Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (42)

27
В пропастта

„Ако нещо от казаното от мен има и най-малък смисъл за теб, вярвам, че ще ги отзовеш. А може и за мое удивление да пожелаеш да свършат поне веднъж нещо плодотворно.“

Каладин нахълта в аптеката и вратата шумно се затвори зад гърба му. Както и преди, старецът се преструваше, че е слаб, и се подпираше на бастунче, докато не позна посетителя. Тогава се поизправи.

— А, това си бил ти.

Изминали бяха два дълги дни. Денем работеха и тренираха — Тефт и Скалата вече се упражняваха заедно с него. Нощем отиваха при първата пропаст, изваждаха скритите в една падинка билки и после цедяха сока им в продължение на часове. Предната вечер Газ забеляза, че се спускат към пропастта и несъмнено изпита някакви подозрения. Нямаше как това да се предотврати.

В този ден Мост Четири имаше пробег. За щастие пристигнаха преди паршендите и никой от мостовите отряди не загуби хора. Ала за редовните алетски войски нещата не потръгнаха толкова добре. Редиците им в крайна сметка не устояха на щурма на паршендите и мостовите се принудиха да върнат в лагера една уморена, гневна и победена войска.

Очите на Каладин горяха от дългите часове работа през нощта. Стомахът му стържеше, задето постоянно получаваше само част от нужната храна — Каладин делеше дажбата си с двамата ранени. Всичко това свършваше днес. Аптекарят излезе иззад тезгяха, а Каладин се приближи. Сил влетя в аптеката и както се въртеше из въздуха, се превърна от лента в момиче. Обърна се като акробат и плавно кацна на масата.

— Какво ти е нужно? — попита аптекарят. — Още превръзки ли? Добре, мога просто…

Млъкна, когато Каладин тръсна на масата средно голяма бутилка. Гърлото й беше счупено, но тапата се крепеше. Каладин я дръпна и показа млечнобелия сок от кратунковата билка вътре. Сокът, който бяха изцедили първата нощ, използва за раните на Лейтен, Дабид и Хобер.

— Това пък какво е? — попита старецът, намести си очилата и се приведе. — Питие ли ми предлагаш? Напоследък не пия. Разстройва ми стомаха, нали разбираш.

— Не е питие, а сок от кратункова билка. Казахте, че бил скъп. Е, колко ще ми платите?

Аптекарят замига, приведе се още по-близо и подуши съдържанието на бутилката.

— Откъде го взе?

— От билките, които растат край лагера.

Аптекарят посърна. Вдигна рамене.

— Боя се, че не става.

— Моля?

— Дивите растения не са достатъчно силни. — Аптекарят запуши шишето. Мощен вятър шибна постройката, влетя под вратата и раздвижи миризмите на безбройните прахчета и сиропи. — Това тук на практика е безполезно. Ще ти дам за него две прозрачни марки, което си е направо щедрост. Ще се наложи да го дестилирам и ще съм голям късметлия, ако успея да изкарам няколко лъжички.

Две марки!, рече си отчаяно Каладин. След три дни работа на трима ни? И си позволявахме само по няколко часа сън? И това за нещо, което струва само колкото заплатата за два дни?

Не. Сокът подейства на раната на Лейтен, духчетата на загниването избягаха и възпалението отзвуча. Каладин с присвити очи гледаше как аптекарят измъква двете сфери от кесията и ги слага на масата. Подобно на повечето сфери, и те бяха позагладени от едната страна, за да не се търкалят.

— Всъщност — подхвана аптекарят и се почеса по брадицата, — ще ти дам три марки.

Измъкна още една.

— Не ми се нрави мисълта всичките ти усилия да са напразни.

— Каладин — рече Сил, която изучаваше аптекаря, — той е притеснен от нещо. Мисля, че лъже!

— Знам — каза Каладин.

— Какво знаеш? Ако знаеше, че не струва, защо тогава положи толкова усилия? — попита аптекарят и се пресегна за бутилката.

Каладин улови ръката му.

— От всяко стъбло извадихме по две или повече капки, разбирате ли.

Аптекарят се смръщи.

— Предния път — продължи Каладин, — казахте, че ще съм късметлия да получа и една от растение. Казахте, че затова сокът е толкова скъп. Не споменахте, че „дивите“ растения са по-слаби.

— Добре де, не ми хрумна, че може да опиташ да береш билки, и… — млъкна, когато срещна погледа на Каладин.

— Армията не знае, нали? — попита Каладин. — Не са наясно колко ценни билки растат край лагера. Берете ги, продавате сока и правите удар, понеже на войската й трябват големи количества противовъзпалителни средства.

Старият аптекар изруга и дръпна ръката си.

— Не знам за какво говориш.

Каладин си взе стъклото.

— А ако ида при военните лекари и им кажа откъде съм добил сока?

— Ще ти го вземат! — тревожно рече аптекарят. — Не ставай глупав! Ти имаш робско клеймо, момче. Ще решат, че си го откраднал.

Каладин продължи към вратата.

— Давам ти една небесна марка — додаде старецът. — Това е половината от цената, която вземам от военните за такова количество.

Каладин се обърна.

— Вземате им по две небесни марки за нещо, което се събира само за два дни работа?

— Не само аз — кисело отговори аптекарят. — Всички аптекари им взимаме по толкова. Събрахме се и определихме една справедлива цена.

— Мигар това е справедлива цена?

— Трябва да си изкарваме прехраната тук, в тези забравени от Всемогъщия земи! Трябват пари за построяването на дюкян, за издръжка, за наемане на пазачи.

Поровичка в кесията и измъкна една сфера, която грееше в тъмносиньо. Сапфирената сфера струваше приблизително двадесет и пет пъти повече от диамантената. Каладин заработваше по една диамантена дневно, следователно небесната марка беше заплатата му за половин месец. Разбира се, обикновените тъмнооки войници печелеха по пет прозрачни марки дневно, тоест една небесна беше надницата им за седмица.

Навремето Каладин не би помислил, че това са много пари. Сега му се стори цяло състояние. Въпреки това се поколеба.

— Би трябвало да ви разоблича. Заради вас загиват хора.

— Не, не загиват заради мен. Върховните принцове имат повече от достатъчно пари да ни плащат, като имаме предвид какво печелят на платата. Когато имат нужда, снабдяваме ги със сок. Ако ни разобличиш, само ще позволиш на чудовища като Садеас да спестят някоя и друга пара!

Аптекарят се потеше. Каладин заплашваше да погуби цялата му търговия в Пустите равнини. А от противовъзпалителния сок се печелеха толкова пари, че това можеше да стане много опасно. За запазването на такава тайна хората убиваха.

— Напълни моя джоб или господарските — отговори Каладин. — Не мога да споря с такава логика. — Върна бутилката на тезгяха. — Приемам сделката, ако добавите и още превръзки.

