Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (43)

28
Решението

„Понеже никога не съм се посвещавал на по-важна цел и самите устои на небето ще се разтърсят от последиците на нашата война тук. Отново те моля. Подкрепи ме. Не стой настрани и не оставяй бедствието да погълне още животи. Никога не съм те молил за нищо преди, стари приятелю.

Сега те моля.“

Адолин беше уплашен.

Стоеше до баща си в сборния пункт. Далинар изглеждаше… изнурен. Край очите му имаше бръчици, бразди прорязваха кожата му. Косата му побеляваше като обезцветена скала. Как беше възможно човек в пълна Броня — човек, който запазваше войнишката си стойка въпреки възрастта — да изглежда крехък?

Пред тях два чула вървяха след гледача си и се качиха на моста. Дървеното съоръжение свързваше две камари дялани камъни — изкуствена пропаст с дълбочина само няколко стъпки. Приличните на камшици антени на добичетата шаваха, челюстите тракаха, черните им очи с големината на юмрук се озъртаха. Теглеха масивен обсаден мост. Дървените му колела се търкаляха със скърцане.

— Много по-широк е от мостовете на Садеас — каза Далинар на застаналия до него Телеб.

— Така трябваше, за да поберем обсадния мост, Сиятелни господарю.

Далинар кимна разсеяно. Адолин подозираше, че единствено той е в състояние да забележи колко потиснат е баща му. Далинар поддържаше характерните си уверени обноски, главата му беше вдигната, а гласът — твърд.

Очите. Бяха прекалено зачервени, прекалено напрегнати. А щом Далинар беше напрегнат, той ставаше студен и делови. Когато заговори на Телеб, тонът му беше твърде овладян.

Внезапно Далинар Колин се оказа под огромно бреме. И Адолин беше допринесъл за това тегло.

Чулите напредваха. Приличните на камъни черупки бяха боядисани в синьо и жълто — цветовете и шарките показваха от кой от островите Реши са гледачите им. Мостът под тях заскърца заплашително, когато обсадното съоръжение също стъпи отгоре. Всички войници из сборния пункт се обърнаха да гледат. Дори работниците, които прекопаваха клозети в каменистата земя от източната страна, спряха работа.

Скрибуцането на моста се засили. После прозвучаха остри изпуквания. Гледачите спряха животните и погледнаха към Телеб.

— Няма да удържи, нали? — попита Адолин.

Телеб въздъхна.

— Гръм да го удари, надявах се… Ами, направили сме малкия мост много тънък, когато сме го разширили. Но ако го направим по-як, ще стане прекалено тежък. — Хвърли поглед на Далинар. — Извинявам се, че Ви загубих времето, Сиятелни господарю. Прав сте. Тази работа е като работата на десетимата глупаци.

— Адолин, ти какво мислиш? — поинтересува се Далинар.

Адолин се намръщи.

— Е… Според мен може би трябва да продължим да работим по моста. Това е само първи опит, Телеб. Вероятно има и друг начин. Да направим обсадните мостове по-тесни или нещо такова?

— Много скъпо ще излезе, господарю — отговори Телеб.

— Ако ни помогне да спечелим още едно скъпоценно ядро, усилието ще се изплати неколкократно.

— Да — съгласи се Телеб. — Ще разговарям с госпожа Калана. Може би ще е в състояние да измисли нов модел.

— Добре — каза Далинар. Той дълго се взира в моста. После, кой знае защо, се обърна в обратната посока, където работниците копаеха рова за нужниците.

— Татко? — обади се Адолин.

— Защо според теб няма работни облекла, подобни на Бронята? — попита Далинар.

— Какво?

— Бронята дава огромна сила, но рядко я ползваме за нещо различно от война и клане. Защо Сияйните са изработвали само оръжия? Защо не са направили полезни инструменти за обикновените хора?

— Не знам — отвърна Адолин. — Може би защото войната е най-важното нещо в нашия свят.

— Може би — повтори Далинар и гласът му омекна. — А може би това е последното проклятие за тях и техните идеали. Защото въпреки възвишените си претенции те никога не са дали Броните си на обикновените хора, никога не са им разкрили тайните им.

— Не… Не разбирам защо това е важно, татко.

Далинар леко се олюля.

— Трябва да продължим с проверките. Къде е Ладент?

— Тук съм, господарю. — Един нисък мъж пристъпи към Далинар. Гологлав и брадат, ардентът носеше сиво-синя подплатена одежда, от която ръцете му едва се подаваха. Приличаше на рак, който е твърде малък за черупката си. Беше ужасно горещо, но той явно нямаше нищо против.

— Прати вестоносец в Пети батальон — нареди Далинар. — Те са следващите, които ще посетим.

— Да, господарю.

Адолин и Далинар тръгнаха. За днешните проверки бяха избрали да облекат Броните си. Не беше необичайно. Мнозина Броненосци все си намираха оправдание да обличат Броните. А и за войниците беше добре да виждат своя върховен принц и наследника му в пълното им величие.

Когато напуснаха сборния пункт и влязоха в самия лагер, привлякоха внимание. Също като Адолин, Далинар не носеше шлем, но яката на бронята му беше висока и корава, стигаше до брадичката му. Кимна на войниците, които отдадоха чест.

— Адолин, усещаш ли Вълнението по време на сражение?

Адолин се сепна. Той отлично знаеше какво има предвид баща му, но чу думите с изумление. Вълнението не се обсъждаше често.

— Аз… Да, разбира се. Кой не го усеща?

Далинар не отговори. Напоследък беше толкова сдържан. Това в очите му болка ли беше? Какъвто беше преди, помисли Адолин, заблуден, но уверен. Всъщност беше по-добре.

Далинар не каза нищо повече и двамата продължиха през лагера. За шест години войниците се бяха устроили напълно. По казармите бяха изписани знаците на батальоните и отрядите, а между тях бяха разположени мангали, столчета и засенчени с тенти столови. Бащата на Адолин не забраняваше такива неща, но беше наложил правилник, който да предотврати небрежността.

Освен това беше одобрил повечето молби за довеждане на семействата в Пустите равнини. Офицерските съпруги, естествено, бяха тук — добрият светлоок офицер всъщност представляваше отбор: мъжът командва и се сражава, жената чете, пише, върши инженерната работа и управлява лагера. Адолин с усмивка се замисли за Малаша. Дали тя ще се окаже жената за него? Напоследък се държеше малко хладно. Разбира се, имаше я и Данлан. Едва се беше запознал с нея, но беше заинтригуван.

Все едно, Далинар беше одобрил и молби за довеждане на семействата на обикновените тъмнооки войници. Дори беше платил половината разходи. Когато Адолин беше попитал защо, Далинар отговори, че според него не е правилно да им забранява. Противникът вече не нападаше военните лагери, следователно беше безопасно. Адолин подозираше, че Далинар чувства, че хората му могат да получат удобствата на семейния живот, щом той самият живее едва ли не в дворец.

И така, из лагера тичаха и играеха деца. Жените простираха пране или изписваха глифогадания. Мъжете точеха копия и полираха брони. Казармите бяха разделени на стаи.

— Мисля, че ти беше прав — подхвана Адолин в старанието си да откъсне Далинар от размишленията му. — Искам да кажа, да позволиш на толкова хора да доведат семействата си тук.

— Да, но колко от тях ще си тръгнат, когато войната свърши?

