Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (105)

73
Доверие

Студената пролет май най-сетне се беше превърнала в лято. Нощем все още бе хладно, но не беше неприятно. Каладин стоеше на плаца на далинаровата армия и гледаше на изток, отвъд Пустите равнини.

След предателството, спасяването и изпълняването на клетвата на Далинар, Каладин се чувстваше нервен. Свобода. Купена с Меч. Изглеждаше невъзможно. Целият му житейски опит го учеше да очаква някаква клопка.

Скръсти ръце зад гърба си; Сил седеше на рамото му.

— Смея ли да му вярвам? — попита той тихо.

— Добър човек е — отговори Сил. — Наблюдавах го. Въпреки онова нещо, което носеше.

— Онова нещо ли?

— Онзи Меч.

— Какво те е грижа пък за Меча?

— Не знам — рече Сил и се обгърна с ръце. — Просто ми се струва неправилно. Мразя го. Радвам се, че той се отърва от него. Това го прави по-добър човек.

Номон, средната луна, почна да се издига. Ярка и светлосиня, тя обля хоризонта в светлина. Някъде отвъд Пустите равнини беше паршендският Броненосец, срещу когото Каладин се би. Беше намушил крака му изотзад. Паршендите го наблюдаваха, но не се намесиха в двубоя и не нападнаха ранените мостови на Каладин. Каладин обаче бе ударил един от техните защитници от възможно най-страхлива позиция, при това намесвайки се в сражението.

Тормозеше се от стореното и това го дразнеше. Един войник не можеше да се главоболи за това кого или как напада. Оцеляването беше едничкото правило на бойното поле.

Е, оцеляването и верността. Освен това той понякога оставяше ранените противници да живеят, ако не представляваха заплаха. И спасяваше младите войници, които имаха нужда от защита. И…

И никога не се показа особено добър в нещата, които войникът би трябвало да прави.

Днес спаси един върховен принц — поредния светлоок — и покрай него, хиляди войници. Спаси ги, като убиваше паршендите.

— Можеш ли да убиваш, за да защитиш? — попита Каладин на висок глас. — Няма ли някакво противоречие?

— Аз… не знам.

— Държа се странно по време на сражението. Въртеше се около мен. После си отиде. Не те видях.

— Убиването — тихичко отвърна тя. — То ме наранява. Трябваше да се махна.

— Обаче тъкмо ти ме накара да спася Далинар. Ти искаше аз да се върна и да убивам.

— Знам.

— Тефт каза, че Сияйните са се придържали към правила. Според тях не би трябвало да извършваш лоши неща, за да постигнеш големи цели. Ала какво направих аз днес? Изтребих паршендите, за да спася алетите. Това какво е? Те не са невинни, но и ние не сме. Не сме невинни нито в малкото, нито в голямото.

Сил не отговори.

— Ако не бях отишъл да спася хората на Далинар, щях да допусна Садеас да успее в своето чудовищно предателство. Щях да допусна да загинат хора, които бих могъл да спася. Щях да се отчая и отвратя от себе си. Загубих също трима добри мъже, мостови, които бяха само на един дъх разстояние от свободата. Струва ли животът на другите тази загуба?

— Нямам отговорите, Каладин.

— Има ли ги някой изобщо?

Зад тях се чуха стъпки. Сил се обърна.

— Той е.

Луната току-що бе изгряла. Оказа се, че Далинар Колин е точен човек.

Застана до Каладин. Носеше вързоп под мишница. Имаше излъчването на воин, дори и без Броня. Всъщност така беше по-внушителен. Мускулестото му тяло показваше, че не разчита Бронята да му дава сила. Спретнатата униформа говореше за човек, който разбира, че другите се вдъхновяват, ако водачът им изглежда подобаващо.

И други са изглеждали тъкмо толкова благородни, помисли Каладин. Ала мигар друг бе способен да размени своя Меч, само за да поддържа образа си? И ако е така, кога образът се превръща в действителност?

— Съжалявам, че те накарах да се срещнеш с мен толкова късно — каза Далинар. — Знам, че денят беше дълъг.

— И без това се съмнявам, че бих могъл да заспя.

