Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (20)

I-1
Ишик

Ишик джапаше към мястото за срещата със странните чужденци и тихо си свирукаше. На раменете си носеше прът с по една кофа от двете страни. Потопените му във водата крака бяха обути в езерни сандали, а панталоните му стигаха до коленете. Без риза. Да не дава Ну Ралик! Един порядъчен жител на Чистото езеро никога не покрива раменете си, когато слънцето грее. Човек може да се поболее, ако не получава достатъчно слънчева светлина.

Свирукаше си, но не защото денят му беше приятен. Всъщност, дареният от Ну Ралик ден беше почти ужасен. В кофите на Ишик плуваха само пет риби, четири от които бяха най-прости и обикновени. Приливите бяха неравномерни, като че самото Чисто езеро бе в лошо настроение. Задаваха се лоши дни — това беше толкова сигурно, колкото слънцето и приливите.

Чистото езеро се простираше във всички посоки, на стотици мили гладката му повърхност беше съвършено прозрачна. Най-голямата му дълбочина не надминаваше шест стъпки от блестящата повърхност до дъното — а на повечето места топлата бавна вода стигаше едва до средата на прасеца. Пълно беше с дребни рибки, пъстри кремлинги и подобни на змиорки речни духчета.

Чистото езеро беше самият живот. Някога един крал беше предявил претенции за тези места. Страната беше именувана Села Талес, едно от кралствата от Епохата. Е, можеха да го наричат както си щат, но Ну Ралик е свидетел, че природните граници са много по-важни от държавните. Ишик беше езерняк. Първо и най-много. В името на слънцето и приливите, такъв беше.

Крачеше уверено във водата, макар понякога това да беше опасно. Приятно топлата вода обгръщаше краката му и той не я вълнуваше много. Умееше да се придвижва бавно, внимаваше да не отпуска тежестта си, преди да се увери, че няма да стъпи върху шипогрив или остър камък.

Пред него съвършенството на огледалната повърхност се нарушаваше от селото Фу Абра — купчина къщи, кацнали върху камъни във водата. С куполовидните си покриви приличаха на скални пъпки на земята и само те на мили наоколо пресичаха повърхността на Чистото езеро.

Тук обикаляха и други хора, придвижваха се със същите бавни стъпки. Във водата можеше да се тича, но рядко имаше смисъл. Какво може да е толкова важно, та да те накара да цамбуркаш и да вдигаш олелия, за да се добереш до него?

При тази мисъл Ишик поклати глава. Само чужденците бяха толкова припрени. Той кимна за поздрав на Таспик, тъмнокож мъж, който го подмина, теглейки малък сал. Салът беше натоварен с няколко камари дрехи; може би Таспик отиваше да пере.

— Здрасти, Ишик — рече мършавият мъж. — Как върви риболовът?

— Ужасно — провикна се Ишик. — Вун Макак съвсем ми обърка плановете днес. Ами ти как я караш?

— Както си прах, затрих една риза — отвърна Таспик закачливо.

— Ех, такъв е животът. Тука ли са моите странници?

— Сигурно. У Маиб са.

— Да не дава Вун Макак да изплюскат всичко — рече Ишик и продължи по пътя си. — Или да я заразят с непрестанните си тревоги.

Къщата на Маиб се намираше в центъра на селото. Ишик не беше сигурен какво я кара да пожелае да живее в къщата. През повечето нощи той съвсем добре си спеше на сала. В Чистото езеро никога не ставаше студено, освен по време на буря, а и ако Ну Ралик пратеше някоя, човек можеше отлично да се оправи.

Когато дойдеше буря, Чистото езеро изтичаше в цепнатини и дупки и тогава човек просто си замъкваше сала между две скали, свиваше се до него и се предпазваше от беса на вятъра. Тук бурите не бяха толкова свирепи като в Изтока, където вдигаха камъните и събаряха сградите. О, Ишик беше слушал разни истории за тамошния живот. Да не дава Ну Ралик да му се наложи да отиде на някое толкова ужасно място.

Пък и там може би беше студено. Ишик жалеше хората, които трябва да живеят в студа. Защо просто не се преместят в Чистото езеро?

