Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (17)

9
Преизподнята

„Десет души с пламтящи Брони стоят пред стена в черно и бяло, и червено.“

Записано: Йезачев, 1173, дванадесет секунди преди смъртта. Обект: един от нашите арденти, подслушан в последните му мигове.

Зачисляването на Каладин към Мост Четири не беше случайно. Отрядът на този мост даваше най-много жертви. Това беше особено забележително, при положение, че отрядите на мостовете нерядко губеха средно по една трета до една втора от хората си при пробег.

Каладин седеше с гръб към стената, валеше го дъжд. Не беше буря. Най-обикновен пролетен дъжд. Питомен роднина на големите бури.

Сил седеше на рамото на Каладин. Или се рееше там. Все едно. Явно нямаше тегло. Каладин се беше отпуснал с брадичка на гърдите и зяпаше една дупчица в камъка, която бавно се пълнеше с дъждовна вода.

Трябваше да влезе в казармата на Мост Четири. Тя беше студена и гола, но суха. Но просто… не можеше да си направи труда. Откога беше с Мост Четири? Две седмици? Три? Цяла вечност?

Двадесет и трима от двадесет и петимата, които преживяха с него първия му пробег с моста, сега бяха мъртви. Двама бяха преместени в други отряди, понеже някак бяха угодили на Газ, но умряха там. Останаха само Каладин и още един. Двама от близо четиридесет.

Числеността на отрядите се допълваше с нови нещастници и повечето от тях също загинаха. Те бяха заменени. Повечето смени умряха. Един подир друг се избираха водачи на моста. Смяташе се, че това е желана позиция в отрядите, защото водачите тичаха на най-добрите места. Не и в Мост Четири.

Някои пробези не бяха толкова зле. Ако алетите стигнеха на полесражението преди паршендите, не умираха мостови. А, ако пристигнеха твърде късно, случваше се някой друг върховен принц да ги е изпреварил. Тогава Садеас не помагаше, а си взимаше войските и се връщаше в своя лагер. Случеше ли се лош пробег, паршендите често избираха да насочват стрелите си по други отряди в опит да ги свалят един по един. Понякога загиваха десетки мостови, а от Мост Четири — никой.

Това ставаше рядко. По някаква причина Мост Четири винаги беше на прицел. Каладин не си правеше труда да научи имената на другарите си. Никой от мостовите не го правеше. Какъв смисъл имаше? Научиш нечие име и до края на седмицата или той, или ти сте мъртви. Пък можеш да се обзаложиш и на това, че и двамата ще сте мъртви. Може би Каладин трябваше да учи имената. Така щеше да има с кого да си приказва в Преизподнята. Да си припомнят ужасите на Мост Четири и да са съгласни, че вечните пламъци са къде по-приятни.

Подсмихна се тъпо, все така вторачен в камъка пред себе си. Газ скоро щеше да дойде за тях и да ги прати да работят. Да чистят нужници, да метат улиците, да изгребват тор от конюшните, да събират камъни. Нещо, което да отклонява ума им от тяхната участ.

Още не знаеше защо воюват на тези проклети плата. Нещо във връзка с грамадните какавиди. Явно в сърцевината им имаше скъпоценни камъни. Но какво общо имаше това с Договора за Отмъщение?

Още един от мостовите — млад веден с червеникаво руса коса — легна наблизо и загледа дъждовното небе. Капките се събираха в ъглите на кафевите му очи и се стичаха по лицето му. Той не мигаше.

Не можеха да избягат. Военният лагер беше същински затвор. Мостовите можеха да отиват при търговците и да харчат нищожните си заплати за евтино вино или уличници, но не и да излизат от лагера. Периметърът беше сигурен. Отчасти причината беше да се държат настрани войниците от другите лагери — там, където се събираха различни армии, винаги възникваха съперничества. Но основната причина беше да не се допуска мостовите и робите да избягат.

Защо? Защо всичко трябваше да е толкова ужасно? Нищо нямаше смисъл. Защо да не пуснат по няколко души с щитове пред мостовете и да спират стрелите? Каладин беше попитал и му казаха, че щитовете биха забавили придвижването на мостовите прекалено много. Попита пак и му казаха, че ще го обесят, ако не си затваря устата.

Светлооките действаха сякаш цялата тази бъркотия е някаква голяма игра. В такъв случай правилата оставаха скрити от мостовите, точно както пешките на дъската не знаеха каква е стратегията на играча.

— Каладин? — обади се Сил, спусна се и кацна на крака му, като запази формата на момиче с дългата рокля, носеща се в мъглицата. — Каладин? Не си продумал от няколко дни.

Той продължи да зяпа отпуснато. Имаше изход. Мостовите можеха да идат в най-близката до лагера пропаст. Правилата го забраняваха, но стражите не обръщаха внимание. Това се смяташе за единствената милост, която мостовите могат да получат.