Далинар тихо изръмжа в знак, че разбира.

— Грижат ли се добре за хората ти?

— Да. Всъщност доста добре. Благодаря.

Бяха дали на Каладин празни казарми за мостовите, а хората бяха прегледани от най-добрите военни лекари на Далинар — получиха вниманието им преди ранените светлооки офицери. Мъжете, които не бяха от Мост Четири, приеха веднага и без много приказки Каладин за свой водач.

Далинар кимна.

— Колко от тях смяташ, че ще приемат предложението за една кесия пари и освобождаване?

— Доста от другите отряди. Предполагам обаче, че повечето няма да приемат. Мостовите не мислят за бягство или за свобода. Те няма да знаят какво да правят със себе си. Що се отнася до моя отряд… е, имам чувството, че те ще настоят да направят това, което аз направя. Ако остана аз, остават и те. Тръгна ли си, и те тръгват.

— И какво ще направиш ти?

— Още не съм решил.

— Говорих с моите офицери — рече Далинар и се свъси. — Оцелелите от моите офицери. Казаха, че си им заповядвал, че си поел командването като светлоок. Синът ми още е огорчен от това как… е потръгнал разговорът му с теб.

— И глупак би видял, че той нямаше да е в състояние да се добере до Вас. А за офицерите — повечето бяха изпаднали в шок или се бяха разпръснали. Просто ги сръчках.

— Двойно съм ти задължен за живота си — рече Далинар. — И този на сина ми, и на моите офицери.

— Платихте този дълг.

— Не. Но направих каквото мога. — Той огледа Каладин, сякаш го претегляше и преценяваше. — Защо твоят отряд дойде за нас? Защо наистина?

— Защо Вие дадохте Меча си?

Далинар устоя на погледа му и кимна.

— Справедливо. Имам едно предложение за теб. Двамата с краля ще извършим нещо много, много опасно. Нещо, което ще разтърси всички военни лагери.

— Моите поздравления.

Далинар едва се усмихна.

— Почетната ми гвардия беше почти напълно избита, а хората, които ми останаха, са необходими за попълване на Кралската гвардия. Напоследък не съм твърде доверчив. Имам нужда от някой, който да пази мен и моето семейство. Искам тебе и хората ти за тази работа.

— Искате шайка мостови за гвардейци?

— По-елитните от тях. Онези от твоя отряд, обучените от теб. Искам останалите за войници в армията ми. Чух колко добре са се сражавали твоите хора. Обучил си ги, без Садеас да узнае, при това докато сте тичали с моста. Любопитен съм да видя какво можеш да постигнеш с подходящите ресурси. — Далинар се обърна и се взря на север, към лагера на Садеас. — Армията ми е обезкървена. Ще ми е нужен всеки човек. Но всеки наборник ще е под подозрение. Садеас ще опита да прати шпиони в лагера ни. И предатели. И убийци. Елокар е на мнение, че няма да изтраем и седмица.

— Отче на Бурята! Какво планирате?

— Ще им отнема играчките и очаквам да реагират като сърдити деца.

— Деца с армии и Мечове.

— За съжаление.

— И искате да Ви защитавам от това?

— Да.

Без двусмислици. Откровено. Това беше достойно за уважение.

— Ще взема още хора в Мост Четири и ще го направя почетна гвардия — отговори Каладин. — И ще обуча останалите за копиеносци. Почетната гвардия ще получава съответното заплащане.

По принцип личната гвардия на светлооките получаваше три пъти повече пари от копиеносците.

— Разбира се.

— Искам и място за обучението. Пълно право да реквизирам от интендантите. Аз определям програмата на моите хора и назначаваме свои сержанти и взводни командири. Не отговаряме пред други светлооки, освен пред Вас, Вашите синове и краля.

Далинар вдигна вежда.

— Последното е малко… необичайно.

— Искате да охранявам Вас и Вашето семейство? Срещу останалите върховни принцове и техните убийци, които могат да проникнат сред Вашите войници и офицери? Е, не мога да съм в положение всеки светлоок в лагера да ме разиграва, нали така?

— Прав си. Разбираш обаче, че постъпвайки така, всъщност ти предоставям властта на светлоок от четвърти дан. Ще отговаряш за хиляда бивши мостови. Пълен батальон.

