Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (98)

67
Думи

„Нека не изпитвам повече болка! Нека не плача повече! Дай-гонартис! Черният Рибар държи скръбта ми и я поглъща!“

Танатесач 1173 г., 28 секунди преди смъртта. Обект: тъмноока улична артистка. Обърнете внимание на сходството с образец 1172–89.

Мост Четири се тътреше след армията. С двама ранени и четирима, които да ги носят, мостът ги смазваше с тежестта си. За щастие, Садеас бе взел почти всички мостови отряди за пробега, заедно с осемте, предоставени на Далинар. Войската нямаше да трябва да чака за отряда на Каладин, за да пресича.

Изтощението го преизпълваше, а мостът на раменете му сякаш бе от камък. Не се бе усещал толкова изморен от първите си дни като мостови. Пред него се носеше Сил и загрижено го гледаше как върви начело на хората си, потта се стича по лицето му и как се препъва по неравното плато.

Пред тях последните части от армията на Садеас се бяха скупчили покрай пропастта и я преминаваха. Платото бе почти празно. Смайващото безочие на стореното от Садеас направо усукваше Каладин отвътре. Извършеното някога срещу него бе ужасно. Но ето, че Садеас коравосърдечно осъди на смърт хиляди хора, светлооки и тъмнооки. Предполагаеми съюзници. Това предателство тежеше на Каладин колкото самият мост. Мачкаше го и го караше да се задъхва.

Нима нямаше надежда за човеците? Те убиваха хора, които би трябвало да обичат. Какъв смисъл да се биеш, да побеждаваш, ако няма разлика между съюзник и противник? Какво беше победата? Нещо безсмислено. Какво бе значението на смъртта на приятелите на Каладин? Нищо. Целият свят бе гноен мехур, направо позеленял и изпълнен с разложение.

Направо вцепенени, Каладин и останалите достигнаха пропастта, но бяха закъснели, за да помагат при преминаването. Изпратените от него хора бяха там — Тефт гледаше мрачно, а Белязаният се облягаше на копие, за да не натоварва ранения си крак. Наблизо лежаха неколцина мъртви копиеносци. При възможност войниците на Садеас измъкваха ранените, но междувременно някои умираха. Бяха изоставили тези; явно Садеас много бързаше да напусне сцената.

Мъртвите бяха оставени с дрехите и оръжието си. Сигурно Белязаният е намерил патерицата си тук. По-сетне някой нещастен мостови отряд щеше да измине целия път обратно и да събира оръжие и облекло от тези мъртъвци и от хората на Далинар.

Спуснаха моста и Каладин обърса чело.

— Не го поставяйте през пропастта — обърна се той към останалите. — Ще чакаме войниците да преминат и тогава ще го пренесем по някой от другите мостове.

Матал погледна Каладин и отряда му, но не им нареди да нагласяват моста си. Разбираше, че докато го наместят, ще трябва да го вдигат отново.

— Гледката си я бива, а? — каза Моаш, застана до Каладин и погледна назад.

Каладин се обърна. Зад тях се издигаше Кулата, наклонена в тяхната посока. Армията на Колин бе син кръг, пристегнат в центъра на наклона след опита им да пробият и да се доберат до Садеас, преди да се е изнесъл. Паршендите бяха тъмна тълпа, изпъстрена в червено от петната по кожата. Те притискаха кръга от алети и го задушаваха.

— Срамота — обади се Дрей от края на моста, седнал на ръба му. — Призлява ми от това.

Останалите мостови кимнаха и Каладин се изненада от загрижеността върху лицата им. Скалата и Тефт дойдоха при Каладин и Моаш; всички носеха бронята си от черупки на паршенди. Той се радваше, че оставиха Шен в лагера. Това щеше да го извади от равновесие.

Тефт придържаше ранената си ръка. Скалата вдигна ръка да засенчи поглед, погледна на изток и поклати глава.

— Срамота е. Срам за Садеас. Срам за нас.

— Мост Четири — извика Матал. — Идвайте!

Той им правеше знак да преминат по Мост Шест и да напуснат платото. Внезапно нещо хрумна на Каладин. Нещо невероятно, като скална пъпка, разцъфваща в ума му.

— Ще дойдем с нашия мост, Матал — отвърна той. — Току-що стигнахме пропастта. Трябва да поседим няколко минути.

— Преминавайте сега! — изкрещя Матал.

— Ще преминем после! — отвърна му Каладин. — Искате ли да обясните на Садеас, че трябва да задържи цялата армия заради някакъв мостови отряд? Имаме си нашия мост. Оставете хората ми да починат. Ще ви застигнем по-късно.

— Ами ако ония диваци дойдат след вас? — продължи Матал.

Каладин вдигна рамене.

Матал примигна, после май разбра колко много искаше това да се случи. Извика:

— Оправяйте се! — и се втурна по Мост Шест, докато хората издърпваха останалите мостове.

Изведнъж отрядът на Каладин остана единствен край пропастта, а армията се оттегляше на запад.

Той се усмихна широко.

— Не мога да го повярвам, след всичките тревоги… Хора, ние сме свободни!

Другите се обърнаха към него недоумяващи.

— След малко ще тръгнем — започна Каладин нетърпеливо — и Матал ще предположи, че идваме. Ние изоставаме все повече и повече от армията, докато ни изгубят от поглед. Тогава се обръщаме на север и използваме моста, за да прекосим Равнините. Можем да избягаме на север и всички ще решат, че паршендите са ни хванали и са ни избили!

Мостовите го гледаха с широко отворени очи.

— Провизии — възрази Тефт.

