Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (37)

23
Множество приложения

„Обвиняваш ме, че искането ми е нахално. Обвиняваш ме, че продължавам да недоволствам срещу Райсе и Бавадин. И двете обвинения са основателни.“

Каладин се изправи в колата и огледа околностите на лагера. Скалата и Тефт точно изпълняваха плана му.

В родината на Каладин въздухът беше по-сух. В ден преди буря всичко изглеждаше пусто. След бурята растенията скоро се прибираха в своите черупки, стволове и други скришни места, за да съхранят влагата. Ала тук климатът беше по-влажен и растенията се бавеха. Много от скалните пъпки не се прибираха напълно в черупките си. Често се срещаха затревени участъци. Дърветата, които Садеас изсичаше, растяха предимно в една гора северно от военните лагери, но отделни растения имаше и в равнината. Бяха огромни, с дебели стволове, развиваха се наклонени на запад, а яките им корени, прилични на пръсти, се забиваха в камъка и с течение на годините напукваха и натрошаваха земята наоколо.

Каладин скочи от каруцата. Работата му беше да вдига камъните и да ги реди на дъното на колата. Останалите мостови ги донасяха и ги трупаха на камари наблизо.

Хората работеха из просторната равнина, придвижваха се сред скалните пъпки, тревите и бурените, които надзъртаха изпод скалите. Последните растяха изключително от западната страна, готови да се отдръпнат в сянката на скалата с приближаването на бурята. Скалите изглеждаха причудливо — всяка приличаше на главата на старец с кичури зелена и кафява коса зад ушите.

Тъкмо тези кичури бяха особено важни, понеже сред тях се намираха тъничките стъбла на растението, наречено кратункова билка. Накрая на жилавите стъбла имаше фини плоски листа, които можеха да се прибират. Самите стъбла бяха неподвижни, но зад скалите се намираха на сравнително безопасно място. Някои растения се откъсваха при буря, вероятно, за да се закрепят на ново място след стихването на ветровете.

Каладин вдигна един камък, сложи го на дъното на каруцата и го търкулна при другите. Долната страна на камъка беше влажна, обрасла с лишеи и зацапана с крем.

Кратунковата билка не беше рядкост, ала не се и срещаше толкова често, колкото други лековити растения. Получили кратко описание на билката, Скалата и Тефт започнаха да търсят, не без успех. Пробивът обаче стана, когато Сил се присъедини към беритбата. Каладин се огледа, щом слезе да вземе поредния камък. Сил се носеше наоколо — бледа, почти невидима фигурка, която водеше Скалата от място на място. Тефт не разбра как грамадният рогоядец успява непрестанно да намира толкова повече билки от него, но Каладин не беше склонен да му обясни. Преди всичко, той още не знаеше защо Скалата може да види Сил. Рогоядецът рече, че това му е вродено.

Приближиха двама мостови — младоликият Дуни и Безухият Якс влачеха голям камък, натоварен на дървена шейна. По лицата им се стичаха вадички пот. Когато дойдоха, Каладин отупа ръцете си и им помогна да вдигнат камъка. Безухият Якс му се намръщи и промърмори нещо под нос.

— Този е хубав — рече Каладин и посочи камъка. — Добра работа.

Якс го изгледа ядно и се отдалечи с наперена стъпка. Дуни вдигна рамене и забързано последва по-възрастния си другар. Както Скалата беше предвидил, вдигането на отряда да събира камъни не направи Каладин по-харесван. Но това трябваше да се свърши. Нямаше как да помогне на Лейтен и другите ранени.

Когато Якс и Дуни се махнаха, Каладин небрежно се върна в каруцата и коленичи на дъното. Побутна настрани парче насмолен брезент и разкри голяма купчина стъбла от кратункова билка. Бяха дълги почти колкото човешка ръка. Каладин се престори, че размества камъните, а всъщност върза голям вързоп от билката с тънки ластари от скални пъпки.

Пусна снопа отстрани на каруцата. Коларят беше отишъл да си бъбри с онзи от другата каруца. Така Каладин остана сам — като изключим чула, който си клечеше и гледаше слънцето с лъскави очички.

