Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и виещият сфинкс (22)

21.
Лош план

Утрото настъпи озарено в розово и донесе със себе си студ.

Завит в дебело кожено наметало, Джейк зъзнеше на борда на небесния кораб „Дъхът на Шу“. Това бе същият кораб, който ги бе довел в Ка-Тор предния ден. Повредите, нанесени по време на въздушната битка с харпиите, бяха отстранени, но тук-таме бяха останали следи от нея — белези и по самия кораб, и по телата на екипажа.

Небесният капитан Хор въртеше руля с една ръка, другата бе провесил в превръзка през рамо. Бяха се издигнали час преди изгрев под претекст да изпробват ремонтирания кораб. Въпреки че той си беше съвсем наред, а това бе само оправдание, за да го вдигнат във въздуха, Политор сновеше трескаво по палубата, за да се увери, че всичко работи както трябва.

Не след дълго Джейк разбра причината за тази суетня.

Погледна през парапета. Ка-Тор се простираше на две-три хиляди метра под тях, все още потънал в сенките на нощта. Видя очертанията на града, осветени от огньовете, запалени по крепостните стени. Политор му бе казал, че корабите им рядко се издигат толкова високо. Било необходимо огромно количество гориво, за да се нагрее балонът, който да издигне кораба на такава височина. А за да се задържат на нея, екипажът непрекъснато помпаше духалата и хвърляше в пещта цели чували с червеникави плодове.

На тази височина въздухът бе разреден и студен. Главата на Джейк пулсираше от болка, симптом за височинна болест, предизвикана от недостиг на кислород. А може би причината за главоболието му се криеше в неспокойния му сън. Чувстваше се изтормозен от кошмар, в който майка му бе преследвана от огромен гракил, бълващ огън. Когато се събуди, не можа да заспи отново, остана с отворени очи, вперени в мрака, измъчван от тревожни мисли за Кейди и приятелите си.

Дочу зад гърба си тих глас:

— По-добре хапни нещо.

Обърна се и видя Нефертити, приведена над димяща купичка каша. Ароматът на канела и подправки долетя до него на крилете на хладния бриз. Египетската принцеса бе загърната в дебело наметало.

— Трябва да съхраниш силите си — каза тя и му подаде купичката. — Чичо Шадуф ми каза веднъж, че ловецът е силен само ако стомахът му е пълен.

Джейк взе купичката с каша и седна на палубата. Започна да се храни с пръсти, какъвто бе местният обичай. Кашата разля топлина в тялото му и прогони усещането за студ.

Нефертити седна до него, обгърна коленете си с ръце и впери поглед в небето. Изглежда, че и тя не бе спала добре. Хапеше долната си устна, а цялото й лице излъчваше тревога.

— Ще ги спасим — каза Джейк. — Ще успеем.

Тя дълго мълча.

— Ами ако нещо се обърка? — Нефертити преглътна и сведе поглед към коленете си. — След като татко потъна в големия си сън, аз започнах да прекарвам повечето си дни в пустинята. Ловувах. А междувременно Кре е плел мрежата на своя заговор. Как можах да го пропусна?

Джейк предположи, че тези излети в пустинята са били нейният начин да преодолее загубата на баща си. Нефертити и Лейла бяха останали сам-самички и Кре бе успял да запълни празнината в живота им благодарение на красивата си външност и сладкодумните си приказки.

— Вината не е само твоя — изрече нечий дрезгав глас, долетял отвъд парапета.

Джейк и Нефертити се обърнаха и погледнаха надолу. Политор се бе надвесил навън през един люк и пристягаше някакви кабели по корпуса. Не откъсваше поглед от работата си, но думите му бяха предназначени за тях.

— Виновни сме всички. Онези, които носим яки — той почука с гаечния ключ бронзовия пръстен на врата си, — и онези, които не носят. Престорихме се, че не виждаме какво се случва около нас. Също като вас.

