Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и виещият сфинкс (8)

7.
В опасност

Джейк се втурна към най-високата пясъчна дюна и огледа пустинята в посоката, от която дойде викът. Хълмистите пясъци приличаха на разпенено от буря море. Отново забеляза необичайната мъглявина на хоризонта. Не видя обаче и следа от сестра си. Доколкото можеше да прецени, викът бе дошъл откъм най-високия скален връх. Скалната пирамида приличаше на гигантска гъба с плоска шапчица. Можеха да я използват като ориентир, за да не се изгубят.

— Побързайте! — подкани ги Джейк и се затича.

Останалите го последваха.

Спусна се по далечния склон на дюната, направо се пързаляше по рохкия пясък. Пръстите му стискаха камъка, който бе намерил по-рано. Той бе единственото му оръжие.

Прозвуча нов вик, този път в него имаше повече гняв, отколкото страх. Джейк бе сигурен, че това е Кейди.

Той тичаше към гигантската скална гъба под изнурителните лъчи на пустинното слънце. Скоро откри, че е по-лесно да тича между дюните, отколкото да се катери и да се спуска по тях, и даде пример на останалите. Пясъкът в долчинките между дюните бе утъпкан, но това ги принуждаваше да бягат на зигзаг. Четиримата тичаха, образувайки змия, която пълзеше по изпепелената от слънцето пустиня.

С всеки следващ вик на сестра си Джейк внасяше корекции в посоката, към която се бе устремил. Когато заобиколи и последната дюна, пред него се ширна пясъчна долина с размерите на футболно игрище.

В средата му танцуваше Кейди. Бе захвърлила раницата си и държеше сабята си за фехтовка, тънка, остра стомана, наречена épée. Балансираше с ръка, изнесена зад тялото й, а в другата стискаше насочената напред сабя. Кейди се въртеше предпазливо в кръг, лицето й пламтеше, зачервено от напрежение, а устните й бяха стиснати здраво в израз на решителност. Умееше да поддържа тази смъртоносна концентрация по време на фехтовалните си двубои.

Но с кого се сражаваше?

В пясъчната долина нямаше нищо, освен онези растения, наподобяващи кактуси.

— Кейди! — повика я Джейк.

Тя се завъртя рязко като изплашена котка. Видя брат си, сетне забеляза и останалите.

— Къде, по дяволите, сме попаднали? — извика тя. — Какво е това място?

Джейк пристъпи към нея.

— Не знам…

— Стой там! — изкрещя му силно.

Той не забеляза никаква опасност и направи още няколко крачки.

В този миг пясъците от лявата страна на Кейди сякаш експлодираха. От земята изскочи тънко като камшик стъбло, цялото покрито със закривени бодли, и посегна към нея. Кейди замахна и го съсече със сабята си, без дори да се обърне. От раната потече жълтеникавочервена течност и стъблото се скри в пясъка. Дори отрязаната му част, която се гърчеше като змия, успя да се зарови и да изчезне.

Най-близкият кактус потръпна. Приличаше на човек с дебелия си ствол и двата си клона, разперени като ръце. На върха му цъфтеше кървавочервен цвят с форма на луковица. Разтворените му венчелистчета се извърнаха към Кейди и изсъскаха.

Джейк спря рязко, сякаш се бе блъснал в стена.

Откога цветята съскат?

Кактусът измъкна корените си от пясъка и цялото растение отстъпи назад от Кейди.

Преди тя да успее да направи и една крачка, друго растение я атакува отзад. Чифт корени, гъвкави като змии и покрити с бодли, се стрелнаха към гърба й.

— Кейди!

Джейк метна камъка; прицелваше се в подобната на луковица глава на растението. Изстрелът му бе точен и камъкът размаза тъмноалените венчелистчета. Кактусът не бе пострадал сериозно, но определено изглеждаше изненадан. Гъвкавите му корени се засуетиха, а това предостави на Кейди достатъчно време, за да се обърне и да ги съсече. Сабята й премина с лекота и през двата корена. Отрязаните части паднаха в пясъка, започнаха да се гърчат и се скриха под земята.

Явно кактусът бе разбрал урока си, защото се оттегли мълчаливо, влачейки корените си по пясъка.

— Искате ли още? — попита заплашително Кейди и се завъртя бавно.

Останалите кактуси също измъкнаха корените си от пясъка и се оттеглиха.

— Така си и мислех!

Тя вдигна чантата си със свободната си ръка и тръгна към Джейк, но без да отслабва бдителността си нито за миг.

Едно от растенията понечи да я нападне, но дори не се приближи към нея. Кактусът по-скоро й се заканваше и я предупреждаваше да не се връща повече. Във всеки случай растенията не й попречиха да си тръгне.

Кейди застана до Джейк и посочи със сабята си бойното поле.

— Добре, кой ще ми обясни всичко това?

Преди брат й да отвори уста, остър крясък прониза горещия въздух; викът определено издаваше, че някой е гладен и че този някой е динозавър. Джейк знаеше, че в пустинните области също са живели динозаври. Нещо повече, суровият климат ги бе превърнал в зловещи хищници.

Първият крясък бе последван и от други, долетели някъде от далечината.

Цяла глутница!

Джейк погледна към следите в пясъка, оставени от тяхната групичка. Крясъците идваха от същата посока. Хищниците бяха уловили миризмата им, запечатана върху пътеката, която бяха направили в пясъка.

— Нещо ни гони! — извика той и посочи скалите. — Трябва да се качим нависоко!

