Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (101)

69
Справедливост

„Всичко е свършило за мен. Застанал съм срещу спасителя на живота ми. Защитавам този, който уби обещанията ми. Вдигам ръка. Бурята отговаря.“

Танатанев 1173 г., 18 секунди преди смъртта. Обект: тъмноока майка на четири деца, шестдесет и две годишна.

Навани си проби път през стражите, пренебрегна техните възражения и призивите на придворните си дами. Принуди се да остане спокойна. Щеше да остане спокойна! Чутото бе слух. Трябваше да бъде слух.

За нещастие, с годините й ставаше все по-невъзможно да се придържа към подобаващото на една Сиятелна дама спокойствие. Ускори крачка през лагера на Садеас. Войниците протягаха ръце към нея, за да й помогнат или да я спрат. Не им обръщаше внимание; нямаше да посмеят да я пипнат и с пръст. Да бъдеш майката на краля даваше някои привилегии.

Лагерът бе мръсен и зле разположен. Търговците, леките жени и работниците се бяха настанили в коптори откъм подветрената страна на казармите. От повечето подветрени стрехи, подобно на восък, оставен да прокапе от някоя маса, провисваха сталактити втвърден крем. Разликата с правите линии и почистените сгради в лагера на Далинар бе голяма.

Той ще е добре, каза си тя. Да гледа да е добре!

Отбеляза си, че е объркана, понеже почти не опита да планира наум нова улична мрежа за Садеас. Насочи се право към плаца и там откри армия, която не изглеждаше да се прибира от битка. Войници без кръв по униформите, мъжете се смеят и си говорят, офицерите минават покрай строя и освобождават хората повзводно.

Това би трябвало да я успокои — не приличаше на току-що разбита войска; но вместо това тя стана още по-притеснена.

Садеас, в безупречната си червена Броня, говореше с групичка офицери под някакъв навес наблизо. Тя се насочи към него, но тук вече стражите, строени рамо до рамо, й препречиха пътя; един от тях отиде да съобщи на Садеас за пристигането й.

Навани нетърпеливо скръсти ръце. Може би трябваше да вземе паланкин, както бяха предложили нейните придворни. Няколко от тях, видимо в голямо неудобство, пристигаха на плаца. Един паланкин би спестил повече време, обясниха те, тъй като би дал възможност до Садеас да бъдат изпратени вестоносци, та той да може да я приеме.

Някога се беше подчинявала на такива условности. Можеше да си спомни как като млада жена умело играе играта и с удоволствие се възползва от церемониала. Какво й бе донесло това? Един мъртъв, никога необичан съпруг, и „привилегировано“ положение в двора, което се свеждаше до това да я избутат настрана заради възрастта й.

Какво ли би направил Садеас, ако тя просто закрещи? Майката на краля да изреве като брадвохрътка, чиято антена е била извита? Обмисляше го, докато войникът чакаше за възможност да съобщи на господаря си за пристигането й.

С периферното си зрение забеляза на плаца да пристига младеж в синя униформа, придружен от малка почетна гвардия от трима души. Ренарин, чието лице по изключение изразяваше нещо различно от обичайното спокойно любопитство. С разширени очи, трескав, той се обърна към Навани.

— Машала — попита я той със спокойния си глас. — Моля те. Какво си научила?

— Армията на Садеас се е завърнала без армията на баща ти. Носят се приказки за разгром, макар че не изглежда тези мъже да са преминали през нещо такова. — Тя ядно погледна към Садеас и сериозно се замисли дали да не симулира припадък. За щастие, той най-накрая говори с войника и го отпрати.

— Можете да заповядате, Сиятелна — поклони й се човекът.

— Навреме — изръмжа тя, подмина го и застана под навеса. Към нея се присъедини и Ренарин, макар и по-неуверено.

— Сиятелна Навани — започна Садеас със скръстени зад гърба ръце, внушителен в червената си Броня. — Исках да Ви съобщя новините в двореца на сина Ви. Предполагам, че поражение като това е твърде голямо, за да бъде прикривано. Изразявам съболезнованията си от смъртта на брат Ви.

Ренарин тихо изпъшка.

Навани се стегна, скръсти ръце и опита да потисне болезнените и невярващи викове, които идваха от ума й. Това бе модел. Тя често виждаше някакви модели в нещата. В случая моделът беше, че тя не можеше да притежава нищо ценно за дълго време. Винаги й го отнемаха, колчем започнеше да изглежда обещаващо.

Спокойно, упрекна се тя.

— Бихте ли обяснил — обърна се Навани към Садеас и посрещна погледа му. Беше упражнявала това десетилетия и с удоволствие забеляза, че той е смутен.

— Съжалявам, Сиятелна — повтори той малко запънато. — Паршендите надвиха армията на брат Ви. Беше безумие да действаме заедно. Промяната в тактиката ни е била толкова заплашителна за диваците, че те докараха всичките си войници и ни обкръжиха.

— И Вие изоставихте Далинар?

— Бихме се отчаяно, за да го достигнем, но числеността на врага бе прекалено голяма. Трябваше да се оттеглим, за да не погинем и ние! Щях да продължа да се бия, ако не бях видял със собствените си очи брат Ви паднал, обкръжен от паршенди с чукове. — Направи гримаса. — Започнаха да разнасят окървавени парчета Броня като трофеи. Варвари, чудовища.

Навани се чувстваше студена. Студена, вцепенена. Как можа да се случи? След като най-накрая — най-накрая — тя успя да накара тоя твърдоглав човек да я погледне като жена, а не като сестра. И ето…

Стисна челюсти, за да спре сълзите.

— Не го вярвам.

— Разбирам, че вестите са тежки — Садеас махна на един от адютантите да й предложи стол. — Щеше ми се да не бях принуден да Ви ги донеса. Далинар и аз… добре, познавах го отдавна, и при все че имахме различия, го смятах за съюзник. За приятел. — Тихо изруга и погледна на изток. — Те ще платят за това. Ще се погрижа да платят.

