Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (93)

63
Страх

„Искам да спя. Знам защо вършите това, което вършите, и ви мразя заради него. Няма да говоря за истините, които виждам.“

Какаша 1173 г., 142 секунди преди смъртта. Обект: шински моряк, според сведенията изоставен от останалия екипаж, защото им донесъл лош късмет. Записът като цяло е безполезен.

— Виждаш ли?

Лейтен обърна черупката в ръцете си.

— Ако я изрежем под такъв наклон, тя отклонява острието — в случая стрелата — от лицето. Да не ти развали хубавата усмивка.

Каладин се усмихна и взе парчето броня. Лейтен го бе изрязал умело и бе пробил дупки за каишки, с които да бъде привързано към кожения жакет.

Нощем пропастта бе студена и тъмна. Без изглед към небето, вътре беше като в пещера. Само проблясването на някоя звезда от време на време разваляше илюзията.

— Кога можеш да ги направиш? — попита той Лейтен.

— И петте? Вероятно до края на нощта. Трудното беше да разбера как да ги обработвам — Почука по черупката с кокалчетата на пръстите си. — Страхотна материя. Твърда почти като стомана, но наполовина по-лека. Трудно се реже и чупи. Но лесно можеш да я пробиваш.

— Добре — каза Каладин. — Понеже не искам пет комплекта. Искам по един за всеки човек от отряда.

Лейтен повдигна вежда.

— Ако ни позволят да носим броня — продължи Каладин — всеки ще получи комплект. Освен Шен, разбира се.

Матал се бе съгласил Мост Четири да не взима Шен при пробег; сега дори нямаше да гледа Каладин.

Лейтен кимна.

— Хубаво. Все пак ще е по-добре да ми дадеш някаква помощ.

— Можеш да вземеш ранените. Ще извадим колкото намерим от черупките.

Успехът му донесе по-леки дни за Мост Четири. Каладин заяви, че хората му имат нужда от време да намират черупка, и Хашал — от нямане какво да направи — намали нормата им за събиране на старо оръжие. Тя вече заявяваше — съвсем елегантно — че през цялото време бронята е била нейна идея, и остави настрана въпроса откъде все пак е дошла въпросната идея. Но когато погледна Каладин в очите, там той разчете тревога. Какво ли още ще опита? Засега не смееше да го отстрани. Не и когато й носеше толкова много похвали от Садеас.

— Как един чирак на оръжеен майстор свършва като мостови? — попита Каладин, щом Лейтен седна и се върна към работата си. Той беше як мъж, набит, кръглолик и със светла коса. — Обикновено занаятчиите не ги изхвърлят.

Лейтен сви рамене.

— Когато някаква броня се счупи и някакъв светлоок получи стрела в рамото си, някой трябва да бъде обвинен. Сигурен съм, че майсторът ми си държи един чирак в повече за подобни случаи.

— Е, неговата загуба е нашият късмет. Ти ще ни опазиш живи.

— Ще дам най-доброто от себе си, сър — усмихна се Лейтен. — По броните не може да се работи по-зле от теб. Чудно е как гръдната ти броня не е паднала още на половината път!

Каладин го потупа по рамото и го остави да работи, заобиколен от малък кръг топазени чипове; бе получил разрешение да ги донесе, понеже заяви, че хората му се нуждаят от светлина, за да работят по броните. Наблизо Лопен, Скалата и Дабид се завръщаха с още един товар от изоставено оръжие. Сил летеше пред тях и ги водеше.

Каладин отиде до пропастта; светеше си с гранатова сфера, поставена в специална гайка на колана. Тук пропастта се разделяше и образуваше голяма триъгълна пресечка — чудесно място за обучение с копията. Достатъчно широко, за да имат хората място за упражняване, и достатъчно далеч от постоянните мостове — така наблюдателите нямаше как да дочуят ехото.

Всеки ден Каладин даваше началните указания и оставяше Тефт да води обучението. Мъжете работеха на светлината на сферите — малки купчинки диамантени чипове в ъглите на пресечката, които позволяваха само да се вижда съвсем слабо. Не съм си мислил, че ще си спомням със завист дните, когато се упражнявах под горещото слънце в армията на Амарам, рече си Каладин.

Отиде до Хобер и поправи стойката му, после му показа как да влага тежестта си в хвърлянето на копието. Мостовите напредваха бързо, и дори елементарното обучение показваше, че те имат качества. Някои тренираха с щита и копието и упражняваха стойки с вдигнати над главите по-леки копия и с изправени щитове.