— Имаме сферите — отвърна му Каладин и измъкна кесията си. — Много сфери точно тук. Можем да вземем оръжие от мъртвите и да го използваме, за да се защитаваме от разбойници. Ще бъде трудно, но няма да ни преследват!

Мъжете започнаха да стават развълнувани. Тогава обаче нещо спря Каладин. Ами ранените мостови в лагера?

— Ще трябва да остана — каза той.

— Какво? — попита Моаш.

— Някой ще трябва да го направи — отвърна му Каладин. — За доброто на нашите ранени в лагера. Не можем да ги изоставим. А ако остана, мога да направя историята по-правдоподобна. Ранете ме и ме оставете на някое от платата. Садеас задължително ще изпрати хора да събират оръжие. Ще им кажа, че отрядът ми е бил нападнат за отмъщение, задето е осквернил телата на паршендите, а мостът е бил съборен в пропастта. Ще повярват; видяха колко ни мразят паршендите.

Всички от отряда бяха станали и се споглеждаха; погледите бяха неловки.

— Не тръгваме без теб — каза Сигзил. Много от останалите кимнаха.

— Ще ви настигна — отговори им Каладин. — Не можем да изоставим онези хора.

— Каладин, момко… — започна Тефт.

— По-късно можем да говорим и за мен — прекъсна го Каладин. — Може да дойда с вас, после да се промъкна обратно в лагера, за да измъкна ранените. Засега, събирайте оръжие от труповете.

Стояха неподвижни.

— Това е заповед, хора!

Започнаха да действат без оплаквания и се втурнаха да обират изоставените от Садеас мъртви тела. Каладин остана сам при моста.

Все още бе неспокоен. Не беше само заради ранените в лагера. Какво тогава? Възможността бе невероятна. Когато бе роб, щеше да му се наложи да убива за нещо такова. Възможност да изчезнат, считани за мъртви? Мостовите нямаше да трябва да се бият. Бяха свободни. Защо тогава беше толкова притеснен?

Каладин се обърна да огледа хората си и с изненада видя, че някой стои до него. Жена от прозрачна бяла светлина.

Беше Сил. Никога не я бе виждал такава — висока цял човешки ръст, ръцете й събрани пред нея, косата и роклята се развяваха по вятъра. Не бе допускал, че може да стане толкова голяма. Тя ужасено гледаше на изток с широко отворени и пълни със скръб очи; лицето на дете, което вижда жестоко убийство и губи невинността си.

Каладин бавно обърна поглед в същата посока. Към Кулата.

Към изпадналата в безнадеждно положение армия на Далинар Колин.

Гледката го стисна за сърцето. Сражаваха се толкова отчаяно. Обкръжени. Изоставени. Предадени, за да умрат.

Имаме мост, сети се Каладин. Ако можем да го нагласим… Повечето от паршендите се занимаваха с алетската войска, и край пропастта имаше само символична резервна част. Бяха достатъчно малко, та мостовите да могат да ги удържат.

Не. Това беше безумие. Хиляди паршенди препречваха пътя на Колин към пропастта. И как щяха мостовите да поставят моста си без стрелци с лък, които да ги прикриват?

Няколко от хората се върнаха от събирането на оръжие. Скалата застана до Каладин, погледна на изток и изражението му помрачня.

— Това е ужасно — каза той. — Не можем ли да помогнем с нещо?

Каладин поклати глава.

— Ще бъде самоубийство, Скала. Ще трябва да правим пълен пробег без армия зад гърба си.

— Не можем ли просто да се върнем малко назад? — попита Белязаният. — Да изчакаме и да видим дали Колин може да си пробие път до нас? Ако може, слагаме моста.

— Не — отговори му Каладин. — Ако сме надалеч, Колин ще ни вземе за разузнавачи на Садеас. Ще трябва да напреднем към пропастта, иначе няма да тръгне насреща ни.

Щом чуха това, мостовите пребледняха.

— Освен това — продължи Каладин — ако някак спасим част от тези хора, те ще говорят, и Садеас ще разбере, че сме живи. Ще ни преследва и ще ни убие. Върнем ли се, губим възможността да се освободим.

Останалите мостови кимнаха. Дойдоха и другите със събраното от тях оръжие. Време беше да тръгват. Каладин опита да задуши чувството за безнадеждност в себе си. Далинар Колин вероятно бе като останалите. Като Рошоне, Садеас, като всеки друг светлоок. С преструвки за добродетел, но развален отвътре.

Но с него има хиляди тъмнооки войници, настояваше една част от Каладин. Мъже, незаслужили такава ужасна съдба. Мъже като стария ми отряд копиеносци.

— Нищо не им дължим — прошепна Каладин. Стори му се, че вижда синьото знаме на Далинар Колин в челото на армията му. — Ти си ги забъркал в това, Колин. Няма да допусна хората ми да загинат за теб. — И обърна гръб на Кулата.

Сил продължаваше да стои до него и да гледа на изток. Отчаянието на лицето й направо му свиваше сърцето.

— Вятърните духчета привлечени ли са от вятъра — тихо попита тя — или те го правят?

— Не знам — отвърна й Каладин. — Има ли значение?

— Може би не. Знаеш ли, аз си спомних какъв дух съм.

— Сега ли е времето за това, Сил?

— Аз обвързвам неща, Каладин — отвърна му тя, обърна се и го погледна в очите. — Аз съм дух на честта. Дух на клетвите. На обещанията. На благородството.

Каладин смътно дочуваше звуците на боя. Или това бе умът му, търсещ нещо, за което знае, че е там?