Изглеждаше толкова искрен, че Навани се почувства разколебана. Горкият Ренарин, пребледнял, с разширени очи, изглеждаше замаян до степен да не може да говори. Когато донесоха стола, Навани не пожела да седне и Ренарин го направи; Садеас го изгледа неодобрително. Младежът хвана главата си с ръце и се вторачи в земята. Трепереше.

Сега той е върховен принц, помисли си тя.

Не. Не. Беше върховен принц само ако тя приемеше, че Далинар е мъртъв. А той не беше. Не можеше да бъде.

Садеас е имал всички мостове, рече си тя и погледна към дърводелския двор.

Пристъпи в светлината на късното следобедно слънце и почувства горещината й върху кожата си. Отиде до придворните си дами.

— Четката за писане — каза тя на Макал, която носеше торбичка с принадлежностите й. — Най-дебелата. И мастилото ми за горене.

Дребната пълничка жена отвори торбата и извади дълга четка от свинска четина, широка колкото мъжки палец. Навани я взе. После дойде мастилото. Стражите я гледаха как взема четката и я топва в кървавочервеното мастило. Коленичи и започна да рисува върху камъка.

Изкуството е сътворяване; това е душата и същността му. Вземаш нещо неподредено — мастилено петно, празна страница — и правиш нещо от тях. Нещо от нищо. Душата на сътворяването.

Докато рисуваше, усещаше сълзите по бузите си. Далинар нямаше жена или дъщери; нямаше кой да се моли за него. И така Навани нарисува една молитва върху камъните и изпрати придворните си за още мастило. Тя отмери глифа, очерта го, направи го огромен и нанесе мастилото върху светлокафявата скала.

Наоколо се насъбраха войници. Садеас излезе изпод навеса и я гледаше как рисува, с гръб към слънцето, как яростно топи четката в мастилниците. Какво бе една молитва, ако не сътворяване? Да направиш нещо там, където не е съществувало нищо. Да създадеш желание от отчаянието, молба от мъката. Превиваш гърба си пред Всемогъщия и извайваш смиреност от празната гордост на един човешки живот.

Нещо от нищо. Истинско сътворение.

Сълзите й се смесваха с мастилото. Изхаби четири мастилници. Пълзеше, опряла скритата си ръка в земята, обърсваше камъните и размазваше мастило по бузите си, когато отриваше сълзите. Щом приключи, застана на колене пред дългия двадесет стъпки глиф, сякаш нарисуван с кръв. Влажното мастило отразяваше слънчевата светлина и тя го запали със свещ; мастилото можеше да гори както сухо, така и мокро. Пламъците горяха по цялата дължина на молитвата, изпепелиха я и изпратиха душата й при Всемогъщия.

Поклони се пред глифа. Беше само един, но сложен знак. Тат. Справедливост.

Останалите я наблюдаваха спокойно, като че се бояха да не попречат на възвишеното й желание. Студен вятър задуха и удари знамената и наметалата. Молитвата угасна, но това не бе лошо. Не бе направена, за да гори дълго.

— Сиятелни господарю Садеас! — дочу се един притеснен глас.

Навани вдигна поглед. Войниците се разстъпиха и направиха път на вестоносец в зелено. Той отърча при Садеас и започна да говори, ала върховният принц го хвана за рамото с Бронираната си ръка, посочи и нареди на гвардейците си да заградят пространство. Отведе куриера под навеса.

Навани остана на колене до молитвата си. Пламъците бяха оставили черен знак във формата на глифа на земята. Някой застана до нея — Ренарин. Той се отпусна на едно коляно и положи ръка върху рамото й.

— Благодаря ти, Машала.

Тя кимна и се изправи; откритата й ръка бе опръскана с капки от червения цвят. Страните на лицето й още бяха влажни от сълзите, но тя присви очи и погледна през блъсканицата от войници към Садеас. Изразът му бе гневен, лицето почервеняваше, а очите се бяха разширили от ярост.

Обърна се, проби си път през гвардейците и се изкачи на края на плаца. Ренарин и някои от офицерите на Садеас отидоха с нея и се загледаха над Пустите равнини.

И видяха редичка хора, накуцваща обратно към лагера, водена от конник в сива броня.

* * *

Далинар яздеше Храбрец начело на две хиляди шестстотин петдесет и трима души. Само това бе останало от осемхилядната войска.

Дългото пътуване през платата му даде време да помисли. Вътре в него вилнееше истинска буря от чувства. Раздвижи лявата си ръка; сега тя бе облечена в синя Бронирана ръкавица, взета от Бронята на Адолин. Възстановяването на собствената му ръкавица щеше да отнеме дни; повече, ако паршендите опитаха да образуват пълен комплект от тази, която беше оставил. Нямаше да успеят, докато оръжейниците на Далинар зареждаха Бронята му със Светлина. Изоставената ръкавица щеше да се разпадне на прах и за Далинар да се образува нова.

Засега носеше взетата от Адолин. Бяха събрали всички заредени скъпоценни камъни от две хиляди и шестстотинте човека и употребиха Светлината им, за да презаредят и подсилят Бронята му. Тя все още бе напукана. Поправянето на пукнатините щеше да продължи дни, но Бронята можеше да се използва за бой, ако се стигнеше дотам.

А той трябваше да не го допусне. Смяташе да се изправи срещу Садеас и искаше да е в Броня за случая. Всъщност, искаше да изкачи наклона към лагера на Садеас и да обяви война на своя „стар приятел“. Може би дори да призове Меча си и да го убие.

Но нямаше да го стори. Войниците му бяха твърде слаби, а позицията му — твърде несигурна. Една война щеше да унищожи него и кралството. Трябваше да направи нещо друго. Нещо, което да защити държавата. Отмъщението щеше да дойде. Може би. На първо място бе Алеткар.

