Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (14)

7
Всичко разумно

„В пламъци са. Горят. Когато идват, донасят мрака, и можеш само да видиш, че кожата им пламти. Гори, гори, гори…“

Записано на Палахишев, 1172 г., двадесет и една секунди преди смъртта. Обектът е пекар-чирак.

Шалан забърза по коридора в опалено оранжеви багри. Сега таванът и горната част на стените бяха зацапани от преминаването на черния дим от действието на Ясна с Превръщателя. Шалан се надяваше, че рисунките по стените не са повредени.

По-напред в коридора дойдоха група парши с парцали, ведра и стълби, за да почистят саждите. Щом Шалан мина край тях, те се поклониха, без да продумат. Паршите можеха да говорят, но рядко го правеха. Като дете, Шалан намираше мраморните шарки на кожите им за красиви. Това беше преди забраната на баща й да стои при паршите.

Върна мислите си към задачата. Как щеше да накара Ясна Колин, една от най-силните жени в света, да промени мнението си и да я вземе за повереница? Очевидно жената беше упорита; в продължение на години беше устоявала на опитите на светилищата да постигнат примирие.

Шалан отново влезе в основния корпус на сградата с високия каменен таван и забързаните добре облечени обитатели. Чувстваше се уплашена, но я изкушаваше Превръщателят, който успя да зърне. В последните години нейното семейство, домът Давар, преуспяваше и излизаше от неизвестността. Това се дължеше преди всичко на бащините й политически умения — мнозина го мразеха, но той беше безскрупулен и така стигна далеч. Помогна и богатството, донесено от откриването на важни нови мраморни залежи в земите на Давар.

Шалан не беше достатъчно осведомена, та да таи подозрения за произхода на това богатство. Винаги, щом дадена кариера бе изтощена, баща й излизаше със своя земемер и откриваха нова. Едва след като разпитаха земемера, Шалан и братята й узнаха истината — баща им, използвайки своя забранен Превръщател, създаваше нови залежи в разумни количества. Не толкова, че да изглежда съмнително. Само колкото да донесе парите за прокарването на неговите политически цели.

Никой не знаеше откъде е взел фабриала, който тя сега носеше скрит. Беше неизползваем, повреден в същата катастрофална вечер, когато баща им умря. Не мисли за това, каза си тя настойчиво.

Поръчаха на бижутер поправката на счупения Превръщател, но той вече не действаше. Икономът на техния дом — един от близките довереници на баща им, съветник на име Луеш — беше обучен да го използва, но и той вече не можеше да го накара да работи.

Дълговете и обещанията на баща им бяха чудовищни. Изборът им беше ограничен. Семейството разполагаше с време — може би около година — докато пропуснатите плащания станеха забележителни, а отсъствието на баща им — очевидно. За пръв път отдалеченото местоположение на имотите им даваше предимство и оправдаваше забавянето на съобщенията. Братята й се оправяха някак, пишеха писма от името на бащата, появяваха се тук-там и пускаха слухове, че Сиятелният господар Давар замисля нещо голямо.

Всичко това — за да помогнат на дръзкия й план. Да намери Ясна Колин. Да стане нейна повереница. Да научи къде държи своя Превръщател. После да го замени с повредения.

С новия фабриал те щяха да направят нови кариери и да възстановят богатството си. Щяха да направят храна за войската си. С достатъчно богатство на ръка да погасят дълговете и да подкупват, можеха да обявят смъртта на баща си и да не бъдат съсипани.

В главния коридор Шалан се позабави, докато обмисляше следващия си ход. Планираше нещо много рисковано. Трябваше да избяга, без при това да я заподозрат в кражбата. Макар да беше посветила много мислене на това, още не знаеше как ще успее. Но за Ясна беше известно, че има много врагове. Трябваше да има начин да им се припише „повреждането“ на нейния фабриал.

Тази стъпка щеше да дойде по-късно. Засега, Шалан трябваше да убеди Ясна да я приеме за повереница. Никакъв друг резултат не беше приемлив.

Шалан нервно положи ръце, за да покаже, че е в нужда — скритата ръка сгъната през гърдите и докосваща лакътя на свободната ръка, която беше вдигната с разперени пръсти. Доближи една жена, облечена в добре колосаната бяла риза с връзки и черната пола, които навсякъде бяха отличителни за старшите слуги.

Набитата жена направи реверанс.

— Ваше Сиятелство?

— Паланеумът — отговори Шалан.

Жената се поклони и я поведе още по-навътре в дълбините на главния коридор. Повечето от жените тук — и прислужничките в това число — носеха косите си прибрани и Шалан се почувства не на място с нейната спусната коса. Тъмночервеният й цвят я караше да изпъква още повече.