Не чуваше ли как хората умират?

Не виждаше ли как войниците се пръскат в бягство и изоставят командира си сам?

Всички са избягали. Каладин е коленичил над тялото на Далет.

Над бойното поле се развява едно самотно знаме в зелено и червено.

— Бил съм тук и преди! — извика Каладин и обърна гръб на синьото знаме.

Далинар винаги се биеше начело.

— Какво стана последния път? — изкрещя Каладин. — Аз се научих! Вече няма да се хвана!

Като че ли го смазваше. Измяната на Садеас, изтощението му, смъртта на толкова хора. За миг отново се оказа там, коленичил във временния щаб на Амарам, докато пред него убиваха последните му приятели, а той бе твърде слаб и ранен, за да ги спаси.

Вдигна разтреперана ръка към челото си и напипа клеймото, мокро от потта.

— Нищо не ти дължа, Колин.

Ала ето че гласът на баща му сякаш нашепваше: Някой трябва да започне. Някой трябва да излезе напред и да върши нещата правилно, защото е правилно. Ако никой не започне, останалите не могат да последват.

Далинар бе дошъл, за да помогне на хората на Каладин, бе нападнал онези стрелци и бе спасил Мост Четири.

Светлооките не ги е грижа за живота, беше казал Лирин. Значи мен трябва да ме е грижа. И теб трябва да те е грижа.

И теб трябва да те е грижа…

Животът преди смъртта.

Толкова пъти съм се провалял. Събаряли са ме и са ме стъпквали.

Силата преди слабостта.

Аз ще отведа приятелите си към смъртта…

Пътят преди посоката.

… към смъртта, и към това, което е правилно.

— Трябва да се върнем — тихо изрече Каладин. — Трябва да се върнем, Бурята да го отнесе дано!

Обърна се към мъжете от Мост Четири. Един по един те кимнаха. Само преди месеци те бяха утайката на армията, не пазеха нищо друго освен кожата си — сега вдишаха дълбоко, захвърлиха мисълта за своята безопасност и кимнаха. Щяха да го последват.

Каладин погледна нагоре и вдиша дълбоко. Светлината на Бурята се вля в него като вълна, все едно бе потопил устни в самата буря и бе отпил от нея.

— Вдигни моста! — нареди той.

Мъжете от Мост Четири извикаха, грабнаха моста си и го вдигнаха високо. Каладин взе щита и здраво стисна хватките му.

После се обърна и го вдигна високо. Извика и отново поведе хората си в настъпление, към изоставеното синьо знаме.

* * *

Бронята на Далинар изпускаше Светлина от множество мънички счупвания; не бе изгубил голямо парче. Светлината се носеше над него като парата над някой котел, и, както обичайно, надвисваше и бавно се разсейваше.

Слънцето удряше право в него и го пържеше. Беше много уморен. Не бе минало много време от измяната на Садеас. Ала Далинар се бе натоварил много и се биеше до Адолин. Бронята му бе загубила много Светлина. Натежаваше и с всяко замахване му даваше по-малко сила. Скоро щеше да го притисне, да го забави и паршендите да го напъплят.

Уби много от тях. Толкова много. Ужасяващо много и го направи без Вълнението. Беше празен отвътре. По-хубаво това, отколкото да изпитва удоволствие.

Не бе убил достатъчно обаче. Паршендите се насочиха срещу тях двамата; с Броненосци на предната линия всеки пробив скоро щеше да бъде запълнен от воин в блестяща Броня и със смъртоносен Меч. Паршендите трябваше най-напред да отстранят него и Адолин и го знаеха. Далинар също го знаеше. И Адолин го знаеше.

Разправяха се истории за битки, в които Броненосците оставали последни и били побеждавани от враговете си след дълги и героични схватки. Пълна измислица. Убиеш ли Броненосеца пръв, вземаш Меча му и го обръщаш срещу противника си.

Отново замахна; мускулите му едвам реагираха от умората. Щеше да умре пръв. Мястото бе подходящо за това. Не искай от тях нищо, което ти самият не би направил… Далинар се препъна в камъните; Бронята му вече бе тежка като обикновени доспехи.

Можеше да бъде общо взето доволен от това как бе изживял живота си. Но хората му… беше ги подвел. Като си помисли колко глупаво ги бе вкарал в капана, направо му призля.

А и Навани.

Тъкмо сега започнах да я ухажвам, рече си той. Шест пропилени години. Цял живот пропилян. И сега тя ще трябва да скърби отново.

Това го накара да вдигне ръце и да стъпи здраво на камъка. Отблъскваше паршендите. Бореше се. За нея. Нямаше да допусне да падне, докато все още има сили.

Бронята на Адолин също пропускаше. Младежът все повече се напрягаше, за да защитава баща си. Не обсъждаха да прескочат пропастта и да избягат — пропастите бяха много широки и шансът беше нищожен — но те не биха изоставили хората си на смърт. Той и Адолин бяха живели според Кодекса. Според него щяха и да умрат.

Далинар отново замахна, застана до сина си и двамата се биеха в недосегаемия маниер на двойка Мечоносци. В шлема потта се стичаше по лицето му; хвърли последен поглед към изчезващата армия на Садеас. Вече едвам се виждаше на хоризонта. Положението на Далинар му даваше отлична гледка на запад.

Проклет да бъде този човек заради…

Заради…

Кръв на моите бащи, какво е това?

През западното плато към Кулата тичаше малък отряд. Един мостови отряд с моста си.

