Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (81)

54
Безмислен

„Бремето на деветима вече е мое. Защо трябва да нося лудостта на всички тях? О, Всемогъщи, освободи ме.“

Палахесес, 1173, неизвестно колко секунди преди смъртта. Обект: богат светлоок. Записано от втора ръка.

Студеният нощен въздух предвещаваше скорошното идване на няколко седмици зима. Далинар беше облечен в дълъг и дебел мундир, панталони и риза. Мундирът се закопчаваше стегнато отстрани и в яката; отзад и отстрани стигаше чак до глезените, разкроен в кръста като пелерина. Навремето може би са ги носили с такама, но Далинар не харесваше подобната на пола дреха.

Предназначението на униформата не беше да следва модата или да спазва традицията, а да го направи лесно различим за хората му. Не би имал никакви проблеми с другите светлооки, ако те поне носеха своите цветове.

Стъпи на кралския остров за пиршества. Отстрани, където обикновено стояха мангалите, сега имаше поставки за онези нови фабриали, които излъчват топлина. Потокът между островчетата се беше свил до струйка; по възвишенията топенето на леда беше спряло.

На пира тази вечер присъстваха малко хора, което не личеше на кралския остров, а по-скоро на останалите четири. Имаше ли достъп до Елокар и върховните принцове, гостите биха дошли на пира дори и посред буря. Далинар крачеше по главната алея, когато Навани — седнала на трапеза за дами — срещна погледа му. Тя се извърна, може би при спомена за резките му думи при последната им среща.

Шутът не беше на обичайното си място, откъдето да обижда посетителите на кралския остров; всъщност, не се мяркаше въобще. Не е чудно, каза си Далинар. Шутът не обичаше да е предсказуем; последните няколко тържества беше прекарал на пиедесталчето си и свадливо обиждаше гостите. Вероятно беше преценил, че тази тактика вече е изхабена.

Присъстваха всички останали върховни принцове — деветима. Отношението им към Далинар беше станало сдържано и студено, откак отказаха молбите му да се бият заедно. Сякаш самото предложение ги обиждаше. По-дребните светлооки се съюзяваха, ала един върховен принц беше като същински крал. Другите принцове бяха негови съперници и трябваше да бъдат държани на ръка разстояние.

Далинар прати един слуга да му донесе храна и се разположи на масата. Забави се, понеже приемаше доклади от ротите, които беше отзовал, затова щеше да се храни последен. Повечето от другите гости вече бяха започнали да общуват. Вдясно дъщерята на един от офицерите свиреше за група слушатели спокойна мелодия на флейта. Вляво три дами бяха отворили стативи и рисуваха портрети на един и същ мъж. За жените се знаеше, че се предизвикват на дуели също като Мечоносците, въпреки че те рядко използваха тази дума. Техните дуели все се наричаха „приятелски състезания“ или „игри на таланта“.

Вечерята на Далинар пристигна: задушен стагъм — кафеникаво кореноплодно, което вирееше в дълбоки локви — върху подложка от варен талев. Зърното беше набъбнало от вода, а цялото ястие киснеше в гъста и пиперлива кафява заливка. Далинар измъкна ножа и си отряза кръгче от зеленчука. Използва същия нож да насипе отгоре талев, сгъна кръгчето, улови го с два пръста и почна да яде. Тази вечер храната беше щедро подправена и люта, вероятно заради студа, и това беше приятно на Далинар. Парата от чинията беше като мъглица пред него.

Засега нямаше отговор от Ясна относно неговото видение. Навани твърдеше, че ще успее и тя самата да открие нещо по въпроса. Тя беше прочут учен, ала интересите й бяха повече свързани с фабриалите. Далинар я погледна. Глупаво ли постъпи, като я обиди така? Щеше ли тя да използва срещу него нещата, които й бяха известни за виденията му?

Не, отговори той. Навани не би постъпила така дребнаво. Навани изглежда наистина се вълнуваше от него, въпреки че привързаността й не беше пристойна.

Столовете около Далинар останаха празни. Превръщаше се в парий — първо заради това, че говореше за Кодекса, после заради опитите да накара принцовете да работят с него и най-сетне — заради разследването на Садеас. Нищо чудно, че Адолин се тревожеше.