Свали синия си Брониран юмрук и хвана юздите на Храбрец. Адолин яздеше малко след него. Бяха поправили и неговата Броня, макар да я носеше без една ръкавица. Най-напред Далинар бе отказал ръкавицата на сина си, но после прие неговите аргументи. Ако някой от тях щеше да е ненапълно защитен, то това трябваше да е по-младият. В Бронята разликата във възрастта им нямаше значение; извън нея Адолин бе млад мъж над двадесет, а Далинар — възрастен човек над петдесет.

Все още не знаеше какво да мисли за виденията и за грешката им, когато го съветваха да вярва на Садеас. С това щеше да се занимава по-нататък. Всичко — стъпка по стъпка.

— Елтал — извика Далинар. Най-висшият от оцелелите офицери, Елтал беше жилав човек с фино лице и тънки мустаци. Ръката му бе превързана. Той участваше в удържането на позицията около Далинар в последната фаза на сражението.

— Да, Сиятелни господарю — Елтал се затича към Далинар. Всички коне без двата ришадиеца носеха ранените.

— Отведете ранените в лагера ми — нареди Далинар. — После наредете на Телеб да вдигне целия лагер по тревога. Мобилизирайте останалите роти.

— Слушам, Сиятелни господарю — и мъжът отдаде чест. — Сиятелни господарю, за какво да им кажа да се готвят?

— За каквото и да е. Да се надяваме да не е нищо.

— Разбирам, Сиятелни господарю — и Елтал тръгна да изпълни заповедите.

Далинар обърна Храбрец и отиде до мостовите, които още следваха водача си, мрачен мъж на име Каладин. Бяха изоставили моста си при постоянните мостове; Садеас можеше да изпрати за него, ако поиска.

При приближаването му мостовите спряха; изглеждаха уморени като него, ала се строиха в порядък, който издаваше лека враждебност. Стиснаха копията си, сякаш бяха уверени, че ще опита да им ги отнеме. Бяха го спасили, но очевидно не му се доверяваха.

— Изпращам ранените си обратно в лагера — каза Далинар. — Трябва да отидете с тях.

— Изправяте се срещу Садеас? — поинтересува се Каладин.

— Трябва. — Трябва да разбера защо е направил това, което направи. — Ще купя свободата ви, когато се срещна с него.

— Тогава оставам с Вас — отвърна Каладин.

— И аз — добави един остролик мъж отстрани. Скоро всички мостови настояваха да останат.

Каладин се обърна към тях.

— Ще ви изпратя в лагера.

— Какво? — запита го един по-възрастен мъж с къса сива брада. — Ти можеш да се излагаш на опасност, а ние не можем? Имаме още хора в лагера на Садеас. Трябва да ги измъкнем. Поне трябва да останем заедно. Докато това не свърши.

Останалите кимнаха. Далинар отново бе изненадан от дисциплината им. Все повече се убеждаваше, че Садеас няма нищо общо с нея. Беше човекът начело. Очите му бяха тъмнокафеви, но се държеше като Сиятелен господар.

Е, щом не искаха да отиват в лагера, Далинар нямаше да ги насилва. Продължи напред и скоро около хиляда от хората му се отделиха и потеглиха на юг към лагера му. Останалите продължиха към лагера на Садеас. Щом се приближиха, Далинар забеляза малка група хора на ръба на пропастта. Най-отпред стояха двама души — Ренарин и Навани.

— Какво правят те в лагера на Садеас? — усмихнато попита Адолин въпреки умората и изравни Чистокръвен с Далинар.

— Не знам — отвърна баща му. — Отецът на Бурята да ги благослови задето са дошли.

Като видя лицата им, най-накрая започна да осъзнава, че се е спасил.

Храбрец мина по последния мост. Там го чакаше Ренарин, и Далинар се зарадва.

Поне веднъж момчето показа открито истинска радост. Далинар скочи от седлото и го прегърна.

— Татко! — каза му Ренарин — Жив си!

Адолин се засмя и скочи от седлото си. Бронята му издрънча. Ренарин се освободи от прегръдката на баща си, с широка усмивка на лицето стисна брат си за рамото и го потупа по Бронята. Далинар също се усмихна и се обърна, за да погледне Навани. Тя стоеше със стиснати ръце; едната й вежда се бе вдигнала нагоре. На лицето й се виждаха няколко малки петънца червена боя.

— Дори не си се притеснила, нали? — попита я той.

— Притеснена? — отвърна му тя. Очите им се срещнаха и за пръв път той видя, че нейните са зачервени. — Бях ужасена.

Тогава Далинар усети как я прегърна здраво. Трябваше да внимава, защото бе в Броня, но ръкавиците му позволиха да усети копринената й рокля; понеже беше без шлем, можеше да усети сладкия цветен мирис на ароматизирания й сапун. Прегръщаше я силно, но внимателно, наклони глава и докосна с носа си косата й.

— Хммм — произнесе той топло — май съм липсвал на някого. Останалите гледат. Ще говорят.

— Не ме вълнува.

— Хммм… Май съм липсвал много.

После добави дрезгаво.

— На бойното поле реших, че ще умра. И разбрах, че това, което правим, е добро.

Отмести главата й и погледна смутено.

— Прекарах твърде много от времето си в притеснения какво мислят хората, Навани. И когато изглеждаше, че часът ми е настъпил, разбрах, че всичките ми тревоги са били напразни. Най-накрая се чувствах удовлетворен как съм изживял живота си.

Погледна я, с мисълта си разкопча ръкавицата и я остави да издрънчи на земята. Повдигна мазолестата си ръка и хвана брадичката й.

— Само две съжаления изпитах. За теб и за Ренарин.

— И ти ми казваш, че можеш просто да си умреш и че това ще бъде нещо чудесно?

— Не — отговори й той. — Казвам ти, че погледнах във вечността и че видях там мир. Това ще промени живота ми.

