Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (32)

18
Върховен принц на войната

„Ати някога беше човек благ и щедър и виждаш какво излезе от него. Райсе, от друга страна, беше сред най-гнусните, лукави и опасни личности, които съм срещал.“

— Аха, прерязано е — рече набитият кожар и вдигна ремъка пред очите на Адолин. — Не си ли съгласен, Йис?

Другият кимна. Йис беше жълтоок ириалец с остра златна коса. Не руса, златна. Имаше даже металически блясък. Кожарят я поддържаше къса и носеше кепе. Явно не му се щеше да привлича внимание към косата си. Мнозина смятаха, че кичур от ириалска коса е талисман за късмет.

Другарят му, Аваран, беше тъмноок алет с престилка върху елека. Ако се придържаха към традиционния начин на работа, значи единият правеше по-големите и по-груби предмети — седла например — докато другият майстореше дреболиите. В задната част на работилницата чираците крояха и шиеха свински кожи.

— Срязано — каза Йис, щом взе парчетата от Аваран. — Съгласявам се.

— Е, да ме завлекат в Преизподнята дано — промърмори Адолин. — Ще рече, Елокар всъщност е прав?

— Адолин — долетя иззад него женски глас. — Каза, че отиваме на разходка.

— Това и правим — отвърна той с усмивка. Янала стоеше със скръстени ръце. Облечена беше в гладка жълта рокля с безупречна кройка, закопчана отстрани и обхващаща шията с твърда бродирана в червено яка.

— В моите представи разходката включва повече ходене.

— Хмм. Да. Съвсем скоро ще стигнем и до това. Ще бъде прекрасно. Бързо ходене, бавно ходене и а…

— Променада? — предложи кожарят Йис.

— Не беше ли това някаква напитка? — поинтересува се Адолин.

— Е, не, господарю. Съвсем сигурен съм, че това е друга дума за разходка.

— Добре тогава. Ще има много и от това. От променадата. Винаги съм обичал хубавата променада. — Потърка брадичка и си взе ремъка. — Доколко сигурен си за този ремък?

— Наистина няма място за съмнение, Сиятелни господарю — отговори Аваран. — Не е просто скъсване. Трябва да сте по-внимателни.

— Внимателни?

— Да. Проверявайте да няма хлабави катарами, които да драскат кожата или да се забиват в нея. Този ремък тука прилича на подпръг. Понякога хората оставят ремъците да висят, когато окачат седлото за през нощта, и те попадат под нещо. Бих допуснал, че нещо такова е причината за срязването.

— О, имаш предвид, че не е прерязано нарочно?

— Е, може и така да е. Обаче защо му е притрябвало на някой да реже ремъка?

Защо наистина, помисли си Адолин. Сбогува се с двамата кожари, пъхна ремъка в джоба си и подаде ръка на Янала. Тя я пое със свободната си ръка, видимо доволна, че най-сетне излиза от кожарската работилница. Вътре се разнасяше лека миризма, макар и по-поносима, отколкото в работилницата за щавене. Адолин беше забелязал как Янала няколко пъти посяга за кърпичката си, като че иска да я поднесе пред носа си.

Излязоха на дневна светлина. Тибон и Маркс — двама светлооки от Синята гвардия — чакаха отпред заедно с младата прислужница на Янала, Фалкси, която беше тъмноока от Ази. Тримата тръгнаха след Адолин и Янала по улицата във военния лагер, а Фалкси замърмори с азишкия си акцент, че нямало подходящ паланкин за господарката й.

Янала явно нямаше нищо против. Дишаше дълбоко и се притискаше в ръката на Адолин. Беше много красива, макар доста да обичаше да говори за себе си. Обикновено бъбривостта беше качество на жените, което се нравеше на Адолин, ала днес той трудно успяваше да обърне внимание на най-новите дворцови клюки.

Ремъкът беше прерязан, обаче и двамата кожари заключиха, че е станало случайно. Значи бяха виждали подобни срезове и преди. Хлабава катарама срязва кожата или става друга подобна злополука.

Само че този път кралят беше хвърлен от седлото по време на бой. Имаше ли нещо особено тук?

— … не си ли съгласен, Адолин? — попита Янала.

— Несъмнено — отвърна той, като я слушаше с половин ухо.

— И ще поговориш с него?

— А?

— С баща ти. Ще го помолиш ли да позволи на хората си за малко да се отърват от тази ужасно демодирана униформа?

— Е, той е доста убеден в идеята си. Пък и униформата не е чак толкова демодирана.

Янала го изгледа твърдо.

— Добре — призна той. — Малко е скучна.

Като всеки друг висш светлоок офицер в армията на Амарам, Адолин носеше прости сини дрехи с военна кройка. Дълга куртка без бродерии и строги панталони във време, когато на мода бяха елеците, коприните и шаловете. Двойката глифи на дома Колин доста натрапчиво красеше гърдите и гърба на куртката, а предницата се закопчаваше от двете страни със сребърни копчета. Просто, лесно за разпознаване, но ужасно скромно.

— Войниците на баща ти го обичат, Адолин — каза Янала. — Но изискванията му наистина стават досадни.

— Знам това. Повярвай ми. Но не мисля, че мога да променя мнението му. — Как да го обясни? Въпреки че войната продължаваше шест години, Далинар бе все така решен да се придържа към Кодекса. Даже ставаше все по-отдаден.

Сега поне Адолин беше разбрал нещо. Любимият брат на Далинар беше отправил една последна молба — следвай Кодекса. Вярно, молбата се отнасяше до определено събитие, ала всеки знаеше, че Далинар отвежда нещата до крайност.

На Адолин просто му се щеше Далинар да няма същите изисквания към всички останали. За отделния човек Кодексът пораждаше само дребни неудобства — винаги да носи униформа на публично място, никога да не се напива, да избягва дуелите. Когато обаче се отнасяше до всички, ставаше обременителен.

Щом понечи да продължи отговора, беше прекъснат от понеслия се над лагера тръбен призив. Адолин вдигна глава, завъртя се, погледна на изток към Пустите равнини. Отброи следващия сигнал. Какавидата е забелязана на плато едно-четиридесет-седем. Та това е в техния обсег на действие!

Затаи дъх и зачака третият сигнал да призове на битка войниците на Далинар. Това ставаше единствено по заповед на баща му.

Част от Адолин знаеше, че третият сигнал няма да прозвучи. Плато едно-четиридесет-седем беше достатъчно близо до лагера на Садеас и той със сигурност щеше да опита да се добере до какавидата.

