Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (91)

61
Добро за зло

„В бурята се пробуждам, падам, въртя се, скърбя.“

Каканев 1173 г., 13 секунди преди смъртта. Обект: градски стражник.

— Как можеш да си толкова сигурен, че е бил той, Далинар? — попита го внимателно Навани.

Той поклати глава.

— Сигурен съм. Беше Нохадон.

Изминали бяха няколко часа от края на видението. Навани бе оставила писалището си и сега седеше в по-удобен стол до Далинар. Ренарин се разполагаше насреща и им правеше компания заради благоприличието. Адолин бе излязъл, за да състави отчета за щетите от бурята. Изглеждаше много обезпокоен от това, че виденията се бяха оказали истински.

— Но човекът, когото видя, не произнесе името — каза Навани.

— Той беше, Навани.

Далинар загледа някъде над главата на Ренарин, в стената от гладка кафява скала, изработена чрез Превръщане.

— Имаше властно излъчване. Тежестта на големи отговорности. Царственост.

— Може да е бил някой друг крал — възрази тя. — Нали отхвърли предложението ти да напише книга.

— Просто не беше времето да започне да я пише. Толкова много смърт… бе притиснат от някаква голяма загуба. Отче на Бурите! Девет от всеки десет души загинали във война. Можете ли да си представите такова нещо?

— Опустошенията — каза Навани.

Обедини хората… Истинското Опустошение идва…

— Имаш ли сведения за Опустошенията? — попита я Далинар. — Не приказките на ардентите. Исторически сведения?

Навани държеше в ръка чаша виолетово вино; на ръба на чашата се бяха появили капчици от кондензацията.

— Да, но аз не съм този, когото трябва да питаш. Ясна е историкът.

— Мисля, че видях последиците от едно. Аз… може и да съм видял трупове на Пустоносни. Може ли това да ни даде повече доказателства?

— Нищо, което да е толкова сигурно като езика.

Навани отпи от виното си.

— Опустошенията са нещо от старите предания. Може да се твърди, че си си представил това, което си очаквал да видиш. Но тези думи — ако можем да ги преведем, никой няма да може да оспори, че си видял нещо истинско.

Дъската й за писане лежеше на ниската масичка между тях; върху хартията внимателно бяха положени мастило и писец.

— Смяташ ли да казваш на други за виденията ми? — попита я Далинар.

— Как иначе ще обясним какво става с теб?

Далинар изпита колебание. Как би могъл да обясни? От една страна, бе облекчаващо да узнае, че не е луд. Ами ако някаква сила се опитваше да го подведе с тези видения и използваше образите на Нохадон и Сияйните, защото той ги смяташе за заслужаващи доверие?

Сияйните рицари са паднали, припомни си Далинар. Изоставили са ни. Някои от другите ордени може и да са се обърнали против нас, както гласят легендите. Във всичко това имаше нещо обезпокоително. Разполагаше с поредния камък, за да изгради отново основата на личността си, но най-важното все още оставаше нерешено. Да вярва ли на виденията или не? Не можеше отново да им вярва безпрекословно, не и след като възраженията на Адолин предизвикаха истински тревоги у него.

Смяташе, че докато не установи източника им, не може да разказва за тях.

— Далинар — каза му Навани и се наведе напред. — В лагерите говорят за твоите епизоди. Дори жените на офицерите ти се чувстват неловко. Мислят си, че се боиш от бурите или че имаш заболяване на ума. Това ще те оправдае.

— Как? Като направи от мен някакъв мистик? Мнозина ще помислят, че тези видения са твърде близко до пророчество.

— Ти виждаш миналото, татко — каза Ренарин. — Това не е забранено. А ако Всемогъщият ги изпраща, то как тогава хората ще възразяват?

— Адолин и аз говорихме с ардентите — отвърна му Далинар. — Твърдят, че било много невероятно това да идва от Всемогъщия. Ако решим, че на виденията трябва да се вярва, много хора няма да са съгласни с мен.

Навани се облегна, отпиваше вино; свободната ръка лежеше в скута й.

— Далинар, синовете ти ми казаха, че веднъж си потърсил Старата Магия. Защо? Какво поиска от Нощната пазителка, и какво проклятие ти даде тя в отплата?

— Казах им, че срамът си е мой — отвърна Далинар. — И няма да го разкривам.

Тишина. Дъждът след бурята бе спрял да тропа по покрива.

— Може да е важно — най-накрая каза Навани.

— Беше отдавна. Много преди виденията да започнат. Не мисля, че е свързано с тях.

— Може и да е.

— Да — отстъпи той. Нямаше ли този ден да спре да го преследва? Не беше ли достатъчно, дето загуби всякакви спомени за жена си?