Каладин скочи от колата и сложи вътре още един камък. После приклекна, като че искаше да измъкне голям камък изпод каруцата. Всъщност той ловко привърза снопа билки редом с още два отдолу на дъното. Колата имаше широко празно място встрани от оста и една дибла там предоставяше отлично скривалище за растенията.

Дано Йезерезе не позволи на някой да му дойде наум да проверява дъното на колата, щом се върнем в лагера.

Аптекарят каза, че от едно стъбло излиза една капка. Колко стъбла щяха да потрябват на Каладин? Сякаш знаеше отговора на този въпрос, без да се налага да мисли много-много.

Всяка капка щеше да му е необходима.

Излезе изпод каруцата и натовари поредния камък. Скалата приближи; грамадният светлокож рогоядец мъкнеше продълговат камък, който повечето мостови не биха могли да носят сами. Скалата вървеше бавно, Сил пърхаше около главата му и от време на време кацаше на камъка да го погледа.

Каладин слезе от колата и се завтече да помага. Скалата кимна в знак на благодарност. Двамата завлякоха камъка и го сложиха на дъното. Скалата отри чело и се обърна с гръб към Каладин. От джоба му стърчаха шепа растения. Каладин ги грабна и ги пъхна под колата.

— Какво правим, ако някой забележи? — разсеяно попита Скалата.

— Обясняваме, че съм тъкач — отговори Каладин, — и смятам да си направя шапка да се пазя от слънцето.

Скалата изсумтя.

— Може и да направя тъкмо това — продължи Каладин. Забърса чело. — Би било хубаво в жегата. Но най-добре никой да не види. Дори това, че искаме тези растения, може да се окаже достатъчна причина да ни ги откажат.

— Вярно е — рече Скалата, протегна се и погледна Сил, която летеше пред него. — Липсват ми планините.

Сил посочи нанякъде, Скалата почтително се поклони и я последва. Когато го отправи в нужната посока обаче, Сил долетя при Каладин, скочи във въздуха, превърна се в панделка, после се спусна и прие обичайната си форма, а роклята й се развя.

— Аз много го харесвам — обяви тя, вдигнала показалец.

— Кого? Скалата ли?

— Да — отвърна Сил и скръсти ръце. — Той се държи почтително. За разлика от други.

— Чудесно — рече Каладин и вдигна още един камък в колата. — Можеш да летиш след него, вместо да ми досаждаш.

Постара се да не проличи колко е притеснен. Беше привикнал с нейната компания.

Тя сбърчи нос.

— Не мога да летя след него. Прекалено почтителен е.

— Току-що каза, че харесваш това.

— Така е. Същевременно го ненавиждам. — Тя изрече това напълно откровено, като че не си даваше сметка за противоречието. Въздъхна и приседна на страницата на колата. — На шега го отведох до купчина чулски тор. А той даже не ми се развика! Просто го разгледа, като че ли се мъчеше да намери някакъв скрит смисъл. Това не е нормално.

— Струва ми се, че рогоядците обожествяват духчетата или нещо подобно — каза Каладин и пак отри чело.

— Това е глупаво.

— Хората вярват в далеч по-глупави неща. Според мен има някакъв смисъл в това да се почитат духчетата. Във вас наистина има нещо особено и вълшебно.

— Не съм особена! — каза Сил и се изправи. — Аз съм красива и изразителна. — Тя сложи ръце на кръста, но по лицето й Каладин можа да разбере, че не е истински ядосана. Като че се променяше с часове, ставаше все по-…

Каква? Не точно човекоподобна. По-индивидуална. По-умна.

Сил замълча при приближаването на друг мостови — Натам. Дълголикият мъж носеше по-малък камък, очевидно гледаше да не се претовари.

— Здрасти, Натам — рече Каладин и се пресегна да вземе камъка. — Как върви работата?

Човекът вдигна рамене.

— Не каза ли, че едно време си бил фермер?

Натам се отпусна край каруцата и не отговори.

Каладин намести камъка.

— Съжалявам, че поисках да свършим тази работа, но имаме нужда от доброто отношение на Газ и на останалите отряди.

Натам нищо не каза.

— Това ще ни опази живи — добави Каладин. — Довери ми се.

