Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (65)

43
Окаяник

„Обиталищата им бяха навън, в дивото. Все чакаха Опустошението, или понякога някое глупаво дете, което не се пази от нощната тъмнина.“

Детска приказка, да, обаче този цитат от Спомени за сенките като че загатва за истината, която търся. Виж страница 82, четвъртата приказка.

Каладин се събуди от познатото чувство за страх.

През по-голямата част от нощта лежа буден на коравия под, вперил поглед в мрака, умислен. Защо да се мъчи? Защо да го е грижа? Няма надежда за тези мъже.

Чувстваше се като пътник, който отчаяно търси как да влезе в града и да се избави от дивите зверове. Ала градът бе на върха на стръмна планина и откъдето и да тръгнеше, беше все едно и също. Невъзможно. Сто различни пътя. Все същото.

Преживяването на наказанието нямаше да спаси неговите хора. Тренировките, от които тичаха по-бързо, нямаше да ги спасят. Те бяха примамка. Ако примамката е добра, това не променя предназначението или съдбата й.

Каладин се насили да стане. Усещаше се смазан, като изхабен воденичен камък. Все още не разбираше как така е оцелял. Ти ли ме запази, Всемогъщи? За да гледам как умират ли ме запази?

От хората се очакваше да горят молитви и така да ги пращат на Всемогъщия, който чака неговите Вестители да отвоюват Селенията на Покоя. На Каладин това винаги му изглеждаше безсмислено. Предполагаше се, че Всемогъщият е способен да вижда всичко и да знае всичко. Защо тогава му трябва изгаряне на молитва, та да направи нещо? И защо — преди всичко — му трябва хората да воюват заради него?

Каладин излезе от казармата и пристъпи на светло. Тогава застина.

Хората бяха строени и чакаха. Група опърпани мостови в кафеви кожени елеци и къси панталони до коляното. Мръсни ризи с навити до лактите ръкави и връзки отпред. Мърлява кожа, рошави коси. Сега обаче — заради подарения на Скалата бръснач — всички бяха или с грижливо подрязани бради, или гладко избръснати. Всичко по тях беше вехто. Но лицата им бяха чисти.

Каладин колебливо вдигна ръка към лицето си и докосна своята занемарена черна брада. Мъжете, изглежда, чакаха нещо.

— Какво? — попита той.

Те се разшаваха от неудобство и току поглеждаха към дърводелския двор. Чакаха го да поведе упражнението, разбира се. Но да се упражняват беше безплодно. Понечи да им го каже, но замълча, когато видя как нещо се приближава. Четирима мъже, понесли паланкин. До паланкина крачеше висок човек във виолетова дреха като на светлоок.

Хората от отряда се извърнаха да погледнат.

— Това пък какво е? — полюбопитства Хобер и почеса дебелия си врат.

— Това ще да е заместникът на Ламарил — отвърна Каладин и лекичко си проправи път през строените мостови. Сил долетя и кацна на рамото му, когато паланкинът спря пред него и се обърна настрани, при което се видя тъмнокоса жена с лъскава виолетова рокля със златни глифи. Разположила се беше на една страна върху лежанка с възглавници. Очите й бяха бледосини.

— Аз съм Сиятелната Хашал — рече тя с лек колинарски акцент. — Моят съпруг, Сиятелният господар Матал, е вашият нов капитан.

Каладин преглътна отговора си. Имаше известен опит със светлооки, които биваха „повишени“ на такъв пост. Самият Матал не каза нищо. Само си стоеше с ръка върху ефеса на меча. Беше висок — почти колкото Каладин — ала мършав. Фини ръце. Явно мечът не беше работил много.

— Уведомени сме — рече Хашал, — че този отряд е недисциплиниран. — Присви очи и се взря в Каладин. — Ти явно си преживял съда на Всемогъщия. Имам за теб послание от висшестоящите. Всемогъщият ти е дал възможност отново да се докажеш като мостови. Това е всичко. Мнозина се опитват да прочетат нещо повече в случилото се, затова върховният принц Садеас забрани разни заплеси да идват да те гледат. Съпругът ми не възнамерява да ръководи мостовете небрежно като предшественика си. Съпругът ми е много уважаван и тачен приближен на самия Садеас, а не е някакъв си почти тъмноок помияр като Ламарил.