Скоро коридорът започна стръмно да се спуска. Но, когато камбаните отбелязаха половин час, тя все още можеше да ги чуе далеч над себе си. Може би затова тукашните хора толкова ги харесваха — дори в дълбините на Конклава се чуваше външният свят.

Прислужницата отведе Шалан пред огромна двойна врата от стомана. Поклони се и Шалан я освободи с кимване.

Не можеше да не се възхити от красотата на вратата — от външната страна беше гравиран сложен мотив с кръгове, линии и глифи. Представляваше някаква схема — по една половина на всяко крило. За съжаление Шалан нямаше време за разглеждане и отмина.

Помещението зад вратата беше толкова голямо, че спираше дъха. Страните бяха от гладък камък и се издигаха много високо; слабото осветление не позволяваше да се види точно докъде, но Шалан съзря далечни проблясъци от лампи. В стените имаше десетки балкончета, доста подобни на частните ложи в театъра. От много от тях струеше мека светлина. Единствените шумове идеха от прелистване и от приглушен шепот. Шалан вдигна скритата ръка пред гърдите си; чувстваше се незначителна в тази величествена зала.

— Ваше Сиятелство? — обърна се към нея един млад старши слуга. — Какво Ви е нужно?

— Явно ново възприятие на пространството — отвърна тя. — Как…

— Това помещение се нарича Булото — тихо обясни слугата. — Намира се преди същинския Паланеум. И двете са били вече тук при основаването на града. Някои приемат, че може да са били изсечени от самите Певци на зората.

— Къде са книгите?

— Същинският Паланеум е насам — слугата я подкани с жест и я поведе към няколко врати от другата страна на помещението. През тях тя влезе в по-малка зала, разделена със стени от дебел кристал. Шалан доближи една и я докосна. Повърхността на кристала беше грапава като отсечена скала.

— Направени с Превръщател?

Слугата кимна. Зад него мина друг слуга, повел възрастен ардент. Като повечето свои събратя, старецът беше с обръсната глава и дълга брада. Простата му сива роба беше препасана с кафяв пояс. Слугата го отведе зад един ъгъл и Шалан смътно различи силуетите им оттатък — като плуващи в кристала сенки.

Тя пристъпи напред, но слугата се прокашля.

— Ще ми трябва Вашият пропуск, Сиятелство.

— Колко струва? — колебливо попита Шалан.

— Хиляда сапфирени броама.

— Толкова скъпо?

— Многобройните кралски болници изискват голяма издръжка — рече извинително мъжът. — Единствените стоки, които Карбрант може да продава, са риба, камбани и информация. Първите две не се предлагат само от нас. Но третата… Е, Паланеумът разполага с най-добрата сбирка книги и свитъци на цялата планета Рошар. Повече, отколкото има в Светия Анклав във Валат. По последни сметки в нашия архив има над седемстотин хиляди отделни текста.

Бащата на Шалан притежаваше точно осемдесет и седем книги. Тя ги беше чела и препрочитала неведнъж. Колко можеше да се съдържа в седемстотин хиляди книги? Теглото на толкова много информация й завъртя главата. Можеше да прекара месеци само в четене на заглавията.

Но не. Може би, когато се увереше, че братята й са в безопасност — когато финансите на дома се възстановяха — щеше да се върне. Може би.

Като че ли умираше от глад, а оставяше недокоснат топъл плодов пай.

— Къде мога да почакам? — попита тя. — Ако някой мой познат е вътре?

— Може да използвате някоя от нишите за четене — отвърна с облекчение слугата. Като че ли се тревожеше, че тя ще направи някоя сцена. — Не се изисква пропуск да поседите там. Имаме носачи парши, които могат да Ви качат до някоя по-висока ниша, ако желаете.

— Благодаря — каза Шалан и обърна гръб на Паланеума. Пак се почувства дете, заключена в стаята, със забрана да тича из градините заради параноичните страхове на баща й. — Дали Сиятелната Ясна Колин още има ниша за четене?

— Мога да попитам — отвърна слугата и тръгна пред нея обратно в Булото с далечния му невидим таван. Избърза, за да поговори с други слуги, и остави Шалан до вратата за Паланеума.

Можеше да изтича вътре. Да се прокрадне…

Не. Братята й често я тормозеха, че е прекалено кротка, но не кротостта я възпря. Несъмнено вътре имаше пазачи; да нахълта щеше да е не само безсмислено, а и щеше да провали всяка нейна възможност да накара Ясна да си смени мнението.

