Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (54)

34
Стената на бурята

„Вървях от Абамабар към Уритиру.“

Този цитат от Осмата притча от Пътят на кралете е във видимо противоречие с Барала и Синбиан, които твърдят, че градът Уритиру е недостъпен пеш. Или е имало построен път, или Нохадон се изразява метафорично.

Предназначението на мостовите не е да оцеляват…

Умът на Каладин беше замаян. Знаеше, че го боли, но само толкова. Блуждаеше. Сякаш главата му беше отделена от тялото и отскачаше от сенките и таваните.

— Каладин! — прошепна един угрижен глас. — Каладин, моля те. Не изпитвай повече болка.

Предназначението на мостовите не е да оцеляват. Защо тези думи го тормозеха така? Помнеше какво се случи, как използва моста като щит, как изостави армията, как обрече щурма на провал. Отче на Бурята, какъв глупак съм!, помисли Каладин.

— Каладин?

Гласът на Сил. Рискува да отвори очи и видя, че светът е обърнат с главата надолу. Небето се простираше под него, а познатият дърводелски двор се рееше във въздуха.

Не. Той беше с главата надолу. Висеше на стената на казармата на Мост Четири. В най-високата си точка сградата се издигаше до петнадесет стъпки, а покривът й беше леко наклонен. Глезените на Каладин бяха вързани с въже, което висеше от забита в покрива халка. Виждал беше това да се случва и на други мостови. Един беше извършил убийство в лагера, а друг беше заловен да краде за пети път.

Гърбът на Каладин опираше в стената, следователно той висеше с лице на изток. Ръцете му бяха свободни и отпуснати надолу. Почти докосваха земята. Изстена отново, болеше го навсякъде.

Както го беше учил баща му, започна да опипва тялото си отстрани, за да провери дали няма счупени ребра. Потрепери, щом откри, че няколко са болезнени и най-малкото са пукнати. Вероятно счупени. Провери и раменете, защото се опасяваше да няма счупена ключица. Времето щеше да покаже дали има сериозни вътрешни контузии.

Потърка лице и корички съсирена кръв се обелиха и нападаха по земята. Цицина на главата, разкървавен нос, сцепена устна. Сил кацна на гърдите му, стъпила върху гръдната кост и с ръце зад гърба.

— Каладин?

— Жив съм — промълви той завалено заради подутата устна. — Какво стана?

— Войниците те пребиха — отвърна тя и сякаш се смали. — Върнах им го. Препънах единия три пъти днес. — Изглеждаше угрижена.

Каладин откри, че се усмихва. Колко време можеше да виси човек и кръвта да се стича в главата му?

— Голямо викане имаше — тихо продължи Сил. — Мисля, че няколко човека бяха разжалвани. Войникът, Ламарил, той…

— Какво?

— Екзекутираха го — рече Сил още по-тихо. — Върховният принц Садеас лично извърши това в мига, когато армията се върна от платото. Каза нещо в смисъл, че пълната отговорност се носи от светлооките. Ламарил все викаше, че ти си обещал да го оневиниш и че вместо него Газ трябва да понесе наказанието.

Каладин се усмихна мрачно.

— Не трябваше да заповядва да ме пребиват до безсъзнание. Газ?

— Оставиха го на същата служба. Не знам защо.

— Правото на отговорността. При подобно бедствие от светлооките се очаква да поемат главната вина. Обичат да се перчат, че спазват такива стари принципи, когато им е угодно. Защо още съм жив?

— Нещо като назидание — отговори Сил и обгърна телце с прозрачните си ръце. — Каладин, студено ми е.

— Нима можеш да усещаш температурата? — попита Каладин през кашлица.

— Обикновено не. Сега мога. Не разбирам това. Не… не ми харесва.

— Всичко ще се оправи.

— Не трябваше да лъжеш.

— Понякога е добре да излъжеш, Сил.

— И в този случай ли?

Каладин примигна. Опита да не обръща внимание на раните, на напрежението в главата. Опита да прочисти ума си. Не успя и в трите.

— Да — прошепна той.

— Струва ми се, че разбирам.

Каладин облегна глава, опирайки темето си в стената.