Джейк си спомни как всички в града се преструваха, че не забелязват изоставените къщи със зазидани прозорци, белязани със знака на Кръвта на Ка.

— Така човек губи свободата си — продължи Политор. — Зрънце по зрънце всеки ден.

Джейк си спомни нещо, което баща му бе казал по същия повод. Изрече го на глас.

— За да победи злото, достатъчно е добрите хора да не правят нищо.

— Ха, добре казано. — Политор кимна към момчето, сетне извърна небесносините си очи към Нефертити. — Народът на Ка-Тор, всички ние, бяхме заспали също толкова дълбоко, колкото баща ти.

Нефертити скочи на крака и отвърна с пламенен глас:

— Значи е време да се събудим!

От кърмата долетя вик.

— Започва се — каза Политор и се прибра в люка.

Джейк се изправи и откри Джер, застанал до небесен капитан Хор. Беше се надвесил над перилата, вдигнал далекоглед пред едното си око. Забърза към тях, като вземаше по две стъпалата, които го отделяха от средната палуба. Нефертити не закъсня да го последва.

— Народът се тълпи на арената — каза Джер. — Скоро първите лъчи на Ра ще докоснат обелиска и игрите ще започнат.

— Може ли да погледна? — попита Джейк.

Джер му подаде далекогледа. Хор измъкна още един изпод наметалото си и го подаде на Нефертити.

— Пригответе кораба! — извика капитанът.

Докато екипажът изпълняваше заповедите, момчето се надвеси над парапета и вдигна далекогледа. Необходими му бяха две-три секунди, за да фокусира лещите и да открие широката пясъчна арена, заобиколена от каменни трибуни.

— Някога тук се поставяха пиеси, гледахме циркови представления — тъжно промълви Нефертити.

— Сега това място е станало отвратително, кръв напоява пясъка и над него витае страх.

Далекогледът се оказа удивително мощен и показа на Джейк арената от птичи поглед. От всички посоки по тъмните още улици се стичаха хора. Като че цялото население на града идваше да наблюдава игрите, да стане техен свидетел. Скоро разбра, че този силен интерес съвсем не е доброволен. На светлината на факлите Джейк видя войници, които подкарваха хората като стадо към стадиона.

— Кре е решил да ознаменува с кръв възкачването си на престола — заяви Нефертити. — Иска да демонстрира силата си, да сплаши всички.

Нямаше сили да гледа повече, но Джейк продължи да наблюдава арената. Тя бе с размерите на футболен стадион, формата й бе овална, а полето, отредено за игрите, бе застлано с пясък. В центъра й се издигаше черен обелиск с позлатен връх, устремен към небесата. Мястото напомняше на колизеума в Калипсос с тази разлика, че игрите, които се организираха тук, бяха далеч по-смъртоносни.

— Вдигнете платната! — извика Хор.

Джейк се надвеси достатъчно, за да види как се отварят крилата на кораба, задвижвани от механизмите на средната палуба, задействани от екипажа. Костените ребра тракаха ли, тракаха, докато гумените платна най-сетне заеха местата си.

Джер се присъедини към момчето.

— Ще имаме само една възможност. Не бива да пропуснем подходящия момент.

Застанали рамо до рамо, те наблюдаваха града, ширнал се в нозете им. Джейк видя как първите слънчеви лъчи на новия ден пропълзяват първо през пустинята, сетне изкачват крепостните стени, прекосяват града и накрая достигат до арената.

Зрителите изпълваха стадиона, който бе обкръжен отвън от множество войници. Кре предизвикваше бунтовниците да направят опит да спасят пленниците. Никой от войниците обаче, не поглеждаше нагоре. А дори някой да вдигнеше поглед, небесният кораб летеше толкова високо, че нямаше да види нищо повече от точица в небето и да реши, че това е някой ястреб, който кръжи бавно в търсене на плячка.

