Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (97)

66
Кодекс

„Тези напеви, това пеене, тези стържещи гласове.“

Кактач 1173 г., 16 секунди преди смъртта. Обект: грънчар на средна възраст. Съобщава се, че е виждал странни сънища по време на бурите през последните две години.

Каладин уморено махна превръзката от раната на Белязания, за да провери шевовете и да я смени. Стрелата бе ударила от дясната страна на глезена, бе отскочила от изпъкналостта на малкия пищял и бе ожулила мускулите отстрани на крака.

— Имал си голям късмет, Белязан — каза Каладин, докато слагаше новата превръзка. — Отново ще ходиш с него, стига да не го товариш, докато не се излекува. Някои от хората ще те отнесат обратно в лагера.

Зад тях битката вилнееше. Сега сражението бе надалеч, върху източния ръб на платото. Отдясно на Каладин, Тефт пиеше, докато Лопен наливаше вода в устата му. По-възрастният мъж се намръщи и взе меха от Лопен със здравата си ръка.

— Аз не съм инвалид — отсече той.

Замаяността му бе преминала, но все още беше слаб.

Каладин седна и се почувства изцеден. Когато Светлината на Бурята се изчерпеше, той оставаше изтощен. Това скоро щеше да премине; от първото нападение бе изтекло повече от час. В кесията си носеше още няколко заредени сфери; насили се да не издърпа Светлината им.

Изправи се, за да събере хора, които да отнесат Белязания и Тефт към другата страна на платото, в случай, че сражението се развиеше зле и трябваше да се оттеглят. Но това не бе вероятно; когато провери за последно, алетските войници се оправяха добре.

Отново огледа бойното поле. Видяното го накара да замръзне.

Садеас се оттегляше.

В началото изглеждаше толкова невъзможно, че Каладин не успя да го възприеме. Да не би Садеас да обръщаше хората си, за да атакува в друго направление? Не — ариергардът вече бе преминал през мостовете и знамето на Садеас приближаваше. Или Върховният принц беше ранен?

— Дрей, Лейтен, вземете Белязания. Скалата и Пеет, вие вземате Тефт. Отивате на западната страна на платото и се готвите за бягство. Останалите заемате позиция по моста.

Мъжете, едва сега забелязали ставащото, започнаха да действат, но бяха притеснени.

— Моаш, идваш с мен — каза Каладин и забърза към моста им.

Моаш се затича покрай него.

— Какво става?

— Садеас се измъква — отвърна Каладин и видя вълната от войници в червено и зелено да се изтеглят от линията на паршендите като разтопен восък. — Няма причина за това. Битката едва е започнала, а и неговите хора побеждаваха. Единственото обяснение ми изглежда, че Садеас може да е бил ранен.

— Защо да изтеглят цялата армия заради това? — възрази му Моаш. — Да не мислиш, че е…

— Знамето му още се вее — посочи Каладин. — Тъй че вероятно не е мъртъв. Освен ако не го държат, за да не изпаднат войниците в паника.

Той и Моаш достигнаха страната на моста. Зад тях останалите от отряда бързаха да се строят в редица. Матал бе от другата страна на пропастта и говореше с командира на ариергарда. След бърза размяна на думи, Матал пресече, затича се покрай мостовите отряди и нареждаше да се приготвят за носене. Погледна отряда на Каладин, но видя, че са готови, и продължи нататък.

От дясната страна на Каладин, на съседното плато — откъдето Далинар бе започнал атаката си — осемте дадени назаем мостови отряда се изтеглиха от бойното поле и преминаха на тяхното плато. Заповядваше им светлоок офицер, когото той не познаваше. Зад тях, по-нататък на югозапад, се бе появила нова войска на паршендите, която се изсипваше на Кулата.

Садеас достигна пропастта. Боята на Бронята му светеше на слънцето; по нея нямаше и една драскотина. Всъщност, цялата му почетна гвардия нямаше загуби. Бяха отишли на Кулата, но се бяха оттеглили от боя. Защо?

И тогава Каладин го видя. Войската на Далинар Колин, която се биеше на горния склон на клина, бе обкръжена. Новата сила на паршендите заемаше позициите на Садеас; той би трябвало да пази отстъплението на Далинар.

— Изоставят го! — каза Каладин. — Това е било капан. Примамка. Садеас оставя Върховния принц Колин — и всичките му войници — да умрат.

Каладин отиде към края на моста и се забута между войниците, които слизаха от него. Моаш изруга и го последва.

Каладин не бе сигурен защо си проправя път с лакти към следващия мост — Мост Десет — където минаваше Садеас. Може би искаше със сигурност да види, че Садеас не е ранен. Може би все още бе смаян. Това бе предателство в огромен размер, достатъчно отвратително, та предателството на Амарам по отношение на Каладин да изглежда почти обикновено.

Садеас препусна по моста; дървото потракваше. Придружаваха го двама светлооки в редовна униформа; и тримата държаха шлемовете си под мишница, все едно бяха на парад.