— Има ли някакво значение?

— Не съм сигурен. Пустите равнини сега фактически са алетска провинция. Как ще изглежда това място след сто години? Ще се превърнат ли тези пръстени от казарми в квартали? Ще станат ли пазарите постоянни? Ще станат ли хълмовете на запад ниви? — Той поклати глава. — Явно скъпоценните ядра винаги ще са тук. А докато ги има, ще има и хора.

— Това е хубаво, нали? Поне, доколкото тези хора са алети. — Адолин се подсмихна.

— Може би. Какво обаче ще стане с цената на скъпоценните камъни, ако продължаваме да взимаме скъпоценни ядра в такова количество?

— Ами… — Това беше добър въпрос.

— Питам се какво ще стане, когато най-редкият и най-желаният материал в света изведнъж стане нещо обикновено? Тук стават много неща, синко. Много неща, за които не сме мислили. Скъпоценните ядра, паршендите, смъртта на Гавилар. Трябва да си готов да обмислиш тези неща.

— Аз ли? Какво значи това?

Далинар не отговори, а само кимна на командира на Пети батальон, който забързано приближи към тях и отдаде чест. Адолин въздъхна и отвърна на поздрава. Двадесет и първа и Двадесет и втора рота се упражняваха в сгъстен строй. Малцина цивилни оценяваха значението на това упражнение. Двадесет и трета и Двадесет и четвърта се упражняваха в разпръснат или боен строй, с други думи усъвършенстваха формациите и движенията на бойното поле.

От притеснителните загуби в началото алетите бяха разбрали, че войната на Пустите равнини се различава от конвенционалното военно дело. Паршендите бяха яки, мускулести и разполагаха с необикновените брони, които растяха върху кожата им. Не покриваше като пълна броня, но беше много по-ефикасна от тази на повечето алетски войници. Всъщност, всеки от паршендите беше изключително подвижен тежък пехотинец.

Паршендите винаги нападаха по двойки и избягваха да се сражават в линия. Би трябвало да позволи на дисциплинираната армия в правилен строй лесно да ги победи. Но всяка двойка паршенди имаха такова ускорение и бяха толкова добре бронирани, че можеха спокойно да пробият стена от щитове. Също така, удивителната им способност да скачат позволяваше внезапно цели редици паршенди да се озоват зад алетите.

Наред с всичко това съществуваше особеният начин, по който се придвижваха като група по бойното поле. Маневрираха с неописуема съгласуваност. Това, което в началото изглеждаше диващина и варварство, всъщност прикриваше нещо сложно и опасно.

Алетите установиха, че има само два надеждни начина за победа над паршендите. Първият беше да се ползва Вълшебен меч. Ефективно, но с ограничено приложение. В армията на Колин имаше само два такива, пък и колкото и мощни да бяха Броните и Мечовете, все пак имаха нужда от подходяща подкрепа. Един Броненосец, обкръжен от многочислен противник и изолиран, лесно можеше да бъде препънат и съборен. Всъщност, в единствения случай, когато Адолин видя как обикновен войник поваля Броненосец, това стана възможно, защото множество копиеносци го нападнаха и счупиха гръдната му броня. След това някакъв светлоок стрелец с лък го порази от петдесет стъпки разстояние и си спечели неговата Броня и Меч. Не съвсем героичен край.

Вторият надежден начин за справяне с паршендите зависеше от бързото придвижване на формациите. Гъвкавост и дисциплина — гъвкавост в отговор на необичайния маниер на воюване на паршендите, дисциплина за поддържане на строя и преодоляване на голямата сила на отделния паршендски воин.

Авром, командирът на Пети батальон, очакваше Адолин и Далинар заедно със строените ротни командири. Те отдадоха чест — всеки вдигна десния си юмрук пред дясното рамо с кокалчетата навън.

Далинар кимна на офицерите.

— Изпълняват ли се заповедите ми, Сиятелни Авром?

— Тъй вярно, върховни принце. — Авром беше мощен като кула и носеше брадата си по рогоядската мода — с обръсната брадичка и дълга отстрани. Имаше роднини сред планинците. — Хората, които поискахте, чакат в палатката за аудиенции.

— Какво е това? — попита Адолин.

— Ще ти покажа след малко — отвърна Далинар. — Първо прегледай войските.

Адолин се понамръщи, ала войниците чакаха. Авром ги беше строил по роти. Адолин закрачи пред тях и огледа редиците и униформите. Бяха спретнати и подредени, ала Адолин знаеше, че някои войници в армията на Колин недоволстват от равнището на изискваната от тях изрядност. По една случайност мнението му по въпроса съвпадаше с тяхното.

Към края на проверката подбра няколко случайни войници и поиска да узнае дали имат някакви определени притеснения. Нямаха. Дали бяха доволни или просто се бояха да кажат?

Щом свърши, Адолин се върна при баща си.

— Добре се справи — рече Далинар.

— Само се поразходих през строя.

— Да, но представянето беше добро. Хората знаят, че се интересуваш от техните грижи, и те уважават. — Кимна, като че на себе си. — Добре си се научил.

— Мисля, че виждаш прекалено много в една обикновена проверка, татко.

Далинар даде знак на Авром и батальонният командир ги поведе към една палатка недалеч от плаца. Адолин озадачено погледна баща си.

— Накарах Авром да събере войниците, с които Садеас разговаря онзи ден — каза Далинар. — Онези, които той разпита, докато се придвижвахме към платото.

— А. Ще поискаме да узнаем какво ги е питал.

— Да.

Далинар подкани Авром да влезе пред него и го последва заедно с Адолин. Накрая вървяха неколцина от далинаровите арденти. В палатката по пейките бяха насядали десет войници. Станаха и отдадоха чест.

— Свободно — нареди Далинар и сключи облечените си в ръкавици ръце зад гърба. — Адолин? — Далинар кимна по посока на войниците и подсказа на сина си да започне с въпросите.

Младежът сподави въздишката си. Пак ли?

— Войници, необходимо е да знаем какво ви попита Садеас и какво отговорихте вие.

— Не се тревожете, господарю — отвърна един войник с груб северняшки акцент. — Нищичко не му казахме.

Другите закимаха енергично.

— Той е същинска змиорка и ние го знаем — додаде друг от войниците.

— Той е върховен принц — строго рече Далинар. — Ще се отнасяте към него с уважение.

Войникът пребледня и кимна.

— Какво точно ви пита? — каза Адолин.

— Искаше да разбере какви са задълженията ни в лагера, Сиятелни господарю. Ние сме коняри, знаете.

Всеки от войниците беше обучен в едно или две умения извън това да се бие. Полезно беше да разполагат с войници, които могат да се грижат за конете, доколкото спестяваше на цивилните участието в щурмовете на платата.

— Разпитваше наоколо — рече един войник. — Е, хората му го правеха. Откриха, че сме отговаряли за коня на краля при лова на чудовището.

— Ама ние нищо не му казахме — повтори първият войник. — Нищо, с което да Ви създадем грижи, господарю. Няма да дадем на тая зми…, на тоя върховен принц и Сиятелен господар въжето, на което да Ви обеси, господарю.

Адолин затвори очи. Ако се бяха държали така със Садеас, то поведението им беше още по-уличаващо от самия срязан ремък. Не можеше да ги вини за предаността, но се държаха сякаш смятаха, че Далинар е направил нещо нередно и трябва да го бранят.

