Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (21)

I-2
Нан Балат

Нан Балат обичаше да убива неща.

Не хора. Никога хора. Но животни — тях можеше да убие. Особено дребни. Не беше сигурен защо от това се чувства по-добре; просто беше така.

Седеше на верандата на господарската къща и отскубваше краката на малък рак един по един. Всеки се откъсваше приятно — той първо подръпваше крака леко и животното застиваше. После дърпаше по-силно и то почваше да се гърчи. Сухожилията се държаха, после почваха да се късат и крайникът изскачаше бързо. Ракът се погърчи още малко и Нан Балат вдигна крака му и прихвана гадинката с двата пръста на другата ръка.

Въздъхна доволно. Късането на краката го успокояваше, караше болките в неговото тяло да се отдръпват. Метна крака през рамо и мина на следващия.

Не обичаше да говори за този си навик. Не го споменаваше даже и на Ейлита. Това просто беше нещо, което правеше. Човек трябва някак да си пази разсъдъка.

Приключи с краката и се изправи, опрян на бастуна. Огледа градините в имението Давар — каменни стени, покрити с различни пълзящи растения. Бяха красиви, ала само Шалан ги оценяваше истински. Пълзящите растения бяха в изобилие в тази част на Я Кевед — южно и западно от Алеткар, по-висока от останалата и пресечена от планини като Рогоядските върхове. Растенията бяха навсякъде, покриваха стените на къщата и стъпалата й. Навън, в пустошта висяха от дърветата и върху скалите, вездесъщи като тревата из други земи на Рошар.

Балат пристъпи към края на верандата. Диви певчета започнаха да пеят в далечината, стържейки грапавите си черупки. Ритъмът и звуците на всяко бяха различни, макар да не можеха да се нарекат мелодии. Мелодиите бяха присъщи на хората, не на животните. Но бяха песни и понякога като че ли животинките пееха една на друга.

Балат поспираше на всяко стъпало, ластарите трепваха и се прибираха, преди той да отпусне крак. Изминали бяха почти шест месеца от заминаването на Шалан. Тази сутрин бяха получили от нея известие чрез далекосъобщителя, че е успяла с първата част на техния план и е станала повереница на Ясна Колин. И така, малката му сестричка — която никога не беше напускала пределите на именията — се готвеше да ограби най-важната жена в света.

Слизането по стълбите беше отчайващо трудно за Нан Балат. На двадесет и три години, рече си той, и вече съм сакат. Все още изпитваше непрестанна латентна болка. Счупването беше лошо и лекарят за малко да реши да отреже целия крак. Може би Нан Балат трябваше да е благодарен, че това не стана нужно, макар че и така щеше да ходи цял живот с бастун.

Скрак играеше с нещо в поляната — място, където отглеждаха култивирана трева и не допускаха пълзящи растения. Едрата брадвохрътка се въртеше и дъвчеше нещо, а антените й бяха прилепнали назад върху черепа.

— Скрак — рече Балат и закуцука напред, — какво имаш там, момичето ми?

Брадвохрътката вдигна поглед към господаря си и навири антените. Издаде две поредни отекващи изтръбявания и се върна към играта.

Проклето животно, помисли си с топлота Балат, никога няма да се подчини напълно. Отглеждаше брадвохръти от малък и — подобно на мнозина преди него — откри, че колкото по-умно е едно животно, толкова по-голяма е вероятността да не се подчинява. О, Скрак беше вярна, но за дреболии не обръщаше внимание на господаря. Като малко дете, което опитва да докаже своята независимост.

Щом приближи, видя, че Скрак е успяла да улови певче. Съществото с големината на юмрук имаше леко заострена дискообразна форма и четири горни крайника, с които дращеше в ритъм по черупката си. Имаше и четири набити крачета за залавяне за скалите, но Скрак ги беше отхапала. Отхапала беше и два от горните крайници и беше успяла да пукне черупката. Балат за малко да отнесе певчето, за да откъсне сам останалите, но реши, че ще е по-добре за Скрак да довърши забавлението си.

