Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (78)

I-9
Смъртта носи бяло

Сет, син на сина на Валано, Неверен от Шиновар, се завъртя между двамата гвардейци, докато очите им изгаряха. И двамата кротко паднаха на пода.

С три бързи удара прекара Остромеча си през пантите и резето на голямата порта. После пое дълбоко дъх и изтегли Светлината на Бурята от кесията със скъпоценни камъни на кръста си. Светна с обновена сила и ритна вратата с мощта на подтикнатия си от Светлината крак.

Пантите не я държаха повече, тя падна в залата, стовари се на пода и се плъзна по камъка. Голямата зала за угощения бе препълнена с хора, камините пращяха и чиниите потракваха. Тежката порта спря и залата утихна.

Съжалявам, помисли си той. После се втурна и започна клането.

Последва хаос. Писъци, крясъци, паника. Сет скокна върху най-близката маса и се завъртя, като посичаше всички наоколо. Докато вършеше това, слушаше звуците на умиращите. Не затваряше ушите си за писъците. Не отбягваше болезнените стенания. Заслуша се във всяко от тях.

И се намрази.

Напредна, скачаше от маса на маса и размахваше Остромеча си — бог от горяща Светлина на Бурята и смърт.

— Телохранители! — изкрещя светлоокият мъж в края на залата. — Къде са телохранителите ми!

Масивен в кръста и раменете, човекът имаше квадратна кафява брада и изпъкнал нос. Крал Ханаванар от Я Кевед. Не бе Мечоносец, макар че според някои слухове държал Остромеч на тайно място.

Около Сет се измъкваха мъже и жени и се препъваха един в друг. Той се хвърли сред тях, а бялата му дреха се надипли. Уби един мъж, който изтегляше меча си — но и три жени, които просто искаха да избягат. Очите изгаряха и телата се строполяваха.

Сет се протегна зад гърба си, зареди масата, от която бе скочил, и я Оттласна към отсрещната стена с Основно Оттласкване — онова, което променяше положението на долната посока. Голямата дървена маса падна на страната си, стовари се върху хората и предизвика още писъци и още болка.

Сет откри, че плаче. Заповедите му бяха прости. Убивай. Убивай, както никога досега. Нека невинните пищят, проснати в краката ти, а светлооките да плачат. Направи го, облечен в бяло, та всички да узнаят кой си. Сет не възрази. Не му бе позволено. Нали бе Неверен.

И направи исканото от господарите му.

Трима светлооки се окопитиха достатъчно, за да го атакуват, и Сет вдигна Остромеча си за поздрав. Докато нападаха, нададоха бойни викове. Той мълчеше. С леко движение на китката отряза острието на меча на първия. Парчето метал се завъртя във въздуха, докато Сет пристъпи между другите двама, а Острието му просвистя през вратовете им. И двамата паднаха едновременно, а очите им изсъхнаха. Сет удари първия от мъжете отзад и промуши Острието през гърба и гърдите му.

Човекът падна напред с пробита риза, но с незасегната кожа. Щом се строполи на пода, отрязаното острие на меча му иззвънтя върху камъните до него.

Друга група настъпи срещу Сет отстрани, той взе Светлина с ръка и я хвърли с Пълно Оттласкване по пода в краката им. Това Оттласкване задържаше предмети; щом мъжете го настъпиха, обувките им направо залепнаха на пода. Те се препънаха, и ръцете и телата им се Оттласнаха към пода. Сет мрачно ги прекрачи и замахна.

Кралят се отдалечаваше, сякаш искаше да обиколи залата и да избяга. Сет зареди плота на една маса с Пълно Оттласкване, а след това я изпълни цялата с Основно Оттласкване и я насочи към портала. Масата хвръкна във въздуха и се заби пред входа; заредената с Пълното Оттласкване страна я залепи за стената. Хората опитваха да я отместят, но така само се скупчиха, а Сет ги нападна със свистящ Остромеч.

Толкова много смърт. Защо? Каква цел постигаше това?

Когато нападна Алеткар преди шест години, си мислеше, че онова бе клане. Не знаеше какво е истинско клане. Стигна вратата и се видя застанал над телата на тридесетина души, с чувства, уловени в бурята от Светлина вътре в него. Изведнъж намрази Светлината на Бурята, толкова, колкото мразеше себе си. Колкото прокълнатия си Меч.

