Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (33)

19
Падащи звезди

„Той притежава най-страховитото и ужасното от всички Остриета. Поразсъди малко за това, ти, старо влечуго, и ми кажи дали все още твърдо настояваш да не се намесваме. Защото, мога да те уверя, Райсе не ще има същите задръжки.“

Далинар примигна. Претъпканата, мътно осветена казарма беше изчезнала. Сега той стоеше в тъмнината. Въздухът беше наситен с мириса на сушено зърно, а щом протегна лявата си ръка, докосна дъсчена стена. Намираше се в някакъв хамбар.

Нощта беше прохладна, тиха и свежа; нямаше признаци за буря. Опипа се предпазливо. Мечът му го нямаше, нямаше я и униформата. Вместо с нея, беше облечен в домашно тъкана туника с колан и носеше сандали. Такова облекло изобразяваха на древните статуи.

Бурни ветрове, къде ме пратихте сега? Всяко видение беше различно. Това щеше да е дванадесетото. Само дванадесет ли?, помисли той. Струваше му се, че са много повече, ала всъщност бяха започнали едва преди няколко месеца.

Нещо помръдна в тъмнината. Далинар се дръпна изненадано, когато нещо живо се притисна в него. За малко да го удари. Застина, когато чу хлипане. Внимателно свали ръка и попипа гърба на фигурата. Тъничък и малък — дете. Тя трепереше.

— Татко? — продума момиченцето на пресекулки. — Татко, какво става?

Както обикновено, Далинар беше станал човек от времето и мястото на видението. Детето го прегърна, явно беше ужасено. В хамбара беше твърде тъмно, та да се видят духчетата на страха, които — както предполагаше — се надигаха от земята.

Далинар положи ръка на гърба й.

— Шшт. Всичко ще се оправи. — Стори му се, че трябва да каже това.

— Майка…

— И тя ще е добре.

Момиченцето го прегърна по-силно в черното помещение. Той не помръдна. Нещо не беше наред. Хамбарът проскърцваше от вятъра. Не беше здраво построен; дъската зад ръката на Далинар беше хлабава и той се изкушаваше да я отпори и да погледне навън. Ала тишината навсякъде, уплашеното дете… Носеше се особен дъх на гнило.

По далечната стена нещо издраска съвсем тихо. Като нокът върху маса.

Момиченцето изхлипа и драскането спря. Далинар затаи дъх. Сърцето му биеше лудо. Несъзнателно протегна ръка да призове Вълшебния си меч, ала нищо не стана. Във виденията Мечът никога не идваше.

Стената с трясък се стовари в помещението.

В тъмнината се разлетяха парчета разцепено дърво. Грамадна сянка връхлетя в хамбара. В бледата светлина на луната и звездите отвън се видя, че черното създание е по-едро от брадвохрът. Далинар не можеше да различи подробности, но се виждаше, че във формата на създанието има нещо противоестествено и погрешно.

Момиченцето извика, Далинар изруга, грабна го и се търкулна на една страна, щом черното нещо скочи към тях. Едва не хвана детето, но Далинар успя да го дръпне от пътя на съществото. Детето остана без дъх от страх и спря да вика.

Далинар се завъртя и побутна момиченцето зад гърба си. Докато опитваше да се отдалечи, се удари в камара чували, пълни със зърно. Стана тихо. В небето отвън грееше малката виолетова луна Салас, ала не можеше да освети вътрешността на хамбара, а създанието се беше скрило в сенките. Не се виждаше кой знае какво от него.

Изглеждаше като част от сенките. Далинар се напрегна, протегна юмруци напред. Съществото изхъхри тихо. Звукът беше зловещ и слабо напомняше на ритмичен шепот.

Диша?, замисли се Далинар. Не. Души, за да ни открие.

Съществото се стрелна напред. Далинар замахна с ръка, грабна чувал със зърно и го дръпна пред себе си. Звярът удари чувала, зъбите му се забиха в него и Далинар задърпа, скъса грубата тъкан и запрати във въздуха дъхав облак от сухо лависово зърно. После пристъпи настрани и изрита нещото с все сила.

С крака си усети, че то е доста меко, като мях за вода. Ритникът го повали и то изсъска. Далинар подхвърли нагоре чувала с останалото в него зърно. Разпръсна още сушен лавис и прах.

Звярът се изправи на крака и се завъртя. Гладката му кожа отразяваше лунната светлина. Като че ли беше загубил ориентация. Каквото и да представляваше, това същество следваше миризмите и прахът наоколо го обърка. Далинар грабна момиченцето, метна го на рамо, шмугна се покрай замаяното същество и се хвърли през дупката в стената.