— Значи бурята ще ме съди. Ще оставят бурята да ме убие.

Увиснал тук, Каладин беше изложен пряко на ветровете и на всичко, което те щяха да довеят. Ако човек е благоразумен и вземе подходящи мерки, може да оцелее на открито по време на буря. Злочесто преживяване. Каладин беше правил това няколко пъти — окопаваше се, укриваше се от подветрената страна на някое скално образувание. Но да виси на стената с лице право към бурята? Вятърът и камъните щяха да го скълцат и размажат.

— Ей сега се връщам — каза Сил и скочи от гърдите му. Превърна се в падащ камък, после, когато доближи земята — в понесени от вятъра листа. Полетя надясно и се изгуби от поглед. Дърводелският двор беше празен. Каладин долавяше мириса на чистия студен въздух, на земята, която очакваше бурята. Затишие — така казваха, когато вятърът стихнеше, станеше студено, налягането рязко падаше и влажността се увеличаваше точно преди бурята.

След няколко мига Скалата надзърна зад ъгъла. Сил беше кацнала на рамото му. Той се прокрадна към Каладин, следван от нервния Тефт. С тях беше и Моаш. Въпреки изявленията му, че не вярва на Каладин, той изглеждаше не по-малко притеснен от другите двама.

— Лордче? — продума той. — Буден ли си?

— В съзнание съм — изхриптя Каладин. — Всички ли се прибрахте от битката невредими?

— Всички от нашите, до един — отговори Тефт и се почеса по брадичката. — Но загубихме сражението. Страшно беше. Над двеста мостови убити. Оцелелите стигаха само за единадесет моста.

Двеста души, помисли Каладин. По моя вина. Защитавах своите за сметка на всички останали. Прибързах прекалено.

Предназначението на мостовите не е да оцеляват. Тук има нещо. Нямаше как да попита Ламарил. Човекът все пак си получи заслуженото. Ако Каладин можеше да избира, такъв край щеше да застигне всички светлооки, включително и краля.

— Искахме да ти кажем нещо — рече Скалата. — От всички мъже. Повечето не щяха да излязат. Иде буря и…

— Няма нищо — прошепна Каладин.

Тефт побутна Скалата да довърши.

— Добре, ето какво. Ще те помним. Ние, Мост Четири, няма да се върнем назад. Може би всички ще измрем, но ще показваме на новите. Огньове вечер. Смях. Живот. Ще превърнем това в традиция. За теб.

Скалата и Тефт знаеха за сока от кратунковата билка. Можеха да продължат да печелят допълнително и да плащат за всичко това.

— Ти направи това за нас — добави Моаш. — Щяхме да измрем на бойното поле. Може би толкова от нас, колкото от останалите отряди. А сега ще изгубим само един човек.

— Казвам, че не постъпиха добре — начумерено се обади Тефт. — Говорихме дали да не срежем въжето и да те свалим…

— Не — отговори Каладин. — Така само ще си навлечете същото наказание.

Тримата се спогледаха. Явно и те бяха стигнали до този извод.

— Какво каза Садеас? — поинтересува се Каладин. — За мен.

— Че разбирал защо един мостови би пожелал да спаси живота си, дори и за сметка на живота на другите — отговори Тефт. — Нарече те себичен страхливец, но се държеше все едно е очаквал подобно нещо.

— Рече, че оставял Отеца на Бурята да те съди — додаде Моаш. — Йезерезе, кралят на Вестителите. Че ако заслужаваш да умреш, ще умреш… — И млъкна. Моаш знаеше не по-зле от другите, че незащитен човек не може да преживее буря. Не и такава буря.

— Искам вие тримата да направите нещо за мен — подхвана Каладин и затвори очи заради кръвта, която се процеждаше надолу по лицето му. Устната му се беше сцепила пак, когато проговори.

— Каквото поискаш, Каладин — отвърна Скалата.

— Искам да се върнете вътре и да кажете на хората да излязат след бурята. Кажете им да ме погледнат, както съм вързан тук горе. Кажете им, че ще отворя очи и ще ги погледна и аз. И те ще разберат, че съм жив.