Почетната гвардия спря Каладин и го изгледа враждебно. Все пак, бе достатъчно близо, за да види, че Садеас наистина бе напълно невредим. Достатъчно наблизо бе, за да разгледа добре гордото лице на Садеас, докато той обръщаше коня си, за да погледне отново Кулата. Втората войска на паршендите заобиколи армията на Колин и капанът щракна. Дори и без тях, той нямаше мостове. Не можеше да се оттегли.

— Казах ти, стари приятелю — произнесе Садеас с тих, но ясен глас, който надви далечните крясъци. — Казах ти, че някой ден тази твоя чест ще те убие.

Поклати глава.

Обърна коня си и напусна бойното поле.

* * *

Далинар съсече една паршендска бойна двойка. Винаги се явяваше още някоя, за да я замени. Стисна челюст, зае Вятърна позиция и мина в отбрана; държеше малката височинка на склона на хълма и действаше като скала, в която вълната на настъпващите паршенди да се разбие.

Садеас бе планирал отстъплението си добре. Хората му не се бяха изтощили; било им е заповядано да се бият така, че да могат лесно да се оттеглят. А и разполагаше с цели четиридесет моста, по които да се изнесе. Това му позволи да изостави Далинар бързо. Далинар веднага нареди на хората си да настъпят, надявайки се да хване Садеас, докато мостовете още бяха поставени, ала не успя. Мостовете на Садеас се изтегляха, а цялата му армия вече беше отсреща.

Адолин се биеше наблизо. Бяха двама уморени Броненосци срещу цяла армия. Броните им бяха поели страшно много удари. Нито един опасен, но изпускаха ценна Светлина на Бурята. Струйките й се издигаха като песните на умиращите паршенди.

— Предупредих те да не му вярваш! — изкрещя Адолин, докато се биеше и съсичаше двойка паршенди; после пое вълна от стрели, пуснати от отряд разположени наблизо стрелци. Стрелите се посипаха по Бронята на Адолин и одраскаха боята; една се заби в някаква пукнатина и я разшири.

— Казах ти — продължи да вика Адолин, свали ръка от лицето си и посече следващата двойка паршенди, преди да са успели да стоварят чуковете си върху него. — Казах, че е истинска змиорка!

— Знам! — извика му в отговор Далинар.

— Ние се набутахме в това! — продължи Адолин, сякаш не бе чул баща си. — Оставихме го да ни лиши от мостовете ни. Оставихме го да ни доведе на платото преди пристигането на втората войска на паршендите. Оставихме го да води разузнаването. Дори предложихме начина на атака, който щеше да ни остави обкръжени без подкрепата му!

— Знам — сърцето на Далинар се обръщаше.

Садеас извършваше обмислено, внимателно планирано и много сериозно предателство. Садеас не бе победен, не се бе оттеглил в търсене на безопасност — при все че несъмнено щеше да твърди това в лагера. Катастрофа. Паршендите били навсякъде. Съвместното им нападение нарушило баланса и — за нещастие — бил принуден да се оттегли и да остави приятеля си. Е, може би някои от хората му щяха да говорят, да кажат истината, и останалите Върховни принцове несъмнено щяха да разберат какво всъщност е станало. Ала никой нямаше да се изправи открито срещу Садеас. Не и след такъв важен и победоносен ход.

Хората в лагерите ще го приемат. Другите Върховни принцове изпитваха твърде силна неприязън към Далинар, за да вдигат шум. Единствено Елокар би могъл да каже нещо, ала Садеас го бе обсебил напълно. Това измъчваше сърцето на Далинар. Всичко ли е било преструвка? Може ли да се е заблуждавал за Садеас толкова дълбоко? Ами разследването, което оправда Далинар? Ами техните планове и спомени? Всичко е било лъжа?

Аз спасих живота ти, Садеас. Далинар гледаше как знамето му се оттегля през съседното плато. Посред тази далечна група ездачът с пурпурната Броня се обърна и погледна назад. Садеас гледаше как Далинар се бие за живота си. Задържа се за миг, после обърна и продължи.

Паршендите обкръжаваха предната позиция, където Далинар и Адолин се биеха начело на армията и надвиваха гвардията му. Той скочи и уби още една двойка вражески войници, но получи още един удар по ръката. Паршендите го наобиколиха и гвардията започна да се огъва.

— Изтегляй се! — извика той на Адолин и започна да се отдръпва към своите.

Младежът изруга, но изпълни заповедта. И двамата се оттеглиха зад предната линия на отбраната. Далинар задъхан свали напукания си шлем. Беше се бил достатъчно време без да спре, та се задъха въпреки Бронята си. Остави един от гвардейците да му подаде мех, и Адолин направи същото. Далинар изля топлата вода в устата и върху лицето си. Имаше металния вкус на дъждовната вода.

