Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (99)

68
Ешонаи

„Нарекоха го Последното Опустошение, ала излъгаха. Нашите богове излъгаха. О, как излъгаха те. Вечната Буря иде. Чувам нашепванията й, виждам стената й, познавам сърцето й.“

Танатанес 1173 г., 8 секунди преди смъртта. Обект: странстващ работник, азиш. Записът е от особена важност.

Войниците в синьо крещяха; окуражаваха се с бойните си викове. Звуците се носеха зад Адолин като ревяща лавина, докато той въртеше Меча си с диви махове. Нямаше пространство да заеме правилна стойка. Трябваше да продължи да се движи, удряше сред паршендите и водеше хората си към западната пропаст.

Неговият кон и конят на баща му все още бяха в безопасност и носеха ранени в задните редици. Броненосците не смееха да яздят. При толкова близък бой ришадийските жребци щяха да бъдат накълцани, а ездачите им — да паднат.

Точно такъв вид маньовър на бойното поле би бил невъзможен без Броненосци. Пристъп срещу числено превъзхождащ противник? Проведен от ранени и изтощени хора? Щяха да бъдат спрени и смазани.

Но Броненосците не можеха да бъдат спрени тъй лесно. С Брони, изпущащи Светлина, с дългите по шест стъпки Мечове, замахващи светкавично, Адолин и Далинар разбиха отбраната на паршендите и направиха пробив. Хората им — най-добре обучените във всички алетски военни лагери — знаеха как да го използват. Те се строиха в клин зад своите Броненосци, разтвориха паршендските редове и използваха копиеносни формации, за да си проправят път и да продължат да напредват.

Адолин почти тичаше. Наклонът на хълма им беше от полза — така тяхното разположение беше по-добро, можеха да се спуснат по хълма като нападащи чули. Възможността да оцелеят, след като бяха решили, че всичко е загубено, даваше на мъжете сила за едно последно хвърляне към свободата.

Дадоха огромен брой жертви. Армията на Далинар вече бе загубила още хиляда от общо четири хиляди души, може би и повече. Но това нямаше значение. Паршендите се сражаваха, за да убиват, ала алетите — този път — се сражаваха, за да живеят.

* * *

О, живи Вестители в небесата, мислеше Тефт, докато наблюдаваше как се бие Каладин. Само преди няколко мига момъкът изглеждаше полумъртъв, със сива кожа и разтреперани ръце. Сега беше бляскава вихрушка, буря с копие в ръка. Тефт беше виждал не едно бойно поле, ала никога нищо дори и далечно не наподобяваше на това. Каладин удържаше мястото пред моста сам. От него като огън излизаше бяла Светлина на Бурята. Бързината му беше невероятна, почти нечовешка, както и точността му — всяко замахване с копието удряше врата, страната или друга незащитена част от телата на паршендите.

Не бе само Светлината. Тефт си спомняше само части от онова, което бяха опитали да му предадат в семейството, но спомените му бяха недвусмислени — Светлината не даваше умение. Тя не превръщаше човека в нещо, което той не е. Тя увеличаваше, усилваше, ободряваше.

Правеше нещата по-съвършени.

Каладин клекна ниско, стовари края на копието в крака на паршенда, повали го, изправи се и спря замахване с брадва, като блокира дръжката й с дръжката на копието си. Хвана го само с една ръка, завъртя върха на копието нагоре към подмишницата на вражеския войник и го забоде в нея. Оня падна, Каладин издърпа копието си и стовари края му върху някаква оказала се твърде наблизо глава. Краят на оръжието стана на трески, а черупката върху главата се пръсна.

Това не беше само Светлината. Беше майстор на копието, достигнал съвършенство.

Изумените мостови се събраха около Тефт. Ранената му ръка май го болеше по-малко от нормалното.

— Той е като част от самия вятър — каза Дрей. — Първо изтощен, а после дарен с живот. Изобщо не е човек. Дух.

— Сигзил? — запита го Белязаният. — Да си виждал някога нещо такова?

Тъмнокожият човек поклати глава.

— Отче на Бурите — прошепна Пеет. — Какво… какво е той?

— Той е командирът на нашия мостови отряд — отсече Тефт и излезе от благоговението си. От другата страна на пропастта Каладин едва отбягна удара на боздуган. — И се нуждае от помощта ни! Първо и второ отделение, поемате лявата страна. Не оставяйте паршендите да го заобиколят. Трето и четвърто отделение, с мен от дясната страна! Скалата и Лопен, готови да изнасяте ранените. Останалите, шахматен боен строй. Лопен, подай му копие, което да не е строшено!

* * *

Далинар изрева и посече паршендските мечоносци. Прескочи телата им, изтича по късия наклон, скочи, озова се няколко стъпки напред сред паршендите и замахна с Меча. Бронята му тежеше страшно, но енергията на битката го поддържаше. Синята гвардия — остатъците от нея — също нададе вик и скочи от склона след него.

Бяха обречени. Мостовите сигурно вече бяха мъртви. Но Далинар ги благославяше за саможертвата им. Като цел постъпката им може и да бе безсмислена, но тя промени посоката на пътуването. Войниците му щяха да загинат така — не притиснати и уплашени, а в битка.