Какво мислеше Ренарин? Би ли заклеймил баща си за такъв голям грях? Далинар се застави да вдигне поглед и срещна очите зад очилата на сина си. Странно, но Ренарин не изглеждаше притеснен. Само замислен.

— Съжалявам, че трябваше да станете свидетели на срама ми — изрече Далинар и погледна Навани.

Тя махна пренебрежително.

— Обръщането към Старата Магия е обида за светилищата, но наказанията им за нещо такова никога не са сурови. Предполагам, че не е трябвало да правиш много, за да се пречистиш.

— Ардентите наредиха да раздам сфери на бедните — отговори Далинар. — И трябваше да поръчам молитви. Нищо от това не отстрани последиците от чувството ми за вина.

— Ще се изненадаш колко много набожни светлооки се обръщат към Старата Магия в един или друг момент от живота си. Поне тези, които могат да изминат пътя до Долината. Но все пак се питам дали не е свързано.

— Лельо — обърна се Ренарин към нея. — Наскоро поисках няколко книги за Старата Магия. Съгласен съм с неговото мнение. Това не ми прилича на работа на Нощната пазителка. Тя раздава проклятия в замяна на удовлетворените от нея дребни желания. Винаги едно проклятие и едно желание. Татко, смятам, че знаеш какви са били и двете неща?

— Да. Точно знам проклятието си и то не е свързано с това.

— Тогава не можем да обвиняваме Старата Магия.

— Да — отвърна му Далинар. — Но леля ти е права да пита. Истината е, че нямаме никакво доказателство, че това идва от Всемогъщия. Нещо иска аз да знам за Опустошенията и за Сияйните рицари. Може би трябва да се запитаме защо.

— Какво са били Опустошенията, лельо? — запита я Ренарин. — Ардентите говорят за Пустоносните. За човешкия род, за Сияйните и за война. Но какво са били те в действителност? Знаем ли нещо определено?

— Сред писарите на баща ти има фолклористи, които ще ти помогнат повече по този въпрос.

— Може би — додаде Далинар, — но не съм сигурен на коя от тях мога да се доверя.

Навани замълча.

— Вярно. Е, доколкото знам, няма оцелели съвременни разкази. Било е много отдавна. Спомням си, че митът за Парасафи и Надрис споменава Опустошенията.

— Парасафи — вметна Ренарин. — Тази, която е намерила каменните семена.

— Да — отвърна му Навани. — За да възстанови загиналия си народ, изкачила върховете на Дара — митът сочи различни днешни планински вериги като истинските планини на Дара — за да намери камъни, докоснати от самите Вестители. Донесла ги на смъртното легло на Надрис и събрала семето му, за да даде живот на камъните. Пръкнали се десет деца, с които тя създала нов народ. Май се наричаха Марна.

— Произходът на макабаките — каза Ренарин. — Майка ми разказа тази история, когато бях дете.

Далинар поклати глава.

— Родени от скалите?

Старите истории рядко му звучаха смислено, макар че светилищата бяха канонизирали много от тях.

— Този мит споменава за Опустошенията в началото — продължи Навани. — Твърди, че те са унищожили народа на Парасафи.

— Но какво са били те?

— Войни — Навани отпи от виното. — Пустоносните са идвали отново и отново, опитвали са да прогонят хората от Рошар обратно в Преизподнята. Както са прогонили човешкия род — и Вестителите — от Селенията на Покоя.

— Кога са били създадени Сияйните рицари? — попита Далинар.

Навани сви рамене.

— Не знам. Може би са били воини от някое кралство или пък първоначално са били група наемници. Това лесно обяснява как са могли да станат тирани.

— Виденията ми не посочват да са били тирани — продължи той. — Може би това е истинската цел на виденията. Да ме накарат да повярвам в лъжи за Сияйните. Да ме накарат да им повярвам, може би да опитат да ме подмамят да повторя падението и предателството им.

— Не знам — обади се скептично Навани. — Не мисля, че си видял нещо неистинно за Сияйните. Легендите са единодушни, доколкото може да се каже за легенди, че Сияйните не винаги са били толкова лоши.

Далинар стана и погледна почти празната чаша, отиде до масичката с напитките и я напълни отново. Откритието, че не е луд, би трябвало да помогне нещата да се изяснят, но вместо това го остави по-неспокоен. Ами ако Пустоносните стояха зад виденията? Според някои от чутите от него истории те можеха да овладяват телата на хората и да ги карат да вършат зло. А ако бяха от Всевишния, каква бе целта им?

— Трябва да помисля за всичко това — завърши той. — Денят беше дълъг. Моля, бих желал да остана насаме с мислите си.