Внезапно някой се плъзна на стола до него. Човекът се бранеше от студа с черно наметало. Не беше от върховните принцове. Кой би дръзнал…

Натрапникът свали качулката — показа се острото лице на Шута. То се състоеше само от черти и върхове — остър нос, остра брадичка, тънки вежди, проницателни очи. Далинар въздъхна и зачака неизбежния порой от прекалено остроумни шеги.

Шутът обаче не продума. Разглеждаше множеството с напрегнато изражение.

Да, помисли Далинар. Адолин е прав и за него. Самият Далинар по-рано съдеше Шута твърде сурово. Не беше глупак като някои от предшествениците си. Шутът си седеше все така мълчаливо и Далинар предположи, че може би това е шегата за тази вечер — да седи до хората и да ги изнервя. Не беше много забавно, но принцът често не успяваше да схване хумора на Шута. Може и да беше нещо изключително остроумно, ако можеш да го разбереш. Далинар се върна към вечерята си.

— Ветровете се променят — прошепна Шутът.

Далинар го изгледа.

Шутът присви очи и заразглежда нощното небе.

— Това продължава вече с месеци. Вихрушка. Надига се и ври, върти ни отново и отново. Както светът се върти, ала ние не можем да го усетим, понеже сме твърде свързани с него.

— Светът се върти. Що за глупост е това?

— Глупостта на хората, които ги е грижа, Далинар. И интелигентност на хората, които не ги е грижа. Вторите зависят от първите и често се възползват от тях. Първите не разбират вторите с надеждата, че са по-подобни. А всички техни игри крадат от нашето време. Секунда след секунда.

— Шуте — отговори Далинар с въздишка — тази вечер не съм достатъчно умен за това. Извини ме, ако не схващам целта ти, но наистина нямам представа какво искаш да кажеш.

— Знам — рече Шутът и го погледна открито. — Адоналсиум.

Далинар се свъси още повече.

— Какво?

Шутът огледа лицето му.

— Чували ли сте тази дума?

— Адо… какво?

— Нищо — каза Шутът. Изглеждаше угрижен, не приличаше на себе си. — Глупости. Безсмислици. Дрън-дрън. Не е ли странно, че бръщолевениците често съдържат звуците на други думи, накълцани и разглобени, после съшити в нещо на пръв поглед подобно, ала съвършено различно?

Далинар се намръщи.

— Питам се дали това може да се направи и с човек. Да го разкъсаш; чувство по чувство, парче по парче, кървав къс по кървав къс. После да сглобиш нещо друго, като дисиански аимианец. Ако стъкмите някога човек по този начин, Далинар, имайте грижа да го наречете на мен, Неразбираем или пък Безсмислен.

— Та това ли е твоето име? Истинското ти име?

— Не, приятелю — отвърна Шутът и се надигна. — Изоставих истинското си име. Но до следващата ни среща със сигурност ще измисля някое остроумно име, с което да се обръщате към мен. А дотогава Шут върши работа. Ако много настоявате, можете да ми казвате Хоид. Пазете се; Садеас ще направи някои разкрития тази вечер, ала какви — не знам. Всичко хубаво. Съжалявам, че не Ви обидих повече.

— Шуте, тръгваш ли си?

— Трябва. Надявам се да се върна. И ще го направя, ако не ме убият. Вероятно бездруго ще се върна. Предайте извиненията ми на Вашия племенник.

— Той няма да е доволен. Привързан е към тебе.

— Да, това е една от по-прекрасните му черти. Други такива са, че ми плаща, че ми позволява да ям от неговата скъпа храна и че ми дава възможността да се подигравам с приятелите му. На вселената обаче безплатната храна й се зловиди. Пазете се, Далинар. Животът става опасен, а Вие се намирате в центъра на всичко това.

Шутът кимна веднъж и се отдръпна в мрака. Вдигна качулката си и скоро Далинар вече не можеше да го различи в нощта.

Върна се към вечерята си. Садеас ще направи някои разкрития тази вечер, ала какви — не знам. Шутът рядко грешеше, макар че почти винаги се изразяваше странно. Наистина ли щеше да си тръгне, или щеше да остане в лагера и утре сутрин да се смее на шегичката, която си е направил с Далинар?

Не, това не беше шегичка, рече си той. Махна на един старши слуга в черно и бяло.

— Доведи големия ми син.