Да промени мнението на Ясна, да се докаже. Призляваше й от самата мисъл. Тя мразеше сблъсъците. Като по-малка се чувстваше като крехка кристална фигурка във витрина — само за гледане, не за докосване. Единствената дъщеря, последният спомен от любимата съпруга на Сиятелния господар Давар. Все още й беше странно, че тъкмо тя взе нещата в свои ръце след… След инцидента… След…

Спомените я връхлетяха. Нан Балат ранен, дрехата му разкъсана. Дълъг сребрист меч в нейната ръка, толкова остър, че разсича камъните като вода.

Не, каза си Шалан, облегната на каменната стена и притиснала чантата до гърдите си. Не. Не мисли за миналото.

Потърси утеха в рисуването, протегна пръсти към чантата за хартия и моливи. Слугата обаче се върна, преди да успее да ги извади.

— Нейно Сиятелство Ясна Колин действително е помолила да се отдели за нея ниша за четене. Можете да я почакате там, ако искате.

— Искам — отговори Шалан. — Благодаря.

Слугата я отведе в покрито ограждение, където четирима парши стояха върху здрава дървена платформа. Шалан и водачът й стъпиха на платформата и паршите задърпаха въжетата, окачени на една лебедка горе. Платформата се придвижи в каменната шахта. Единствените светлини бяха сфери в ъглите й. Аметисти с мек виолетов цвят.

Шалан имаше нужда от план. Ясна не приличаше на човек, който лесно си променя мнението. Трябваше да я изненада, да я впечатли.

Стигнаха на около четиридесет стъпки над пода и слугата махна на паршите да спрат. Шалан го последва в тъмен коридор към едно от балкончетата, които се издаваха над Булото. То бе обло като куличка, опасано с висок до кръста каменен парапет с дървени перила отгоре. Заетите ниши сияеха в различни цветове от използваните за осветление сфери; в тъмнината на огромното помещение те сякаш се носеха във въздуха.

Нишата имаше дълго и извито каменно писалище, свързано с парапета на балкончето. Столът беше един, имаше и подобна на бокал кристална купа. Шалан благодари на слугата с кимване, той се оттегли и тя извади шепа сфери, които пусна в купата, за да освети нишата за четене.

Въздъхна, приседна на стола и положи чантата си на писалището. Развърза връзките на чантата, колкото да прави нещо, докато опитваше да измисли начин — някакъв начин — да убеди Ясна.

Първо, реши тя, трябва да пречистя ума си.

От чантата извади снопче дебела хартия за рисуване, комплект въглени моливи с различна дебелина, четки и стоманени писци, туш и акварелни бои. Накрая измъкна по-малък подвързан скицник, където бяха рисунките й от натура, направени през седмиците на борда на Насладата на вятъра.

Това всъщност бяха простички вещи, но за Шалан струваха повече от цял сандък сфери. Измъкна лист от снопчето, избра остър въгленов молив и го затъркаля между пръстите си. Затвори очи и задържа в ума си един образ: Карбрант какъвто го беше запаметила в момента, когато стъпи на пристанището. Вълните бият по дървените подпори, въздухът мирише на сол, мъже се катерят по такелажа и оживено си подвикват. И самият град — издига се по хълма, къщите са една над друга, не се губи и песъчинка земя. Далечните камбани прозвъняват нежно.

Отвори очи и почна да рисува. Пръстите й се движеха сами, първо нанасяха по-едрите щрихи. Приличната на цепнатина долина, приютила града. Пристанището. Тук — квадрати за къщите, там — мазка за завой на главния път нагоре към Конклава. Постепенно, щрих след щрих, добави подробностите. Сенки за прозорците. Чертици за уплътняване на пътищата. Загатнати хора и каруци за бъркотията по оживените улици.

Беше чела за работата на скулпторите. Много от тях вземаха каменния блок и първо изсичаха приблизителните очертания. После правеха още и още обработки и при всяка изсичаха нови подробности. Рисуването за нея беше същото. Първо едрите щрихи, после някои детайли, след тях — други детайли, та чак до най-фините. Формално не беше учила графика; просто правеше това, което чувстваше, че е правилно.

Градът се оформи под пръстите й. Работеше леко, линия след линия и щрих след щрих. Какво ли би правила без това? Напрежението излизаше от тялото й, като че се освобождаваше през връхчетата на пръстите й в молива.

Докато работеше, загуби представа за времето. Понякога се чувстваше като в унес, всичко друго избледняваше. Пръстите й рисуваха почти сами. Толкова по-лесно беше да мислиш, докато рисуваш.

Не след дълго бе възпроизвела Спомена на листа. Вдигна го, доволна, отпусната и с ясен ум. Запаметеният образ на Карбрант беше излязъл от главата й; тя го беше освободила в скицата. И това носеше облекчение. Като че умът й се напрягаше да удържа Спомените, докато може да ги ползва.

