Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (46)

I-6
Произведение на изкуството

Сет, син на сина на Валано, неверен от Шиновар, беше приклекнал върху висок каменен перваз в някакъв комарджийски бордей. На перваза би трябвало да има фенер. Дългото наметало на Сет покриваше и краката му, и камъка, и той като че висеше от стената.

Наблизо светлините бяха малко. Макек обичаше слугата му да стои прикрит в сянката. Сет носеше прилепнали черни дрехи под наметалото, долната част на лицето му беше покрита с маска; всичко това беше измислено от Макек. Наметалото беше прекалено широко, а дрехите — прекалено тесни. Ужасно облекло за убиец, но Макек искаше драматизъм, а Сет се покоряваше на заповедите на господаря си. Винаги.

Може би в драматизма имаше нещо полезно. Като показваше само очите и голата си глава, Сет притесняваше минувачите. Шински очи, твърде кръгли, малко прекалено големи. Тукашните хора ги оприличаваха на очите на дете. Защо това ги тревожеше толкова?

Недалеч от него група мъже с кафеви наметки седяха, бъбреха и триеха палците и показалците си. Между пръстите им се издигаше дим и се чуваше леко припукване. Хората разправяха, че търкането на огнен мъх прави ума по-възприемчив на мисли и идеи. Сет опита веднъж и това му докара само главоболие и мехури на пръстите. Ала получеше ли човек мазоли, явно изпитваше и еуфория.

В средата на кръглото помещение се мъдреше бар, където се предлагаха разнообразни напитки на разнообразни цени. Бар дамите бяха във виолетови роби с дълбоки деколтета и отворени отстрани. Скритите им ръце бяха разголени, което мъжете от страната Бав, потомствени воринци, намираха крайно предизвикателно. Колко странно. Виждаше се просто ръка.

Наоколо се провеждаха разни игри. Нямаше открит хазарт — не се хвърляха зарове, не се правеха залози на карти. Играеше се на троши-врат, имаше борби на плоски рачета и — колкото и да е чудно — игри за отгатване. Това беше друга особеност на воринските народи; те избягваха открито да гадаят за бъдещето. В играта на троши-врат например, имаше хвърляния, но играчите не се обзалагаха за крайния резултат. По-скоро — за ръката, която ще им се падне след поредното хвърляне и теглене.

Сет не намираше смисъл в разликата между двете, но тази особеност беше дълбоко вкоренена у воринците. Дори тук, в една от най-долните дупки в града, където жените ходеха с голи ръце, а мъжете говореха открито за престъпления, никой не рискуваше да обиди Вестителите с желанието си да узнае бъдещето. Даже предсказването на бурите караше мнозина да се чувстват неудобно. В същото време преспокойно си ходеха по камъните и използваха Светлина на Бурята за осветление в ежедневието. Не обръщаха внимание на духовете на нещата, които живееха около тях, и ядяха каквото им хрумне всеки ден.

Странно. Толкова странно. И все пак, това беше неговият живот. Напоследък Сет започна да се съмнява в някои от ограниченията, към които се беше придържал така строго. Как можеха хората тук, на изток, да не ходят върху камъка? Из техните краища нямаше почва. Как тогава можеха да се измъкнат и да не тъпчат камъните?

Опасни мисли. Начинът на живот беше единственото, което му оставаше. Ако се усъмнеше в Каменния шаманизъм, нямаше ли да стигне и дотам, че да се усъмни в същността си на Неверен? Опасно, опасно. Макар че убийствата и греховете му го осъждаха на проклятие, поне душата му след смъртта щеше да бъде предадена на камъните. Той щеше да продължи да съществува. Наказан, измъчван, но не и прогонен в нищото.

По-добре да съществува в мъки, отколкото да изчезне напълно.

Макек пък се мотаеше из бардака с по една госпожица от двете страни. Вече не беше дръглив и мършав. Постепенно лицето му бе станало сочно и валчесто, като зреещ след поливане плод. Нямаше ги разбойническите дрипи — Макек вече се кипреше в разкошни коприни.

