Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (35)

21
Защо хората лъжат

„Човек трябва само да види последиците от неговото кратко посещение при Сел, за да получи доказателство за правотата на моите думи.“

Каладин не искаше да отвори очи. Отвореше ли ги, щеше да се събуди. А събудеше ли се, болката — която изгаряше страната му, пронизваше краката му, тъпо пулсираше в ръцете и раменете му — вече нямаше да е само кошмар. Щеше да е истинска. И негова.

Потисна едно изохкване, когато се обърна. Болката беше навсякъде. Във всеки мускул, по цялата кожа. Главата му кънтеше. Като че ли самите кости боляха. Искаше да лежи неподвижен и да трепери, докато Газ не се принудеше да дойде и да го извлече навън за глезените. Така щеше да му е лесно. Мигар не заслужаваше поне веднъж да му е лесно?

Но не можеше. Да спре да се движи, да се предаде — все едно да умре. А той не можеше да допусне това да се случи. Вече беше взел решение. Щеше да помогне на мостовите.

Проклет да си, Хав, помисли той. Можеш да ме изриташ от постелята дори и сега. Каладин отметна одеялото и се насили да стане. Вратата на казармата беше открехната, за да влиза чист въздух.

Когато стана, Каладин се почувства по-зле, ала животът на мостови нямаше да го чака да се възстановява. Или поддържаш крачката, или рухваш. Каладин се облегна на неестествено гладката каменна стена на изработената с Превръщател казарма. После пое дълбоко дъх и прекоси помещението. Странно — доста от хората бяха будни и седяха в постелите си. Те мълчаливо го наблюдаваха.

Чакали са, осъзна Каладин. Искали са да видят дали ще стана.

Откри тримата ранени пред казармата, където ги беше оставил. Със затаен дъх прегледа Лейтен. За негово изумление, човекът беше още жив. Все още дишаше плитко, пулсът му беше слаб, а раните — опасни, ала беше жив.

При това положение нямаше да оцелее дълго без антисептик. Още нито една от раните му не изглеждаше възпалена, не се виждаха духчетата на загниването, но в мръсотията наоколо това беше само въпрос на време. Имаше нужда от някой от балсамите на аптекаря. Ала как?

Провери и другите двама ранени. Хобер открито се усмихваше. Беше кръглолик и жилав, с къса черна коса и раздалечени зъби.

— Благодаря — рече той. — Благодаря ти, че ме спаси.

Каладин изръмжа в отговор и прегледа крака му.

— Ще се оправиш, обаче още няколко седмици няма да можеш да ходиш. Ще ти нося храна от столовата.

— Благодаря ти — прошепна Хобер, взе ръката на Каладин и я стисна. Наистина изглеждаше, че се разкъсва.

Усмивката му разкъса мрака, накара болките и паренето да избледнеят. Бащата на Каладин му беше описвал тези усмивки. Не заради тях Лирин беше станал лекар, ала заради тях остана такъв.

— Почивай си — каза Каладин — и пази раната чиста. Не искаме да привличаме духчетата на загниването, нали? Кажи ми, ако ги забележиш. Те са дребни и червени, като някакви насекоми.

Хобер кимна енергично и Каладин отиде при Дабид. Младежът изглеждаше досущ като предния ден, гледаше пред себе си с помътнели очи.

— Така си седеше и когато заспах, сър — рече Хобер. — Изглежда не е помръднал цяла нощ. Направо изтръпвам, като го гледам.

Каладин щракна с пръсти пред очите на Дабид. Той подскочи от шума и се съсредоточи върху пръстите, проследи ги с поглед, докато Каладин местеше ръката си.

— Май е ранен в главата — обади се Хобер.

— Не. Това е шок от битката. Ще отмине. — Надявам се.

— Щом така казваш, сър — отвърна Хобер и се почеса отстрани по главата.