После направи Ялб — изправен, без риза под елека, ръкомахащ на носача, който я беше докарал до Конклава. Усмихваше се, докато работеше, припомняйки си непринудения глас на Ялб. Досега сигурно се беше върнал на Насладата на вятъра. Два часа ли минаха? Вероятно.

Винаги повече се вълнуваше от рисуването на хора и животни, отколкото на предмети. Имаше нещо живително в това да пресъздаваш на листа одушевено същество. Градът беше чертички и кутийки, а личността беше кръгове и криви. Можеше ли да предаде точно онази усмивчица на лицето на Ялб? Можеше ли да покаже ленивото му доволство, начина, по който флиртуваше с жена с далеч по-високо от неговото положение? И носача с тънките пръсти, обутите в сандали крака, дългата дреха и дънестите панталони. Странният му език, проницателните му очи, планът му да получи по-голям бакшиш, като предложи не просто закарване до Конклава, а обиколка на града.

Докато рисуваше, имаше усещането, че работи не само с въглен и хартия. При рисуването на портрет тя работеше със самата душа. Имаше растения, от които можеш да вземеш малка частица — листо или парченце от стъблото — после да я посадиш и да отгледаш същото растение. Когато вземаше Спомен за някого, Шалан отрязваше късче от душата му, отглеждаше го и го оставяше да израсте на листа. Въгленът за мускули, масата на хартията за кости, туш за кръв, текстурата на хартията за кожа. Влезе в ритъм, в такт, проскърцването на молива беше като дишането на онези, които тя изобразяваше.

Около листа започнаха да се събират духчета на сътворяването и да гледат рисунката. Подобно на другите духчета, и за тях се казваше, че винаги са наоколо, но обикновено са невидими. Понякога ги привличаш. Друг път — не. При рисуването явно умението имаше значение.

Духчетата на сътворяването бяха средни по размер, дълги колкото пръстите на Шалан, и сияеха в бледо сребристо. Непрестанно се преобразяваха и приемаха нови форми. Обикновено на нещата, които се видели напоследък. Урна, човек, маса, колело, пирон. Винаги в сребрист цвят, винаги дребни. Пресъздаваха формите точно, но ги придвижваха по странен начин. Масата се въртеше като колело, урната се строшаваше и възстановяваше.

Рисуването на Шалан привлече пет-шест духчета — сътворяването ги примамваше както яркият огън примамва духчетата на пламъка. Беше се научила да не им обръща внимание. Те не бяха веществени — ако прокараше ръка през някое от тях, то щеше да се сипне като пясък и пак да се събере. Никога не усещаше нищо при докосването на духче.

Накрая вдигна листа доволна. Рисунката изобразяваше Ялб и носача в подробности, а зад тях беше загатнат оживеният град. Добре беше уловила очите им. Това беше най-важното. Всяка от Десетте Субстанции имаше съответстваща телесна част — кръв за течност, коса за дърво и така нататък. Очите се свързваха с кристал и стъкло. Прозорците към ума и духа на човека.

Остави листа настрани. Някои хора събираха трофеи. Други събираха оръжия и щитове. Мнозина събираха сфери.

Шалан събираше хора. Хора и интересни създания. Може би, защото беше прекарала такава голяма част от младостта си в същински затвор. Създаде си навика да запаметява лица, после да ги рисува, след като баща й беше открил, че скицира градинарите. Неговата дъщеря? Да рисува тъмнооки? Разгневи се страшно — един от малкото случаи, когато печално известният му нрав се насочваше срещу дъщеря му.

След този случай тя рисуваше хора само тайно, а в останалото време скицираше насекоми, ракообразни и растения из градините на имението. Баща й нямаше нищо против — зоологията и ботаниката бяха подходящи занимания за дама — и я насърчаваше да избере като свое Призвание естествената история.

Шалан извади трети празен лист. Той сякаш я умоляваше да го запълни. Празният лист беше само възможност, беше безцелен, докато не го използваш. Като напълно заредена сфера, затворена в кесията, където светлината й беше безполезна.

Запълни ме.

Духчетата на сътворяването се насъбраха. Стояха неподвижно, като че ли бяха любопитни и изпълнени с очакване. Шалан затвори очи и си представи Ясна Колин изправена пред блокираната врата с греещ на ръката й Превръщател. Коридорът притихва, чува се само хлипането на детето. Адютантите са затаили дъх. Кралят се тревожи. Всички са застинали почтително.