— Нима? — вметна Каладин. — Как тогава е стигнал до тази нужникарска служба?

Хашал не показа и намек за раздразнение при тази забележка. Щракна с пръсти и един от войниците излезе напред и стовари дръжката на копието си в корема на Каладин.

Каладин улови оръжието — старите му рефлекси още бяха доста бързи. В ума му проблеснаха различните възможности; направо видя боя, преди да се случи.

Дръпни копието, извади войника от равновесие.

Стъпи напред и удари с лакът предмишницата му, за да пусне оръжието.

Вземи оръжието, обърни го и удари войника отстрани по главата.

Завърти се и с удар помети двамата, които идват да помогнат на другаря си.

Вдигни копието за…

Не. Така просто щеше да ги накара да го убият.

Каладин пусна дръжката на копието. Войникът примигна от изненада, че един прост мостови е блокирал удара му. Намръщи се, вдигна копието и с дръжката му удари Каладин по главата.

Каладин се остави на удара, превъртя се, позволи да го хвърли на земята. Главата му кънтеше от удара, но световъртежът престана след миг. Щеше да има главоболие, но вероятно се беше разминал с мозъчното сътресение.

Легнал на земята, пое дълбоко дъх няколко пъти и сви ръце в юмруци. Пръстите му сякаш горяха от допира с копието. Войникът се върна на място до паланкина.

— Никаква небрежност — спокойно продължи Хашал. — И щом се налага да знаеш, то знай, че моят съпруг помоли за това назначение. Мостовите отряди са от съществено значение за успеха на Сиятелния господар Садеас във Войната на Разплатата. Слабото им командване по времето на Ламарил беше позорно.

Скалата приклекна и помогна на Каладин да се изправи на крака, като се чумереше на светлооките и техните войници. Каладин стана с олюляване, притиснал главата си с ръка. Напипа нещо хлъзгаво и влажно и вадичка кръв се стече по врата към рамото му.

— Отсега нататък — заяви Хашал — освен обичайното носене на моста, всеки отряд ще бъде разпределен само за един вид работа. Газ!

Ниският сержант надзърна иззад паланкина. Каладин не го беше забелязал там, зад носачите и войниците.

— Слушам, Ваше Сиятелство? — откликна той и се поклони неколкократно.

— Желанието на моя съпруг е Мост Четири да бъде зачислен на постоянна служба в пропастта. Когато не са необходими за дежурство с моста, искам да работят в пропастите. Така ще е далеч по-ефикасно. Те ще знаят кои участъци са проверени напоследък и няма да ги покриват. Виждаш ли? Ефикасност. Започват незабавно.

Почука по стената на паланкина и носачите обърнаха и я отнесоха. Съпругът й продължи да крачи редом, без да каже и дума, а Газ се завтече да ги настигне. Каладин ги проследи с поглед, притиснал главата си с ръце. Дуни дотича и му донесе превръзка.

— В пропастите — измърмори Моаш. — Прекрасна работа, лордче. Би искала някое чудовище да ни изяде, ако не ни порази паршендска стрела.

— Какво ще правим? — попита слабият плешив Пеет. Гласът му се беше изострил от тревогата.

— Залавяме се за работа — отговори Каладин и взе превръзката от Дуни.

Отдалечи се и остави мъжете от моста, уплашено скупчени в групичка.

* * *

Не след дълго Каладин вече стоеше на ръба на пропастта и гледаше надолу. Беше пладне и горещото слънце пареше по врата му и хвърляше сянката му долу, при другите сенки. Мога да летя, помисли той. Да направя крачка и да падна, а вятърът да духа срещу мен. Да полетя няколко мига. Няколко красиви мига.

Коленичи, стисна здраво въжената стълба и се спусна в мрака. Останалите мълчаливо го последваха. И те бяха заразени от настроението му.

Каладин знаеше какво става с него. Стъпка по стъпка той отново се превръщаше в предишния окаяник. От край време знаеше, че това е опасно. Държеше се за мостовите като за самия живот. Но сега ги изпускаше.