— Без цялата вина?

Той замлъкна за малко.

— Като се знам, едва ли съвсем ще мога да се отърва от нея. Краят беше мир, но животът… той е буря. Както и да е, вече усещам различно нещата. Време е да спра да лъжа хората.

После погледна нагоре, към хълма, където продължаваха да се събират още войници в зелено.

— Продължавам да мисля за едно от виденията си — тихо произнесе той — за последното, в което срещнах Нохадон. Той отхвърли предложението ми да запише мъдростта си. Тук има нещо. Нещо, което трябва да разбера.

— Какво? — запита го Навани.

— Още не знам. Но съм близо до това да разбера.

Отново я притисна до себе си, с положена на тила й ръка, и усещаше косата й. Искаше Бронята да я няма и металът да не стои между тях.

Но моментът за това още не бе дошъл. Той я пусна неохотно и се обърна настрани; Ренарин и Адолин ги гледаха неловко. Войниците му пък гледаха как армията на Садеас се събира на хълма.

Не мога да допусна да се стигне до проливане на кръв — помисли си Далинар, докато се навеждаше и вкарваше ръката си в падналата ръкавица. Каишките й се стегнаха и тя се съедини с останалата Броня. Но няма и да се изнеса в лагера си, без да застана срещу него. Поне трябваше да знае с каква цел е бил предаден. Досега всичко бе вървяло толкова добре.

Освен това оставаше обещанието му към мостовите. Далинар изкачи склона; зад него плющеше окървавеното му наметало. От едната му страна потракваше Адолин с Бронята си, а Навани вървеше от другата. Зад тях вървеше Ренарин; следваха ги останалите хиляда и шестстотин войници на Далинар.

— Татко… — започна Адолин и погледна неприятелската войска.

— Не призовавай Меча си. Няма да се стигне до бой.

— Садеас те изостави, нали? — спокойно го запита Навани, ала очите й блестяха от гняв.

— Той не само ни изостави — Адолин плюна. — Той ни подмами, а после ни предаде.

— Оцеляхме — твърдо отсече Далинар. Пътят пред него ставаше по-ясен. Знаеше какво трябва да направи. — Той няма да ни нападне тук, но може да опита да ни предизвика. Не призовавай Меча си, Адолин, и не допускай войниците ни да направят някоя грешка.

Войниците в зелено с нежелание се разделиха, стиснали копията си. Враждебни. Каладин и отрядът му се движеха покрай челото на армията на Далинар.

Адолин не призова Меча си, но гледаше с презрение наобиколилите ги войници на Садеас. Хората на Далинар едва ли се чувстваха добре отново в неприятелско обкръжение, но го последваха на плаца. Начело стоеше Садеас. Върховният принц-изменник чакаше със скръстени ръце и не бе свалил Бронята си; къдравата му черна коса се вееше на вятъра. Някой бе изгорил огромен глиф тат на земята, и Садеас бе застанал в средата му.

Справедливост. Имаше нещо изключително точно в това Садеас да стои там и да стъпва върху справедливостта.

— Далинар — възкликна той — стари приятелю! Изглежда съм надценил противника ти. Извинявам се за оттеглянето си, докато още бе изложен на опасност, ала безопасността на моите хора стои на първо място. Уверен съм, че разбираш.

Далинар спря недалеч от Садеас. Двамата се гледаха, а войските им се изпълваха с напрежение. Студеният вятър тръскаше навеса зад Садеас.

— Разбира се — отвърна Далинар с равен глас. — Направил си, каквото е трябвало.

Садеас видимо се отпусна, макар някои от войниците на Далинар да замърмориха при тези думи. Адолин ги накара да замълчат с рязък поглед.

Далинар се обърна и махна на Адолин и на войската си да отстъпят. Навани вдигна вежда, но се оттегли с останалите, когато той я подкани. Далинар погледна към Садеас; той изглеждаше заинтригуван и също отпрати адютантите си.

Далинар стигна чертата на глифа тат; Садеас пристъпи напред, и накрая ги отделяше само крачка. Бяха еднакво високи. Бяха много близо; на Далинар му се стори, че вижда безсилие — и гняв — в очите на Садеас. Оцеляването на Далинар бе провалило месеци планиране.

— Искам да знам защо — попита той тихо, така че само Садеас да го чува.

— Заради клетвата ми, стари приятелю.

— Какво? — попита Далинар и стисна юмруци.

— Преди години се заклехме за нещо — Садеас въздъхна, лекомислието му изчезна и той заговори открито. — Да защитаваме Елокар. Да защитаваме това кралство.

— Това правех! Имахме една цел. И воювахме заедно, Садеас. Получаваше се!

— Да — отвърна другият. — Но съм уверен, че вече мога да бия паршендите сам. Мога да направя всичко, което сме вършили заедно, като разделя армията си на две — едните да бързат напред, а по-големите части да ги следват. Трябваше да се възползвам от тази възможност да те отстраня. Не виждаш ли, Далинар? Гавилар загина заради слабостта си. Аз още в началото исках да нападнем паршендите и да ги подчиним. Той настояваше на договора, което доведе до смъртта му. Ти вече започваш да действаш като него. Същите мисли, същите приказки. Те започват да се прехвърлят и върху Елокар. Той се облича като теб. Приказва ми за Кодекса и за това как трябвало да го наложим във всички лагери. Започнал е да мисли за оттегляне.

— И ти искаш да ме убедиш, че това е почтена стъпка? — изръмжа Далинар.

— Въобще не — ухили се Садеас. — Години наред аз се борих да стана най-довереният съветник на Елокар — но винаги се появяваше ти, отвличаше вниманието му, влияеше му, въпреки усилията ми. Няма да се преструвам, че е било само заради честта, макар че имаше и от това. Най-накрая просто исках да те няма.

Гласът на Садеас стана студен.