Шалан отвори очи и енергично почна да рисува, нарочно се остави да се загуби в работата. Колкото по-малко беше сега и повече тогава, толкова по-добре се получаваше скицата. Другите две рисунки бяха за загряване; тази щеше да е шедьовърът на деня. Листът беше закрепен на подложката за рисуване, прихваната със скритата ръка, свободната й ръка полетя по него. От време на време посягаше за други моливи. Мек въглен за тъмно, плътно черно като прекрасната коса на Ясна. Твърд въглен за светлосиво като могъщите вълни от камъните на Превръщателя.

Известно време Шалан отново беше в онзи коридор и наблюдаваше нещо немислимо: еретичка да използва една от най-свещените сили в целия свят. Самата сила на промяната, силата, чрез която Всемогъщият беше сътворил Рошар. Всемогъщият имаше и друго име, което можеше да се произнася само от устните на ардентите. Елитанатиле. Този, Който Превръща.

Шалан можеше да долови дъха на стария коридор. Можеше да чуе как детето хлипа. Можеше да усети как нейното собствено сърце бие в очакване. Камъкът скоро щеше да се промени. Всмуквайки Светлината на Бурята от скъпоценния камък на Ясна, той напускаше своята субстанция и ставаше нещо ново. Дъхът на Шалан замря в гърлото й.

И тогава споменът избледня, върна я в тихата сумрачна ниша. Сега на листа имаше точно изображение на сцената в черно и сиво. Гордата фигура на принцесата, която гледа падналия камък и изисква от него да се покори на волята й. Това беше тя. Шалан знаеше с интуитивната увереност на художника, че това е една от най-добрите й рисунки. Тя беше уловила една малка частица от Ясна — нещо, което светилищата не бяха успели да направят. Това донесе на Шалан еуфорична тръпка. Дори ако тази жена отново я отхвърлеше, едно нямаше да се промени. Ясна Колин беше влязла в сбирката от образи на Шалан.

Шалан избърса пръстите си в парцалчето, после вдигна листа. Разсеяно забеляза, че вече е привлякла поне дузина духчета на сътворяването. Трябваше да лакира рисунката със сок от жилково дърво, за да фиксира въглена и да го предпази от зацапване. Носеше такъв в чантата. Първо искаше да проучи листа и изобразената на него фигура. Коя всъщност беше Ясна Колин? Със сигурност беше непокорна. Беше истинска жена, майстор в женските изкуства, но по никой начин не беше деликатна.

Такава жена би оценила решителността на Шалан. Би изслушала още една молба да я приеме за повереница, ако молбата е представена по подходящия начин.

Също така Ясна беше рационалист, жена, която беше достатъчно дръзка да отрече съществуването на самия Всемогъщ въз основа на собствените си разсъждения. Ясна би оценила силата, ала само ако е логично оформена.

Шалан кимна на себе си, извади четвърти лист хартия и тънко заострена четка. После разклати и отвори шишенцето с туш. Ясна беше поискала доказателство за логиката на Шалан и умението й да пише. Е, какъв по-добър начин от това да я помоли с думи?

Сиятелна Ясна Колин, написа Шалан с най-спретнатия и красив почерк, на който беше способна. Можеше да ползва и тръстиков писец, но четката беше за произведения на изкуството. Намерението й беше написаното да е точно такова. Вие отхвърлихте молбата ми. Приемам това. Ала както всеки обучен във формалното изследване знае, нито една хипотеза не бива да се приема аксиоматично. Всъщност аргументът обикновено гласеше „нито една хипотеза — с изключение на съществуването на Всемогъщия — не бива да се приема аксиоматично“. Но такава формулировка би допаднала на Ясна.

Един учен трябва да е готов да промени теориите си, ако те са оспорени експериментално. Придържам се към надеждата, че Вашето отношение към решенията е подобно: като предварителни резултати, очакващи следваща информация.

От краткия ни контакт виждам, че цените постоянството. Направихте ми комплимент, че не съм престанала да Ви търся. Следователно допускам, че няма да приемете това писмо като нарушение на добрия вкус. Приемете го като доказателство за горещото ми желание да бъда Ваша повереница, а не като пренебрегване на изразеното от Вас решение.

Шалан опря крайчеца на четката до устните си и обмисли следващата стъпка. Духчетата на сътворяването постепенно избледняха и изчезнаха. Носеха се приказки за духчета на логиката — малки буреносни облачета — привличани от нечия отлична аргументация, но Шалан не ги бе виждала никога.

Очаквате доказателство, че съм достойна, продължи Шалан. Желанието ми е да можех да покажа, че обучението ми е по-пълно, отколкото разговорът ни показа. За съжаление нямам основания за такъв аргумент. Имам слабости в образованието. Това е ясно и не подлежи на разумен спор.