Слугата се поклони и се оттегли. Далинар мълчаливо дояде вечерята си, като току поглеждаше към Садеас и Елокар. Вече не бяха на трапезата и затова съпругата на Садеас се беше присъединила към компанията им. Иалаи беше засукана жена, за която говореха, че си боядисва косата. Това показваше чуждоземна кръв в рода й. Алетската коса винаги точно показваше произхода според това колко алетска кръв тече във вените на човек. Чуждоземната кръв означаваше кичури в друг цвят. Ироничното беше, че смесеният произход се срещаше много по-често у светлооките, отколкото у тъмнооките. Тъмнооките рядко се женеха за чужденци, докато алетските видни фамилии често се нуждаеха от съюзници или от пари отвън.

Щом се нахрани, Далинар слезе от кралската трапеза на острова. Онази жена все още свиреше печалната мелодия. След малко Адолин пристъпи на кралския остров и бързо отиде при Далинар.

— Татко? Пратил си за мен?

— Навъртай се наблизо. Шутът ми каза, че тази вечер Садеас ще завихри някаква буря.

Адолин помръкна.

— Значи е време да вървим.

— Не. Трябва да го оставим да довърши играта.

— Татко…

— Но ти може да се подготвиш — продължи тихо Далинар. — За всеки случай. Поканил ли си на днешния пир офицери от твоята гвардия?

— Да. Шестима.

— Аз пък ги каня на кралския остров. Предай им. А Кралската гвардия?

— Погрижих се някои от гвардейците на острова тази вечер да са измежду най-верните ти хора. — Адолин кимна към едно тъмно място до езерцето. — Според мен трябва да ги разположим ей там. Ще е добър път за отстъпление, ако кралят опита да те арестува.

— Засега не мисля, че ще се стигне до това.

— Не можеш да си сигурен. Елокар разреши това разследване все пак. Манията му за преследване се изостря.

Далинар хвърли поглед на краля. Младият мъж напоследък носеше своята Броня почти непрестанно; сега обаче не беше с нея. Винаги изглеждаше напрегнат, озърташе се през рамо, очите му се стрелкаха на всички страни.

— Кажи ми, когато хората заемат позиция.

Адолин кимна и бързо се отдалечи.

Далинар нямаше желание да общува с гостите. Но и да стои отстрани и да гледа странно не беше по-добре, затова се отправи към върховния принц Хатам, който се намираше в компанията на още няколко светлооки край главното огнище. Кимнаха му за поздрав; независимо от отношението към него напоследък, не биха обърнали гръб на човек с неговото положение. Просто не се правеше така.

— Ах, Сиятелни господарю Далинар — проговори Хатам с гладкия си прелюбезен глас. Хатам беше дълговрат и слаб, носеше надиплена зелена риза под широко палто, а около шията му беше омотано шалче в по-тъмен зелен цвят. На всеки от пръстите му просветваха рубини; Светлината им беше частично изтеглена от специален фабриал.

Двама от четиримата събеседници на Хатам бяха по-дребни светлооки, трети беше непознат за Далинар нисичък ардент в бяла роба. Последният гост беше натанец с червени ръкавици, синкава кожа и остра бяла коса. Два кичура бяха боядисани в тъмночервено и висяха сплетени край лицето му. Беше някакъв гостуващ големец. Далинар го виждаше по пировете. Как му беше името?

— Кажете ми, Сиятелни Далинар — подхвана Хатам, — обръщате ли внимание на спора между тукарите и емулите?

— Религиозен спор, нали? — попита Далинар. И двете кралства бяха макабакски и се намираха на южното крайбрежие, където процъфтяваше търговията.

— Религиозен ли? — отвърна натанецът. — Не, не бих се изразил така. Всички спорове са по същество стопански.

Ау-нак, досети се Далинар. Това е името му. Човекът говореше с лек акцент, разтягаше „а“ и „о“.

— Парите стоят зад всяка война — продължи Ау-нак. — Религията служи само за извинение. Или за оправдание.

— Има ли разлика? — обади се ардентът, явно докачен от тона на госта.

— Разбира се. Извинението се дава след извършването на действието, а оправданието — преди него.

— Бих казал, че извинението е нещо, което заявяваш, но не мислиш, Нак-али. — Хатам използва почтителната форма на натанското име. — Докато оправданието е нещо, в което вярваш. — Защо такова уважение? Натанецът явно имаше нещо, което Хатам желаеше.