— А ти наистина полудяваш, стари приятелю. Можеш да ме наречеш лъжец, но извърших днешната си постъпка като акт на милост. Да те оставя да загинеш славно, вместо да гледам как слизаш все по-надолу и по-надолу. Като оставех паршендите да те убият, щях да мога да защитя Елокар от теб и да те превърна в символ, който да напомня на останалите какво наистина правим тук. Смъртта ти можеше да бъде нещото, което най-после да ни обедини. Иронично, ако се замислиш.

Далинар вдиша и издиша. Трудно бе да не позволи на гнева и на негодуванието му да не го погълнат.

— Обясни ми тогава едно. Защо не ми прикачи опита за убийство? Защо изчисти името ми, щом само си пресмятал как да ме предадеш по-нататък?

Садеас тихо изсумтя.

— А, никой нямаше наистина да повярва, че си опитал да убиеш краля. Щяха да приказват, но нямаше да го повярват. Ако те бях обвинил прекалено рано, щях да рискувам да изложа себе си. — Той поклати глава. — Мисля, че Елокар знае кой е опитал да го убие. Призна ми го, но не желае да ми каже името.

Какво?, помисли си Далинар. Той знае? Но… как? Защо не ни е казал кой? Далинар веднага промени плановете си. Не бе сигурен, че Садеас говори истината, но ако бе така, можеше да го използва.

— Той знае, че не си ти — продължи Садеас. — Мога да го разбера поне дотолкова, макар той самият да не разбира колко е прозрачен. Да те обвинявам щеше да е безсмислено. Елокар щеше да те защити и аз можеше спокойно да загубя поста си на Върховен принц на осведомяването. Но тази история ми даде чудесна възможност да те накарам да ми се доверяваш отново.

Обедини ги… Виденията. Само дето човекът, който говореше на Далинар в тях, бе сбъркал изцяло. Почтените действия не спечелиха лоялността на Садеас. Те само направиха Далинар уязвим за измяна.

— Ако това изобщо има някакво значение — додаде Садеас — аз те харесвам. Наистина. Но ти си пречка на пътя ми и си сила, която действа — без да го осъзнава — за разрушаването на кралството на Гавилар. И щом възможността се появи, аз се възползвах от нея.

— Не беше само удобен случай — отговори Далинар. — Ти си го нагласил, Садеас.

— Планирах го, но аз често планирам. Не винаги опитвам да се възползвам от случая. Днес го направих.

Далинар изхъмка.

— Е, Садеас, днес ти ми показа нещо; показа ми го със самия опит да ме ликвидираш.

— И какво е то? — попита засмяно другият.

— Показа ми, че все още съм заплаха.

* * *

Върховните принцове продължиха тихия си разговор. Каладин бе застанал изтощен заедно с останалите от Мост Четири до войниците на Далинар.

Садеас ги погледна. Сред тълпата стоеше Матал; през цялото време със зачервено лице бе наблюдавал Каладин и хората му. Вероятно знаеше, че ще бъде наказан както Ламарил по-рано. Трябваше да са го разбрали. Трябваше да убият Каладин още в началото.

Опитаха, мина през ума му. Не успяха.

Не знаеше какво е станало с него, какво е било онова нещо със Сил и с думите в главата му. Явно Светлината на Бурята вече действаше по-добре за него. Бе станала по-могъща. Но го беше напуснала и той бе страшно изморен. Изцеден. Бе насилил прекалено много себе си и Мост Четири. Твърде много.

Може би той и останалите трябваше да отидат в лагера на Колин. Но Тефт имаше право; трябваше да видят как това свършва.

Той обеща, помисли си Каладин. Обеща да ни освободи от Садеас.

Ала докъде го бяха довели обещанията на светлооките в миналото?

— Е — изрече Садеас високо, — хората ти очевидно са изморени, Далинар. По-късно можем да обсъдим какво не беше наред, въпреки че мога да допусна, че нашият съюз се оказа невъзможен.

— Невъзможен — повтори Далинар. — Любезен начин да се каже.

После кимна към мостовите.

— Ще взема тези мостови със себе си в своя лагер.

— Боя се, че не мога да се откажа от тях.

Сърцето на Каладин помръкна.

— Едва ли имат голяма стойност за теб — отвърна Далинар. — Кажи колко искаш.

— Нямам намерение да ги продавам.

— Плащам шестдесет изумрудени броама на човек — каза Далинар. Войниците и от двете армии ахнаха. Това беше двадесет пъти повече от цената на един добър роб.

— Не ги давам и за хиляда на човек, Далинар — отговори му Садеас. Каладин можеше да види смъртта на мостовите в погледа му. — Вземай войниците си и заминавай. Остави собствеността ми.

— Не ме притискай за това, Садеас — отговори Далинар.

Изведнъж напрежението се върна. Офицерите на Далинар протегнаха ръце към мечовете си, копиеносците му заеха стойки и хванаха стволовете на оръжията си.

— Да не те притискам ли? — попита Садеас. — Що за заплаха е това? Напусни лагера ми. Очевидно е, че между нас вече няма нищо. Ако опиташ да откраднеш собствеността ми, ще имам пълното основание да те нападна.

Далинар стоеше. Изглеждаше уверено, макар Каладин да не откриваше никаква причина за това. Още едно обещание умира, помисли си той и се обърна. Въпреки добрите си намерения, и Далинар Колин беше като всички останали.

Зад Каладин хората ахнаха от изненада.

Той замръзна и се завъртя. Далинар Колин бе призовал огромния си Меч; от него се стичаха капки вода. Бронята му засвети слабо и от пукнатините изтече Светлина на Бурята.

Садеас отстъпи с широко отворени очи. Почетната му гвардия извади мечовете си. Адолин Колин протегна ръка настрани и започна да призовава своето оръжие.

Далинар направи крачка напред и заби Меча си право с острието надолу в черния глиф върху камъка. После отстъпи крачка назад.