— Отлично — отвърна с облекчение аптекарят. — Но стой далеч от билките. Изненадан съм, че си намерил от тях наоколо. Работниците ми изпитват все по-големи трудности.

Тях не ги води вятърно духче, помисли Каладин.

— Защо тогава искате да ме обезкуражите? Мога да набавя още сок.

— Да, добре. Обаче…

— Обаче е по-евтино, ако го правите сам — вметна Каладин и се приведе по-близо. — Но така оставяте ясна следа. Доставям сок срещу една небесна марка. Ако светлооките някога узнаят какво правят аптекарите, можете да отговорите, че нищо не знаете — знаете само, че някакъв мостови продава сок, а Вие го препродавате на армията с разумна надценка.

Това като че ли се хареса на стареца.

— Е, може би няма да питам откъде си го взел. Твоя работа, млади човече. Наистина е твоя работа…

Аптекарят провлече нозе към задната част на магазина и се върна с кутия превръзки. Каладин я взе и излезе от аптеката, без да каже и дума.

— Не се ли притесняваш? — попита Сил, летяща до главата му в следобедната светлина. — Ако Газ открие какво правиш, може да си навлечеш беля.

— Какво повече могат да ми направят? — рече Каладин. — Съмнявам се, че биха приели това като престъпление, заслужаващо връзване.

Сил погледна назад и се превърна в облаче със смътен намек за женски очертания.

— Не мога да определя дали това е нечестно.

— Не е нечестно. Това е сделка. — Каладин се свъси. — Лависовото зърно се продава по същия начин. Отглежда се от земеделците и се продава на нищожна цена на търговци, които го карат в градовете и го продават на други търговци, които на свой ред го продават на хората за четири или пет пъти повече от първоначалната цена.

— Защо тогава се притесняваш? — попита Сил и се свъси, когато се разминаха с отряд войници. Един от войниците метна костилката на палов плод по главата на Каладин. Другарите му се разсмяха.

Каладин потри слепоочието си.

— Все още имам някакви странни задръжки да вземам пари за лекарските грижи заради баща ми.

— Като че ли е бил много щедър човек.

— Въпреки всичко, което му причини това.

Разбира се, по някакъв начин Каладин беше същият. В първите робски дни той правеше едва ли не всичко, за да има възможността да върви необезпокояван, както правеше сега. Периметърът на лагера беше охраняван, но щом можа да вкара билките, вероятно щеше да успее да намери начин да се прокрадне навън.

С небесната марка дори разполагаше с пари в помощ на бягството. Да, имаше робско клеймо, но с малко бърза, макар и болезнена, работа с ножа би могъл да го превърне в „боен белег“. Говореше и се биеше като войник, затова белегът щеше да изглежда приемливо. Щяха да го вземат за дезертьор, но можеше да го преживее.

Такъв беше планът му през последните месеци в робство, но не разполагаше със средства. Трябваха пари, за да стигне достатъчно далеч от областта, където вероятно описанието му беше разпространено. Пари, за да вземе жилище в западналите квартали на някой град — място, където никой да не задава въпроси — за времето, докато самопричинената рана зарасне.

Освен това, винаги имаше и други. Затова той оставаше, опитваше да изведе възможно най-много хора. Проваляше се всеки път. А сега пак го правеше.

— Каладин? — обади се откъм рамото му Сил. — Изглеждаш много сериозен. Какво мислиш?

— Питам се трябва ли да избягам. Да избягам от проклетия лагер и да намеря нов живот.

Сил помълча.

— Тук животът е тежък — продума тя накрая. — Не знам дали някой би могъл да те вини.

Скалата би могъл, помисли Каладин. И Тефт. Те работиха за добиването на сока от кратунковата билка. Не знаеха колко струва; смятаха, че отива само за лечението на ранените. Избягаше ли, щеше да ги предаде. Щеше да изостави мостовите.

Я се разкарай, глупак такъв, сам се наруга той. Няма да спасиш мостовите. Както не спаси Тиен. Трябва да избягаш.

— И после какво? — прошепна той.

Сил се обърна към него.

— Моля?

Каква полза, ако избяга? Ще прекара остатъка от живота си в низините на някой скапан град, като работи за нищожни пари. Не.

Не би могъл да ги изостави. Както не беше способен да изостави никого, за когото мислеше, че се нуждае от него. Трябваше да ги защити. Трябваше.

Заради Тиен. И за да запази разсъдъка си.

* * *

— В пропастта — рече Газ и плюна настрани. Храчката беше черна от листата ямма, които сержантът дъвчеше.

— Какво?

Когато се върна след продажбата на сока, Каладин завари Газ. Той беше променил задачата на Мост Четири. Заради пробега с моста предния ден, отрядът не беше на смяна. Трябваше да отидат при ковача на Садеас и да помагат за вдигането на железните слитъци и другите материали.

Звучеше трудно, но всъщност беше сред най-лесните задачи за мостовите. Ковачите бяха убедени, че не им трябва допълнителна работна ръка. Или пък допускаха, че несръчните мостови само ще им се пречкат. В ковачницата обикновено мостовите работеха само няколко часа от смяната, а през останалото време се излежаваха.

Газ стоеше до Каладин в светлината на ранното следобедно слънце.

— Разбираш ли — рече Газ, — онзи ден ти ме накара да се позамисля. Никой не го е грижа, ако Мост Четири получава несправедливо разпределение на работата. Всички мразят работата в пропастта. Прецених, че не ти пука от това.

— Колко ти платиха? — попита Каладин и пристъпи по-близо до сержанта.

— Проклет да си — отговори Газ и пак плю. — Другите ви ненавиждат. Добре ще е за твоя отряд да покаже, че плаща за стореното от вас.

— За това, че оцеляхме?

Газ вдигна рамене.

— Всеки знае, че нарушихте правилата с донасянето на ранените. Ако и другите постъпят като вас, всички казарми ще се напълнят с ранени преди да е изтекла подветрената част от месеца!

— Те са хора, Газ. Ако не „пълним казармите“ с ранени, то е, защото ги изоставяме да умрат на бойното поле.

— Бездруго ще умрат и тук.

— Ще видим.

Газ присви око и го изгледа. Явно подозираше, че Каладин някак си го е измамил с приемането на задачата за събиране на камъни. Вероятно по-рано през деня Газ беше слязъл при пропастта, за да разбере какво са правили там Каладин и другите двама.

Проклятие, рече си Каладин. Мислеше, че добре е подкупил Газ.

— Ще идем — тросна се той и се обърна да си тръгне. — Но няма да поема вината пред моите хора за тази задача. Те ще разберат, че ти си я определил.

— Много хубаво — провикна се Газ подире му. После додаде на себе си — Може да имам късмет и някое чудовище да ви изяде всичките.

