Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (76)

I-7
Баксил

Баксил забърза по разкошния коридор в двореца, стиснал тежката торба с инструменти. Подобен на стъпки звук се разнесе зад гърба му и той подскочи и се обърна. Не видя нищо. Коридорът беше празен, със златист килим на пода, огледала по стените и сложни мозайки по сводестия таван.

— Ще престанеш ли? — обади се Ав, който крачеше до него. — Винаги щом подскочиш, едва не те халосвам от изненада.

— Не мога да се удържа — отговори Баксил. — Не трябваше ли да свършим работата през нощта?

— Господарката знае какво прави — рече Ав. Също като Баксил, и той беше емули, тъмнокож и тъмнокос. Но по-високият мъж беше далеч по-уверен. Крачеше из коридорите, все едно имат покана да са тук. Якият му меч висеше в ножница на рамото.

Дано Главният Кадасикс даде Ав никога да не вади оръжието. Благодарен съм, помисли си Баксил.

Господарката им вървеше пред тях. Само те тримата бяха в коридора. Тя не беше емули, даже не приличаше на макабаки, макар да имаше тъмна кожа и дълга красива черна коса. Очите й бяха шински, но беше висока и слаба като алетските жени. Ав смяташе, че е от смесен произход. Или така казваше, когато дръзнеха да разговарят за такива неща. Господарката имаше добър слух. Странно добър.

Тя спря при отклонението на друг коридор. Баксил се улови, че пак наднича през рамо. Ав го сръчка с лакът, но той не можеше да се сдържи и да не се озърта. Да, господарката твърдеше, че слугите ще са прекалено заети с приготвянето на новото крило за гости, но все пак това беше домът на самия Ашно от Сагес. Един от най-богатите и най-свети хора в цял Емул. Той имаше стотици слуги. Ами ако някой поемеше по този коридор?

Двамата мъже настигнаха господарката си. Баксил се насили да гледа напред, но сега се улови, че зяпа господарката. Опасно си беше да служиш на толкова красива жена. С тази черна коса, свободно пусната и дълга чак до кръста. Никога не носеше прилична роба, нито дори рокля или пола. Все панталони, обикновено тънки и тесни, а на хълбока й висеше тънкоостра сабя. Очите й бяха толкова светловиолетови, че изглеждаха чак бели.

Тя беше изумителна. Прекрасна, упояваща, покоряваща.

Ав пак го ръгна в ребрата. Баксил скокна и изгледа ядно братовчед си, който се почесваше по корема.

— Баксил — продума господарката. — Инструментите ми.

Той отвори торбата и извади нагънат колан за инструменти. Инструментите потракваха, докато господарката се препасваше, без да го погледне. После тръгна по коридора вляво.

Баксил я наблюдаваше с неудобство. Там се намираше Свещената зала, помещението, където богатите хора излагаха изображението на своя Кадасикс и му отдаваха почит. Господарката се насочи към първото произведение на изкуството. Изображение на Епан, Повелителката на сънищата. Беше прекрасно — варак върху черно платно.

Господарката извади нож и сряза рисунката по дължина. Баксил се сви, но нищо не каза. Почти беше свикнал с небрежния начин, по който тя унищожаваше произведенията на изкуството, макар да се изумяваше. Господарката обаче им плащаше много добре.

Ав се облегна на стената и взе да си човърка зъбите с нокът. Баксил се опита да подражава на отпуснатата му стойка. Просторният коридор беше осветен от топазени чипове в красиви лампи, но братовчедите не посегнаха да ги вземат. Господарката не одобряваше кражбите.

— Мислех си да потърся Старата магия — рече Баксил, донякъде за да не се свива, когато господарката се зае да изтръгне очите на някакъв красив бюст.

Ав изсумтя.

— Защо?

— Не знам. Да правя нещо със себе си. Никога не съм я търсил, нали разбираш, а казват, че всеки получава една възможност. Да измоли дар от Нощната пазителка. Ти използва ли твоята?

— Тц. Не ми харесва да се мъкна чак до Долината. Освен това, брат ми ходи там. Върна се с две изтръпнали ръце. Така и не можа да усети нещо с тях.

— Какъв беше неговият дар? — попита Баксил, докато господарката загръщаше една ваза с кърпа и после тихо я разби на парченца на пода.

— Не знам. Не каза. Беше смутен. Сигурно е поискал нещо глупаво, нещо като хубава прическа. — Ав се подсмихна.

— Мислех си да поискам нещо, от което да стана по-полезен — рече Баксил. — Да поискам смелост, нали разбираш.

— Ако искаш — отговори Ав. — Струва ми се, че има и по-добри начини от Старата магия. Никога не знаеш какво проклятие ще си навлечеш.

— Бих могъл да представя молбата си безпогрешно — каза Баксил.

— Не работи така. Това не е игра, каквото и да се разправя в приказките. Нощната пазителка не те лъже и не изкривява думите ти. Ти искаш дар. Тя ти дарява онова, което тя мисли, че заслужаваш, и после ти дава и едно проклятие, което да върви с дара. Понякога двете са свързани, друг път не са.

— А ти си познавач? — попита Баксил. Господарката режеше друга картина. — Мислех, че каза, че никога не си ходил.

— Не съм. Защото баща ми ходи, и майка ми, и всеки един от братята ми. Малцина получиха каквото искаха. Повечето съжаляваха за проклятията си, с изключение на баща ми. Той получи един топ хубав плат; продаде го и ни спаси от глад, когато пропадна реколтата преди няколко десетилетия.

— И какво беше неговото проклятие? — полюбопитства Баксил.

— Оттогава виждаше света с главата надолу.

— Наистина?

— Аха. Всичко обърнато. Хората ходят по таваните, а небето е под него. Казваше, че свикнал доста бързо, и не го смяташе за истинско проклятие до края на дните си.

От самата мисъл за проклятието на Баксил му призля. Сведе очи към торбата с инструменти. Ако не беше такъв страхливец, дали би могъл да убеди господарката да види в него нещо повече от як наемник?

Да даде Главният Кадасикс, много ще е хубаво да знам какво точно да правя. Благодаря, помисли Баксил.

Господарката се върна с леко разрошени коси. Протегна ръка.

— Увития чук, Баксил. Има една статуя в цял ръст.

Той измъкна чука от торбата и го подаде.

— Дали пък не трябва да си взема Меч — разсеяно рече господарката и опря инструмента на рамото си. — Но това ще улесни нещата прекалено много.

— Не бих имал нищо против, ако е прекалено лесно, господарке — забеляза Баксил.

Тя изсумтя и се върна. Скоро започна да пердаши по една статуя в другия край. Отчупи двете й ръце. Баксил потръпна.

— Някой ще чуе това.

— Аха. Може би затова тя остави статуята накрая — рече Ав.

Ударите поне бяха поприглушени от плата. Те трябва да бяха единствените крадци, които влизаха в богаташките къщи, без да вземат нищо.

— Защо тя прави това, Ав? — улови се да пита Баксил.

— Не знам. Може би трябва да попиташ нея.

— Не ми ли каза, че никога не трябва да правя това!

— Зависи — отвърна Ав. — Доколко си привързан към крайниците си?

— Доста.

— Е, ако някога ти се прище това да се промени, почни да задаваш на господарката досадни въпроси. А дотогава си трай.

Баксил не каза нищо повече. Старата магия, рече си той. Тя би могла да ме промени. Ще ида да я търся.

Като си познаваше късмета обаче, нямаше да може да я намери. Въздъхна и пак се облегна на стената, а откъм господарката се носеха приглушени удари.