Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (51)

32
Странично носене

„Живееха на едно високо място, което никой не можеше да стигне, ала всеки можеше да посети. Самия неръкотворен град-кула.“

Макар че Песента за последното лято е рицарска история от третия век след Измяната, вероятно тук става дума за споменаване на действително място. Виж страница 27 от превода на Барала на Песента и особено бележките.

Станаха по-добри в страничното носене на моста. Но не много.

Каладин гледаше Мост Четири — хората му се движеха неумело и се мъчеха да крепят моста. За щастие откриха подходящ захват за многобройните дръжки от долната страна. Наложи се да го носят под по-малък ъгъл, отколкото на Каладин му се щеше. Така краката им ставаха уязвими, но той би могъл да ги обучи да снемат малко, когато започне обстрелът.

Истината беше, че се движеха бавно и бяха така наблъскани, че ако паршендите успееха да ударят един, останалите щяха да се препънат и да изпопадат. Ако загубеше само няколко човека, нямаше да успеят да възстановят равновесието и със сигурност щяха да изтърват моста.

С това трябва много да се внимава, помисли Каладин.

Сил пърхаше зад отряда във вид на вихрушка от почти прозрачни листенца. Нещо след нея привлече погледа на Каладин: униформен войник водеше група окаяни дрипави мъже. Най-сетне. Чакаше новите попълнения. Махна отсечено на Скалата. Рогоядецът кимна; щеше да продължи тренировката. Бездруго беше време за почивка.

Каладин изтича по склона в края на дърводелския двор и стигна горе, точно когато Газ посрещаше новодошлите.

— Жалка сбирщина — рече сержантът. — Мислех, че последния път са ни пратили отрепките, обаче тези тук…

Ламарил сви рамене.

— Сега са твои, Газ. Разпределяй ги както искаш.

Тръгна си заедно с войниците и остави нещастните новаци. Някои бяха прилично облечени; те бяха наскоро заловени престъпници. Останалите имаха робски клейма на челата си. При вида им Каладин трябваше да се пребори с чувствата си. Все още се намираше на самия крайчец на шеметна стръмнина; една погрешна стъпка щеше да го запрати обратно в отчаянието.

— Стройте се, кремлинги такива! — нареди Газ, измъкна тоягата си и я размаха. Съзря Каладин, но нищо не каза.

Мъжете припряно се подредиха.

Газ ги преброи и подбра по-високите.

— Вие петимата сте в Мост Шест. Запомнете. Забравите ли, ще заповядам да ви бият с камшик. — Подбра следващата групичка. — Вие шестимата сте в Мост Четиринадесет. Четиримата от края в Мост Три. Ти, ти и ти в Мост Едно. Мост Две няма нужда… Вие четиримата сте в Мост Седем.

Това бяха всички.

— Газ — обади се Каладин, скръстил ръце. Сил кацна на рамото му, листенцата се превърнаха в млада жена.

Газ се обърна към него.

— В Мост Четири останаха тридесетима годни.

— Шести и Четиринадесети имат по-малко.

— И в двата са по двадесет и девет, а ти току-що им даде голямо ново попълнение. А в Мост Едно са тридесет и седем, пък ти прати и при тях трима нови.

— Вие не загубихте никого при последния пробег и…

Каладин улови сержанта за раменете, когато онзи опита да се отдалечи. Газ се сви и вдигна тоягата.

Опитай само, помисли Каладин и се втренчи в окото на Газ. Почти му се щеше сержантът да го удари.

Газ стисна зъби.

— Хубаво. Един човек.

— Аз ще го избера — отговори Каладин.

— Както щеш. Всичките бездруго са негодни.

Каладин отиде при новите. Бяха се скупчили по мостове, както Газ ги беше разпределил. Каладин незабавно прикова вниманието си към по-високите мъже. Изглеждаха добре хранени като за роби. Двама изглеждаха сякаш…

— Ей, ганчо! — провикна се някой от друга групичка. — Ей! Струва ми се, че искаш да вземеш мен.

Каладин се обърна. Един нисък слабоват мъж му махаше. Имаше само една ръка. Кой го беше зачислил за мостови?

Ще спре една стрела. Това е всичко, за което са годни някои от мостовите в очите на началствата, помисли Каладин.