— За мостовите — произнесе той.

Садеас примигна. Мърморенето секна; хората на плаца изглеждаха дотам смаяни, че не дишаха.

— Какво? — попита Садеас.

— Мечът — отвърна Далинар и твърдият му глас се понесе нависоко. — За твоите мостови. Всичките. Всички, които са в твоя лагер. Стават мои, мога да постъпвам с тях както намеря за добре и ти няма да ги докосваш повече. В замяна вземаш Меча.

Садеас погледна Меча невярващо.

— Това оръжие струва състояния. Градове, дворци, кралства.

— Договорихме ли се? — продължи Далинар.

— Татко, не! — извика Адолин Колин и неговият Меч се появи в ръката му. — Ти…

Далинар вдигна ръка и застави младия мъж да замълчи. Не спираше да гледа Садеас.

— Договорихме ли се? — попита отново той и натърти на всяка дума.

Каладин гледаше, без да може да мръдне или да помисли.

Садеас алчно погледна Меча. Погледна и Каладин, замисли се малко, протегна се и грабна оръжието за ефеса.

— Вземай тия нещастници, Бурята да ги отнесе дано!

Далинар кимна отсечено и обърна гръб на Садеас.

— Да вървим — каза той на хората си.

— Нищо не струват, и ти го знаеш — продължи Садеас. — Ти си пълен глупак, Далинар Колин! Не виждаш ли колко си безумен? Това ще се запомни като най-смехотворното решение, вземано някога от алетски върховен принц!

Далинар не се обърна. Отиде до Каладин и останалите от Мост Четири.

— Вървете — рече той и гласът му прозвуча меко. — Съберете нещата си и останалите си хора. Ще изпратя с вас военни части, за да ви охраняват. Оставете мостовете и бързо идвайте в лагера ми. Там ще сте в безопасност. Имате честната ми дума.

И се отправи нататък.

Каладин се отърси от вцепенението си. Затича се след върховния принц и го хвана за Бронираната ръка.

— Почакайте. Вие… Това… Какво стана?

Далинар се обърна към него. После постави ръка на рамото му; синята ръкавица блестеше и стоеше като пришита към тъмносивата му Броня.

— Не знам какво е било сторено с теб. Мога само да предполагам какъв е бил животът ти. Знай едно. В моя лагер няма да бъдете нито мостови, нито роби.

— Но…

— Колко струва човешкият живот? — попита тихо Далинар.

— Роботърговците казват, че цената е към два изумрудени броама — намръщено отвърна Каладин.

— А какво казваш ти?

— Животът няма цена — веднага отговори той с думите на баща си.

Далинар се усмихна и в ъглите на очите му се образуваха бръчици.

— По съвпадение, толкова струва и един Меч. Днес ти и твоите хора се пожертвахте, за да ми купите две хиляди и шестстотин безценни живота. Имах да ви се отплатя само с един безценен меч. За мен това е добра сделка.

— Наистина ли мислите, че размяната бе добра? — смаяно попита Каладин.

Далинар му се усмихна и изведнъж му напомни за баща му.

— За честта ми? Несъмнено. Отивай и доведи хората си в безопасност, войнико. По-късно вечерта имам да те питам за някои работи.

Каладин погледна към Садеас, който държеше новия си Меч със страхопочитание.

— Казахте, че ще се погрижите за Садеас. Това ли смятахте да направите?

— Това не бе за Садеас — отговори му Далинар. — Погрижих се за теб и за хората ти. Имам още работа за вършене днес.

* * *

Далинар намери крал Елокар във всекидневната му в двореца.

После кимна още веднъж на гвардейците отвън и затвори вратата. Хората изглеждаха притеснени. Така и трябваше; заповедите му бяха необичайни. Но щяха да направят това, което им се нареди. Носеха цветовете на краля — синьо и златно — но бяха хора на Далинар, специално подбрани заради лоялността си.

Вратата се затвори с щракване. Кралят, облечен в Бронята си, разглеждаше една от картите.

— А, чичо — каза той и се обърна към Далинар. — Добре. Исках да говоря с теб. Знаеш ли за слуховете за теб и майка ми? Разбирам, че не може да се е случило нещо неприлично, но се притеснявам от това какво мислят хората.

Далинар прекоси стаята; ботушите му тропаха върху разкошния килим. В ъглите на всекидневната бяха окачени заредени диаманти; резбованите стени бяха украсени с малки кварцови чипове, които блестяха и отразяваха светлината.

— Честно казано, чичо — продължи Елокар и поклати глава. — Репутацията ти в лагера започва да не ми харесва. Приказките им се отразяват върху мен, нали, и…

Прекъсна, когато Далинар спря на една стъпка от него.

— Чичо? Всичко наред ли е? Гвардейците ми съобщиха нещо за някаква неприятност с твоя щурм на платото днес, но умът ми бе много зает. Да съм пропуснал нещо важно?

— Да — отвърна Далинар. После вдигна крак и ритна краля в гърдите.

Силата на удара го събори към бюрото му. Хубавото дърво се счупи, когато тежкият Броненосец се удари в него. Елокар падна на пода и нагръдната му броня леко изпука. Далинар го доближи, ритна го по страната и Бронята отново изпука.

Елокар започна уплашено да крещи:

— Гвардейци! При мен! Гвардейци!

Никой не дойде. Далинар го ритна отново; Елокар изруга и хвана ботуша му. Далинар изръмжа, но се наведе, хвана племенника си за ръката, изправи го на краката му и го засили към стената. Кралят се спъна в килима и разби някакъв стол. Разпиляха се някакви летви и се посипаха трески.

Елокар се изправи и зяпна. Далинар го приближаваше.

— Какво става с теб, чичо? — извика той. — Ти си луд! Гвардейци! Убиец в стаята на краля! Гвардейци!

После опита да побегне към вратата, но Далинар го удари с рамо и отново събори младежа.