Най-умели бяха Белязаният и Моаш. Всъщност Моаш бе изненадващо добър. Каладин застана отстрани и загледа остроликия мъж. Беше съсредоточен, с напрегнат поглед и стисната челюст. Нападаше непрекъснато и в светлината на дванадесетте сфери правеше също толкова сенки.

Каладин си спомни как изпитваше подобна отдаденост. Прекара така една година след смъртта на Тиен; всеки ден достигаше предела на силите си. Решен бе да стане по-добър. Решен бе никога отново да не допусне друг човек да умре заради неговата липса на умения. Щеше да стане най-добрият в отряда си, а после и в цялата рота. Някои говореха, че бил най-добрият копиеносец в армията на Амарам.

Какво ли щеше да стане с него, ако Тара не го бе отклонила от пълната му отдаденост? Щеше ли сам да се унищожи, както твърдеше тя?

— Моаш — обади се Каладин.

Той спря и се обърна. Не развали стойката.

Каладин му махна да се приближи и другият неохотно дотича. Лопен им бе оставил няколко меха, закачени за връвчиците на грозд от бобинки. Каладин откачи единия и го хвърли на Моаш. Мъжът отпи и обърса уста.

— Ставаш добър — каза му Каладин. — Може би си най-добрият от нас.

— Благодаря — отвърна Моаш.

— Забелязах, че продължаваш упражнението, когато Тефт пуска останалите в почивка. Отдадеността е нещо хубаво, но не искам да се преработиш до изтощение. Искам да си една от примамките.

Моаш се усмихна широко. Всички мъже изразиха готовност да бъдат сред четиримата, които щяха заедно с Каладин да привличат вниманието на паршендите. Това бе чудо. Преди месеци Моаш — заедно с останалите — с удоволствие поставяше новите или слабите в началото на моста, за да бъдат улучвани от стрелите. Сега всички бяха доброволци за най-опасната работа.

Разбираш ли какво може да излезе от тези хора, Садеас, размишляваше Каладин. Ако не бе така зает да мислиш за това как да бъдат убити?

— Е, какво е при теб? — попита Каладин и посочи към площадката за упражнения. — Защо работиш толкова упорито? Какво искаш?

— Отмъщение — произнесе другият мрачно.

Каладин кимна.

— И аз загубих някого. Понеже не бях достатъчно добър с копието. Почти се убих от упражняване.

— Кой беше?

— Брат ми.

Моаш също кимна. Останалите мостови, както и той, гледаха на „тайнственото“ минало на Каладин със страхопочитание.

— Доволен съм, че се обучавах — поде Каладин. — И се радвам, че си така отдаден. Но трябва да внимаваш. Ако се бях убил от толкова работа, нямаше изобщо да има смисъл.

— Вярно е. Но между нас има разлика, Каладин.

Каладин вдигна вежда.

— Искал си да можеш да спасиш някого. Аз пък искам да убия някого.

— Кого?

Моаш замълча, после поклати глава.

— Някой ден може би ще ти кажа. — После се пресегна и стисна Каладин за рамото. — Щях да изоставя плановете си, но ти ми ги върна. Ще те пазя с живота си, Каладин. Кълна ти се в кръвта на бащите си.

Каладин срещна напрегнатия поглед на Моаш и му кимна.

— Добре. Иди помогни на Хобер и Йейк. Още имат да учат хвърлянията.

Моаш се запъти да направи, както му бе казано. Той не наричаше Каладин „сър“, и не го гледаше със същото нямо благоговение като останалите. Това караше Каладин да се чувства по-свойски с него.

През следващия час Каладин помагаше поотделно на всеки от хората. Повечето бяха прекалено нетърпеливи и се хвърляха в атака. Каладин им обясняваше колко са важни контролът и точността, които печелят повече битки от необуздания ентусиазъм. Те го слушаха и възприемаха. Все повече му напомняха за стария му отряд копиеносци.

Това го накара да се замисли. Спомни си как се чувстваше в началото, когато предложи на мъжете плана за бягство. Той търсеше нещо — начин да се бие, без значение колко опасно е. Някакъв шанс. Нещата се бяха променили. Сега имаше хора, с които се гордееше, приятели, които бе обикнал, и възможност — някаква — за стабилност.

Ако можеха да направят нещата с тичането и бронята както трябва, можеха да бъдат в безопасност. Може би толкова, колкото старият му отряд копиеносци. Оставаше ли бягството най-добрата възможност?