Адолин приближи меха и изстиска водата в устата си. Срещна погледа на Далинар; лицето му бе измъчено и мрачно. Той знаеше. Както и Далинар. Както — най-вероятно — и хората. Нямаше да оцелеят от тази битка. Паршендите не пощадяваха никого. Далинар се стегна и се приготви за нови обвинения от страна на Адолин. Момчето е било право през цялото време. Каквито и да са били виденията, бяха подвели Далинар поне в едно отношение. Доверяването на Садеас ги бе довело до провал.

Съвсем наблизо мъжете умираха с крясъци и проклятия. Далинар гореше от желание да се бие, но трябваше да отпочине. Загубата на Броненосец заради изтощение нямаше да помогне на хората му.

— Е? — попита той Адолин. — Кажи го. Аз ни доведох до гибел.

— Аз…

— Това е моя грешка — продължи Далинар. — Въобще не биваше да излагам на опасност дома ни заради тези глупави сънища.

— Не — възрази Адолин. Звучеше изненадан от собствените си думи. — Не, татко. Грешката не е твоя.

Далинар загледа сина си. Не това бе очаквал да чуе.

— Какво би направил иначе? — попита го Адолин. — Би ли спрял да опитваш да направиш нещо по-добро от Алеткар? Би ли станал като Садеас или останалите? Не. Не бих желал да ставаш такъв човек, татко, независимо какво бихме спечелили от това. В името на Вестителите, ще ми се Садеас да не ни беше примамил тук, но няма да те обвинявам за неговата измама.

Адолин се пресегна и хвана Бронираната ръка на Далинар.

— Прав си да се придържаш към Кодекса. Прав беше да опиташ да обединиш Алеткар. А аз бях глупак, задето ти се противях при всяка стъпка. Може би, ако не бях похабил толкова време да ти преча, нямаше да видим този ден.

Далинар изумено премигна. Адолин ли произнасяше тези думи? Какво се беше променило в момчето? И защо произнасяше думите сега, при най-страхотното поражение на Далинар?

Ала докато чуваше думите, Далинар усети как вината му изчезва, отнесена от виковете на умиращите. Тя беше егоистично чувство.

Би ли променил себе си? Да, би могъл да е по-внимателен. Можеше да е по-предпазлив по отношение на Садеас. Но би ли отстъпил от Кодекса? Би ли станал отново безжалостният убиец от младостта си?

Не.

Имаше ли значение, че виденията са грешали за Садеас? Срамуваше ли се от това какъв човек е станал заради тях и заради четенето на книгата? Последният камък, последното парченце в него се наместиха и той разбра, че повече не се тревожи. Объркването го нямаше. Най-накрая знаеше какво да прави. Без въпроси. Без неувереност.

Протегна се и хвана ръката на Адолин.

— Благодаря ти.

Адолин отсечено му кимна. Все още бе ядосан, Далинар можеше да го види, но избра да следва баща си — а да следваш водача си значи да го подкрепиш, дори когато битката се е обърнала срещу него.

Освободиха ръцете си и Далинар се обърна към войниците наоколо.

— Време е да се бием — започна той и гласът му се усили. — И ние го правим не, за да се прославим сред човеците, а понеже другите пътища са по-лоши. Следваме Кодекса, не защото печелим от него, а защото иначе ще трябва да се отвращаваме от себе си. Ние сме сами на това бойно поле, защото сме това, което сме.

Построените в кръг Сини гвардейци започнаха да се обръщат един по един и да го гледат. Зад тях войниците от резерва — тъмнооки и светлооки — се приближиха; погледите им бяха ужасени, но на лицата се четеше решителност.

Далинар се провикна:

— Смъртта е краят на всички хора! Как съдим човека, след като си е отишъл? По оставеното богатство, за което наследниците му ще се карат? По спечелената слава, която ще премине при убийците му? По важните длъжности, заемани по волята на случая? Не. Ние се сражаваме тук, защото знаем. Краят е еднакъв, ала пътят отличава хората. Когато нашият край настъпи, ще го приемем с вдигната глава и с поглед към слънцето.

Протегна ръка и призова Заклеващия.

— Не се срамувам от това какъв съм станал — извика той и откри, че е вярно. Бе толкова необичайно да се усеща освободен от вината. — Другите могат да паднат дотам да опитат да ме унищожат. Нека се радват на своята слава. Понеже аз ще опазя моята!

Мечът се появи и тупна в ръката му.

Войниците не викаха, но се поизправиха и стегнаха гърбове. Ужасът понамаля. Адолин нахлупи шлема си; оросеният от капки Меч се появи в ръката му. Той кимна.

Двамата заедно влязоха в битката.

Ето как умирам, каза на себе си Далинар и прегази строя на паршендите. И там намери мир. Неочаквано усещане насред бойното поле, но така беше още по-добре.

Все пак съжаляваше за едно — оставяше горкия Ренарин като Върховен принц от дома Колин в опасен миг, обкръжен от врагове, угоили се с плътта на баща му и брат му.

Така и не му дадох Бронята, която бях обещал, помисли си Далинар. Ще трябва да се оправя без нея. Нека честта на предците ни те закриля, сине. Бъди силен — и се научи на мъдрост по-бързо от баща си. Прощавай.