Онзи се претърколи, но се опря на ръката си, застана на колене и протегна другата си ръка. Появи се облак от мъгла, докато призоваваше Меча си.

Далинар ритна ръката на краля точно, когато Мечът се появи в нея. Ударът отново превърна оръжието в мъгла.

Елокар неистово замахна с юмрук към Далинар, но чичо му го хвана, протегна се надолу и го изправи на крака. Издърпа го и стовари юмрука си върху нагръдната част. Елокар се опъваше, но Далинар удари още веднъж Бронята му; стоманените обръчи около пръстите му изпукаха и кралят изръмжа.

Следващият удар счупи Бронята на Елокар; тя се пръсна на множество парчета.

Далинар събори краля на пода. Елокар опита да стане отново, но нагръдната секция бе центърът на силата на Бронята. При липсата й ръцете и краката ставаха много тежки. Далинар застана на коляно до гърчещия се крал. Мечът му се появи отново, но Далинар хвана китката на младежа и я удари в пода. Мечът още веднъж се разтвори в мъгла.

— Гвардейци! — изхленчи Елокар. — Гвардейци, гвардейци, гвардейци!

— Няма да дойдат, Елокар — тихо му каза Далинар. — Те са мои хора и аз им наредих да не влизат тук — и да не допускат никого — независимо от това какво чуят. Дори и то да съдържа викове за помощ от твоя страна.

Елокар млъкна.

— Те са мои хора, Елокар — продължи чичо му. — Аз съм ги обучил. Аз ги назначих тук. Винаги са били лоялни към мен.

— Защо, чичо? Какво правиш? Моля те, кажи ми. — Кралят за малко да се разплаче.

Далинар се наведе достатъчно близо, за да усети диханието на племенника си.

— Подпръгът на коня ти по време на лова — спокойно произнесе той. — Ти си го прерязал, нали?

Погледът на Елокар се разшири.

— Седлата са били разменени преди да дойдеш в лагера ми — продължи Далинар. — Направил си го, понеже не си искал да унищожиш любимото си седло, когато падне от коня. Планирал си го, направил си го. Ето защо беше толкова уверен, че ремъкът е бил срязан.

Елокар кимна и се сви.

— Някой опитваше да ме убие, но ти не вярваше! Аз… притесних се, че може и да си ти! И реших… аз…

— Прерязал си собствения си подпръг — каза Далинар — за да се получи видим, очевиден опит за покушение срещу живота ти. Нещо, което ще накара мен или Садеас да проведем разследване.

Елокар се поколеба, после отново кимна.

Далинар затвори очи и бавно издиша.

— Нима не разбираш какво си сторил, Елокар? Предизвикал се подозрения срещу мен във всички лагери! Даде на Садеас възможност да опита да ме унищожи.

Отвори очи и погледна краля.

— Трябваше да знам — прошепна младият човек. — Не можех да вярвам на никого.

После простена под тежестта на Далинар.

— Ами счупените камъни в Бронята ти? И тях ли постави?

— Не.

— Тогава може би наистина си открил нещо — изсумтя Далинар. — Струва ми се, че не мога да те обвинявам изцяло.

— Ще ми дадеш ли да стана?

— Не — и Далинар се наведе още по-надолу. Опря ръката си на гърдите на племенника си. Елокар спря да се движи и го загледа ужасено.

— Ако натисна — продължи Далинар — си мъртъв. Ребрата ти се чупят като клони, сърцето ти се смачква като презрял грозд. Никой няма да ме обвини. И без това си шепнат, че Тоягата е трябвало да вземе трона за себе си преди години. Гвардията ти е лоялна към мен. Никой няма да тръгне да отмъщава за теб. Никой няма да го е грижа.

Елокар издиша, щом Далинар го притисна още малко с ръката си.

— Разбираш ли? — попита го спокойно Далинар.

— Не!

Далинар въздъхна, пусна по-младия мъж и стана. Елокар вдиша шумно.

— Подозрителността ти може да е неоснователна — продължи той — а може и да е напълно основателна. Независимо от това, трябва да разбереш нещо. Аз не съм твой враг.

Елокар се намръщи.

— Значи няма да ме убиеш?

— В името на Бурите, не! Обичам те като син, момчето ми.

Елокар разтри гърдите си.

— Ти… показваш бащинските ти чувства по малко странен начин.

— Години наред те следвах — продължи Далинар. — Дадох ти лоялността си, предаността си и съветите си. Заклех се пред теб — обещах си, поех обет пред себе си — че няма да пожелая трона на Гавилар. Само, за да запазя сърцето си лоялно. И въпреки това ти не ми се доверяваш. Правиш неща като онова с подпръга, навеждаш подозренията към мен, даваш на враговете си позиция срещу теб самия, без да го разбираш.

Далинар пристъпи към краля. Той се сви.

— Е, сега поне знаеш — произнесе твърдо чичото. — Ако бях искал да те убия, Елокар, досега да съм го направил десет пъти. Какво говоря, сто пъти. Явно няма да приемеш лоялността и предаността като доказателства за честността ми. Тогава, щом се държиш като дете, и с теб ще се отнасят като с дете. Сега вече си наясно, че не желая смъртта ти. Исках ли я, щях да смажа гърдите ти и да приключа с това!

После пресрещна погледа на краля.

— Сега — попита отново Далинар — разбираш ли?

Елокар бавно кимна.

— Добре — каза Далинар. — Утре ще ме назначиш Върховен принц на войната.

— Какво?

— Днес Садеас ме предаде — продължи Далинар. Отиде до счупеното писалище и подритна парчетата. Кралският печат се изтъркаля от чекмедженцето си. Той го взе. — Почти шест хиляди от хората ми загинаха. Адолин и аз едвам оцеляхме.

— Какво? — Елокар седна. — Това е невъзможно!