— Не може да бъде — произнесе Далинар, отдръпна се от боя и остави Синята гвардия — останките от нея — да заемат позиция и да го защитават. Не можа да повярва на очите си и вдигна наличника на шлема. Остатъкът от армията на Садеас си бе тръгнал, но този мостови отряд беше останал. Защо?

— Адолин — изрева той и посочи с Острието; прилив на надежда го заля отвътре.

Младият мъж се обърна, проследи жеста на Далинар и замръзна.

— Невъзможно! — извика и той. — Що за капан е това?

— Много глупав, ако е капан. Вече сме мъртви.

— Но защо ще ги изпраща обратно? С каква цел?

— Има ли значение?

За миг и двамата се спряха насред сражението. И двамата знаеха отговора.

— Щурмови отряди! — извика Далинар и се обърна към войските си. Отче на Бурята, толкова малко от тях бяха оцелели. По-малко от половината от осемте хиляди.

— Стройте се — нареди Адолин. — Готови за марш! Ще си пробием път през тях, хора. Събирайте всички. Имаме само един шанс!

Нищожен, помисли си Далинар и свали забралото. Ще трябва да си пробием път през войската на паршендите. Дори и да достигнеха ръба, най-вероятно щяха да намерят отряда мъртъв, а моста съборен в пропастта. Стрелците на паршендите вече се строяваха; бяха повече от сто. Предстоеше касапница.

Ала имаше надежда. Малка, скъпоценна надежда. Ако армията му паднеше, щеше да е паднала в опит да я последва.

Далинар вдигна високо Меча си, усети да го обземат сила и решителност и настъпи начело на хората си.

* * *

За втори път през деня Каладин тичаше към позицията на паршендите с вдигнат щит, облечен в броня, направена от останките на паднали неприятели. Може би трябваше да се чувства погнусен от стореното. Ала то не бе по-лошо от стореното от паршендите — убили Дуни, Картите и онзи безименен мъж, който се отнесе добре с Каладин през първия му ден като мостови. Каладин още носеше сандалите му.

Ние и те, мина през ума му. Войникът можеше да мисли само така. Днес Далинар Колин и хората му бяха част от „ние“.

Един отряд паршенди бяха видели мостовите и заемаха позиция с лъковете си. За щастие, и Далинар бе видял хората на Каладин — армията в синьо започваше да си пробива път към спасението.

Нямаше да стане. Паршендите бяха твърде много, а войската на Далинар — твърде изтощена. Още една катастрофа. Но Каладин настъпи с широко отворени очи.

Това е моят избор, минаваше през ума му, докато паршендските стрелци се строяваха. Не е някакъв гневен бог, който ме наблюдава, нито духче, което си бие шеги, нито някакъв обрат на съдбата. Аз съм. Аз избрах да последвам Тиен. Аз избрах да тръгна срещу Броненосеца и да спася Амарам. Аз избрах да избягам от робските ями. И сега аз избирам да опитам да спася тези хора, макар и да знам, че вероятно няма да успея.

Паршендите пуснаха стрелите си и Каладин усети възторг. Умората се изпари, изтощението изчезна. Не се биеше за Садеас. Не работеше, за да напълни нечии джобове. Биеше се, за да защитава.

Стрелите свистяха към него, той направи дъга с щита си и ги попиля. От всички страни прииждаха нови и търсеха плътта му. Той просто стоеше пред тях, подскачаше, когато летяха към бедрата му, обръщаше се, щом се носеха към раменете му, вдигаше щита, за да предпази лицето си. Не беше лесно; доста стрели минаха близо край него и одраскаха нагръдната броня или наколенниците. Ала нито една не удари. Той бе…

Нещо не беше наред.

Извъртя се между две стрели, ала объркан.

— Каладин! — викна му Сил и прелетя наблизо, отново станала мъничка. — Там!

Тя посочи към другото плато, от което Далинар бе извършил нападението си. Голям отряд паршенди се бе прехвърлил там; бяха застанали на колене с готови лъкове. Не целеха него, а незащитената страна на Мост Четири.

— Не! — изкрещя той и от устата му излезе малко облаче Светлина. Обърна се и затича през каменистото плато към отряда. Към гърба му полетяха стрели. Една удари бронята на гърба, ала отхвърча. Друга чукна шлема му. Той прескочи една пукнатина и се втурна с цялата сила, която му даваше Светлината на Бурята.

Паршендите стреляха. Имаше поне петдесетина. Щеше да стигне твърде късно. Щеше да…

— Мост Четири! — изрева Каладин. — Странично носене надясно!

Не бяха го упражнявали със седмици, но обучението им си пролича — направиха го без въпроси и обърнаха моста настрана, щом стрелците отпуснаха тетивите. Роякът стрели удари моста и се забоде в дървото. Каладин изпусна въздишка на облекчение и достигна отряда; те бяха забавили стъпка, за да носят моста на едната му страна.

— Каладин! — извика Скалата и посочи с пръст.

Каладин се обърна и видя — стрелците отзад, на Кулата, се приготвяха за голям залп.

Отрядът беше незащитен. Паршендите пуснаха стрелите.

Той отново извика, и Светлината на Бурята изпълни въздуха наоколо — всяка частица, която имаше, Каладин вложи в щита си. Крясъкът отекваше в ушите му; Светлината направо избухна от него, и дрехите му замръзнаха и изпукаха.

Стрелите затъмниха небето. Нещо го удари, протяжен тласък, който го отхвърли назад към мостовите. Удари се силно и заръмжа, докато силата продължаваше да го натиска.

Мостът и хората спряха.

Всичко утихна.