— Все едно. Тази точно война се води заради града Сесемалекс Дар, където емулите настаниха столицата си. Отличен търговски град и тукарите го искат.

— Чувал съм го — обади се Далинар. — Доста внушителен град, построен в процепи в скалата.

— Наистина — потвърди Ау-нак. — Камъкът там има особен състав и водата може да се отцежда. Планът е удивителен. Очевидно това е един от Градовете на зората.

— Съпругата ми би могла да каже нещо по въпроса — вметна Хатам. — Тя изследва Градовете на зората.

— Планът на този град е централен в религията на емулите — уточни ардентът. — Твърдят, че това е тяхната прародина, дарена им от Вестителите. А пък начело на тукарите стои онзи техен бог-жрец, Тезим. Така че спорът по същината си е религиозен.

— А ако градът не беше такова прекрасно пристанище — отвърна Ау-нак, — щяха ли така настойчиво да твърдят колко е важен за религията? Мисля, че не. Те, най-сетне, са езичници и следователно не можем да приемем, че религията им има някакво истинско значение.

Разговорите за Градовете на зората напоследък бяха на мода сред светлооките, по-точно идеята, че произходът на дадени градове може да се проследи до Певците на зората. Може би…

— Чувал ли е някой от вас за място, наречено Трескавата кула? — попита Далинар.

Всички поклатиха глави; даже Ау-нак нямаше какво да каже.

— Защо? — поинтересува се Хатам.

— Просто ми е любопитно.

Разговорът продължи, но Далинар отклони вниманието си и се замисли за Елокар и неговия кръг адютанти. Кога Садеас ще направи изявлението си? Ако има намерение да предложи ареста на Далинар, няма да го направи на празненството, нали?

Далинар с усилие се върна към разговора. Наистина трябваше да се интересува повече какво става по света. Навремето вестите за войните на другите кралства го очароваха. Много се беше променил след започването на виденията.

— Може по същество да не е нито религиозна, нито стопанска — помъчи се Хатам да сложи край на спора. — Всеки знае, че сред племената на макабаките царят отколешни вражди.

— Може и така да е — отговори Ау-нак.

— Има ли някакво значение? — попита Далинар.

Събеседниците се обърнаха към него.

— Просто поредната война. Ако не воюваха помежду си, щяха да намерят кого да нападнат. И ние така правим. Отмъщение, чест, богатства, религия — всички причини водят до едно и също следствие.

Другите си замълчаха. Скоро тишината стана неловка.

— Кое е Вашето предпочитано светилище, господарю Далинар? — попита дълбокомислено Хатам, все едно е знаел и сега се мъчи да си припомни.

— Орденът на Таленелат.

— Ах, да, разбираемо е. В това светилище наистина ненавиждат споровете по религиозни въпроси. Сигурно сте намерили нашия разговор ужасно скучен.

Безопасно излизане от спора. Далинар кимна и се усмихна благодарно заради любезността на Хатам.

— Орденът на Таленелат ли? — намеси се Ау-нак. — Винаги съм го смятал за светилище за по-долни хора.

— И това от един натанец — заядливо подхвърли ардентът.

— Моят род винаги е бил верен на воринизма.

— Да, много удобно — отвърна ардентът, — понеже родът Ви използва воринските си връзки, за да търгува изгодно с Алеткар. Човек би се запитал дали сте толкова правоверен воринец, когато не сте у нас.

— Не търпя да ме обиждат така — тросна се Ау-нак.

Тръгна си, а Хатам вдигна ръка и се завтече пъргаво след него.

— Нак-али! Моля Ви, не му обръщайте внимание!

— Непоносим досадник! — тихо промърмори ардентът и сръбна от виното си — оранжево, разбира се, понеже беше духовно лице.

— Дързък сте, братко — неприветливо му рече Далинар. — Май беше неразумно. Обиждате човек, с когото Хатам иска да върти търговия.

— Всъщност, аз съм собственост на Сиятелния господар Хатам. Той поиска да обидя госта му. Хатам иска Ау-нак да реши, че той се срамува заради мен. И когато Хатам бързо се съгласи с условията на натанеца, онзи ще заключи, че това е причината. Няма да отложи подписването на договора поради подозрението, че е било прекалено лесно.