Той нямаше кротко да потъне в мрака. Не. Отново извика предизвикателно, вряза се в един отряд на паршендите и завъртя Меча си в кръг. Спъна се в мъртвите с изгорелите им очи.

После Далинар достигна открития камък.

Примигна от изненада. Направихме го, помисли си той и не можа да повярва. Пробихме си път. Зад него войниците завикаха и уморените им гласове звучаха недоверчиво, досущ като мислите му. Отпред, между Далинар и пропастта, се намираше само един отряд паршенди. Бяха обърнати гърбом. Защо…

Мостовите.

Мостовите се сражаваха. Далинар зяпна и свали Заклеващия с изтръпналите си ръце. Малкият отряд на мостовите удържаше плацдарма и ожесточено се биеше с паршендите, които опитваха да ги изтласкат обратно.

Това бе най-невероятното и най-славно нещо, което Далинар бе виждал някога.

Адолин замахна и премина през паршендите до лявата страна на баща си. Бронята му беше издраскана, напукана и очукана; шлемът се бе счупил и главата му бе неприкрита. Лицето му обаче беше възторжено.

— Давай — извика му Далинар. — Прати им подкрепление, Бурята да ги отнесе! Паднат ли мостовите, мъртви сме!

Адолин и Синята гвардия се впуснаха напред. Храбрец и Чистокръвен — ришадийският жребец на Адолин — преминаха в галоп с по трима ранени на гръб. На Далинар не му бе приятно да остави толкова много ранени на склона, но Кодексът беше ясен. В такъв случай по-важното бе да опази хората, които може да измъкне.

Далинар се обърна, за да удари по главната сила на паршендите от лявата си страна и така да запази отворен коридора за войската си. Много от войниците тичаха към спасението, макар че няколко взвода хладнокръвно се строиха по страните и продължиха да се бият, за да разширят пробива. Потта бе напоила парчето плат над веждите на Далинар; капките падаха от веждите му в лявото око. Той изпсува и се пресегна да вдигне визьора на шлема си — и замръзна.

Вражеските части се разделяха. Сред тях стоеше висок седем стъпки гигант в бляскава сребърна Броня. Тя му прилягаше по неподражаемия си начин и се бе нагодила към едрата му фигура. Мечът му бе зловещ и настръхнал, като хванати в метал пламъци. Вдигна го към Далинар за поздрав.

— Сега? — извика Далинар невярващо. — Идваш сега?

Броненосецът пристъпи напред и стоманените му ботуши иззвънтяха върху камъка. Останалите паршенди се отдръпнаха.

— Защо не по-рано? — попита Далинар и забързано зае Вятърна позиция; лявото му око примигваше заради капките пот. Стоеше близо до сянката на голяма, издължена скала, прилична на оставена върху корицата си книга. — Защо изчакваше цялата битка, за да нападнеш чак сега? Кога…

Когато Далинар беше готов да се измъкне. Явно паршендският Броненосец е решил да остави своите да се нахвърлят върху Далинар, когато изглеждаше очевидно, че той ще падне. Може би и те оставяха редовните войници да опитват да спечелят Броня, както беше при хората. Но Далинар вече можеше да избяга, вероятната загуба на Броня и Меч бе твърде сериозна, и Броненосецът бе изпратен да се бие с него.

Той пристъпи напред и заговори на прегракналия език на паршендите. Далинар не разбра и една дума. Вдигна Меча си и зае позиция. Другият каза още нещо, изръмжа, пристъпи и замахна.

Далинар изруга, с все още заслепено ляво око. Дръпна се, завъртя Меча си и удари оръжието на противника си. Парирането го разтърси вътре в бронята. Мускулите му реагираха бавно. Светлината все още изтичаше от пукнатините, но вече намаляваше. Скоро Бронята щеше да спре да действа.

Паршендският Броненосец отново нападна. Стойката му бе непозната на Далинар, но показваше обучение. Човекът срещу него не бе дивак, който си играе с мощно оръжие. Беше обучен Броненосец. Далинар бе принуден да парира още веднъж, а Вятърната позиция не го позволяваше. Претоварените му мускули бяха твърде мудни, за да се отдръпва бързо, а Бронята му — твърде напукана, за да рискува да го ударят.

Ударът за малко да го извади от стойката. Стисна зъби, постави тежестта си зад оръжието и нарочно се пресили при следващия удар на неприятеля. Остриетата се срещнаха с ужасно стържене и изпуснаха облак от искри — все едно съд с разтопен метал, плиснат във въздуха.

Далинар бързо се съвзе, хвърли се напред и опита да стовари рамото си в гърдите на другия. Паршендът обаче бе изпълнен със сила, а Бронята му не бе напукана. Той се отмести и за малко да удари Далинар в гърба.

Далинар се завъртя точно навреме. После се обърна, скочи върху малка скала, после стъпи на някаква по-висока козирка и успя да достигне върха. Врагът му го последва, както Далинар се беше надявал. Несигурната повърхност правеше нещата по-опасни — и той приемаше това. Един удар можеше да го унищожи. Това означаваше да поеме риск.