Отвори очи.

— Спомням си, че по-рано разговарях с някои от вас. Но разрешете пак да попитам. Видя ли някой от вас срязан ремък на кралското седло?

Мъжете се спогледаха и поклатиха глави.

— Не, господарю. Ако бяхме забелязали, веднага щяхме да го сменим, със сигурност щяхме да го сменим.

— Обаче, господарю — вметна друг войник, — тогава беше голяма бъркотия и имаше много народ. Не беше редовен щурм на плато или нещо такова. Пък и честно казано, господарю, кой би помислил, че — от всички неща под небето — е притрябвало да пазим кралското седло?

Далинар кимна на Адолин и двамата излязоха от палатката.

— Е?

— Вероятно не са подпомогнали особено нашата кауза — отговори свъсеният Адолин. — Въпреки усърдието им. По-скоро, заради него.

— Съгласен съм, за съжаление — въздъхна Далинар. Помаха на Тадет; нисичкият ардент беше застанал до палатката. — Разпитай ги един по един — нареди му тихо Далинар. — Гледай да измъкнеш подробности. Постарай се да разбереш точните думи на Садеас и точните отговори на войниците.

— Да, господарю.

— Ела, Адолин. Останаха ни още няколко проверки.

— Татко — продума Адолин и улови баща си под ръка. Броните им тракнаха тихо.

Далинар се намръщи и се обърна към него, а Адолин отривисто махна към Синята гвардия. Молба за пространство за разговор. Гвардейците бързо и опитно се престроиха и освободиха място около двамата.

— Какво става, татко? — меко попита Адолин.

— Как какво? Правим проверки и гледаме как работи лагерът ни.

— И винаги ме изтласкваш напред. Странно беше в няколко от случаите, длъжен съм да добавя. Какво не е наред? Какво става в главата ти?

— Мислех, че проблемът ти с нещата, които стават в моята глава, е по-друг.

Адолин се сви.

— Татко, аз…

— Всичко е наред, Адолин. Просто опитвам да взема едно трудно решение. Движението ми помага. Някой друг човек би си намерил място да поседи и да поразмисли, но като че ли това никога не върши работа при мен. Имам много за вършене.

— Какво се опитваш да решиш? — попита Адолин. — Може би съм в състояние да помогна.

— Ти вече ми помагаш. Аз… — Далинар млъкна и се намръщи. Към плаца на Пети батальон вървеше групичка войници. Придружаваха мъж в червено и кафяво. Цветовете на Танадал.

— Нямаше ли среща с него тази вечер? — попита Адолин.

— Да.

Нитер, началникът на Синята гвардия, изтича да пресрещне новодошлите. Може и да ставаше прекалено подозрителен от време на време, но това не беше непременно лоша черта за телохранител. Бързо се върна при Далинар и Адолин. Жълтоликият мъж имаше къса черна брада. Беше светлоок от най-нисък ранг и от години служеше в гвардията.

— Казва, че върховният принц Танадал няма да може да се срещне с Вас довечера, както е било планирано.

Далинар помръкна.

— Лично ще говоря с вестоносеца.

Нитер неохотно махна на слабоватия вестоносец да се приближи. Онзи дойде и коленичи пред Далинар.

— Сиятелни господарю.

Този път Далинар не накара Адолин да води разговора.

— Предай съобщението.

— Сиятелният господар Танадал изразява съжалението си, че не ще може да Ви посети днес.

— А предложи ли да се срещнем по друго време?

— Със съжаление казва, че вече е твърде зает. Но с удоволствие ще разговаря с Вас на някое от кралските пиршества.

Пред хора, помисли Адолин, и половината присъстващи ще подслушват, а другата половина — включително самият Танадал най-вероятно — ще са пияни.

— Разбирам — отговори Далинар. — А загатна ли кога няма да е тъй зает?

— Господарю — продума с неудобство вестоносецът, — каза, че ако станете настойчив, трябва да Ви обясня, че е разговарял с неколцина от другите върховни принцове и смята, че разбира естеството на молбата Ви. Каза да Ви предам, че той не желае да се съюзява с Вас и не възнамерява да щурмува плато заедно с Вас.

Далинар помръкна още повече. Освободи вестоносеца и се обърна към Адолин. Сините гвардейци все още стояха на разстояние, така че двамата можеха да разговарят.

— Танадал беше последният — рече Далинар. Всеки от върховните принцове беше отклонил неговото предложение посвоему. Хатам беше извънредно вежлив, Бетаб остави съпругата си да даде обяснение, Танадал беше учтив, но враждебен. — Всички отказаха, с изключение на Садеас.

— Съмнявам се, че е разумно да се обръщаш към него за това, татко.

— Може би имаш право — гласът на Далинар беше студен. Той беше ядосан. Дори гневен. — Изпращат ми послание. Никога не им се е нравело влиянието ми над краля и нямат търпение да видят как се сгромолясвам. Не искат да правят нищо, за което аз ги моля, за да не се окаже, че са ми помогнали да възстановя позициите си.

— Съжалявам, татко.

— Може би така е най-добре. Важното е, че се провалих. Аз не мога да ги накарам да работят заедно. Елокар беше прав. — Хвърли поглед на сина си. — Бих искал да продължиш проверките вместо мен, синко. Ще ми се да свърша нещо.

— Какво?

— Просто виждам, че нещо трябва да се направи.

Адолин искаше да възрази, но не можа да открие уместни думи. Най-сетне въздъхна и кимна.

— Но ще ми кажеш какво е?

— Скоро — обеща Далинар. — Много скоро.

* * *

Далинар наблюдаваше целеустремените крачки на Адолин. От него щеше да излезе добър върховен принц. Решението на Далинар беше просто.

Време ли беше да отстъпи и да остави сина си да заеме неговото място?

Направеше ли тази стъпка, от него щеше да се очаква да стои настрани от политиката, да се оттегли в земите си и да остави Адолин да управлява. Обмислянето на това решение беше болезнено и Далинар трябваше да внимава и да не действа прибързано. Но ако наистина полудяваше, както явно всички в лагера вярваха, то тогава трябваше да отстъпи. При това скоро, преди състоянието му да се е влошило до степен да е загубил разсъдъка си и да не се оттегли.

Припомни си думите от Пътят на кралете.

Владетелят е контрол. Той дава стабилност. Това е неговата служба, това е стоката, с която търгува. Ако не може да се контролира, как би могъл да контролира живота на другите? Кой уважаващ себе си търговец няма да вкуси от плода, който продава?

Странно. Тези цитати му идваха на ум, дори и когато се питаше дали книгата не е донякъде причина той да полудее.

— Нитер, донеси ми бойния чук. Да е на сборния пункт, когато отида там — нареди Далинар.

Искаше да се движи, да работи, докато мисли. Гвардейците се разбързаха, за да вървят в крак с него по алеята между казармите на Шести и Седми батальон. Нитер прати няколко души да донесат оръжието. Гласът му прозвуча някак развълнувано — като че ли очакваше Далинар да стори нещо впечатляващо.

Далинар се съмняваше, че ще оправдае очакванията му. Най-сетне излезе на сборния пункт, плащът му се вееше, ботушите чаткаха по камъка. Не се наложи да чака дълго — двама войници докараха чука с малка количка. Изпотиха се от усилието да го свалят — дръжката на чука беше дебела колкото китката на човек, а главата беше по-широка от разперена педя. Двамата едва успяха да се справят.