— Това е притеснено лице — произнесе един гръмовит глас. Каладин се обърна. Скалата дойде и се облегна на стената до него, скръстил мощните си ръце. — Лицето на водач, казвам аз. Винаги разтревожено. — Скалата вдигна рунтавата си рижава вежда.

— Садеас въобще няма да ни остави да изчезнем, особено след като сме толкова прочути.

Светлооките сред алетите смятаха за достойно за упрек някой да остави роби да избягат; това го правеше да изглежда безсилен. Залавянето на избягалите бе важно за запазването на репутацията.

— Каза го и преди — продължи Скалата. — Ще бием хората, които ще изпрати след нас, ще отидем в Карбрант, където няма роби. Оттам, на Върховете, при моите хора, които ще ни посрещнат като герои!

— Можем и да бием първия отряд, ако е достатъчно глупав да изпрати само няколко десетки хора. Но след това ще изпрати повече. Ами ранените ни? Оставяме ли ги тук да умрат? Или ги вземаме с нас и се движим много по-бавно?

Скалата бавно кимна.

— Казваш, че ни трябва план.

— Да — отвърна му Каладин. — Май това казвам. Или това, или оставаме тук… като мостови.

— Ха! — Скалата го взе за шега. — Въпреки новите брони, ние скоро ще умрем. Правим от себе си мишени!

Каладин помисли. Скалата е прав. Мостовите ще бъдат използвани, ден след ден. Дори ако Каладин свалеше смъртността до двама-трима души месечно — някога го смяташе за невъзможно, но сега беше постижимо — Мост Четири в сегашния си състав щеше да си е заминал за една година.

— Ще говоря със Сигзил за това — каза Скалата и потърка брадичката си между бакенбардите. — Ще мислим. Трябва да има начин да се излезе от този капан, начин да се изчезне. Фалшива следа? Отвличане на вниманието? Може би ще можем да убедим Садеас, че сме загинали при пробег с моста.

— Как ще го направим?

— Не знам — отговори Скалата. — Но ще мислим.

Кимна на Каладин и се отправи към Сигзил. Азишът се упражняваше с останалите. Каладин опита да говори с него за Хоид, но Сигзил — както обикновено неразговорлив — не бе пожелал да го обсъжда.

— Хей, Каладин! — викна му Белязаният. Той и още няколко по-напреднали минаваха през внимателно наблюдаваните от Тефт учебни боеве. — Ела да се биеш с нас. Покажи на тия глупци с каменни глави как се прави наистина.

И другите започнаха да го викат.

Каладин им махна да спрат и поклати глава.

Тефт дотърча с тежко копие на рамо.

— Момко — започна кротко той. — Мисля си, че ще е хубаво за бойния дух да им покажеш лично едно-две неща.

— Вече съм им дал указания.

— С копието ти вършиш чудеса. Много бавно, с много обяснения. Имат нужда да го видят. Да видят теб.

— Свършихме с това, Тефт.

— Да.

Каладин се усмихна. Тефт внимаваше да не изглежда ядосан или агресивен — изглеждаше, сякаш с Каладин водят обикновен разговор.

— Ти си бил сержант по-рано, нали?

— Това няма значение. Ела и им покажи някои прости хватки.

— Не, Тефт — отвърна Каладин по-сериозно.

Тефт го изгледа.

— Ще откажеш да се биеш на бойното поле, като оня рогоядец?

— Не е това.

— Какво е тогава?

Каладин опита да обясни.

— Когато времето настъпи, ще се бия. Но ако сега се оставя да ме увлече, ще бъда твърде нетърпелив. Ще искам да нападаме сега. Ще ми е трудно да изчакам, докато хората са готови. Вярвай ми, Тефт.

Тефт го огледа.

— Ти се боиш от това, момко.

— Какво? Не. Аз…

— Мога да го видя — настоя Тефт. — А съм го виждал и преди. Последния път, когато си се бил за някого, си загубил, да? И сега не искаш да се хващаш с това отново.

Каладин замълча и после се съгласи.

— Да.

Но имаше и нещо друго. Когато се бие отново, трябваше пак да стане мъжът от преди много време, онзи, когото наричаха Благословения от Бурята. Мъжът, пълен с увереност и сила. Не бе сигурен, че може отново да стане този мъж. Това го плашеше.

Хване ли отново копието, нямаше връщане назад.

— Добре — Тефт разтри брадичката си. — Надявам се да си готов, когато мигът настъпи. Защото тези тук ще имат нужда от теб.

Каладин кимна и Тефт се обърна към другите, за да им обясни нещо и да ги укроти.