И… и краля. Сет се завъртя към човека. Вън от всякаква логика, неговият объркан и разбит ум обвиняваше този мъж. Защо бе обявил празненство тази нощ? Защо не се бе оттеглил рано? Защо бе поканил толкова много хора?

Сет се понесе към краля. Подмина мъртвите, проснати в неестествени пози по пода; изгорелите им очи го обвиняваха безмълвно. Кралят се сниши зад високата си маса.

Тя се поклащаше и се местеше по странен начин.

Нещо не беше наред.

Сет инстинктивно се Оттласна на тавана. От неговата гледна точка стаята се обърна и подът стана таван. Две фигури изхвръкнаха изпод масата на краля. Двама мъже в Броня, които размахваха Остромечове.

Сет се завъртя във въздуха, избягна маховете им, после се Оттласна обратно на пода и кацна на масата на краля, точно когато той призова Остромеча си. Значи слуховете бяха верни.

Кралят удари, но Сет скочи назад и се приземи зад Броненосците. Можеше да чуе донасящите се отвън стъпки. Погледна към хората, които нахлуваха в залата. Те носеха особени ромбовидни щитове. Получерупки. Сет бе чул за новите фабриали, способни да спрат Остромеч.

— Мислиш, че не знаех, че идваш? — изкрещя кралят към него. — След като уби трима от Върховните ми принцове? Готови сме за теб, убиецо.

После извади нещо изпод масата. Още един от щитовете-Получерупки. Бяха направени от метал, със закрепен от вътрешната им страна скъпоценен камък.

— Ти си глупак — отвърна Сет, докато от устата му се процеждаше Светлина.

— Защо? — попита кралят. — Мислиш, че трябваше да избягам ли?

— Не — отговори му Сет и посрещна погледа му. — Понеже ми постави капан по време на празник. И сега мога да те обвинявам за смъртта им.

Войниците се придвижваха ветрилообразно през залата, докато двамата Броненосци във всеоръжие пристъпваха към него с извадени мечове. Кралят се усмихна.

— Тъй да бъде — каза Сет, вдиша дълбоко и изтегли Светлината от многото скъпоценни ядра, прибрани в кесиите на пояса му. Тя започна да бушува в него, като буря в гърдите му, да гори и да крещи. Вдиша повече от всеки друг път и я задържа, докато вече едвам му се удаваше да я спира да не го разкъса на парчета.

Това в неговите очи сълзи ли бяха? Дано скрият престъпленията му. Откопча колана си, отпусна и него, и тежките сфери.

После остави Остромеча си.

Противниците му замръзнаха от изненада, щом Острието му се превърна в мъгла. Кой би оставил Остромеча си посред битка? Напълно неразумно.

А Сет го извърши.

Ти си произведение на изкуството, Сет, сине на Нетуро. Божество.

Време бе да разбере дали е така.

Войниците и Броненосците атакуваха. Няколко удара на сърцето, преди да го достигнат, и Сет се завъртя, а в жилите му вилнееше течна буря. Отбягна първите удари на мечовете и се понесе право в средата на войниците. С толкова много Светлина в себе си бе лесно да зарежда предметите: Светлината искаше да излезе и изпъваше кожата му. В такова състояние Остромечът само би го разконцентрирал. Самият Сет бе истинското оръжие.

Хвана ръката на един от войниците. За миг го зареди и го Оттласна нагоре. Мъжът извика, докато падаше във въздуха, а Сет избягна още един удар с меч. Докосна с нечовешка бързина крака на нападателя. С поглед и мигване Оттласна и него към тавана.

Войниците ругаеха, удряйки към него, а тежките им Получерупки изведнъж станаха пречка, докато Сет се движеше между тях, грациозен като небесна змиорка, докосваше ръце, крака, рамене, изпращаше дузина, после две дузини хора във всички посоки. Повечето политаха нагоре, но той засили част от тях към приближаващите Броненосци, които извикаха, когато гърчещите се тела се удариха в тях.

При идването на взвод войници отскочи назад, Оттласна се към отсрещната стена и се завъртя из въздуха. Ориентацията на стаята се промени и той се приземи на стената, която сега бе долу за него. Затича се по нея към краля, който чакаше зад Броненосците си.

— Убийте го — каза той. — Бурята да ви отнесе всичките! Какво правите? Убийте го!

