Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и виещият сфинкс (32)

31.
Семейна среща

— Толкова си пораснал — възкликна майка му, излезе от триъгълника и пристъпи към него.

Джейк се задавяше от сълзи. Едва се изправи на крака и се втурна към нея… само за да се блъсне в огледалото. Опря длани в металната му повърхност. Майка му стори същото, но не бяха в състояние да се докоснат, тъй като ги разделяха векове. Тя се намираше в миналото, застанала на същото място, но преди стотици години. Въпреки това Джейк бе готов да се закълне, че дори през студения метал чувства топлината на дланите й.

Той попи всяка нейна черта, сякаш тя бе слънцето, а той — зажадняло за светлина растение: как е завила тъмнорусата си коса под ушите, как искрят сини й очи, когато се усмихне, как луничките блещукат по кожата й…

Тя също го изучаваше напрегнато.

— Колко… колко време мина, откакто ви напуснахме? — попита тя, опитвайки се да запази самообладание, да преодолее шока.

— Три… три години — заекна той.

Тялото й се отпусна… тя сякаш рухна, покосена от тъга, неспособна да повярва, че е изминало толкова много време.

— Колко много… — промълви майка му със затаен дъх. — Какво направихме?

— Не разбирам. Къде е…?

Тръбният рев на птерозавъра заглуши думите му. Звукът обаче не идваше зад гърба на Джейк. Той отекна откъм огледалото с образа на майка му. Тя погледна през рамо към изхода на залата в нейната пирамида. Джейк долови шума на битката и писъците зад гърба й. Войната бе започнала в нейното време и щеше да завърши в неговото.

Когато майка му погледна отново към него, очите й бяха угрижени.

— Още малко и ще преодолее последния бастион. Силите на Корнелий няма да го задържат още дълго. Скоро ще дойде тук.

— Кой? — попита Джейк, макар да знаеше отговора.

— Калверум — отвърна майка му, използвайки името по плашещо фамилиарен начин. — Идва за камъните на времето и огледалото на Тот.

Джейк не отлепваше дланите си от това огледало. Египетският бог Тот бе върховен господар на мъдростта и времето.

— Камъните на времето са изключително мощни оръжия — обясни майка му и отстъпи назад. Заговори по-бързо като непрекъснато поглеждаше към изхода, очевидно за да прецени с колко време разполага, преди силите на Калверум Рекс да нахлуят в пирамидата. — Не мога да им позволя да ги вземат.

Джейк разбра. Той също бе свидетел на мощта, скрита в тези камъни. Извърна поглед към рубинения кристал. Той можеше да спира времето. Сега разбра предназначението на зеления кристал. Стрелката до бронзовата му купичка сочеше надясно или напред. Спомни си разпадналите се на прах тела на засегнатите от магията му. Зеленият кристал бе в състояние да ускорява времето.

— Джейк — повика го майка му, за да привлече вниманието му. — Властта на времето е само малка част от могъществото на тези камъни.

— Какво искаш да кажеш?

Тя потупа огледалото, което ги разделяше.

— Когато камъните бъдат поставени на мястото си, те могат да бъдат използвани, за да контролират огледалото на Тот и да отворят прозорец, с чиято помощ да надзърнеш в бъдещето или в миналото — и във времето, и в пространството. С това познание той може да властва във всички времена. Това не бива да се случи.

Джейк бе напълно съгласен с нея.

— Какво можем да направим?

Ревът на крилатия динозавър отекна за пореден път през огледалото от страната на майка му. Отвърна му звярът, който се намираше от страната на Джейк.

— Трябва да скрия два от камъните на времето, преди да стане прекалено късно — каза тя. — Магистър Улоф промени алхимията на камъка, който ще оставим. Той ще превърне защитната бариера около тази земя във вихрушка на времето.

Джейк разпозна името: Улоф. Беше го чул от бащата на Марика. Това бе лудият автор на ръкописа, посветен на бурята. Нищо чудно, че египтянинът знаеше толкова много по въпроса.

— Улоф ще скрие камъните на времето и вече е настроил часовника на баща ти така, че да открие скривалищата им… в случай, че ни потрябват отново.

Това обясняваше поведението на часовника, но камъните не бяха изгубени. Джейк бе открил изумрудения кристал, а неизвестно как Калверум Рекс бе успял да се сдобие с рубина. Споменаването на джобния часовник повдигна друг въпрос.

— Ами татко? Къде е той?

По лицето на майка му премина сянка.

— Нямам представа. Потегли преди три месеца с часовника. Оттогава не се е обаждал. Но след като приключа тук, ще тръгна по стъпките му. Не се тревожи. Ще го открия.

Джейк искаше да каже на майка си, че е намерил часовника в Калипсос, но тя се обърна към кристалите.

— Ще използвам рубинения кристал на времето, за да спра битката отвън — каза тя — и да ти осигуря времето, от което се нуждаеш.

— Време за какво? — извика той. — Какво трябва да направя?

Тя се обърна, изглеждаше безкрайно тъжна.

— Не мога да повярвам, че си тук. Че това бреме се е стоварило на твоите плещи, Джейк. Магистър Улоф прекара дълги години в изучаване на огледалото на Тот, използваше го много предпазливо, но въпреки това изгуби част от разсъдъка си. Той видя в него война, видя и пристигането в Дешрет на хора от Калипсос. Написах пророчество, за да могат бъдещите поколения да съхранят надеждата.

Джейк кимна. Това бе пророчеството на Лупи Пини.

— Но нямах никаква представа, че това ще бъдеш ти.