Натам просто пак вдигна рамене и се махна. Каладин въздъхна.

— Много по-лесно щеше да е, ако можех да кажа, че Газ е сменил задачата ни за деня.

— Но нямаше да е много честно — отговори възмутена Сил.

— Защо толкова те е грижа за честността?

— Просто така.

— Нима? — рече Каладин и с пъшкане се върна към работата. — А да водиш хората при купчина фъшкии? Колко честно е това?

— Това е друго. Беше шега.

— Не разбирам как…

Млъкна при идването на друг мостови. Каладин се съмняваше, че някой притежава странната способност на Скалата да вижда Сил, и не искаше да решат, че си говори сам.

Ниският слаб мъж се беше представил като Белязания, макар че Каладин не видя някакви белези по лицето му. Имаше къса тъмна коса и ъгловати черти. Каладин опита да завърже разговор и с него, но без успех. Белязаният даже направи неприличен жест, преди да затрополи надалеч.

— Върша нещо погрешно — рече Каладин, поклати глава и скочи от грубата каруца.

— Погрешно? — Сил стъпи на ръба на страницата и се взря в него.

— Мислех, че когато ме видят да спасявам тримата ранени, ще се обнадеждят. Но те все още са безразлични.

— Наблюдаваха те по-рано, когато се упражняваше с дъската.

— Наблюдаваха ме, но не помогнаха на ранените. Нито един, с изключение на Скалата. Пък и той го направи, защото ми беше длъжник. Даже Тефт не искаше да дели храната си.

— Те са себични.

— Не, не мисля, че тази дума е подходяща. — Вдигна един камък и се помъчи да обясни какво изпитва. — Когато бях роб… е, всъщност аз още съм роб. Но в най-тежкото време, когато господарите се опитваха с бой да унищожат способността ми да се съпротивлявам, бях като тези хора. Нищо не ме интересуваше и не можех да съм себичен. Бях като животно. Правех каквото правех, без да се замислям.

Сил се свъси. Не беше чудно — самият Каладин не разбираше какво казва. Но докато говореше, започна да схваща.

— Показах им, че можем да оцелеем, ала това не значи нищо. Ако нашият живот не си струва да се живее, те никога няма да се загрижат за нищо. Все едно им предлагам купища пари, без да има за какво да похарчат богатството си.

— Като че ли разбирам — отговори Сил. — Какво обаче можеш да направиш?

Той отмести поглед към лагера. Над кратерите се виеше дим от многобройните огнища за готвене.

— Не знам. Но мисля, че ще ни трябват още много стъбла от билката.

* * *

Вечерта Каладин, Тефт и Скалата вървяха по временните улици на лагера. Номон — средната луна — излъчваше бледа синьо-бяла светлина. Маслени фенери висяха по фасадите на разни кръчми и бордеи. Сферите даваха по-стабилна светлина и можеха да се зареждат, но връзка свещи или мярка масло струваха само една сфера. Често беше по-евтино да се купят свещи или масло, особено ако лампите висяха на място, откъдето сферите лесно могат да се откраднат.

Садеас не беше наложил вечерен час, ала Каладин знаеше, че за самотния мостови е най-добре нощем да си стои в дърводелския двор. Полупияни войници се шляеха наоколо в кирливи униформи, шепнеха в ушите на уличниците или шумно се хвалеха пред другарите си. Подвикваха обиди на мостовите и се смееха неудържимо. Улиците бяха тъмни, въпреки фенерите и лунната светлина, и безпорядъкът в лагера — бъркотията от каменни сгради, дървени бараки и палатки — създаваше усещане за бъркотия и опасност.

Каладин и двамата му придружители направиха път на група леко подпийнали войници с разкопчани куртки. Един войник забеляза мостовите, ала те бяха трима, пък и единият беше як рогоядец, така че човекът се ограничи само със смях и побутване на Каладин.

Мъжът вонеше на пот и евтино пиво. Каладин запази спокойствие. Ако беше ударил войника, щяха да го глобят за хулиганство.

— Това не ми харесва — рече Тефт и погледна през рамо към гуляйджиите. — Връщам се в лагера.

— Оставаш — изръмжа Скалата.

Тефт завъртя очи.