Щом паршендът наближи върха, Далинар нападна от предимството на по-стабилната си и по-висока опора. Оня не се отклони; пое удара върху шлема си, който изпука, но можа да замахне към краката на Далинар.

Той пък отскочи назад и се усети болезнено бавен. Едвам се измъкна и не успя да нанесе втори удар, докато противникът му катереше върха на скалата.

После паршендът агресивно се хвърли напред. Далинар стисна челюст, вдигна ръка, за да спре удара, и пристъпи напред; помоли се на Вестителите Бронята на ръката му да отбие удара. Мечът на паршенда я удари, счупи я и разтърси ръката на Далинар. Изведнъж усети ръкавицата на юмрука си да натежава като олово, но не спря и завъртя меча за своя удар.

Не по Бронята на противника си, а по камъка под него.

Разтопените парчета от Бронята на ръката му още бяха във въздуха, и той сряза скалата под краката на неприятеля. Цялата издатина се отдели и Броненосецът полетя към земята. Удари се с трясък.

Далинар удари юмрука си в земята и отключи ръкавицата на ръката със счупения предпазител. Тя се отвори и той вдигна откритата си ръка във въздуха; от потта усети студ. Остави ръкавицата — нямаше да работи добре без предпазителя за ръката — изръмжа и развъртя Меча си с една ръка. Отряза още едно парче от скалата и го запрати по Броненосеца долу.

Онзи се изправи, но скалата се стовари право отгоре му, изтръгна Светлина на Бурята и силно пропукване. Далинар скочи долу и опита да достигне паршенда, преди да се е свестил. Десният крак на Далинар обаче се влачеше и той накуцваше, когато стигна долу. Събуеше ли ботуша, нямаше да може да удържи Бронята.

Стисна зъби и спря, когато неприятелят му се изправи. Твърде бавен беше. Бронята на паршенда бе напукана на няколко места, ала бе много по-здрава от тази на Далинар. Той даже бе успял да задържи Меча си. Насочи облечената си в Броня ръка към Далинар; очите му бяха скрити зад процепа в шлема. Около тях останалите паршенди, разположени в кръг, гледаха, но не се намесваха.

Далинар вдигна Меча с двете си ръце — едната бронирана, другата не. Усещаше студения вятър на влажната си незащитена ръка.

Нямаше смисъл да бяга. Ще се бие тук.

* * *

За пръв път от много месеци Каладин се усещаше напълно буден и жив.

Красотата на свистящото във въздуха копие. Единството на тялото и ума; ръцете и краката реагират веднага, изпреварват мисълта. Яснотата на познатите му стойки с копието, научени през най-ужасното време в живота му.

Оръжието бе част от него; движеше го лесно и инстинктивно като пръстите си. Завъртя се, вряза се в паршендите и стовари възмездието върху тези, които бяха убили толкова много от приятелите му. Отплата за всяка стрела, пусната срещу него.

Светлината на Бурята туптеше страховито вътре в него и той усещаше ритъма на битката. Почти като ритъма на песента на паршендите.

Те пееха. Бяха се съвзели, откакто го видяха да взема от Светлината на Бурята и да произнася Думите на Втория Идеал. Нападаха го на вълни и яростно опитваха да достигнат моста и да го съборят. Някои се бяха прехвърлили на отсрещната страна, за да нападнат оттам, но Моаш поведе мостовите да ги спрат. Изненадващо, но удържаха.

Сил се въртеше около него, яхнала вълните Светлина, която се издигаше от кожата на Каладин. Движеше се като носен от бурния вятър лист. Въодушевена. Никога преди не я беше виждал такава.

Не спираше между нападенията — по някакъв начин имаше само едно нападение, всеки удар преливаше в следващ. Копието му не спираше и заедно с хората си Каладин отблъсна паршендите. Отвръщаха на всяка атака на противниковите двойки.

Убийство. Клане. Във въздуха летяха пръски кръв, умиращите стенеха в краката на Каладин. Стараеше се да не обръща много внимание на това. Паршендите бяха врагове. Ала блясъкът на стореното като че бе в разрез с опустошението, което сееше.

Той защитаваше. Спасяваше. Но убиваше. Как можеше нещо така ужасно да е същевременно толкова красиво?

Приведе се да избегне удара на остър сребрист меч, после завъртя копието настрани, строши ребра. Обърна го и стовари разнебитената дръжка върху партньора на паршенда. Хвърли останките срещу трети противник и улови подаденото от Лопен ново копие. Хердазиецът събираше копията на падналите алети и при нужда ги даваше на Каладин.

Когато се сражаваш с някого, научаваш нещо за него. Дали враговете са внимателни и прецизни? Дали се хвърлят напред агресивно и високомерно? Дали бълват ругатни, за да те разгневят? Дали са безмилостни, или оставят видимо обезвредения си противник да живее?