Каладин стана и отвори вратата изцяло. Помещението се освети. Денят беше ясен, слънцето едва се беше показало над хоризонта. Откъм военния лагер вече се носеха шумове — някой ковач работеше от рано, чуваха се ударите на чука върху метала. В оборите чулите мучаха. Въздухът беше чист, мразовит, още имаше следи от нощта. Миришеше свежо. Пролетно време.

Успя да станеш, рече си Каладин. Значи можеш и да продължиш. Наложи си да излезе и да направи няколко упражнения за разтягане. Тялото му се оплакваше от всяко движение. После провери раната си. Не беше много зле, но можеше да се влоши от някое възпаление.

Бурята да го отнесе този аптекар!, кълнеше Каладин, докато вадеше с черпака вода от бурето на мостовите, за да промие раната си.

Веднага съжали за лошите помисли към стареца. Какво трябваше да направи той? Да му даде лекарството безплатно ли? Трябваше да кълне върховния принц Садеас. Садеас носеше отговорност за раняването и Садеас беше забранил от залата на военните лекари да се дават лекарства на мостовите, робите и слугите от по-долните нанове.

Докато привърши с упражненията, няколко от мостовите вече бяха станали да пийнат нещо. Събраха се около бурето и загледаха Каладин.

Можеше да направи само едно. Стисна зъби, прекоси дърводелския двор и намери дъската, която разнасяше предния ден. Дърводелците още не я бяха монтирали в моста, затова Каладин я взе и се върна пред казармите. После отново започна да се упражнява.

Не можеше да се движи толкова бързо. Всъщност през повечето време само ходеше. Ала с работата болките му се пооблекчиха. Главоболието изчезна. Краката и раменете още боляха и дълбокото изтощение остана. Но не падна и не се посрами.

Докато се упражняваше, минаваше и пред казармите на другите мостове. Хората пред тях едва се отличаваха от тези от Мост Четири. Същите тъмни, пропити с пот, кожени елеци, облечени на голо или върху някакви размъкнати ризи. Тук-там се забелязваха чужденци, най-често тайлени или ведени. Но бяха еднакво изпосталели, небръснати и мрачни. Няколко групички наблюдаваха Каладин с откровена враждебност. Дали не се тревожеха, че упражненията му ще насърчат техните водачи да ги карат да работят?

Каладин се надяваше някой от Мост Четири да се присъедини към тренировката. Най-сетне, в битката му се подчиниха, дори стигнаха дотам да му помогнат за ранените. Напразна надежда. Някои го наблюдаваха, други не му обръщаха внимание. Никой не дойде да се упражнява.

Накрая Сил долетя и кацна на дъската — возеше се там като кралица в паланкин.

— Приказват за тебе — рече тя, когато пак минаха край казармата на Мост Четири.

— Не е чудно — отвърна Каладин, пуфтейки.

— Някои мислят, че си полудял. Че си като онзи, който само седи и зяпа в пода. Казват, че от сражението си загубил разсъдък.

— Може и да са прави. Не ми беше минавало през ума.

— Какво е лудост? — попита тя и седна с единия крак присвит пред гърдите, прозирната пола — надиплена около прасците й и чезнеща в мъглица.

— Когато хората не мислят както трябва — отвърна Каладин, доволен, че разговорът го разсейва.

— Хората като че ли никога не мислят както трябва.

— Лудостта е нещо по-лошо от обичайното състояние — рече Каладин с усмивка. — Всъщност просто зависи от хората около теб. Доколко се отличаваш от тях? Предполагам, че е луд онзи, който се откроява.

— Значи вие всички просто… гласувате? — попита Сил и се смръщи.

— Е, не така действено. Но идеята е такава, да.

Този път тя мисли дълго.

— Каладин — продума най-сетне. — Защо хората лъжат? Разбирам какво са лъжите, но не знам защо хората лъжат.

— По много причини — отвърна Каладин и отри потта от челото си със свободната ръка, а после закрепи дъската по-стабилно.

— Това лудост ли е?

— Не знам дали бих могъл да се изразя така. Всеки лъже.

— Значи може би всички сте малко луди.