Но животът на мъжете и жените е повече от логическа задача; контекстът на житейския им опит е безценен за взимането на добри решения. Моето обучение по логика е под Вашите стандарти, но дори и аз знам, че рационалистите имат такова правило: не може логиката да се прилага абсолютно, когато става въпрос за човешки същества. Ние не сме само мислещи същества.

Следователно, сърцевината на моя аргумент е да дам перспектива към моето невежество. Не чрез оправдание, а чрез обяснение. Вие изразихте неудоволствие, че човек като мен може да е така недостатъчно образован. Какво е правила моята мащеха? Какво са правили моите учители? Защо моето образование е толкова зле организирано?

Фактите са притеснителни. Имах малко учителки и всъщност нямах обучение. Мащехата ми опита, ала самата тя бе необразована. Това е грижливо пазена тайна — много от веденските провинциални домове пренебрегват правилното образование на своите жени.

Когато бях съвсем малка, имах три учителки, но всяка от тях напускаше след няколко месеца и посочваше характера или грубостта на баща ми като причина. Оставена бях сама да си блъскам главата с образованието. Научих каквото можах с четене и попълвах празнотите благодарение на вроденото си любопитство. Но не ще съм в състояние да съпоставям знанията си с някой, получил предимствата на формално — и скъпо — образование.

Защо това да е основание да ме приемете? Защото всичко, което съм научила, е дошло след голяма лична борба. Трябваше да преследвам онова, което другите получаваха наготово. Вярвам, че поради тази причина моето образование — ако и да е ограничено — има повече качество и достойнство. Уважавам Вашето решение, но Ви моля да го преосмислите. Какво бихте предпочели да имате? Повереница, която може да повтори правилните отговори, защото свръхзаплатената учителка я е дресирала да ги знае, или повереница, която е трябвало да се бори и бие за всичко научено?

Уверявам Ви, че едната от тези двете ще цени вашите напътствия много повече от другата.

Вдигна четката. Като се позамисли, аргументацията й се стори несъвършена. Разкриваше своето невежество и очакваше Ясна да я приветства? Все пак, струваше й се, че постъпва правилно, макар писмото да беше лъжа. Лъжа, изградена от истини. Всъщност тя не беше дошла да черпи от знанията на Ясна. Беше дошла да краде.

Съвестта я замъчи и тя едва не смачка писмото. Стъпки в коридора пред нишата я накараха да замръзне. Скочи на крака, завъртя се, притисна скритата ръка до гърдите си. Затърси думи, с които да обясни на Ясна Колин присъствието си тук.

В коридора трепнаха светлини и сенки, после една фигура предпазливо надзърна в нишата. Държеше в шепата си бяла сфера за осветление. Не беше Ясна. Беше мъж, двадесетинагодишен, в проста сива роба. Ардент. Шалан си отдъхна.

Младият човек я забеляза. Лицето му беше тясно, сините очи — проницателни. Брадата му беше подрязана късо и строго, главата му беше обръсната. Заговори я с културен тон.

— Ах, извинете ме, Ваше Сиятелство. Мислех, че това е нишата на Ясна Колин.

— Така е — отговори Шалан.

— О. Вие също я чакате?

— Да.

— Нали няма изключително да Ви притесня, ако почакам заедно с Вас? — имаше лек хердазки акцент.

— Разбира се, че няма, арденте — тя кимна почтително, после набързо взе да събира нещата си, за да освободи място.

— Не мога да заема мястото Ви, Сиятелство! Ще си донеса друг стол.

Тя вдигна ръка да протестира, но той вече беше излязъл. Върна се след малко, понесъл стол от друга ниша. Беше висок, строен и — реши Шалан с известно неудобство — доста хубав. Баща й притежаваше само трима арденти, все възрастни хора. Те пътуваха из земите му, посещаваха селата, помагаха със службата си на хората да постигат Точки в своята Слава и Призвание. Шалан пазеше лицата им в своята сбирка портрети.

Ардентът разположи стола. Позабави се малко, преди да седне, понеже видя какво има на масата.

— Виж ти, виж ти — рече изненадано.

За миг Шалан помисли, че той чете писмото и я връхлетя дразнеща паника. Ала ардентът гледаше трите рисунки, които лежаха на масата и чакаха лакировката.

— Вие ли ги направихте, Ваше Сиятелство?

— Да, арденте — отвърна Шалан и сведе поглед.

— Няма нужда от такива официалности! — каза ардентът, приведе се, намести очилата и заразглежда рисунките. — Моля, аз съм брат Кабсал или просто Кабсал. Наистина така е добре. А Вие сте?

— Шалан Давар.

— В името на златните ключове на Веделедев, Ваше Сиятелство! — възкликна брат Кабсал, докато сядаше. — Ясна Колин ли Ви научи на такова умение с молива?

