина ми бяхме незначително звено в замисъла да бъде убит един човек, който познава историята на Матарезе и навярно би могъл да открие връзките с настоящето.
— Добре де, това Мата…, за което непрестанно говорите. Какво означава то, подполковник?
— Всичко започва от едно име, Лутър — отвърна Прайс, — от един корсиканец, чиито първоначални идеи се превръщат в основа на световна организация, далеч по-мощна от мафията.
— Както казах, тая височина ми идва твърде много.
— На нас също, лейтенант — рече Лезли. — Никой от нас не е бил подготвен, нито би могъл да бъде обучен. Всеки прави каквото може в своята собствена сфера и се надява, с Божията помощ, че тези над нас ще вземат правилните решения.
Консидайн поклати глава в недоумение.
— А сега какво ще правим?
— Очакваме инструкции от Франк Шийлдс — отвърна Камерън.
— От Перегрин? — попита Лезли.
— Не, намират се в Ню Йорк.
— Защо в Ню Йорк?
— Скофийлд е измислил сценарий, за който смята, че ще ни донесе успех. Струва си поне да се опита. Джеф Уотърс подготвя същата стратегия във Великобритания, извън Лондон.
— Я почакай! — възкликна чернокожият офицер с пламнали тъмни очи. — И това ли трябва да ми е ясно?… Кой е този Скофийлд, за какъв сценарий става въпрос, и накрая кой е Уотърс в Лондон?
— Добра памет имаш за имена — похвали го Монтроуз.
— Когато при всеки полет се ровиш в десетки карти на височина девет хиляди метра, започваш да свикваш, мадам… подполковник.
— Нали ти казах, мамо, някой ден може и адмирал да стане.
— Благодаря, Джейми, теб пък могат да те приберат в някой център за малолетни.
Телефонът, монтиран от човека на МИ-5, издрънча. Вдигна Камерън Прайс.
— Моля?
— Тук Уотърс, от Лондон. Чиста линия, подсигурена в двете посоки. Как е при вас?
— Побъркваме се, а вие?
— И при нас е същото, приятелю. Подготвяме стратегическата разработка на Беоулф Агът, но ще отнеме поне ден-два, и то ако се опазим от проникване. Поне за този разговор съм сигурен, че не се подслушва.
— Помолил си тук-там да ти съдействат, разбирам — рече Кам. — Какво искаш да направим ние? Къде да се установим?
— Вашият американски пилот наблизо ли е?
— Тук е до мен.
— Питай го дали може да управлява нисколетящ турбовитлов самолет.
На въпроса Консидайн отвърна:
— Разрешено ми е да управлявам всичко, което може да се отлепи от земята, евентуално изключение прави космическият кораб, който сигурно също няма да ми се опре.
— Чу ли го?
— Съвсем ясно, и това е добре. След два часа един стар като модел, но напълно подновен „Бристъл Фрейтър“, не машина, а работен кон с два двигателя, ще се приземи на летището в Лох Торидън. Всички трябва да се натоварите.
— Къде отиваме?
— Запечатаните инструкции ще отворите, след като излетите в точния час, отбелязан върху плика.
— Това са глупости, Джеф!
— Сърди се на Беоулф Агът, приятелю. Нещо го плашат радарите.
В Марсилия часът бе 5,30 сутринта, първите лъчи на зората едва пробиваха млечното небесно покривало над бавно пробуждащия се град. Групички докери с тежки стъпки се влачеха по кейовете, чуваха се първите нестройни звуци на задвижваните машини. Ян ван дер Меер Матарайзен бе сам в кабинета си, облекчението, споходило го след оттеглянето на Джулиан Гуидероне, внезапно бе разтърсено от новината от Лондон.
— Имате ли обяснение за подобна некомпетентност? — заплашително процеди той в мембраната на обезопасения си телефон.
— Не вярвам някой друг да би се справил по-добре — отвърна гласът от Великобритания, женски глас, който звучеше категорично, с аристократична превзетост.