Докато слизаше по стъпенките, край него се спусна прозрачната синьо-бяла фигурка на Сил, седнала в нещо като люлка. Въженцата на люлката изчезваха на няколко пръста над главата й.

— Какво става с теб? — тихо попита тя.

Каладин просто продължи да слиза.

— Би трябвало да си щастлив. Преживя бурята. Другите мостови бяха толкова развълнувани.

— Засърбяха ме ръцете да набия онзи войник — прошепна Каладин.

Сил наклони главица.

— Можех да го направя — продължи той. — Вероятно можех да се справя и с четиримата. Винаги съм бил добър с копието. Не, не просто добър. Дурк казваше, че съм изумителен. Роден войник, истински художник с копието.

— Може би трябваше да се биеш с тях тогава.

— Мислех, че не харесваш убийствата.

— Мразя ги — отговори Сил и стана по-прозрачна. — Но и преди съм помагала на хората да убиват.

Каладин застина на стъпалото.

— Какво?

— Вярно е. Помня го смътно.

— Как?

— Не знам. — Тя пребледня. — Не искам да говоря за това. Но беше правилно. Чувствам, че беше така.

Каладин повися още малко. Тефт се провикна отгоре и попита дали всичко е наред. Каладин отново започна да се спуска.

— Днес не се бих с войниците — рече Каладин, загледан в стената на пропастта, — защото нямаше полза от това. Баща ми казваше, че не можеш да защитаваш чрез убийство. Е, не беше прав.

— Но…

— Не беше прав, защото внушаваше, че можеш да защитаваш хората по други начини. Не можеш. Светът иска тези хората да умрат и няма смисъл да се мъчиш да ги спасиш. — Стигна до дъното на пропастта и пристъпи в мрака. Тефт слезе втори и запали факлата си. Трепкащата й оранжева светлина обля покритите с мъх камъни.

— Затова ли не я прие? — прошепна Сил и кацна на рамото на Каладин. — Славата. Преди месеци.

Каладин поклати глава.

— Не. Онова беше нещо друго.

— Какво казваш, Каладин? — обади се Тефт и вдигна факлата. Лицето му изглеждаше по-старо от обикновено в мъждивата светлина. Хвърлените от факлата сенки правеха бръчките му по-дълбоки.

— Нищо, Тефт. Нищо важно.

Сил се намуси от този отговор. Каладин не й обърна внимание и запали своята факла от тази на Тефт. Останалите мостови слизаха след тях. Когато всички вече бяха долу, Каладин ги поведе през мрачната пропаст. Светлото небе беше като далечен вик. Това място беше гробница, пълно с гниеща дървесина и зловонни локви, където можеха да се въдят само ларвите на кремлингите.

Мостовите несъзнателно се купчеха заедно, както винаги, когато се намираха в това мрачно място. Каладин вървеше напред, а Сил се умълча. Той даде на Тефт кредата да бележи пътя и не спря за събиране на вещи. Но и не крачеше прекалено бързо. Останалите се движеха зад Каладин и Тефт. От време на време си прошепваха по нещо толкова тихо, че не можеше да отекне. Сякаш думите им бяха удушени от мрака.

Скалата накрая се размърда и тръгна до Каладин.

— Трудна работа ни дадоха. Но ние сме мостови? Животът е тежък, а? Нищо ново. Трябва да имаме план. Как ще се борим сега?

— Няма да се борим повече, Скала.

— Но ние спечелихме велика победа! Виж, до неотдавна ти беше в несвяст. Би трябвало да умреш. Знам това. А вместо да умреш, ти си вървиш, здрав като всички останали. Ха! По-здрав даже. Това е чудо. Ули’ теканаки те води.

— Не е чудо, Скала. По-скоро е проклятие.

— Как може да е проклятие, приятелю? — попита ухилен Скалата. Той скочи в някаква локва, разсмя се по-шумно и опръска Тефт, който вървеше току зад тях. Понякога грамадният рогоядец беше същинско дете. — Да живееш не е проклятие!