Каладин примигна и се усети напълно изхабен. Тялото го болеше, ръцете му бяха изтръпнали, гърбът му смъдеше. Остра болка го преряза в китката. Изохка, отвори очи и се препъна, когато ръцете на Скалата го хванаха откъм гърба.

Глухо тупване. Спускане на моста.

Глупаци!, помисли Каладин. Не го пускайте… Оттегляйте се…

Мостовите се струпаха около него, а той се смъкна на земята, изтощен от изразходването на толкова много Светлина. Погледна какво държеше в ранената си ръка.

Щитът му бе покрит със стрели, десетки; някои бяха сцепили другите. Кръстосаните отпред кости бяха счупени; дървото беше станало на трески. Някои от стрелите бяха пробили и ударили ръката му. Оттук и болката.

Над сто стрели. Цял рояк. Издърпани на един щит.

— В името на лъчите на Призоваващия светлината — тихо каза Дрей. — Какво… какво беше…

— Беше като поток от светлина — каза Моаш и коленичи до Каладин. — Каладин, сякаш самото слънце избухна от теб.

— Паршендите… — изграчи Каладин и пусна щита. Каишките се бяха откъснали, а докато опитваше да стане, дървото се разпадна и десетки стрели се пръснаха в краката му. Някои останаха забодени в ръката му, но той забрави болката и погледна към паршендите.

Стрелците и от двете плата стояха и позите им издаваха недоумение. Най-първите започнаха да си говорят на неразбираем език: „Нешуа Кадал!“ Просто стояха.

И избягаха.

— Какво? — произнесе Каладин.

— Не знам — отвърна му Тефт и продължи да крепи ръката си. — Но те изтегляме на сигурно. Гръм да я удари тая ръка. Лопен!

Нисичкият мъж доведе Дабид и двамата отнесоха Каладин на по-безопасно място, към средата на платото. Държеше вцепенената си ръка, а бе толкова изтощен, че не можеше дори да мисли.

— Вдигни моста! — изкомандва Моаш. — Имаме работа за вършене!

Останалите мостови мрачно тръгнаха към моста и го вдигнаха. На Кулата войската на Далинар си пробиваше път през паршендите към възможното спасение. Сигурно понасят огромни загуби…, вцепенено си помисли Каладин.

Спъна се и падна на земята; Тефт и Лопен го отнесоха в една укрита дупка заедно с Белязания и Дабид. Превръзката на крака на Белязания почервеня от процеждащата се кръв, а копието, на което се бе опирал, стоеше до него. Май му казах… да не стъпва на този крак…

— Трябват ни сфери — каза Тефт. — Белязан?

— Поиска ги сутринта — отвърна слабият мъж. — Дадох му всичко. Май повечето хора направиха същото.

Тефт леко изруга, издърпа стрелите от ръката на Каладин и я превърза.

— Ще се оправи ли? — попита Белязаният.

— Не знам — отговори Тефт. — Не знам нищо. В името на Келек! Аз съм малоумен. Каладин. Момко. Можеш ли да ме чуеш?

— Това е само… сътресение — промълви Каладин.

— Изглеждаш странно, ганчо — притеснено произнесе Лопен. — Бял.

— Кожата ти е като пепел, момче — продължи Тефт. — Май си направил нещо със себе си. Не зная… Аз… — отново изруга и удари с юмрук по камъка. — Трябваше да слушам навремето. Глупак!

Положиха го върху страната му и вече не можеше да вижда Кулата. Нови отряди паршенди — те не бяха видели направеното от Каладин — идваха към пропастта и бяха въоръжени. Отрядът на Мост Четири пристигна и спусна моста. Хората отвързаха щитовете си и бързо извадиха копията от привързаните към моста торби с изоставено оръжие. После заеха позиция отстрани и се приготвиха да избутат моста през пропастта.

Паршендите нямаха лъкове. Строиха се и зачакаха с готови оръжия. Бяха поне три пъти повече от мостовите, а идваха и още.

— Трябва да отидем да помагаме — каза Белязаният на Лопен и Тефт.

Те кимнаха, и всичките — двама ранени и един еднорък — станаха. Каладин опита, но отново падна; краката не го държаха.

— Стой, момко — усмихна му се Тефт. — Ще се оправим.

Взеха копия от носилката на Лопен и закуцукаха към останалите. Дори и Дабид тръгна с тях. Не бе говорил от някогашното си раняване при първия пробег с моста.

Каладин изпълзя на ръба на падината и ги загледа. Сил стъпи на камъка до него.

— Бурята да ги отнесе тия глупци — промърмори той. — Не биваше да ме следват. Както и да е, гордея се с тях.

— Каладин… — обърна се Сил към него.

— Можеш ли да направиш нещо? — Бе смъртно уморен. — Нещо, което да ме направи по-силен?

Тя поклати глава.

Малко по-напред мостовите започнаха да бутат. Дървото на моста скърцаше шумно върху камъните и се приближаваше към паршендите през пропастта. Те подеха пронизителната бойна песен, която винаги пееха при вида на Каладин в бронята му.

Паршендите изглеждаха нетърпеливи, разярени и смъртоносни. Искаха кръв. Щяха да се врежат в мостовите и да ги разкъсат, а после да бутнат моста и телата им в пропастта.

Повтаря се, каза си Каладин, замаян и смазан. Усети се свит на кълбо, празен и разтреперан. Не мога да ги достигна. Ще умрат. Пред мен. Тукс. Мъртъв. Нелда. Мъртъв. Гошел. Мъртъв. Далет. Сен. Картите. Дуни. Мъртви. Мъртви. Мъртви…

Тиен.

Мъртъв.