Тримата мостови се умълчаха.

— Да, разбира се, Каладин. Ще го направим — промълви Тефт.

— Кажете им — продължи Каладин с по-твърд глас, — че това не е краят. Кажете им, че аз избрах да не отнема сам живота си и по никакъв проклет начин няма да го отстъпя на Садеас.

Скалата засия в една от своите широки усмивки.

— В името на ули’ теканаки, Каладин. Почти вярвам, че ще го направиш.

— Вземи — рече Тефт и му подаде нещо. — За късмет.

Каладин го взе в слабата си окървавена ръка. Сфера, цяла небесна марка. Беше празна, Светлината в нея беше свършила. Носи сфера в бурята, казваше старата поговорка, и поне ще имаш светлина да виждаш.

— Само това можахме да спасим от твоята кесия — обясни Тефт. — Газ и Ламарил взеха останалото. Оплакахме се, но какво можехме да направим?

— Благодаря — рече Каладин.

Моаш и Скалата се прибраха на сигурно място в казармата. Сил отлетя от рамото на рогоядеца, за да остане с Каладин. Тефт се позабави, сякаш се чудеше дали да не прекара бурята с него. Най-накрая поклати глава, промърмори и се присъедини към другите. На Каладин му се стори, че го чува да се нарича страхливец.

Вратата на казармата се затвори. Каладин опипа гладката стъклена сфера. Небето притъмняваше, и то не само защото слънцето залязваше. Надвисна чернота. Бурята.

Сил крачеше нагоре по стената, после седна и го загледа. Личицето й беше тъжно.

— Каза им, че ще оцелееш. Какво става, ако не оцелееш?

Пулсът на Каладин кънтеше в главата му.

— Майка ми би се ужасила, ако знаеше колко бързо войниците ме научиха да играя комар. Още първата вечер в армията на Амарам ме накараха да залагам пари.

— Каладин?

— Извинявай — отговори той и завъртя глава. — Думите ти ми припомниха онази вечер. Знаеш ли, в комара има едно понятие. „Залагам всичко“, казват. Това е, когато заложиш всичките си пари на една ръка.

— Не разбирам.

— Залагам всичко на губещата карта — прошепна Каладин. — Ако умра, те ще излязат, ще поклатят глави и ще си кажат, „Знаехме си, че така ще стане“. Оживея ли, ще го запомнят. И това ще им даде надежда. Могат да го приемат за чудо.

Сил помълча малко.

— Искаш ли да бъдеш чудо?

— Не. Обаче заради тях ще бъда.

Отчаяна, глупава надежда. Източният хоризонт, който той виждаше наопаки, притъмня още повече. Бурята му изглеждаше като сянката на някакъв огромен звяр, надвиснала над земята. Усети притеснителната замаяност на човек, който е ударен силно по главата. Сътресение. Така се наричаше. Трудно му беше да разсъждава, ала не искаше да изпада в безсъзнание. Искаше да гледа право в бурята, макар тя да го ужасяваше. Изпитал беше същата паника, когато погледна в черната пропаст и едва не се уби. Страх от онова, което не можеше да види, което не можеше да знае.

Приближаваше стената на бурята — завеса от дъжд и вятър в началото. Могъща вълна от вода, мръсотия и камъни, висока стотици стъпки. Пред нея се стрелкаха хиляди и хиляди вятърни духчета.

В сражение Каладин можеше с копието да си проправи път към спасението. Застанал на ръба на пропастта, имаше къде да отстъпи. Сега нямаше нищо. Нямаше как да се бие или да избяга от черния звяр, обхванал от край до край хоризонта и потопил света в ранна нощ. Източният склон на кратера, където се намираше военният лагер, беше пропаднал, а казармата на Мост Четири беше първата сграда в редицата. Нямаше нищо между Каладин и Равнините. Нищо между него и бурята.

Каладин се взираше в бушуващата, ревяща и вряща вълна от вода и отломки, тласкана от вятъра. Сякаш виждаше как краят на света се спуща към него.

Пое дълбоко дъх, забравил болката в ребрата. Стената на бурята се понесе през дърводелския двор и в миг се стовари върху него.