— Проклятие е, ако отново трябва да гледам как всички умирате — отговори Каладин. — По-добре да не бях преживявал бурята. Така просто ще загина от някоя стрела на паршендите. Всички ще загинем така.

Скалата изглеждаше разтревожен. Когато Каладин не каза нищо повече, той се оттегли. Продължиха да вървят и неловко подминаваха одраните места по стените на пропастта — това бяха следи от пропастните чудовища. Най-сетне се натъкнаха на камара довлечени от бурите тела. Каладин спря и вдигна факлата, а хората занадничаха зад него. Петдесетина тела бяха донесени от водата в една вдлъбнатина в скалата, малък задънен проход.

Телата бяха натрупани като стена, оръжията висяха, между тях бяха набити тръстики и плавей. С един поглед Каладин разбра, че труповете са доста стари и са започнали да се подуват и да се разлагат. Някои от мостовите повърнаха, последваха и други. Вонята беше ужасна. Телата бяха наядени от кремлинги и по-едри мършоядни гадини, повечето от които се разбягаха от светлината. Недалеч лежеше откъсната ръка. Кървава следа водеше далеч от купчината. Имаше и пресни драскотини в лишеите по стената, чак на петнадесетина стъпки височина. Пропастно чудовище бе разкъсало един от труповете, за да се нахрани. Можеше да се върне.

Каладин не повърна. Втъкна изгорялата наполовина факла между два големи камъка и се залови за работа, изтегляйки телата от камарата. Поне не бяха толкова разложени, та да се разпадат. Мостовите бавно застанаха до него да работят. Каладин остави ума си да се вцепени, спря да мисли.

Когато телата бяха свалени, хората ги положиха в редица. После почнаха да свалят броните им, да претърсват джобовете и да свалят ножовете от коланите. Каладин остави събирането на копията на другите. Работеше сам, настрани от мъжете.

Тефт приклекна до него и претърколи едно тяло със смазана от падането глава. Започна да развързва гръдната броня на трупа.

— Искаш ли да поговорим?

Каладин не каза нищо. Просто продължи да работи. Не мисли за бъдещето. Не мисли какво ще се случи. Само оцелявай.

Не се грижи, но не се и отчайвай. Просто бъди.

— Каладин — гласът на Тефт беше като нож, който дълбаеше в черупката му и го караше да се гърчи.

— Ако исках да говоря — изръмжа Каладин, — щях ли да работя тук сам?

— Съвсем правилно — отговори Тефт. Най-сетне отвърза гръдната броня. — Другите мъже са объркани, синко. Искат да знаят какво ще правим сега.

Каладин въздъхна, после се изправи и се обърна да погледне мостовите.

— Не знам какво да правим! Ако опитаме да се защитим, Садеас ще нареди да ни накажат! Ние служим за примамка и ще умрем. Нищо не мога да направя! Безнадеждно е!

Мостовите го гледаха потресени.

Каладин се извърна и отново почна да работи, приклекнал до Тефт.

— Ето, обясних им.

— Глупак — отвърна Тефт тихо. — Изоставяш ни сега, след всичко, което направи?

— Изоставям ли ви? — изсъска Каладин. Просто ме остави. Остави ме да потъна отново в апатия. Поне няма болка. — Тефт, часове и часове обмислях как да се измъкнем, но не открих изход! Садеас иска ние да умрем. Светлооките получават, каквото искат; така е устроен светът.

— И?

Каладин го остави без отговор и задърпа ботуша на някакъв войник, чиято пищялна кост явно беше счупена на три места. Така беше ужасно неудобно да го измъкне.

— Е, може и да умрем — додаде Тефт. — Но може и това да няма нищо общо с оцеляването.

Защо пък точно Тефт се мъчеше да го ободри?

— Ако не е заради оцеляването, за какво е тогава, Тефт? — Каладин най-сетне смъкна ботуша. Обърна се към следващия труп в редицата и застина.

Беше на мостови. Каладин не го разпозна, но нямаше как да сбърка кожения елек и сандалите. Лежеше до стената с проснати отстрани ръце, устата му беше леко отворена, а клепачите — спуснати. Едната му ръка беше одрана и кожата беше отмъкната.