Каладин беше впечатлен от паршендите. Би се с десетки. Всеки имаше различен маниер в сражение. Изглежда, пращаха само по двама или по четирима едновременно срещу него. Действаха внимателно и овладяно, а всяка двойка работеше като отбор. Като че ли го уважаваха заради уменията му.

Най-показателно за паршендите беше, че те избягваха да нападат ранените Белязания и Тефт, съсредоточавайки се върху Каладин, Моаш и другите най-умели копиеносци. Това не бяха свирепите безпросветни диваци, които Каладин беше подведен да очаква. Бяха професионални воини, които се придържаха към честта на бойното поле. Каладин бе установил, че това липсва у повечето алети. В паршендите той откри нещата, които винаги се бе надявал да види в алетските войници тук, на Пустите равнини.

Осъзнаването на това го потресе. Откри, че уважава паршендите, докато ги убива.

Накрая бурята вътре в него го тласна напред. Беше избрал своя път, а и паршендите щяха безмилостно да изтребят армията на Далинар Колин. Каладин се беше посветил на нещо. Щеше да го осъществи и да преведе хората си през него.

Не знаеше от колко време се бие. Мост Четири се държеше забележително добре. Едно бе сигурно — сражението не продължаваше твърде отдавна, в противен случай паршендите щяха да са ги смазали. Въпреки това многобройните ранени и умиращи паршенди свидетелстваха, че битката е траяла часове.

Каладин изпита едновременно облекчение и странно разочарование, когато сред паршендите се вряза фигура в Броня и поведе поток войници в синьо. Той неохотно отстъпи. Сърцето му блъскаше в гърдите, а бурята вътре се поукроти. Светлината видимо бе спряла да струи от кожата му. В началото на сражението камъните в брадите на многобройните паршенди го зареждаха. Не след дълго обаче почнаха да го нападат противници без скъпоценни камъни. Поредното доказателство, че те не бяха слабоумни получовеци, както твърдяха светлооките. Видели бяха какво прави Каладин и дори и да не го бяха разбрали, го предотвратиха.

Той разполагаше с достатъчно Светлина, та да не рухне. Ала докато алетите отблъскваха паршендите, Каладин разбра, че намесата му бе съвсем навременна.

Трябва много да внимавам, рече си той. Бурята вътре в него го подтикваше да се движи и да напада, но изтощаваше тялото му. Колкото повече и по-бързо я ползваше, толкова по-зле се чувстваше след това.

Алетите заеха отбранителна позиция от двете страни на моста и хората на Каладин с облекчение отстъпиха. Мнозина седнаха и се заеха с раните си. Той бързо отиде при отряда:

— Докладвайте!

— Трима убити — мрачно отговори Скалата, коленичил до донесените от него самия тела. Малоп, Безухият Якс и Нарм.

Каладин се натъжи. Радвай се, че другите са живи, каза си той. Лесно беше да го помисли. Трудно — да го приеме.

— Как сте всички вие?

Петима бяха ранени сериозно, но Скалата и Лопен се бяха погрижили за тях. И двамата се учеха доста добре под напътствията на Каладин. Той нямаше кой знае какво повече да направи за ранените. Видя ръката на мъртвия Малоп — предмишницата беше съсечена с брадва, костта беше ситно натрошена; мъжът бе загинал от загуба на кръв. Ако Каладин не бе участвал в сражението, може би щеше да успее да…

Не. Без съжаления сега.

— Изтеглете се оттатък — каза той на мостовите. — Тефт, поеми командването. Моаш, имаш ли сили да останеш с мен?

— Дадено — отвърна Моаш и на окървавеното му лице изгря усмивка. Изглеждаше развълнуван, а не изтощен. Тримата мъртви бяха от техните хора, но Моаш и другите се биха забележително добре.

Мостовите се изтеглиха. Каладин се върна да наблюдава алетските войници. Като че влезе в кланица. Всеки имаше някаква рана. Мъжете в центъра залитаха и куцаха. Онези по крилата се държаха. Униформите им бяха окървавени и раздрани. Отстъплението се бе превърнало в хаос.

Каладин си проправи път сред ранените и им махна да минават по моста. Някой го послушаха. Други останаха и се озъртаха замаяно. Каладин се втурна към групата, която видимо се държеше по-здраво.

— Кой командва тук?

— Си… — войникът имаше порезна рана на лицето — Сиятелният господар Далинар.

— Прекият ти началник. Кой е твоят капитан?

— Мъртъв е. И ротният ми. И заместникът му.

Отче на Бурята, рече си Каладин.

— Марш през моста! Трябва ми офицер! Кой командва отстъплението?

Някъде напред съгледа човек в изподрана синя Броня, който се биеше пред групата. Сигурно беше далинаровият син Адолин. Удържаше паршендите; нямаше да е разумно да го прекъсва.

— Насам! — провикна се един войник. — Намерих господаря Авар! Той командва ариергарда!

Най-сетне. Каладин се завтече през бъркотията и намери някакъв брадат светлоок, който лежеше на земята и кашляше кръв. Огледа го и забеляза дълбока рана в корема.

— Кой му е заместник?

— Мъртъв — рече мъжът до командира. Беше светлоок.