Джер смушка Джейк и му посочи някакво място встрани от стадиона. Той насочи далекогледа си натам. По безлюдните улици, които водеха от западните квартали към арената, се движеше група мъже, предвождани от великан, когото Джейк позна въпреки разстоянието. Това беше Гримхорст, червенобрадият съдържател на „Кривият гвоздей“. Опърпаният на вид отряд, който той водеше след себе си, не би могъл да разгроми царската гвардия. Стражите ги превъзхождаха числено в съотношение четири към едно. Целта бе да отвлекат вниманието им, да ги подмамят, да ги ангажират. Надяваха се това да продължи толкова, колкото е необходимо на екипажа на „Дъхът на Шу“ да спаси затворниците.

Джейк отново насочи вниманието си към арената. Докато наблюдаваше стадиона със затаен дъх, видя как първите лъчи на утринното слънце докосват върха на обелиска. Той засия с невиждан блясък.

Зрителите по трибуните станаха на крака.

Малка групичка излезе на арената през една от портите.

В далечината прозвуча сигнална тръба.

Това бе сигналът, който Хор очакваше. От мястото си зад руля, той извика гръмогласно:

— Наведете носа! Пикирайте!

— Дръжте се! — предупреди ги Джер.

Джейк и Нефертити послушаха съвета му. В същия миг носът на кораба се наклони под опасен ъгъл. Нескончаемото бучене на пещта, разположена под балона, секна. Корабът потъна в мълчание, сетне се наклони под още по-остър ъгъл и се устреми надолу, пикирайки като ястреб, зърнал плячка.

Вятърът брулеше палубата. Една зле завързана бъчва се откъсна от въжетата си, затъркаля се по средната палуба и се разби на трески. Хор въртеше руля с една ръка и полагаше неимоверни усилия да превърне стремглавото им падане в спираловидно кръжене.

Джейк се държеше здраво за парапета, ушите му писнаха, когато в тях засвири вятърът. Трябваше да се сети да извади от раницата тапите си за уши, но тя бе завързана зад него, а той нямаше да пусне парапета, за да я вземе.

Единствената им надежда бе елементът на изненада. А за да изненадат Кре и стражите, атаката им трябваше да е мълниеносна. Джейк се извърна и видя на средната палуба отряд от петима души. Всеки от тях носеше на гърба си чифт крила.

Небесни ездачи.

Джейк продължаваше да сдържа дъха си. Имаше чувството, че пропадането им няма край, а то едва ли продължаваше повече от минута. Струваше му се, че всеки момент ще паднат на земята и ще се разбият на безброй тресчици като онази бъчва.

В този миг Хор извика с напрегнат глас:

— По мой сигнал! Изправете кила! Сега!

Носът на корабът изскърца, но се повдигна нагоре. Джейк усети, че стомахът му се преобръща. Крилата от двете страни на кораба затрептяха и разтресоха целия му корпус. Пещта избълва огън, който изпрати облаци горещ въздух във вътрешността на балона. Черното каучуково покритие на балона засия в тъмнорубинен цвят. Джейк очакваше да избухне в пламъци, но балонът издържа.

„Дъхът на Шу“ продължи да се движи в равномерна спирала.

Джейк рискува и надникна между пръчките на парапета. Небесният кораб се издигаше над арената на височината на пететажна сграда. Зрителите бяха залегнали по трибуните, ужасени от неочакваната му поява. Отдолу долитаха викове и плач.

Извън стадиона прозвучаха рогове. Идваха от запад.

Представи си как Гримхорст и хората му нападат стражите, за да им спечелят малко време, през което да измъкнат затворниците от арената.

Джейк се изправи и се надвеси над парапета. Марика, Пиндор и Ба’чук тичаха по пясъка. В ръцете си стискаха сопи и копия. Кейди, въоръжена със своята сабя, помагаше на куцащия Шадуф да се измъкне в противоположната посока.