Хайде, татко, помисли Адолин. Можем да го изпреварим!

Нямаше повече тръби.

Адолин крадешком погледна Янала. Тя беше избрала за свое Призвание музиката и почти не обръщаше внимание на войната, макар че баща й беше офицер в кавалерията на Далинар. От израза на лицето й Адолин разбра, че дори тя знае какво означава отсъствието на трети сигнал.

Далинар Колин отново беше избрал да не се бие.

— Да вървим — рече Адолин и тръгна в друга посока, и на практика повлече Янала за лакътя. — Трябва да проверя още нещо.

* * *

Далинар стоеше с ръце зад гърба, загледан към Пустите равнини. Намираше се на една от по-долните тераси на построения нависоко дворец на Елокар — кралят не живееше в някой от военните лагери, а в малък комплекс на склона на близкия хълм. Далинар тъкмо се бе отправил нататък, когато зазвучаха тръбите.

Застоя се достатъчно дълго, та да види как армията на Садеас се събира в неговия лагер. Далинар би могъл да прати някой войник да подготви хората му. Платото беше достатъчно близо.

— Господарю? — обади се някой. — Желаете ли да продължите?

Защитавай го по твоя начин, Садеас, помисли Далинар. Аз ще го защитавам по моя.

— Да, Тешав — отвърна той и продължи по стръмния лъкатушен път.

Тешав го последва. В черната й алетска коса, която тя носеше в сложна прическа, имаше руси кичури. Очите й бяха виолетови, а слабото й лице изглеждаше напрегнато. Това беше обичайно; тя сякаш винаги имаше нужда от нещо, за което да се тревожи.

Тешав и помощницата й, също писар, бяха съпруги на двама от офицерите на Далинар. Той имаше доверие в тях. Почти напълно. Трудно беше да се довериш някому изцяло. Престани, каза си. Започваш да звучиш параноично като краля.

Както и да е, завръщането на Ясна би го зарадвало много. Ако решеше все някога да се върне. Някои от висшите офицери в армията му намекваха, че би трябвало да се ожени повторно, ако не за друго, то поне да има жена, която да му служи като главен писар. Смятаха, че отхвърля предложението от любов към първата си съпруга. Не знаеха, че тя си е отишла, изчезнала е от ума му и е оставила в паметта му смътно и празно място. За едно обаче офицерите му бяха прави. Той не бързаше да се жени повторно, защото ненавиждаше самата мисъл да замени покойната си съпруга. Всичко нейно му беше отнето. Останала беше само празнотата и да я запълни, за да се сдобие с писар, му се струваше безсърдечно.

Далинар продължи да върви. Освен двете жени, с него бяха Ренарин и трима членове на Синята гвардия. Носеха тъмносини филцови шапки и наметала над сребристите гръдни брони и също така тъмносините панталони. Бяха светлооки с нисък ранг и имаха право да носят мечове за близък бой.

— Добре, Сиятелни господарю — подхвана Тешав. — Господарят Адолин ме помоли да докладвам за хода на разследването за седлото. Точно сега той разговаря с кожарите, но до момента има малко за казване. Никой не е видян да пипа седлото на коня на Негово величество. Шпионите ни докладват, че в другите лагери никой не се е хвалил, а в нашия лагер — доколкото установихме — няма хора, внезапно сдобили се с големи суми пари.

— Конярите?

— Казват, че са проверили седлото, но — попритиснати — признават, че не помнят специално да са проверявали подпръга. — Тешав поклати глава. — Броненосците са много тежки и за конете, и за седлата. Само ако имаше някакъв начин да опитомим повече ришадийци…

— Сиятелна, по-скоро можем да опитомим бурите. Е, да речем, че това са добри новини. За всички ни ще е по-добре, ако нищо не излезе от тази история с подпръга. Сега, има още нещо, което искам да проверите.

— За мен е удоволствие да Ви служа, господарю.

— Върховният принц Аладар започна да говори, че иска да прекара кратка ваканция у дома, в Алеткар. Държа да знам дали намеренията му са сериозни.

— Да, господарю — кимна Тешав. — Това ще създаде ли неприятности?

— Да си призная, не съм сигурен. — Далинар не вярваше на върховните принцове, но поне докато всички бяха тук, можеше да ги държи под око. Ако някой се върнеше в Алеткар, можеше да заговорничи необезпокояван. Разбира се, дори и кратките посещения можеха да помогнат за стабилизирането на страната.

Кое беше по-важно? Стабилността или възможността да наглежда останалите? В името на кръвта на праотците ми, рече си Далинар, не съм създаден за политика и заговори. А за да размахвам меча и да прегазвам враговете.

Както и да е, щеше да направи каквото е нужно.

— Сигурен съм, споменахте, че разполагате със сведения за сметките на Краля, нали, Тешав?

— Така е — отвърна тя, докато продължаваха кратката разходка. — Имахте основания да ми наредите да проверя в сметководните книжа, защото излиза, че трима от върховните принцове — Танадал, Хатам и Вама — доста изостават — с плащанията. Освен Вас, всъщност единствено върховният принц Садеас е платил дължимото според принципите на войната.

Далинар кимна.

— Колкото по-дълго трае тази война, толкова по-удобно става за принцовете. Започват да се питат. Защо да плащат високите военновременни цени за ползването на Превръщателите? Защо да не заселят тук земеделци и да започнат да произвеждат свои храни?

— Извинете ме, Сиятелни господарю — отговори Тешав, когато свърнаха по пътя. Помощницата й ги следваше с няколко закрепени на дъски тефтера в чантата. — Но дали ние наистина не искаме да насърчаваме това? Вторият източник на провизии може да е полезен резерв.

— Търговците вече го правят. И това е една от причините да не ги прогоня. Не бих имал нищо против допълнителен източник на провизии, обаче Превръщателите са единственият начин да държим върховните принцове. Дължаха вярност на Гавилар, но не изпитват много такава към сина му. — Далинар присви очи. — Това е жизнено важно, Тешав. Прочетохте ли историите, които Ви препоръчах?

— Да, господарю.

— Значи знаете. Най-нестабилният период в съществуването на кралството е по времето на наследника на основателя. При управлението наличност като Гавилар хората са верни от уважение към него. Следващите поколения започват да гледат на себе си като на част от едно кралство, единна сила, която се държи цяла заради традицията.

Но управлението на сина… това е опасното време. Няма го Гавилар да държи всички заедно, обаче Алеткар все още няма традиция като кралство. Ние трябва да удържим достатъчно дълго, та върховните принцове да започнат да се възприемат като част от по-голямо цяло.