Далинар грабна чука с една ръка, завъртя го и го метна на рамо. Подмина войниците, които се упражняваха на плаца, и отиде при черноработниците, които копаеха канала. Те вдигнаха очи и с ужас установиха, че над тях е надвиснал върховният принц в пълна Броня.

— Кой е началникът тук? — попита Далинар.

Мърляв цивилен с кафеви гащи вдигна треперлива ръка.

— Сиятелни господарю, какво можем да сторим за Вас?

— Да си отдъхнете малко — отговори Далинар. — Излизайте.

Смутените работници припряно излязоха от изкопа. Зад тях се насъбраха светлооки офицери, объркани от действията на Далинар.

Той улови здраво чука; дръжката беше метална, стегнато обвита в кожа. Пое дълбоко дъх и скочи в недовършения изкоп, вдигна чука, замахна и го стовари върху скалата.

Над плаца се разнесе мощно пращене и ударната вълна тръгна нагоре по ръцете на Далинар. Бронята пое част от отката, а в камъка остана голяма цепнатина. Замахна и удари отново и този път откърти грамаден камък. Парчето беше толкова голямо, че би затруднило двама-трима обикновени мъже. А Далинар го грабна с една ръка и го запокити настрани. Камъкът изтрополи по земята.

Къде бяха Броните за обикновените хора? Защо древните, които бяха така мъдри, не бяха създали нищо в тяхна помощ? Далинар продължи да удря с чука и докато пръскаше късчета скала и вдигаше прах, с лекота вършеше работата на двадесет човека. Бронята можеше да намери толкова много приложения и да облекчи живота на работниците и тъмнооките из цял Рошар.

Приятно беше да работи. Да върши нещо полезно. Напоследък имаше чувството, че се върти в кръг. А работата му помагаше да мисли.

Наистина губеше жаждата за битки. Това го тревожеше, защото Вълнението — желанието да воюва и насладата от това — беше една от движещите сили на алетите. Най-славното от мъжките изкуства беше човек да стане велик воин, а войната беше най-важното Призвание. Самият Всемогъщ разчиташе на алетите да се подготвят в честен бой, за да може след смъртта си да влязат в армията на Вестителите и да отвоюват Селенията на Покоя.

Въпреки това, на Далинар вече му призляваше от самата мисъл за убиване. Чувството се засили след последния щурм. Какво щеше да стане следващия път, когато влезеше в сражение? Не можеше да води хората си така. Това беше съществена причина да абдикира в полза на Адолин.

Продължи да замахва с чука. Биеше камъните отново и отново. Горе се бяха струпали войници, а въпреки заповедите му, работниците не се бяха оттеглили в почивка. Занемели, те гледаха как един Броненосец върши тяхната работа. От време на време Далинар призоваваше Вълшебния си меч и режеше с него скалата, а после с чука я раздробяваше.

Може би изглеждаше нелепо. Не можеше да изпълни задачите на всички работници в лагера, пък и имаше важни задачи, с които да си уплътнява времето. Нямаше причина да слиза в изкопа и да се бъхти. Но му беше толкова добре. Толкова хубаво бе да се занимава направо с нуждите на лагера. Резултатите от усилията му да защитава Елокар бяха трудно забележими, затова се изпълваше със задоволство от работата, чийто напредък беше видим.

Ала и сега действаше според идеалите, които му влияеха. Книгата разказваше за краля, който носи бремето на хората си. Казваше, че водачите са най-ниско поставените, защото от тях се иска да служат на всички. Тези мисли бяха като вихрушка в него. Кодексът, книгата, онова, което виденията — или халюцинациите — показваха.

Никога не се сражавай, освен ако не си принуден по време на война.

Бум!

Нека делата ти говорят в твоя защита, а не думите.

Бум!

Очаквай от хората да имат чест и им позволи да оправдаят очакванията.

Бум!

Управлявай така, както би желал да управляват теб.

Бум!

Беше затънал до кръста в изкопа за нужниците; грохотът на трошащите се камъни изпълваше слуха му. Започваше да вярва в тези идеали. Не, вече вярваше в тях. Живееше според тях. Какъв ли щеше да стане светът, ако всички хора живееха според предписанията на книгата?

Някой трябваше да започне. Някой трябваше да даде пример. Тук той имаше основания да не абдикира. Луд или не, сега той вършеше нещата по-добре от Садеас и другите. Достатъчно беше да се види как живеят неговите войници и неговите поданици, за да е ясно, че това е истина.

Бум!

Камъкът не може да се промени, без да се счупи. Дали това не се отнасяше и за хората като него самия? Дали тъкмо заради това изведнъж всичко не стана толкова трудно за него? А защо той? Далинар не беше философ или идеалист. Той беше войник. И — ако искаше да е честен — на младини беше тиранин и войнолюбец. Дали, ако човек прекараше залеза на живота си, като се преструва, че следва съветите на по-добрите от него, можеше да заличи миналото си на убиец?

Започна да се поти. Ивицата, която беше прокопал, беше широка един човешки бой, дълбока до гърдите му и стотина стъпки дълга. Колкото по-дълго работеше, толкова повече хора се трупаха да го гледат и да си шушукат.

Бронята беше свещена. Мигар върховният принц наистина копаеше нужници, облечен в своята Броня? Толкова ли беше зле? Да се плаши от бурите. Да става страхлив. Да отказва да се дуелира и да се брани от клеветите. Да се бои от сраженията и да има желанието да изостави войната.

Да го подозират в опит за убийство на краля.

Най-сетне Телеб прецени, че не е почтително да позволява на всички тези хора да зяпат Далинар и им нареди да се върнат към изпълнението на задачите си. Отстрани работниците и понеже беше взел присърце думите на Далинар, заповяда им да седнат на сянка и „да водят непринудени разговори“. Всеки друг би изрекъл тази заповед с усмивка, ала Телеб беше буквален като самите скали.

Далинар още работеше. Знаеше къде трябва да свърши изкопът; той самият беше одобрил нареждането за строежа. Трябваше да се прокопае дълъг наклонен ров, който да се покрие с намаслени и промазани с катран дъски срещу миризмите. В горния край щеше да е кабинката, а съдържанието щеше да се Превръща в дим веднъж на няколко месеца.

Когато остана сам, работата му беше още по-приятна. Просто един човек, който троши камъни, удар след удар. Като барабаните на паршендите в онзи отдавна отминал ден. Далинар още чувстваше ритъма им, чуваше ги в ума си, разтърсваха го.

Съжалявам, братко.

Разговаря с ардентите за своите видения. Според духовниците, те бяха по-скоро плод на претовареното му съзнание.

Нямаше причина да вярва на каквото и да било от виденията. Като ги последва, той не просто остави Садеас да го надиграе, а и застрашително намали ресурсите си. Доброто му име почти беше пропаднало. Той застрашаваше да повлече целия дом Колин със себе си.

И това беше най-важният довод в полза на неговата абдикация. Останеше ли, с действията си доста вероятно щеше да причини гибелта на Адолин, Ренарин и Елокар. Можеше да рискува собствения си живот заради идеалите, но можеше ли да застрашава и живота на синовете си?