— Да.

Далинар се позамисли.

— Добре. Смятай се назначен за капитан — не смея да назнача тъмноок на по-висок чин. Ако те титулувам командир на батальон, ще настане голяма бъркотия. Но ще се погрижа да се знае, че ти си извън командната верига. Не заповядваш на светлооки, които са с по-нисък чин, а онези с по-висок чин нямат власт над теб.

— Добре. Но искам войниците, които обучавам, да се разпределят за патрули, а не за нападения на платата. Чувам, че разполагате с няколко пълни батальона, които преследват разбойници, поддържат реда на Външния пазар и тем подобни. Там отиват и моите хора за една година, поне.

— Достатъчно лесно. Искаш време да ги обучиш, преди да ги хвърлиш в битка, предполагам.

— Така е. И освен това днес убих много паршенди. Откривам, че съжалявам за тяхната смърт. Те ми показаха по-голяма чест от повечето хора в моята армия. Не ми хареса това чувство и имам нужда да помисля върху него. С гвардейците, които подготвям за вас, ще излизаме на бойното поле, но основната ни задача ще бъде да Ви пазим, а не да убиваме паршендите.

Далинар изглеждаше умислен.

— Хубаво. Но не би трябвало да се тревожиш. Не планирам в бъдеще да излизам много на предна линия. Ролята ми се променя. Както и да е. Договорихме се.

Каладин протегна ръка.

— Това зависи от съгласието на моите хора.

— Доколкото си спомням, ти каза, че ще постъпят като тебе.

— Вероятно. Аз ги командвам, но не ги притежавам.

Далинар се пресегна и улови ръката му под сапфирената светлина на луната. После извади вързопа изпод мишницата си.

— Заповядай.

— Какво е това? — попита Каладин и взе вързопа.

— Моето наметало. Онова, което носих в днешната битка. Изпрано и закърпено.

Каладин го разгърна. Беше в наситено син цвят, с избродирани в бяло глифите кок и линил.

— Всеки мъж, който носи моите цветове — рече Далинар, — е част от моето семейство по някакъв начин. Наметалото е прост дар, но е едно от малкото смислени неща, които мога да предложа. Приеми го заедно с моята благодарност, Благословени от Бурята Каладин.

Каладин бавно сгъна наметалото.

— Къде чухте това име?

— От твоите хора. Те имат много високо мнение за теб. А това кара мен да имам високо мнение за теб. Имам нужда от мъже като теб, като всички вас. — Той умислено присви очи. — Цялото кралство се нуждае от вас. Може би цял Рошар. Иде Истинското Опустошение…

— Какво означават последните думи?

— Нищо. Моля те, капитане, иди да си починеш малко. Надявам се скоро да получа добри новини от теб.

Каладин кимна и се оттегли, минавайки край двамата мъже, които пазеха Далинар тази вечер. Новите казарми не бяха далеч. Далинар му беше дал по една сграда за всеки отряд. Над хиляда души. Какво щеше да прави с толкова много? Никога преди не беше командвал повече от двадесет и петима.

Казармата на Мост Четири беше празна. Каладин се поколеба на прага и надзърна. Имаше койка и шкаф с ключалка за всеки. Същински палат.

Подуши дима. Намуси се и заобиколи казармата. Намери отряда край огнището отзад. Хората си почиваха, насядали по пънове и камъни, и чакаха Скалата да сготви. Слушаха Тефт, който още беше с превързана ръка. Той тихо им говореше. И Шен беше тук; мълчаливият парш седеше в крайчеца на групата. Бяха го взели заедно с ранените от лагера на Садеас.

Щом зърна Каладин, Тефт млъкна, а останалите се обърнаха. Повечето бяха превързани. И Далинар иска тези мъже за своя гвардия? Наистина бяха доста поочукани.

Ала веднага се съгласи с избора на Далинар. Ако той трябваше да повери живота си в ръцете на някого, би избрал точно тази група.

— Какво правите? — строго попита Каладин. — Трябваше да почивате.

Мостовите се спогледаха.