— Да, господарю.

Тя не задаваше въпроси. Тешав му беше дълбоко предана, както и повечето от офицерите. Те не се питаха защо за него е толкова важно десетте княжества да се приемат като една държава. Може би смятаха, че това е заради Гавилар. И наистина, гавиларовата мечта за единен Алеткар имаше значение. Ала имаше още.

Иде Вечната Буря. Истинското Опустошение. Нощта на Скърбите.

Далинар се удържа да не потрепери. От неговите видения със сигурност ставаше ясно, че няма много време за подготовка.

— Съставете от името на краля съобщение — нареди Далинар — за намаляване на цените за ползване на Превръщателите за онези принцове, които са се издължили своевременно. Това ще посъбуди останалите. Дайте го на писарите на Елокар и ги накарайте да му го разяснят. Да се надяваме, че ще се съгласи с тази необходимост.

— Да, господарю. Ако позволите да отбележа, бях доста изненадана, когато ми предложихте да прочета тези исторически съчинения. По-рано подобни неща не са Ви интересували особено.

— Правя много неща, които нито ме интересуват, нито са ми според способностите — отговори намръщен Далинар. — Липсата на способности обаче не променя нуждите на кралството. Събрахте ли сведения за разбойничеството в района?

— Да, господарю — Тешав позамълча. — Размерите са много тревожни.

— Предайте на Вашия съпруг, че му поверявам командването на Четвърти батальон. Искам двамата да изработите по-добър модел за патрулиране в Ничиите хълмове. Докато алетската монархия присъства тук, не желая да се шири беззаконие.

— Да, господарю — произнесе неохотно Тешав. — Вие си давате сметка, че по този начин отделяте за патрулиране два пълни батальона?

— Да — отговори Далинар. Беше потърсил помощ от другите върховни принцове. Отговорите им бяха от учудване до насмешка. Никой не му предостави и един войник.

— И това е в добавка към батальона, който определихте за поддържане на мира в територията между военните лагери и външните пазари — продължи Тешав. — Общо е над една четвърт от войските Ви тук, Сиятелни господарю.

— Това не променя заповедите ми. Погрижете се да бъдат изпълнени. Но преди това трябва да обсъдя с вас още нещо по сметководните книги. Вървете в канцеларията и ни почакайте там.

Тешав кимна почтително.

— Разбира се, господарю.

Оттегли се заедно с помощницата си.

Ренарин пристъпи към Далинар.

— Тя не е доволна, татко.

— Иска нейният съпруг да участва в сражения — отговори Далинар. — Всички се надяват аз да спечеля нов Вълшебен меч и да им го дам. — Паршендите имаха мечове. Не бяха много, ала дори и един беше изненада за алетите. Никой не можеше да обясни откъде ги имат. През първата година от войната Далинар беше спечелил Меч и Броня. Беше ги дал на Елокар — награда за воина, който според него щеше да е най-полезен за Алеткар и за хода на военните действия.

Далинар се обърна и влезе в самия палат. Стражите на входа отдадоха чест на него и на Ренарин. Младежът гледаше право напред в празното пространство. Някои го смятаха за безчувствен, ала Далинар знаеше, че е просто умислен.

— Смятах да разговарям с теб, синко. За лова миналата седмица.

Ренарин засрамено сведе очи и ъгълчетата на устата му се изопнаха. Да, той имаше чувства. Просто не ги проявяваше така често като другите хора.

— Разбираш, че не трябваше да се втурваш така в битката — строго каза Далинар. — Чудовището можеше да те убие.

— Татко, ако аз бях в опасност, ти какво щеше да направиш?

— Не обвинявам смелостта, а разума ти. А ако беше получил някой от твоите пристъпи?

— Тогава може би чудовището щеше да ме помете от платото — отвърна горчиво Ренарин, — та повече да не се налага всички да си губят времето с такъв непотребен човек като мен.

— Не говори така! Дори и на шега.

— Шега ли беше? Татко, аз не мога да се бия.

— Това не е единственото ценно нещо, което мъжете могат да правят.

Ардентите бяха много прецизни по въпроса. Да, най-висшето Призвание за хората беше в отвъдния живот да влязат в битката за отвоюването на Селенията на Покоя, ала Всемогъщият приемаше майсторството на всеки мъж или жена, независимо какво вършеха.

Просто даваш най-доброто от себе си, като избираш професия и едно от качествата на Всемогъщия, на които да подражаваш. Наричат се Призвание и Слава. Работиш упорито и цял живот се стараеш да следваш един идеал. Всемогъщият приема това, особено ако си светлоок — колкото по-благороден произход имаш, толкова повече е и вътрешната ти Слава.

Призванието на Далинар беше да е водач, а за Слава беше избрал решителността. Избора беше направил още като младеж и сега разглеждаше и двете по доста по-различен начин.

— Прав си, разбира се, татко. Аз не съм първият син на герой, който се ражда без талант на воин. Другите все някак са се справили. Значи и аз ще се справя. Вероятно ще стана градоначалник на някой малък градец. Ако не се забутам в светилищата. — Момчето погледна напред.

Още мисля за него като за „момче“, каза си Далинар. А той вече кара двадесетата си година. Шутът имаше право. Далинар подценяваше Ренарин. Как ли щях да реагирам, ако ми беше забранено да се бия? Ако ме държаха назад с жените и търговците?

Далинар би се изпълнил с горчивина, особено към Адолин. Всъщност като момче той самият често завиждаше на Гавилар. Ренарин пък подкрепяше своя по-голям брат с цялото си сърце. Той почти обожаваше Адолин. При това беше и достатъчно храбър да нахлуе без да се замисля на бойното поле, където кошмарното чудовище газеше войниците и разхвърляше Броненосците на всички страни.

Далинар се прокашля.

— Може би е време отново да опитаме да тренираш с меча.

— Моето малокръвие…

— Няма да има никакво значение, ако те облечем в Броня и ти дадем в ръката Меч — прекъсна го Далинар. — С такова оръжие всеки е силен, пък и Бронята е лека като въздух.

— Татко — открито рече Ренарин, — аз никога няма да стана Броненосец. Ти самият каза, че Мечовете и Броните, които завоюваме от паршендите, ще отидат у най-умелите войници.

— Нито един от останалите върховни принцове не дава трофеите си на краля. И кой би ме упрекнал, ако аз поне веднъж направя подарък на сина си?

Ренарин се спря във фоайето, необичайно развълнуван, с широко отворени очи и нетърпеливо изражение на лицето.