Другарите му — онези, които бяха с него при убийството на Тоок — бяха мъртви до един. Убити от Сет по нареждане на Макек. Всичко това целеше да се опази тайната на Клетвения камък. Защо всички тук, в Изтока, така се срамуваха от властта, която имаха над Сет? Дали се бояха друг да не открадне Клетвения камък? Дали се ужасяваха някой да не обърне срещу тях самите оръжието, което използваха тъй безсърдечно?

Вероятно Макек се боеше репутацията му да не пострада, ако се разбере колко лесен за управляване е Сет. Дочул беше не един разговор за тайната на ужасяващо ефикасния телохранител на Макек. А щом създание като Сет служеше на Макек, значи господарят беше още по-опасен.

Макек подмина мястото, където се таеше Сет. Едната от придружителките му се разсмя звънко. Макек погледна Сет и махна отсечено. Сет сведе глава, за да покаже, че е разбрал. Плъзна се от перваза и тупна на земята с развято наметало.

Игрите замряха. Хората, пияни или трезви, се извърнаха да огледат Сет, а когато той мина край тримата мъже с огнения мъх, пръстите им застинаха. Повечето от посетителите знаеха с какво ще се заеме той тази нощ. В Самородна вода се беше настанил някакъв тип, съперник на Макек, който отвори собствен игрален дом. Може би новодошлият не вярваше на приказките за призрачния убиец на Макек. Е, имаше основание за съмненията си. Репутацията на Сет наистина беше неточна.

Той беше много, много по-опасен.

Измъкна се от бардака, подмина стълбите пред затъмнената витрина и излезе в двора. Изхвърли наметалото и маската в някаква каруца. Наметалото само шумолеше, а и защо да си крие лицето? Той беше единственият шин в града. Зърнеха ли очите му, щяха да разберат кой е. Остана с тесните черни дрехи; преобличането щеше да отнеме прекалено много време.

Самородна вода беше най-големият град в областта; градът Извор бързо отесня на Макек. Напоследък той говореше за преместване в Клиношип, седалището на местния господар. Станеше ли това, Сет щеше да гази в кръв в продължение на месеци, докато систематично проследи и изтреби всеки един крадец, главорез и съдържател на игрален дом, който не се подчинява на Макек.

Но до тогава имаше време. Сега трябваше да се заеме с натрапника в Самородна вода, мъж на име Гавашав. Сет се понесе из улиците. Избягваше и Светлината, и Меча. Разчиташе вродената му гъвкавост и предпазливост да го направят незабележим. Наслаждаваше се на кратковременната свобода. Напоследък моментите, когато не беше затворен в някой от задимените бордеи на Макек, бяха доста редки.

Докато се промъкваше бързо между сградите, а влажният хладен въздух го галеше, Сет почти можеше да си представи, че отново е в Шиновар. Постройките наоколо не бяха богохулно издигнати от камък, а бяха от пръст, от глина. Като че ли тези ниски звуци не бяха приглушените викове от някоя от кръчмите на Макек, а тропотът и цвиленето на конете из равнините у дома.

Не. В Шиновар никога не беше и помирисвал подобни нечистотии — смрад, която се постигаше само със седмици прокисване. Не беше у дома. Нямаше място за него в Долината на истината.

Сет навлезе в богаташкия квартал, който не беше така гъсто застроен. Самородна вода се намираше в лаит, от изток го бранеше висока скала. Гавашав нагло се беше настанил в огромно имение в източната част на града. Имението принадлежеше на местния господар, който показваше благоразположение към Гавашав. Господарят знаеше за бързото издигане на Макек в подземния свят и затова неговата подкрепа за другия разбойник беше добро средство за противодействие.

Имението беше на три етажа, обграждаше го каменна стена; градините бяха неголеми и спретнати. Сет приближи, приведен ниско. Тук, в покрайнините на града, земята беше осеяна със скални пъпки. Когато минаваше, растенията с шумолене прибираха ластарите си и лениво се затваряха в черупките.

Стигна стената и се притисна до нея. Сега беше най-тъмният час на нощта, между първите две луни. Шин го наричаха час на омерзението, понеже това беше един от малкото отрязъци време, когато боговете не ги гледаха. Горе по стената крачеха войници, нозете им скърцаха по камъка. Гавашав може би мислеше, че тук е в безопасност. Сградата беше достатъчно сигурна за един светлоок господар.