* * *

В пропастта. Повечето мостови по-скоро биха мъкнали камъни цял ден.

С незапалена маслена факла на гърба, Каладин се спусна по нестабилната въжена стълба. Тук пропастта беше плитка, само около петдесет стъпки. Ала Каладин се озова в напълно различен свят. Тук единствената естествена светлина идваше от процеп високо в небето. Беше влажно дори и в най-горещите дни. Долу вирееха мъхове, гъби и жилави растения, които оцеляваха даже и в сумрака.

Може би заради бурите, пропастите бяха по-широки в дъното. Бурите предизвикваха огромни наводнения, които вилнееха в пропастите. Да се озовеш в пропаст по време на буря означаваше сигурна смърт. Дъното на пропастта беше загладено от втвърден крем, но се издигаше и снишаваше в зависимост от ерозията на скалата под крема. На няколко места разстоянието от дъното до ръба беше едва четиридесет стъпки. Но на повечето беше стотина стъпки и повече.

Каладин скочи от стълбата и се приземи с плясък в локва дъждовна вода. Запали факлата и я вдигна високо, за да огледа мрачната пропаст. Стените бяха хлъзгави, обрасли с тъмнозелен мъх и някакви тънки ластари, непознати за Каладин, висяха от скалите. По тях бяха разпилени и парчета кости, дърво и парцаливи дрехи.

Някой пльосна до него. Тефт изруга при вида на мокрите си крака и панталони, когато излезе от голямата локва.

— Бурята да отнесе тоя кремлинг Газ — измърмори старият мостови. — Да вземе да ни прати тук долу, когато не е наш ред. Ще му откъсна топките.

— Сигурен съм, че той много се бои от тебе — обади се Скалата, който се спусна от стълбата на сухо място. — Може би се е върнал в лагера и реве от страх.

— Я се разкарай — отвърна Тефт и отръска водата от левия си крак. Той и Скалата носеха незапалени факли. Каладин беше запалил своята с огниво, но другите не го направиха. Трябваше да разпределят светлината.

Останалите от Мост Четири започнаха да се събират под стълбата. Всеки четвърти запали факлата си, но светлината не успя напълно да разпръсне сумрака; само позволи на Каладин да види повече от неестествено изглеждащия пейзаж. Странни тръбообразни гъби растяха в цепнатините. Бяха бледожълтеникави на цвят, като кожата на дете с жълтеница. Кремлингите се разбягаха от светлината. Дребните ракообразни бяха прозрачно червени; когато един се стрелна по стената наблизо, Каладин установи, че може да види вътрешностите му през черупката.

Факлите разкриха и едно разкривено и потрошено тяло в основата на стената на пропастта недалеч от отряда. Каладин вдигна факлата и се приближи. Тялото вече беше започнало да мирише. Несъзнателно вдигна ръка да покрие носа и устата си, докато коленичи до трупа.

Оказа се мостови от някой от другите отряди. Беше тук отскоро. Ако беше престоял долу повече от няколко дни, бурята щеше да го отнесе надалеч. Хората от Мост Четири се събраха зад Каладин и мълчаливо загледаха мъжа, който беше предпочел да се хвърли в пропастта.

— Дано един ден намериш почетно място в Селенията на покоя, мъртви братко — проехтя гласът на Каладин. — И дано ние имаме по-добър край от тебе.

Той се изправи, вдигна високо факлата и тръгна край мъртвия. Хората нервно го последваха.

Каладин бързо беше разбрал основната тактика във войната в Пустите равнини. Армията иска да напредне бързо и да притисне противника към края на платото. Затова битките често се оказваха кървави за алетите, които обикновено пристигаха след паршендите.

Алетите имаха мостове, докато тези странни източни парши можеха да се засилят и да прескочат повечето пропасти. Но и алетите, и паршендите изпитваха затруднения, щом ги притиснеха към скалите. Общо взето, тогава много войници губеха равновесие и падаха в бездната. Броят им беше значителен и това накара алетите да поискат да си върнат оръжията. Затова мостовите се пращаха на служба в пропастите. Приличаше на ограбване на погребална могила, само че без могилата.

Мостовите носеха торби и щяха да прекарат следващите часове в търсене на телата на падналите, по които можеше да има нещо ценно. Сфери, гръдни брони, кепета, оръжия. В дните скоро след щурмуването на някое плато можеха да опитат да стигнат дотам и да събират от падналите там тела. Но по правило бурите правеха подобно усилие безплодно. Ако минеха само няколко дни, телата биваха отнасяни надалеч.

Освен това пропастите представляваха зашеметяващ лабиринт и стигането до определено плато и връщането в лагера в разумно време беше почти невъзможно. Смяташе се, че е разумно да се изчака бурите да довлекат телата до алетската част от Равнините — поне бурите винаги бушуваха от изток на запад — и после да се пращат мостовите да ги претърсят.

Това включваше много случайно скитане. Но с течение на годините в пропастите бяха нападали достатъчно тела и не беше особено трудно да се намерят места за събиране на оръжия. От мостовия отряд се изискваше да извади определено количество спасено имущество. В противен случай спираха заплатата. Нормата обаче не беше тежка. Достатъчна беше да накара мостовите да работят, но да не ги претоварва. Като повечето им задачи, и тази целеше просто да ги държи заети.

Докато вървяха по дъното на първата пропаст, някои от хората извадиха торбите и почнаха да прибират оръжия. Шлем тук, щит там. Внимаваха за сфери. Ако намереха паднала ценна сфера, целият отряд щеше да получи малка награда. Разбира се, не им позволяваха да свалят в пропастта свои сфери или други вещи. А на излизане мостовите биваха щателно претърсвани. Унижението от това претърсване — то включваше всяко възможно скривалище — беше една от причините хората така да ненавиждат службата в пропастта.

Но не беше единствената. Докато вървяха, дъното на пропастта се разшири до петнадесетина стъпки. Тук по стените имаше драскотини, резки, където мъхът беше изтръгнат и самата скала беше одрана. Мостовите се мъчеха да не гледат натам. От време на време в тези пропасти идваха чудовища в търсене или на мърша, или на подходящо плато, където да излязат да правят какавидата си. Мостовите ги бяха срещали рядко, ала все пак се беше случвало.

— В името на Келек, мразя това място — рече Тефт, който вървеше до Каладин. — Чувал съм, че веднъж цял отряд бил изяден от чудовище. То ги приклещило в някакъв задънен проход и просто си ги взимало един по един и ги изяждало, когато опитали да избягат.

Скалата се ухили.

— Ако всички са били изядени, кой тогава се е върнал да разказва историята?

Тефт се почеса по брадичката.

— Де да знам. Може просто да не са се върнали.

— Значи може да са избягали. Да са дезертирали.

— Не — отвърна Тефт. — Не можеш да излезеш оттук без стълба.

