Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (74)

50
Прах на мъчението

„Пламък и въглен. Толкова ужасна кожа. Очи като черни ями.“

Този цитат от Ивиада може би не се нуждае от препратка, но ако имам нужда да го открия бързо, то е от стих 482.

Шалан се събуди в някаква бяла стаичка.

Понадигна се и седна. Чувстваше се учудващо здрава. Ярките слънчеви лъчи осветяваха белите сенки на прозирните пердета и струяха в стаята. Шалан се свъси и тръсна замаяната си глава. Чувстваше, че би трябвало да е обгоряла цялата и кожата й да се лющи. Но това беше само спомен. Оставаше порезната рана на ръката, ала инак беше съвсем добре.

Шумолене. Извърна се и видя как през преддверието бърза една сестра; жената явно я беше видяла да сяда и сега отиваше да каже някому.

В болницата съм, помисли Шалан. Преместена съм в отделна стая.

Някакъв войник надзърна и я огледа. Очевидно стаята беше охранявана.

— Какво стана? — извика му тя. — Бях отровена, нали? — Тя внезапно се разтревожи. — Кабсал! Той добре ли е?

Стражът просто се върна на пост. Шалан почна да се измъква от леглото, но войникът отново надникна и я изгледа свирепо. Без да иска, тя изпищя, придърпа чаршафа и се облегна отново. Все още беше с болнично облекло, доста подобно на халат за баня.

Колко време беше прекарала в безсъзнание? Защо беше…

Превръщателят!, осъзна тя. Върнах го на Ясна.

Шалан рядко се беше чувствала по-зле, отколкото през следващия половин час. От време на време стражникът й хвърляше по някой поглед, а тя се чувстваше замаяна. Какво се беше случило?

Най-сетне в другия край на преддверието си появи Ясна. Беше облечена в друга рокля — черна, със светлосива украса. Тя се понесе към стаята като стрела и само с една дума на минаване освободи войника. Мъжът бързо се отдалечи; ботушите му вдигаха повече шум по каменния под от чехлите на Ясна.

Ясна влезе. Макар да не отправи никакви обвинения, погледът й беше толкова враждебен, че на Шалан й се прииска да пропълзи под завивките и да се скрие. Не. Прииска й се да пропълзи под леглото, да се зарови в пода, та да има камък между нея и тези очи.

Ограничи се до това да сведе засрамено поглед.

— Мъдро постъпихте, като върнахте Превръщателя — рече Ясна с леден глас. — Той ви спаси живота. Аз Ви спасих живота.

— Благодаря — прошепна Шалан.

— С кого работите? Кое светилище ви подкупи да откраднете фабриала?

— Никое, Ваше Сиятелство. Откраднах го по своя воля.

— Не си правите услуга, като ги защитавате. В края на краищата ще ми кажете истината.

— Това е истината — каза Шалан, вдигна поглед и усети смътно желание да се противопостави. — Преди всичко затова станах Ваша повереница. За да открадна Превръщателя.

— Да, но за кого?

— За мен. Толкова ли е трудно да повярвате, че мога да действам самостоятелно? Нима съм толкова жалка нещастница, та единственият разумен отговор е допускането, че съм била измамена или манипулирана?

— Не сте в положение да ми повишавате тон, дете — с равен глас отвърна Ясна. — И имате пълно основание да помните къде Ви е мястото.

Шалан отново сведе поглед.

Ясна помълча. Накрая въздъхна и попита:

— Какво мислехте, дете?

— Баща ми е мъртъв.

— И?

— Не го долюбваха, Ваше Сиятелство. Всъщност, ненавиждаха го, а семейството ни е разорено. Братята ми опитват да удържат положението, като действат, сякаш той е още жив. Но… — Смееше ли да каже на Ясна, че баща й е притежавал Превръщател? Това нямаше да оправдае стореното от нея и можеше да въвлече семейството в още по-дълбоки проблеми. — Имахме нужда от нещо. Средство. Начин да спечелим бързо пари или да направим пари.

Ясна пак се умълча. Когато най-сетне продума, звучеше леко развеселена.