Сет вдиша дълбоко и се зареди със Светлина от сферите в кесията си. Започна да сияе, от кожата му се надигна светеща пара. В тъмнината тя беше доста видима. Сили като неговите не бяха предназначени за извършване на убийства; някога Повелителите на стихиите се бяха сражавали денем, бяха отблъсквали нощта, а не я бяха прегръщали.

Но не това беше мястото на Сет. Просто щеше да му се наложи да се постарае повече, за да остане незабелязан.

Десет удара на сърцето след преминаването на стражите, Сет се Оттласна на стената. Сега тя стана долу за него и той можеше да тича отстрани по каменното укрепление. Когато стигна горе, скочи напред и после се Оттласна леко назад. Преметна се ловко оттатък и пак се Оттласна на стената. Заслиза със залепени на камъка нозе и с лице към земята. Сетне затича и отново се Оттласна надолу, като последните няколко стъпки просто падаше.

Градините бяха пълни с насаждения от шистокори, разположени терасовидно. Сет се сниши и внимателно започна да се придвижва сред подобната на лабиринт растителност. На входа на сградата имаше стражи, които оглеждаха терена в светлината на сфери. Колко щеше да е лесно да се втурне натам, да поеме Светлината на Бурята и да потопи пазачите в мрак, преди да ги убие.

Но Макек не му беше наредил изрично да причинява много смърт. Гавашав трябваше да бъде убит, но Сет можеше да избира как. И той се спря на начин, който не изискваше убийството на стражите. Когато имаше възможност, Сет винаги постъпваше така. Само това му помагаше да запази последните остатъци от човечност у себе си.

Стигна до западната стена на къщата и се оттласна върху нея, а оттам — на покрива. Той беше дълъг и плосък, с лек източен наклон — това не беше нужно в лаит, но хората на изток все се съобразяваха с бурите. Сет бързо отиде до задната част на сградата — тук малък каменен купол покриваше по-ниската част от къщата. Скочи върху купола, от тялото му струеше Светлина. Прозрачна, ярка, първична. Като призрачно отражение на огъня, който бушуваше вътре в него и поглъщаше душата му.

В тишината и мрака призова своя Меч и с него проряза отвор в купола. Държеше острието под такъв ъгъл, че отрязаното парче камък да не падне вътре. Спусна ръка и зареди каменния кръг със Светлина, после го Оттласна към северозападния дял на небето. Да се Оттласне предмет към толкова далечна точка беше възможно, но неточно. Все едно опитваш да стреляш с лък на голямо разстояние.

Отстъпи, когато камъкът се откъсна от купола и започна да лети нагоре във въздуха. От него струеше Светлина, докато се носеше към приличните на капки боя звезди. Сет скочи в дупката и веднага се Оттласна на тавана. Завъртя се във въздуха и стъпи точно до отвора, който беше изрязал. Все едно стоеше на дъното на грамадна каменна купа, а през отвора се виждаха звездите.

Пристъпи по стената на купата и се Оттласна надясно. За секунди се озова на пода и се преориентира така, че куполът да е горе. В далечината чу слабо пукане — Светлината в камъка беше свършила и той беше паднал на земята. Сет го беше насочил извън града и се надяваше да не е причинил по случайност нечия смърт.

Сега вниманието на стражите щеше да се насочи в търсене на източника на необикновения звук. Сет вдиша дълбоко и прие Светлината от сферите във втората кесия. Струящата от него Светлина стана по-ярка и му позволи да огледа помещението, в което се намираше.

Както очакваше, то беше празно. Това беше рядко използвана зала за празненства, с празни мангали, маси и пейки. Беше спокойно, тихо и влажно. Като в гробница. Бързо плъзна Меча между вратата и касата и сряза резето. Отвори. Излъчваната от него светлина му позволи да огледа мрачния коридор оттатък.

Когато започна да служи на Макек, Сет избягваше да ползва Вълшебния меч. Ала задачите ставаха все по-сложни и той беше принуден да прибегне до това оръжие, за да не причинява ненужна смърт. Сега слуховете за него вече прераснаха в приказки за прорязани в камъка дупки и за мъртъвци с изгорени очи.