Сет отскокна от стената, Оттласна се надолу, докато се преобръщаше, и кацна на едно коляно на масата. Сребърните прибори и чиниите тракнаха, щом взе един нож за хранене и го зареди веднъж, два пъти, три пъти. Използва тройно Основно Оттласкване, насочи го срещу краля, метна го и се Оттласна назад.

Измъкна се, когато един от Броненосците удари и разсече масата на две. Ножът на Сет падна много по-бързо, отколкото трябваше, и литна към краля. Той едва вдигна щита си навреме и се опули, щом ножът иззвънтя в метала.

Проклятие, помисли си Сет и се Оттласна нагоре с четвърт от Основното Оттласкване. То не го издърпа нагоре, а го направи много по-лек. Четвърт от тежестта му бе изтеглена нагоре, вместо надолу. На практика, той стана наполовина по-лек от обикновеното.

Извъртя се и бялата му дреха изплющя елегантно, докато се приземяваше насред войниците. Онези от тях, които бе Оттласнал по-рано, започнаха да падат от високия таван, понеже Светлината им свършваше. Дъжд от потрошени тела, които едно след друго се удряха в пода.

Сет отново се нахвърли върху войниците. Някои падаха, докато той запращаше останалите нагоре. Скъпите им щитове тракаха върху камъните, изпуснати от мъртви или схванати пръсти. Войниците опитваха да го достигнат, но Сет танцуваше между тях и прилагаше древното бойно изкуство каммар, в което се използваха само ръцете. Било е замислено като по-малко смъртоносна форма на боя, състояща се в хващането на неприятелите и в използването на тежестта им срещу тях самите, за да бъдат обездвижени.

Беше незаменимо, когато искаш да докоснеш и заредиш някого.

Той бе бурята. Той бе разрушението. По неговата воля мъжете се завъртаха във въздуха, падаха и умираха. Описа широка окръжност, докосна една маса и я Оттласна нагоре с половин Основно Оттласкване. С половината й тежест изтеглена нагоре, а другата половина — надолу, масата стана безтегловна. Сет я напръска с Основно Оттласкване и я изрита към войниците; те залепнаха за нея, а дрехите и кожата им се закачиха за дървото.

Във въздуха до него изсвистя Остромеч и Сет издиша леко; докато се отдръпна от траекторията му, от устните му излезе Светлина на Бурята. Двамата Броненосци атакуваха, докато телата падаха отгоре, но Сет беше твърде бърз и гъвкав. Броненосците не работеха заедно. Бяха свикнали да господстват на бойното поле или да се дуелират с един противник. Мощните им оръжия ги правеха небрежни.

Сет затича с леките си крака, прикачен за земята с половината от притеглянето, което държеше останалите хора. Лесно отскокна от друг удар и се Оттласна на тавана, за да се издигне малко повече, преди отново да стане по-тежък с четвъртина Оттласкване. Резултатът беше лесен скок от десет стъпки във въздуха.

Неуспешният замах удари пода, преряза колана, който той бе пуснал по-рано, и отвори една от големите кесии. Сферите и скъпоценните камъни се пръснаха по пода. Някои бяха заредени. Някои — празни. Сет взе Светлина от онези, които се търкулнаха наблизо.

Зад Броненосците се приближи кралят с готово оръжие. Трябваше да опита да избяга.

Двамата Мечоносци замахнаха с огромните си оръжия към Сет. Той избяга от нападението, протегна се и хвана от въздуха един щит, докато той падаше към земята. Войникът, който го бе държал, се удари в пода секунда по-късно.

Сет подскокна към един от Броненосците — мъж в златни доспехи — отби оръжието му с щита и го подмина. И другият, с червена Броня, замахна. Сет прие удара с щита си, който изпука и едвам се държеше цял. Сет обаче го държеше срещу Меча и се Оттласна зад Броненосеца, като скочи напред.

Движението го завъртя нагоре и над мъжа. Сет продължи да пада към отсрещната стена, докато втората вълна войници започна да пада на пода. Един от тях се удари в Броненосеца в червено и го спъна.

Сет докосна стената и стъпи върху камъните. Бе препълнен със Светлина на Бурята. Толкова много сила, толкова живот, толкова ужасна разруха.

Камъкът. Той бе свещен. Повече не мислеше за това. Как нещо би могло да е свещено за него сега?