Озова се под виолетовата светлина. Намираше се в малък лаит — широк процеп в скалата с достатъчно добро оттичане, та да няма опасност от наводнения. Скалата беше висока и бранеше мястото от бурите — източната й част напомняше на грамадна вълна, под която се беше подслонило селце.

Ето защо хамбарът беше толкова паянтов. Тук-там трепкаха светлинки, които показваха, че в селището има няколко дузини къщи. Далинар се намираше в покрайнините му. Вдясно от него имаше кочина, вляво и по-далеч бяха къщите, а право напред, загнездена в хълма, се забелязваше средна по големина ферма. Градежът й беше старовремски — стените бяха от тухли от крем.

Лесно реши какво да прави. Създанието се придвижваше бързо, като хищник. Далинар нямаше да смогне да го надбяга, затова се втурна към фермерската къща. Зад него долетя шум — звярът разби стената на хамбара и излезе. Далинар стигна до къщата, но предната врата беше залостена. Далинар изруга високо и заблъска по вратата.

Съществото се носеше подире им, крайниците му драскаха по камъка. Далинар удари вратата с рамо в мига, когато тя се отвори.

Той залитна вътре, олюля се и пусна детето на пода. В къщата имаше една жена на средна възраст; на виолетовата лунна светлина той видя гъстата й къдрава коса и широко отворените й от ужас очи. Тя затръшна вратата и я залости.

— Слава на Вестителите! — възкликна жената и прегърна момиченцето. — Благословен да си, Хеб, ти я намери!

Далинар предпазливо доближи до прозореца — без стъкло — и надзърна навън. Капакът явно беше счупен и прозорецът не можеше да се залости.

Не видя съществото. Огледа се през рамо. Подът на къщата беше от камък, нямаше втори етаж. В огнището до едната стена не гореше огън; висеше груб железен казан. Всичко беше толкова първобитно. Коя година беше сега?

Това е само видение, каза си Далинар. Сън наяве.

Защо тогава го усещаше толкова истински?

Пак надникна през прозореца. Навън беше тихо. В дясната страна на двора растяха два реда скални пъпки — може би някакви репи или друг зеленчук. Лунната светлина се отразяваше от гладката земя. Къде се дяна съществото? Дали…

Нещо черно с лъскава кожа скочи отдолу и се стовари в прозореца. Разби рамката и падна върху Далинар, който се строполи с ругатни. Нещо остро одра лицето му, сряза бузата му, плисна кръв.

Момиченцето пак завика.

— Светлина! — ревна Далинар. — Донеси светлина!

Удари с юмрук прекалено меката глава на звяра, а с другата ръка отблъсна ноктестата лапа. Лицето му пламна от болка. Нещо го одра отстрани, разкъса туниката и сряза кожата му.

Далинар със замах отхвърли съществото. То се удари в стената. Далинар се претърколи и, запъхтян, стана на крака. Докато звярът се ориентираше в тъмната стая, Далинар се отдалечи от него. Старите инстинкти се пробудиха, болката се изпари, заля го Вълнението от битката. Имаше нужда от оръжие! Столче или крак от маса. Стаята беше толкова…

Жената отхлупи запалена глинена лампа и светлината й потрепна. Примитивната лампа светеше с масло, а не със Светлина на Бурята, ала и така разкри уплашеното лице на жената и притиснатото до полите й момиченце. В стаята имаше ниска маса и две столчета, но погледът на Далинар беше привлечен от малкото огнище.

Там като някой от Мечовете на честта от старите приказки проблесна прост железен ръжен. Облегнат беше до огнището, краят му белееше от пепелта. Далинар светкавично го грабна и го развъртя в ръка, за да усети баланса му. Беше обучен в класическата Вятърна позиция, но сега зае Димната позиция, която беше по-добра за такова грубо оръжие. Единият крак напред, другият назад, мечът — ръженът в този случай — изнесен с острието към сърцето на противника.

Само дългогодишният опит му помогна да остане в правилната позиция, когато съзря врага си. Гладката, черна като нощта кожа на съществото отразяваше светлината като катран. Не се забелязваха очи. Черни зъби стърчаха като ножове, главата се крепеше на крива шия без кости. Шестте крака бяха тънки и закривени, изглеждаха прекалено слаби за тежестта на безформеното мастилено тяло.

Това не е видение, рече си Далинар. Това е кошмар.

