Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (45)

I-5
Аксис Събирачът

Аксис Събирачът изпъшка, както си лежеше по гръб, а черепът му се пръскаше от болки. Отвори очи и плъзна поглед по тялото си. Беше гол.

Проклятие, рече си той.

Е, най-добре да провери дали не е зле наранен. Пръстите на краката му сочеха към небето. Ноктите бяха тъмносини, което не беше рядкост за аимианец като него. Опита да ги разшава и за негово най-голямо удоволствие те помръднаха.

— Добре, това все пак е нещо — каза той и пак стовари глава на земята. Тя пльосна върху нещо меко, сигурно някакви изгнили отпадъци.

Да, точно така. Вече можеше и да го помирише — остро и противно. Съсредоточи се върху носа си и се нагоди така, че вече да не усеща вонята. Ах, така е много по-добре.

Ако можеше само да се отърве и от главоболието. Наистина ли трябва слънцето там горе да е толкова ослепително ярко? Затвори очи.

— Още си на моята уличка — обади се зад него груб глас. Точно този глас го събуди преди малко.

— Ще я освободя скоропостижно — обеща Аксис.

— Дължиш ми наем за едно преспиване.

— В уличката?

— В най-хубавата уличка в цял Каситор.

— А, значи в Каситор се намирам? Отлично.

Няколко мига съсредоточаване на ума и главоболието най-сетне изчезна. Аксис отвори очи и този път слънцето му се видя съвсем приятно. От двете му страни към небето се издигаха тухлени стени, обрасли с корав червен лишей. Около него бяха разпилени на купчини разни гнили репи.

Не. Не бяха разпилени. Като че бяха внимателно подредени. Странна работа. Вероятно те излъчваха вонята, която забеляза по-рано. Най-добре засега да не задейства отново обонянието си.

Седна, протегна се и провери мускулите си. Всички се оказаха годни за работа, само че имаше и доста драскотини. След малко щеше да се позанимае и с тях.

— Сега — рече Аксис и се обърна, — не ти се намират по случайност резервни панталони, нали?

Притежателят на гласа се оказа мъж с чорлава брада, приседнал на някакъв сандък на входа на уличката. Аксис не го познаваше, както не познаваше и мястото. Това не го изненада — все пак бяха го пребили, окрали и зарязали тук, понеже го бяха взели за мъртъв. Отново.

Такива неща правя аз в името на науката, помисли си той с въздишка.

Паметта му започна да се възвръща. Каситор беше голям ириалски град, отстъпваше само на Рал Елорим. Идването му тук беше планирано. Освен това се напи по план. Все пак можеше да подбере другарите си по чашка по-внимателно.

— Ще допусна, че не разполагаш със свободен чифт панталони. — Аксис стана и огледа татуировките на ръката си. — Пък и да имаше, бих предположил, че щеше да си ги носиш сам. С брашнен чувал ли си облечен?

— Дължиш ми наем — изръмжа мъжът. — И обезщетение, задето разруши храма на северния бог.

— Странна работа — отговори Аксис и погледна през рамо към входа на алеята. Оттатък се намираше шумна улица. Добрите люде от Каситор надали щяха да приемат голотата му. — Не си спомням да съм разрушавал никакви храмове. Обикновено доста добре осъзнавам подобни събития.

— Помете половината от улица Хапрон — рече просякът. — Както и много къщи. Ще се направя, че не забелязвам.

— Крайно любезно от твоя страна.

— Напоследък бяха лоши.

Аксис се свъси и проследи погледа на просяка към земята. Купчините гнили зеленчуци бяха подредени по много особен начин. Като град.

— Ах — продума той и помести крака си, който се намираше върху малък квадрат от боклук.

— Това беше пекарна — поясни мъжът.

— Ужасно съжалявам.

— Семейството не беше у дома.

— Това е голямо облекчение.

— Бяха на поклонение в храма.

— Който аз…

— Размаза с глава ли? Да, същия.

— Сигурен съм, че ще проявиш милост към душите им.

Просякът го изгледа с присвити очи.

— Още се мъча да преценя как се вписваш в картинката. Пустоносен ли си или си Вестител?

— Опасявам се, Пустоносен. В смисъл, разруших един храм — отговори Аксис.

Погледът на просяка стана подозрителен.