Той се усмихна.

— Да, може би.

— Но ако всеки лъже — каза Сил и опря глава на коляното си, — то тогава човекът, който не го прави, ще е лудият, нали така? Нали това каза преди малко?

— Да, май е така. Но не мисля, че има човек, който никога не е лъгал.

— Далинар.

— Кой?

— Чичото на краля — обясни Сил. — Всички казват, че той никога не лъже. Даже и твоите мостови понякога говорят за него.

Така беше. Тоягата. Каладин беше чувал за него още като момче.

— Той е светлоок. Значи лъже.

— Но…

— Всички са еднакви, Сил. Колкото по-благородни изглеждат, толкова по-развалени са отвътре. Всичко е преструвка.

Каладин замълча и се изненада от това колко силно е огорчението му. Проклет да си, Амарам. Ти ми причини това. Твърде често се беше изгарял и нямаше вяра на пламъка.

— Според мен хората не са били винаги такива — рече Сил разсеяно и се загледа в далечината. — Аз…

Каладин я чакаше да продължи, но тя замълча. Пак минаха покрай Мост Четири; много от хората си почиваха, опрели гърбове на стената, и чакаха следобедната сянка да се спусне над тях. Рядко оставаха вътре. Може би престоят на затворено по цял ден беше нещо прекалено мрачно дори и за мостови.

— Сил? — подтикна я Каладин накрая. — Щеше да кажеш нещо?

— Като че ли съм чувала хората да говорят за времената, когато е нямало лъжи.

— Това са истории за Епохите на Вестителите, когато хората са били обвързани от честта. Но винаги ще срещаш хора, които говорят за някакви по-добри времена. Само гледай. Някой мъж отива в нов отряд във войската и първата му работа е да заприказва колко хубаво е било в стария отряд. Помним добрите и лошите времена и забравяме, че повечето не са нито добри, нито лоши. Просто са.

Каладин започна да подтичва. Слънцето зад него стана по-топло, но той искаше да се движи. Продължи да говори.

— Историите го доказват. Какво стана с Вестителите? Те ни изоставиха. Какво стана със Сияйните Рицари? Паднаха и се опозориха. Какво стана с Кралствата от епохите? Рухнаха, когато църквата опита да завземе властта. Не можеш да се довериш на никого от хората с власт, Сил.

— И какво правиш тогава? Нямаш водачи?

— Не. Предоставяш властта на светлооките и оставяш тя да ги разврати. После се стараеш да стоиш колкото е възможно по-далеч от тях. — Усети, че думите му звучат кухо. Да не би той да странеше от светлооките? Сякаш все беше сред тях, уловен в лепкавата тиня на техните заговори, кроежи и алчност.

Сил не отговори. Каладин реши да спре с упражненията. Не можеше да си позволи отново да се претоварва. Върна дъската на място. Дърводелците се попочесаха, но не възразиха. Той се върна при мостовите и забеляза, че неколцина — включително Скалата и Тефт — бъбрят и го наблюдават.

— Знаеш ли — рече той на Сил, — разговорите с тебе не допринасят за името ми на човек, който е с ума си.

— Ще направя всичко по силите си да не съм толкова интересна — отговори тя и кацна на рамото му. Сложи ръце на хълбоците си и после седна, видимо доволна от забележката.

Преди Каладин да успее да се върне в казармата, съзря Газ, който се стрелна през двора към него.

— Ей, ти! — викна Газ и го посочи с пръста. — Чакай малко.

Каладин спря и го зачака със скръстени ръце.

— Имам новини за тебе — рече Газ и го изгледа накриво със здравото си око. — Сиятелният господар Ламарил е научил какво си направил с ранените.

— Как?

— Гръм да те удари, момче! Да не си мислеше, че хората няма да говорят? Какво щеше да направиш? Да скриеш трима души сред всички нас?

Каладин пое дълбоко дъх, но отстъпи. Газ имаше право.

— Добре. Какво значение има? Нали не забавихме армията?