Мъжът имаше кестенява коса и матова кожа, малко по-тъмна от алетската. Ноктите на ръката му бяха оцветени в сиво и кристални, значи беше хердазиец. Повечето от новодошлите изглеждаха смазани и безучастни, но този мъж се усмихваше, макар на челото му да личеше робско клеймо.

Белегът е стар, прецени Каладин. Или досега е имал добър господар, или някак е устоял и не се е пречупил. Човекът явно не разбираше какво го очаква. Никой не би се усмихвал, ако знае.

— Можеш да ме използваш — обади се той. — Ние, хердазийците, сме отлични бойци, гон. — Последната дума явно беше обръщение към Каладин. — Един път, видиш ли, се бих с цели трима мъже, бяха пияни и изобщо, ама ги бих. — Говореше много бързо и с недодялано произношение, сливаше и замазваше думите.

От него щеше да излезе ужасен мостови. Може би щеше да е в състояние да носи моста на рамене, но не и да го мести. Даже изглеждаше малко позаоблен в кръста. В който и отряд да попаднеше, щяха да го сложат най-отпред, да отнесе една стрела и да се отърват от него.

Трябва да правиш всичко, за да оцелееш, сякаш му нашепваше един глас от миналото. Превърни слабостта в предимство…

Тиен.

— Отлично — продума Каладин и посочи. — Вземам онзи хердазиец там отзад.

— Какво? — отвърна Газ.

Ниският мъж се дотътри при Каладин.

— Благодарско, ганчо! Ще се радваш, че избра мен.

Каладин си тръгна, без да погледне Газ. Сержантът се почеса.

— Наду ми главата, за да вземеш тоя еднорък запъртък ли?

Вместо да му отговори, Каладин се обърна към хердазиеца.

— Защо поиска да дойдеш с мен? Не знаеш кой отряд какъв е.

— Можеше да избереш само един. Значи само един щеше да е специален, другите — не. Имам добро предчувствие за теб. Виждам го в очите ти, ганчо. А какво е мостови отряд?

Каладин установи, че се усмихва заради безгрижното държание на човека.

— Ще видиш. Как се казваш?

— Лопен. Някои от братовчедите ми викат Лопенът, понеже не са чували друг да се нарича така. Питах много, сто човека… или двеста… абе, много, казвам ти. И никой не беше чувал такова име.

Каладин се удиви на пороя от думи. Не млъкваше ли този човек, поне да си поеме дъх?

Мъжете от отряда тъкмо почиваха. Големият мост беше оставен странично, за да им пази сянка. Петимата ранени също бяха тук и бъбреха; даже Лейтен беше станал, което беше доста окуражаващо. Много му беше трудно да ходи с този премазан крак. Каладин стори всичко по силите си, но Лейтен щеше да куца до края на живота си.

Само Дабид не разговаряше с останалите; все още беше тъй потресен от битката. Следваше другарите си, но не говореше. Каладин вече се боеше, че Дабид никога няма да се възстанови от умственото изтощение.

Хобер — кръглоликият мъж с раздалечени зъби, който беше ранен от стрела в крака — ходеше без патерица. Не след дълго щеше отново да тича с моста, което също беше добре. Имаха нужда от всеки чифт ръце.

— Отговаря за казармата — обясни Каладин на Лопен. — В купчината отзад има одеяло, сандали и елек за теб.

— Добре — отвърна Лопен и се потътри натам. Пътем махна на някои от мъжете.

Скалата се приближи до Каладин и скръсти ръце.

— Новото попълнение?

— Да.

— Газ би ни дал само такъв, предполагам — въздъхна Скалата. — Трябваше да очакваме нещо подобно. Отсега нататък ще ни дава само най-най-негодните.

Каладин се изкушаваше да каже нещо в съгласие, но се поколеба. Сил вероятно щеше да го приеме като лъжа и да се подразни.

— Новият начин за носене на моста — продължи Скалата. — Не е много полезен, мисля. Е…

Млъкна, когато над лагера се разнесе тръбен призив и отекна от каменните сгради като далечен рев на пропастно чудовище. Каладин се напрегна. Неговите хора бяха на смяна. Притеснен зачака третият сигнал.

— Строй се! — викна Каладин. — Да тръгваме!