Далинар се загледа след отдалечаващата се двойка. А, естествено. Много труд си правят.

Това го накара да се почуди за любезността на Хатам, който даде обяснение за видимата му неприязън към споровете. Дали не го подготвяше за някаква потайна манипулация?

Ардентът се прокашля.

— Ще Ви бъда признателен, ако не споделяте онова, което току-що чухте от мен, господарю.

Далинар забеляза, че Адолин се връща на кралския остров с шестима от техните офицери в униформа и с мечове.

— Защо тогава ми го казахте? — попита Далинар, когато отново върна вниманието си към мъжа в бялата роба.

— Досущ, както Хатам иска партньорът му в преговорите да е наясно с неговата добра воля, така и аз искам Вие да знаете за нашата добра воля към Вас, господарю.

Далинар се позачуди. Нямаше си много работа с ардентите — неговото светилище беше просто и прямо. Далинар се засищаше с политика в двора; нямаше голямо желание да намира още политика и в религията.

— Защо? Какво, ако проявявате добра воля към мен?

Ардентът се усмихна.

— Ние отново ще разговаряме с Вас.

Поклони се ниско и се оттегли.

Далинар се канеше да го поразпита повече, но дойде Адолин, който хвърли поглед след върховния принц Хатам.

— За какво беше всичко?

Далинар само поклати глава. От ардентите от кое да е светилище не се очакваше да се месят в политиката. Още от времената на Йерокрацията това им беше забранено. Но както с повечето неща в живота, и тук идеалът и действителността бяха различни неща. Светлооките не можеха да не използват ардентите в своите кроежи и така светилищата все повече се преплитаха с двора.

— Татко? Хората са на място.

— Добре — отвърна Далинар. Стисна зъби и прекоси островчето. Щеше да се погрижи за този неуспех веднъж завинаги.

Мина край огнището, вълна от силна жега изпоти лявата му страна, а дясната тръпнеше от есенния хлад. Адолин избърза и тръгна редом, с ръка на ефеса.

— Татко? Какво ще правим?

— Ще отправим предизвикателство — рече Далинар и се отправи към бъбрещите си нещо Елокар и Садеас. Тълпата подлизурковци край тях неохотно му направи път.

— … и аз мисля, че… — кралят прекъсна и изгледа Далинар. — Да, чичо?

— Садеас. Докъде стигна твоето разследване за прерязания конски подпръг?

Садеас примигна, примигна. В дясната си ръка държеше чаша виолетово вино. Дългата му червена кадифена роба беше отворена отпред и показваше надиплена бяла риза.

— Далинар, ти…

— Та, какво за разследването ти, Садеас? — твърдо повтори Далинар.

Садеас въздъхна и погледна Елокар.

— Ваше величество. Всъщност планирах да направя тази вечер изявление точно по този въпрос. Щях да изчакам до по-късно, но ако Далинар настоява…

— Настоявам.

— Ох, продължавай, Садеас — рече кралят. — Вече съм любопитен. — Кралят махна на един слуга, който се завтече да смълчи флейтистката, а друг с камбанки прикани за тишина. След миг хората на острова стихнаха.

Садеас се свъси многозначително на Далинар.

— Ти поиска това, стари приятелю.

Далинар скръсти ръце и не откъсна поглед от него. Шестимата сини гвардейци застанаха зад гърба му, а Далинар забеляза, че също толкова светлооки офицери от лагера на Садеас са наблизо и слушат.

— Е, не предвиждах такава публика — рече Садеас. — Планирах да се обърна преди всичко към Ваше величество.

Малко вероятно, помисли Далинар и опита да потисне притеснението си. Какво щеше да направи, ако Адолин не греши и Садеас го обвини в покушение срещу Елокар?

Наистина, това щеше да е краят на Алеткар. Далинар нямаше да се оттегли кротко. Военните лагери щяха да се обърнат едни срещу други. Напрегнатият мир, който ги удържаше заедно през последното десетилетие, щеше да свърши. Елокар никога не би успял да предотврати това.