— Не знам каква е целта — отговори Тефт. — Но ми се струва жалко да се предаваме. Трябва да продължим да се борим. Чак докато паднем, поразени от стрелите. Нали знаеш, „пътят преди целта“.

— Какво означава това?

— Не знам — рече Тефт и бързо сведе поглед. — Нещо, което чух навремето.

— Това е казано от Загубените Сияйни — подметна минаващият покрай тях Сигзил.

Каладин го изгледа. Сладкодумният азиш остави някакъв щит на купчината. Вдигна поглед. Кафявата му кожа тъмнееше на светлината на факлата.

— Това е бил техният девиз. Част от него. „Животът преди смъртта. Силата преди слабостта. Пътят преди целта.“

— Загубените Сияйни ли? — обади се Белязаният, който беше помъкнал множество ботуши. — Кой намеси точно тях?

— Тефт — отговори Моаш.

— Не бях аз. Само казах нещо, което съм чувал навремето.

— Какво изобщо означава това? — поинтересува се Дуни.

— Казах ви, че не знам! — рече Тефт.

— Смята се, че това е било част от тяхното верую — обясни Сигзил. — В Юлай живеят група хора, които говорят за Сияйните. И желаят тяхното завръщане.

— Кой би пожелал да се върнат? — каза Белязаният, облегна се на стената и скръсти ръце. — Те ни предадоха и ни оставиха на Пустоносните.

— Ха! — намеси се Скалата. — Пустоносните! Глупости на равнинци. Детски приказки, дето се разправят край огнището.

— Пустоносните са били истински — отбранително отвърна Белязаният. — Всеки го знае.

— Всеки, който слуша приказки! — рече през смях Скалата. — Прекалено много въздух! Мозъците ви се размекват от него. Но всичко е наред — вие все още сте моето семейство. Само че сте по-глупавите му членове!

Тефт се начумери, когато другите продължиха да говорят за Загубените Сияйни.

— Пътят преди целта — прошепна Сил от рамото на Каладин. — Харесва ми.

— Защо? — попита той и приклекна да развърже сандалите на мъртвия мостови.

— Така — рече тя, сякаш това беше достатъчно обяснение. — Тефт е прав, Каладин. Знам, че искаш да се предадеш. Но не можеш.

— Защо не?

— Защото не можеш.

— От днес нататък сме зачислени на служба в пропастите. Няма да можем да събираме повече билки и да изкарваме пари. Това означава, че няма вече превръзки, противовъзпалителни или храна за нашите вечери. При толкова много трупове неизбежно ще се натъкнем на духчета на разложението и хората ще се поболеят. В случай че преди това не ни изядат пропастните чудовища или не ни удави някоя изненадваща буря. И ще трябва да носим моста чак до свършека на Преизподнята и да губим човек след човек. Безнадеждно е.

Мъжете продължаваха да разговарят.

— Загубените Сияйни помагаха на другата страна — твърдеше Белязаният. — Опетнени са от край до край.

Тефт се докачи от думите му. Жилавият мъж се изправи и насочи показалец към Белязания.

— Нищо не знаеш! Станало е твърде отдавна. Никой не знае какво всъщност се е случило.

— Тогава защо всички истории говорят едно и също? — поиска да узнае Белязаният. — Изоставиха ни. Точно както светлооките ни изоставят сега. Може би Каладин е прав. Може би няма надежда.

Каладин сведе очи. Тези думи го измъчваха. Може би Каладин е прав… може би няма надежда…

Правил го беше и преди. При последния господар, преди да го купи Твлкав и да стане мостови. Предаде се в една тиха нощ, когато беше повел Гошел и останалите роби на бунт. Изклаха ги. Но той някак оцеля. Проклето да е всичко, защо винаги той оцеляваше? Не мога да го направя пак, помисли той и стисна очи. Не мога да им помогна.

Тиен. Тукс. Гошел. Далет. Безименния роб, когото опита да лекува в робската кола на Твлкав. Всички завършиха еднакво. Каладин носеше провал. Понякога им даваше надежда, но какво беше надеждата, ако не друга възможност за провал? Колко пъти можеше да падне човек, преди вече да не е в състояние да се изправи?