За разликата от останалите деветнадесет отряда, които бяха на смяна, мъжете от Мост Четири не се щураха объркано, а се събраха в ред. Лопен, вече с елек, се завтече навън, ала поспря и огледа четирите взвода, без да знае какво да прави. Ако Каладин го сложеше в предната редица, Лопен щеше да загине, накълцан на парчета. Ала на всяко друго място само щеше да бави хората.

— Лопен! — провикна се Каладин.

Едноръкият отдаде чест. Да не би да си въобразява, че наистина е във войската?

— Виждаш ли бурето с дъждовната вода? Иди да вземеш мехове от чираците на дърводелците. Казаха ми, че можем да заемем няколко. Напълни колкото смогнеш и ни настигни по склона.

— Слушам, ганчо.

— Вдигай моста! — викна Каладин и зае място в предната редица. — Носи на рамо!

Мост Четири тръгна. Някои от другите отряди още се трупаха пред казармите си, а през това време хората на Каладин вече минаха през дърводелския двор. Първи слязоха по склона и стигнаха първия постоянен мост още преди армията да се строи. Тук Каладин им нареди да снемат моста и да чакат.

Не след дълго Лопен дотърча по склона. За всеобща изненада, с него бяха и Хобер и Дабид. Не бяха в състояние да се движат бързо, не и при куцането на Хобер, но бяха сглобили нещо като носилка от брезент и две летви. В средата на носилката се мъдреха поне двадесет мяха с вода. Тримата се качиха при отряда.

— Това какво е? — попита Каладин.

— Каза ми да донеса каквото мога, гон — отвърна Лопен. — Е, взехме това от дърводелците. Казаха, че с него носят дървен материал, а сега не им трябва, така че го взехме и ето ни тук. Нали така, мули? — последното се отнасяше до Дабид, който само кимна.

— Мули?

— Ще рече „ням“. Щото май не говори много — поясни Лопен и сви рамене.

— Разбирам. Е, добра работа. Мост Четири, по местата. Иде останалата част от армията.

Следващите няколко часа протекоха според очакванията им. Отвратителни условия. Носене на тежкия мост през платата. Водата се оказа особено полезна. От армията от време на време даваха вода на мостовите, но не толкова често, колкото беше нужно на хората. Пиенето на вода след всяко плато беше като да имаш пет-шест човека повече в отряда.

Но истинската разлика дойде от тренировките. Хората от Мост Четири вече не рухваха от изтощение всеки път, когато спуснеха моста. Работата си оставаше тежка, но телата им бяха подготвени. Каладин долови не един изпълнен с изненада или завист поглед от другите мостове, когато хората му се смееха и разговаряха, вместо да паднат на земята. Пробегът с моста веднъж седмично — както правеха другите — просто не беше достатъчен. Допълнителното хранене всяка вечер в съчетание с упражненията укрепиха мускулатурата на хората на Каладин и ги подготвиха за работата.

Този пробег беше дълъг, по-дълъг от всички, в които Каладин беше участвал. Придвижваха се в източна посока в продължение на часове. Това беше лош знак. Когато искаха да завземат някое от по-близките плата, често пристигаха преди паршендите. А сега просто тичаха, за да попречат на паршендите да се измъкнат със скъпоценното ядро; нямаше начин да се озоват на място преди противника.

Следователно подходът към платото щеше да е труден. Не сме готови за страничното носене, помисли тревожно Каладин, когато най-сетне приближиха едно грамадно плато с необикновена форма. Чувал беше за него — наричаха го Кулата. Тук нито една от алетските армии не беше печелила скъпоценно ядро.

Снеха моста над предпоследната пропаст, наместиха го и Каладин изпита мрачно предчувствие, когато съгледвачите се прехвърлиха. Кулата имаше клиновидна форма, беше неравна и в източния й край се издигаше стръмно възвишение. Садеас беше довел голям брой войници — платото беше огромно и позволяваше разгръщането на многочислена армия. Каладин зачака изтощен. Може пък да имат късмет и паршендите вече да са си тръгнали със скъпоценното ядро. Толкова навътре в Равнините, това беше възможно.

Съгледвачите бързо се върнаха.

— Вражески редици на отсрещния рид! Още не са отворили какавидата!