Джейк огледа пясъка, опитваше се да разбере какво ги е уплашило. Арената обаче беше празна. Нима появата на кораба бе уплашила и тях? Надвеси се още. Но никой от приятелите му не поглеждаше нагоре. Вместо това, те гледаха надолу.

Докато оглеждаше арената, една огромна перка проряза пясъка.

— Пясъчна акула! — възкликна Нефертити. — Кожата й е здрава като камък, почти невъзможно е да я убиеш.

Джейк забеляза още две перки, които кръжаха около обелиска.

— Ще спасим приятелите ти — каза Джер и даде знак на Хор.

Последва пронизително изсвирване. Небесните ездачи скочиха от парапета и пикираха към арената. За секунда полетяха като камъни, сетне крилата им се отвориха широко, а от раниците на гърбовете им изскочиха пламъци. Така своеобразните планери се превърнаха в миниатюрни реактивни самолети.

Всеки небесен ездач се насочи към някого от затворниците.

Но щяха ли да ги достигнат навреме?

Гръбната перка на една от акулите изчезна под пясъка, когато хищникът наближи бягащото трио. Приятелите му видяха атаката й, разделиха се и хукнаха в различни посоки, точно когато пясъкът се разтвори и разкри паст, пълна с остри зъби. Акулата подскочи нагоре, изложи на показ по-голямата част от змиевидното си тяло, сетне падна и се скри под пясъка.

Въпреки това Джейк успя да я огледа добре. Чудовището представляваше кръстоска между змия и някаква първобитна риба-ръкоперка. Нямаше очи, само зъби, мускули и здрава люспеста кожа, съвършеният пустинен хищник.

Един от небесните ездачи се спусна, улови Пиндор за раменете и го вдигна във въздуха. Друг успя да сграбчи Ба’чук за едната ръка. Двамата небесни ездачи отнесоха улова си на борда на кораба.

Третият се понесе над пясъка към Марика, но преди да успее да стигне до нея, друга акула изскочи от пясъка, привлечена вероятно от топлината, която пламъците излъчваха. Ездачът се опита да я заобиколи, но тя успя да захапе едното му крило. Небесният ездач падна на земята и се претърколи сред пламъци и парчета от крилата. Удари се в каменната ограда на арената и не помръдна.

Джейк стисна парапета толкова здраво, че кокалчетата му побеляха.

Марика продължи да бяга, явно се опитваше да стигне до Кейди и Шадуф, но те се намираха в другия край на арената. Двамата небесни ездачи не успяха да уловят Кейди и Шадуф при първото си захождане, тъй като в последния момент бегълците отскочиха встрани, за да избегнат две пясъчни акули.

Пясъкът експлодира, когато двата хищника се сблъскаха и започнаха да се бият помежду си.

Кейди и Шадуф запълзяха по пясъка в опит да се отдалечат от мястото на схватката.

Тогава изникна нов проблем.

Стражите нахлуха по най-долните редове и заобиколиха арената.

Вдигнаха лъковете си.

Стрелците започнаха да обстрелват кораба и небесните ездачи. Една стрела се заби в крака на Шадуф и го прикова към пясъка. Доловили миризмата на кръв, двете биещи се акули се втурнаха към стареца.

Друг небесен ездач се гмурна сред дъжд от стрели, сграбчи Кейди за яката на блузата й и я вдигна във въздуха.

— Пусни ме! — извика тя и понечи да се отскубне, очевидно за да помогне на Шадуф.

Желанието й се сбъдна. Стрела порази раницата на гърба на небесния ездач. Тя избухна в пламъци, а експлозията запрати и двамата на пясъка. Мъжът бързо свали крилата си и угаси пламъците, плъзнали по панталоните му.

Кейди потърси сабята, която бе изтървала, намери я и се втурна към Шадуф.

Ездачът понечи да я последва, но земята се разтвори под краката му. Извика от ужас, когато пясъчната акула го замъкна под земята.