— Само свещеното платно може да ме спре — продължи Аксис. — А понеже ти не… Искам да кажа, какво държиш?

Просякът сведе очи към ръката си, която се опираше на кирливо одеяло, провиснало върху също толкова кирлив сандък. Кацнал беше върху сандъците като… е, като бог, който гледа надолу към своя народ.

Горкият глупак, рече си Аксис. Наистина беше време да се омита. Не му се щеше да навлече лош късмет на бедния малоумник.

Просякът вдигна одеялото. Аксис отстъпи с вдигнати ръце. Това извика у просяка усмивка, която можеше да покаже и малко повече зъби. Той скокна от сандъка, като все още държеше одеялото високо. Аксис се сви.

Мъжът се изкикоти и хвърли одеялото по него. Аксис го улови във въздуха и размаха юмрук. Сетне се изниза от уличката, препасвайки се с плата.

Иззад гърба му се обади просякът:

— И хоп! Злият звяр е премахнат!

— И хоп! Злият звяр избегна затвора за непристойно държане на публично място — отговори Аксис, докато наместваше препаската. Ириалите бяха особено придирчиви към спазването на целомъдрието. Бяха особено придирчиви за много неща. Разбира се, същото можеше да се каже за повечето народи — разликата беше само в предмета на тяхната придирчивост.

Аксис Събирачът привлече погледите, които му се полагаха. Не заради необичайното облекло — Ири се намираше в северозападните предели на Рошар и затова времето тук беше много по-топло, отколкото в Алеткар или даже Азир. Доста от златокосите местни мъже носеха само набедрени препаски, а кожата им беше нашарена с разни цветове и фигурки. Тук дори татуировките на Аксис не биеха на очи.

Може би го зяпаха заради сините нокти и кристалните тъмносини очи. Аимианците — включително и аимианците от Сиа — се срещаха рядко. А може и да го зяпаха, понеже сянката му падаше в неправилната посока. Към светлината, а не обратното. Дреболия, пък и когато слънцето е толкова високо в небето, сенките са къси. Но когато някой го забележеше, промърморваше или отскачаше надалеч. Вероятно бяха чували за хората от неговия народ. Не беше минало чак толкова много време от прочистването на неговата родина. Точно колкото трябва, та приказките и легендите да пропълзят в общото знание на повечето народи.

Вероятно някоя важна персона щеше да се докачи от присъствието му и щеше да нареди да го изправят пред местния магистрат. Нямаше да му е за пръв път. Отдавна се беше научил да не се тревожи. Когато те преследва Родовото Проклятие, свикваш да приемаш каквото и да ти се случи.

Започна тихичко да си подсвирква и заразглежда татуировките си, като пренебрегваше онези минувачи, които бяха достатъчно наблюдателни, та да спрат и да го загледат. Спомням си, че записах нещо някъде… мислеше той и проучваше китката си, после усука предмишница, та да провери дали няма нови татуировки от задната страна. Като всички аимианци, и той беше способен със силата на мисълта си да променя цвета и белезите по кожата. Това беше удобно, понеже когато най-редовно ти крадат всичко, става адски трудно да водиш приличен дневник. Затова той записваше бележките върху кожата си и те оставаха там, докато успееше да се добере до безопасно място и да ги транскрибира.

За щастие, не се беше напил дотам, че да запише наблюденията си върху някое неудобно крайче от тялото. Случи му се веднъж и се наложи да ползва две огледала и услугите на един доста смутен теляк в банята, за да разчете драсканиците.

Ах, отдъхна си той, когато откри нова записка отвътре на левия лакът. Изкриви се, за да я прочете, докато вървеше надолу по склона.

Проверката успешна. Забелязани духчета, които се появяват, само когато индивидът е жестоко упоен. Приличат на малки кафеви мехурчета, полепнали по околните предмети. Може да са необходими по-нататъшни изпитания, за да се докаже, че духчетата не са пиянска халюцинация.

— Много хубаво — каза той на глас. — Наистина много хубаво. Питам се как да ги нарека.

Беше чувал разни истории, в които ги наричаха потни духчета, но намираше това за глупаво. Духчета на упояването? Не, твърде тежко за произнасяне. Пивни духчета? Усети прилив на вълнение. От години преследваше тъкмо тези духчета. Ако бяха истински, това щеше да е голяма победа.