Каладин тихо изпъшка. Армията започна да минава по моста. Хората от Мост Четири се обърнаха към водача си с мрачни и печални лица. Знаеха какво ще последва. Някои от тях, вероятно повечето, нямаше да оцелеят.

Щеше да е много тежко този път. При предишните пробези Мост Четири разполагаше с някакъв резерв. Когато губеха четирима или петима, все пак смогваха да продължат. Сега бягаха само тридесет. Всяка загуба щеше да ги забави чувствително, а ако се лишаха от четирима или петима, щяха да се олюляват или дори да паднат. Случеше ли се това, паршендите щяха да се съсредоточат изцяло върху тях. Каладин беше виждал по-рано подобно нещо. Когато някой мост започнеше да се олюлява, паршендите се нахвърляха върху него.

Освен това, когато някои от отрядите забележимо намалееше, паршендите винаги го обстрелваха, за да го свалят. Мост Четири беше в беда. Този пробег като нищо можеше да завърши с петнадесет или двадесет жертви. Трябваше нещо да се направи.

Това беше.

— Сгъсти се — нареди Каладин.

Помръкналите мъже се приближиха.

— Ще носим моста странично — тихо каза Каладин. — Аз ще водя. Когато завивам, бъдете готови да тръгнете в същата посока.

— Каладин — отвърна Тефт, — страничното носене е бавно. Хрумването беше интересно, обаче…

— Вярваш ли ми, Тефт? — попита Каладин.

— Хмм, предполагам. — Посивелият мъж огледа останалите. Каладин забеляза, че повечето от тях не му вярваха или поне не напълно.

— Ще проработи — настойчиво отговори Каладин. — Ще ползваме моста като щит срещу стрелите. Трябва да бързаме пред останалите мостове. Трудно ще е да ги надбягаме, когато носим моста странично, но само това мога да измисля. Ако не свърши работа, аз ще съм най-отпред и ще падна първи. Ако умра, пак минете към носене на рамо. Упражнявали сме това. Тогава ще се отървете от мен.

Мъжете мълчаха.

— А ако не искаме да се отървем от теб? — попита дълголикият Натам.

Каладин се усмихна.

— Тогава тичайте бързо и следвайте моята команда. Ще обръщам изненадващо по време на бягането, така че имайте готовност да сменяте посоката.

Върна се при моста. Войниците бяха преминали, а сега светлооките — включително Садеас с неговата украсена Броня — яздеха по моста. Каладин и хората му ги последваха и изтеглиха моста. Понесоха го на рамо пред армията и го свалиха в очакване на останалите мостове. Лопен и другите двама водоносци бяха с Газ; като че ли нямаше да имат неприятности задето не тичат. Това беше малка благословия.

Каладин усети как по челото му избива пот. Едва различаваше редиците на паршендите от другата страна на пропастта. Черно-червени мъже с готови лъкове и заредени стрели. Зад тях се извисяваше Кулата.

Сърцето на Каладин заби по-учестено. Духчета на очакването наскачаха около войниците, но не и около неговите хора. За чест на мъжете от Мост Четири, край тях нямаше и духчета на страха. Не, че не се бояха. Просто не бяха толкова ужасени, колкото останалите мостови отряди.

Вълнувай се, сякаш му нашепваше гласът на Тукс от неговото минало. Ключът към сражението не е отсъствието на страст, а овладяната страст. Вълнувай се от победата. Вълнувай се за хората, които защитаваш. Трябва да се вълнуваш за нещо.

Грижа ме е, помисли Каладин. Може и да съм един проклет глупак, но ме е грижа.

— Вдигай мостовете! — понесе се гласът на Газ над предните линии. Сержантът повтаряше заповедта на Ламарил.

Мост Четири тръгна, бързо обърна моста на една страна и го вдигна. По-ниските мъже застанаха в редица и снижиха моста от дясната си страна, а по-високите се приведоха зад тях и го задържаха стабилно. Ламарил ги стрелна с поглед и дъхът на Каладин секна.

Газ пристъпи напред и прошепна нещо на Ламарил. Светлоокият кимна бавно и не каза нищо. Прозвуча призивът за нападение.

Мост Четири нападна.