— Наистина ли?

— Давам ти думата си, синко. Ако мога да спечеля пак Острие и Броня, те ще бъдат за теб. — Далинар се усмихна. — Бих направил това дори само заради удоволствието да видя физиономията на Садеас, когато станеш пълен Броненосец. Освен това, ако силата ти стане като на другите, очаквам, че природната ти сръчност ще те направи блестящ.

Ренарин се усмихна. Бронята нямаше да реши всичко, ала поне той щеше да получи своя шанс. Далинар щеше да се погрижи за това. Знам какво е да си втори син, помисли той, докато вървяха към кралските покои, знам какво е да си в сянката на по-големия си брат, когото обичаш, ала му завиждаш в същото време. Отче на Бурята, много добре знам.

И все още се чувствам по същия начин.

* * *

— А, добри ми господарю Адолин — възкликна ардентът и тръгна към младежа с разтворени ръце. Кадаш беше висок застаряващ мъж с обръсната глава и четвъртита брада, типични за неговото Призвание. Имаше и крив белег отгоре на главата, спомен от миналото му като офицер.

Не беше обичайно да се намери сред ардентите мъж като него — светлоок бивш войник. Всъщност беше необичайно човек да смени Призванието си. Но не беше забранено и Кадаш се беше издигнал доста в ардентията предвид късното му постъпване тук. Далинар казваше, че това е белег или за вяра, или за постоянство. Вероятно и за двете.

Храмът във военния лагер в началото беше само голям купол, направен с Превръщател. По-късно Далинар дари пари и каменоделци, за да се преобрази куполът в по-подходящ божи дом. Сега по вътрешните стени бяха изсечени изображения на Вестителите, а на широките прозорци на подветрената страна се поставиха стъкла, за да влиза светлина. От високия таван висяха гроздове диамантени сфери. Имаше места за преподаване, упражняване и изпитване на различните изкуства.

В храма сега имаше множество жени, които получаваха напътствия от ардентите. Мъжете бяха по-малобройни. По време на война беше лесно мъжките изкуства да се практикуват на бойното поле.

Скръстила ръце, Янала стоеше до Адолин и оглеждаше храма с явно неудоволствие.

— Първо смрадлива кожарска работилница, а сега храмът? Смятах, че ще идем на някое поне малко романтично място.

— Религията е романтична — отговори Адолин и се почеса по главата. — Вечна любов и прочие, нали?

Янала го изгледа.

— Ще изчакам отвън. — Тя се врътна и излезе заедно с прислужницата си. — И някой да ми докара проклетия паланкин.

Адолин с помръкнало лице гледаше как тя си тръгва.

— Подозирам, че ще се наложи да й купя нещо доста скъпо, за да компенсирам това.

— Не виждам какъв е проблемът — каза Кадаш. — Аз мисля, че религията е романтична.

— Ти си ардент — отсече Адолин. — Пък и с този белег си твърде грозноват за моя вкус. — Той, въздъхна. — Не толкова храмът я накара да си тръгне, колкото липсата на внимание от моя страна. Днес не бях добра компания.

— Имате наум неотложни дела, така ли, Сиятелни? — попита Кадаш. — За Вашето Призвание ли се отнася? Нямате голям напредък в последно време.

Адолин се смръщи. За свое Призвание беше избрал дуелите. Чрез работа с ардентите той трябваше да си поставя лични цели и да ги постига, за да се докаже пред Всемогъщия. За съжаление по време на война, Кодексът изискваше Адолин да ограничи дуелите, доколкото в безразборните дуели можеха да пострадат нужни на бойното поле офицери.

Ала бащата на Адолин все по-често избягваше битките. Така че — какъв смисъл имаше да не се дуелира?

— Свети отче, трябва да поговорим някъде, където не могат да ни подслушат.

Кадаш вдигна вежда и поведе Адолин около могилата в центъра. Воринските храмове винаги бяха кръгли и в средата имаха плавно издигаща се могила с височина десет стъпки според обичая. Сградата беше посветена на Всемогъщия и поддържана от Далинар и собствените му арденти. Всички светилища можеха да ползват постройката, макар че повечето имаха собствени помещения за събиране в един от военните лагери.

— За какво искате да разговаряме, Сиятелни? — попита ардентът, когато стигнаха в по-усамотена част в големия храм. Кадаш се държеше почтително, макар че беше обучавал Адолин като момче.

— Полудява ли баща ми? — попита Адолин. — Или наистина има видения, пратени от Всемогъщия, както според мен вярва?

— Доста откровен въпрос.

— Познаваш го от по-дълго време от повечето хора, Кадаш, а и знам, че си му верен. Също така знам, че си държиш ушите отворени и забелязваш неща, така че със сигурност си чул слуховете. — Адолин сви рамене. — Ако има време за откровеност, то е сега.

— Значи, приемам, че слуховете не са неоснователни.

— За съжаление, не са. Това се случва при всяка буря. Бълнува и нанася удари наоколо, а после твърди, че е видял разни неща.

— Какви неща?

— Не знам с точност — свъси се Адолин. — За Сияйните. И може би… за бъдещето.

Кадаш изглеждаше обезпокоен.

— Това е опасен терен, Сиятелни. Вашият въпрос заплашва да ме изкуши да наруша клетвите си. Аз съм собственост на баща Ви и съм му верен.

— Но той не ти е висшестоящ в религията.

— Не. Но е покровител на този народ в името на Всемогъщия. Трябва да ме наглежда и да има грижата да се съобразявам с положението си. — Кадаш сви устни. — Вървим по деликатна граница, Сиятелни. Знаете ли нещо за Йерокрацията, Войната на Загубата?

— Църквата опитала да наложи властта си — отговори Адолин и сви рамене. — Свещениците искали да завладеят света — за собственото му добро, твърдели те.

— Това е само част от нещата. За нея говорим най-често. Но проблемът се корени много по-дълбоко. По онова време църквата е държала знанието за себе си. Хората не управлявали собствените си пътища в религията; свещениците контролирали доктрината и на малцина членове на църквата било позволено да познават богословието. Те били научени да следват свещениците. Не Всемогъщия или Вестителите, а свещениците.

Кадаш отново тръгна и поведе Адолин към задната страна на параклиса в храма. Минаха край статуите на Вестителите — десетима мъже и десет жени. Всъщност Адолин знаеше доста малко от нещата, за които разказваше Кадаш. Нямаше нагласа за история, която не се отнася пряко до командването на войските.