Късчета скала се пръскаха и отскачаха от бронята му. Вече започна да усеща изтощение и умора. Бронята не работеше вместо него — тя увеличаваше силата, но всеки удар с чука нанасяше самият той. Пръстите му поизтръпнаха от вибрациите на дръжката. Близо беше до взимането на решението. Умът му беше спокоен и ясен.

Отново замахна.

— Няма ли Мечът да свърши по-добра работа? — сухо запита женски глас.

Далинар застина. Главата на чука спря върху натрошените камъни. Обърна се и видя, че Навани стои до изкопа. Облечена беше в рокля в синьо и меко червеникаво, косите й със сребристи нишки отразяваха светлината на слънцето, което — за изненада на Далинар — вече клонеше към залез. Две млади жени придружаваха Навани — не бяха нейни повереници, а ги беше „заела“ от други светлооки дами в лагера.

Навани стоеше със скръстени ръце и светлината сияеше като ореол зад нея. Далинар колебливо вдигна ръка срещу лъчите.

— Матана?

— Камъните — кимна тя към изкопа. — Виждаш ли, не бих се осмелила да давам оценки; все пак разбиването на разни неща е мъжко изкуство. Но не притежаваш ли меч, който може да реже камъни с лекотата, с която — както ми обясняваха някога — бурята поваля хердазийците?

Далинар отклони поглед към камъните. После вдигна чука и го стовари отгоре им с приятно пращене.

— Мечовете са твърде добри в рязането.

— Колко любопитно — отвърна Навани. — Ще направя всичко възможно да се престоря, че в това има някакъв смисъл. Освен това, не ти ли е минавало през ума, че повечето мъжки изкуства са свързани с разрушаването, а женските — със създаването?

Далинар замахна отново. Бум! Забележително беше колко по-лесно му е да разговаря с Навани, докато не я гледа.

— Използвам Меча да режа отстрани и в средата. Но все пак трябва да натроша камъните. Опитвала ли си някога да вдигнеш парче скала, отрязано с Меч?

— Не мога да кажа, че съм го правила.

— Не е лесно. — Бум! — Разрезите от Меча са твърде тънки. Скалите оказват натиск една на друга. Трудно е да ги захванеш или да ги поместиш. — Бум! — По-сложно е, отколкото изглежда. — Бум! — Така е най-добре.

Навани отърси няколко камъчета от роклята си.

— И цапа повече, както забелязвам — подхвърли тя.

Бум!

— Е, ще се извиниш ли? — попита Навани.

— За?

— За това, че пропусна срещата ни.

Далинар спря с вдигнат чук. Напълно беше забравил, че на празненството, когато Навани се беше върнала в лагера, той се съгласи да му почете днес. Не каза на писарите си за уговорката. Разочаровано се обърна към снаха си. Беше се ядосал от отказа на Танадал да разговаря с него, но принцът поне се беше досетил да прати вестоносец.

Навани стоеше със скръстени ръце, скритата ръка отдолу, гладката й рокля като че гореше в слънчевата светлина. На устните й играеше едва загатната усмивка. Като я караше да стои права, според добрите обноски се поставяше на нейно разположение.

— Наистина съжалявам — рече той. — Напоследък ми се налага да обмисля някои трудни въпроси, но това не ме извинява, че съм забравил за теб.

— Знам. Ще измисля начин да ме възмездиш. А засега трябва да знаеш, че един от твоите далекосъобщители свети.

— Какво? Кой?

— Писарите ти казват, че е онзи за връзка с дъщеря ми.

Ясна! От последния им разговор бяха минали седмици. Съобщенията му до нея получаваха възможно най-кратки отговори. Когато Ясна се потопеше в някое от своите изследвания, често пренебрегваше всичко останало. Щом го търсеше сега, значи или беше открила нещо, или просто беше прекъснала работа, за да поднови контактите си.

Далинар огледа изкопа. Почти го беше завършил. Даде си сметка, че несъзнателно е искал да вземе окончателното си решение, когато стигне до края. Щеше му се да продължи да работи.

Но ако Ясна искаше да разговарят…

Той трябваше да се свърже с нея. Може би щеше да успее да я убеди да се върне в Пустите равнини. Би се чувствал много по-сигурен за абдикацията, ако тя е тук да наглежда Елокар и Адолин.

Далинар захвърли чука — от работа дръжката се беше изкривила поне на тридесетина градуса, а главата беше заприличала на безформена буца. Изскочи от изкопа. Трябваше да нареди да му направят ново оръжие; подобно искане не беше необичайно за Броненосците.

— Прости ми, Матана — подхвана Далинар, — но се боя, че трябва да те помоля да си тръгнеш така скоро, след като ти поисках извинение. Трябва да приема съобщението.

Поклони се и тръгна да си върви.

— Всъщност — обади се Навани зад него, — мисля аз да те помоля нещо. От месеци не съм разговаряла с дъщеря ми. Ако позволиш, ще дойда с теб.

Далинар се поколеба, но не можеше да й откаже толкова скоро, след като я беше обидил.

— Разбира се. — Изчака Навани да се настани в паланкина си. Носачите вдигнаха паланкина, а Далинар закрачи отново. Паланкинът и наетите от Навани повереници бяха наблизо.

— Любезен мъж си, Далинар Колин — рече Навани със същата тънка усмивка и се намести на тапицирания стол. — Опасявам се, че съм принудена да открия очарование в теб.

— Заради моето чувство за чест е лесно да ме манипулират — отговори Далинар, вперил поглед пред себе си. Точно сега нямаше нужда да се занимава с нея. — Знам, че е така. Не е необходимо да си играеш с мен, Навани.

Тя тихо се засмя.

— Не опитвам да се възползвам от теб, Далинар, аз… Е, може би само мъничко. Но не си „играя“ с теб. През последната година ти започна да си такъв човек, какъвто всички останали се преструват, че са. Не разбираш ли колко интригуващ те прави това?

— Не върша тези неща, за да съм интригуващ.

— Ако беше така, нямаше да се получи! — тя се приведе към него. — Знаеш ли защо преди години предпочетох Гавилар пред теб?

Проклятие. Нейните думи — присъствието й — бяха като бокал тъмно вино, изсипано в кристално бистрите му мисли. Яснотата, която потърси в работата, бързо изчезваше. Трябваше ли да е толкова пряма? Не отговори на въпроса й. Ускори крачка с надеждата тя да разбере, че не желае да обсъжда въпроса.

Нямаше полза.

— Не го избрах, защото щеше да стане крал, Далинар. Макар че всички твърдят това. Избрах го, защото ти ме плашеше. Твоята сила… тя плашеше и Гавилар, знаеш.

Далинар не отговори.

— Все още я има. Виждам я в очите ти. Но ти си я обгърнал, удържаш я с бляскавата Броня. Това е едно от нещата, които намирам очарователни.

Той спря и я погледна. Носачите забавиха ход.

— Няма да стане, Навани. — Поклати глава. — Няма да поругая паметта на моя брат. — Изгледа я твърдо и тя най-сетне кимна.

Когато Далинар отново тръгна, тя не каза нищо, макар да го попоглеждаше хитро. Най-накрая стигнаха личните му покои, пред които се вееха сините знамена с двойката глифи кок и линил, първият изписан като кула, а вторият като корона. Моделът беше изработен от майката на Далинар и той го носеше и на пръстена с печата си. А Елокар ползваше изображение на меч и корона.