Ренарин стана, сведе глава в знак на уважение и се насочи към вратата. Навани стана по-бавно; лъскавата й рокля прошумя, докато поставяше чашата си на масата, а после отиде да вземе болкоуспокояващия фабриал. Ренарин излезе, Далинар отиде до вратата и зачака Навани да доближи. Нямаше намерение отново да я остави да му заложи капан, докато са насаме. Войниците му бяха там, и тя можеше да ги види. Добре.

— Въобще ли не си доволен? — запита го тя и се опря с една ръка на касата на вратата.

— Доволен?

— Не полудяваш.

— Но не знаем дали не съм манипулиран или не. Всъщност сега има повече въпроси от преди.

— Виденията са благословия — отговори му тя и положи свободната си ръка на неговата. — Усещам го, Далинар. Не виждаш ли колко е хубаво?

Далинар срещна красивите й светловиолетови очи. Бе толкова разсъдлива и умна. Колко желаеше да може да й се довери напълно.

Към мен е проявявала само чест. Никому не каза за плановете ми да абдикирам. Досега не се е опитала да използва виденията ми срещу мен. Засрами се, че някога се е притеснявал, че тя може и да го направи.

Тя бе чудна жена, Навани Колин. Чудна, великолепна, опасна жена.

— Виждам още притеснения — изрече той. — И още опасности.

— Но, Далинар, учените, историците и фолклористите могат само да си мечтаят за твоите изживявания! Завиждам ти, макар и да твърдиш, че не си виждал забележителни фабриали.

— Древните не са имали фабриали, Навани. Сигурен съм в това.

— И това променя всичко, което сме смятали, че знаем за тях.

— Предполагам.

— Хайде, Далинар — въздъхна тя. — Нищо ли вече не пробужда страст в теб?

Далинар вдиша дълбоко.

— Твърде много неща, Навани. Отвътре се усещам като кълбо змиорки, чувствата ми лазят едно върху друго. Истината за тези видения е обезпокоителна.

— Въодушевяваща — поправи го тя. — Наистина ли имаш предвид онова, което каза по-рано? Че ми се доверяваш?

— Аз ли съм го казал?

— Каза, че не се доверяваш на писарите си и ме помоли да запиша виденията. В това има определено допускане.

Ръката й все още бе върху неговата. Тя протегна скритата си ръка и затвори вратата към коридора. Той за малко да я спре, но се въздържа. Защо?

Вратата се затвори. Бяха сами. А тя беше толкова красива. Умните, будни очи, светещи от живот.

— Навани — обърна се той към нея и потисна желанието си. — Пак правиш това. — Защо ли я остави?

— Да — отговори тя. — Аз съм упорита жена, Далинар.

В тона й нямаше и следа от игривост.

— Това не е прилично. Брат ми… — той се пресегна към вратата, за да я отвори отново.

— Брат ти — Навани се изплю и по лицето й проблесна гняв. — Защо всички трябва все да се занимават с него? Всеки се безпокои толкова много за един мъртъв човек! Той не е тук, Далинар. Няма го. Липсва ми. Но ми липсва много по-малко, отколкото на теб.

— Пазя паметта му — твърдо отсече Далинар с ръка на резето на вратата.

— Чудесно! Радвам се, че го правиш. Но изминаха шест години и в мен виждат само жената на един покойник! Останалите жени ме забавляват с клюки, но не ме допускат в политическите си кръгове. Мислят ме за реликва. Искаш ли да знаеш защо дойдох толкова бързо?

— Аз…

— Върнах се — продължи тя — понеже нямам дом. От мен се очаква да стоя настрана от важните събития, тъй като съпругът ми е мъртъв! Да се разтакавам наоколо, глезена, но пренебрегвана. Карам ги да се чувстват неудобно. Кралицата, другите жени в двора.

— Съжалявам — произнесе Далинар. — Но аз не…

Тя вдигна свободната си ръка и го удари с нея по гърдите.

— Няма да приема това от теб, Далинар. Бяхме приятели още преди да срещна Гавилар. Все още ме познаваш като човек, а не като сянка от отдавна рухнала династия. Нали?

Погледна го умоляващо.

Кръв на бащите ми, помисли изненадан Далинар. Тя плаче. Две малки сълзи.

Рядко я бе виждал така открита.

И ето, че я целуна.

Бе грешка. Знаеше го. И все пак я хвана, прегърна я здраво и притисна устни в нейните, неспособен да се сдържи. Тя омекна в ръцете му. Усети солта на сълзите й; те се стекоха до нейните устни и се спряха в неговите.

Отне дълго време. Много дълго. Чудно дълго. Умът му крещеше, като прикован затворник, заставен да наблюдава нещо ужасно. Но една частица от него бе искала това в продължение на десетки години — десетилетия, през които гледаше как брат му ухажва, взема и след това задържа единствената жена, която младият Далинар беше искал някога.