— Проблемът, Сиятелни — продължи Кадаш, — бил в мистицизма. Свещениците твърдели, че обикновените хора не могат да разберат религията или Всемогъщия. Там, където трябвало да има откритост, имало дим и шепот. Свещениците започнали да твърдят, че имат видения, и да пророкуват, въпреки че това се заклеймява от самите Вестители. Повеляването на стихиите е тъмно и зло, а сърцевината му е старанието да се предсказва бъдещето.

Адолин застина.

— Чакай малко, казваш, че…

— Не избързвайте, Сиятелни, моля Ви — успокои го Кадаш и отново се обърна към него. — Когато свещениците от времето на Йерокрацията били свалени, Слънцетворящият решил, че има смисъл свещениците да бъдат разпитани и кореспонденцията им — прегледана. Разкрило се, че няма пророчества. Няма мистични обещания от Всемогъщия. Всичко било измислено от свещениците, за да приласкаят и да контролират хората.

Адолин помръкна.

— Къде отиваш, Кадаш?

— Толкова близо до истината, Сиятелни, колкото се осмелявам — отвърна ардентът. — Понеже не мога да съм толкова откровен като Вас.

— Значи мислиш, че виденията на баща ми са измислица.

— Никога не бих обвинил моя върховен принц в лъжа. Или даже в слабост. Но в същото време не мога да намеря извинение за никаква форма на мистицизъм или пророчество. Това ще значи да отрека воринизма. Дните на свещениците са отминали. Дните, когато е било възможно хората да бъдат лъгани и държани в неведение, са отминали. Днес всеки човек избира своя път, а ардентите му помагат чрез него да се приближи до Всемогъщия. Вместо мъглявите пророчества и силите, за които малцина претендирали, сега имаме цяло население, което разбира своята вяра и връзката си със своя Бог.

Кадаш пристъпи по-близо и заговори много тихо.

— Баща Ви не бива да търпи подигравки и омаловажаване. Ако виденията му са истински, това е нещо между него и Всемогъщия. Мога да кажа само това — знам какво е да те преследват смъртта и разрушението, причинени от войната. В очите на баща Ви аз виждам много от собствените си чувства, но по-силни. Личното ми мнение е, че нещата, които той вижда, по-вероятно са отражение на собственото му минало, а не някакво мистично преживяване.

— Значи той полудява — прошепна Адолин.

— Не казах това.

— Намекна, че Всемогъщият сигурно не би изпращал такива видения.

— Така е.

— И че виденията са плод на собствения му ум.

— Вероятно е така — отвърна ардентът и вдигна пръст. — Деликатна граница, както виждате. Особено ми е трудно да я спазвам, когато разговарям с родния син на моя върховен принц. — Кадаш се пресегна и хвана ръката на Адолин. — Ако някой може да му помогне, това сте Вие. Няма място за друг, дори и за мен.

Адолин бавно кимна.

— Благодаря.

— Може би сега трябва да отидете при младата дама.

— Да — отговори Адолин с въздишка. — Боя се, че дори и с правилния подарък, при нас с нея вече няма място за ухажване. Ренарин пак ще ми се подиграва.

Кадаш се усмихна.

— По-добре да не се предавате така лесно, Ваше Сиятелство. Сега вървете. Но се върнете по някое време да поговорим за Вашите цели във връзка с Призванието. Твърде отдавна не сте Подобрявали.

Адолин кимна и забързано излезе от параклиса.

* * *

След като прекараха няколко часа над сметководните книги заедно с Тешав, Далинар и Ренарин се озоваха в коридора пред покоите на краля. Вървяха мълчаливо, токовете на ботушите им чаткаха по мраморния под и звукът отекваше между каменните стени.

Коридорите на военновременния кралски дворец ставаха все по-разкошни с всяка изминала седмица. В началото този коридор беше просто каменен тунел, направен с Превръщател. Щом се настани, Елокар нареди някои подобрения. На подветрената страна бяха изрязани прозорци. На пода настлаха мраморни плочи. По стените изработиха релефи с мозаечни первази по ъглите. Далинар и Ренарин минаха край група каменоделци, които внимателно изсичаха сцена с Налан’ Елин, който излъчва слънчева светлина и държи високо над главата си меча на възмездието.

Стигнаха преддверието — просторно, открито помещение, охранявано от десет кралски гвардейци в синьо и златно. Далинар познаваше всяко лице; той лично беше организирал гвардията, подбирайки членовете й.

Върховният принц Рутар чакаше за среща с краля. Стоеше, скръстил яките си ръце. Носеше къса черна брада около устата. Късата му дреха от червена коприна не се закопчаваше; приличаше повече на елек с ръкави и съвсем далечно напомняше традиционната алетска униформа. Бялата му риза беше с плисета, а сините панталони бяха свободни и с широки подгъви.

Рутар погледна към Далинар и му кимна — незначителна проява на уважение. После се обърна и подхвана разговор с един от адютантите си. Прекъсна обаче, когато гвардейците отстъпиха встрани и пуснаха Далинар да влезе. Рутар изсумтя. Лесният достъп на Далинар до краля дразнеше останалите върховни принцове.

Кралят не беше в помещението, но широките врати към балкона бяха отворени. Гвардейците на Далинар останаха вътре, когато той излезе. Ренарин неохотно го последва. Навън светлината чезнеше с приближаването на залеза. Разполагането на военновременния дворец на такава височина беше разумно от тактическа гледна точка, но означаваше, че постройката е безмилостно брулена от бурите. Това беше отколешна военна главоблъсканица. Дали да се избере най-добрата позиция за преживяване на бурите или да се вземе височината?

Повечето биха избрали първата позиция; нямаше вероятност военните им лагери да бъдат нападнати и така разположението на височина нямаше важни предимства. Но кралете бяха склонни да отдават предпочитание на височината. В случая Далинар беше насърчил Елокар при избора му, просто за всеки случай.

Самият балкон представляваше дебела каменна плоча, отсечена на върха на малкото възвишение, с железни парапети. Кралските покои бяха в направен с Превръщател купол на върха на природното образувание с покрити рампи и стълбища, водещи към етажи по-ниско на хълма. Там се помещаваха хората от кралската свита — гвардейци, бурегадатели, арденти и далечни роднини. Далинар имаше собствен бункер в своя лагер. Отказваше да го нарече дворец.

Кралят се облегна на парапета. Двама гвардейци го наблюдаваха от далеч. Далинар махна на Ренарин да отиде при гвардейците, за да може да разговаря с Елокар насаме.

