Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (44)

I-4
Рисн

Рисн неохотно слезе от водещата кола на кервана. Краката й стъпиха върху мека неравна повърхност, която леко поддаде под тежестта. Това я накара да потръпне. На всичко отгоре прекомерно гъстата трева не се оттегли, както би трябвало. Рисн тропна с крак няколко пъти. Тревата си направи труда само да трепне.

— Няма да помръдне — обади се Встим. — Тукашната трева не се държи като тревата по други места. Сигурно си чувала за това.

Възрастният мъж седеше под светложълтия навес на колата, положил ръка на преградата. В другата ръка държеше няколко тефтера. Една от дългите му бели вежди беше заметната зад ухото, а другата висеше край лицето му. Имаше предпочитание към твърдо колосаните роби в синьо и червено и коничните шапки с плосък връх. Това беше класическото облекло на тайленски търговец — излязло от мода още преди няколко десетилетия, ала все още забележително.

— Чувала съм за тревата — отговори му Рисн. — Само че е толкова странно. — Тя отново пристъпи и обиколи колата. Да, чувала беше за тревата в Шиновар, но смяташе, че тя е просто ленива. Че хората говорят, че не мърда, защото го прави прекалено бавно.

Не, не беше така. Не мърдаше въобще. Как оцеляваше? Не трябваше ли животните да са я опасли всичката досега? Поклати глава в почуда и заразглежда равнината. Тревата я покриваше изцяло. Стръкчетата бяха наблъскани близо едно до друго, та човек не можеше да види земята. Каква бъркотия.

— Земята пружинира — отбеляза Рисн, когато отново обиколи колата. — Не е само от тревата.

— Хмм — промърмори Встим, който още работеше по тефтерите си. — Да. Нарича се почва.

— Създава ми усещането, че ще затъна до колене. Как могат шин да оцелеят тук?

— Те са интересен народ. Не трябваше ли да нагласиш апарата?

Рисн въздъхна, ала се върна при задницата на колата. Останалите фургони от кервана — общо шест — вече спираха и се подреждаха в широк кръг. Тя свали задната стена и измъкна дървена тринога, висока почти колкото нея самата. Понесе я на рамо към центъра на затревения кръг.

Рисн беше облечена по-изискано от своя бабск, в най-модния за млада жена тоалет: тъмносин елек с шарки върху светлозелена риза с твърди маншети. Дългата до глезените пола — също зелена — беше строга и делова, с удобна кройка, но все пак с някоя и друга бродерия за красота.

На лявата ръка имаше зелена ръкавица. Обличането на скритата ръка беше глупав обичай, просто следствие от надмощието на воринската култура. Мнозина от по-традиционно настроените тайленци, за беда и нейният бабск, и до днес смятаха за скандално жените да показват скритата си ръка.

Намести триногата. Изминали бяха вече пет месеца, откак Встим стана неин бабск, а тя — негова ученичка. Беше добър с нея. Не всички бабски бяха такива. Според обичая, Встим беше за нея повече от майстор; юридически, той беше и неин баща, докато не дойдеше време да обяви, че тя вече е готова да стане пълноправен търговец.

Наистина много й се щеше Встим да не отделя толкова време за пътешествия до такива странни места. Славеше се като голям търговец, та Рисн беше заключила, че големите търговци посещават екзотични градове и пристанища. А не пътуват до разни пусти ливади в изостанали краища.

Щом нагласи триногата, Рисн се върна в колата да вземе фабриала. Задната част на фургона беше изработена с дебели стени и таван, за да се ползва като скривалище по време на буря — дори и по-слабите бури в Запада бяха опасни, поне докато човек не е преминал през проходите и не е навлязъл в Шиновар.

Забърза обратно към центъра на поляната, понесла кутията с фабриала. Плъзна настрани дървения капак и извади отвътре големия хелиодор. Бледожълтият скъпоценен камък с диаметър поне два инча се намираше в метална рамка.

Сложи го върху триногата, после завъртя разни копчета и насочи фабриала към хората в кервана. После домъкна едно столче от фургона и седна да наблюдава. Удиви се колко много плати Встим за този апарат — беше една от последните новости и от него се очакваше да предупреждава за приближаването на хора. Нима това наистина беше толкова важно?