Иззад гърбовете им се понесе вълна от стрели, които прелитаха над главите на мостовите и се спущаха върху паршендите. Каладин тичаше със стиснати зъби. Трудно му беше да не се препъва в скалните пъпки и шистокорите. За щастие, макар хората му да бяха по-бавни от обичайното, пак си оставаха по-бързи от останалите отряди заради своята опитност и издръжливост. С Каладин начело Мост Четири успя да излезе пред другите.

Това беше важно, понеже Каладин насочи моста леко надясно, все едно заради тежестта на моста отстрани хората се бяха отклонили мъничко. Паршендите коленичиха и почнаха да припяват. Сред тях падаха алетските стрели и разсейваха някои, но другите зареждаха лъковете си.

Бъди готов…, каза си Каладин. Натисна по-силно и внезапно усети прилив на сила. Краката му вече не се напрягаха, дъхът му не свистеше. Може би това беше възбудата от битката или пък го обземаше вцепенение. Ала неочакваната сила му създаде леко усещане за еуфория. Чувстваше, че нещо се вълнува вътре в него и се смесва с кръвта му.

В този миг той като че ли теглеше моста подире си съвсем сам. Сякаш платното тегли кораба. Обърна се по-надясно и затича под по-голям ъгъл, като така напълно изложи и себе си, и хората си пред погледа на паршендите.

Те продължаваха да припяват и някак знаеха — без да получават заповеди — кога да пуснат стрелите. Придърпваха стрелите близо до мраморните си лица и се целеха в мостовите. Както се очакваше, мнозина бяха насочили стрелите си към Мост Четири.

Почти достатъчно близо!

Само още няколко мига…

Сега!

Каладин рязко се обърна наляво, тъкмо когато паршендите стреляха. Мостът се помести заедно с него и сега се движеше с лице към паршендските стрелци. Стрелите полетяха, забиха се в дървото и го пробиха. Отделни стрели изтрополяваха по камъка долу. Мостът кънтеше при попаденията.

Каладин чуваше отчаяни болезнени викове откъм другите мостове. Хората умираха. За някои от тях днес може би беше първи пробег. Никой от Мост Четири не извика, никой не падна.

Каладин отново обърна моста и хората му пак затичаха в друга посока, уязвими. Изненаданите паршенди отново сложиха стрели на тетивите. Обикновено стреляха на вълни. Това даваше на Каладин възможност, защото, докато те зареждаха, той обръщаше и ползваше масивния мост като щит.

Стрелите отново попаднаха в дървото. Останалите отряди отново завикаха. Зигзагообразното тичане на Каладин отново опази хората му.

Още веднъж, каза си Каладин. Сега идваше трудната част. Паршендите знаеха какво прави. Щяха да са готови да стрелят, когато той се обърне.

Обърна се.

Никой не стреля.

Каладин с удивление установи, че паршендите са насочили цялото си внимание към останалите мостове в търсене на по-удобни мишени. Пространството пред Мост Четири беше на практика празно.

Пропастта беше наблизо и — макар че подходи под ъгъл — Каладин доведе хората си на правилното място за разполагане на моста. Всички мостове трябваше да са близо, за да може конницата да мине успешно. Каладин бързо заповяда спускането на моста. Някои от паршендите отново насочиха вниманието си към неговите хора, но повечето обстрелваха другите мостове.

Някъде назад силен трясък възвести падането на един от мостовете. Каладин и хората му бутаха своя мост, а алетските стрелци не спираха да повалят паршенди, за да отклонят вниманието им и да им попречат да избутат моста обратно. Докато работеше, Каладин рискува да погледне зад гърба си.

Следващият мост не беше далеч. Това беше Седми. Хората се препъваха, поразяваха ги стрела подир стрела и ги сваляха на цели редици. Паднаха пред очите му. Мостът рухна на земята. Сега се клатеше Мост Двадесет и седми. Два други бяха вече свалени. Мост Шест беше достигнал до пропастта, но едва-едва. Половината от хората му бяха загинали. Къде бяха другите? Не можа да прецени от този бърз поглед, а трябваше да се върне към работата си.

Отрядът на Каладин шумно свали моста и той нареди да отстъпят. Бързо се оттеглиха, за да пропуснат кавалерията. Но не дойде кавалерия. От челото на Каладин се лееше пот. Той се обърна.