Той вдигна поглед към тясната синя ивица на седемдесет стъпки над тях, която следваше очертанията на платото.

Каладин също погледна нагоре. Синьото небе изглеждаше така далечно. Като светлината на самите Селения на покоя. Дори човек да успееше да се изкатери на някое по-ниско място и да излезе, щеше да се озове хванат в капан в Равнините, без да може да прехвърля пропастите, или пък прекалено близо до алетските лагери и съгледвачите щяха да го видят как прекосява постоянните мостове. Човек можеше да опита също да се отправи на изток, където платата бяха толкова ерозирали от бурите, че приличаха повече на кули. Но пътят дотам би се проточил цели седмици и изискваше преживяването на много бури.

— Дали случайно си се озовавал в тесен каньон по време на дъжд, Скала? — попита Тефт, който сякаш мислеше същото като Каладин.

— Не. При нас на Върховете няма такива работи. Те съществуват само по местата, където глупаците са си избрали да живеят.

— Ти самият живееш тук, Скала — отбеляза Каладин.

— И аз съм глупак — отвърна с усмивка грамадният рогоядец. — Не си ли го разбрал досега?

Последните два дни много го бяха променили. Скалата беше по-приветлив, връщаше се към онова, което според Каладин беше неговата истинска същност.

— Та ти казвах за каньоните — додаде Тефт. — Искаш ли да предположиш какво ще стане, ако се окажем затворени тук долу по време на буря.

— Много вода според мен — отговори Скалата.

— Много вода, която търси място. Събира се на огромни вълни и се понася с тътен из тези теснини. Толкова е мощна, че подхвърля камъни. Всъщност долу и обикновеният дъжд ще ни се стори буря. А бурята… е, сигурно когато връхлети, тук става най-опасното място на Рошар.

Скалата посърна и се вгледа нагоре.

— Значи най-добре е да не сме тук при буря.

— Аха.

— Тефт — продължи Скалата, — ама бурята ще те изкъпе. Имаш много голяма нужда от това.

Тефт изръмжа.

— Ей, не беше ли това коментар за това как мириша?

— Не, за това, което съм принуден аз да мириша. Понякога си мисля, че една паршендска стрела в окото ще ми се отрази по-добре от вонята на цял мостови отряд, затворен в казармата през нощта!

Тефт се ухили.

— Ако не беше вярно, щях да се обидя — той подуши влажния плесенясал въздух в пропастта. — Тук не е много по-добре. Смърди повече от ботушите на рогоядец през зимата. — След миг добави — Е, не исках да те засегна лично.

Каладин се усмихна и хвърли поглед през рамо. Останалите тридесетина мостови ги следваха като призраци. Неколцина като че се приближаваха към групата на Каладин и опитваха ненатрапчиво да чуят разговора.

— Тефт, „смърди повече от ботушите на рогоядец“? Как, в името на Всемогъщия, предполагаш, че той няма да се обиди от това?

— Просто един израз — намуси се Тефт. — Казах го, без да усетя.

— Уви — рече Скалата, откърти парче мъх и го заразглежда, както си вървяха. — Обидата ти ме засегна. Ако бяхме в моя роден край, щеше да ни се наложи да проведем по обичая дуел алил’ тики’ и.

— Какъв дуел е това? — попита Тефт. — С копия ли?

Скалата се разсмя.

— Не, не. Ние, планинците, не сме диваци като вас.

— С какво тогава? — настоя Тефт, искрено любопитен.

— Добре — отвърна Скалата, пусна мъха и отърси ръцете си — става дума за много мътна бира и пеене.

— Как може това да е дуел?

— Онзи, който може да пее след най-много питиета, е победител. Освен това скоро всички са толкова пияни, че вероятно не помнят за какво е бил спорът.

Тефт се разсмя.

— По-добре е от боя с ножове по изгрев-слънце.

— Според мен зависи — вметна Каладин.

— От какво?

— От това дали си търговец на ножове или не. Нали така, Дуни?

Другите двама погледнаха Дуни, който беше дошъл по-близо да слуша. Слабоватият момък подскочи и се изчерви.

— Еее… хммм…

Скалата се усмихна на казаното от Каладин.

— Дуни — обърна се той към младежа. — Странно име. Какво означава?

— Какво означава ли? Не знам. Имената не винаги значат нещо.

Скалата разочаровано поклати глава.

— Равнинци. Как бихте могли да знаете кои сте, ако имената ви не значат нищо?

— Тоест твоето име означава нещо? — попита Тефт. — Ну… ма… ну…

— Нумухукумакиаки’ аиалунамор — отговори плавно рогоядецът на родния си език. — Разбира се. Описание на много специален камък, който баща ми открил в деня преди да се родя.

— Името ти е цяло изречение? — несигурно се обади Дуни, като че не знаеше дали тук му е мястото.

— Поема. В планините всяко име е поема.

— Така ли? — обади се Тефт и се почеса по брадичката. — Тежичко ще е да викаш цялото семейство за обед.

Скалата се разсмя.

— Вярно. Вярно. Възникват и разни интересни спорове. Обикновено най-хубавите обиди в нашия край са в стихотворна форма. Да приличат по ритъм и форма на името на човека.

— В името на Келек — възкликна Тефт. — Звучи като много работа.

— Може би затова повечето спорове завършват с пиене — отговори Скалата.

Дуни колебливо се усмихна.

— Ей, палячо като планина, миришеш на мокра свиня, на лунна светлина се разходи и в блатото се ти хвърли.

Скалата се разсмя неудържимо, бумтящият му глас отекна в пропастта.

— Добре е, добре е — рече той и изтри очи. — Простичко, но добро.

— Прозвуча малко като песен, Дуни — намеси се Каладин.

— Е, това беше първото, което ми хрумна. За да ми се получи римата, взех мелодията на „Двамата възлюбени на Мари“.

— Можеш да пееш? — удиви се Скалата. — Трябва да чуя.

— Ама…

— Пей! — нареди Скалата и вдигна пръст.

Дуни изстина, но го послуша и подхвана песен, която не беше позната на Каладин. Беше забавна и разказваше за една жена и братя близнаци, които тя мислела за един човек. Гласът на Дуни беше чист тенор. Той като че ли беше по-уверен, докато пееше, а не докато говореше.

Биваше го. Когато подхвана втория куплет, Скалата започна басово да тананика в съзвучие с него. Рогоядецът явно беше опитен певец. Каладин погледна към останалите мостови с надеждата да въвлече още някой в разговора или в песента. Усмихна се на Белязания, но в отговор получи само сърдита гримаса. Моаш и тъмнокожият азиш Сигзил дори не го погледнаха. Пеет се беше вторачил в краката си.

Когато песента свърши, Тефт заръкопляска одобрително.

— В много кръчми не можеш да чуеш по-добро изпълнение.