Седеше и гледаше дали скъпоценният камък ще заблести по-силно. Особената шинска трева се поклащаше на вятъра и упорито отказваше да се прибере даже и при най-силните пориви. В далечината се издигаха белите върхове на Мъгливите планини, които заслоняваха Шиновар. Бурите се разбиваха в тези планини и отслабваха, затова Шиновар беше сред изключително малкото места по цялата планета Рошар, където те нямаха власт.

Тук-там из полето растяха особени дървета — с прави стволове, неподвижни, прилични на скелети клони, пълни с листа, които не се прибираха от вятъра. В целия пейзаж имаше нещо нереално, сякаш беше мъртъв. Нищо не се движеше. Рисн се сепна, когато осъзна, че не вижда никакви духчета. Няма вятърни духчета, няма духчета на живота, няма нищо.

Като че ли цялата страна беше слабоумна. Приличаше на човек, който по рождение не е с всичкия си и не знае кога да се защитава, а само зяпа стената и точи лиги. Почовърка в земята с показалец, после го вдигна и заразглежда „почвата“, както се беше изразил Встим. Мърляво. Ами че един по-силен порив може да изкорени цялата тази ливада и да я отвее далеч оттук. Хубаво, че бурите не могат да стигнат тези места.

Близо до фургоните слугите и стражите разтовариха кошове и устроиха лагер. Внезапно хелиодорът започна да примигва с по-ярка светлина.

— Учителю! — провикна се Рисн и стана. — Има някой наблизо.

Встим, който тъкмо си проправяше път сред кошовете, рязко вдигна глава. Махна на Килрм, началника на стражата, и неговите шестима стрелци извадиха лъковете.

— Ето там — каза единият и посочи.

От далеч се задаваше група конници. Не яздеха много бързо и водеха няколко едри животни — като дебели яки коне — които теглеха каруци. С приближаването на новодошлите камъкът във фабриала почна да свети още по-ярко.

— Да — рече Встим, гледайки фабриала. — Това ще излезе много полезно. Има добър обхват.

— Обаче ние знаехме, че идват — отвърна Рисн, стана от столчето и отиде при учителя си.

— Този път знаехме. Но ако ни предупреди за разбойници в нощта, ще изплати цената си десетки пъти. Килрм, свалете лъковете. Знаете какво е отношението им към тези работи.

Стражите се подчиниха и групата тайлени зачакаха. Рисн усети, че е започнала нервно да приглажда веждите си, макар да не разбираше защо се притеснява. Новодошлите бяха просто шин. Естествено, Встим настояваше тя да престане да ги мисли за диваци. Явно много ги уважаваше.

Когато приближиха, Рисн се изненада от това колко различно един от друг изглеждат. Другите от техния народ, които беше виждала, носеха прости кафеви роби или други работни дрехи. Начело на тази група обаче яздеше мъж, облечен в нещо, което май беше връх на шинската изисканост: светло пъстро наметало, което го обгръщаше изцяло и се връзваше отпред. Висеше от двете страни на коня почти до земята. Само главата му беше открита.

Около него имаше още четирима ездачи в не толкова ярко облекло. Светло, но не чак толкова. Носеха ризи, панталони и пъстри пелерини.

Редом с ездачите крачеха поне тридесетина мъже в кафеви туники. Други караха трите грамадни каруци.

— О! — възкликна Рисн. — Довел е доста слуги.

— Слуги ли? — учуди се Встим.

— Онези с кафевите дрехи.

Нейният бабск се подсмихна.

— Това са стражите му, дете мое.

— Моля? Изглеждат толкова обикновени.

— Шин са необикновен народ — отговори старият търговец. — Тук войниците са най-долните сред хората — нещо като роби. Отделните домакинства ги купуват и продават чрез размяна на дребни камъни, които означават право на собственост. Всеки, който вдигне оръжие, става като тези хора и получава същото отношение. А мъжът с шареното наметало? Е, той е селски стопанин.

— Искате да кажете земевладелец?