Още пет отряда бяха спуснали мостовете си, ала останалите още се мъчеха да се доберат до пропастта. Неочаквано, те опитваха да наклонят мостовете си, подражавайки на Каладин и хората му. Мнозина се препъваха, понеже едни опитваха да снишат моста, за да ги пази, докато други продължаваха да тичат.

Настана хаос. Хората не бяха упражнявали страничното носене. Един отряд се помъчи да удържи моста си в новата позиция, обаче го изпусна. Два други пък бяха напълно изтребени от паршендите, които не спираха да стрелят.

Тежката конница дойде и препусна по шестте спуснати моста. Обикновено минаваха по двама конници един до друг, общо по тридесет до четиридесет по всички мостове, в три редици, общо до стотина конници. Числото зависеше от това колко са спуснатите в редица мостове, което позволяваше нападението на кавалерията да е ефикасно срещу стотиците паршендски стрелци.

Но сега мостовете бяха разпределени твърде неравномерно. Част от конниците преминаха, но бяха разпилени и не можаха да се спуснат срещу паршендите без да се изложат на опасност от обкръжаване.

Пехотинците почнаха да помагат за избутването на Мост Шест на мястото му. Трябва да отидем и да помогнем, осъзна Каладин. Да прехвърлим и другите мостове.

Ала беше прекалено късно. Въпреки че Каладин стоеше близо до бойното поле, хората му — както правеха винаги — се бяха оттеглили под закрилата на най-близката скала. Мястото, което бяха подбрали, бе достатъчно наблизо, за да наблюдават сражението, но даваше добра защита от стрелите. Паршендите винаги изоставяха мостовите след първия щурм. Алетите все пак проявяваха предпазливост и оставяха ариергард, който да пази мястото за преминаване и да следи дали паршендите не опитват да отрежат пътя за отстъпление.

Войниците най-сетне наместиха Мост Шест. Още два отряда свалиха своите мостове, но половината от другарите им не успяха. Армията трябваше да се реорганизира в движение, да бърза в подкрепа на конницата, която се беше разделила, за да премине по раздалечените мостове.

Тефт излезе от укритието и задърпа Каладин за ръката, за да го отведе на относително сигурното място. Каладин се остави да бъде издърпан, но продължи да гледа и осъзна нещо ужасно.

Скалата приближи до Каладин и го потупа по рамото. Косата на рогоядеца беше залепнала от пот, но той се усмихваше широко.

— Чудо е! Няма и един ранен!

Моаш също излезе.

— Отче на Бурята! Не мога да повярвам какво направихме. Каладин, ти промени завинаги бягането с мостовете!

— Не — тихо отговори Каладин. — Аз напълно провалих нашето нападение.

— Ти… Какво?

Отче на Бурята!, помисли Каладин. Тежката конница беше отрязана. Нападението на конницата зависеше от непрекъснатостта на линията; успехът зависеше покрай всичко останало и от заплашителния вид.

А сега паршендите можеха да се дръпнат от пътя й и после да се върнат и да ударят конниците по фланговете. А пехотинците не се придвижиха достатъчно бързо, та да помогнат. Няколко групички от конниците бяха напълно обкръжени. Войниците се трупаха до спуснатите мостове в опит да преминат, обаче паршендите имаха солидни позиции и ги отблъскваха. От мостовете падаха копиеносци. Паршендите смогнаха да съборят цял един мост в пропастта. Алетските войски бързо минаха в отбрана. Войниците се заловиха да опазят подстъпите към мостовете, за да подсигурят път за връщане на конницата.

Каладин наблюдаваше, наистина наблюдаваше. Никога не беше проучвал тактиката или потребностите при тези нападения на армията като цяло. Беше се съобразявал единствено с нуждите на своя отряд. Глупава грешка. Трябваше да знае по-добре. И щеше да знае по-добре, ако беше продължил да мисли за себе си като за истински войник. Мразеше Садеас; мразеше начина, по който този човек използваше мостовите отряди. Но не трябваше да променя основната тактика на Мост Четири, без да обмисли цялостния план на битката.

Отклоних вниманието на паршендите към другите мостове, помисли Каладин. Това ни доведе прекалено рано до пропастта и забави някои от останалите мостове.