— Напротив — погледна Далинар племенника си. — Видял е добър случай да се измъкне и да остави паршендите да ни унищожат. И го е направил. Съвсем според алетските традиции. Безмилостно, но му позволява да се преструва, че има почтеност и морал.

— Ти… Искаш да го изправя пред съда?

— Не. Садеас нито е по-лош, нито е по-добър от останалите. Всеки от върховните принцове ще предаде себеподобния си, ако усети възможност да го направи, без да се излага на опасност. Аз възнамерявам да намеря начин да ги обединя не само на думи. Някакъв начин. Утре, веднага щом ме назначиш за Върховен принц на войната, ще дам Бронята си на Ренарин, за да изпълня едно обещание. Вече дадох Меча си, за да изпълня друго.

Приближи се, отново пресрещна погледа на Елокар и хвана кралския печат в ръката си.

— Като Върховен принц на войната ще наложа Кодекса в десетте лагера. След това пряко ще направлявам военните усилия и ще определям коя армия кое плато щурмува. Всички скъпоценни ядра минават в собственост на трона, а после ти ги разпределяш като военна плячка. Ще превърнем това нещо от съревнование в истинска война, и аз ще я използвам, за да направя от тези десет армии — и водачите им — истински войници.

— Отче на Бурите! Те ще ни убият! Аз няма да изтрая и една седмица!

— Със сигурност няма да са доволни — отвърна му чичо му. — Разбира се, това е много опасно. Ще трябва много повече да внимаваме за охраната си. Ако си прав, някой вече опитва да те убие, тъй че дори и без горното ще се наложи да станем по-предпазливи.

Елокар го изгледа, после погледна счупените мебели и разтри гърдите си.

— Сериозен си, нали?

— Да — Далинар му подхвърли печата. — Писарите ти ще оформят назначението ми веднага след като изляза.

— Но ти казваше, че не е добре хората да бъдат заставяни да следват Кодекса — каза Елокар. — Каза, че най-добрият начин хората да бъдат променени е да живееш почтено и да им повлияеш с поведението си!

— Това бе преди Всемогъщият да ме излъже — отвърна Далинар. Още не знаеше какво да мисли за това. — Много от нещата, които съм ти казал, научих от Пътят на кралете. Но не бях разбрал едно нещо. Нохадон е написал книгата към края на живота си, след като е въвел порядък — след като е заставил кралствата да се обединят, след като е възстановил засегнатите от Опустошението земи. Книгата въплъщава някакъв идеал. Била е дадена на хора, които вече са били започнали да вършат нещо правилно. Там бе грешката ми. Преди нещо да започне да действа, хората ни трябва да имат поне малко почтеност и достойнство. Преди няколко седмици Адолин ми каза нещо много дълбоко. Попита ме защо карам синовете си да живеят според толкова високи изисквания, а оставям другите да се държат не както подобава, без да ги осъждам. Държах се с върховните принцове и с останалите светлооки като с възрастни хора. Един възрастен човек може да възприеме даден принцип и да го нагажда към нуждите си. Ала ние все още не сме готови за това. Ние сме деца. А когато обучаваш едно дете, ти изискваш от него да постъпва правилно, докато не е пораснало достатъчно, за да може да прави собствения си избор. Сребърните Кралства не са започнали като единни, безупречни твърдини на честта. Били са научени да бъдат такива, били са отгледани, като младежи, на които им предстои да съзреят.

Приближи се и застана на колене до Елокар. Кралят продължи да търка гърдите си; Бронята му изглеждаше странно с липсващата си главна част.

— Ще направим нещо от Алеткар, племеннико — внимателно продължи Далинар. — Върховните принцове се заклеха пред Гавилар, но сега пренебрегват клетвите си. Е, време е да спрем да им го позволяваме. Ще спечелим тази война и ще направим Алеткар достойно за завиждане място. Не заради военните ни умения, но защото хората живеят в сигурност и защото цари справедливост. Ще го направим — или и двамата ще загинем, докато опитваме.

— Казваш го с нетърпение.

— Понеже най-после знам какво точно да правя — каза Далинар и се изправи. — Опитвах да бъда Нохадон, миротворецът. Но не съм. Аз съм Тоягата, пълководец и човек на войната. Нямам умения за политически интриги, но много добре обучавам войски. От утре всеки мъж в тези лагери става мой. От моя гледна точка всички те са новобранци. Дори и върховните принцове.

— Стига да издам указа.

— Ще го издадеш — отвърна Далинар. — Аз пък обещавам да открия кой опитва да те убие.

Елокар изсумтя и започна да сваля Бронята си част по част.

— След издаването на въпросния указ ще бъде лесно да открием кой опитва да ме убие. Ще можеш да включиш всяко име в лагерите в списъка с подозрителните!

Усмивката на Далинар стана още по-широка.

— Поне няма да се налага да гадаем. Не бъди толкова мрачен, племеннико. Днес научи нещо. Чичо ти не желае смъртта ти.

— Само иска да ме направи мишена.

— За твоето собствено добро, синко — отвърна Далинар и тръгна към вратата. — Не се измъчвай кой знае колко. Имам някои планове как точно да те опазя жив.

После отвори вратата; видяха се нервни гвардейци, които удържаха нервни прислужници и придворни.

— Той е наред — каза им Далинар. — Виждате ли? — Отстъпи и направи път, та гвардията и прислугата да могат да изпълняват задълженията си към своя крал.

Далинар се обърна, но се поспря.

— А, Елокар? Майка ти и аз се ухажваме. Трябва да свикнеш с това.

Въпреки всичко станало досега, последното направо смая краля. Далинар се усмихна, затвори вратата и се отдалечи с твърда стъпка.

Все още почти всичко не бе както трябва. Все още беше бесен на Садеас, скърбеше от загубата на толкова много от хората си, не знаеше какво да прави с Навани, бе объркан от виденията си и стреснат от идеята да обедини лагерите.

Но поне имаше нещо, с което да действа.