Защо се появяваха само в Ири? И защо толкова рядко? Напиваше се до оглупяване десетки пъти, а ги откри само веднъж. Ако наистина ги беше открил.

Духчетата обаче бяха трудни за улавяне. Понякога дори най-разпространените видове — огнените например — отказваха да се появят. Това беше особено дразнещо за човек, чиято цел в живота беше да види, опише и проучи всички видове духчета на планетата Рошар.

Продължи да си свирка и да върви през града по посока на пристанището. Наоколо се тълпяха безчет златокоси ириали. Цветът на косата показваше чистотата на произхода, както черното при алетите — колкото по-чистокръвен ириалец си, толкова по-златна е косата ти. Не просто руса, а наистина златна и блестяща на слънцето.

Аксис имаше слабост към тези хора. Далеч не бяха превзети като воринските народи на изток и рядко проявяваха склонност към препирни и битки. Така се улесняваше преследването на духчетата. Разбира се, имаше някои видове, които можеха да се наблюдават само във военно време.

По доковете се тълпеше народ. Отлично, рече си Аксис, не съм закъснял много. Повечето хора се намираха на нарочно построена наблюдателна платформа. Аксис си намери място, нагласи добре свещеното одеяло, облегна се на парапета и зачака.

Чакането не продължи дълго. Точно в седем и четиридесет и шест сутринта — местните можеха да си сверяват часовниците по това — едно огромно морскосиньо духче изскачаше от водите на залива. Беше прозрачно и макар да изглеждаше, че прави вълни при издигането си, това беше измама. Повърхността на залива беше гладка.

Приема формата на мощна струя вода, помисли Аксис и при това започна да прави надпис по кожата си на едно свободно местенце на крака. Средата е най-тъмно синя, като океанските дълбини, а по краищата просветлява. При сравнение с мачтите на закотвените в пристанището кораби бих казал, че се е извисило поне на сто стъпки. Едно от най-големите, които изобщо съм виждал.

Колоната от вода произведе четири дълги крайника, които се спуснаха около залива и образуваха пръсти като на ръце и крака. Положи ги на златните пиедестали, изработени от гражданите. Духчето излизаше всеки ден по едно и също време, без грешка.

Бяха му дали и име — Кусикеш, Пазителят. Някои го почитаха като бог. Повечето го възприемаха просто като част от града. Беше единствено по рода си. Нямаше много други сред известните му видове духчета, които бяха само по едно.

Но какъв вид духче е това? Аксис очарован продължаваше да пише. Образува лице, което гледаше на изток. Направо към Произхода. Лицето се менеше със смайваща бързина. Различни човешки образи се явяваха над приличната на ствол шия в мъглява последователност.

Явяването траеше цели десет минути. Дали някое от лицата се повтаряше? Меняха се тъй бързо, че Аксис не успя да прецени. Някои изглеждаха мъжки, други женски. После Кусикеш се оттегли в залива и отново образува призрачните вълни.

Аксис се почувства изцеден, като че нещо беше източено от него. Казваха, че това е обичайна реакция. Дали не си го въобразяваше, понеже очакваше да се случи? Или усещането беше истинско?

Докато размишляваше, някакво улично хлапе дръпна препаската му, смъкна я и се разсмя. Хвърли я на приятелчетата си и веднага офейкаха.

Аксис поклати глава.

— Ама че беля — рече той, докато струпаните наоколо хора почнаха да зяпат и да мърморят. — Наблизо има стражи, предполагам? Ах, да. Четирима. Прекрасно.

Стражите вече крачеха към него, златните им коси бяха дълги до раменете, а лицата им бяха строги.

— Хубаво — рече си Аксис и направи последния запис, тъкмо когато един от стражите го спипа за рамото. — Излиза, че ми се отваря още една възможност да потърся духчетата на пленничеството.

Чудно беше, че тези духчета все му се изплъзваха през годините, въпреки че много пъти беше попадал в затвора. Почнал беше да ги приема за мит.

Стражите го помъкнаха към градската тъмница, но това му беше напълно безразлично. Две нови духчета за два дни! При такива темпове щяха да са му нужни още само няколко века да довърши изследването си.

Прекрасно наистина. Пак почна да си свирука.