— Не. Доколкото разбирам, излиза и работи на полето всеки ден, поне в дните, когато не води преговори като днешните. Шин се отнасят така към всички земеделци, засипват ги с внимание и уважение.

Рисн зяпна.

— Ама повечето села гъмжат от селяни!

— Така е — отговори Встим. — Тук това са свещени места. Не се допускат чужденци близо до нивите или до селата.

Колко странно, помисли тя. Може би животът в това място им се е отразил на ума.

Килрм и хората му не изглеждаха особено доволни от голямото числено превъзходство на новодошлите, но Встим явно не се тревожеше. Когато шин се приближиха, той излезе от лагера, без да се притеснява. Рисн се завтече подире му, а полите й замитаха тревата.

Каква беля, рече си тя. Ето още една неприятност заради тревата, която не се прибира. Ако й се наложи да купува нов бордюр за полата заради тази глупава растителност, много щеше да се ядоса.

Встим посрещна шина и направи особен поклон — с длани към земята.

— Тан бало кен тала — каза той. Рисн не знаеше какво означава това.

Мъжът с наметалото — земеделецът — кимна почтително, а един от ездачите слезе от коня и пристъпи напред.

— Щастливи ветрове те доведоха, приятелю — той говореше тайленски много добре. — Този, който преумножава, се радва на безопасното ти пристигане.

— Благодаря ти, Треш, сине на Есан — отговори Встим. — Благодаря и на Този, който преумножава.

— Какво си ни донесъл от твоите далечни земи, приятелю? — попита Треш. — Още метал, надявам се?

Встим махна и няколко стражи донесоха тежък кош. Оставиха го на земята, свалиха капака и разкриха причудливото му съдържание. Парчета метални отпадъци, преди всичко във формата на парчета от черупки или на дърво. На Рисн й приличаше на боклук, който по някаква невъобразима причина е превърнат в метал чрез Превръщател.

— Ах — зарадва се Треш и приклекна да разгледа стоката. — Прекрасно!

— Нито частица от метала не е добита от руда — обясни Встим. — Нито една скала не е била раздробена или стопена, за да се извади металът, Треш. Получен е от черупки, кори или клони. В потвърждение разполагам със свидетелство, подпечатано от петима отделни тайленски нотариуси.

— Нямаше нужда да правиш такова нещо — отговори Треш. — Отдавна си спечелил доверието ни.

— По-добре да съм точен. Търговец, който е небрежен при договарянето, има врагове, а не приятели.

Треш се изправи и плесна три пъти с ръце. Мъжете в кафяво със сведени погледи свалиха задната страна на една от каруците и показаха кошовете вътре.

— Останалите, които идват при нас — отбеляза Треш, докато вървяха към каруцата, — като че ли се интересуват само от конете. Всеки иска да купува коне. Но не и ти, приятелю. Защо?

— Изискват много грижи — отговори Встим. — Пък и често няма добра възвръщаемост за толкова скъпо вложение.

— И това не се отнася за тези тук? — попита Треш и вдигна един от леките кошове. Вътре имаше нещо живо.

— Съвсем не. За пилетата мога да взема добра цена и те искат малко грижи, стига да ги нахраниш.

— Донесли сме ти много пилета. Не мога да повярвам, че ги купуваш. Те изобщо не струват толкова, колкото си мислите вие, чужденците. А вие ни давате срещу тях метал! Метал, който не е омърсен от унищожаването на скали. Истинско чудо.

Встим вдигна рамене.

— Там, откъдето идвам, тези боклуци не струват нищо. Правят се от ардентите с помощта на Превръщателите. Не могат да правят храна, защото ако сбъркат, тя става отровна. Затова превръщат отпадъците в метал и го изхвърлят.

— Но той може да се обработва!

— Че защо да го обработваш, когато можеш да издялаш предмета от дърво точно както го искаш и след това да го Превърнеш?

Треш само умислено поклати глава. Рисн на свой ред наблюдаваше с почуда. Това беше най-безумната търговска сделка, която тя беше виждала през живота си. Обикновено Встим спореше и се пазареше жестоко. А тук преспокойно разкриваше, че стоката му нищо не струва!