— Аха. Обаче Ламарил не е много доволен от идеята да дава заплата и храна на мостови, които не могат да работят. Отнесе въпроса до върховния принц Садеас с намерението да нареди да те вържат.

Каладин потръпна. Да те вържат значеше да висиш навън по време на буря, та да може Отецът на Бурята да отсъди. По същество това беше смъртна присъда.

— И какво?

— И Сиятелният господар Садеас отказа, не му позволи това.

Какво? Мигар беше преценил Садеас неправилно? Не. Това беше част от преструвката.

— Сиятелният господар Садеас — продължи мрачно Газ — каза на Ламарил да ти позволи да си задържиш хората. Обаче им се забранява да получават заплата и храна, докато не са в състояние да работят. Каза, че така ще проличи защо той се е видял принуден да изоставя ранените мостови.

— Кремлинг — промърмори Каладин.

Газ пребледня.

— Шшт. Говориш за самия върховен принц, момче! — Взе да се озърта да не би някой да ги е чул.

— Опитва се да ползва моите хора за назидание. Иска другите отряди да видят как ранените страдат и гладуват. Иска да излезе, че той проявява милост, като изоставя ранените на бойното поле.

— Е, може и да е прав.

— Това е безсърдечно. Той връща ранените войници. Оставя мостовите, понеже е по-евтино да намери нови роби, отколкото да се погрижи за ранените.

Газ си замълча.

— Благодаря ти, че ми донесе тази новина.

— Новина ли? — тросна се Газ. — Бях изпратен да ти предам заповед, лордче. Не опитвай да измъкваш от столовата допълнителна храна за твоите ранени; това ще ти бъде отказано.

С тези думи Газ забързано се отдалечи, мърморейки си под носа.

Каладин се върна в казармата. Отче на Бурята! Откъде да намери достатъчно храна за тримата мъже? Би могъл да дели с тях своята дажба, ала макар да не оставаха недохранени, мостовите не получаваха и нищо допълнително. Щеше да е прекалено да храни дори и един. Ако делеше дажбите си на четири, ранените щяха да останат прекалено слаби и нямаше да се възстановят, а самият Каладин нямаше да може да тича с моста. При това му трябваше и антисептик! По време на война повече хора ставаха жертва на духчетата на загниването и на заразите, отколкото на противника.

Каладин отиде при мъжете, които лентяйстваха край казармата. Повечето се бяха отдали на обичайните за мостовите занимания — да лежат на земята и унило да зяпат небето, да седят и унило да зяпат в земята, да стоят и унило да зяпат в далечината. Отрядът му беше свободен от носене на моста през целия ден, а работата им в лагера беше чак подир третата следобедна камбана.

— Газ казва, че на нашите ранени се отказва храна и заплата, докато не се възстановят — рече Каладин на хората.

Някои — Сигзил, Пеет, Коолф — кимнаха, все едно точно това са очаквали.

— Върховният принц Садеас иска да послужим за назидание — продължи Каладин. — Иска да докаже, че мостовите не заслужават лечение, и за целта ще остави Хобер, Лейтен и Дабид да умрат бавно и мъчително.

Пое дълбоко дъх и добави:

— Искам да съберем средствата си и да купим лекарство, и да вземем храна за ранените. Можем да спасим живота на тримата, ако няколко от вас делят дажбите си с тях. Ще ни трябват около две дузини прозрачни марки за подходящо лекарство и материали. Кой има нещо за даване?

Мъжете го изгледаха, а Моаш започна да се смее. И други се присъединиха към него. Махнаха пренебрежително и се пръснаха, оставяйки Каладин с протегната ръка.

— Следващия път може да сте вие! — провикна се той. — Какво ще правите, ако на вас ви потрябва лечение?

— Ще умра — отвърна Моаш, без да си прави труда да се обърне. — На бойното поле, бързо, а не тук за цяла седмица.