Съществото вдигна глава, тракна със зъби и изсъска. Душеше из въздуха.

— О, сладка премъдрост на Батар — продума жената и притисна детето си по-силно. С треперещи ръце вдигна лампата пред себе си като оръжие.

Отвън се чу дращене. Още шест мършави крака се прехвърлиха през счупения прозорец. Звярът влезе в стаята при другия, който клечеше и нетърпеливо душеше по посока на Далинар. Изглеждаше смутен, сякаш беше способен да разбере, че напада въоръжен — или поне решителен — противник.

Далинар сам се наруга заради глупостта си и се пресегна да попие кръвта. Той знаеше, че всъщност се намира в казармата с Ренарин. Всичко това се случваше в ума му; не беше нужно да се бие със съществата.

Но инстинктите и честта му го накараха да пристъпи встрани и да застане между жената и зверовете. Видение, спомен или халюцинация, той не можеше да стои безучастно.

— Хеб — нервно рече жената. Кой беше той за нея? Съпругът й? Някой ратай? — Не ставай глупав! Ти не знаеш как да…

Съществата атакуваха. Далинар скочи напред — непрестанното движение беше в основата на Димната позиция. Озова се между двата звяра и почна да замахва с ръжена. Удари единия отляво и сряза гладката му кожа.

От раната блъвна дим.

Далинар се премести зад създанията и отново замахна — ниско, към краката на здравото същество, за да го извади от равновесие. Със същия замах стовари страната на ръжена в муцуната на ранения преди малко звяр, който се беше обърнал и се готвеше да го захапе.

Познатото Вълнение, усещането за битката, погълна Далинар. То не го разгневяваше, както се случваше с други хора, а го караше да вижда нещата по-ясно, по-чисто. Мускулите му се движеха с лекота; задиша по-дълбоко. Почувства се жив.

Отстъпи със скок, когато съществата го притиснаха. С ритник преобърна масата и я бутна към единия звяр. Заби ръжена в раззиналата паст на другия. Както се надяваше, вътрешността на устата се оказа чувствителна. Нещото изсъска от болка и отстъпи.

Далинар отиде до масата и откърши единия й крак. Грабна го и зае формата меч-и-нож от Димната позиция. С дървения крак отбиваше нападенията на единия звяр, а ръжена заби три пъти в муцуната на другия. Откъсна част от бузата му и от раната със съскане излезе дим.

Далеч навън се носеха викове. О, кръв на прадедите, рече си Далинар. Зверовете не са само два. Трябваше да ги довърши, при това бързо. Ако борбата се проточеше, те щяха да го изтощят по-бързо, отколкото той — тях. А и откъде да знае дали такива твари изобщо се изтощават?

Далинар скочи напред с рев. От челото му се лееше пот. Стаята сякаш леко притъмня. Не, съсредоточи се. Само той и зверовете. Единственото движение на въздуха идеше от въртенето на оръжията му, единственият звук — от стъпките му, единственото трепване — от ударите на сърцето му.

Вихрушката от удари стъписа зверовете. Далинар удари единия с крака на масата, отблъсна го и се хвърли срещу другия — сдоби се с одиране с нокти по ръката, докато забиваше ръжена в гърдите му. В началото кожата на звяра не поддаваше, но най-сетне се разкъса и ръженът влезе лесно.

Около ръката на Далинар се обви мощна струя дим. Той дръпна ръката си, съществото отстъпи, олюля се и краката му изтъняха, а тялото му се съсухри като пробит винен мях.

Знаеше, че при това нападение е уязвим. Можа само рязко да вдигне ръка, когато вторият звяр скочи върху него, издра челото и ръката му, ухапа го по рамото. Далинар извика и почна да налага съществото по главата с крака от масата. Опита се да го отхвърли, обаче то беше страшно силно.

Затова Далинар се плъзна на земята, ритна нагоре и прехвърли звяра през главата си. Зъбите отпуснаха рамото му сред пръски кръв. Звярът се просна на земята, черните му крака се преплетоха.

Далинар беше замаян. С труд се изправи и отново зае позиция. Винаги поддържай позицията. Почти едновременно с него се изправи и съществото. Далинар спря да обръща внимание на болката, спря да обръща внимание на кръвта, остави се Вълнението от битката да завладее цялото му внимание. Насочи ръжена хоризонтално. Кракът на масата се беше изплъзнал от окървавените му пръсти.