Въздухът беше прохладен — за известно време щеше да е пролет — и сладък от ароматите на вечерта: цъфтящи скални пъпки и влажни камъни. В ниското военните лагери започнаха да просветват — десет проблясващи кръга, пълни с наблюдателни огньове, готварски огньове, лампи и нетрепващата светлина на заредени скъпоценни камъни. Елокар гледаше над лагерите, по посока на Пустите равнини. Те бяха съвсем тъмни, само тук-там блещукаше някой наблюдателен пост.

— Дали ни гледат оттам? — попита Елокар, когато Далинар застана до него.

— Знаем, че нападателните им отряди се придвижват нощем, Ваше Величество — отвърна Далинар и опря ръка на парапета. — Не мога да не мисля, че ни наблюдават.

Униформата на краля се състоеше от традиционната дълга куртка с копчета отстрани, но беше широка и свободна, а от яката и маншетите се подаваше коприна. Панталоните му бяха сини и широки като на Рутар. Далинар намираше тази мода твърде неофициална. В последно време начело на войниците стоеше група облечени в коприна мързеливци, които прекарваха вечерите си в угощения.

Гавилар предвиждаше това, помисли Далинар. Затова така настояваше да следваме Кодекса.

— Умислен ми се виждаш, чичо — каза Елокар.

— Просто разсъждавах за миналото, Ваше Величество.

— Миналото не е важно. Аз гледам само напред.

Далинар не беше сигурен дали приема някое от двете твърдения.

— Понякога мисля, че мога да видя паршендите. Имам чувството, че ако гледам достатъчно дълго време, ще мога да ги открия, да ги накарам да се покажат и да ги предизвикам. Искам те просто да се сражават с мен, като мъже на честта.

— Ако бяха мъже на честта, нямаше да убият баща Ви по този начин — отвърна Далинар и сключи ръце зад гърба си.

— Предполагаш ли защо направиха това?

Далинар поклати глава.

— Този въпрос се върти в ума ми отново и отново, като камък, който се търкаля по склона. Да не би да ги обидихме на чест? Да не би да става дума за някаква разлика в културата?

— Разлика в културата значи, че те притежават някаква култура. Първобитни диваци. Кой може да каже защо конят рита или брадвохрътът хапе? Изобщо не бих се питал.

Далинар не отговори. Той самият изпитваше същото презрение и същия гняв в месеците след убийството на Гавилар. Разбираше желанието на Елокар да оцени тези странни и диви парши като съвсем малко по-горни от животните.

Но ги видя в онези първи дни. Общува с тях. Да, бяха първобитни, но не бяха диваци. Не бяха глупави. Ние тъй и не ги разбрахме, помисли той. Предполагам, че това е същината на проблема.

— Елокар — тихо продума Далинар. — Може би е време да си зададем някои трудни въпроси.

— Например?

— Например колко дълго ще продължаваме с тази война.

Елокар сепнато се обърна към Далинар.

— Ние ще продължим да воюваме до изпълнението на Договора за Отмъщение, до възмездяването на смъртта на моя баща!

— Благородни думи. Но се намираме далеч от Алеткар вече шест години. Поддържането на два отдалечени центъра на управление не е здравословно за кралството.

— Кралете често отиват на война за дълго време, чичо.

— Но рядко за толкова дълго. И рядко вземат всички Броненосци и върховни принцове от кралството със себе си. Ресурсите ни са напрегнати, а от дома пристигат вести, че нападенията на островитяните от Реши стават все по-дръзки. Ние още не сме единен народ, не бързаме да се доверим едни на други, а същността на тази война — без ясен път към победата и съсредоточена повече върху богатствата, отколкото върху завземането на територия — никак не ни помага.

Елокар изсумтя презрително. Вятърът духаше срещу тях.

— Казваш, че няма ясен път към победата? Ние побеждаваме! Нападенията на паршендите не са така чести. Не стигат толкова далеч на запад, както по-рано. Избихме в сраженията хиляди от тях.

— Не достатъчно — отговори Далинар. — Все още са многобройни. Обсадата е също толкова тежка за нас, колкото и за тях. Даже повече.

— Не предложи ли ти на първо място тази тактика?

— По онова време аз бях друг човек. Бях изпълнен с мъка и гняв.

— А сега не изпитваш мъка и гняв? Чичо, не мога да повярвам, че чувам това! Ти не ми предлагаш сериозно да изоставя войната, нали? Не ме караш да се промъкна у дома като сплашен брадвохрът?

— Казах, че въпросите са сериозни, Ваше Величество — отвърна Далинар, сдържайки гнева си. Изпитанието беше тежко. — Но те трябва да се обмислят.

Елокар нервно издиша.

— Онова, което Садеас и другите шушукат, е истина. Ти се променяш, чичо. Трябва да има някаква връзка с онези твои епизоди, нали?

— Те не са важни, Елокар. Чуй ме! Какво сме готови да дадем, за да получим възмездие?

— Всичко.

— А ако това означава всичко, за което баща ти работеше? Почитаме ли паметта му, като подкопаваме неговото виждане за Алеткар, само за да отмъстим?

Кралят се позамисли.

— Преследваш паршендите — продължи Далинар. — Това е похвално. Ала не можеш да позволиш страстта ти за справедлива отплата да те прави сляп за потребностите на твоето кралство. Договорът за Отмъщение кара върховните принцове да действат в една посока, обаче какво става, щом победим? Ще се разбием ли? Трябва да измислим начин да ги съберем, да ги обединим. Водим тази война като десет отделни държави, едновременно, но не и заедно.

Кралят не отговори веднага. Явно най-сетне думите започнаха да си проправят път в ума му. Беше добър човек и общото между него и баща му беше много повече, отколкото хората бяха склонни да признаят.

Отвърна се от Далинар и се облегна на парапета.

— Мислиш ме за слаб крал, нали, чичо?

— Моля? Не, разбира се!

— Винаги казваш какво би трябвало да правя и какво ми липсва. Кажи ми истината, чичо. Когато ме погледнеш, не искаш ли да видиш лицето на баща ми вместо моето?

— Разбира се, че искам.

Елокар помръкна.

Далинар положи ръка на рамото на племенника си.

— Щях да съм лош брат, ако не исках Гавилар да е още жив. Аз го предадох — това беше най-големият и най-ужасният провал в живота ми. — Елокар се обърна към него, Далинар задържа погледа му и вдигна пръст. — Но това, че обичах баща ти, не значи, че те смятам за неуспех. Нито пък, че не те обичам. Самото кралство Алеткар щеше да рухне след смъртта на Гавилар, ала ти организира и изпълни нашата контраатака. Ти си отличен крал.