Скрак остави певчето на земята и погледна господаря си с въпросително щръкнали антени. Беше източена и слаба, приклекнала беше с прострени напред шест крака. Брадвохрътите нямаха нито кожа, нито черупки, а нещо средно — покритието им беше меко на допир и по-гъвкаво от черупка, но по-твърдо от кожа, и се състоеше от застъпващи се части. Ъгловатото лице на Скрак изглеждаше любопитно, дълбоките й черни очи се взираха в Балат. Тя изтръби леко.

Балат се усмихна, наведе се и я почеса зад слуховите отвори. Животното се отри о него — вероятно теглото им беше еднакво. По-едрите брадвохръти можеха да достигнат до кръста на човек, но Скрак беше от по-дребна и по-пъргава порода.

Певчето се размърда и Скрак живо се метна върху него и почна да хрупа черупката му с яките си външни челюсти.

— Страхливец ли съм, Скрак? — попита Балат и седна на една пейка. Остави бастуна настрана и улови едно раче, което се криеше върху пейката, а черупката му беше побеляла, за да се слива с камъка.

Вдигна гърчещото се животно. Тревата на поляната беше селектирана специално да не е много плашлива и се подаде от дупчиците само няколко мига след минаването на Балат. И други цветни екзотични растения се подадоха от черупките или дупките си в земята и скоро около него на вятъра се залюляха червени, оранжеви и сини петна. Земята около хрътката, разбира се, остана гола. Скрак се забавляваше твърде енергично с жертвата си и даже и питомните растения се криеха в дупките си.

— Не бих могъл да тръгна да преследвам Ясна — рече Балат и почна да изтръгва краката на рачето. — Само една жена може да се приближи достатъчно до нея, за да открадне Превръщателя. Ние решихме това. Пък и някой трябваше да остане и да се грижи за нуждите на дома.

Извиненията бяха плитки. Той наистина се чувстваше като страхливец. Издърпа още няколко крака, но това не беше задоволително. Рачето беше прекалено дребно и краката се измъкнаха много лесно.

— Този план може би дори няма да заработи — каза Балат и дръпна последните крака. Странно беше да го гледаш така, без крака. Още беше живо. Но как би могъл да разбереш? Без крачка, които да шават, изглеждаше мъртво като камък.

Балат се замисли. Ръцете. Размахваме ги, за да изглеждаме живи. Пъхна пръсти между двете половини на черупката на рачето и започна да ги отделя. Черупката поне приятно се противеше.

Те бяха разбито семейство. Годините, през които страдаха от жестокия нрав на баща си, бяха тласнали Аша Юшу към порока, а Тет Виким — към отчаянието. Само Балат остана незасегнат. Балат и Шалан. Тя беше оставена на мира, никога не беше докосната. Понякога Балат я мразеше заради това, но как би могъл истински да мразиш някого като Шалан? Свенлива, тиха, деликатна.

Не биваше да я пускам да замине, помисли Балат. Трябва да има някакъв друг начин. Тя никога не би се справила сама; вероятно е ужасена. Чудо беше, че е успяла да свърши и толкова.

Балат метна частите от рака през рамо. Само ако Хеларан беше оцелял. Най-големият им брат — наричан Нан Хеларан, понеже беше първороден син — неведнъж се беше противопоставял на баща им. Е, сега и братът, и бащата бяха мъртви. Бяха оставили сакато семейство.

— Балат! — провикна се някой. Виким излезе на верандата. Младежът явно беше превъзмогнал поредния пристъп на меланхолия.

— Какво има? — отвърна Балат и стана.

Виким се втурна по стъпалата — тревата и ластарите се отдръпваха пред него — и забърза към брат си.

— Имаме проблем.

— Колко голям?

— Бих казал, много голям. Ела.