Каладин отпусна ръка. Въздъхна, обърна се и почти се сблъска със Скалата. Якият рогоядец стърчеше над него като кула. Беше скръстил ръце и приличаше на жълтеникава статуя. Каладин обнадежден вдигна поглед.

— Нямам сфери — изръмжа Скалата. — Вече всичко похарчих.

Каладин въздъхна пак.

— И да ти бяха останали, няма значение. Двамата не можем да си позволим лекарството. Не и сами.

— Ще дам храна — избъбра Скалата.

Каладин го погледна с изненада.

— Но само за оня със стрелата в крака — добави Скалата, все още със скръстени ръце.

— Хобер ли?

— Както и да се казва. Изглежда може да се поправи. Другият ще умре. Сигурно. А не мога да жаля човек, който само си седи и нищо не прави. Но за оня можеш да вземеш от храната ми. Част от нея.

Каладин се усмихна, вдигна ръка и стисна мишницата на грамадния мъж.

— Благодаря ти.

Скалата вдигна рамене.

— Ти зае мястото ми. Ако не беше, щях да умра.

Каладин се усмихна криво при логиката на тази мисъл.

— Аз съм жив, Скала. И ти щеше да си жив.

Скалата поклати глава.

— Щях да умра. В тебе има нещо особено. Всички го виждат, ако че не искат да говорят за това. Проверих моста на твоето място. Стрели имаше навсякъде около тебе — до главата ти, до ръцете ти. Но нито една не те удари.

— Късмет.

— Не е това — Скалата погледна към рамото на Каладин. — На всичко отгоре, тебе винаги те следва една мафаа’ лики. — Снажният рогоядец почтително се поклони на Сил, после много странно докосна раменете и челото си с ръка.

Каладин остана изумен.

— Нима можеш да я видиш? — Той хвърли око на Сил. Като вятърно духче, тя можеше да се показва само на когото иска. Общо взето, това беше само Каладин.

Сил изглеждаше удивена. Не, тя не се беше показвала нарочно на Скалата.

— Аз съм алаии’ ику — поясни той.

— Ще рече?

Скалата се намуси.

— Празноглави равнинци. В главите ви има само въздух. Нищо не знаете като хората. Все едно. Ти си особен. Като броим и тримата ранени, Мост Четири вчера загуби осем човека.

— Знам — отговори Каладин. — Наруших първото си обещание. Казах, че няма да загубя нито един човек.

Скалата изсумтя.

— Ние сме мостови. Умираме. Така стоят нещата. Можеше да обещаеш и луните да се настигнат в небето! — Той се обърна и посочи казармата на друг отряд. — Почти всички мостове, които вчера бяха обстрелвани, загубиха много хора. Пет моста паднаха. Всеки от тях загуби по над двадесет човека, та се наложи за връщането на мостовете да помагат войници. Мост Две загуби единадесет души, а дори не беше под прицел.

Взря се в Каладин и продължи.

— Мост Четири загуби осем. Осем човека в най-лошия пробег тоя сезон. И от тези осем ти може би ще спасиш двама. Мост Четири е с най-малко загуби от всичките мостове, които паршендите искаха да повалят. Мост Четири никога не е с най-малко загуби. Това всеки го знае.

— Късмет…

Скалата размаха дебелия си показалец и го прекъсна.

— Празноглав равнинец.

Наистина беше просто късмет. Добре, Каладин щеше да го приеме като малка благословия. Нямаше смисъл да спори, когато най-сетне някой реши да почне да го слуша.

Но един не беше достатъчен. Дори двамата със Скалата да минеха на по половин дажба, един от ранените щеше да гладува. Трябваха му пари. Отчаяно му трябваха. Ала той беше роб. Повечето начини за припечелване на пари бяха забранени за робите. Само ако имаше нещо за продан. Но той не притежаваше нищо. Той…

Хрумна му една мисъл.

— Ела — рече той и се отдалечи от казармата. Скалата, любопитен, го последва. Каладин обиколи целия двор, докато най-сетне откри Газ, потънал в разговор с някакъв мостови водач пред казармата на мост Три. Както често ставаше напоследък, щом зърна Каладин да идва, Газ пребледня и се накани да офейка.