Лежеше свит в една дупка в камъка. Звуците на боя се носеха в далечината. Смъртта беше наоколо.

Изведнъж се оказа отново там, в онзи най-ужасен ден.

* * *

Каладин си проправяше път през бъркотията на войната — проклятия, крясъци, бой — стиснал здраво копието. Бе захвърлил щита. Трябваше да намери щит. Не трябваше ли да има?

Беше третата му истинска битка. Бе изкарал в армията на Амарам едва няколко месеца, но Огнекамък вече му изглеждаше като друг свят. Стигна до някаква дупка в скалите, приклекна, опря гръб, вдиша и издиша, пръстите му залепнали за дръжката на копието. Трепереше.

Не си беше давал сметка колко спокоен е бил животът му. Далеч от войната. Далеч от смъртта. Далеч от тези крясъци, от удрянето на метал в метал, в дърво, в плът. Стисна очи, затвори ги и опита да ги отпъди.

Не, мина през ума му. Отвори очи. Не ги оставяй да те намерят и да те убият толкова лесно.

Насили се да погледне, обърна се и се изправи над бойното поле. Бъркотията бе пълна. Сражаваха се на широкия склон на някакъв хълм, хиляди хора и от двете страни, размесени и заети да се убиват. Как би могъл някой да разбере нещо от това безумие?

Армията на Амарам — армията на Каладин — опитваше да удържи върха. Другата армия, и тя алетска, опитваше да им го отнеме. Каладин знаеше само това. Враговете изглеждаха по-многобройни от неговите хора.

Той ще е в безопасност, каза си Каладин. В безопасност ще е!

Но му беше трудно да убеди себе си. Службата на Тиен като вестоносец не продължи дълго. Наборите не достигали — бе обяснението — и трябвала всяка ръка, годна да държи копието. Тиен и по-големите куриери бяха събрани в няколко взвода дълбок резерв.

Далар каза, че нямало да ги използват. Вероятно. Освен ако армията не била в сериозна опасност. Беше ли сериозна опасност обкръжението на върха на висок хълм с разстроени редици?

Отиди на върха, рече си той и погледна по наклона. Знамето на Амарам още се вееше там. Войниците им трябваше да се държат. Каладин можеше да види само пълна каша от хора в оранжево и понякога — тъмнозелено.

Затича се нагоре по склона на хълма. Не се обръщаше от виковете на хората и не провери от коя армия са. Пред него кичурите трева се отдръпваха. Препъна се в няколко трупа, заобиколи няколко прокъсани тежкостъпи дървета и местата, където хората се биеха.

Там, забеляза той отряд строени в редица копиеносци, които гледаха внимателно. Зелено. Цветът на Амарам. Каладин се затърча към тях и войниците му отвориха път.

— От кой взвод си, войнико? — попита го набит светлоок мъж с възлите на капитан от по-нисък ранг.

— Мъртви, сър — изговори Каладин. — Всички са мъртви. Бяхме в ротата на Сиятелния господар Ташлин, и…

— А — произнесе мъжът и се обърна към куриера. — Трето съобщение, че Ташлин е паднал. Някой да предупреди Амарам. Източната страна отслабва. — Погледна Каладин. — Отивай в резерва за ново назначение.

— Слушам — отвърна вцепенено Каладин. Погледна пътя, който бе изкачил. Наклонът беше застлан с трупове, много от тях в зелено. Докато гледаше, трима бегълци към върха бяха спрени и съсечени.

Никой от мъжете на върха не се помръдна да им помогне. И Каладин можеше да падне толкова лесно, на крачки от безопасността. Разбираше, че вероятно е стратегически важно построените войници да държат позицията си. Но изглеждаше изключително безсърдечно.

Намери Тиен, мина през ума му, докато тичаше към резервния пункт на северната страна на широкия хълм. Ала там попадна на още по-голяма бъркотия. Замаяни окървавени хора, разпределяни в нови отряди и отново изпращани на бойното поле. Каладин минаваше през тях и търсеше взвода на вестоносците.

Най-напред намери Далар. Длъгнестият трипръст сержант на резервите стоеше до висок пилон с две плющящи триъгълни знамена. Изпращаше новите взводове да попълват загубите на ротите, които се биеха долу. Каладин още можеше да чуе крясъците.

— Ти — Далар го посочи. — Разпределен си в това направление. Отивай!

— Трябва да намеря взвода от мобилизираните вестоносци — отвърна Каладин.

— Защо ти е да знаеш това, в името на Преизподнята?

— Откъде да знам? — Каладин сви рамене и опита да изглежда спокоен. — Заповеди.

Далар изръмжа.

— Ротата на Сиятелния господар Шелер. На югоизточната страна. Можеш…

Каладин вече тичаше. Това не трябваше да става. Тиен трябваше да остане в безопасност. Отче на Бурите. Не бяха изминали дори четири месеца!

Достигна югоизточната страна на хълма и намери знамето да се вее по-надолу по склона. Двойката черни глифи бяха шеш лерел — ротата на Шелер. Учуден от решимостта си, Каладин подмина войниците на върха и отново се озова на бойното поле.

Тук нещата изглеждаха по-добре. Ротата на Шелер, макар и нападната от неприятеля, удържаше позицията си. Каладин се втурна по склона; на места се спускаше по гръб и се подхлъзваше по кървави петна. Страхът му изчезна. Замени го притеснение за брат му.

Достигна линията на ротата точно при щурма на вражеските отряди. Опита да отиде по-нататък и да намери Тиен, но вълната на атаката го спря. Отстъпи и се присъедини към взвод копиеносци.