— Просто… — подхвана Моаш. — Просто не ни се струваше редно да спим, преди да свършим… хммм, това.

— Трудно се спи след ден като днешния, ганчо — добави Лопен.

— Говори от свое име — прозина се Белязаният, който беше разположил превързания си крак на един пън. — Но яхнията си заслужава бодърстването. Даже и да слага камъни вътре.

— Не слагам! — тросна се Скалата. — Празноглави равнинци.

Бяха оставили място за Каладин. Той седна и подложи наметалото на Далинар под гърба и главата си. С благодарност прие паницата, която Дрей му подаде.

— Разговаряхме за нещата, които хората видяха днес — обясни Тефт. — За нещата, които ти направи.

Каладин се поколеба с лъжица пред устата си. Почти беше забравил — може би нарочно — че е показал на хората си на какво е способен със Светлината. Надяваше се войниците на Далинар да не са видели. По онова време неговата Светлина беше бледа, понеже денят бе слънчев.

— Беше изумително! — рече Дрей и се приведе напред.

— Ти си един от Сияйните — уточни Белязаният. — Вярвам в това, ако и Тефт да разправя, че не си.

— Все още не е — сопна му се Тефт. — Ти не слушаш ли?

— Можеш ли да ме научиш на тези неща, които правиш? — намеси се Моаш.

— И аз ще уча, ганчо. Нали разбираш, ако преподаваш и прочие.

Каладин изнурено примигна, когато останалите почнаха да питат един през друг.

— Какво можеш да правиш?

— Какво е усещането?

— Можеш ли да летиш?

Той вдигна ръка да спре въпросите.

— Не се ли тревожите от това, което видяхте?

Неколцина свиха рамене.

— Това те опази жив, ганчо. Бих се разтревожил само от това колко ли неустоимо биха го намерили жените. „Лопен“, ще казват те, „имаш само една ръка, но виждам, че можеш да светиш. Струва ми се, че сега трябва да ме целунеш.“

— Но това е странно и плашещо — възрази Каладин. — Такива неща са правили Сияйните! Всеки знае, че те са предатели.

— Аха — изсумтя Моаш. — Досущ както всеки знае, че светлооките са избрани от Всемогъщия да управляват и винаги са благородни и справедливи.

— Ние сме Мост Четири — додаде Белязаният. — Знаем едно-друго. Живели сме в тинята и са ни ползвали за примамка. Щом ти помага да оцелееш, значи е добро. Само това трябва да се каже по въпроса.

— Е, можеш ли да ни учиш? — попита Моаш. — Можеш ли да ни покажеш как да правим нещата, които ти правиш?

— Аз… аз не знам дали това може да се учи — отговори Каладин и хвърли поглед на Сил, която седеше с любопитно изражение на един камък. — Не знам какво е то.

Мъжете изглеждаха съкрушени.

— Обаче това не означава, че не трябва да опитаме.

Моаш се усмихна.

— Можеш ли да го направиш? — попита Дрей и измъкна малък светещ диамантен чип. — Ей сега? Искам да го видя, когато го очаквам.

— Това не е панаирджийски номер — отговори Каладин.

— Не мислиш ли, че заслужаваме това? — обади се Сигзил и се приведе напред от камъка си.

Каладин млъкна. После неохотно се протегна и докосна сферата. Вдиша дълбоко; приемането на Светлината ставаше все по-привично за него. Сферата потъмня. Светлината почна да струи от кожата на Каладин и той задиша нормално, за да я накара да излиза по-бързо, да е по-видима. Скалата измъкна старото оръфано одеяло, което ползваше за разпалване, и го метна върху огъня. Смути огнените духчета и създаде няколко мига мрак, преди пламъците да се провидят отново.

В мрака Каладин сияеше, от него се надигаше чиста, бяла Светлина.

— В името на Бурите… — промълви Дрей.

— Е, какво можеш да правиш с това? — попита нетърпеливо Белязаният. — Ти не отговори.

— Не съм напълно сигурен какво мога да правя — отвърна Каладин, вдигнал ръка пред себе си. Тя избледня след миг, огънят прогори одеялото и отново ги освети. — Знам го едва от няколко седмици. Мога да привличам стрелите към себе си и да карам камъните да залепват един за друг. Светлината ме прави по-силен и по-бърз и лекува раните ми.