— А ти кой си? — попита Каладин.

— Накомб Гавал — отвърна светлоокият. Беше млад, по-млад от Каладин.

— Повишен си. Преведи хората през моста възможно най-бързо. Ако някой пита, произведен си в командир на ариергарда. Опита ли се някой да ти нарежда, пращай го при мен.

Мъжът зяпна.

— Повишен… кой си ти? Можеш ли да направиш това?

— Все някой трябва да го направи — тросна се Каладин. — Върви. Залавяй се за работа.

— Аз…

— Тръгвай! — изрева Каладин.

Удивителното беше, че светлоокият отдаде чест и почна да събира взвода си. Хората на Колин бяха ранени, разбити, замаяни, но си оставаха добре обучени. Щом някой пое командването, заповедите се изпълниха бързо. Взводовете преминаха моста и се строиха за марш. Вероятно поради объркването предпочетоха да се придържат към познатите неща.

Съвсем скоро центърът на далинаровата армия потече през моста като пясък в часовник. Пръстенът се сви. Все още мъжете викаха и умираха в безредния сблъсък на меч в щит, на копие в метал.

Каладин бързо смъкна черупката от доспехите си — сега не беше уместно да гневи паршендите — и тръгна сред ранените да търси още офицери. Намери няколко, но те бяха замаяни, зле поразени и останали без дъх. Очевидно онези, които още бяха годни за бой, водеха фланговете, които удържаха паршендите.

Последван от Моаш, Каладин забърза към центъра на предната линия, където алетите явно се държаха най-здраво. Тук най-сетне намери командир — висок и внушителен светлоок със стоманена гръдна броня и малко по-тъмна от останалите униформа. Направляваше боя малко зад фронтовата линия.

Кимна на Каладин и закрещя, за да надвика боя.

— Ти ли водиш мостовите?

— Аз. Защо хората Ви не преминават моста?

— Ние сме Синята гвардия. Наш дълг е да браним господаря Адолин. — Мъжът посочи напред към Адолин в синята Броня. Явно Броненосецът се стремеше да се добере до нещо.

— Къде е върховният принц? — извика Каладин.

— Не знаем. Гвардейците му изчезнаха.

— Трябва да се изтеглите. Основната част от вашите са оттатък. Останете ли тук, ще ви обкръжат!

— Няма да изоставим господаря Адолин. Съжалявам.

Каладин се озърна. Алетските флангове едва се държаха, но нямаше да отстъпят, докато не им бъде наредено.

— Добре — отговори Каладин, вдигна копието си и тръгна към предната линия. Тук паршендите се сражаваха енергично. Каладин проби шията на един, въртейки се в средата на група паршенди и удряйки светкавично с копието. Светлината му беше почти изчерпана, но противниците имаха скъпоценни камъни в брадите. Каладин вдиша Светлина — съвсем малко, за да не се разкрие пред алетските войници. Хвърли се в нападение.

Паршендите отстъпиха пред свирепата му атака. Няколко Сини гвардейци около него изумени се отдръпнаха. Само след няколко мига Каладин повали десетина паршенди — ранени или убити. Така се откри път и той тръгна, следван по петите от Моаш.

Множество паршенди бяха наобиколили Адолин. Синята му Броня беше одрана и напукана. Каладин не беше виждал Броня в толкова лошо състояние. От пукнатините се издигаше Светлина, както от кожата на Каладин, когато държеше или изразходваше прекалено много от нея.

Гледката на Броненосец в бой накара Каладин да занемее. Двамата с Моаш спряха малко извън обсега му. Паршендите не ги погледнаха; видимо отчаяни се мъчеха да повалят Броненосеца. Адолин посичаше по няколко противника наведнъж, но Мечът му не разрязваше плътта. Каладин само веднъж досега беше наблюдавал това. Очите на паршендите почерняваха и изгаряха. Десетки убити. Около Адолин се трупаха тела като падащи от дървото зрели плодове.

Ала Броненосецът явно изнемогваше. Бронята му беше не просто напукана, а имаше дупки. Шлемът му го нямаше, та го беше заместил с обикновен, на копиеносец. Куцаше с левия крак, почти го влачеше. Мечът му бе смъртоносен, но паршендите се приближаваха все повече.

Каладин не смееше да влезе в обсега на оръжието.

— Адолин Колин! — извика той.

Мъжът продължи да се бие.

— Адолин Колин! — гръмовно повтори Каладин, излъчвайки облаче Светлина.

Броненосецът спря и го погледна. Поколеба се за миг и отстъпи, за да може Синята гвардия — използвайки направения от Каладин пробив — да излезе напред и да задържи паршендите.

— Кой си ти? — попита Адолин. Гордото му младежко лице лъщеше от пот, пъстрата му русо-черна коса беше мръсна.

— Аз съм човекът, който Ви спаси живота. Трябва да наредите отстъпление. Войските Ви не могат да се бият повече.