Всъщност и по-нататък в разговора двамата мъже доста се потрудиха да обясняват колко безполезни са стоките им. Най-сетне се споразумяха — макар че Рисн не разбра как — и скрепиха сделката с ръкостискане. Няколко от войниците на Треш почнаха да разтоварват кошове, пълни с пилета, платове и пастърми от рядко срещани меса. Други пък се заловиха да откарат металните отпадъци.

— Не би могъл да ми продадеш някой войник, нали? — попита Встим, докато чакаха.

— Опасявам се, че не могат да се продават на чужденци.

— Но нали ми продаде един…

— Това беше преди близо седем години! — през смях отвърна Треш. — И не спираш да ме питаш!

— Нямаш представа колко пари взех за него. А ти всъщност ми го даде срещу нищо.

— Той беше Неверен — отговори Треш и вдигна рамене. — Не струваше съвсем нищо. Ти ме принуди да взема нещо в замяна, но ще ти призная, че трябваше да хвърля печалбата в реката. Не можех да приема пари за един Неверен.

— Е, предполагам, че не бива да се обиждам от това — рече Встим и се почеса по брадичката. — Но ако ти попадне друг, съобщи ми. Това беше най-добрият ми слуга. Все още съжалявам, че го продадох.

— Няма да забравя, приятелю. Но според мен не е вероятно да имаме друг като него. — Треш като че ли се поразсея. — Истината е, че се надявам никога да нямаме друг като него…

След размяната на стоките, двамата отново си стиснаха ръцете, а после Встим се поклони на фермера. Рисн опита да се поклони по същия начин и си спечели усмивки от Треш и неколцина от хората му, които бъбреха на своя приличен на шепот шински език.

Толкова дълго и скучно пътуване за такава кратка сделка. Но Встим беше прав; на изток тези пилета щяха да се продават за доста сфери.

— Какво научи? — попита майсторът, докато се връщаха към колата.

— Че шин са странни.

— Не — отвърна Встим, но гласът му не беше строг. Той никога не се показваше строг. — Те просто са различни, дете мое. Странни са хората, които действат безразсъдно. Треш и неговият род са всичко друго, но не и безразсъдни. Даже са малко прекалено стабилни. Външният свят се променя, а шин явно твърдо се решили да си останат същите. Опитах да им предложа фабриали, но те казаха, че не са им нужни. Или не са богоугодни. Или са прекалено свещени, та да ги ползват.

— Учителю, това са много различни неща.

— Да, но когато става дума за шин, често е трудно да се направи разликата. Както и да е, какво научи наистина?

— Че за тях скромността е това, което е самохвалството за хердазийците — отговори Рисн. — И двамата направо се престарахте да доказвате колко са непотребни стоките ви. Стори ми се странно, но допускам, че просто това е техният начин да се пазарят.

Встим се усмихна широко.

— А ти вече си по-умна от половината мъже, които съм водил тук. Слушай. Ето твоят урок. Никога не опитвай да измамиш шин. Бъди откровена, казвай им истината и освен това подценявай своите стоки. Направо ще те заобичат. И ще ти платят.

Рисн кимна. Стигнаха до колата и майсторът извади някакво особено гърненце.

— Ето. Вземи нож и иди да измъкнеш малко от тревата. Гледай да копаеш дълбоко и да извадиш повечко от почвата. Растенията не могат да живеят без нея.

— Защо да го правя? — попита тя и сбърчи нос, когато взе гърненцето.

— Така. Ще се научиш да се грижиш за това растение. Искам да го държиш у тебе, докато престанеш да го смяташ за странно.

— Ама защо?

— Защото така ще станеш по-добър търговец.

Тя се намръщи. Налагаше ли се учителят винаги да е толкова особен? Сигурно затова беше сред малцината тайлени, които успяваха да се спогодят добре с шин. Беше особняк като тях.

Рисн отиде да направи каквото й беше заръчано. Нямаше полза да се оплаква. Все пак първо взе чифт опърпани ръкавици и си нави ръкавите. Нямаше да си съсипе хубавата рокля заради някаква лигава, вторачена в стената малоумна трева. И това си е.