— Ти какво? Да не мислиш, че се боя от тромав чул като тебе? Ако искам, ще си тръгна, и…

— Тефт — тихо рече Каладин. — Нуждаем се от теб.

Нужда. Тази дума имаше особено въздействие върху хората. Някои побягваха. Други се изнервяха. Тефт пък като че копнееше да чуе, че някой има нужда от него. Кимна, промърмори си нещо, но остана с Каладин и Скалата.

Скоро стигнаха двора с каруците. Той представляваше разграден квадратен участък в западната част на лагера. През нощта дворът беше пуст. Каруците бяха оставени в дълги редици. Чулите спяха в обори недалеч и приличаха на малки хълмове. Каладин се прокрадна в двора. Внимаваше за стражи, но явно никой не се притесняваше от кражба на нещо голямо като каруца от средата на военния лагер.

Скалата го побутна и посочи към сенчестите обори. Някакво момче седеше на пост и зяпаше луната. Чулите бяха ценни и си струваше да се пазят. Горкото момче. Колко често му се налагаше да будува нощем и да варди ленивите добичета?

Каладин приклекна край една каруца, другите двама го последваха. Посочи по-нататък по редицата и Скалата се придвижи нататък. Каладин посочи в противоположната посока и Тефт го изгледа, но тръгна.

Каладин се прокрадна покрай средната редица. В двора имаше около тридесет каруци, по десет в редица, но проверката вървеше бързо. Просто прокарване на пръстите по задната дъска в търсене на оставения знак. Само след няколко минути една неясна фигура се появи в редицата на Каладин. Беше Скалата. Той посочи настрани и вдигна ръка с разперени пет пръста. Петата каруца откъм горния край. Каладин кимна и тръгна.

Точно когато стигна въпросната каруца, чу приглушен вик откъм Тефт. Каладин потрепери, после погледна пазача. Момчето си гледаше луната и разсеяно подритваше една дъска.

Миг по-късно Скалата и засраменият Тефт забързаха към Каладин.

— Съжалявам — прошепна Тефт. — Тази ходеща планина ме стресна.

— Ако съм планина — изръмжа Скалата, — защо тогава не ме чу? А?

Каладин изсумтя и опипа гърба на каруцата, забърса с пръсти белега на дъската. Пое дъх и пропълзя по гръб отдолу.

Стъблата си бяха на мястото, вързани на двадесет снопа, всеки от които широк около педя.

— Слава на Иши, Вестителя на късмета — прошепна той и отвърза първия сноп.

— Всички са тук, а? — рече Тефт, приведе се и се почеса по брадата. — Не мога да повярвам, че намерихме толкова много. Трябва да сме отскубнали всяка билка на полето.

Каладин му подаде първия сноп. Без Сил нямаше да намерят и една трета от това. Летеше с бързината на насекомо и очевидно имаше усет към откриването на неща. Каладин развърза следващия сноп и го подаде навън. Тефт го привърза към първия.

Докато Каладин работеше, вихрушка от бели листенца връхлетя под колата и прие очертанията на Сил. Тя се пързулна и спря до главата му.

— Доколкото можах да видя, няма пазачи. Само едно момче в обора. — Бяло-синкавата й прозрачна фигурка беше почти невидима в мрака.

— Надявам се растенията още да са добри — прошепна Каладин. — Ако изсъхнат прекалено…

— Добри са. Ти все се тревожиш. Намерих ти бутилки.

— Наистина ли? — попита Каладин и от нетърпение почти приседна. Успя да спре, преди да си разбие главата.

Сил кимна.

— Ще ти покажа. Не можах да ги донеса. Прекалено са тежки.

Каладин бързо отвърза останалите снопи и ги подаде на нервния Тефт. Измъкна се и взе два от по-дебелите, тройни снопове. Тефт взе други два, а Скалата понесе три, тикнал единия под мишница. Трябваше им място, където да работят необезпокоявани. Ако и билката да изглеждаше без стойност, видеше ли ги, Газ все щеше да намери начин да ги провали.

Първо бутилката, каза си Каладин. Кимна на Сил, която ги поведе извън двора с каруците, към една кръчма. Изглеждаше набързо стъкмена от второкачествена дървесина, но това не пречеше на посетителите да си прекарват добре. Каладин се тревожеше дали постройката няма да рухне от тази шумна веселба.