Освен това, стигнеше ли се до бой, Далинар нямаше да се справи добре. Останалите се бяха отчуждили от него; дори само срещу Садеас щеше да изпита затруднения. А ако неколцина от другите принцове се съюзяха срещу него, щяха да го надвият със страшното си числено превъзходство. Разбираше защо Адолин смята за върховна глупост това, че той вярва на виденията. И все пак, в един завладяващо чуден миг Далинар усети, че е постъпил правилно. Това усещане беше най-силно сега, когато очакваше да бъде заклеймен.

— Садеас, не ме отегчавай с твоя вкус към драмата — рече Елокар. — Хората те слушат. Аз те слушам. На бялото в очите на Далинар всеки миг ще се спука някоя вена от напрежение. Говори.

— Много добре — отговори Садеас и подаде чашата си на един слуга. — Първата ми задача като Върховен принц на осведомяването беше да разкрия истинската същност на посегателството срещу живота на Негово величество по време на лова. — Той махна на един от хората си и онзи забързано се отдалечи, а друг подаде скъсания кожен ремък.

— Занесох този ремък при трима кожари в три различни лагера. И тримата стигнаха до едно и също заключение. Бил е прерязан. Кожата е сравнително нова и е добре поддържана, което личи от отсъствието на нацепване и срезове на други места. Срезът е прекалено равен. Някой е прерязал ремъка.

Далинар се уплаши. Същите неща беше открил и той, но сега Садеас ги представяше във възможно най-лоша светлина.

— С каква цел… — подхвана той.

Садеас вдигна ръка и го прекъсна.

— Моля, върховни принце. Първо изискваш от мен да докладвам, а после ме прекъсваш?

Далинар замря. Наоколо се събираха още и още важни светлооки. Долавяше напрежението им.

— Но кога е прерязан ремъкът? — обърна се Садеас към присъстващите. Наистина имаше усет за драма. — Това, както сами разбирате, е главното. Имах свободата да разпитам много хора, които са участвали в лова. Никой не съобщи да е видял нещо особено, ала всички си спомняха един особен момент. Когато Сиятелният господар Далинар и Негово величество се надбягвали до някаква скала. Когато Далинар и кралят са били сами.

В дъното се разнесе шепот.

— Има обаче един проблем. Далинар сам го посочи. Защо да се прерязва ремък на седлото на Броненосец? Глупаво. Падането от коня няма да е опасно за човек, облечен в Броня.

Човекът, когото Садеас беше пратил със задача, се върна. Водеше едно момче с пясъчно руса коса, изпъстрена тук-там с черно.

Садеас измъкна нещо от кесията на пояса си и го вдигна. Едър сапфир. Не беше зареден. Всъщност, като се вгледа по-добре, Далинар забеляза, че е пукнат и затова не може да задържа Светлина.

— И този проблем ме накара да огледам Бронята на краля — съобщи Садеас. — След битката осем от десетте сапфира, които я зареждат, бяха счупени.

— Случва се — каза Адолин и застана до баща си с ръка върху меча. — Във всяко сражение човек губи по няколко от камъните.

— А осем? Един-два е нормално. Кажете, млади ми Колин, губили ли сте осем в една битка?

Адолин само го изгледа ядно.

Садеас си прибра камъка и кимна на светлокосото момче.

— Това е един от конярите на кралска служба. Фин ти е името, нали така?

— Ддда, Сиятелни господарю — заекна момчето. Нямаше повече от дванадесет години.

— Какво ми каза ти по-рано, Фин? Моля те, кажи го пак, та всички да го чуят.

Тъмноокото момче се сви, видимо уплашено.

— Добре, господарю, просто така си беше: всички приказваха, че седлото е било проверено в лагера на господаря Далинар. И вярвам, че е истина, и още как. Обаче аз приготвих коня на Негово величество, преди хората на господаря Далинар да го вземат. Приготвих го, кълна се. Сложих любимото на краля седло и всичко останало. Но…

Сърцето на Далинар препускаше. Той едва се удържаше да не призове Меча си.

— Но какво? — подкани Садеас конярчето.

— Но когато главните коняри на краля водеха коня към лагера на върховния принц Далинар, той носеше друго седло. Кълна се.

Неколцина от присъстващите видимо се объркаха от това признание.

— Аха! — рече Адолин и посочи с пръст. — Но това стана в дворцовия комплекс на краля!