Тя отново го огледа от главата до петите, сякаш се опитваше да запомни всяка черта, всяка подробност, след което зад гърба й се появи египетски воин. Лицето на войника пребледня при вида на Джейк, но той очевидно нямаше време за губене:

— Магистър Пенелопе, трябва да тръгваме! Веднага!

Майка му вдигна длан към мъжа — жест, толкова познат, че сърцето на Джейк го заболя. Тя се обърна към огледалото и заговори бързо.

— Джейк, според изчисленията на магистър Улоф съществува начин да бъде счупено огледалото на Тот. За да стане това, аз трябва да го изключа в миналото, а вие да направите нещо много опасно в бъдещето.

— Какво?

Погледна зад рамото на Джейк, където стояха Марика и Ба’чук.

— За това ще бъдат необходими усилията и на трима ви. — Тя посочи камъните на времето в краката си. — След като огледалото помръкне тук, вие ще трябва да извадите всички камъни на времето и да ги поставите в грешните ъгли. — За да подчертае думите си, тя завъртя ръце по посока на часовниковата стрелка и погледна Джейк. — Ще бъде трудно.

Джейк си спомни необикновената сила, възпротивила се на подобен опит, но кимна:

— Ще се справим!

На устните на майка му се появи горда усмивка.

— Но какво ще се случи след това?

Усмивката й изчезна.

— Алхимията тук е много силна, тя засяга времето и пространството. Подобно действие би повредило времевата компонента. Но ответната реакция…, ако изчисленията на Улоф по отношение на разширяването на времето и пространствените полета са верни, тогава…

— Магистър Пенелопе! Веднага! — Думите на войника бяха подчертани от поредния рев на птерозавъра, достатъчно дълъг, за да писнат ушите им.

Майката на Джейк не му обърна внимание, а се наведе напред и притисна длани към неговите.

— Обичам те!

Впери очи в неговите, от което краката на момчето омекнаха.

— Мамо…

Сълзи покапаха по лицето му.

Преди да успее да каже още нещо, край ухото му се разнесе познатото жужене и крилатата змия полетя към огледалото. Явно не разбираше, че то не е врата към друга зала. Вместо да се удари в повърхността му обаче, уислингът премина през него и закръжи около главата на майка му.

Тя отстъпи назад — отначало изглеждаше стресната, после объркването й се замени с удивление.

— Уислинг! — отново погледна Джейк. — Къде го намери? Мислех, че последният уислинг е умрял преди векове.

Джейк искаше да зададе много по-важен въпрос и се приведе към огледалото.

— Но как успя да премине!

Майка му протегна ръка към крилатата змия и отвърна:

— Според легендата, тези създания са деца на времето. Улоф ги нарича драконите на Тот. Те могат да пътуват напред и назад във времето със същата лекота, с която рибата плува в реката. Никой не знае повече за тях.

Хрумна й нещо. Вдигна ръце и свали от врата си плетена кожена връвчица. На нея бе окачена миниатюрна флейта, изработена от животинска кост. Внимателно постави връвчицата с флейтата на врата на уислинга.

Зверчето изсъска с оголени зъби.

— Тихо, мъниче — успокои го тя и посочи огледалото. — Време е да си вървиш.

Уислингът й обърна гръб, изплющя сърдито с опашка и полетя към Джейк. Премина през огледалото, сякаш то бе облак дим, и се уви около врата на Джейк. Явно намираше товара си за прекалено тежък.

Джейк взе връвчицата и си я сложи. Огледа за миг флейтата и забеляза, че върху повърхността й са инкрустирани миниатюрни златни букви. Приличаха на скандинавски руни.

— Какво е това? — попита той и я скри.

Преди майка му да му отговори, прозвуча оглушителен рев. Египетският воин се втурна напред. Мрачното изражение на лицето му подсказваше, че е готов да грабне майка му и да я понесе на гръб. Хвана я здраво за ръка.

Тя не се възпротиви и хукна към триъгълника. Коленичи край рубинения кристал и махна с ръка на войника да вземе изумрудения. През цялото това време не откъсваше поглед от Джейк.

— Прибери се у дома. — Тя заговори така, сякаш се опитваше да даде цял куп напътствия с възможно най-малко думи. — Флейтата ще те закриля. Наближава голяма война, която ще се простре във времето. Остани си у дома. Двамата с баща ти ще те намерим.

Двамата с войника се наведоха над своите камъни на времето. По лицето й се стичаха сълзи, но тя се усмихна на Джейк.

— Кажи на сестра си, че я обичам…, че ми липсва.

Думите й потънаха в сподавени ридания.

Джейк се сети, че така и не бе успял да й разкаже за случилото се с Кейди, но как би могъл да го направи, така че да не я ужаси? Дали Кейди още бе статуя? Дали възкресяващата магия бе стигнала чак до Ка-Тор? Докато търсеше думи, с които да обясни случилото се — през цялото това време не откъсваше поглед от майка си — египетският воин извади изумрудения кристал и огледалото помръкна.

Джейк притисна чело към него, раменете му се затресоха от плач…

— Не…

Марика и Ба’чук се втурнаха да го хванат, докато той се плъзгаше по металната повърхност, разтърсен от сподавени ридания. Задържаха го, а Марика допря лицето си в неговото. Дори уислингът го погали нежно с езичето си по ухото.

— Колко трогателно… — изрече някой зад тях.

Джейк се обърна и скочи на крака.

В залата влезе Кре. На челото му гореше огън. Подире му нахълтаха жреци в черни раса. Едва сега Джейк осъзна, че екотът на битката, която се водеше около пирамидата, е заглъхнал. Сякаш за да потвърди това, птерозавърът на Калверум Рекс нададе последен триумфален рев, за да възвести края на вековната битка.

Джейк и приятелите му бяха изгубени.