Никой не се беше върнал оттам.

— Каладин? — каза Сил, тихият й глас звучеше тревожно.

— Баща ми обичаше да казва, че на света има два вида хора — прошепна Каладин със стържещ глас. — Такива, които отнемат живот. И такива, които спасяват живот.

Сил посърна и сведе глава. Подобни разговори я объркваха; тя не беше добра в абстракциите.

— Някога мислех, че греши. Мислех, че има и трета група. Хора, които убиват, за да спасят. — Поклати глава. — Какъв глупак бях. Наистина има трета група, многобройна, но не каквато мислех.

— И каква? — попита Сил, приседнала на коляното му със сбръчкано челце.

— На хората, които съществуват, за да бъдат спасени или убити. Групата по средата. Които не могат да направят нищо, освен да умрат или да бъдат опазени. Жертвите. Такъв съм аз.

Огледа се наоколо. Дърводелците се бяха прибрали, след като завиха необработения дървен материал с брезент и отнесоха инструментите, които можеха да ръждясат. Казармите на мостовите се редяха по западната и северната страна на дърводелския двор. Мост Четири беше малко встрани, като че можеше да зарази някого с лош късмет. Заразяване поради близост, както би се изразил бащата на Каладин.

— Съществуваме, за да ни убият — рече Каладин. Примигна и погледна неколцината мъже от отряда на Мост Четири, които седяха апатично под дъжда. — Ако вече не сме мъртви.

* * *

— Мразя да те виждам такъв — каза Сил, жужейки около главата на Каладин. Неговият отряд влачеше едно дърво в двора. Паршендите често опожаряваха най-външните постоянни мостове, така че инженерите и дърводелците на върховния принц Садеас все бяха заети.

Предишният Каладин би се почудил защо армиите не се стараят повече за защитата на мостовете. Нещо тук не е наред!, проговори един глас в него. Липсва ти част от мозайката. Похабяват ресурси и хора по мостовете. Явно не се интересуват от това да приближат повече и да нападнат паршендите. Само водят редовни сражения по платата и после се прибират в лагерите и празнуват. Защо? ЗАЩО?

Каладин не обърна внимание на този глас. Той принадлежеше на предишния Каладин.

— Ти трептеше от живот — обади се Сил. — Толкова много хора гледаха от теб, Каладин. Твоят взвод. Враговете, с които се биеше. Другите роби. Даже някои светлооки.

Скоро щеше да стане време за обяд. После можеше да поспи, докато водачът на моста не го сриташе да става за следобедната работа.

— Наблюдавах как се биеш — продължи Сил. — Почти не си го спомням. Спомените ми от това време са много неясни. Сякаш те гледам през буря.

Чакай малко. Това беше странно. Сил започна да го следва след отпадането му от армията. И тогава се държеше като истинско вятърно духче. Каладин се позабави и така спечели ругатня и камшичен удар от отговорника за пренасянето.

Пак започна да тегли. Мостовите, които работеха мудно, отнасяха бой с камшик, а онези, които тичаха бавно, биваха екзекутирани. По този въпрос армията беше много сериозна. Откажи да вървиш срещу паршендите, опитай да изостанеш след другите мостове, и ще бъдеш обезглавен. Всъщност обезглавяването беше запазено точно за това престъпление.

Мостовите можеха да бъдат наказвани по много начини. С налагане на допълнителна работа, бой с камшик, запор на заплатата. Ако някой извършеше нещо наистина лошо, овесваха го с главата надолу и оставяха Отеца на Бурята да реши съдбата му — връзваха го за кол или стена по време на буря. Но единственото действие, което веднага се наказваше с екзекуция, беше отказ да тичаш с моста срещу паршендите.

Посланието беше ясно. Тичането с моста може да те убие, отказът от това ще те убие.

Каладин и отрядът му вдигнаха тяхното дърво в купчината с други, после откачиха въжетата за влачене. Върнаха се в края на двора, където ги чакаха още дънери.

— Газ! — провикна се някой. Висок войник с черно-жълта коса стоеше в края на терена с мостовете, а зад него се бяха скупчили група окаяници. Това беше Лареш, един от войниците, отговарящи за разпределението на задачите. Водеше нови хора, които да заместят убитите мостови.

Денят беше ясен и безоблачен и слънцето печеше гърба на Каладин. Газ забърза да посрещне новодошлите. Случи се Каладин и другарите му да вървят в същата посока за следващия дънер.

— Жалко племе — каза Газ, като огледа новите. — Разбира се, ако не бяха такива, нямаше да са тук.

— Така си е — отвърна Лареш. — Десетимата отпред са контрабандисти. Знаеш какво да правиш.