Хукнаха вкупом, за да напуснат по-бързо пясъчната долина и да стигнат най-близката скална пирамида. Тя се издигаше на около триста метра пред тях. Бяха изминали едва стотина, когато дробовете на Джейк започнаха да парят, сякаш дишаше въздух, който идва от леярска пещ.

— Никога няма да успеем! — изпъшка Пиндор.

— Продължавай! — отвърна му Джейк. — Не се отказвай!

Пред тях се издигаше продълговата пясъчна дюна, която препречваше пътя им. Джейк нямаше друг избор, освен да поведе останалите нагоре по склона й. Скоро запълзяха на четири крака, но пак напредваха едва-едва по стръмния склон. Пясъкът непрекъснато се свличаше под стъпките им.

Крясъците зад тях ставаха все по-пронизителни.

Джейк се извърна и видя глутницата, която ги преследваше. Бяха осем животни, които определено спадаха към семейството на динозаврите, на ръст бяха колкото Джейк и тичаха на два крака. От време на време някой подскачаше високо във въздуха като кенгуру и въртеше глава, сякаш за да огледа пътя напред.

Когато един от динозаврите бе във въздуха, Джейк забеляза, че на всеки заден крак стърчи по един сърповиден нокът. Бе виждал фосили на тези толкова характерни нокти. Когато осъзна какво животно ги преследва, страх скова гърлото му и запълзя още по-бързо към върха на дюната.

— Какви са тези животни? — извика Кейди.

Джейк преглътна с усилие.

— Велосираптори.

Кейди го зяпна и вдигна сабята си. Дори тя познаваше този динозавър.

— Като във филма!

След завръщането им от Калипсос, тя изгледа „Джурасик Парк“ петнайсет пъти и сега се смяташе за експерт по динозаврите. Във филма обаче рапторите бяха представени два пъти по-едри, отколкото бяха в реалността, за да изглеждат още по-страшни. Подобен трик бе напълно излишен. Макар и дребни на ръст, велосирапторите бяха изключително зли и жестоки хищници. Ловуваха на глутници и успяваха да надвият далеч по-едри зверове. Те бяха пираните на праисторическия свят.

Срещу тях сабята на Кейди щеше да бъде повече от недостатъчна.

Джейк посочи другия край на дюната.

— Тичайте!

Не бе необходимо да ги подканя повторно. Затичаха с големи стъпки, а после се плъзнаха надолу по склона. Очакваше ги още доста път. Скалната пирамида се намираше на разстояние, равно на дължината на две футболни игрища.

Джейк се зачуди как би могъл да заблуди глутницата, огледа се и за оръжие. Веднъж бе използвал кучешката си свирка, за да прогони един тиранозавър, но след това я бе подарил на Пиндор. Предвид състоянието, в което приятелят му се бе озовал тук — гол, както майка го е родила — Джейк бе сигурен, че свирката не е у него. Съжали, че не се е сетил да вземе още една.

А какво всъщност бе взел в раницата си?

Направи наум инвентаризация на съдържанието й.

В джобовете на елека си бе натъпкал кибрит, запалка, говежда пастърма, швейцарско ножче, резервни батерии за фенерчето, което носеше в раницата, таблетки за пречистване на вода, пакетчета захар, аспирин, антибиотици, спрей против насекоми, слънцезащитен крем, балсам за устни… Изреди всичко, но не можа да се сети за нещо, което да използва като оръжие.

Крясъците подире им ставаха все по-силни.

Пред тях се издигаше поредната пясъчна дюна, която препречваше пътя им. Склоновете й бяха осеяни с пустинни цветя, които приличаха на сини нарциси. Е, тази дюна поне не беше толкова висока, колкото предишната. Хвърли поглед назад, докато останалите продължаваха да тичат.

Засега рапторите не бяха превалили билото.

Може би гадините ще се откажат…

Нямаше този късмет. След миг в полезрението му се появи първият динозавър, който играеше ролята на разузнавач. Със сърповидните си нокти влечугото се изкачи на върха на пясъчния хълм и се огледа наоколо.

Приятелите на Джейк вече бяха изкачили по-ниската дюна, докато той се бавеше в подножието на билото. Когато се скриха от другата страна, осъзна, че в никакъв случай няма да стигнат скалната пирамида преди динозаврите.

Заключението, до което стигна, бе доста мрачно.

Обърна се към глутницата влечуги, свали раницата си от рамо и я завъртя над главата си. Съгледвачът мигом го забеляза. Единствената надежда на момчето бе да подмами динозаврите по-далече от приятелите си.

Точно така! Ето ме!

Джейк хукна да бяга. Трябваше да накара динозаврите да се втурнат подире му. Хвърли поглед през рамо и видя, че съгледвачът вече тича след него. Останалите също го последваха.

Джейк затича по-бързо, оглеждаше се за място, където да се скрие, но околността не предлагаше никакво убежище. Крясъците станаха по-остри и по-силни.

Нямаше да успее.

Някакво движение по повърхността на дюната, привлече погледа му.

Един от сините нарциси се бе обърнал към него. Нещо, разположено между венчелистчетата му, отразяваше слънчевата светлина също като стъкло.

Изненадан, Джейк не забеляза полузарития в пясъка камък. Десният му крак се подхлъзна и той се просна по очи. Плъзна се като бейзболист към базата, но под него сякаш имаше не пясък, а натрошено стъкло. Това обаче бе най-малкият му проблем.

Претърколи се по гръб.

На четири метра от него рапторът съгледвач подскочи високо във въздуха. Сърповидният му нокът отрази слънчевите лъчи. Нададе пронизителен крясък, след което наведе глава към плячката си и…

…се хвърли право към корема на Джейк.