Макек почна да вярва в слуховете. Още не беше поискал Сет да предаде Меча — стореше ли го, щеше да открие какво е второто деяние, забранено на Неверния. От него се изискваше да носи Меча до смъртта си. После каменните шамани щяха да си го върнат от убиеца му.

Вървеше по коридорите. Не се тревожеше, че Макек би му отнел Меча, но истински се притесняваше от нарастващата дързост на този господар на крадците. Колкото по-успешно действаше Сет, толкова по-нагъл ставаше Макек. Колко ли време оставаше, преди той да престане да използва Сет за премахването на разни дребни съперници и да го прати да убива Броненосци и важни светлооки? Колко ли време оставаше, преди някой да направи връзката? Шински убиец с Вълшебен меч, с тайнствени сили и крайно ловък? Може ли това да е печално известният Убиец в бяло? Макек можеше да отклони алетския крал и неговите върховни принцове от войната им в Пустите равнини и да ги стовари върху Я Кевед. Хиляди щяха да загинат. Кръвта щеше да се лее като дъжд при буря — гъста, всепроникваща и разрушителна.

Продължи да тича бързо по коридора, приведен ниско и стиснал Меча назад, с острието зад гърба. Тази вечер поне щеше да убие човек, който си заслужаваше смъртта. Не беше ли тук прекалено тихо? Откак слезе от покрива, Сет не беше забелязал жива душа. Да не би Гавашав да е тъй глупав, че да остави всички стражи отвън и да се оттегли в спалнята си неохраняван?

Никой не пазеше вратите на господарските покои в края на късия коридор. Там беше тъмно. Подозрително.

Сет се прокрадна към вратите и се ослуша. Нищо. Постоя малко и се огледа. Голямо стълбище водеше към втория етаж. Сет притича и отряза с Меча парче дърво от крайната колона на перилата. Беше колкото малък пъпеш. Няколко замахвания с Меча и отряза от завесата на един прозорец парче колкото наметало. Сет бързо се върна при вратите и зареди дървената сфера със Светлина, даде й Основно Оттласване и я насочи на запад, право пред себе си.

Прокара Острието в цепнатината между вратите и отвори едното крило. Дали Гавашав беше излязъл? Къде би отишъл? Този град още не беше безопасно място за него.

Сет загърна дървената топка в плата, вдигна я и я хвърли. Тя се понесе напред, към далечната стена. С драперията приличаше малко на човек с наметало, който тича поприведен през стаята.

Нямаше скрити пазачи, които да я ударят. Куклата отскочи от някакъв затворен прозорец, после провисна от стената. Продължи да излъчва Светлина.

В нея се разкри малка масичка, върху която имаше някакъв предмет. Сет присви очи и опита да определи какво е това. После крадешком влезе в стаята и се приближи.

Да. На масичката се мъдреше една глава. А лицето беше на Гавашав. Сенките от Светлината придаваха на мрачните черти още по-злокобен израз. Някой беше изпреварил Сет с убийството.

— Сет, сине на Нетуро — продума някой.

Сет се обърна, завъртя Меча и зае отбранителна позиция. В мрака в далечния край на стаята стоеше някой.

— Кой си ти? — попита Сет. Ореолът му от Светлина стана по-ярък, когато спря да сдържа дъха си.

— Доволен ли си, Сет, сине на Нетуро? — отвърна гласът. Мъжки глас, дълбок. Какъв беше този акцент? Мъжът не беше веден. Алет? — Доволен ли си от тези прости престъпления? Да извършваш безсмислени убийства из разни забутани миньорски села?

Сет не отговори. Огледа стаята в търсене на раздвижване из другите сенки. Като че ли нямаше никой друг.

— Наблюдавах те — продължи гласът. — Пращаха те да заплашваш дюкянджии. Убиваше разбойници, които бяха толкова незначителни, че даже властите не се интересуваха от тях. Показваха те, за да впечатляват уличниците, като че те са важни светлооки дами. Какво похабяване.

— Правя каквото господарят ми поиска.