— Хубаво е да срещна равнинец, който може да пее — рече Скалата и се наведе да вземе един шлем, който пъхна в торбата си. Като че ли в тази пропаст днес нямаше кой знае какво за взимане. — Почнал бях да мисля, че всички равнинци сте глухи като старата брадвохрътка на баща ми. Ха!

Дуни се изчерви, но закрачи по-уверено.

Продължиха да вървят. Тук-там се натъкваха на завои или процепи в скалата, където водите бяха довлекли много неща. Тук работата ставаше по-тежка, понеже често се налагаше да издърпват труповете или камарите кости, за да приберат каквото трябва. Давеха се от миризмата. Каладин им каза засега да оставят по-изгнилите тела. Духчетата на разложението се тълпяха около мъртвите. Ако не успееха да съберат достатъчно вещи, по-късно мостовите щяха да се върнат пак тук.

На всяко разклонение Каладин правеше на стената знак с бяла креда. Това беше задължение на водача на моста и той се отнасяше отговорно към него. Не искаше хората му да се изгубят в пропастите.

Докато вървяха и работеха, Каладин поддържаше разговора. Смееше се — насили се да се смее — заедно с другите. Смехът му се струваше кух, но останалите като че ли не забелязваха. Може би и те като него усещаха, че принуденият смях е за предпочитане пред самовглъбеното печално мълчание, което обгръщаше повечето мостови.

Не след дълго Дуни се смееше и бъбреше с Тефт и Скалата и не се срамуваше толкова. Няколко от другите вървяха току след групичката — Йейк, Картите и още неколцина — като диви животни, привлечени от светлината и топлината на огъня. Каладин опита да ги включи в разговора, но не се получи, затова ги остави на мира.

Накрая стигнаха място, където имаше множество пресни трупове. Каладин не можеше да прецени какво течение ги е довлякло тъкмо тук — мястото не се различаваше от другите участъци. Май беше малко по-тясно. Понякога мостовите минаваха през дадени места и намираха доста неща, друг път пък там беше празно, а другаде имаше десетки тела.

Труповете тук като че ли бяха плавали по донесената от бурята вода и просто се бяха отложили с бавното й отдръпване. Сред тях нямаше паршенди. Телата бяха натрошени и разкъсани или от падането, или от влаченето по течението. На много липсваха крайниците.

Във влажния въздух тегнеше мирис на кръв и вътрешности. Каладин вдигна факлата си високо, а хората му замлъкнаха. Студът беше предотвратил бързото разлагане, но влагата донякъде уравновесяваше това действие. Кремлингите бяха започнали да гризат кожата на ръцете и да вадят очите на мъртвите. Скоро стомасите им щяха да се подуят от газовете. Сред телата се щураха духчета на загниването — дребни, червени и прозрачни.

Сил се спусна, кацна на рамото на Каладин и издаде погнусени възгласи. Както обикновено, не даде обяснение за отсъствието си.

Хората знаеха какво да правят. Въпреки наличието на духчета на загниването, мястото беше прекалено богато и не можеха да го подминат. Заловиха се за работа. Изтеглиха телата и ги положиха в редица за проверка. Каладин махна на Скалата и Тефт да отидат при него, докато събираше разни разпилени вещи по земята около мъртвите. Дуни дойде след тях.

— Тези тела са в цветовете на върховния принц — отбеляза Скалата, когато Каладин взе един вдлъбнат шлем.

— Обзалагам се, че са от пробега преди няколко седмици — рече Скалата. — Той мина зле за войската на Садеас.

— На Сиятелния господар Садеас — вметна Дуни. После смутено сведе глава. — Извинявай, не исках да те поправям. Някога пропусках титлите и майсторът ме пердашеше.

— Майсторът ли? — попита Тефт, докато измъкваше едно копие и чистеше мъха от дръжката му.

— Бях чирак, преди да… — Дуни млъкна и отклони погледа си.

Тефт имаше право; мостовите не обичаха да говорят за миналото си. Както и да е, Дуни вероятно имаше основание да го поправи. Ако го чуеха да пропуска почетната титла на светлоок, Каладин щеше да понесе наказание.

Прибра шлема в торбата си и заби факлата в цепнатината между два обрасли с мъх камъка. Започна да помага на хората си да подредят телата. Не ги подтикваше да участват в разговора. Мъртвите заслужаваха уважение — ако беше възможно да проявят уважение, докато ги ограбваха.

След това мостовите свалиха броните на войниците. Кожени елеци от стрелците, стоманени гръдни брони от пехотинците. Тук имаше и светлооки с хубави облекла под още по-хубави брони. Понякога определени отряди изваждаха от пропастите телата на светлооките, за да могат от тях да направят статуи с помощта на Превръщател. Телата на тъмнооките, освен на богатите, се изгаряха. А повечето войници, които попадаха в пропастите, не получаваха това внимание. Из лагерите войниците казваха, че това са свещени места за вечен покой, ала истината беше, че трудът по изваждането на телата не си заслужаваше парите и опасностите.

Все пак, да намерят светлоок тук, означаваше, че семейството му не е било достатъчно богато или достатъчно загрижено, та да прати хора да го търсят. Лицето му беше смазано до неузнаваемост, но носеше знаците на седми дан. Без земи, прикрепен към войската на по-висш офицер.

След свалянето на бронята, мостовите взеха камите и ботушите на всички в редицата — ботушите винаги се търсеха. Оставяха дрехите на покойниците, макар да вземаха коланите и да отрязваха доста от копчетата на ризите им. Докато работеха, Каладин прати Скалата и Тефт зад завоя да видят дали няма още тела наблизо.

Когато броните, оръжията и ботушите бяха разпределени, започна най-зловещата задача: претърсването на джобовете и кесиите за пари и скъпоценности. Тази купчина беше най-малката от всички, ала беше ценна. Не откриха броами, следователно щяха да останат без наградата по милост.

Докато мъжете изпълняваха мрачната си задача, Каладин съгледа края на едно копие, което стърчеше от локвата наблизо. Беше останало незабелязано при първото им минаване.

Потънал в мисли, Каладин го взе, отръска водата от него и го понесе към купчината с оръжията. Там се позабави — държеше копието над камарата с една ръка, от него капеше студена вода. Потърка с пръст гладкото дърво. От дръжката, баланса и обработката можеше да прецени, че това е добро оръжие. Яко, добре изработено и добре поддържано.

Затвори очи и си припомни как като момче взе тоягата.

В ума му се върнаха думите на Тукс от онзи светъл летен ден преди години, когато Каладин беше в армията на Амарам и за пръв път хвана оръжие. Първата стъпка е да те е грижа, сякаш шепнеше гласът на Тукс. Някои казват, че в бой трябва да си безчувствен. Е, може би е добре да си разумен. Но не мога да понеса човек да убива, докато е спокоен и студен. Видял съм, че тези, които ги е грижа, се бият по-твърдо, по-дълго и по-добре от онези, които не ги е грижа. Това е разликата между наемниците и истинските войници. Разликата между това да воюваш в защита на родината си и да воюваш на чужда земя.