— Наистина — отговори Садеас и попривдигна вежда. — Колко проницателно, млади ми Колин. Това откритие, взето заедно със счупените камъни, означава нещо. Подозирам, че онзи, който е опитал да убие Негово величество, е сложил в Бронята му повредените камъни, за да се пропукат при натоварване и да изпуснат своята Светлина. После е отслабил подпръга с едно внимателно срязване. Надеждата му е била, че Негово величество ще падне, докато се бие с чудовището и то ще може да го атакува. Камъните няма да действат, Бронята ще се пропука и Негово величество ще загине при „нещастен случай“ по време на лов.

Когато гостите отново почнаха да шушукат, Садеас предупредително вдигна пръст.

— Важно е обаче да си дадем сметка, че тези събития — подмяната на седлото и вкарването на камъните — са станали преди Негово величество да се срещне с Далинар. Чувствам, че е доста невероятно Далинар да е заподозрян. Всъщност, сега допускам, че виновникът е човек, когото Сиятелният господар Далинар е обидил; че някой е искал всички ние да помислим, че Далинар е замесен. Може дори замисълът да не е бил Негово величество да бъде убит, а просто да се хвърли подозрение върху Далинар.

Островът стихна, даже шепотът замря.

Далинар стоеше изумен. Прав бях… Прав бях!

Най-сетне Адолин наруши тишината.

— Какво?

— Всички доказателства сочат, че баща Ви е невинен, Адолин — страдалчески произнесе Садеас. — Изненадан ли сте?

— Не, обаче… — Адолин сбърчи чело.

Светлооките наоколо взеха да разговарят. Звучаха разочаровано. Започнаха да се разотиват. Офицерите на Далинар останаха зад него, като че ли очакваха внезапно нападение.

В името на кръвта на праотците ми…, рече си Далинар. Какво означава това?

Садеас махна на хората си да отведат конярчето, кимна на Елокар и се отправи към подносите с вечерята, където стъклениците с греяното вино се мъдреха редом с препечените хлябове. Далинар се присъедини към него, докато онзи си сипваше в малка чинийка. Улови го за ръката и усети меката тъкан на дрехата му.

Садеас го погледна, леко учуден.

— Благодаря ти — тихо каза Далинар. — Задето не прояви упорство с това.

Някъде зад тях флейтистката пак засвири.

— С кое? — Садеас остави чинийката и се освободи от пръстите на Далинар. — Надявах се да направя изявлението, след като открия по-конкретни доказателства, че не си замесен. За съжаление, бях притиснат, и най-доброто, което можах да направя, беше да заявя, че не е вероятно да си замесен. Боя се, че слуховете ще продължат.

— Чакай малко. Ти си искал да докажеш моята невинност?

Садеас се намуси и пак си взе чинийката.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Далинар? Знаеш ли защо всички почнаха да те смятат за досадник?

Далинар не отговори.

— Самонадеяността. Станал си неописуемо самодоволен. Да, поисках от Елокар това назначение, за да докажа, че си невинен. Нима е толкова ужасно трудно да повярваш, че и някой друг в тази армия може да свърши нещо честно?

— Аз…

— Така е. Гледаш ни снизходително, като човек, който се е покачил върху лист хартия и си мисли, че е толкова нависоко, че вижда на мили далеч. Е, според мене книгата на Гавилар е крем, а Кодексът е купчина лъжи, която хората се преструват, че следват, за да успокоят гузната си съвест. Проклятие, и моята съвест е гузна. Обаче не исках да те клеветят заради това некадърно покушение. Ако ти искаше той да умре, просто щеше да го убиеш и толкова!

Садеас отпи от горещото виолетово вино.

— Работата е там, че Елокар все повтаряше за проклетия ремък. И хората започнаха да говорят, понеже тогава той беше под твоя защита, а и двамата препуснахте така. Само Отецът на Бурята знае защо могат да допуснат, че точно ти би опитал да погубиш Елокар. Напоследък едва убиваш дори паршендите. — Садеас натъпка залък хляб в устата си и се накани да тръгва.

Далинар пак го хвана за ръката.

— Длъжник съм ти. Не трябваше да се отнасям с тебе така през тези шест години.

Садеас завъртя очи и продължи да дъвче.