Миг по-късно противникът ги връхлетя. Каладин държеше копието с две ръце и застана на края на строя на копиеносците, за да не им се пречка. Не разбираше добре какво всъщност прави. Не знаеше как да се пази с щита на войника до себе си. Сблъсъкът стана бързо и Каладин замахна само веднъж. Врагът бе отблъснат и той успя да не получи рана.

Той стоеше задъхан, стиснал копието.

— Ти — обърна се към него един властен глас. Към него сочеше мъж с възли на раменете. Взводният. — Най-после да получа нещо от тия подкрепления. Известно време си мислех, че Варт ще вземе всичко. Къде ти е щитът?

Каладин се наведе и взе щита на един паднал войник. Докато го правеше, взводният зад него изруга.

— Проклятие. Ето ги отново. Този път в две колони. Не можем да ги удържим така.

Куриер в зелено се покатери по близката скала.

— Удържай срещу нападението от изток, Меш!

— Ами ония от юг? — изрева в отговор Меш, очевидно взводният командир.

— Засега там е наред. Дръж изтока! Това са заповедите ти! — куриерът продължи и съобщи същата заповед на съседния взвод — Варт, взводът ти ще удържа откъм изток!

Каладин се изправи с щита си. Трябваше да намери Тиен. Не можеше…

Спря се. В следващия взвод се виждаха три изправени фигури. По-млади момчета, които изглеждаха дребнички в униформите си и държаха копията неуверено. Единият беше Тиен. Резервният им отряд очевидно е бил разделен и хората — разпратени да запълват загубите в другите взводове.

— Тиен! — извика Каладин и излезе от строя, докато вражеските войски ги приближаваха. Защо Тиен и другите две момчета бяха поставени в средата на строя? Та те не знаеха как да държат копието!

Меш изкрещя по Каладин, но той не обърна внимание. В миг врагът бе срещу тях и взводът му развали строя, загуби дисциплина и хората се съпротивляваха поотделно.

Каладин усети нещо като тупване по крака. Спъна се, удари се в земята и с ужас осъзна, че е бил прободен с копие. Не изпитваше болка. Странно.

Тиен!, помисли той и тръгна да става. Някой се надвеси над него, Каладин реагира веднага и се претърколи, докато копието летеше към сърцето му. Още преди да го разбере, бе хванал копието си в ръце и го засили нагоре.

Замръзна. Току-що бе ударил със своето копие вражеския пехотинец във врата. Стана толкова бързо. Току-що убих човек.

Обърна се и остави войника да падне на колене, докато измъкваше копието си. Взводът на Варт беше малко по-нататък. Неприятелите им го удариха малко след атаката на позицията на Каладин. Тиен и другите двама още бяха отпред.

— Тиен! — изкрещя Каладин.

Момчето го погледна с широко отворени очи. Усмихна му се. Зад него, останалите от взвода се изтеглиха. Оставиха сами трите необучени момчета.

Вражеските войници усетиха слабостта и се стовариха върху Тиен и останалите. Начело вървеше светлоок в блестяща стоманена броня и размахваше меч.

Братът на Каладин загина просто така. Едно мигновение и той беше там, и гледаше уплашено. На следващото вече беше на земята.

— Не! — извика Каладин. Опита да се изправи, но падна на колене. Кракът му отказа да върви.

Хората на Варт контраатакуваха врага, зает с Тиен и другите две момчета. Бяха поставили необучените най-отпред, за да спрат вражеската атака.

— Не, не, не! — извика отново Каладин. Опря се на копието си и се изправи, но падна напред. Не можеше да е станало. Не можеше да стане толкова бързо.

Като по чудо никой не уби Каладин, докато се препъваше по-нататък. Не мислеше за това. Просто гледаше мястото, където бе паднал Тиен. Чу се гръм. Не. Копита. Амарам дойде с кавалерията си и прегази вражеските редици.

За Каладин нямаше значение. Най-накрая стигна там. Намери трите трупа — млади, дребни, лежаха в една падина в камъка. Ужасен, вцепенен, Каладин протегна ръка и обърна падналия с лицето надолу.

Мъртвите очи на Тиен гледаха към небето.

Каладин остана на колене край тялото. Трябваше да превърже раната си, трябваше да се изтегли на безопасно място, но бе твърде смазан. Просто седеше на колене.

— Дойде навреме — произнесе нечий глас.

Каладин вдигна глава и видя копиеносци, които гледаха кавалерията.

— Искаше те да се забият в нас — каза един от копиеносците. Имаше възли на раменете. Варт, техният взводен. Човекът имаше такива разбрани очи. Не бе някакъв звероподобен простак. Слаб и умислен.

Трябва да изпитвам гняв, помисли си Каладин. Трябва да изпитвам… нещо.

Варт го погледна, после погледна телата на трите мъртви момчета-вестоносци.

— Мръсник — изсъска Каладин. — Поставил си ги най-отпред.

— Работиш с това, което имаш — отвърна му Варт, посочи хората си, а после една укрепена позиция. — Щом ми дават хора, които не могат да се бият, намирам им друго приложение. — Спря за малко, докато взводът му се оттегляше. — Налага се да правиш, каквото можеш, за да останеш жив, синко. Превръщай слабостта в предимство винаги, когато можеш. Запомни го, ако оживееш.

И си тръгна.

Каладин погледна надолу.

Защо не можах да го защитя?, запита се той, погледна Тиен и си припомни смеха на брат си. Невинността му, усмивката му, любопитството му, когато проучваха хълмовете около Огнекамък.