А понеже бягаше напред, мнозина от другите отряди можаха хубаво да видят как той ползва моста като щит. Това ги подтикна да подражават на Мост Четири. В резултат всички отряди се движеха с различна скорост, а алетските стрелци не знаеха къде да съсредоточат стрелбата си, за да отслабят паршендите по местата за сваляне на мостовете.

Отче на Бурята! Та аз току-що отнех победата на Садеас.

Щеше да има последствия. Мостовите бяха забравени, докато генералите и капитаните припряно преработваха плановете си за битката. Но щом приключеха с това, щяха да дойдат за него.

А това можеше да стане и по-скоро. Газ и Ламарил, придружавани от група копиеносци, идваха към Мост Четири.

Скалата пристъпи до Каладин и застана от едната му страна, а от другата се изправи притесненият Тефт, стиснал камък в ръце. Мостовите зад Каладин взеха да мърморят.

— Спокойно — каза тихо той на Скалата и Тефт.

— Ама Каладин! — възнегодува Тефт. — Те…

— Откажете се. Съберете хората. Върнете ги невредими в дърводелския двор, ако можете. — Ако изобщо някой от нас може да избегне бедствието.

Когато Скалата и Тефт не отстъпиха, Каладин излезе напред. На Кулата битката още вилнееше; групата, водена от самия Садеас, беше съумяла да се закрепи на един малък участък и упорито се държеше. От двете страни се трупаха убити. Това нямаше да е достатъчно.

Скалата и Тефт отново застанаха до Каладин, но той ги изгледа и ги принуди да се върнат. После се обърна към Газ и Ламарил. Ще изтъкна, че Газ ми е казал да го направя, разсъди Каладин. Той предложи да приложа страничното носене по време на щурм.

Не. Нямаше свидетели. Неговата дума срещу тази на Газ. Нямаше да стане. Пък и подобен довод би дал на Газ и Ламарил основание веднага да се погрижат за смъртта на Каладин, за да го лишат от възможността да говори пред началниците им.

Каладин трябваше да направи нещо друго.

— Имаш ли представа какво направи? — изломоти Газ, щом приближиха.

— Провалих стратегията на армията — отговори Каладин, — като предизвиках хаос в цялата щурмова част. Дошли сте да ме накажете, за да може — когато началствата ви дойдат да ви крещят — да можете поне да им покажете, че сте действали бързо и сте се разправили с онзи, който е отговорен за станалото.

Газ спря, Ламарил и копиеносците се струпаха около него. Сержантът изглеждаше изненадан.

— Ако изобщо има някакво значение — мрачно продължи Каладин, — не знаех, че това ще се случи. Просто опитвах да оцелея.

— Предназначението на мостовите не е да оцеляват — остро отвърна Ламарил. Махна на двама войници и посочи Каладин.

— Оставите ли ме жив — рече Каладин, — обещавам да кажа на вашите началници, че нямате нищо общо с това. А убиете ли ме, ще изглежда, че опитвате да скриете нещо.

— Да скрием нещо ли? — обади се Газ и погледна към битката на Кулата. Една случайна стрела падна недалеч от него, изтрополи по камъните и се строши. — Какво имаме да крием?

— Зависи. Случилото се преспокойно може да изглежда като ваша идея от самото начало. Сиятелни господарю Ламарил, вие не ме спряхте. Можехте, но не го направихте. А войниците ви видяха двамата с Газ да разговаряте, когато видяхте какво върша. Ако не съм в състояние да свидетелствам, че не сте имали представа какви са намеренията ми, положението ви ще е много, много лошо.

Войниците на Ламарил погледнаха началника си. Светлоокият се начумери.

— Пребийте го — нареди той, — но не го убивайте.

Обърна се и тръгна към редиците на алетските резерви.

Яките копиеносци приближиха към Каладин. Бяха тъмнооки, но със същия успех можеха и да са паршенди — заради симпатията, която щяха да проявят към него. Каладин затвори очи и се стегна. Не можеше да ги отблъсне. Не и ако искаше да остане в Мост Четири.

Удар с дръжката на копие в корема го просна на земята, той остана без дъх, а войниците почнаха да ритат. Един обут с ботуш крак откъсна кесията от пояса му. Сферите — прекалено ценни за оставяне в казармата — се пръснаха по камъните. Някак бяха загубили Светлината си и сега бяха тъмни, животът си беше отишъл от тях.

Войниците продължиха да ритат.