Войниците на входа отдадоха чест и Далинар изчака Навани, преди да влезе. Приличащото на пещера помещение се осветяваше от заредени сапфири. Когато влязоха в дневната, той отново се удиви колко пищна е станала стаята с течение на месеците.

Три от далинаровите писари го очакваха заедно с помощничките си. И шестте жени станаха, когато той влезе. И Адолин беше тук.

Далинар му се намръщи.

— Не трябваше ли да се занимаваш с проверките?

Адолин се сепна.

— Татко, приключих с проверките преди часове.

— Така ли? — Отче на Бурята! Колко време съм трошил камъни?

— Татко — подхвана Адолин и пристъпи към него. — Може ли да поговорим насаме за малко?

Както обикновено, изпъстрената с черно руса коса на младежа беше рошава. Беше свалил Бронята и се беше изкъпал и сега носеше модна — но удобна за бой — униформа с дълга синя куртка, закопчана отстрани, и прави колосани кафеви панталони.

— Още не съм готов да обсъждам това, синко — меко отвърна Далинар. — Трябва ми още малко време.

Адолин го огледа притеснено. От него ще излезе отличен върховен принц, помисли Далинар. Възпитан е за това, за разлика от мен на младини.

— Добре тогава — каза Адолин. — Но има още нещо, за което искам да те помоля.

Младежът посочи една от писарите — жена с кестенява коса само с няколко черни кичурчета. Тя беше гъвкава, с дълга шия. Роклята й беше зелена, а косите й бяха сложно сплетени и вдигнати с традиционните четири стоманени игли.

— Това е Данлан Моракота — тихо обясни Адолин. — Вчера пристигна в лагера, за да прекара няколко месеца с баща си, Сиятелния господар Моракота. Обърна се към мен и аз си позволих свободата да й предложа място сред твоите писари, докато е тук.

Далинар примигна.

— А какво стана с…

— С Малаша ли? — въздъхна Адолин. — Не се получи.

— А тази? — попита Далинар невярващо и сниши глас. — Откога, казваш, е в лагера? От вчера? И вече се е обърнала към теб?

Адолин сви рамене.

— Е, трябва да поддържам репутацията си.

Далинар въздъхна и хвърли поглед към Навани, която стоеше достатъчно близо, та да чува. От благоприличие тя се преструваше, че не подслушва.

— Знаеш ли, обичаят е човек в крайна сметка да избере само една жена, която да ухажва. — Ще ти е нужна добра съпруга, синко. Може би много скоро.

— Когато стана стар и скучен — отговори Адолин и се усмихна на младата жена. Наистина беше хубава. Но само след един ден в лагера? В името на праотците, рече си Далинар. Той самият беше ухажвал в продължение на три години жената, която накрая стана негова съпруга. Макар да не можеше да си спомни лицето й, той помнеше с какво постоянство я преследваше.

Със сигурност я обичаше навремето. Всички чувства към нея си бяха отишли, изтрити от ума му чрез сили, които не биваше да бъдат изкушавани. За съжаление ясно помнеше колко силно желаеше Навани, години преди да срещне съпругата си.

Престани, каза си той. Само преди няколко мига беше на ръба да вземе решение за оттеглянето си от поста на върховен принц. Не беше време да позволява Навани да го разсейва.

— Сиятелна Данлан Моракота — каза той на младата жена. — Добре дошла сте сред моите писари. Разбирам, че съм получил съобщение?

— Така е, господарю — отвърна тя и направи реверанс. Посочи редичката от пет далекосъобщителя, изправени на етажерката. Изглеждаха като обикновени писалки, само че имаха по един малък зареден рубин. Последният вдясно бавно примигваше.

Литима беше тук, но макар и най-старша, тя с кимване подкани Данлан да вземе далекосъобщителя. Младата жена бързо взе примигващия апарат и го отнесе до малка масичка за писане край катедрата. Внимателно закачи лист хартия на дъската за писане, сложи мастилничката в нейния отвор, завъртя я да прилегне на място и отпусна спирачката. Светлооките жени работеха много ловко само със свободната си ръка.

Данлан седна и леко притеснена погледна Далинар. Той, разбира се, нямаше доверие в нея — тя спокойно можеше да шпионира за някого от другите върховни принцове. За съжаление, след заминаването на Ясна в лагера нямаше жена, на която да се довери.

— Готова съм, Сиятелни господарю — каза Данлан. Имаше гърлен хриплив глас, тъкмо по вкуса на Адолин. Далинар се надяваше поне да не е толкова блудкава като другите, които младежът си подбираше.

— Продължавайте — отговори Далинар и с жест подкани Навани да седне в едно от меките кресла. Другите жени седнаха на пейката.

Данлан завъртя камъка на далекосъобщителя на едно зъбче, за да потвърди, че съобщението е прието. После провери либелите отстрани на дъската за писане — това бяха малки масленички с мехурче в средата, с чиято помощ тя можеше да изравни напълно дъската. Накрая намастили писалката и я сложи в точката горе вляво на страницата. Изправи писалката и с палец завъртя камъка още веднъж. После прибра ръката си.

Далекосъобщителят остана на място с опряно в хартията връхче, сякаш хванат от невидима ръка. После започна да пише — както пишеше самата Ясна някъде далеч от тук със свързания с този апарат.

Далинар застана до масата за писане и скръсти ръце. Видя, че близостта му смущава Данлан, но беше твърде нетърпелив да приеме съобщението, та да седне.

Почеркът на Ясна беше елегантен, разбира се — Ясна винаги довеждаше нещата до съвършенство. Далинар се приведе напред, когато познатите, ала неразбираеми, редове в ярко виолетово се появиха на страницата. Над скъпоценния камък се издигаше лек червеникав дим.

Писалката спря и замръзна на място.

— Чичо — подхвана Данлан, — предполагам, че си добре.

— Наистина — отговори Далинар. — Околните добре се грижат за мен. — Тези думи бяха код, който да покаже на Ясна, че той не се доверява — или поне не познава — всички, които слушат сега. Ясна трябваше да внимава и да не праща нищо прекалено деликатно.

Данлан взе далекосъобщителя и завъртя камъка, после записа думите и те веднага тръгнаха отвъд океана към Ясна. Още ли беше в Тукар? Когато написа всичко, Данлан върна писалката в горния ляв ъгъл на страницата — и двата апарата трябваше да са там, за да може Ясна да продължи разговора — и завъртя камъка в предишното положение.

— Както очаквах, стигнах до Карбрант — прочете Данлан. — Тайните, които търся, са твърде мъгляви дори за Паланеума, но тук попадам на намеци за тях. Примамливи фрагменти. Елокар добре ли е?

Намеци? Фрагменти? От какво? Ясна наистина обичаше да драматизира, макар при нея да не беше толкова натрапчиво, колкото при Елокар.

— Брат ти доста се постара да бъде убит от едно пропастно чудовище преди няколко седмици — отговори Далинар. Адолин, който се беше облегнал на книжния шкаф, се усмихна при тези думи. — Ала явно Вестителите бдят над него. Той е добре, обаче ти липсваш силно на всички тук. Сигурен съм, че Елокар би могъл да се възползва от съветите ти. Изключително много разчита на Сиятелната Лалаи за писар.

Може би това щеше да накара Ясна да се върне. Не се обичаха много с братовчедката на Садеас, която в отсъствието на кралицата беше главен писар на Елокар.