— Не, арденте — отвърна Шалан, все още права.

— Продължавате да се държите официално — каза той с усмивка. — Кажете ми, толкова ли съм страшен?

— Възпитана съм да показвам уважение към ардентите.

— Е, аз лично намирам, че това уважение е като тор. Използвай го, където трябва, и насажденията ще процъфтят. Насипи го дебело и просто ще се разсмърди. — Очите му проблеснаха.

Нима един ардент — слуга на Всемогъщия — току-що говори за тор?

— Ардентът е представител на самия Всемогъщ. Да Ви демонстрирам липса на уважение ще е като проява на неуважение към Всемогъщия.

— Разбирам. И така ще се държите, ако Всемогъщият Ви се яви тук? Всичките официалности и поклони?

Тя се поколеба.

— Добре де, не.

— Ах, и как бихте реагирали?

— Предполагам, с болезнени крясъци — тя позволи на тази мисъл твърде леко да й се изплъзне. — Понеже е написано, че славата му е такава, щото всеки, който го погледне, тутакси ще изгори и ще стане на пепел.

Ардентът се засмя на това.

— Мъдро казано, наистина. Но моля Ви, седнете.

Тя неохотно седна.

— Изглежда, все още се борите със себе си — каза ардентът и вдигна портрета на Ясна. — Какво трябва да направя, за да Ви успокоя? Да се покача ли на тази маса и да изтанцувам една жига?

Тя примигна от изненада.

— Не възразявате? Добре тогава… — остави портрета и почна да се катери по стола.

— Не, моля Ви! — възкликна Шалан и протегна свободната си ръка.

— Сигурна ли сте? — той огледа преценяващо писалището.

— Да — каза Шалан и си представи как ардентът се олюлява, прави погрешна стъпка, пада от балкончето и лети десетки стъпки надолу към пода. — Моля Ви, обещавам повече да не Ви уважавам!

Той се усмихна, скочи от масата и седна. Заговорнически се приведе към Шалан.

— Заплахата с танца на масата почти винаги работи. Само веднъж ми се наложи да я изпълня и то заради облог с брат Ланин. Магистърът на манастира ни едва не пукна от потрес.

Шалан установи, че се усмихва.

— Вие сте ардент, забранено Ви е да притежавате собственост. На какво се обзаложихте?

— Две дълбоки вдишвания от аромата на зимна роза — отвърна брат Кабсал — и слънчевата топлина по кожата ни. — Усмихна се. — Понякога можем да сме много изобретателни. Годините, прекарани в консервиращата манастирска атмосфера, могат да направят такива неща с хората. Е, щяхте да ми обясните къде се научихте така умело да боравите с молива?

— Практика. Предполагам, че в крайна сметка всеки се научава така.

— Отново мъдри думи. Започвам да се чудя кой от двама ни е ардент. Но сигурно сте имали учител.

— Дандос Помазания.

— Ах, ако някога е имало истински майстор на молива, това е той. Та така, не, че се съмнявам в думите Ви, Сиятелство, но съм доста заинтригуван как Дандос Хералдин Ви е учил да рисувате. Понеже, когато последно проверих, той страдаше от доста смъртоносна и трайна болест. А именно — мъртъв е. От триста години насам.

Шалан се изчерви.

— Баща ми имаше негов учебник.

— И научихте това — Кабсал вдигна рисунката на Ясна — от една книга?

— Хмм… да.

Той пак погледна рисунката.

— Май трябва повечко да чета.

Шалан откри, че се смее на изражението на ардента и взе Спомен — той седи, по лицето му е изписана смесица от удивление и възхищение, докато изучава картината, почесвайки брадата си с пръст.

Кабсал се усмихна със задоволство и остави рисунката.

— Имате ли лак?

— Имам — каза тя и го извади от чантата си. Беше в колба с пулверизатор, като онези, които често се използват за парфюми.

Той взе съдинката и завъртя капачката отпред, после я раздруса и изпробва лака върху китката си. Кимна доволно и се пресегна за рисунката.

— Не бива да допускаме такава картина да е застрашена от зацапване.

— Мога да я лакирам — каза Шалан. — Няма нужда да си правите труда.

— Това не е труд, това е чест. Пък и аз съм ардент. Ние не знаем какво да правим със себе си, когато не сме заети да вършим неща, които другите могат да свършат сами. Най-добре просто да ми угодите. — Той започна да лакира рисунката, като пръскаше внимателно.

Шалан с усилие се удържа да не грабне рисунката от ръцете му. За щастие, той беше внимателен и лакът се полагаше равномерно. Очевидно и преди беше лакирал рисунки.

— Вие сте от Я Кевед, предполагам?