— Колко по-силен те прави? — рече Сигзил. — Какво тегло могат да понесат камъните, след като ги залепиш един за друг, и колко дълго остават свързани? Колко по-бърз ставаш? Два пъти по-бърз? И още една четвърт повече? На какво разстояние може да е стрелата, когато я привличаш, и можеш ли да привличаш и други неща?

Каладин замига.

— Не… не знам.

— Е, струва ми се достатъчно важно да знаем тия работи — каза Белязаният и се почеса по брадичката.

— Можем да направим изпитания — обади се Скалата, скръсти ръце и се усмихна. — Добра идея.

— Може това да ни помогне да разберем дали и ние сме способни на това — отбеляза Моаш.

— Не е нещо за научаване — поклати глава Скалата. — То е от холетентал. Само за него.

— Не знаеш със сигурност — каза Тефт.

— Не знаеш със сигурност, че аз не знам със сигурност — размаха лъжицата Скалата. — Яж си яхнията.

Каладин вдигна ръце.

— Не бива да казвате никому, хора. Другите ще се боят от мен, може да си рекат, че съм свързан с Пустоносните или със Сияйните. Нужно ми е да се закълнете.

Огледа ги и те кимнаха, един по един.

— Обаче искаме да помогнем — добави Белязаният. — Даже да не можем да се научим. Това нещо е част от теб, а ти си един от нас. Ние сме Мост Четири. Нали така?

Каладин видя нетърпеливите им лица и не можа да не кимне.

— Да. Да, можете да помогнете.

— Отлично — заяви Сигзил. — Ще подготвя списък с изпитания за измерване на бързината, точността и силата на тези връзки, които създаваш. Ще се наложи да намерим начин да определим можеш ли да правиш още нещо.

— Да го хвърлим от някоя скала — предложи рогоядецът.

— Каква полза? — попита Пеет.

Скалата сви рамене.

— Ако притежава и други способности, така те ще се проявят, а? Само падането от скалата може да превърне момчето в мъж!

Каладин го изгледа мрачно и Скалата се разсмя.

— Ще бъде малка скала — показа с палец и показалец колко малка. — Прекалено много ми харесваш, та да те хвърлям от голяма скала.

— Мисля, че се шегуваш — отговори Каладин и си похапна. — Но за всеки случай нощес ще те залепя за тавана, за да не си правиш разни експерименти, докато спя.

Мостовите се ухилиха.

— Само гледай да не светиш много силно, докато се мъчим да поспим, а, ганчо?

— Ще се старая — Каладин пак си гребна от яхнията. Беше по-вкусна от обичайното. Да не би Скалата да беше сменил рецептата?

Или пък имаше нещо друго? Докато се хранеше, останалите бъбреха, говореха за дома и за миналото си, все неща, които преди не се споменаваха. Неколцина мостови от другите отряди — ранени, на които Каладин беше помогнал, и даже няколко самотни души, които още бяха будни, се примъкнаха при тях. Хората от Мост Четири ги приветстваха, сипаха им от гозбата и им направиха място.

Всички изглеждаха изтощени като Каладин, но никой не искаше да се прибира. Сега Каладин разбираше защо. Да са заедно, да ядат от яхнията на Скалата, да слушат тихите разговори, докато огънят пука и пращи, изпущайки танцуващи жълти искри във въздуха…

Това беше по-отморяващо от съня. Каладин се усмихна, облегна се и загледа тъмното небе и голямата сапфирената луна. После затвори очи и се заслуша.

Още трима бяха загинали. Малоп, Безухият Якс и Нарм. Каладин ги бе предал. Но той и Мост Четири бяха защитили стотици други. Стотици, които повече нямаше да тичат с моста, да посрещат стрелите на паршендите, да се бият, ако не искат. И нещо по-лично — двадесет и седем от неговите приятели оцеляха. Отчасти заради нещата, които той направи, отчасти заради собствената им смелост.

Двадесет и седем мъже останаха живи. Най-сетне успя да спаси някого.

Засега, това беше достатъчно.