Данлан бързо записа думите на Далинар. Навани се прокашля.

— О — додаде Далинар, — прибавете и това: майка ти отново е тук, във военните лагери.

Не след дълго далекосъобщителят сам написа: „Предай почитанията ми на майка. Стой на разстояние от нея, чичо. Тя хапе.“

Навани изсумтя, а Далинар осъзна, че не е предупредил Ясна, че майка й всъщност слуша разговора. Той се изчерви, когато Данлан продължи със съобщението:

— Не мога да говоря за работата си по далекосъобщителя, но все повече се притеснявам. Има нещо тук, скрито просто от количеството натрупани исторически свидетелства.

Ясна беше вериститалианка. Навремето беше обяснила на чичо си какво означава това. Вериститалианките бяха учени от орден, който опитва да открие истината в миналото. Искаха да създадат непредубедена фактология на събитията, на основата на която да се правят допускания за бъдещи действия. Далинар не беше наясно защо смятат, че се различават от обикновените историци.

— Ще се върнеш ли? — попита Далинар.

— Не мога да кажа — прочете отговора Данлан, — не смея да прекратя изследванията си. Но скоро може да дойде време, когато няма да смея да стоя далеч от лагера.

Какво?, зачуди се Далинар.

— Както и да е — продължи Данлан, — имам няколко въпроса към теб. Необходимо ми е отново да разкажеш какво се случи преди седем години, когато срещнахте онези първи паршендски съгледвачи.

Далинар се свъси. Въпреки че силите му бяха увеличени от Бронята, работата в изкопа го беше изтощила. Ала не смееше да седне на някой стол, докато е с Броня. Все пак си свали едната ръкавица и прокара пръсти през косата си. Темата на разговора не му беше твърде по сърце, но разсейването беше добре дошло. Причина да отложи вземането на решението, което щеше да промени живота му завинаги.

Данлан го погледна, готова да запише думите му. Защо Ясна иска отново тази история? Не писа ли тя самата разказ за събитията в биографията на Гавилар?

Е, в края на краищата, щеше да му каже защо, а — ако днешните й откровения означаваха нещо — сегашното й изследване щеше да е с голяма стойност. Щеше му се Елокар да има поне малко от нейната мъдрост.

— Това са болезнени спомени, Ясна. Иска ми се да не бях убедил баща ти да предприемаме тази експедиция. Ако не бяхме открили паршендите, те нямаше да го убият. Срещнахме ги за пръв път при изследването на някаква гора, която липсва на картите. Намирахме се южно от Пустите равнини, в равнина на около две седмици път от Съхнещото море.

Когато Гавилар беше млад, той се интересуваше само от две неща — завоеванията и лова. Когато не се занимаваше с едното, отдаваше се на другото. По онова време предложението за лова им се беше видяло разумно. Гавилар беше започнал да се държи странно, позагубил беше жаждата си за битки. Хората започнаха да говорят, че отслабва. На Далинар му се прииска да напомни на брат си за хубавите времена на тяхната младост. Оттам му дойде и идеята за лова на легендарното чудовище от пропастта.

— Баща ти не беше с мен, когато се натъкнах на паршендите — продължи да говори Далинар, връщайки се мислено през годините. Как лагеруват по влажните гористи хълмове. Как разпитват натанците с помощта на преводачи. Как търсят изкоренени или прекършени дървета. — Аз водех съгледвачите нагоре по един от притоците на Смъртоносната река, а Гавилар разузнаваше надолу. Намерихме паршенди, които лагеруваха на отсрещния бряг. В началото не повярвах. Парши. Лагеруваха, свободни и организирани. И носеха оръжия. При това оръжията им не бяха прости. Мечове, копия с украсени дръжки…

Далинар прекъсна. Гавилар също не повярва, когато му разказа. Няма такова нещо като свободно племе парши. Те са слуги и винаги са били слуги.

— Тогава имаха ли Мечове? — обади се Данлан. Далинар не беше забелязал, че Ясна е отговорила.

— Не.

След време отговорът се изписа: „Обаче сега имат. Кога за пръв път видя паршендски Броненосец?“

— След смъртта на Гавилар — рече Далинар.

Сега направи връзката. Все се питаха защо Гавилар поиска договора с паршендите. Нямаше да им потрябва просто, за да прибират скъпоценните камъни от чудовищата в Пустите равнини; по онова време там не живееха паршенди.

Далинар потръпна. Възможно ли беше брат му да е знаел, че паршендите имат достъп до Мечове? Възможно ли беше да е подписал договора с надеждата да измъкне от тях откъде са намерили оръжията?

За смъртта на Гавилар ли ставаше дума?, почуди се Далинар. Това ли беше търсената от Ясна тайна? Никога не беше толкова отдадена на отмъщението, колкото Елокар, но тя разсъждаваше по-различно от брат си. Не се водеше от отмъщение. Но въпросите. Да, въпросите можеха да я подтикнат да действа.

— Още нещо, чичо — прочете Данлан. — После мога да се върна към ровенето в този лабиринт, наречен библиотека. Понякога се чувствам като гробоосквернител, който ровичка из костите на отдавна умрели хора. Все едно. Веднъж спомена колко бързо паршендите научават нашия език.

— Така е — отговори Далинар. — Само за няколко дни ние разговаряхме и общувахме съвсем добре. Забележително. — Кой би помислил, че именно паршите ще имат ум за подобно чудо? Повечето от познатите му парши почти не говореха.

— Какви бяха първите неща, за които те ви говориха? — прочете Данлан. — Първите въпроси, които ви зададоха? Можеш ли да си припомниш?

Далинар затвори очи и си спомни дните, когато паршендите лагеруваха току срещу тях, отвъд реката. Гавилар беше направо запленен от тях.

— Поискаха да разгледат нашите карти.

— Споменаха ли за Пустоносните?

Пустоносните ли?

— Доколкото си спомням, не. Защо?

— По-добре да не казвам засега. Искам обаче да ти покажа нещо. Накарай писаря да сложи нов лист хартия.

Данлан закрепи нова страница на дъската за писане. Сложи писалката в ъгъла и я остави. Писалката се изправи и почна да дращи напред-назад с бързи и дръзки щрихи. Това беше рисунка. Далинар стана и приближи към дъската. Адолин също се присламчи. Писалката и мастилото не бяха най-добрият посредник за предаване на изображения. Писалката изпущаше капчици мастило на места, където нямаше такива при Ясна. Мастилницата беше точно на същото място като при нея и така Ясна можеше да презарежда и своята, и далинаровата мастилница едновременно. Въпреки това неговата понякога свършваше по-рано.

Ала рисунката беше чудесна. Това не е Ясна, разбра Далинар. Който и да рисуваше сега, беше много, много по-надарен от племенницата му.

Рисунката се превърна в изображение на висока сянка, надвиснала над някакви постройки. Тънките щрихи загатваха черупка и щипци, а сенките бяха представени с по-сгъстени драски.

Данлан свали рисунката и извади трети лист хартия. Далинар я вдигна, а Адолин застана до него. Кошмарният звяр, изобразен с линии и сенки, беше смътно познат. Приличаше на…

— Това е пропастно чудовище — рече Адолин. — Изопачено е: лицето му е много по-заплашително, раменете му са по-широки и не забелязвам втория чифт предни щипци. Но някой очевидно опитва да изобрази пропастно чудовище.