Моля те. Моля те, дай ми да го защитя. Направи ме достатъчно силен.

Почувства се слаб. Загуба на кръв. Осъзна, че се смъква настрани, и развърза раната си с уморени ръце. После, с усещане за страшна празнота отвътре, легна до Тиен и придърпа тялото му до себе си.

— Не се тревожи — прошепна Каладин. Кога бе заплакал? — Ще те отведа вкъщи. Ще те опазя, Тиен. Ще те върна…

Държа тялото цялата вечер, дълго след края на битката, допрян до него, докато то бавно изстиваше.

* * *

Каладин мигна. Не беше в падината с Тиен. Беше на платото.

Можеше да чуе как в далечината умираха хора.

Не обичаше да мисли за онзи ден. Почти искаше да не бе отивал да го търси. Тогава нямаше да се налага да гледа. Нямаше да трябва да коленичи безсилен, докато убиват брат му.

Случваше се отново. Скалата, Моаш, Тефт. Всичките щяха да умрат. И той отново лежи безсилен. Не можеше да мръдне. Чувстваше се толкова изцеден.

— Каладин — прошепна един глас. Примигна. Сил се носеше пред него. — Знаеш ли Думите?

— Аз просто исках да ги защитя — прошепна той.

— Затова съм дошла. Думите, Каладин.

— Те ще умрат. Не мога да ги спася. Аз…

Амарам уби хората му пред него.

Безименният Мечоносец уби Далет.

Един светлоок уби Тиен.

Не.

Каладин се изправи и се накара да стъпи на краката си. Те се клатеха.

Не!

Хората му още не бяха поставили моста си. Това го изненада. Още го бутаха през пропастта, а паршендите се трупаха на отсрещната страна и песента им стана по-яростна. Явно вместо часове халюцинацията му бе продължила само няколко удара на сърцето.

НЕ!

Носилката на Лопен беше пред Каладин. Между празните шишета от вода и изпокъсаните превръзки лежеше копие; стоманеният му връх отразяваше светлината на слънцето. Копието му нашепваше. Ужасяваше го, а той го обичаше.

Когато времето настъпи, надявам се да си готов. Защото тези хора ще имат нужда от теб.

Взе копието, първото истинско оръжие, което хващаше от демонстрацията в пропастта преди много седмици. После се затича. Най-напред бавно. Набираше скорост. Безразсъдна работа — тялото му беше изтощено. Но не спря. Продължи по-силно и се понесе към моста. Бяха го избутали само до половината през пропастта.

Сил разтревожено го погледна и извика след него:

— Думите, Каладин!

Скалата изкрещя, когато Каладин изтича по движещия се мост. Дървото под него се разтресе. Мостът бе над пропастта, но още не бе опрял в отсрещната страна.

— Каладин! — извика Тефт. — Какво правиш?

Каладин извика и достигна края на моста. Намери някаква останала сила в себе си, вдигна копието, хвърли се от края на дървената платформа и се озова във въздуха над бездната.

Мостовите извикаха смаяни. Сил притеснено литна към него. Паршендите изненадано видяха как един мостови плава през въздуха към тях.

В изтощеното му, изхабено тяло нямаше останала сила. И в този замръзнал, разтеглен момент той погледна надолу към враговете си. Паршендите, с пъстрата им кожа в червено и черно; войници, които издигаха превъзходните си оръжия, сякаш искаха да го свалят от небето. Чужденци, странни същества с израстъци от черупка по гърдите и по главата. Много от тях носеха бради.

В брадите бяха заплетени блестящи скъпоценни камъни.

Каладин вдиша.

Като силата на спасението — като лъчи слънчева светлина от очите на Всемогъщия — от скъпоценните камъни избухна Светлина на Бурята. Тя потече във въздуха на потоци, подобни на блестящи стълбове светещ дим; завъртя се и се усука като малки облачета, и влезе в него.

И бурята отново се пробуди.

Каладин стъпи на скалистия ръб; краката му изведнъж станаха силни; умът, тялото и кръвта вряха от енергия. Приклекна с копието под мишница; от него излезе малък вълнообразен кръг Светлина на Бурята и удари камъните при приземяването. Смаяни, паршендите се отдръпнаха с разширени очи; песента им секна.

Струйка от Светлината затвори раните по ръката му. Усмихна се и изправи копието пред себе си. Усещаше го като тялото на отдавнашна любовница.

Думите, настоятелно се обади някакъв глас, като че ли направо в ума му. В същия миг Каладин изненадано разбра, че ги знае, въпреки че никога не ги бе чувал.

— Аз ще защитя тези, които не могат да се защитят сами — прошепна той.

Вторият Идеал на Сияйните рицари.

* * *

Звук като чудовищна гръмотевица разтърси въздуха, въпреки че небето бе съвършено чисто. Тефт се дръпна назад — току-що бяха нагласили моста — и направо зина заедно с останалите от Мост Четири. Каладин избухна от енергия.

От него излетя ослепителна белота, вълна от бял дим. Светлина на Бурята. Тя удари първия ред на паршендите, отхвърли ги назад, а Тефт трябваше да закрие очите си с ръка срещу силата на светлината.

— Нещо се промени — прошепна Моаш с вдигната ръка. — Нещо важно.

Каладин вдигна копието. Мощната светлина започна да отслабва и да се отдръпва. От тялото му се излъчваше по-приглушена Светлина, лъчиста, подобна на дима от невеществен огън.

Някои от паршендите в близост до него избягаха, но други пристъпиха и вдигнаха оръжията си. Каладин се впусна сред тях, жива буря от стомана, дърво и решителност.