— Газ, почакай! — рече Каладин с протегната ръка. — Имам едно предложение за теб.

Сержантът застина. Събеседникът му, водачът на Мост Три, стрелна злобно Каладин с очи. Изведнъж отношението на останалите водачи му се изясни. Те с тревога видяха как Мост Четири излиза от сражението в толкова добра форма. Предполагаше се, че Мост Четири е злополучен. Всеки имаше нужда от някого, когото да гледа от високо — и отрядите на другите мостове можеха да се успокояват с това да не са в Мост Четири. Каладин беше разтурил този порядък.

Чернобрадият водач се оттегли и остави Каладин и Скалата насаме с Газ.

— Какво предлагаш сега? Още потъмнели сфери?

— Не — отвърна Каладин. Мислеше бързо. Към проблема трябваше да се подходи особено внимателно. — Останах без пари. Но не можем да продължаваме така — ти да ме избягваш, останалите отряди да ме мразят.

— Не виждам какво мога да направя.

— Ще ти кажа какво — отговори Каладин, като че ли току-що му беше дошла идея. — Днес има ли някой задача да събира камъни?

— Аха — рече Газ и посочи през рамо. — Мост Три. Бусик тъкмо се мъчеше да ме убеди, че отрядът му е прекалено отслабен да се занимава с това. Гръм да ме удари, вярвам му. Загуби две трети от хората си вчера, а мен началството ще ме сдъвче и изплюе, ако те не съберат достатъчно камъни да покрият нормата.

Каладин кимна съчувствено. Събирането на камъни беше сред най-нежеланите задачи. Състоеше се от излизане извън лагера и пълнене на каруци с големи камъни. Превръщателите прехранваха армията като преобразуваха камъните в зърно и по причини, известни единствено на тях, беше по-лесно да разполагат с отделни едри екземпляри. Затова хората събираха камъни. Робска, изпотяваща, уморителна и тъпа работа. Отлична за мостовите.

— А защо не пратиш друг отряд? — попита Каладин.

— Ба. Знаеш какви главоболия влече това. Ако някой си науми, че имам любимци, не ще има край на оплакванията.

— Никой няма да се оплаче, ако прехвърлиш задачата на Мост Четири.

Газ го изгледа, присвил око.

— Не мислех, че ще го приемеш добре, ако отношението е различно.

— Ще приема — отвърна намръщено Каладин. — Само този път. Виж сега, Газ, не искам да прекарам остатъка от времето си тук в спорове с тебе.

Газ се поколеба.

— Хората ти ще побеснеят. Не искам да си мислят, че аз съм причината за тази работа.

— Ще им кажа, че идеята е моя.

— Добре тогава. Третата камбана, при западния пост. Мост Три може да мие съдовете.

Газ бързо се отдалечи. Искаше да се измъкне, преди Каладин да си промени мнението.

Скалата се изправи до Каладин и изпроводи Газ с поглед.

— Дребосъкът е прав, да знаеш. Хората ще те намразят за това. Очакваха с нетърпение един спокоен ден.

— Ще им мине.

— Но защо замени нашата задача с по-тежка? Наистина си луд, нали?

— Може би. Но лудостта ми ще ни изведе от военния лагер.

— Какво от това?

— Всичко — отвърна Каладин, загледан в казармата. — Живот и смърт. Обаче ще ни трябва още помощ.

— Още един отряд?

— Не, имам предвид, че ние — ти и аз — ще имаме нужда от помощ. Поне още един човек.

Озърна се наоколо и забеляза, че някой седи в сянката на тяхната казарма. Тефт. Посивелият мъж не беше сред групичката, която преди малко се присмя на Каладин, а вчера бързо се притече на помощ и отиде заедно със Скалата да донесе Лейтен.