— Мисля си, че ние сме невежи — промърмори Тефт. — Не ми харесва да слушам приказките на светлооките за миналото. Знаете, че техните жени пишат всички истории.

— Не мога да повярвам, че спориш за това, Тефт — рече гневно Белязаният. — Какво следва? Може би трябва да оставим Пустоносните да откраднат нашите сърца? Може би просто не ги разбираме. Или пък паршендите. Може би трябва просто да им позволим да убият нашия крал, когато им скимне.

— Няма ли и двамата да се разкарате, а? — тросна се Моаш. — Няма значение. Чухте Каладин. Дори той мисли, че все едно сме мъртви.

Каладин повече не можеше да понесе гласовете им. С олюляване се отдалечи от тях в тъмнината, далеч от факлите. Никой не тръгна след него. Влезе сред мрачните сенки. Светлина идеше само от ивицата небе високо горе.

Тук избяга от погледите на мъжете от отряда. Натъкна се на голям камък, препъна се и спря. Камъкът беше лигав заради мъха и лишеите. Постоя малко, опрял ръце в него, после с пъшкане се обърна да се облегне. Сил кацна пред него, все още видима, въпреки тъмнината. Приседна във въздуха и надипли роклята около краката си.

— Не мога да ги спася, Сил — прошепна изтерзано той.

— Сигурен ли си?

— Досега се провалях всеки път.

— И от това следва, че пак ще се провалиш?

— Да.

Сил се умълча.

— Добре тогава — рече най-сетне. — Да кажем, че си прав.

— Защо да се боря? Казах си, че ще опитам за последен път. Но се провалих, още преди да започна. Няма спасение за тях.

— Не означава ли нещо самата борба?

— Не и ако си обречен да умреш. — Той оброни глава.

Думите на Сигзил отекнаха в ума му. Животът преди смъртта. Силата преди слабостта. Пътят преди целта. Каладин вдигна поглед към небето. Приличаше на далечна река с чиста синя вода.

Животът преди смъртта.

Какво ли значи тази поговорка? Че хората трябва да се стремят първо към живота, а не към смъртта? Това беше очевидно. Може би имаше друго значение. Че животът идва преди смъртта? Пак беше очевидно. Въпреки това простите думи му говореха. Смъртта идва, нашепваха му те. Смъртта идва при всеки. Но животът идва пръв. Обичай го.

Смъртта е целта. А пътят — това е животът. Това има значение.

В каменния коридор повя студен вятър, мина край Каладин, донесе чисти и свежи миризми и отвя смрадта на труповете.

Никой не го беше грижа за мостовите. Никой не го беше грижа за онези на дъното, най-тъмнооките. И все пак, вятърът сякаш му шептеше отново и отново. Животът преди смъртта. Животът преди смъртта. Живей преди да умреш.

Настъпи нещо. Наведе се и го вдигна. Камъче. Едва го видя в тъмнината. Разбираше какво става с него — меланхолията, отчаянието. Случвало му се беше като по-млад, най-често през седмиците на дъждовния сезон, когато небето беше забулено от облаци. Тогава Тиен го ободряваше, помагаше му да се измъкне от отчаянието. Тиен винаги успяваше да се справи.

След като загуби брат си, преборваше по-неумело тази тъга. Беше се превърнал в един окаяник, когото не го беше грижа — но и който не изпадаше в отчаяние.

Ще ги проваля, помисли той със здраво стиснати очи. Защо да опитвам?

Не беше ли глупаво да продължава да се мъчи така? Веднъж само да можеше да победи. Това щеше да е достатъчно. Докато можеше да вярва, че е способен да помогне на някого, докато вярваше, че не всички пътища водят към мрака, можеше и да се надява.

Обеща си, че ще опиташ за последен път, помисли той. Те още не са мъртви.

Още са живи. Засега.

Оставаше нещо, което не беше пробвал. Прекалено се боеше от него. Винаги, когато беше опитвал, губеше всичко.