Да не дава Ну Ралик, помисли той, докато вървеше към къщата на Маиб. Ако хората знаеха колко е хубаво Чистото езеро, всички щяха да се завтекат да живеят тук и нямаше да можеш да ходиш, без да се спънеш в някой чужденец!

Влезе в сградата и изложи прасците си на въздуха. Подът беше достатъчно нисък, та да е покрит с няколко пръста вода; на езерняците така им харесваше. Така си беше естествено, макар да се случваше при отлив сградата да изсъхне.

Около пръстите му се стрелкаха миноги. Обикновени, нищо не струваха. Маиб беше вътре, правеше рибена чорба. Кимна му. Тя беше набита жена, от години го гонеше — опитваше се да го хване да се ожени за нея, задето е отлична готвачка. Може би някой ден Ишик щеше да се остави да го залови.

Неговите чужденци бяха в ъгъла, на маса, каквато само чужденец би избрал — малко издигната и с пръчки за краката, та да не си мокрят пръстите. В името на Ну Ралик, какви глупаци!, удиви се Ишик. Да стоят вътре на сянка, да обличат ризи срещу слънчевата топлина, да си държат краката на сухо. Не е чудно, че и мислите им са такива едни особени.

Остави кофите и ги посочи на Маиб.

Тя му хвърли едно око.

— Добър улов?

— Ужас.

— Е, добре, днеска супата ти е безплатна, Ишик. Да те възмезди за проклятието на Вун Макак.

— Най-любезно ти благодаря — отвърна той и пое от нея купа, от която се вдигаше пара. Сега й беше длъжник. Още няколко купи и ще е принуден да се ожени.

— Има в кофата един колгрил за тебе — отбеляза Ишик. — Хванах го рано тази сутрин.

На грубото й лице се изписа неувереност. Колгрилът беше риба, която носеше много късмет. Премахваше болки в ставите цял месец, след като я изядеш, и понякога ти даваше да узнаеш дали ще те посетят скъпи приятели като четеш очертанията на облаците. Маиб много обичаше колгрил заради болките в пръстите, с които Ну Ралик я беше сдобил. Един колгрил значеше две седмици да храни Ишик със супа и така тя му ставаше длъжница.

— Вун Макак да те погледне дано — промърмори раздразнено тя и отиде да види колгрила. — Добра риба. Как изобщо ще те хвана, човече?

— Аз съм рибар, Маиб — отвърна Ишик и сръбна от супата; формата на купата беше удобна за лесно сърбане. — Трудно е да уловиш рибар. Знаеш го.

Той се подсмихна и отиде при чужденците, а Маиб взе да чисти колгрила.

Чужденците бяха трима. Двама бяха тъмнокожи макабаки, само че по-странни макабаки Ишик не беше виждал. Единият беше с яки крайници, а повечето от сънародниците му бяха дребни и с фини кости. Беше съвсем плешив. Другият беше по-висок, с къса тъмна коса, жилав и широкоплещест. Ишик в себе си ги наричаше Мърморко и Тъпчо заради качествата им.

Третият мъж беше със светложълтеникава кожа като на алетите. Ала и той не беше съвсем в ред. Очите му не бяха с правилната форма, пък акцентът му изобщо не беше алетски. Говореше селайски по-зле от спътниците си и обикновено си мълчеше. При това изглеждаше умислен. Ишик го нарече Мислителят.

Чудно как беше получил тоя белег през скалпа, помисли Ишик. Животът извън Чистото езеро беше твърде опасен. Много войни, особено на изток.

— Закъсняваш, пътниче — каза високият и сух Тъпчо. Имаше телосложението и държането на войник, ала нито един от тримата странници не носеше оръжие.

Ишик се смръщи, седна и неохотно извади краката си от водата.

— Не е ли калпав ден?

— Добър си е денят, приятелю — отвърна Мърморко. — Но щяхме да се срещнем по пладне. Разбираш ли? — Обикновено Мърморко говореше най-много.

— Е, горе-долу е пладне — каза Ишик. Кой обръщаше внимание колко е часът? Чужденците. Все много заети.

Тъпчо само поклати глава, когато Маиб донесе супа. Нейната къща беше най-близкото подобие на странноприемница в селото. Тя остави на Ишик мека кърпа и хубава чаша сладко вино в опит да го възмезди за рибата възможно най-скоро.