Зад кръчмата в потрошен кош имаше камара негодни бутилки. Стъклото беше твърде ценно и целите бутилки се използваха отново, но тези тук бяха напукани или счупени отгоре. Каладин седна върху своите снопи и избра три почти цели бутилки. Изплакна ги в едно буре с вода наблизо и ги пъхна в нарочно донесената за целта торба.

Взе снопите и кимна на другите.

— Постарайте се да изглежда все едно вършите нещо обичайно. Наведете глави.

Тефт и Скалата потвърдиха и излязоха на главната улица, понесли билките, като че ли изпълняват някаква задача. Привлякоха много по-малко внимание от по-рано.

Заобиколиха самия дърводелски двор, пресякоха откритото пространство, където се събираха войниците, преди да се спуснат по склона към Пустите равнини. Един страж ги видя и Каладин затаи дъх, ала войникът не каза нищо. Вероятно от позите им беше заключил, че имат причина да вършат каквото вършат. Друго щеше да е, ако опитаха да излязат от лагера. Но участъкът близо до първите пропасти не беше вън от пределите му.

Не след дълго стигнаха до мястото, където Каладин едва не се уби. Каква разлика само за няколко дни. Той се чувстваше друг човек — особена смесица между предишния младеж, роба и жалкия окаяник, с който още имаше да се бори. Спомни си как стои на ръба на пропастта и гледа надолу. Тъмнината все така го плашеше.

Ако не успея да спася мостовите, окаяникът отново ще надделее в мен. И този път той ще постигне своето… Каладин потрепери при тази мисъл. Остави снопите на ръба на пропастта и приседна. Двамата му другари неохотно го последваха.

— И ще ги хвърлим в пропастта? — попита Тефт, почесвайки се по брадата. — След целия този труд?

— Не, разбира се — отговори Каладин. Той се позамисли; луната Номон беше ярка, но все пак беше нощ. — Нямате сфери, нали?

— Защо? — рече подозрително Тефт.

— За светлина, Тефт.

Тефт изсумтя и измъкна шепа гранатови чипове.

— Щях да си ги похарча тази вечер… — каза той. Сферите сияеха в дланта му.

— Добре — отвърна Каладин и измъкна от снопа едно растение. Какво казваше баща му за тази билка? Каладин бавно напука мъхестата повърхност на стъблото и разкри кухата му вътрешност. Улови растението за другия край и прокара пръсти по дължината му, като стискаше силно. В празната бутилка се отцедиха две капки млечнобяла течност.

Каладин се усмихна доволно и отново прокара пръсти по растението. Този път нищо не излезе и той хвърли стъблото в пропастта. Макар че по-рано приказваше за плетене на шапка, всъщност не искаше да оставя доказателства.

— Стори ми се, че каза, че няма да ги изхвърляме! — рече Тефт с обвинителен тон.

Каладин вдигна бутилката.

— Изхвърляме чак след като извадим това.

— Какво е? — поинтересува се Скалата и се приведе по-близо.

— Сок от кратункова билка. Или, по-скоро, мляко. Не мисля, че е същински сок. Във всеки случай, това е мощен антисептик.

— Анти… какво? — попита Тефт.

— Отпъжда духчетата на загниването — обясни Каладин. — А те предизвикват възпаление. Това мляко е едно от най-добрите противовъзпалителни средства. Действа дори и върху вече възпалени рани.

А това беше добре, защото раните на Лейтен вече се разлютяваха и почервеняваха, духчетата на загниването пъплеха навсякъде.

Тефт изпъшка и хвърли поглед на снопите растения.

— Тук има много билки.

— Знам — отвърна Каладин и подаде другите две бутилки. — Затова се радвам, че не ми се налага сам да изстискам всичките.

Тефт въздъхна, ала седна и развърза един сноп. Скалата се залови за работа без оплаквания — седеше с колене настрани, а между стъпалата си стискаше бутилката.

Появи се лек ветрец и растенията зашумоляха.

— Защо те е грижа? — попита накрая Тефт.

— Защото те са моите хора.