Звярът приклекна и нападна. Далинар усещаше как плавната същност на Димната позиция го води. Пристъпи встрани и удари с ръжена краката на създанието. То се препъна. Далинар вдигна ръжена с две ръце и го стовари направо върху гърба му.

Мощният удар раздра кожата, премина през тялото и спря в каменния под. Съществото се запрепъва, краката не го слушаха, от раните в гърба и стомаха със съскане заструи дим. Далинар отстъпи по-далеч, отри кръвта от челото си и остави забитото в звяра оръжие да падне на земята.

— В името на Тримата богове, Хеб — прошепна жената.

Той се обърна и видя как тя напълно потресена се взира в свиващите се трупове.

— Трябваше да ти помогна — каза тя, — да взема нещо и да ги удрям. Но ти беше толкова бърз. Стана… стана само за няколко мига. Къде… Как… — Вгледа се в него. — Никога не съм виждала подобно нещо, Хеб. Ти се би като… като самите Сияйни рицари. Къде научи това?

Далинар не отговори. Придърпа дрехата си и се смръщи, когато болката от раните се завърна. Само рамото представляваше непосредствена опасност, раната беше лоша, лявата му ръка започваше да изтръпва. Скъса ризата на две, с едната половина превърза изподраната си дясна предмишница, а другата половина нагъна и я притисна на рамото. Отиде и измъкна ръжена от сбръчканото тяло на съществото — сега то приличаше на торба от черна коприна. После се приближи до прозореца. Другите къщи също показваха признаци за нападение — горяха огньове, по вятъра долитаха слаби викове.

— Трябва да идем на безопасно място — каза Далинар. — Има ли изба наблизо?

— Какво да има?

— Пещера в скалите, изкуствена или естествена.

— Няма пещери — отговори жената и застана до него на прозореца. — Как могат хората да направят дупка в скалата?

С Вълшебен меч или с Превръщател, или просто да я изкопаят — макар че ще е трудно, понеже кремът ще запуши дупките и ще има много голяма опасност от наводнение при буря. Далинар отново погледна през прозореца. В лунната светлина видя как се придвижват тъмни фигури. Някои идваха към тях.

Той се олюля, беше замаян. Загуба на кръв. Стиснал зъби, Далинар се облегна на рамката на прозореца. Колко още щеше да продължи това видение?

— Трябва ни река. Нещо, което да отмие следите от миризмата ни. Има ли тук някъде река?

Жената кимна и пребледня, когато забеляза тъмните сенки в нощта.

— Вземи момиченцето, жено.

— „Момиченцето“ ли? Това е Сеели, нашата дъщеря. И откога започна да ме наричаш „жено“? Толкова ли е трудно да кажеш Тафа? Бурните ветрове да го вземат, Хеб, какво те прихваща?

Той поклати глава, отиде до вратата и рязко я отвори. Още държеше ръжена.

— Донеси лампата. Светлината няма да ни издаде. Не мисля, че те могат да виждат.

Жената се подчини и забърза да вземе Сеели — детето изглеждаше на шест-седем години. Последва Далинар навън. Пламъчето на глинената лампа потрепваше в нощта. Малко приличаше на чехълче.

— Реката? — попита Далинар.

— Знаеш къде…

— Ударих си главата, Тафа. Замаян съм. Трудно ми е да мисля.

Жената явно се притесни от това, но прие отговора. Посочи някъде извън селото.

— Да вървим — каза Далинар и тръгна в тъмнината. — Тези зверове често ли нападат?

— По време на Опустошенията, вероятно, но не и откакто се помня! В името на Бурята, Хеб, трябва да те заведем на…

— Не. Продължаваме.

Пътят водеше към задната страна на скалната „вълна“. Далинар все така поглеждаше към селото. Колко хора бяха убити там от тези зверове от Преизподнята? Къде бяха войниците на местния господар?

Може би това село беше прекалено откъснато, прекалено далеч от пряката закрила на някой градоначалник. Или пък в тази епоха и на това място нещата вървяха другояче. Ще се погрижа жената и детето да се доберат до реката, после ще се върна да организирам съпротива. Ако са останали хора.

Самата мисъл беше смехотворна. Налагаше се да се подпира на ръжена, за да остане прав. Как би могъл точно той да организира съпротива?

Подхлъзна се на един стръмен участък от пътя и Тафа притеснена остави лампата, за да го улови за ръката и да му помогне. Земята беше осеяна с камъни и скални пъпки, чиито ластари и листа бяха извадени в хладната влажна нощ. Те шумоляха на вятъра. Далинар се изправи, кимна на жената с благодарност и й махна да продължава.