Докато телата се удряха в Броненосците, той коленичи, положи ръката си върху голям камък в стената срещу него и го зареди. Оттласкваше го отново и отново към тях. Веднъж, два пъти, десет пъти, петнадесет пъти. Не спря да излива Светлина в камъка. Той засия ярко. Хоросанът се напука. Камъкът се удряше в камък.

Червеният Броненосец се обърна, точно когато масивната, заредена скала падна към него с усиленото двадесет пъти обикновено ускорение на падащ камък. Тя се удари в него и счупи Бронята му, разпилявайки стопени парчета във всички посоки. Блокът го хвърли през залата и го запокити към отсрещната стена. Той не мръдна повече.

Сет вече бе останал почти без Светлина. Оттласна се на една четвърт, за да намали тежестта си, и скокна над пода. Хората около него бяха смазани, с изпочупени крайници, мъртви. По пода се търкаляха сфери и той взе Светлината им. Тя потече и го изпълни, като душите на убитите от него.

Затича се. Другият Броненосец залитна назад с изправен Меч и стъпи на плота на една разбита маса със счупени крака. Кралят най-накрая разбра, че клопката му се е провалила. Започна да се измъква.

Десет удара на сърцето, помисли Сет. Върни се при мен, творение на Преизподнята.

Започна да усеща ударите на сърцето си в ушите. Изкрещя — Светлината излезе от устата му като светещ дим — и скочи на земята, щом Броненосецът замахна. Сет се оттласна към отсрещната стена и се плъзна между краката на противника си. Веднага се Оттласна нагоре.

Политна във въздуха, щом Броненосецът се нахвърли върху него. Но Сет вече не бе там. Оттласна се надолу и слезе зад Броненосеца, за да кацне върху счупената маса. Наведе се и я зареди. Един човек в Броня можеше и да е защитен от Оттласкванията, но нещата, върху които стъпваше, не бяха.

Сет Оттласна таблата нагоре с множествено Оттласкване. Тя се наклони във въздуха и събори Броненосеца като войник-играчка. Сет остана върху дървото и го насочи нагоре. Щом то достигна високия таван, той скочи от него и се Оттласна надолу веднъж, два, три пъти.

Плотът на масата се разби в тавана. Сет полетя с невероятна скорост към Броненосеца, който лежеше замаян по гръб.

Мечът на Сет се появи в ръцете му, точно когато удряше и пронизваше Бронята с оръжието си. Нагръдната й плоча се пръсна и Острието потъна дълбоко в гърдите на мъжа и в пода под него.

Сет се изправи и измъкна Меча. Бягащият крал погледна през рамо и извика ужасено. И двамата му Броненосци бяха паднали за секунди. Последните войници нервно влязоха, за да прикрият оттеглянето му.

Сет бе спрял да плаче. Сякаш не можеше да плаче повече. Усещаше се вцепенен. Умът му… просто не можеше да мисли. Мразеше краля. Ненавиждаше го толкова силно. Направо усещаше болка, толкова силна бе тази необяснима омраза.

От него изтичаше Светлина; той се Оттласна към краля.

Спря точно преди краката му да докоснат земята, сякаш плуваше по въздуха. Дрехата му изшумоля. За още живите гвардейци изглеждаше, сякаш се носи по пода.

Оттласна се надолу под лек наклон и размаха Меча си, когато доближи редовете на войниците. Премина през тях, все едно се спускаше по стръмен склон. Докато се въртеше, грациозен и страшен, събори дузина мъже и взе още Светлина от разпилените по пода сфери.

Сет достигна вратата, а зад него падаха хора с изгорели очи. Кралят вече бягаше заедно с малка група гвардейци. Обърна се и извика, щом видя Сет, а после вдигна щита си.

Сет се промъкна между гвардейците, удари щита два пъти, счупи го и принуди краля да отстъпи. Мъжът се спъна и изпусна Меча си. Той се превърна в мъгла.

Сет подскочи и се Оттласна надолу с двойно Основно Оттласкване. Стовари се върху краля; увеличената му тежест счупи една ръка и прикова човека към земята. Сет замахна с Меча си към изненаданите войници, които изпопадаха, докато краката им ставаха безчувствени.

Най-накрая Сет издигна Меча над главата си и погледна към краля.

— Какво си ти? — прошепна той с насълзени от болка очи.

— Смъртта — отвърна Сет, после проряза с Острието си лицето му и камъка под него.