— Баща ми е някъде там, мостови — отвърна Адолин и посочи с огромния си Меч. — Току-що го видях. Ришадиецът му отиде при него, но нито конят, нито човекът се върнаха. Ще взема един взвод, за да…

— Вие ще се оттеглите! — гневно рече Каладин. — Погледнете хората си, Колин! Те едва стоят на краката си, какво остава да се бият. Губите десетки мъже всеки миг. Трябва да ги изведете оттук.

— Няма да изоставя баща си — упорито отвърна Адолин.

— В името на покоя на… Паднете ли, Адолин Колин, на тези хора не им остава нищо. Командирите им са ранени или убити. Не можете да отидете при Вашия баща; не можете дори да ходите! Повтарям, отведете хората си в безопасност!

Младият Броненосец отстъпи и замига при тона на Каладин. Погледна на североизток, където на висока скала внезапно се появи една фигура в сива Броня. Биеше се срещу друг Броненосец.

— Той е толкова близо…

Каладин пое дълбоко дъх.

— Отивам при него. Вие поведете отстъплението. Задръжте моста, но само него.

Адолин го изгледа гневно. Пристъпи, но нещо в Бронята му поддаде и той залитна и падна на коляно. Стисна зъби и успя да се изправи.

— Капитан Малан! — изрева Адолин. — Вземете войниците си и вървете с този човек. Измъкнете баща ми!

Мъжът, с когото Каладин беше говорил по-рано, отривисто отдаде чест. Адолин пак дари Каладин с ядосан поглед, после вдигна Меча и се запрепъва към моста.

— Моаш, върви с него — каза Каладин.

— Но…

— Направи го, Моаш — мрачно настоя той, гледайки скалата и Далинар. Пое дълбоко дъх, взе копието под мишница и се понесе в бяг.

Сините гвардейци викаха подире му, мъчеха се да го догонят, но той не се обърна. Сблъска се с паршендите, завъртя се и покоси двамина с копието, после прескочи труповете им и продължи. Повечето паршенди в този участък бяха разсеяни от двубоя на Далинар или от битката за достигане до моста; редиците между двата фронта бяха рехави.

Каладин се движеше бързо и пътем поемаше още Светлина; измъкваше се от паршендите, които опитваха да го въвлекат в бой. След няколко мига стигна там, където беше Далинар. Сега възвишението беше празно, но в основата му се бяха струпали множество паршенди.

Ето, рече си той и скочи.

* * *

Изцвили кон. Далинар с изумление видя как Храбрец се втурва в освободеното от паршендите място. Ришадиецът беше дошъл при него. Как… къде…? Конят би трябвало да е на съседното плато, свободен и в безопасност.

Твърде късно. Далинар бе застанал на коляно, повален от паршендския Броненосец. Онзи го ритна в гърдите и го отхвърли назад.

Последва удар по шлема. Още един. Още един. Шлемът се строши и Далинар усети замайване от силата на ударите. Къде беше той? Какво се случваше с него? Защо нещо толкова тежко го притискаше на земята?

Бронята…, досети се той и опита да се изправи. Аз нося… Бронята си…

Вятърът подухна през лицето му. Удари по главата; трябваше да се внимава с тях, дори когато носиш Броня. Неприятелят му се бе надвесил над него и сякаш го разглеждаше. Като че ли търсеше нещо.

Далинар бе оставил Меча си. Обикновените паршендски войници бяха заобиколили дуела. Задържаха Храбрец, конят зацвили и се върна. Далинар го погледа с размазаното си зрение.

Защо Броненосецът просто не го довършеше? Гигантът се наведе и заговори. Думите бяха загубени в акцента и умът на Далинар почти ги пропусна. Но изведнъж той разбра нещо. Разбра какво му говорят. Акцентът беше почти неразбираем, но думите бяха на алетски.

— Ето те — произнесе паршендският Броненосец. — Най-после те намерих.

Далинар премигна от изненада.

Нещо разбърка задните редици на наобиколилите ги паршенди. Имаше нещо познато в тази сцена — навсякъде паршенди, Броненосец в опасност. Далинар я бе преживял по-рано, но от другата страна.

Този Броненосец не можеше да говори на него. Просто Далинар бе ударен твърде силно по главата. Сигурно имаше халюцинации. Какво бе това раздвижване сред паршендите?

Садеас, мина през объркания ум на Далинар. Дошъл е да ме спаси, както аз спасих него.

Обедини ги…

Ще дойде, пак си помисли Далинар. Знам, че ще дойде. Ще ги събера…

Паршендите викаха, движеха се, суетяха се. Внезапно между тях се появи една фигура. Изобщо не бе Садеас. Млад мъж с решително лице и дълга, къдрава черна коса. Държеше копие.

И светеше.

Какво?, помисли си смаяно Далинар.

* * *

Каладин кацна в отворения кръг. В центъра му бяха двамата Броненосци, единият повален, а от тялото му едва-едва изтичаше Светлина. Твърде слабо. По броя на пукнатините можеше да се прецени, че скъпоценните му камъни са почти изхабени. Другият — паршенд, както личеше по формата и големината на крайниците му — бе изправен над падналия.