Дочу се слабо дращене в нощта; Далинар напрегнато се обърна.

— Хеб? — боязливо се обади жената.

— Вдигни лампата.

Треперлива жълта светлина заля склона. Поне десетина черни петна с лъскава кожа пълзяха през скалните пъпки и камъните. Даже зъбите и ноктите им бяха черни.

Сеели изхлипа и се притисна по-силно до майка си.

— Бягайте — тихо рече Далинар и вдигна ръжена.

— Хеб, те са…

— Бягайте! — извика той.

— Те са и пред нас.

Далинар се обърна и успя да различи тъмните фигури отпред. Изруга и се озърна.

— Ето там — каза той и посочи една скала наблизо. Беше висока и плоска. Побутна Тафа напред, а тя дръпна Сеели. Простите им сини рокли се гънеха на вятъра.

Двете тичаха по-бързо от Далинар в сегашното му състояние и Тафа първа стигна до скалата. Тя вдигна поглед, като че щеше да се качи горе. Беше прекалено стръмно; Далинар искаше само нещо здраво зад гърба си. Изправи се на едно открито равно място пред скалата и вдигна оръжието си. Черните зверове внимателно пълзяха по камъните. Дали можеше някак да ги разсее, за да могат Тафа и Сеели да избягат? Чувстваше се толкова замаян.

Какво ли не бих дал за моята Броня…

Сеели изхлипа. Майка й се опита да я успокои, ала гласът й звучеше притеснено. Тя знаеше. Знаеше, че тези торби чернота, жива нощ ще ги разкъсат. Каква дума употреби тя? Опустошение. Споменаваше се в книгата. Опустошенията бяха ставали в полумитичните дни на сянката, преди началото на истинската история. Преди човешкият род да разгроми Пустоносните и да пренесе войната в небесата.

Пустоносните. Такива ли бяха тези същества? Митове. Митове, които оживяваха, за да го убият.

Няколко от съществата се втурнаха напред и Далинар усети как отново го изпълва Вълнението, как силите му укрепват, докато замахва към тях. Съществата отскочиха назад, станаха предпазливи, търсеха слабото му място. Други пристъпваха и душеха във въздуха. Искаха да се доберат до жената и детето.

Далинар скочи към тях и ги принуди да отстъпят. Не разбираше откъде намира сили за това. Едно от съществата се приближи към него и той замахна, заел най-познатата си Вятърна позиция — с нейните помитащи удари и изящество.

Удари звяра отстрани, но други два скочиха към него. Ноктите им деряха гърба му и той падна на скалата под тежестта им. Изруга, търкулна се, удари едно същество и го отхвърли. Друго захапа китката му и пронизващата болка го накара да изпусне ръжена. Той изрева, стовари юмрука си в челюстта на съществото и то несъзнателно отвори пастта си и пусна ръката му.

Чудовищата напредваха. Далинар някак успя да стане и да се добере до скалата. Жената хвърли лампата по едно същество, което се беше приближило твърде много. Маслото се пръсна по камъните и пламна. Огънят явно не вредеше на съществата.

При хвърлянето на лампата Тафа загуби равновесие и разкри Сеели. Едно от чудовищата повали жената, а другите се спуснаха към детето, ала Далинар скочи към него, обгърна го с ръце и обърна гръб на зверовете. Един скочи върху него. Ноктите издраха кожата му.

Сеели изплака от ужас. Тафа крещеше, смазана от чудовищата.

— Защо ми показваш това! — изкрещя Далинар в нощта. — Защо трябва да преживявам това видение? Проклет да си!

Ноктите деряха гърба му; той притискаше Сеели до себе си; раните го боляха. Вдигна поглед към небето.

И видя как отгоре пада ослепителна синя светлина.

Приличаше на метеор и се носеше с невероятна скорост. Далинар извика в мига, когато светлината падна недалеч на земята, натроши скалата и пръсна камъчета из въздуха. Земята се разтресе. Зверовете застинаха.

Той тромаво се извърна и загледа удивен как светлината се изправя и разгъва крайниците си. Съвсем не беше звезда. Беше човек — човек в бляскава синя Вълшебна броня, с Вълшебен меч. От тялото му излизаха лъчи Светлина на Бурята.

Създанията засъскаха свирепо и внезапно се нахвърлиха към тази фигура, изоставяйки Далинар, жената и детето. Броненосецът вдигна Меча си и умело отвърна на нападението.