— Да — съгласи се Далинар и се почеса по брадичката.

— Тази илюстрация е от една от книгите тук — прочете Данлан. — Моята нова повереница е много умела художничка, затова я накарах да възпроизведе образа за теб. Кажи ми. Напомня ли ти нещо?

Нова повереница ли?, учуди се Далинар. Ясна от години не беше вземала повереница. Все казваше, че няма време за това.

— Това е изображение на пропастно чудовище — каза Далинар.

Данлан записа думите. Само след миг дойде отговорът.

— В книгата пише, че е Пустоносен. — Данлан се свъси и наведе глава. — Книгата е препис на съчинение от годините преди Измяната. Илюстрациите обаче са копирани от друг текст, още по-древен. Всъщност някои са на мнение, че изображението е направено само две-три поколения след оттеглянето на Вестителите.

Адолин тихо подсвирна. Значи наистина беше много старо. Доколкото Далинар разбираше, от дните на сянката бяха останали съвсем малко произведения на изкуството или писания, като Пътят на кралете беше сред най-древните, при това беше единственият изцяло запазен текст. А дори и той беше оцелял само в превод; не разполагаха с копия на оригиналния език.

— Преди да си направил някакви прибързани заключения — прочете Данлан, — ще кажа, че според мен Пустоносните и пропастните чудовища не са едно и също нещо. Вярвам, че древната художничка не е знаела как изглеждат Пустоносните и затова е изобразила най-страховитото познато създание.

А откъде художничката е знаела как изглежда пропастното чудовище?, учуди се Далинар. Ние наскоро открихме Пустите равнини…

Разбира се. Макар че сега Ничиите хълмове бяха необитаеми, някога са били кралство. В миналото някой е знаел за пропастните чудовища, познавал ги е достатъчно добре, та да нарисува едно и да го нарече Пустоносен.

— Сега трябва да тръгвам — съобщи Ясна чрез Данлан. — Грижи се за брат ми, докато ме няма, чичо.

— Ясна — отговори Далинар, като подбираше думите си особено предпазливо, — нещата тук са трудни. Бурята започва и няма какво да я спре. Цялата сграда се тресе и стене. Може скоро да получиш новини, които да те изумят. Много ще е хубаво, ако можеш да се върнеш и да помогнеш.

Мълчаливо зачака далекосъобщителят да изпише отговора.

— Бих желала да обещая дата за връщането ми — Далинар почти чуваше спокойния хладен глас на Ясна. — Но не мога да преценя кога ще завърша изследването си.

— Много е важно, Ясна — каза Далинар. — Моля те да премислиш.

— Чичо, бъди сигурен, че ще дойда. Накрая. Просто не мога да кажа кога.

Далинар въздъхна.

— Забележи — написа Ясна, — че имам огромно желание аз самата да видя пропастно чудовище.

— Мъртво — отвърна Далинар. — Нямам намерение да ти позволя да повториш преживяването на Елокар отпреди няколко седмици.

Ясна отговори:

— Ах, милият и твърде грижовен Далинар. След някоя и друга година ще ти се наложи да признаеш, че любимите ти племенници са пораснали.

— Ще ви приема за възрастни, когато започнете да се държите като такива — продиктува Далинар. — Ела бързо и ще ти набавим мъртво пропастно чудовище. Пази се.

Изчакаха отговор, но скъпоценният камък спря да мига. Предаването на Ясна свърши. Данлан премести далекосъобщителя и дъската, а Далинар поблагодари на писарите за помощта. Те се оттеглиха. Адолин като че ли искаше да остане, но Далинар го подкани да си върви.

Той отново погледна рисунката на пропастното чудовище. Не беше доволен. Какво получи от този разговор? Още завоалирани намеци? Какво толкова важно имаше в изследването на Ясна, та тя пренебрегваше заплахите за кралството?

Щом направеше изявлението за абдикацията, трябваше да съчини едно по-откровено писмо за Ясна, за да й разкрие причините за действията си. Може би това щеше да я върне.

Далинар се изуми за миг — даде си сметка, че вече е решил. По някое време след излизането от изкопа беше спрял да разсъждава дали да абдикира, а само кога да го направи. Това беше правилното решение. Болеше го от него, но беше сигурен. Човек понякога трябваше да прави неща, които не бяха приятни.

Стана заради разговора с Ясна, осъзна той. Разговора за баща й. Сега Далинар действаше като Гавилар към края. Това почти разтърси кралството. Е, Далинар трябваше да се спре, преди да стигне дотам. Може би това, което ставаше с него, беше някакво мозъчно заболяване, наследено от родителите им. То…

— Много си привързан към Ясна — обади се Навани.

Далинар се сепна и отмести поглед от изображението на чудовищата. Беше сметнал, че Навани е излязла с Адолин. А тя беше тук и го гледаше.

— Защо — попита Навани — толкова силно настояваш тя да се върне?

Далинар се обърна към нея и забеляза, че е отпратила двете си млади придружителки заедно с писарите. Сега двамата бяха сами.

— Навани. Това е непристойно.

— Ами. Ние сме едно семейство. А аз имам въпроси към теб.

Далинар се поколеба, после застана в средата на стаята. Навани беше до вратата. За щастие, придружителките й бяха оставили фоайето отворено, а оттатък имаше двама гвардейци. Положението не беше идеално, но доколкото Далинар виждаше гвардейците, а те виждаха него, разговорът му с Навани беше почти благоприличен.

— Далинар? Ще ми отговориш ли? Защо имаш такова доверие в дъщеря ми, когато почти всички други я ругаят?

— Смятам, че това отношение на хората към нея е препоръка.

— Тя е еретичка.

— Тя отказа да се присъедини към някое от светилищата, защото не вярва в проповядваното от тях. Вместо да прави привидни компромиси, тя беше честна и отказа да прави неща, в които не вярва. Намирам, че това означава чест.

Навани изсумтя.

— Вие сте като два пирона в една дъска. Остри, твърди и адски трудни за измъкване.

— Сега трябва да си вървиш — каза Далинар и кимна по посока на фоайето. Изведнъж се почувства особено изтощен. — Хората ще почнат да говорят.

— Нека говорят. Трябва ни план, Далинар. Ти си най-важният върховен принц в…

— Навани — прекъсна я той, — ще се оттегля в полза на Адолин.

Тя примигна от изненада.

— Ще се оттегля веднага, щом успея да уредя необходимите неща. Ще отнеме само няколко дни. — Почувства се странно, когато каза това, сякаш изговарянето на думите правеше решението реално.

Навани изглеждаше огорчена.

— О, Далинар — прошепна тя. — Това е ужасна грешка.

— Аз правя тази грешка. И се налага да повторя молбата си. Имам да мисля за много неща, Навани, и точно сега не мога да се занимавам с теб. — Той посочи вратата.

Навани завъртя очи, но излезе, както беше помолена. Затвори вратата зад гърба си.

Това е то, помисли Далинар и изпусна продължителна въздишка. Взех решението.

Беше прекалено уморен да свали Бронята сам, затова се отпусна и седна на пода, облегнал глава на стената. На сутринта щеше да каже на Адолин, а на празненство до една седмица щеше да обяви решението пред всички. След това щеше да се върне в своите земи в Алеткар.

Свърши се.