— Похабяват те. Предназначението ти не е да тормозиш и да извършваш разни дребни убийства. Да те използват така е като да впрегнат ришадийски жребец в някоя раздрънкана пазарска каруца. Или да кълцат зарзават с Вълшебен меч. Или да използват най-фин пергамент за подпалки, та да си подгреят водата за баня. Това е престъпление. Ти си произведение на изкуството, Сет, сине на Нетуро. Ти си божество. А Макек всеки ден хвърля тор по тебе.

— Кой си ти? — повтори Сет.

— Поклонник на изкуствата.

— Не ме назовавай с името на баща ми — рече Сет. — Той не трябва да бъде унижаван от връзката с мен.

Дървеното кълбо на стената най-после изчерпа Светлината и тупна на пода, а платът позаглуши шума.

— Добре — отговори гласът. — Но нима не се изпълваш с негодувание от това лекомислено ползване на уменията ти? Нима не си обречен на величие?

— В това да убиваш няма величие. Говориш като кукори. Великите мъже създават храна и облекло. Този, който преумножава, трябва да се почита. А аз съм този, който отнема. Поне когато убивам хора като този тук, мога да се престоря, че от мен има полза.

— И това го казва човекът, който едва не събори едно от най-великите кралства в Рошар?

— Това го казва човекът, който извърши едно от най-отвратителните убийства в Рошар — поправи го Сет.

Събеседникът му изсумтя презрително.

— Стореното от теб е само лек ветрец в сравнение с бурята от убийства, която Броненосците стоварват на бойното поле всеки ден. А тяхното пък е нищо в сравнение с онова, на което ти си способен.

Сет започна да се отдръпва.

— Къде отиваш? — попита фигурата.

— Гавашав е мъртъв. Трябва да се върна при моя господар.

Нещо тропна на пода. Сет се извъртя и насочи Меча надолу. Фигурата беше пуснала нещо обло и тежко. То се търкулна към Сет.

Още една глава. Тя полегна на една страна. Сет застина, когато видя лицето. Тлъстите бузи бяха зацапани с кръв; мъртвите очи бяха широко отворени от ужас: Макек.

— Как? — поиска да узнае Сет.

— Ние го заловихме малко след като ти тръгна.

— Ние ли?

— Слугите на твоя нов господар.

— А Клетвеният ми камък?

Фигурата разтвори длан и разкри един скъпоценен камък, който се крепеше на оплетена около пръстите верижка. До него лежеше Клетвеният камък на Сет. Лицето на непознатия бе тъмно; той носеше маска.

Сет пусна Меча и падна на коляно.

— Какви са твоите заповеди?

— На масата има един списък — отговори мъжът и скри в ръка Клетвения камък. — Там са изложени желанията на твоя господар.

Сет се изправи и отиде до масичката. До главата, която лежеше в чиния, за да се събира там кръвта, имаше лист хартия. Сет го взе и струящата от него Светлина разкри двадесетина имена, изписани с шрифта, който ползваха войниците в неговата родина. До някои от имената беше посочено как трябва да се извърши убийството.

В името на вътрешната слава, рече си Сет.

— Та това са най-могъщите хора в света! Шестима върховни принцове? Селайски геронтарх? Кралят на Я Кевед?

— Време е да спреш да похабяваш таланта си — отговори непознатият. Отиде до далечната стена и опря ръка на нея.

— Това ще предизвика хаос — прошепна Сет. — Борби. Война. Объркване и болка, каквито светът рядко е виждал.

Скъпоценният камък в ръката на мъжа проблесна. Стената изчезна и се превърна в дим.

Тъмната фигура се обърна към Сет.

— Истина е. Нашият господар нареди да приложиш тактиката, която ти донесе такъв успех в Алеткар навремето. Когато свършиш, ще получиш следващите заповеди.

После излезе през отвора в стената и остави Сет сам с ужаса му. Това беше неговият кошмар. Да попадне в ръцете на хора, които разбират способностите му и имат амбицията да ги използват. Остана неподвижен дълго след като Светлината му свърши.

След това почтително сгъна листа. Изненада се, че ръцете му са толкова спокойни. Трябваше да трепери.

Защото скоро целият свят щеше да се разтърси.