Далинар лежеше вцепенен. Този Броненосец не приличаше на нищо видяно от него. Бронята му сияеше с равномерна синя светлина, по нея бяха гравирани глифи — някои познати, други не. От тях струеше синкав дим.

Мъжът се движеше плавно, Бронята му потракваше, той сечеше зверовете. Без усилие разполови един от тях и хвърли във въздуха изпускащите черен дим части.

Далинар се примъкна до Тафа. Тя беше жива, макар че страната й беше разкъсана и със свлечена кожа. Сеели плачеше и я прегръщаше. Трябва да… направя нещо…, рече си притъпеният ум на Далинар.

— Останете с мир — каза някой.

Далинар с олюляване се обърна и видя една жена с фина Броня, коленичила до него. Тя държеше нещо бляскаво. Топаз и хелиодор в изящна метална рамка. Всеки от камъните беше с размерите на човешка длан. Жената имаше светли жълтеникави очи, които сякаш светеха в нощта. Не носеше шлем. Косата й беше пристегната в кок. Тя вдигна ръка и докосна челото му.

Почувства как в него се разлива студ. Болката му изведнъж изчезна.

Жената се пресегна и докосна Тафа. Само за миг плътта на страната й се образува отново; разкъсаният мускул остана на мястото си, но на другите поразени места плътта просто порасна. Кожата се затвори отгоре без следа и жената Броненосец изтри с бяла кърпа кръвта и издраната плът.

Тафа я погледна със страхопочитание.

— Дойдохте — прошепна тя. — Слава на Всемогъщия.

Жената Броненосец се изправи; Бронята й сияеше с равномерна кехлибарена светлина. Усмихна се и се обърна настрани. В ръката й от мъглата се оформи Вълшебен меч и тя се втурна да помогне на синия Броненосец.

Жена Броненосец. Далинар се удиви. Никога не беше виждал нищо такова.

Колебливо се изправи. Чувстваше се силен и здрав, като че току-що се е пробудил от спокоен сън. Огледа ръката си и свали импровизираната превръзка. Наложи се да отстрани кръвта и късчета плът, но отдолу кожата беше напълно заздравяла. Няколко пъти пое дълбоко дъх. Вдигна рамене, взе ръжена и влезе в бой.

— Хеб? — провикна се Тафа подире му. — Да не си полудял?

Той не отговори. Не можеше просто така да си седи, докато двама непознати се бият, за да го опазят. Черните същества бяха десетки. Пред погледа на Далинар едно удари синия Броненосец, ноктите му одраха Бронята, забиха се в нея и я напукаха. Опасността за Броненосците беше истинска.

Жената Броненосец се обърна към Далинар. Сега беше с шлем. Кога го беше сложила? Изглеждаше изумена, когато Далинар се спусна към едно от черните създания и го удари с ръжена. Зае Димна позиция и предотврати ответния му удар. Жената Броненосец се обърна към другаря си, двамата заеха позиция и оформиха триъгълник заедно с Далинар, който остана най-близо до скалата.

С двамата Броненосци боят вървеше забележително добре, не като по-рано в къщата. Успя да убие само един звяр — бяха бързи и силни, а и той действаше отбранително, стараеше се да ги разсее и да облекчи натиска им върху Броненосците. Създанията не отстъпваха. Продължаваха да нападат, чак докато жената рицар сряза на две последното от тях.

Далинар спря задъхан, и свали ръжена. От небето близо до селото бяха паднали — и сега продължаваха да падат — още светлини. Сигурно там се приземяваха други от странните Броненосци.

— Е, добре — чу се силен глас, — трябва да кажа, че никога не съм имал удоволствието да се сражавам заедно с другар с толкова… необикновено оръжие.

Далинар се обърна и установи, че синият Броненосец го наблюдава. Къде отиде шлемът му? Рицарят беше опрял Меча си на рамо и проучваше Далинар — очите му бяха много светло сини, почти бели. Да не би наистина да светеха със Светлина на Бурята? Кожата му беше тъмнокафява като на макабаките, а черната му къдрава коса беше къса. Бронята му вече не светеше. Само един голям символ на гръдната броня изпускаше бледо синкаво сияние.

Далинар разпозна символа — стилизираното двойно око, осем сфери, свързани с две в центъра. Това беше символът на Загубените Сияйни от времето, когато са се наричали Сияйните Рицари.

Жената Броненосец гледаше към селото.

— Кой те е обучил така с меча? — попита синият рицар.

Далинар отвърна на погледа му. Не знаеше какво да каже.

Тафа се завтече към него, повела дъщеря си за ръка.