— В това не можем да бъдем сигурни, нали?
— Аз поне съм сигурна, а и определено не приемам забележката ти.
— Не я приемай, щом те обижда, но по всичко личи, че отговаря на истината.
— Това едва ли е много любезно, Ян. Нито пък справедливо.
— Съжалявам, Аманда, много трудности възникват…
— Да взема ли самолет за Амстердам, за да се опитам да облекча положението ти?
— Не съм в Амстердам, в Марсилия съм.
— Наистина не се спираш на едно място, а, скъпи? Защо Марсилия?
— Така се наложи.
— Заради Джулиан, нали? За него Марсилия е третият или може би четвъртият му дом. Този там най-малко ми допадаше, хората, които го посещаваха, бяха ужасни грубияни.
— Моля те, не ми напомняй вашата връзка…
— Отминала история, при това доста отдавна. А и защо се сърдиш? Никога нищо не съм скривала от теб… нали така се запознахме, скъпи.
— Може би след ден или два…
— Не го оставяй да се разпорежда с теб, Ян! Тоя грозник е ужасен човек, който обича единствено себе си.
— Това е неизбежно, разбирам го. И все пак трябва да съм готов с някакво обяснение за него. Два провала един след друг са непоносими.
— Не разбирам за какво говориш…
— Не е необходимо — прекъсна я Матарайзен и забеляза, че ръката му започва да трепери. — Аз те попитах напълно сериозно. Какво се случи? Как тъй Прайс и онази Монтроуз изчезнаха?
— Не съм казала, че изчезнаха. Казах, измъкнаха се.
— Но как?
— Със самолет, то е ясно от само себе си. Когато източникът ми от Тауър Стрийт съобщи, че са в някаква кръчма в селце, наречено Лох Торидън, северно от Единбург, се свързах с човека, когото наричаш Главния в Лондон, и предадох информацията. Той ми благодари и каза, че повече не му било необходимо.
— Не му е позволено да ми се обажда, свързваме се само през трети или четвърти човек. Той не ти ли каза?
— Каза ми, естествено…
— Тогава говори, за Бога!
— Та ти не ми даваш възможност. Само ми се караш… наговори ми куп обидни думи.
В Марсилия холандецът сдържа дъха си за миг, колкото да възвърне спокойствието си.
— Добре, Аманда, какво ти каза Главният от Лондон?
— Той е забележителен човек, много изобретателен.
— Какво ти каза?
— Ами когато се добрал до кръчмата в Лох Торидън, съдържателят му казал, че четиримата, които търсел, били напуснали.
— Четирима?
— Четирима американци. Брат и сестра, регистрирали се под името Брукс, чернокож американец, офицер от военноморските сили, и момче на шестнайсетина години, като последните двама изобщо не се регистрирали, както ги инструктирал господин Брукс.
— Пресвета Дево, синът на Монтроуз! Откарали са го със самолет в Шотландия!
— За какво говориш?
— Няма значение. Друго?
— Твоят Главен от Лондон научил, че всички заедно били откарани на летището. И той отишъл дотам и разбрал, че хората, отговарящи на неговото описание, се качили на турбовитлов самолет по-малко от час преди да стигне там.
— О, господи!
— Ето тук, струва ми се, твоят сладкодумец от Лондон проявил особена изобретателност. Каза да ти предам, в случай, че още не сте говорили, че се добрал до плана за полета на четиримата американци.
— Коя е крайната цел? — бързо попита Матарайзен, а по челото му вече избиваха капки пот.
— Манхайм, Германия.
— Невероятно! — възкликна холандецът, изпаднал в паника не на шега. — Насочили са се към заводите Верахтен, рожбата на Ворошин! Толкова години оттогава… цели поколения! Сещам се какво правят. Попълват картата!
— Ян…
Англичанката закъсня. Матарайзен бе треснал слушалката.