Планът им се проваляше. Дори небесните ездачи, уловили Пиндор и Ба’чук, не можеха да се върнат на кораба, заради дъжда от стрели.

— Свали ни по-долу! — извика Хор от кърмата, където държеше здраво руля. — Хвърлете въжета!

Бученето на духалата заглъхна и сянката на големия кораб се спусна ниско над арената. „Дъхът на Шу“ продължи да се спуска, докато килът му не остърга върха на обелиска.

Част от моряците хвърлиха въжета, докато останалите започнаха да обстрелват стрелците, използвайки всичко, което им попадне под ръка, включително огнени кълба, които избухваха сред стражите. Неколцина стрелци паднаха на пясъка, обгърнати от пламъци.

Джейк забеляза Кейди точно под себе си. Сестра му бе помогнала на Шадуф да се изправи, но около тях кръжаха акули, подплашени от пламъците и хаоса. Двамата не можеха да достигнат кораба.

Нефертити свали наметалото си. Беше облякла дрехите си за лов, а на кръста си носеше меч.

— Ще помогна на сестра ти и на чичо ми! Погрижи се за твоя приятел!

С тези думи тя спринтира към едно от въжетата и се преметна през парапета. Увлечен от устрема й, Джейк се пресегна към друго въже, но спря за миг, за да пъхне една запалителна бомба в раницата си.

Някой извика от палубата:

— Джейк! Недей! Това е сигурна смърт!

Джер стоеше на кърмата, вдигнал щит, за да предпази Хор от стрелците, които се опитваха да прострелят капитана на кораба. Щитът бе набоден със стрели като игленик.

Той извика отново:

— Трябва да тръгваме с тези, които успяхме да спасим!

Джейк не го послуша, а се надвеси над перилата. Видя Марика, опряла гръб в обелиска, а една акула се бе устремила към нея. Не можеше да остави приятелите си… нито един от тях.

Хвана въжето и се спусна на земята. В мига, в който краката му докоснаха пясъка, той хукна към Марика.

Забеляза Нефертити от лявата си страна. Тя бе завързала своето въже за кръста си. Когато то се опъна, тя подскочи във въздуха, прелетя над кръжащите акули и се приземи до Кейди и Шадуф.

Джейк насочи вниманието си изцяло към Марика. Извика й:

— Ще подмамя акулата към мен! Тичай към въжетата на кораба!

В изумрудените й очи проблесна ужас, но тя кимна.

Джейк свали раницата си и извади швейцарското си ножче. Отвори острието му и поряза дланта си, докато тичаше. Изпита такава болка, все едно бе сложил ръката си върху горещ котлон. Когато приближи достатъчно обелиска, свърна встрани и се протегна. От свития му юмрук потече кръв и покапа по пясъка.

Погледна през рамо и видя кръжащата акула да се насочва в неговата посока, привлечена от прясната кръв.

— Тичай! — извика той.

Марика се подчини. Джейк послуша собствения си съвет. Хукна с намерението да заобиколи обелиска и да се върне обратно на кораба. Трябваше обаче да попречи на акулата да го последва.

Прибра ръка към гърдите си, за да спре кървенето. Бръкна в раницата за запалителната бомба.

Експлозията е най-доброто средство да прогониш хищник, тръгнал по дирите ти.

Стиснал огненото кълбо, той отскочи няколко стъпки встрани, досущ като куотърбек, който очаква пас.

Перката на акулата изскочи от пясъка на два метра от него. Явно хищникът се бе придвижил по-бързо от очакваното.

Не можеше да чака повече. Подскочи, завъртя се и хвърли бомбата към перката. Изгуби равновесие и се просна върху пясъка, разпиля съдържанието на отворената си раница, сетне запълзя на четири крака.

Доста непохватно, но поне мерникът му бе точен.

Огненото кълбо удари перката, сетне отскочи и се затъркаля безобидно по пясъка. Засечка.

Положението не беше никак розово.