— Разследването ми не беше само заради теб. Докато всички смятаха, че ти стоиш зад покушението, никой нямаше наистина да прецени кой опита да убие Елокар. А някой наистина опита, Далинар. Не приемам, че осем скъпоценни камъка са се счупили в един бой. Само срязаният подпръг би бил смехотворен, но с отслабената Броня… Изкушавам се дори да повярвам, че внезапната поява на пропастното чудовище също е била съгласувана. Обаче нямам представа как човек би успял да направи такова нещо.

— А думите ти, че съм набеден?

— Казах го преди всичко, за да дам на останалите предмет за клюки, докато разбера какво се е случило в действителност. — Садеас погледна, че Далинар още го държи. — Ще ме пуснеш ли?

Далинар го освободи.

Садеас остави чинийката, приглади дрехата си и отърси рамо.

— Още не съм се отказал от теб, Далинар. Вероятно ще ми потрябваш преди края на всичко това. Длъжен съм да кажа обаче, че напоследък не знам как да те разбирам. Мълвата, че искаш да изоставиш Договора за отмъщение. Има ли нещо вярно?

— Споменах го поверително на Елокар като възможен вариант. Така че, щом трябва да знаеш, има нещо вярно. Уморен съм от тази война. Уморен съм от Равнините, от това да съм далеч от цивилизацията, да убивам от време на време по шепа паршенди. Но се отказах от идеята да се оттеглим. Сега искам да победим. Но върховните принцове не искат да чуят! Всички смятат, че това е някакъв хитроумен кроеж да наложа властта си над тях.

Садеас изсумтя.

— Ти по-скоро би разбил муцуната на някого, отколкото да го намушкаш в гръб. Прекрасна праволинейност.

— Стани мой съюзник — рече Далинар подире му.

Садеас застина.

— Знаеш, че няма да те предам, Садеас. Ти ми вярваш така, както другите не могат да ми повярват. Нека да опитаме онова, за което се мъчех да склоня другите върховни принцове. Да щурмуваме заедно някое плато.

— Не става. Няма смисъл в щурма да участва повече от една армия. И без това оставям половината от хората си в лагера всеки път. Няма място за разгръщане на повече войници.

— Да, обаче помисли. А ако опитаме нова тактика? Твоите мостови отряди са бързи, а моите войници са силни. Какво ще кажеш да удариш бързо платото с един добре обучен отряд и да задържиш паршендите? Можеш да устоиш до пристигането на моите по-силни, но по-бавни войници.

Това накара Садеас да замълчи.

— Можеш да спечелиш Меч, Садеас.

Погледът му стана алчен.

— Знам, че си се сражавал с паршендски Броненосци — продължи Далинар, уловил здраво тази нишка, — но си загубил. Без Меч си в неизгодно положение. — Паршендските Броненосци имаха навика да бягат след намесата си в сражението. Обикновените копиеносци, разбира се, не можеха да ги убият. Само Броненосец можеше да убие Броненосец. — Навремето убих двама. Обаче нямам често възможността да го правя, понеже не стигам достатъчно бързо до платата. Ти можеш. Заедно можем да побеждаваме по-често и аз мога да спечеля Меч за теб. Можем да го направим, Садеас. Заедно. Както някога.

— Както някога — разсеяно повтори Садеас. — Искам пак да видя Тоягата в бой. Как ще делим скъпоценните ядра?

— Две трети са за теб. Доколкото твоите успешни щурмове са два пъти повече от моите.

Садеас се умисли.

— Ами Мечовете?

— Ако се натъкнем на Броненосец, двамата с Адолин го поемаме. Ти печелиш Меча. — Далинар вдигна показалец. — Обаче аз взимам Бронята. Да я дам на сина ми Ренарин.

— На инвалида?

— Какво те засяга? Ти си имаш вече Броня. Садеас, това може да означава, че ще спечелим войната. Ако започнем да действаме заедно, бихме могли да привлечем и другите, да се приготвим за широкомащабно нападение. В името на Бурите! Това може даже да не ни е нужно. Ние двамата разполагаме с най-големите армии; намерим ли начин да пипнем паршендите на достатъчно просторно плато с основната част на нашите войски, да ги обкръжим, за да не могат да избягат, ще съумеем да им нанесем достатъчно поражения, та да се сложи край на всичко това.

Садеас схвана. После вдигна рамене.

— Добре. Прати ми по куриер подробностите. Вече пропуснах прекалено много от тазвечерното празненство.