Чудесно, рече си Каладин и се впусна напред, преди останалите паршенди да са се окопитили и да са го нападнали. Паршендският Броненосец бе наведен и гледаше Далинар. Бронята му изпускаше Светлина от голяма пукнатина на крака.

Спомни си времето, когато спаси Амарам, доближи се и заби копието си в пукнатината.

Броненосецът извика и изпусна Меча си от изненада. Той се разтвори в мъгла. Каладин измъкна копието си и отскочи назад. Броненосецът се извъртя към него с бронирания си юмрук, но не го улучи. Каладин скочи обратно и с цялата сила на тялото си отново заби копието в пукнатината в бронята на крака.

Броненосецът изрева още по-силно, спъна се и падна на колене. Каладин опита да измъкне копието си, ала мъжът падна на страната си върху него и счупи дръжката. Каладин отново се дръпна и се изправи пред обръча от паршенди — беше без оръжие и Светлината изтичаше от тялото му.

Тишина. И тогава заговориха отново думите от по-рано: „Нешуа Кадал!“ Казваха си ги един на друг шепнешком и доста объркано. После подеха песен, която не бе чувал досега.

Добре е, помисли си Каладин. Докато не го нападаха, Далинар Колин се размърда, седна. Каладин коленичи и изпрати повечето от Светлината си в земята — задържа само колкото му трябваше, за да продължи да се движи, но не и да сияе. После се завтече към бронирания кон в пръстена от паршенди.

Паршендите се отдръпваха от него и го гледаха с ужас. Каладин хвана юздите на коня и бързо се върна при върховния принц.

* * *

Далинар тръсна глава, за да проясни ума си. Зрението му още беше помътено, но мислите му се поизбистриха. Какво се бе случило? Ударен беше по главата, а сега… а сега Броненосецът бе повален.

Повален? Какво го бе съборило? Наистина ли това създание му говори? Не, сигурно си го е въобразил. И това, и младият копиеносец, който сияеше. Сега не беше така. Уловил юздите на Храбрец, младежът настойчиво махаше на Далинар. Далинар с усилие се изправи на крака. Паршендите наоколо мърмореха неразбираемо.

Бронята, рече си Далинар, загледан в коленичилия паршенд. И Меч… Бих могъл да изпълня обещанието си към Ренарин. Бих могъл…

Противниковият Броненосец изстена и се хвана за бедрото. Далинар нямаше търпение да го доубие. Пристъпи напред, влачейки безчувствения си крак. Паршендите наблюдаваха тихо. Защо не нападаха?

Високият копиеносец дотича, повел Храбрец.

— На коня, светлооки!

— Трябваше да го довършим. Можем…

— На коня! — заповяда младежът и му подхвърли юздите. Паршендите се обърнаха и влязоха в бой с приближаващите се алети.

— Предполага се, че сте човек с чест — изръмжа копиеносецът. Рядко някой беше говорил така на Далинар, особено пък тъмноок. — Е, Вашите войници няма да тръгнат без Вас, а моите няма да тръгнат без тях. Затова ще се качите на коня и заедно ние ще избягаме от този смъртоносен капан. Разбрано?

Далинар срещна погледа на младежа. После кимна. Разбира се. Прав беше; трябваше да изоставят противниковия Броненосец. Как биха могли да вземат Бронята? Да влачат трупа по целия път?

— Отстъпвай! — изрева Далинар на своите и се издърпа на седлото на Храбрец. Едва успя. В Бронята му бе останала толкова малко Светлина.

Надеждният и верен Храбрец понесе Далинар по коридора за отстъпление, който войниците му бяха платили с кръвта си. Безименният копиеносец хукна след него, а Синята гвардия се престрои около тях. По-голямата част от далинаровата армия се намираше на другото плато, в безопасност. Мостът беше на мястото си. Адолин нетърпеливо стоеше пред него и го пазеше за връщането на Далинар.

Вълна на облекчение заля Далинар и той пришпори коня по моста към съседното плато. Адолин и остатъкът от войниците го последваха.

Далинар обърна коня и загледа на изток. Паршендите се трупаха на ръба на пропастта, но не ги преследваха. Един отряд работеше по какавидата, напълно забравена от всички участници в боя. Паршендите никога не вървяха след противниците си, но ако сега им хрумнеше да изменят на навиците си, щяха да гонят хората на Далинар чак до постоянните мостове.

Но не го сториха. Строиха се и почнаха да пеят песента, с която винаги сподиряха оттеглянето на алетите. Докато Далинар ги гледаше, една фигура с напукана сребриста Броня и червено наметало с мъка излезе напред. Броненосецът беше свалил шлема си, но бе твърде далеч, та да се различат чертите на черно-червеното му лице. Някогашният враг на Далинар вдигна Меча си с жест, който не можеше да се сгреши. Отдаване на чест, знак на уважение. Инстинктивно Далинар призова своя Меч и след десет удара на сърцето отвърна на поздрава.

Отрядът на Каладин издърпа моста и така двете армии бяха разделени.

— Строй се! — извика Далинар. — Няма да оставим нито един, който може да оживее. Паршендите няма да ни нападнат тук!