Кралят бавно кимна.

— Пак даваш да ти четат от онази книга, нали?

— Така е.

— Знаеш ли, че говориш като него — продължи Елокар и отново се загледа на изток. — Както говореше към края. Когато започна да действа… безотговорно.

— Със сигурност не съм толкова зле.

— Може би. Но той беше почти същият. Говореше за край на войните, беше като омагьосан от Загубените Сияйни, настояваше всички да спазват Кодекса…

Далинар помнеше онези дни — и собствените си спорове с Гавилар. Каква чест можем да намерим на бойното поле, докато хората ни гладуват?, веднъж го попита крал Гавилар. Чест ли е нашите светлооки да заговорничат и интригантстват като змиорки във ведро, да се плъзгат един връз друг и да се мъчат да си отхапят опашките?

Далинар беше отговорил зле. Също като Елокар сега. Отче на Бурята! Наистина започвам да звуча като него, нали?

Това беше едновременно тревожно и някак насърчително. Във всеки случай, Далинар си даде сметка за едно. Адолин имаше право. Елокар — и върховните принцове с него — никога не биха откликнали на предложението да се оттеглят. Далинар беше подходил към разговора погрешно. Слава на Всемогъщия, че ми е пратил син, който е готов да говори, каквото мисли.

— Може би сте прав, Ваше величество. Да прекратим войната? Да напуснем бойното поле и да го оставим в ръцете на врага? Това ще е срам за нас.

Елокар кимна в знак на съгласие.

— Радвам се, че виждаш смисъла.

— Но нещо трябва да се промени. Нужен ни е по-добър начин да водим войната.

— Садеас вече има по-добър начин. Говорих ти за неговите мостове. Действат толкова добре и той е взел толкова много скъпоценни ядра.

— Скъпоценните ядра са безсмислени. Всичко това е безсмислено, ако не открием как да постигнем желаното от всички ни отмъщение. Не можеш да ми кажеш, че ти е приятно да наблюдаваш как принцовете се карат и на практика пренебрегват истинската цел на пребиваването ни тук.

Елокар не отговори. Изглеждаше недоволен.

Обедини ги. Далинар си припомни думите, отекнали в ума му. Имаше идея.

— Елокар, помниш ли какво ти казахме двамата със Садеас, когато дойдохме да воюваме тук? За специализацията на върховните принцове?

— Да — отвърна Елокар. В далечното минало всеки от десетте върховни принцове в Алеткар получавал определена задача в управлението на кралството. Един отговарял за търговците и неговите войски патрулирали по всички пътища в десетте княжества. Друг управлявал съдиите и магистратите.

Гавилар беше обзет от тази мисъл. Твърдеше, че това е умно решение, което кара върховните принцове да действат заедно. Някога тази система беше принудила всеки от принцовете да се подчинява на властта на останалите. Това не беше правено от векове, от разпадането на Алеткар на десет автономни княжества.

— Елокар, какво ще кажеш да ме назначиш за Върховен принц на войната?

Елокар не се изсмя; това беше добър знак.

— Мислех, че двамата със Садеас сте решили, че останалите ще се разбунтуват, ако направя нещо подобно.

— Може да не съм бил прав и за това.

Елокар изглежда обмисли предложението. Най-сетне поклати глава.

— Не. Те едва приемат моето върховенство. Ако постъпя така, ще ме убият.

— Аз ще те пазя.

— Ами. Ти дори сегашните заплахи за живота ми не приемаш сериозно.

Далинар въздъхна.

— Ваше Величество, приемам заплахите за живота Ви сериозно. Моите писари и адютанти проверяват случая с ремъка.

— И какво откриха?

— Е, засега нищо окончателно. Никой не е поел отговорност за опит за убийство, дори няма и слух за това. Никой не е забелязал нищо подозрително. Но Адолин разговаря с кожарите. Може би ще донесе нещо по-съществено.

— Наистина беше срязан, чичо.

— Ще видим.

— Не ми вярваш — рече Елокар и лицето му се зачерви. — Би трябвало да се постараеш да откриеш какъв е бил планът на убиеца, вместо да ме тормозиш с някакво арогантно искане да те направя върховен повелител на цялата армия!

Далинар стисна зъби.

— Правя го заради теб, Елокар.

Елокар срещна погледа му и в сините му очи отново, както преди седмица, проблесна подозрение.

В името на праотците!, помисли Далинар. Влошава се.

След миг лицето на Елокар омекна и той сякаш се поотпусна. Каквото и да беше прочел в очите на Далинар, то го беше успокоило.

— Знам, че правиш най-доброто, чичо. Но трябва да признаеш, че напоследък допускаш грешки. Реакциите ти по време на буря, обсебеността ти от последните думи на баща ми…

— Мъча се да го разбера.

— Към края той стана слаб. Всеки знае това. Няма да повтарям неговите грешки. Ти също трябва да ги избягваш, вместо да слушаш някаква си книга, която твърди, че светлооките трябвало да робуват на тъмнооките.

— Не твърди това. Погрешно е разбрано. Книгата е преди всичко сборник с разкази, които учат как водачът да служи на хората, които води.

— Глупости. И е написана от Загубените Сияйни!

— Не е написана от тях. Вдъхновена е от тях. Авторът е обикновен човек — Нохадон.

Елокар го изгледа. Видя ли, сякаш говореше лицето му, ти защитаваш книгата.

— Ставаш слаб, чичо. Аз няма да се възползвам от твоята слабост. Но други ще го направят.

— Аз не отслабвам — Далинар за пореден път се насили да остане спокоен. — Този разговор излезе от руслото си. Върховните принцове имат нужда от един водач, който да ги накара да действат заедно. Кълна ти се, че ако ме направиш Върховен принц на войната, ще те пазя.

— Както опази баща ми ли?

Далинар млъкна.

Елокар се извърна.

— Не трябваше да казвам това. Беше неуместно.

— Не. Не, това беше едно от най-верните неща, които си ми казвал, Елокар. Може би имаш право да не се доверяваш на моята защита.

Елокар го изгледа с любопитство.

— Защо реагираш така?

— Как?

— По-рано, ако някой ти кажеше нещо такова, ти щеше да призовеш Меча си и да поискаш дуел! А сега се съгласяваш.

— Аз…

— Баща ми започна да отказва дуелите към края на живота си. — Елокар потупа парапета. — Разбирам защо чувстваш, че е необходим Върховен принц на войната и може би имаш основание. Но на останалите сегашното положение им харесва твърде много.