Добре е да те е грижа в сражение, стига да не допуснеш това да те погълне. Но не се мъчи да останеш без чувства. Ще намразиш човека, в който ще се превърнеш.

Копието трепна в ръката на Каладин, сякаш го молеше да замахне с него, да го завърти, да затанцува с него.

— Какво смяташ да правиш, лордче? — обади се някой. — Да се намушкаш с това копие?

Каладин видя кой говори. Моаш, който все още най-много хулеше Каладин, стоеше близо до редицата тела. Откъде се беше научил да нарича Каладин „лордче“? Дали не беше разговарял с Газ?

— Разправя, че бил дезертьор — каза Моаш на Нарм, мъжа, който работеше до него. — Че бил някакъв важен войник, взводен командир ли, що ли. Ама Газ вика, че всичко това е глупаво самохвалство. Не биха изпратили човек в мостовете, ако наистина знае как да се бие.

Каладин наведе копието.

Моаш се ухили самодоволно и се върна към работата си. Другите обаче сега забелязваха Каладин.

— Погледнете го само — обади се Сигзил. — Здрасти, водачо! Мислиш се за велик, а? За по-добър от нас? Мислиш си, че ако се престориш, че ние сме твоята собствена група войници, ще промениш нещата?

— Остави го на мира — каза Дрей. Той бутна Сигзил, когато мина край него. — Той поне се опитва.

Безухият Якс изсумтя, докато измъкваше ботуша от крака на някакъв войник.

— Прави се на важен. Даже и да е бил в армията, обзалагам се, че само е чистил нужниците.

Оказа се, че има нещо, което може да извади мостовите от мълчаливото им вцепенение — злословията срещу Каладин. И други започнаха да говорят и да подмятат обиди.

— … по негова вина сме тук долу…

— … иска да ни скапе от работа в единственото ни свободно време, само за да се почувства важен…

— … прати ни да мъкнем камъни, за да ни покаже, че може да се разпорежда с нас…

— … на бас, че никога не е хващал копие през живота си.

Каладин затвори очи, докато слушаше обидите. Гладеше с пръсти дървената дръжка на копието.

Никога не е хващал копие през живота си. Може би ако не беше взел първото копие, нищо от това нямаше да се случи.

Без да се замисля, той тикна копието под мишница в гард, с острието надолу. По гърба му се посипаха капки вода от дръжката.

Моаш замлъкна по средата на поредната присмехулна забележка. Брътвежът на мостовите спря. Пропастта притихна.

И Каладин се озова другаде.

Слушаше как Тукс го гълчи.

Слушаше как Тиен се смее.

Слушаше как майка му го закача по нейния умен и шеговит начин.

Озова се на бойното поле с врагове наоколо, но приятели наблизо.

Чу как баща му с презрение в гласа казва, че копията са само за убиване. Не можеш да убиваш, за да защитиш.

Усети как в него се вля сила, когато завъртя копието в сложна ката. Тялото му се движеше само̀ в позициите, които беше упражнявал толкова често. Копието танцуваше в пръстите му. Беше удобно, като продължение на тялото му. Обръщаше се с него, въртеше го отново и отново, около врата си, над ръката си, нападаше и отстъпваше. Макар да бяха минали месеци, откакто не беше хващал оръжие, мускулите му знаеха какво да правят. Сякаш самото копие знаеше какво да прави.

Напрежението се стопи, гневът се стопи, тялото му въздъхна доволно въпреки тежкото упражнение. Това беше познато. Добре дошло. За него беше създаден.

Хората винаги казваха на Каладин, че няма друг, който да се бие като него. Той го почувства в първия ден, когато хвана тоягата, а напътствията на Тукс му помогнаха да усъвършенства и да насочи уменията си. Когато се сражаваше, Каладин чувстваше. Никога не беше празен и студен в боя. Биеше се за живота на своите хора.

Той се учеше най-бързо от всички новобранци в кохортата. Как да държи копието, как да застане за двубой. Правеше това почти без наставления. Това изуми Тукс. А защо? Човек не се изумява, когато детето знае как да диша. Не се изумява, когато небесната змиорка прави първия си полет. Не бива да се изумява, когато даде на Каладин Благословения от Бурята копие и той знае как да го използва.

Каладин изпълни последните движения от катата, забравил пропастта, мостовите, умората. За миг беше само той. Само той и вятърът. Биеше се с него и вятърът се смееше.

Върна копието на място — острието надолу, дръжката в една четвърт, долната й част в подмишницата, а краят й — високо зад главата му. Вдиша дълбоко и потръпна.

Как му липсваше това.

Отвори очи. В мъждивата светлина на факлите видя потресените мостови, застанали във влажен коридор, чийто лъскави стени отразяваха пламъците. Моаш се вцепени и изпусна шепа сфери, докато гледаше Каладин със зяпнала уста. Сферите се търкулнаха в локвата в краката му, но никой не забеляза. Те само гледаха Каладин, който още беше в бойна стойка, полуприклекнал. По лицето му се стичаха струйки пот.

Примигна и разбра какво е направил. Ако до Газ стигнеше слух, че си е играл с копие… Каладин се изправи и пусна копието в купчината оръжия.

— Извинявай — прошепна му той, без да знае защо. После каза по-високо — Да се връщаме на работа! Не искам нощта да ни завари тук.

Мостовите начаса се размърдаха. По-нататък в пропастта Каладин забеляза Скалата и Тефт. Дали бяха наблюдавали цялата ката? Той пламна от смущение и забърза към тях. Сил мълчаливо кацна на рамото му.

— Каладин, момко — почтително продума Тефт. — Това беше…

— Безсмислено. Просто ката. За тренировка на мускулите и за упражняване на основните удари, промушвания и махове. По-скоро показно, отколкото полезно.

— Но…

— Наистина. Можеш ли да си представиш човек да мотае така копието около врата си в сражение? Само за миг ще го изкормят.

— Млади момко — рече Тефт. — Виждал съм кати и по-рано. Но не и нещо подобно. Начинът, по който се движиш… Скоростта, грацията… Пък и някакво духче летеше около теб, между ударите, и имаше бледо сияние. Беше красиво.

— Скалата се сепна.

— Можа да го видиш?

— Със сигурност. Не бях виждал такова духче. Питай и другите — видях, че някои сочат към него.

Каладин свъсено погледна към кацналата на рамото му Сил. Тя седеше спретнато с кръстосани крака и сплетени на коляното пръсти и подчертано избягваше да отвърне на погледа му.

— Не беше нищо особено — повтори Каладин.

— Не — отговори Скалата. — Определено беше нещо особено. Вероятно ти можеш да се биеш с Броненосец. Можеш да станеш Сиятелен господар!