Бе си обещал никога да не допуска това. Бе отрекъл чувствата си към Навани в мига, в който Гавилар спечели ръката й. Далинар беше отстъпил.

Но усетът за нея — уханието й, топлината й — беше твърде сладък. Като избуяващо ухание той отми вината. За момент докосването изличи всичко. Не си спомняше страха при виденията, притесненията за Садеас, срама от миналите грешки.

Можеше да мисли само за нея. Красива, проницателна, деликатна и едновременно — силна. Притисна се до нея — нещо, на което да се опре, когато целият свят се бе обърнал срещу него.

Най-накрая прекрати целувката. Тя го погледна изненадано. Духчетата на страстта, подобни на мънички кристални снежинки, летяха във въздуха около тях. Отново го заля вината. Внимателно опита да я отблъсне, ала тя се хвана здраво за него.

— Навани — изрече той.

— Тихо — тя притисна глава до гърдите му.

— Не можем…

— Тихо — повтори тя по-настойчиво.

Той въздъхна, но не я пусна.

— Нещо лошо става с този свят, Далинар — тихо започна тя. — Кралят на Я Кевед е бил убит. Чух го току-що днес. Убит от шински Мечоносец в бели дрехи.

— Отче на Бурите! — отвърна Далинар.

— Нещо се случва — каза тя. — Нещо по-сериозно от войната ни тук, по-сериозно от Гавилар. Чувал ли си за странните неща, които казват умиращите? Повечето хора не обръщат внимание, но лекарите говорят за това. Бурегадателите шепнат, че бурите стават по-силни.

— Чувал бях — отвърна й той; трудно му беше да изрече думите, както бе омаян от нея.

— Дъщеря ми търси нещо — продължи Навани. — Понякога ме плаши. Толкова е настойчива. Убедена съм, че е най-интелигентната личност, която някога съм познавала. Нещата, които изследва… Далинар, тя вярва, че наближава нещо много опасно.

Слънцето доближава хоризонта. Вечната Буря идва. Истинското Опустошение. Нощта на Скърбите…

— Имам нужда от теб — каза Навани. — Знаех го от години, ала се боях, че вината ще те унищожи. Но не можах да остана настрана. Не и при начина, по който се отнасят с мен. Не и при това, което се случва по света. Уплашена съм, Далинар, и се нуждая от теб. Гавилар не бе мъжът, за когото всички го вземаха. Обичах го, но той…

— Моля те — спря я Далинар. — Не говори лошо за него.

— Хубаво.

Кръв на бащите ми! Ароматът й не можеше да напусне ума му. Усещаше се схванат, хванат за нея като някой, опрял се на камък по време на буря.

Тя го погледна.

— Добре, нека го кажем така — аз обичах Гавилар. Но теб обичам много повече от това. И съм уморена да чакам.

Той затвори очи.

— Как ще стане това?

— Ще намерим начин.

— Ще ни презрат.

— Лагерите и така не ми обръщат внимание и пръскат лъжи и слухове за теб. Какво повече могат да ни направят?

— Ще намерят какво. Засега светилищата не ме осъждат.

— Гавилар е мъртъв — повтори Навани и облегна глава на гърдите му. — Не съм била невярна съпруга приживе, макар Отецът на Бурите да е свидетел, че имах истинско основание. Светилищата могат да говорят, каквото си искат, но Аргументите не забраняват нашето обвързване. Традицията е различна от доктрината, а аз няма да се сдържам заради страха да не засегна някого.

Тя скръсти ръце. Далинар можеше да усети докосването на скритата й ръка на гърба си. Нежно докосване като за член на семейството.

— Не съм дошла, за да те утешавам, Далинар. Точно обратното.

— Моля те. Трябва ми време за размисъл.

— Няма да те оставя да ме отблъснеш. Няма да забравя, че това стана. Няма…

— Навани — той я отблъсна нежно. — Няма да те изоставя. Това е обещание.

Тя го изгледа, после на лицето й се показа тънка усмивка.

— Добре. Но днес ти започна нещо.

— Аз ли го започнах? — попита я той. Бе едновременно развеселен, объркан, притеснен и засрамен.

— Целувката бе твоя, Далинар — отбеляза нехайно тя, отвори вратата и излезе в преддверието.

— Ти ме прелъсти.

— Какво? Прелъстила съм те?

Погледна го отново.

— Далинар, никога не съм била по-открита и честна.

— Зная — отвърна й той усмихнато. — Това бе прелъстителното.

После леко затвори вратата и въздъхна.

Кръв на бащите ми, защо тези неща никога не може да са прости?

И все пак, противно на собствените му разсъждения, Далинар имаше чувството, че като става по-лош, светът става и по-добър.