— И помислихте, че спасението се крие в това да си навлечете гнева не само на цялата ардентия, а и на Алеткар? Давате ли си сметка какво би направил брат ми, ако узнае за това?

Шалан погледна встрани. Чувстваше се едновременно глупава и засрамена.

Ясна въздъхна.

— Понякога забравям колко сте млада. Мога да разбера колко изкусителна Ви се е струвала кражбата. Въпреки това беше глупаво. Уредих връщането Ви в Я Кевед. Заминавате утре сутринта.

— Аз… — Това беше повече, отколкото тя заслужаваше. — Благодаря.

— Вашият приятел, ардентът, е мъртъв.

Шалан объркано вдигна поглед.

— Какво се случи?

— Хлябът беше отровен. С прах на мъчението. Много смъртоносен, наръсен върху хляба, та да изглежда като брашно. Подозирам, че при всяко от посещенията му хлябът е бил обработен по същия начин. Целта му е била да ме накара да опитам парченце.

— Но аз изядох много хляб!

— Противоотровата е била в сладкото — отговори Ясна. — Открихме я в няколко от използваните от него бурканчета.

— Не може да бъде!

— Започнах разследване. Би трябвало да сторя това незабавно. Никой въобще не си спомня откъде се е появил този „Кабсал“. Макар че той разговаряше с Вас и с мен съвсем свойски за други арденти, те го познаваха съвсем бегло.

— Значи той…

— Той си играеше с Вас, дете. През цялото време Ви използваше, за да се добере до мен. Да ме шпионира. Да ме убие, ако може. — Ясна говореше за това толкова спокойно, толкова безстрастно. — Вярвам, че при последния опит е сложил много прах, много повече от друг път, вероятно с надеждата да вдишам от него. Осъзнавал е, че това може би е последната му възможност. Обаче отровата се обърна срещу него и подейства много по-бързо, отколкото е очаквал.

Някой едва не я беше убил. Не някой. Кабсал. Не е чудно, че той така настояваше тя винаги да вкусва от сладкото!

— Много съм разочарована от Вас, Шалан. Сега разбирам защо се опитахте да отнемете живота си. Заради вината.

Тя не беше опитала да се самоубие. Ала какъв смисъл имаше да признае това? Ясна я съжаляваше; най-добре да не й дава основание да спре да го прави. А странните неща, които Шалан видя и преживя? Можеше ли принцесата да ги обясни?

Шалан погледна Ясна, видя студения гняв, скрит зад спокойната външност, и се уплаши достатъчно, та въпросите за главите-символи и онова странно място, където се озова, да замрат на устните й. Как беше възможно Шалан да се мисли за смела? Тя не беше смела. Беше глупава. Спомни си как гневът на баща й отекваше из къщата. А гневът на Ясна, по-тих и по-оправдан, беше не по-малко страшен.

— Е, ще трябва да се научите да живеете с чувството за вина. Може и да не успяхте да избягате с моя фабриал, но успяхте да провалите една многообещаваща кариера. Този глупав кроеж ще петни живота Ви още десетилетия. Вече нито една жена няма да Ви вземе за повереница. Вие захвърлихте всичко това. — Ясна отвратено поклати глава. — Мразя да греша.

С тези думи тя се обърна и си тръгна.

Шалан вдигна ръка. Трябва да се извиня. Трябва да кажа нещо.

— Ясна?

Ясна не я погледна, а стражът не се върна.

Шалан се сгуши под завивката, стомахът й беше на възел, почувства се толкова зле, че — за миг — й се прииска да беше забила онова парче стъкло малко по-дълбоко. Или Ясна да не беше бързала толкова с Превръщането, което я спаси.

Беше загубила всичко. Няма фабриал, с който да защити семейството си, няма учение. Няма Кабсал. Всъщност тя никога не го беше поставяла на първо място.

Сълзите й попиваха в завивките, докато слънчевата светлина навън гаснеше и накрая изчезна. Никой не дойде да я провери.

Никой не го беше грижа за нея.