— Аз не искам да стана Сиятелен господар — тросна се Каладин, малко по-остро, отколкото трябваше. Двамата му другари подскочиха. — Освен това — добави Каладин, отклонявайки поглед от тях, — някога опитах. Къде е Дуни?

— Чакай малко — прекъсна го Тефт, — ти…

— Къде е Дуни? — твърдо повтори Каладин, като наблягаше на всяка дума. Отче на Бурята, трябва да си държа устата затворена.

Тефт и Скалата се спогледаха, после Тефт посочи.

— Зад завоя открихме мъртви паршенди. Рекохме си, че би искал да знаеш.

— Паршенди. Да идем да погледнем. Може да имат нещо ценно. — Досега не беше ограбвал убити паршенди; в пропастите те бяха много по-малко от алетските мъртъвци.

— Вярно — рече Скалата и ги поведе, понесъл запалена факла. — Оръжията им, да, много хубави. И скъпоценните камъни в брадите.

— Да не споменаваме броните.

Скалата поклати глава.

— Няма брони.

— Скала, виждал съм броните им. Винаги ги носят.

— Да, добре, обаче не можем да ги ползваме.

— Не разбирам — каза Каладин.

— Ела — отговори Скалата и го подкани с жест. — По-лесно е, отколкото да обяснявам.

Каладин сви рамене и тримата свърнаха зад завоя. Скалата се чешеше по обраслата с рижи вълма брада.

— Глупави космарлаци — промърмори той. — Ах, да можех да си оправя брадата. Мъжът не е мъж без свястна брада.

Каладин също попипа брадата си. Някой ден щеше да спести пари, да купи бръснач и да се отърве от тази проклетия. Всъщност, май нямаше да го направи. Сферите бяха необходими за друго.

Завариха Дуни да подрежда труповете на паршендите. Бяха четирима. Сякаш бяха довлечени от другаде. Имаше и няколко тела на алети.

Каладин пристъпи напред и махна на Скалата да донесе светлина. Коленичи и се зае да разглежда единия от паршендите. Приличаха на паршите с шарената си черно-червена кожа. Облечени бяха само в черни поли до коленете. Трима имаха бради, което беше необичайно за сродните им парши, а в брадите бяха вплетени необработени скъпоценни камъни.

Както Каладин очакваше, имаха бледочервена броня. Нагръдници, шлемове, предпазители на ръцете и краката. Много броня за обикновени пехотинци. На места беше напукана от падането или влаченето от водата. Значи не беше метална. Боядисано дърво?

— Доколкото разбрах, обясни ми, че нямат броня. Какво опитваш да ми кажеш? Че не смееш да свалиш бронята на мъртвите?

— Не смея ли? — отвърна Скалата. — Каладине, учителю, Сияйни господарю, бляскави водачо на мостове, ти, който тъй умело въртиш копието, а може би ти ще успееш да свалиш бронята им.

Каладин сви рамене. Заради работата с баща си беше привикнал с мъртвите и умиращите и макар да се чувстваше зле от обирането на покойниците, не беше гнуслив. Побутна първия от паршендите и забеляза ножа му. Взе го и затърси ремъка, който придържа нараменника.

Нямаше ремък. Каладин се смръщи и опита да повдигне бронята и да надзърне под нея. Кожата се откъсна заедно с бронята.

— Отче на Бурята! — възкликна Каладин. Провери шлема. Той беше враснал в главата. Или израснал от главата. — Какво е това?

— Не знам — отвърна Скалата с вдигане на рамене. — Като че ли им расте собствена броня, а?

— Това е нелепо — рече Каладин. — Та те са просто хора. На хората — дори и на паршите — не им расте броня.

— На паршендите обаче им расте — намеси се Тефт.

Каладин и другите двама се обърнаха към него.

— Не ме гледайте така — навъсено рече по-възрастният мъж. — Работих в лагера няколко години, преди да се озова в отряда. Не, няма да ви кажа как, тъй че се разкарайте. Както и да е, войниците говорят за това. На паршендите им растат черупки.

— Навремето познавах парши — каза Каладин. — В родния ми град имаше няколко от тях на служба при градоначалника. И на никой не му растеше броня.

— Е, тези тук са друг вид парши. По-едри, по-силни. Те могат да прескачат пропасти, в името на Келек. И им се образува броня. Просто така стоят нещата.

Нямаше защо да спорят и се заловиха да събират каквото могат. Много от паршендите ползваха тежки оръжия — брадви, чукове — ала те не бяха довлечени с телата, за разлика от повечето копия и стрели на алетските войници. Все пак намериха няколко ножа и украсен меч, който все още лежеше в ножницата до тялото на единия от паршендите.

Полите нямаха джобове, но на поясите висяха торбички. В тях имаше само огниво, точило и други важни дреболии. Мостовите приклекнаха и започнаха да свалят камъните от брадите на паршендите. Те бяха пробити за по-лесно вплитане и бяха заредени със Светлина, макар че не светеха така ярко като правилно шлифованите камъни.

Докато Скалата сваляше камъните от брадата на последния труп, Каладин вдигна паршендския нож към запалената факла на Дуни и разгледа сложната украса.

— Приличат на глифи — рече той и показа ножа на Тефт.

— Не мога да чета глифи, момче.

Ох, добре. Ако бяха глифи, то не бяха от познатия му вид. Разбира се, повечето глифи можеха да се изпишат сложно и да са трудни за четене, ако не знаеш точно какво да търсиш. В средата на дръжката имаше изящно врязана фигура. Представляваше човек в броня. Във Вълшебна броня, със сигурност. Зад него личеше някакъв символ, който го обграждаше и се разширяваше зад гърба му като крила.

Каладин го показа на Скалата, който се беше приближил да види какво е толкова занимателно.

— Смята се, че паршендите са диваци — каза Каладин. — Нямат култура. Откъде взимат тогава такива ножове? Бих могъл да се закълна, че това е изображение на някой от Вестителите, Йезерезе или Налан.

Скалата сви рамене. Каладин въздъхна, върна ножа в ножницата и го пусна в торбата. После четиримата се върнаха при останалите от отряда от другата страна на завоя. Хората бяха събрали торби, пълни с оръжия, колани, ботуши и сфери. Всеки от мостовите беше взел по едно копие и го ползваше като бастун по пътя обратно към стълбите. Бяха оставили копие и за Каладин, но той го подхвърли на Скалата. Нямаше си доверие да вземе отново оръжието, притесняваше се това да не го изкуши пак да прави кати.

Връщането беше спокойно, макар че с притъмняването на небето мъжете почнаха да подскачат тревожно при всеки звук. Каладин отново въвлече Скалата, Тефт и Дуни в разговор. Успя да поразприказва малко и Дрей, и Торфин.