Винаги имаше нужда от нови мостови и винаги се намираха достатъчно. Робите се срещаха често, но същото важеше и за крадците или другите закононарушители от обоза. Никакви парши. Бяха прекалено ценни, пък и паршендите имаха някакво родство с тях. По-добре беше на паршите, които работеха в лагера, да не се показват воюващите им братовчеди.

Понякога в отрядите попадаше и по някой войник. Това се случваше само, ако войникът стори нещо изключително лошо — например, да удари офицер. Деяния, които в много други армии се наказваха с обесване, тук завършваха с изпращане при мостовите. Предполагаше се, че ако оживееш след сто пробега с моста, ще те пуснат. Разправяха, че това се е случвало един-два пъти. Вероятно беше просто мит с цел да се даде на мостовите някаква надеждица за оцеляване.

Каладин и другарите му подминаха новодошлите със сведени погледи и почнаха да закачат въжетата за следващия дънер.

— Мост Четири има нужда от хора — каза Газ, почесвайки се по брадичката.

— Четири винаги има нужда от хора — отвърна Лареш. — Не се притеснявай. Доведох специална партида за него. — Кимна по посока на втората група новодошли, доста по-опърпани.

Каладин бавно се изправи. Един от затворниците беше момче на не повече от четиринадесет-петнадесет години. Ниско, слабо, с овално лице.

— Тиен? — прошепна той и пристъпи напред.

Спря и се отърси. Тиен беше мъртъв. Но новото момче изглеждаше толкова познато с уплашените си черни очи. На Каладин му се прииска да го защитава. Да го пази.

Но… се беше провалил. Всички, които бе опитвал да защитава — от Тиен до Сен — бяха мъртви. Какъв беше смисълът?

Отново се върна към влаченето на дънера.

— Каладин — рече Сил и кацна на дървото. — Ще си отида.

Той замига стреснато. Сил. Да си отиде? Но… тя беше последното, което му оставаше.

— Не — прошепна той. Прозвуча като крясък.

— Ще опитам да се върна — продължи тя. — Но не знам какво ще стане, когато те оставя. Нещата са особени. Имам странни спомени. Не, повечето даже не са спомени. Инстинкти. Един от тях ми казва, че ако те оставя, може да загубя себе си.

— Тогава не тръгвай — отговори той уплашен.

— Трябва — каза тя и се отдръпна. — Не мога повече да гледам това. Ще опитам да се върна. — Изглеждаше тъжна. — Довиждане.

С тези думи се стрелна във въздуха и се преобрази на въртящи се прозрачни листенца.

Каладин изтръпнал, наблюдаваше как се отдалечава.

После пак отиде да тегли дънера. Какво друго можеше да прави?

* * *

Момчето, което му напомни за Тиен, умря по време на първия пробег с моста.

Лош пробег беше. Паршендите бяха заели позиция и чакаха Садеас. Каладин преодоля пропастта и не трепна, когато около него хората загинаха. Това, което го тласкаше, не беше смелост; дори не беше и желание някоя от стрелите да го порази и да сложи край на всичко. Той тичаше. Това правеше. Както камъкът се търкаля надолу по хълма или дъждът пада от небето. Те нямаха избор. И той нямаше избор. Не беше човек; беше нещо, а нещата просто правят каквото правят.

Мостовите подредиха мостовете нагъсто. Четири отряда бяха паднали. Отрядът на Каладин загуби толкова хора, че това почти ги спря.

Когато мостът беше разположен на място, Каладин се обърна. Армията се втурна по моста, за да започне истинското сражение. Той се запрепъва по платото. Съвсем скоро откри каквото търсеше. Тялото на момчето.

Каладин се изправи. Вятърът вееше косите му. Сведе поглед към трупа. Той лежеше с лице нагоре в малка вдлъбнатинка в камъка. Каладин си спомни как лежи на подобно място и прегръща подобно тяло.

Наблизо лежеше още един мостови, надупчен от множество стрели. Този човек беше оцелял от първия пробег на Каладин преди много седмици чак до днес. Тялото беше отпуснато на една страна върху камък малко над трупа на момчето. От края на стрелата, забита в гърба му, се процеждаше кръв. Рубинените капки падаха една по една върху отвореното безжизнено око на момчето. Тънка алена пътечка се спускаше от ъгълчето на окото по лицето му. Като червени сълзи.

Тази нощ Каладин лежеше сгушен в казармата и слушаше как бурята блъска по стената. Сви се до студения камък. Гръм раздра небето.

Не мога да продължавам така, помисли той. Отвътре съм мъртъв, толкова мъртъв, колкото ако бях пронизан с копие в шията.

Бурята продължаваше да беснее. И за пръв път от повече от осем месеца Каладин откри, че плаче.