— Да си водач на моста не означава това.

— Означава каквото ние решим — отговори Каладин и забеляза, че Сил е дошла да ги слуша. — Ти, аз, другите.

— Мислиш ли, че ще те оставят да го направиш? — поинтересува се Тефт. — Светлооките и капитаните?

— Да не мислиш, че ще обърнат внимание и изобщо ще забележат?

Тефт позамълча, после изръмжа и взе да изцежда следващото растение.

— Може би ще забележат — каза Скалата. В движенията на грамадния мъж при работата с билките имаше изненадваща деликатност. Каладин не допускаше, че дебелите му пръсти могат да са толкова внимателни и прецизни. — Те, светлооките, често забелязват нещата, които ти се ще да не забележат.

Тефт пак изръмжа в знак на съгласие.

— Как се озова тук, Скала? — попита Каладин. — Как един рогоядец стига дотам да напусне планините и да слезе в равнината?

— Не трябва да питаш за тези неща, синко — вметна Тефт и размаха показалец. — Ние не говорим за миналото си.

— Ние не говорим за нищо — рече Каладин. — Вие двамата дори не си знаехте имената.

— Имената са едно. Миналото е друго. Аз…

— Всичко е наред — обади се Скалата. — Ще ви разкажа за това.

Тефт си промърмори нещо, ала се приведе да чува по-добре Скалата.

— Моят народ няма Вълшебен меч — подхвана рогоядецът с ниския си тътнещ глас.

— Не е необичайно. Извън Алеткар и Я Кевед малко кралства притежават Остриета.

В армиите това беше предмет на известна гордост.

— Не е вярно — отговори Скалата. — Тайлена има пет Остриета и три пълни Брони, всичките са на кралските гвардейци. Селаите също имат и Брони, и Остриета. Други пък, като Хердаз, имат по един Меч и една Броня, които се предават по наследство в кралското семейство. Ние, ункалаките, обаче нямаме нищо. Мнозина от нашите нуатома — това е като вашите светлооки, само дето очите им не са светли…

— Как може човек да е светлоок без светли очи? — попита свъсено Тефт.

— Като е с тъмни очи — отговори Скалата, сякаш това се разбираше от само себе си. — Ние не избираме водачите си по този начин. Сложно е. Ама не прекъсвай разказа. — Той изцеди още едно растение и метна шумката на камарата до себе си. — Нуатома-та смята за голям срам това, че нямаме Брони и Вълшебни мечове. Те много силно желаят тези оръжия. Вярва се, че онзи нуатома, който пръв се сдобие с Меч, ще стане крал. Крал ние нямаме от много години. Нито една планина няма да влезе във война с друга планина, където някой има от благословените оръжия.

— И сте дошли да купите от тях? — попита Каладин. Никой Броненосец не би продал оръжието си. Всяко от тях беше отделна реликва, взета от Загубените Сияйни след тяхното предателство.

Скалата се разсмя.

— Ха! Да купуваме? Не, не сме толкова глупави. Но моят нуатома знаеше за вашата традиция, нали така. Според нея, ако човек убие Броненосец, може да вземе неговото въоръжение и да го присвои. И тъй, моят нуатома и неговият дом в голяма процесия слязохме тук, за да намерим и убием един от вашите Броненосци.

Каладин едва не избухна в смях.

— Предполагам, че се е оказало по-трудно.

— Моят нуатома не беше глупак — отбранително рече Скалата. — Знаеше, че ще бъде трудно, но вашата традиция ни даваше надежди, разбирате ли? От време на време някой храбър нуатома ще слиза и ще се дуелира с Броненосец. Един ден някой от нашите ще победи и ще имаме Броня и Меч.

— Може би — каза Каладин и метна едно изстискано стъбло в пропастта. — Ако допуснем, че някой ще се съгласи да се бие с вас до смърт.

— А, те непрекъснато се дуелират — отвърна Скалата през смях. — Нуатома-та носи много богатства и обещава всичко на победителя. Вашите светлооки не могат да подминат такова топло езеро! Не смятат, че ще е трудно да убият един ункалаки, който няма Меч. Загинали са много от нашите. Но нищо. В крайна сметка ще спечелим.