Каладин дълбоко пое дъх и закрачи към него. Скалата го последва. Сил излетя от рамото му и затанцува във внезапния порив на вятъра. При приближаването на Каладин и Скалата Тефт вдигна поглед. Възрастният мъж си беше донесъл закуска и сега се хранеше сам. Изпод паницата му се подаваше парченце безквасен хляб.

Брадата му беше зацапана със сос, ала преди да се отрие с ръкав, все пак изгледа разтревожено Каладин.

— Харесвам си храната, синко. Мисля, че ми дават едва колкото за един. Да не говорим за двама.

Каладин приклекна пред него. Скалата се облегна на стената, скръсти ръце и загледа мълчаливо.

— Нуждая се от теб, Тефт — рече Каладин.

— Казах ти…

— Не от храната ти. От теб. От твоята вярност. От твоята преданост.

Възрастният мъж продължи да се храни. Нямаше робско клеймо. Скалата също нямаше. Каладин не знаеше историята на нито един от двамата. Знаеше само, че те му помогнаха, а другите — не. Не бяха напълно смазани.

— Тефт… — подхвана Каладин.

— И преди съм се клел във вярност. Много пъти. Прекалено много. Винаги излиза едно и също.

— Предават доверието ти? — попита меко Каладин.

Тефт изсумтя.

— Не, Бурята да го отнесе дано. Аз предавам. На мен не можеш да разчиташ, синко. Тук ми е мястото, заслужавам да съм мостови.

— Вчера разчитах на теб и останах впечатлен.

— Стана случайно.

— Аз ще преценя дали е така — отвърна Каладин. — Тефт, всички ние сме разбити по един или друг начин. В противен случай нямаше да сме мостови. Аз се провалих. Родният ми брат загина заради мене.

— Защо тогава те е грижа още?

— Или продължаваш, или се предаваш и умираш.

— А ако е по-добре да умреш?

Пак този въпрос. Поради същата причина мостовите не се интересуваха дали той помага на ранените или не.

— Не е по-добре да умреш — отвърна Каладин и погледна Тефт в очите. — О, сега ти е лесно да твърдиш това. Но щом застанеш на ръба и погледнеш в черната безкрайна пропаст, преставаш да мислиш така. Така стана с Хобер. Така стана с мен. — Той позамълча, забелязал нещо в погледа на Тефт. — Според мен и ти си го виждал.

— Аха. Аха. Виждал съм го — отвърна тихо по-старият мъж.

— И така, с нас ли си? — попита Скалата и също приклекна.

Нас?, учуди се Каладин и се поусмихна.

Тефт местеше поглед от единия на другия.

— И си запазвам храната?

— Да — каза Каладин.

Тефт вдигна рамене.

— Добре тогава. Май съм съгласен. Не може да е по-трудно от това да си седя тука и да гледам смъртта в очите.

Каладин протегна ръка. Тефт колебливо я пое.

Скалата също протегна ръка.

— Скалата.

Тефт го погледна, пусна ръката на Каладин и взе неговата.

— Аз съм Тефт.

Отче на Бурята!, помисли Каладин. Забравих, че повечето от тях не се затормозяват да научат имената на другарите си.

— Що за име е това? — попита Тефт и пусна ръката на Скалата.

— Глупаво — отвърна спокойно Скалата. — Но поне има смисъл. Твоето име значи ли нещо?

— Май не — рече Тефт и почеса брадата си.

— Скала не е истинското ми име — призна рогоядецът. — Само такова, каквото равнинците могат да произнесат.

— А какво е истинското ти име? — попита Тефт.

— Няма да можеш да го кажеш.

Тефт вдигна вежда.

— Нумухукумакиаки’ аиалунамор — каза Скалата.

Тефт млъкна и се усмихна.

— Добре, като че ли в този случай Скала върши работа.

Скалата се разсмя и седна.

— Нашият водач има план. Нещо славно и дръзко. Нещо като това да си похабим следобеда като мъкнем камънаци в жегата.

Каладин с усмивка се приведе към тях.

— Необходимо ни е да наберем едно растение. Има го тук-там около лагера…