Хората му изкрещяха. За тях това отстъпление сякаш беше по-важна победа от всяко спечелено досега скъпоценно ядро. Уморените алети се строиха по батальони. Осем бяха влезли в битка, осем бяха и след нея, макар че в някои бяха оцелели едва по няколкостотин човека. Обучените да оказват първа помощ започнаха да преглеждат хората, а оцелелите офицери получиха доклади за загубите. Войниците насядаха сред духчета на болката и на изтощението, окървавени, някои останали без оръжие, много със скъсани униформи.

На другото плато паршендите продължаваха да пеят.

Далинар установи, че е спрял поглед на мостовия отряд. Младежът, който го спаси, очевидно беше техен водач. Нима той се бе сражавал с Броненосец? Далинар смътно си спомни някакъв бърз ожесточен двубой, копие в крака на Броненосеца. Явно момъкът притежаваше едновременно сръчност и късмет.

Отрядът му действаше много по-съгласувано и дисциплинирано, отколкото Далинар очакваше от такива долни хора. Не можеше да чака повече. Смушка Храбрец и мина край ранените и изтощени войници. Това му напомни за собствената му умора, но сега, когато можеше да поседне, вече се чувстваше по-добре и главата му не кънтеше.

Водачът на моста работеше по раната на един от хората си. Действаше умело. Човек, обучен за военен лекар, сред мостовите?

Е, защо пък не?, рече си Далинар. Не е по-странно от това, че се бият толкова добре. Садеас явно криеше разни неща от него.

Младият мъж вдигна поглед. И за пръв път Далинар забеляза робските клейма на челото му, скривани от дългата коса. Младежът се изправи и зае неприветлива поза със скръстени ръце.

— Заслужавате похвала — каза Далинар. — Всички. Защо вашият върховен принц се изтегли, само за да ви прати после за нас?

Неколцина се ухилиха.

— Не ни е пращал — обясни водачът им. — Дойдохме сами. Противно на желанията му.

Далинар закима и си даде сметка, че това е единственият смислен отговор.

— Защо? Защо дойдохте за нас?

Младежът сви рамене.

— Доста зрелищно се оставихте да ви хванат в клопка.

Далинар уморено кимна. Може би трябваше да се подразни от тона на младия човек, но той просто казваше истината.

— Така е, но защо дойдохте? И как се научихте да се биете толкова добре?

— Случайно — отвърна младежът и се върна при ранения.

— Какво мога да направя, за да ви се отплатя? — попита Далинар.

Мостовият го погледна.

— Не знам. Щяхме да бягаме от Садеас, да изчезнем в бъркотията. Още можем да го направим, но той със сигурност ще ни преследва и ще ни убие.

— Мога да ви взема в моя лагер и да накарам Садеас да ви освободи от робството.

— Боя се, че няма да иска да ни пусне — отговори мостовият с мрачен поглед. — И се притеснявам, че Вашият лагер няма да даде никаква сигурност. Днешният ход на Садеас. Ще доведе до война между вас двамата, нали?

Така ли щеше да стане? Далинар беше успял известно време да не се замисля за Садеас — занимаваше го главно оцеляването — но гневът вреше дълбоко вътре в него. Щеше да потърси възмездие от Садеас. Ала можеше ли да си позволи война между княжествата? Тя би разтърсила Алеткар. Нещо повече, би съборила дома Колин. Далинар не разполагаше нито с достатъчно войски, нито със съюзници, та да се изправи срещу Садеас, не и след днешното бедствие.

Как би откликнал Садеас на връщането на Далинар? Би ли опитал да довърши започнатото и да го нападне? Не. Не, той съзнателно е решил да постъпи точно така. Садеас не го нападна лично. Изостави го, но по алетските разбирания това беше съвсем друго нещо. И Садеас не би искал да застрашава кралството.

Садеас не би искал открита война, а Далинар не би могъл да води открита война, въпреки изгарящия го гняв. Стисна юмруци и се обърна към копиеносеца.

— Това няма да прерасне във война. Поне не сега.

— Е, щом е така, то като ни вземете във Вашия лагер, Вие ще извършите кражба. Кралският закон и Кодексът, към който Вие се придържате според приказките на моите хора, изискват да ни върнете на Садеас. Той няма да ни пусне лесно.

— Аз имам грижата за Садеас. Върнете се с мен. Кълна се, че ще бъдете в безопасност. Обещавам го с цялата останала ми чест.

Младият мостови срещна погледа му и затърси нещо в очите му. Мъчен човек беше, макар и тъй млад.

— Хубаво. Ще се върнем. Не мога да оставя хората си в лагера на Садеас, а и при толкова ранени не можем да се справим с бягството.

Младежът отново се залови за работа. Далинар подръпна юздите на Храбрец и отиде да получи доклад за жертвите. Принуди се да овладее гнева си към Садеас. Трудно му беше. Не, Далинар не можеше да допусне това да прерасне във война. Но и не можеше да остави нещата да се върнат каквито бяха.

Садеас беше нарушил равновесието и то никога нямаше да се възстанови. Не и по същия начин.