— Това е съпругът ми Хеб, добри рицарю. Доколкото зная, той през живота си не е виждал меч.

— Позициите, в които се би, не са ми познати. Но бяха отработени и точни. Такова равнище на умението се постига само с дългогодишни тренировки. Рядко съм срещал човек — рицар или войник — който да се бие добре като тебе.

Далинар продължи да мълчи.

— Нищо няма да ми кажеш, разбирам — рече рицарят. — Отлично. Ала поискаш ли да намериш приложение на тези твои тайнствени умения, ела в Уритиру.

— Уритиру ли? — продума Далинар. Някъде беше чувал това име.

— Да — отговори рицарят. — Не мога да ти обещая място в някой от рицарските ордени, защото не аз вземам тези решения. Но ако уменията ти с меча са като тези с домакинските инструменти, вярвам, че ще намериш място сред нас. — Обърна се на изток, към селото. — Разпространете новината. Подобни признаци не са без значение. Идва Опустошение.

— Аз ще тръгвам — каза той на жената рицар. — Пази тези тримата и ги отведи в селото. Не бива да ги оставяме сами в такава опасна нощ.

Тя кимна. Бронята на синия рицар започна да свети и той скочи във въздуха — като че падаше нагоре. Далинар изумен отстъпи и загледа как синята фигура се издига, а после се снишава към селото.

— Елате — рече жената рицар и гласът й прозвъня в шлема. Бързо се заспуска по хълма.

— Почакайте — обади се Далинар и припряно я последва. Тафа, прегърнала дъщеря си, вървеше подире му. Зад тях маслото от лампата догаряше.

Жената рицар забави крачка, за да могат Далинар и Тафа да вървят редом с нея.

— Трябва да знам — поде Далинар и се почувства глупаво. — Коя година е сега?

Жената се обърна към него. Шлемът й беше изчезнал. Далинар примигна; кога ли беше станало това? За разлика от синия рицар, жената беше със светла кожа — не бледа като на човек от Шиновар, а светложълтеникава като на алетите.

— Сега е Осмата епоха, триста тридесет и седма година.

Осмата епоха ли?, удиви се Далинар. Това пък какво означава? Сегашното видение се различаваше от предишните. Ако не друго, те бяха по-кратки. А и гласът, който му говореше във виденията. Къде беше сега?

— Къде съм? — продължи да пита Далинар. — В кое кралство?

Жената рицар се намръщи.

— Не си ли излекуван напълно?

— Добре съм. Просто… трябва да знам. В кое кралство се намирам?

— Натанатан.

— И вие се биете за краля на Натанатан?

Жената се засмя.

— Сияйните рицари не се бият за нито един крал и същевременно се бият за всички.

— Тогава къде живеете?

— Уритиру е центърът на нашите ордени, но живеем навсякъде из Алетела.

Далинар застина. Алетела. Това беше историческото название на мястото, което щеше да стане Алеткар.

— И преминавате границите между кралствата, за да се биете?

— Хеб — обади се Тафа. Изглеждаше много угрижена. — Нали тъкмо ти ми обеща, че Сияйните Рицари ще дойдат да ни защитят? Точно преди да излезеш да търсиш Сеели. Да не би умът ти още да е замъглен? Рицарке, можете ли пак да го излекувате?

— Трябва да пазя останалия Лек. Може да има и други ранени — отговори жената и погледна към селото. Като че ли сражението стихваше.

— Добре съм — каза Далинар. — Алетк… Алетела. Там ли живеете?

— Наш дълг и наша привилегия е да бдим за Опустошението. Едно кралство изучава военните изкуства, за да могат останалите да живеят в мир. Ние умираме, за да живеете вие. Това е нашата работа открай време.

Далинар замълча и се помъчи да разбере това.

— Нужни са всички, които са способни да се бият — продължи жената рицар. — И всички, които имат желание да се бият, трябва да бъдат призовани в Алетела. Сражението, дори това срещу Десетте Смърти, променя човек. Можем да те обучим така, че това да не те погуби. Ела при нас.

Далинар откри, че кима в знак на съгласие.

— Всяко пасище се нуждае от три неща — заговори жената с променен глас, като че цитираше по памет. — Стада, които да бъдат отглеждани, пастири, които да ги отглеждат, и пазачи по границите. Ние от Алетела сме тези пазачи — воини, които пазят и воюват. Поддържаме ужасните изкуства на убиването, после ги предаваме на други, когато дойде Опустошението.