— И ще получите един комплект — каза Каладин. — Кралството Алеткар има десетки.

— Един е за начало — отговори Скалата и вдигна рамене. — Но моят нуатома загуби и аз станах мостови.

— Чакай малко — намеси се Тефт. — Изминал си толкова дълъг път заедно с твоя господар и щом той е загубил, ти тутакси си постъпил в отряда?

— Не, не, ти не разбираш. Моят нуатома предизвика върховния принц Садеас. Добре известно е, че тук, на Пустите равнини, е пълно с Броненосци. Та моят нуатома реши, че ще е по-лесно първо да пребори някой само с Броня, а после да спечели и Меч.

— И? — попита Тефт.

— Когато нуатома-та загуби от Сиятелния господар Садеас, всички ние станахме негови.

— Значи ти си роб? — каза Каладин и поглади клеймата на собственото си чело.

— Не, при нас няма такова нещо. Аз не бях роб на моя нуатома. Аз бях част от семейството му.

— От неговото семейство ли? — удиви се Тефт. — В името на Келек! Ти си светлоок!

Скалата пак се разсмя с цяло гърло. Каладин също се усмихна. Толкова отдавна не беше чувал някой да се смее така.

— Не, не. Аз бях само умарти’ а — негов братовчед, както бихте се изразили вие.

— Все пак, бил си му роднина.

— По нашите Върхове роднините на господаря са негови слуги.

— Що за система е това? — възнегодува Тефт. — Трябва да слугуваш на собствените си роднини? Гръм да ме удари! По-скоро бих пукнал, така смятам аз.

— Не е толкова зле — отговори Скалата.

— Не познаваш моите роднини — каза му Тефт и потръпна.

Скалата пак се разсмя.

— Би ли предпочел да служиш на човек, когото не познаваш? Някой като тоя Садеас? Който не ти е роднина? — Скалата тръсна глава. — Равнинци. Много въздух имате тука. От това мозъците ви се поболяват.

— Много въздух ли? — полюбопитства Каладин.

— Да.

— И как можеш да имаш прекалено много въздух? Та той е навсякъде.

— Това нещо е трудно за обяснение.

Алетският на Скалата беше добър, но понякога той забравяше някои прости думи. Друг път не забравяше и изреченията му бяха правилни. Колкото по-бързо говореше, толкова повече думи пропускаше.

— Имате твърде много въздух. Елате в Рогоядските върхове. Ще видите.

— Предполагам — отговори Каладин и стрелна Тефт с поглед. Той само сви рамене. — Но за едно не си прав. Каза, че служим на човек, когото не познаваме. Е, аз познавам господаря Садеас. Познавам го добре.

Скалата вдигна вежда.

— Нагъл — продължи Каладин, — отмъстителен, алчен, напълно развален.

Скалата се усмихна.

— Да, мисля, че си прав. Той не е сред най-добрите светлооки.

— Сред тях няма „най-добри“, Скала. Всички са еднакви.

— Значи, светлооките са ти причинили много неща.

Каладин вдигна рамене. Въпросът разкри незаздравели рани.

— Все едно. Господарят ти е имал късмет.

— Имал е късмета да го посече Броненосец?

— Имал е късмета да не го победи — уточни Каладин — и да открие, че е бил измамен. Нямаше да го оставят да си тръгне с Бронята на Садеас.

— Глупости — намеси се Тефт. — Традицията…

— Традицията е слепият свидетел, с чиято помощ ни осъждат — каза Каладин, — тя е красивата опаковка на техните лъжи. Тя ни кара да им служим.

Тефт вирна брадичка.

— Живял съм много по-дълго от теб, синко. Знам много неща. Ако обикновен човек убие вражески Броненосец, ще стане светлоок. Така е.

Каладин остави спора да замре. Ако илюзиите помагаха на Тефт да разбира по-добре мястото си в бъркотията на войната, кой беше той да го разубеждава?

— И ти си бил слуга? — обърна се той към Скалата. — В свитата на Сиятелния господар? Какъв слуга? — Помъчи се да си спомни правилната дума и се върна към времената, когато общуваше с Уистиоу или Рошоне. — Лакей? Иконом?