— Защото им е удобно. Ако смятаме да победим, ще бъде необходимо да ги обезпокоим. — Далинар пристъпи напред. — Елокар, може би мина достатъчно много време. Преди шест години назначаването на Върховен принц на войната можеше да се окаже грешка. Но сега? Познаваме се по-добре, работим заедно срещу паршендите. Не е ли време да направим следващата стъпка?

— Вероятно. Мислиш ли, че са готови? Ще ти позволя да ми докажеш това. Ако можеш да ми покажеш, че са готови да работят заедно с теб, чичо, ще обмисля назначаването ти за Върховен принц на войната. Така добре ли е?

Беше разумен компромис.

— Много добре.

— Отлично — рече кралят и се изправи. — Да се разделим засега. Става късно, а имам да чуя какво иска Рутар от мен.

Далинар кимна за сбогуване и мина през кралските покои, следван от Ренарин.

Колкото повече разсъждаваше, толкова повече се убеждаваше, че така трябва да се постъпи. Отстъплението нямаше да се приеме от алетите, особено при сегашната им умствена нагласа. Но ако можеше да ги отърси от самодоволството, да ги принуди да прибегнат към по-нападателна стратегия…

Продължаваше да обмисля това, докато излизаха от двореца и се спускаха към конете си. Далинар възседна Храбрец и кимна в знак на благодарност на коняря, който се беше погрижил за ришадиеца. Жребецът се беше възстановил от падането по време на лова и кракът му беше оздравял.

Лагерът на Далинар не беше далеч и баща и син яздиха дотам в мълчание. Към кой принц да се обърна първо?, питаше се Далинар. Садеас?

Не. Не, хората вече бяха ги виждали да действат заедно прекалено често. Ако другите върховни принцове започнеха да надушват някакъв по-мощен съюз, щяха да се съюзят срещу него. По-добре първо да се обърне към по-слабите принцове и да провери дали може някак да ги накара да работят с него. Може би заедно да щурмуват някое плато?

В крайна сметка щеше да му се наложи да се обърне към Садеас. Мисълта за това не му се нравеше. Нещата винаги бяха много по-лесни, когато двамата действаха на безопасно разстояние един от друг. Той…

— Татко — обади се Ренарин. Звучеше уплашено.

Далинар се изправи и се огледа с ръка върху обикновения меч, докато се готвеше да призове Вълшебния меч. Ренарин посочи. На изток. По посока на бурята. Хоризонтът притъмняваше.

— Очакваше ли се буря днес? — попита тревожно Далинар.

— Етебар каза, че няма вероятност. Но той е допускал грешки преди.

Всеки можеше да сбърка за бурите. Можеха да се предсказват, но това в никакъв случай не беше точна наука. Далинар присви очи; сърцето му запрепуска. Да, вече долавяше признаците. Надигаше се прахоляк. Миризмите се променяха. Свечеряваше се, но по това време обикновено още имаше някаква светлина. Ала сега внезапно притъмня. Самият въздух сякаш беше трескав.

— Дали да не отидем в лагера на Аладар? — попита Ренарин и посочи нататък. Най-близо бяха до този лагер, а до границата на лагера на Далинар им оставаше може би само четвърт час езда.

Хората на Аладар щяха да го приемат. Никой не би отказал подслон на върховен принц по време на буря. Но Далинар потръпна от ужас при самата мисъл да прекара бурята затворен на непознато място, обграден от приближените на друг върховен принц. Щяха да видят един от неговите епизоди. Слуховете щяха да се пръснат като стрели над бойно поле.

— Продължаваме! — викна той и смуши Храбрец. Ренарин и гвардейците го последваха, шумът от копитата отекваше като гръм преди бурята. Далинар се приведе напрегнат. Сивото небе се изпълни с прах и листа, които стената на бурята тласкаше пред себе си. Въздухът надвисна влажен и изпълнен с напрегнато очакване. На хоризонта изникнаха гъсти облаци. Далинар и останалите профучаха край стражите по периметъра на аладаровия лагер. Войниците работеха трескаво. Притискаха куртките и плащовете си заради вятъра.

— Татко? — провикна се Ренарин зад него. — Ти вече…

— Имаме време! — отговори Далинар.

Най-сетне стигнаха до назъбената стена над военния лагер на дома Колин. Тук останалите навън войници бяха облечени в синьо и бяло. Те отдадоха чест. Повечето вече се бяха прибрали. Трябваше да забави Храбрец, за да мине през портала. Но до жилището му оставаше още съвсем малко. Обърна Храбрец и се приготви да продължи.

— Татко! — отново извика Ренарин и посочи на изток.

Стената на бурята тегнеше като завеса във въздуха и се носеше все по-бързо към лагера. Мощният проливен дъжд беше сребристосив, облаците в небето бяха черни като оникс, час по час отвътре ги озаряваха светкавици. Стражите, които поздравиха Далинар, вече бързаха към близкия бункер.

— Можем да стигнем! Ние…

— Татко! — възкликна Ренарин, застана с коня си до него и го улови за ръката. — Съжалявам.

Вятърът ги блъсна, Далинар скръцна със зъби и погледна сина си. Очите на Ренарин зад очилата бяха угрижени.

Далинар отново се обърна към стената на бурята. Само след няколко мига щеше да дойде.

Прав е.

Подаде юздите на Храбрец на един войник, който чакаше нетърпеливо, уловил и поводите на ренариновия кон, и двамата слязоха от седлата. Конярят забързано отведе животните в каменна конюшня. Далинар за малко не го последва — там щеше да има по-малко хора, ала вратата на една от казармите беше отворена и хората там нетърпеливо му махаха. Така щеше да е по-безопасно.

Примирен, Далинар се завтече след Ренарин към каменната казарма. Войниците им направиха място; вътре се бяха скупчили и няколко слуги. В лагера на Далинар никой не беше принуден да посреща бурята в палатки или в паянтови дървени постройки и никой не трябваше да плаща за подслон в каменните сгради.

Обитателите на казармата останаха изумени при вида на върховния принц и сина му на прага; неколцина пребледняха, щом вратата се затръшна. Единствената светлина идваше от няколко гранатови сфери по стените. Някой се прокашля. Отвън вятърът вдигна натрошени камъчета и ги посипа по сградата. Далинар се помъчи да не обръща внимание на неловките погледи на хората наоколо. Вятърът виеше. Може би нищо нямаше да се случи. Може би този път…

Бурята връхлетя.

Започна.