— Опустошението — повтори Далинар. — Значи Пустоносните, нали? С тях ли се бихме тази нощ?

Жената рицар изсумтя презрително.

— Пустоносни ли? Тези създания? Не, това беше Среднощна същност, ала все още е загадка кой я е пуснал. — Тя отправи поглед настрани, по лицето й пролича, че се е пренесла другаде. — Аркайлаин казва, че Опустошението приближава. А той не греши често. Той…

В нощта внезапно се разнесе вик. Рицарката изруга и тръгна нататък.

— Чакайте тук. Викайте, ако Среднощната се върне. Ще ви чуя. — Тя се стрелна в мрака.

Далинар вдигна ръка. Разкъсваше се между желанието да я последва и това да остане и да наглежда Тафа и дъщеря й. Отче на Бурята!, възкликна той. Даде си сметка, че сега тримата са останали на тъмно — нямаше го сиянието от бронята на рицарката.

Върна се при Тафа. Тя стоеше на пътеката зад него и очите й бяха някак странно отнесени.

— Тафа?

— Липсват ми тези времена — отговори тя.

Далинар подскочи. Това не беше нейният глас. Беше мъжки, дълбок и мощен. Говорил му беше при всяко от виденията.

— Кой си ти? — попита Далинар.

— Някога те бяха едно — отвърна Тафа или по-точно гласът. — Ордените. Хората. Разбира се, не бяха без проблеми или вражди. Но бяха съсредоточени.

Хлад пролази по Далинар. Нещо в този глас винаги му звучеше смътно познато. Така беше даже и при първото видение.

— Моля те. Трябва да ми кажеш какво е това, защо ми показваш тези неща. Кой си ти? Слуга на Всемогъщия?

— Иска ми се да бях в състояние да ти помогна — каза Тафа. Гледаше Далинар, но не обръщаше внимание на въпросите му. — Трябва да ги обединиш.

— И преди каза така! Но аз имам нужда от помощ. Онези неща, които жената рицар каза за Алеткар. Верни ли са? Наистина ли можем отново да сме такива?

— Забранено е да се говори за това какви могат да са нещата — рече гласът. — А да се говори за това какви са били, зависи от гледната точка. Но ще опитам да помогна.

— Тогава ми дай нещо повече от тези мъгляви отговори!

Тафа го изгледа печално. Някак успя да види кафевите й очи на светлината на звездите. Зад тях се криеше нещо дълбоко и мрачно.

— Поне едно ми кажи — Далинар затърси по-определен въпрос. — Вярвам на върховния принц Садеас, ала синът ми Адолин смята, че това е глупаво. Трябва ли да продължавам да вярвам на Садеас?

— Да — отвърна съществото. — Важно е. Не се оставяй борбата да те погълне. Бъди силен. Действай с чест и честта ще ти помогне.

Най-сетне, помисли Далинар. Нещо определено.

Чу гласове. Тъмният пейзаж наоколо стана неясен.

— Не! — протегна се към жената. — Не ме връщай още. Какво трябва да направя за Елокар и за войната?

— Ще ти дам каквото мога — гласът ставаше неясен. — Съжалявам, че сега не ти давам повече.

— Що за отговор е това? — кресна Далинар. Затрепери, започна да се бори. Някакви ръце го държаха. Откъде ли се бяха появили? Той изруга, отблъсна ги, заусуква се в опит да се освободи.

После престана. Намираше се в казармата в Пустите равнини, по покрива барабанеше кротък дъжд. Най-свирепата част на бурята беше преминала. Група войници удържаха Далинар, а Ренарин го наблюдаваше загрижено.

— Умът ми вече е бистър — рече Далинар. — Всичко е наред. Можете да ме пуснете.

Ренарин кимна на хората и те неохотно пуснаха баща му. Младежът се опита да даде някакви несръчни извинения, да каже на войниците, че Далинар просто гори от желание за битка. Не прозвуча много убедително.

Далинар се оттегли в дъното на помещението, седна между два навити спални чувала и просто вдишваше, издишваше и мислеше. Вярваше на виденията, ала напоследък животът във военните лагери беше станал достатъчно труден и без мълвата сред хората, че той е полудял.

Действай с чест и честта ще ти помогне.

Видението му каза да вярва на Садеас. Ала той никога не би успял да обясни това на Адолин, който не само ненавиждаше Садеас, а и смяташе виденията за халюцинации, породени от собствения му ум. Можеше само да продължи, както досега.

И някак да намери начин да накара върховните принцове да работят заедно.