Скалата се разсмя.

— Бях готвач. Моят нуатома не би слязъл в равнините без своя готвач! Храната ви тук има толкова много подправки, че нищо друго не се усеща. Можете да ядете и камъни, поръсени с пипер!

— Точно ти да говориш за храна — рече свъсено Тефт. — Един рогоядец?

Каладин се намръщи.

— Впрочем защо ви наричат така?

— Защото те ядат рогата и черупките на нещата, които залавят — намеси се Тефт. — Външните части.

Скалата се усмихна и очите му се изпълниха с копнеж.

— Наистина ли ядете черупките? — попита Каладин.

— Имаме много здрави зъби — гордо рече Скалата. — Но ето. Вие сега знаете моята история. Сиятелният господар Садеас не беше сигурен какво да прави с всички нас. Някои направи войници, други взе в домакинството си. Стъкмих му едно ястие и той ме прати при мостовите. — Скалата се поколеба. — Може и да бях, хмм, подобрил супата.

— Подобрил? — обади се Каладин учудено.

Скалата сякаш се попритесни.

— Разбирате ли, бях доста ядосан за смъртта на моя нуатома. И си казах — тия равнинци, езиците им са изподрани и опърлени от храната. Нямат вкус и…

— И какво?

— Лайно от чул. Явно имаше по-силен вкус, отколкото допусках.

— Я чакай — намеси се Тефт. — Ти си сложил фъшкия в супата на върховния принц Садеас?

— Е, да. Всъщност, пуснах и в хляба. И в гарнитурата за пържолите. И направих лютеничка за намаслените му гарами. Така открих, че чулската фъшкия има множество приложения.

Тефт се разсмя. Смехът му отекна. Катурна се на една страна и продължи да се превива от смях, та чак Каладин се разтревожи да не падне в пропастта.

— Рогоядецо! — най-сетне успя да продума Тефт. — Дължа ти питие.

Скалата се подсмихна. Каладин се поразвесели и поклати глава. Изведнъж му се стори смислено.

— Какво? — попита Скалата, който явно беше забелязал изражението му.

— Точно това ни трябва — каза Каладин. — Това! Точно това ми липсваше.

Скалата позамълча.

— Фъшкия ли? Фъшкия ли ти трябва?

Тефт отново избухна в неудържим смях.

— Не — отговори Каладин. — Трябва ми… е, ще ти покажа. Но първо да изцедим сока от билката.

Едва бяха привършили първия сноп, а пръстите го боляха от изстискването.

— Ами ти, Каладин? — попита Скалата. — Разказах ти моята история. А ти ще ми разкажеш ли твоята? Как се сдоби с тези клейма на челото?

— Аха — обади се Тефт, докато бършеше очи. — Чия храна подправи ти?

— Не каза ли, че е забранено да се пита за миналото на мостовия — отговори Каладин.

— Синко, ти накара Скалата да сподели. Значи е съвсем честно.

— Тоест, ако аз разкажа моята история, и ти ще разкажеш твоята?

Тефт веднага се начумери.

— Гледай сега, няма да…

— Убих човек — каза Каладин.

Това накара Тефт да млъкне. Скалата вдигна глава. Каладин забеляза, че Сил гледа с интерес. Това беше необичайно за нея; друг път вниманието й бързо се отклонява.

— Убил си човек? — попита Скалата. — И след това те направиха роб? Не е ли наказанието за убийство смърт?

— Не беше убийство — тихо отговори Каладин и се замисли за парцаливия старец в робската кола, който му задаваше същите въпроси. — Всъщност получих благодарностите на някой много важен.

Той замълча.

— И? — накрая попита Тефт.

— И… — продума Каладин, загледан в едно от растенията. На запад луната Номон залязваше, а на изток се издигаше малкият зелен диск на последната луна Мишим. — И се оказва, че светлооките не отвръщат особено добре, когато отказваш даровете им.

Другите чакаха още, но Каладин се умълча и продължи да работи. Изненада се колко е болезнено връщането към тези събития в армията на Амарам.

Тефт и Скалата като че ли доловиха настроението му или пък прецениха, че казаното е достатъчно — и двамата се върнаха към работата си и не го закачаха повече.