— Отлично. Да чуем доклада ти, приятелю — каза Мърморко.

— Бях във Фу Ралис, Фу Намир, Фу Албаст и Фу Моорин този месец — отговори Ишик и посръбна от супата. — Никой не е виждал мъжа, когото търсите.

— Задаваше ли правилните въпроси? — намеси се Тъпчо. — Сигурен ли си?

— Разбира се, сигурен съм. Занимавам се с това от цяла вечност.

— От пет месеца — поправи го Тъпчо. — И никакъв резултат.

Ишик сви рамене.

— Искате да съчиня някоя история ли? Така ще доставя удоволствие на Вун Макак.

— Не, не, никакви истории, приятелю — каза Мърморко. — Искаме само истината.

— Е, казах ви истината.

— Ще се закълнеш ли в Ну Ралик, тоя ваш бог?

— Шшт. Не произнасяйте това име. Вие малоумни ли сте?

Тъпчо се начумери.

— Ама той е вашият бог. Разбираш ли? Името му свещено ли е? И не бива никога да се изговаря?

Чужденците бяха толкова глупави. Разбира се, че Ну Ралик беше техният бог, но човек винаги се преструваше, че не е. Вун Макак — неговият по-млад и злобен брат — трябваше да се прилъже и да мисли, че обожават него, иначе ревнуваше. За тези неща беше безопасно да се говори само в свещените пещери.

— Кълна се във Вун Макак — натърти Ишик. — Нека ме наблюдава и да ме прокълне, ако пожелае. Търсих усърдно. Никакъв чужденец като споменатия от вас — с бяла коса, умна приказка и стреловидно лице — не е забелязан.

— Той понякога си боядисва косата — каза Мърморко. — И се преправя.

— Питах и за имената, които ми дадохте — отвърна Ишик. — Никой не го е виждал. Сега аз вероятно мога да ви намеря риба, която да го открие — Ишик почеса наболата си брада. — Обзалагам се, че един къс корт може да свърши работа. Но ще ми отнеме време да намеря такава риба.

Тримата го изгледаха.

— Може и да има нещо в тези риби, знаете ли — обади се Тъпчо.

— Суеверие — рече Мърморко. — Ти все търсиш суеверията, Вао.

Вао не беше името на мъжа; Ишик беше сигурен, че ползват фалшиви имена. Затова им беше измислил свои. Щом те му дават фалшиви имена и той ще им го върне.

— Ами ти, Темоо? — тросна се Тъпчо. — Не можем да натрапваме нашите разбирания на…

— Господа — обади се Мислителят. Посочи Ишик, който още си сърбаше супата. Тримата заговориха на друг език и продължиха спора си.

Ишик ги слушаше с половин ухо и опитваше да определи какъв е този език. Не го биваше с езиците. За какво му бяха? Чуждите езици не помагат нито да ловиш риба, нито да я продаваш.

Той наистина търси техния човек. Много обикаля, посети много места около Чистото езеро. Това беше една от причините, поради която не му се щеше Маиб да го залови. Ще му се наложи да уседне, а това не е добро за риболова. Поне на редките риби.

Не си направи труда да разсъждава защо търсят този Хойд, който и да беше той. Чужденците все търсеха нещо, което не могат да имат. Ишик се облегна и провеси пръстите на краката си във водата. Така беше добре. Накрая чужденците свършиха спора. Дадоха му още напътствия и една кесия със сфери и нагазиха водата.

Като повечето чужденци, и тези носеха яки ботуши чак до коленете. Пляскаха във водата към входа. Ишик ги последва, помаха на Маиб и си прибра ведрата. Щеше да се върне по-късно за вечеря.

Може би трябва да се оставя да ме хване, помисли Ишик, пристъпи навън под слънчевата светлина и облекчено въздъхна. Ну Ралик ми е свидетел, че остарявам. Може пък да е хубаво да си почина.

Неговите странници цапаха нататък в езерото. Мърморко беше последен. Изглеждаше много недоволен.

— Къде си, Скитнико? Какво глупашко търсене е това. — После добави на своя език — Алаванта камалоо каяна.

Тръгна след спътниците си.

— Е, поне за „глупашкото“ си прав — рече ухилен Ишик, обърна се в своята посока и отиде да си провери капаните.