— Заради косата ли? — попита тя и вдигна ръка към червените си кичури. — Или заради акцента?

— Заради отношението Ви към ардентите. Веденската църква безспорно е най-традиционната. Посещавал съм вашата прекрасна страна два пъти; храната понася добре на стомаха ми, но цялото подмазване ме накара да се чувствам неудобно.

— Може би е трябвало да потанцувате по масите.

— Мислех да го направя, но моите братя и сестри арденти от Вашата родина вероятно щяха да се строполят мъртви от смущение. Не бих понесъл да ми тежат на съвестта. Всемогъщият не е добър към онези, които убиват неговите свещеници.

— Аз пък смятах, че на убиването по принцип не бива да се гледа с добро око — отвърна Шалан, докато го наблюдаваше как лакира. Странно й беше да позволи на някой друг да работи по рисунките й.

— Какво мисли Сиятелната Ясна за Вашето изкуство? — попита той и продължи да пръска лак.

— Не смятам, че я интересува — каза Шалан и се свъси при спомена за разговора. — Не личи да цени изобразителните изкуства кой знае колко.

— Така съм чувал. За съжаление това е един от малкото й недостатъци.

— А другият е онази дреболия с нейната ерес?

— Наистина — отговори с усмивка Кабсал. — Трябва да призная, че влязох тук с очакването да срещна безразличие, а не почтителност. Как така постъпихте в нейния антураж?

Шалан се сепна и за пръв път си даде сметка, че брат Кабсал я е взел за някоя от приближените на Сиятелната господарка Колин. Може би за нейна повереница.

— Мътните го взели — промърмори тя.

— А?

— Изглежда, без да искам съм Ви подвела, братко Кабсал. Не съм обвързана със Сиятелната Ясна. Поне засега. Опитвам се да я накарам да ме приеме за повереница.

— Ах — отвърна Кабсал и привърши лакировката.

— Съжалявам.

— За какво? Не сте направили нищо нередно. — Той духна върху рисунката, после я обърна и я показа на Шалан. Беше отлично обработена, без замазани места. — Бихте ли ми направили една услуга, дете мое? — попита Кабсал и остави рисунката настрани.

— Всичко.

Тук той привдигна вежда.

— Всичко разумно — поправи се Шалан.

— Според чий разум?

— Моя, предполагам.

— Жалко — каза той и стана. — Тогава ще се огранича. Дали ще имате добрината да осведомите Сиятелната Ясна, че съм я търсил?

— Тя Ви познава? — Каква работа можеше да има един хердазки ардент със заклетата безбожница Ясна?

— О, не бих казал. Но се надявам да е чувала името ми, защото няколко пъти молих за аудиенция.

Шалан кимна и се изправи.

— Допускам, че желанието Ви е да опитате да я накарате да приеме вярата?

— Тя е неповторимо предизвикателство. Не мисля, че ще мога да търпя сам себе си, ако поне не опитам да я убедя.

— А ние не бихме искали да не се търпите — отбеляза Шалан — понеже противното ще ни върне към ужасния Ви навик почти да убивате арденти.

— Точно така. Както и да е, едно лично послание от Вас може да помогне там, където писмените молби се пренебрегват.

— Аз… съмнявам се.

— Е, ако откаже, това означава само, че ще се върна — усмихна се той. — Надявам се да означава и че ще се срещна пак с Вас. Затова го очаквам с нетърпение.

— Аз също. И съжалявам за недоразумението.

— Ваше Сиятелство, моля Ви. Не поемайте отговорност за моите предположения.

Тя се усмихна.

— Бих се въздържала да поема каквато и да е отговорност за Вас във всяко отношение, братко Кабсал. И все пак се чувствам зле.

— Ще Ви мине — забеляза той и сините му очи блеснаха. — Но аз ще направя всичко по силите си да се почувствате отново добре. Има ли нещо, което обичате? Освен това да тачите ардентите и да рисувате изумително, искам да кажа.

— Сладко.

Той наведе глава настрани.

— Харесва ми — каза тя и сви рамене. — Питахте какво обичам. Сладко.

— Така да бъде. — Отстъпи в тъмния коридор и затърси в джоба си сферата, за да му свети. След секунди вече си беше отишъл.

Защо сам не изчака Ясна да се върне? Шалан поклати глава, после лакира другите две рисунки. Тъкмо привършваше с изсушаването и прибирането им в чантата, когато чу отново стъпки в коридора и разпозна гласа на Ясна.

Шалан набързо си събра нещата, остави писмото на писалището, пристъпи до стената на нишата и зачака. След миг влезе Ясна Колин, придружавана от групичка слуги.

Не изглеждаше доволна.