Явно окаяникът стоеше пред него. Той беше освобождаване. Апатия. Наистина ли Каладин искаше да се върне към това? Лъжливо убежище. Като беше такъв, не се спасяваше. Само затъваше все по-дълбоко и все по-дълбоко, докато накрая му се стори, че е по-добре да отнеме живота си.

Животът преди смъртта.

Каладин се изправи, отвори очи и пусна камъчето. Бавно се отправи към светлината на факлите. Мостовите вдигнаха очи от работата си. Толкова много питащи погледи. Някои изпълнени със съмнение, някои мрачни, други насърчителни. Скалата, Дуни, Хобер, Лейтен. Те вярваха в него. Той беше оцелял в бурята. Едно чудо.

— Има още едно нещо, което можем да опитаме — каза Каладин. — Но то най-вероятно ще доведе до убийството на всички ни от собствената ни армия.

— Без друго ще умрем — отбеляза Картите. — Сам го каза. — Неколцина от другите кимнаха.

Каладин пое дълбоко дъх.

— Трябва да опитаме да избягаме.

— Ама лагерът се охранява! — рече Безухият Якс. — Мостовите не се пускат навън без надзор. Знаят, че бихме избягали.

— Ще измрем — мрачно додаде Моаш. — Намираме се далече от цивилизацията. Наоколо няма нищо, освен пропастни чудовища. Няма и подслон от бурите.

— Знам — отговори Каладин. — Или това, или стрелите на паршендите.

Мъжете се умълчаха.

— Ще ни пращат долу всеки ден да обираме труповете — продължи Каладин. — И не ни слагат надзорници, понеже се боят от чудовищата. Повечето от задачите на мостовите имат за цел само да ни държат заети и да ни разсейват от мисли за нашата участ. Затова трябва да качваме горе само малко от спасеното имущество.

— Да не мислиш, че можем да си изберем някоя пропаст и да избягаме през нея? — попита Белязаният. — Опитаха да ги картографират изцяло. Отрядите дори не стигаха до другия край на Равнините — или ги убиваха чудовищата, или ги застигаше наводнение след буря.

Каладин поклати глава.

— Няма да постъпим така.

Той ритна нещо от земята — паднало копие. Запрати го към Моаш, който изненадано го улови.

— Мога да ви обуча да ги използвате — тихо рече Каладин.

Мъжете мълчаливо гледаха оръжието.

— Каква полза от подобно нещо? — попита Скалата, взе копието от Моаш и го заразглежда. — Не можем да се сражаваме срещу армия.

— Не. Но ако ви обуча, можем да нападнем през нощта някой пост. Можем да успеем да избягаме. — Каладин ги погледна в очите един по един. — Когато сме свободни, те ще пратят войници по петите ни. Садеас няма да допусне мостови да убият неговите войници и да им се размине. Налага се да се надяваме да ни подцени и първоначално да прати малък отряд след нас. Ако ги убием, може и да успеем да се отдалечим достатъчно и да се укрием. Ще бъде опасно. Садеас ще положи големи усилия да ни върне и най-вероятно накрая ще ни преследва цяла рота. Бурята да го отнесе, може би няма да успеем дори да се измъкнем от лагера. Но поне е нещо.

Млъкна и зачака, а мъжете се споглеждаха неуверено.

— Ще го направя — рече Тефт и се изправи.

— И аз — излезе напред Моаш. Изглеждаше нетърпелив.

— Аз също — каза Сигзил. — По-скоро ще заплюя алетите в лицата и ще загина от мечовете им, отколкото да остана роб.

— Ха! — обади се Скалата. — Аз пък ще готвя много храна за всички вас, за да сте сити, докато убивате.

— Няма ли да се биеш с нас? — изненадано попита Дуни.

— Под достойнството ми е — рече Скалата и вирна брадичка.

— Е, аз пък ще го направя — отговори Дуни. — С теб съм, капитане.

Другите започнаха да се присъединяват. Всеки от мъжете се изправяше, а неколцина взеха и копия. Не викаха и не ревяха от вълнение като другите отряди, които Каладин беше водил. Плашеха се от мисълта да се бият — повечето бяха просто роби или черноработници. Но имаха воля.

Каладин пристъпи напред и започна да очертава план.