За голямо облекчение на хората, стигнаха необезпокоявани до първата пропаст. Каладин изчака другарите му да се качат по стълбата. Скалата чакаше с него. Когато и Дрей най-после тръгна нагоре и Каладин, и Скалата останаха сами, рогоядецът положи ръка на рамото на Каладин и заговори тихо.

— Добра работа вършиш тук. Мисля, че за няколко седмици тези мъже ще са твои.

Каладин поклати глава.

— Ние сме мостови, Скала. Нямаме няколко седмици. Ако е нужно толкова време за спечелването на хората, то дотогава половината ще сме мъртви.

Скалата посърна.

— Безрадостна мисъл.

— Затова трябва да спечелим останалите хора сега.

— Как?

Каладин вдигна поглед към висящата стълба, която се люлееше под тежестта на хората. Можеше да издържи не повече от четирима едновременно.

— Чакай ме след претърсването. Ще ходим на пазар.

— Чудесно — отговори Скалата и се закатери, когато Безухият Якс стигна горе. — И каква ще е нашата цел?

— Ще изпробваме моето тайно оръжие.

Скалата се разсмя. Каладин придържаше стълбата неподвижна за него.

— Що за оръжие е то?

Каладин се усмихна.

— Всъщност, ти си моето тайно оръжие.

* * *

Два часа по-късно, под виолетовата светлина на Салас, Скалата и Каладин се върнаха в дърводелския двор. Беше малко след залез и много от мостовите скоро щяха да си лягат.

Няма много време, рече си Каладин и махна на Скалата да остави товара си пред казармата на Мост Четири. Рогоядецът положи багажа до Тефт и Дуни, които по указанията на Каладин бяха подредили малък обръч от камъни с няколко пъна от отпадъците на дърводелците вътре. От този дървен материал всеки можеше да си вземе. Даже и мостовите. Някои обичаха да си дялкат.

Каладин извади една сфера за светлина. Това, което Скалата носеше, беше железен казан. Купиха го на старо, но и така за него отидоха доста от парите на Каладин от продажбата на сока от билката. Рогоядецът почна да вади провизии от казана, а Каладин нареди дърва в огнището.

— Дуни, вода, ако обичаш — рече той и извади огнивото си. Дуни хукна да донесе ведро от един от варелите за дъждовна вода. Скалата освободи казана и нареди разни пакетчета, които струваха още доста от каладиновите пари. Останаха му само шепа прозрачни чипове.

Докато работеха, от казармата докуцука Хобер. Оздравяваше бързо, ала другите двама ранени, лекувани от Каладин, още бяха в лоша форма.

— С какво си се захванал, Каладин? — попита Хобер, тъкмо когато Каладин палеше огъня.

Каладин се усмихна и стана.

— Заповядай, седни.

Хобер това и направи. Не беше загубил близкото до обожание отношение към спасилия живота му Каладин. Предаността му беше нараснала.

Дуни се върна с ведро вода, която изсипа в казана. После заедно с Тефт отърчаха за още. Каладин запали огъня, а Скалата започна да си тананика, докато кълцаше разни грудки и разопаковаше подправките. След по-малко от половин час вече разполагаха с бумтящ огън, над който къкреше казан с яхния.

Тефт седна на някакъв пън и протегна ръце да ги сгрее на огъня.

— Това ли ти е тайното оръжие?

Каладин приседна до него.

— Срещал ли си много войници в живота си, Тефт?

— Знам един-двама.

— А да познаваш някой, който да откаже огън и гозба в края на тежък ден?

— Е, няма такъв. Но мостовите не са войници.

Истина беше. Каладин се обърна към вратата на казармата. Скалата и Дуни запяха, а Тефт взе да пляска в такт. Някои хора от другите отряди не се бяха прибрали още, но наградиха Каладин и останалите само с мръщене.

В казармата се размърдаха. Раздвижиха се сенки. Вратата беше отворена, а ароматите от яхнията се засилваха. Бяха примамливи.

Хайде, елате, рече си Каладин. Припомнете си защо живеем. Припомнете си топлината и вкусната храна. Припомнете си приятелите, песните и вечерите край огнището.

Още не сте мъртви. Бурята да ви отнесе дано! Ако не излезете…

Изведнъж всичко му се видя толкова лицемерно. Пеенето беше пресилено, гозбата беше отчаян ход. Всичко беше само опит да се разсее от жалкия живот, който беше принуден да води.

На прага помръдна някой. Белязаният — нисък, с ъгловата брада и проницателни очи — пристъпи навън, в светлината на огъня. Каладин му се усмихна. Принудена усмивка. Понякога човек можеше да предложи само толкова. Дано е достатъчно, помоли се той. Стана и бръкна в яхнията с дървена купа.

Подаде я на Белязания. От кафеникавата гозба се вдигаше пара.

— Ще се присъединиш ли към нас? — попита Каладин. — Моля те.

Белязаният погледна първо него, после паницата, и отвърна:

— Бих седнал и до самата Нощна пазителка край огнището, ако има и яхния.

— Внимавай — обади се Тефт. — Това е рогоядска яхния. Може в нея да плуват черупки на охлюви или рачешки щипки.

— Няма! — излая Скалата. — Злополучен е вашият груб вкус, равнинци, обаче приготвих храната, както ми поръча милият ни водач.

Каладин се усмихна и въздъхна дълбоко, когато Белязаният седна при тях. След него надойдоха още, вземаха си купи и сядаха. Някои гледаха огъня и нищо не казваха, ала други започнаха да се смеят и да пеят. По някое време намина и Газ, изгледа ги със здравото си око и като че се помъчи да прецени дали не нарушават правилника в лагера. Не нарушаваха нищо. Каладин беше проверил.

Каладин взе купа, гребна от яхнията и я предложи на сержанта. Той изсумтя презрително и закрачи по-надалеч.

Не мога да очаквам много чудеса за една вечер, въздъхна Каладин. Пак седна и опита яхнията. Беше доста добра. Усмихна се и запя следващия куплет от песента на Дуни.

* * *

На другата сутрин, когато Каладин се провикна да събуди хората, три четвърти от тях се изсипаха навън. Всички, с изключение на най-гласовитите недоволници — Моаш, Сигзил, Нарм и няколко други. Мъжете, които откликнаха на призива, изглеждаха удивително освежени, въпреки че предната нощ останаха до късно, пяха и се хранеха. Когато Каладин нареди да се упражняват заедно с него, почти всички те се съгласиха.

Не всички, но достатъчно.

Предчувстваше, че Моаш и другите скоро ще се предадат. Хапнали бяха от гозбата му. Никой не отказа. И сега, когато с него бяха толкова много от мъжете, останалите щяха да се почувстват глупаво, че странят. Мост Четири беше негов.

Сега трябваше да ги опази живи достатъчно дълго, за да има това някакво значение.