Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (92)

62
Три глифи

„Мракът става дворец. Нека властва! Нека властва!“

Какева 1173 г., 22 секунди преди смъртта. Обект: тъмнокож селай с неустановена професия.

— Мислиш, че някоя от тях ще ни спаси? — попита Моаш и се намръщи при вида на молитвата, вързана на дясната ръка на Каладин.

Каладин погледна настрани. Бе застанал мирно, докато войниците на Садеас прекосяваха моста им. Хладният пролетен въздух бе приятен сега, след като Каладин започна да работи. Небето беше ясно, безоблачно, а бурегадателите обещаха, че не се задава буря.

Вързаната на ръката му молитва бе проста. Три глифи — вятър, защита, обичани. Молитва към Йезерезе, Отец на Бурите, да защити обичаните хора и приятелите. Беше от простите молитви, предпочитани от майка му. При цялата й изтънченост, щом вплиташе или пишеше молитва, тя бе проста и сърдечна. Носенето на молитвата му напомняше за Хесина.

— Не мога да повярвам, че си платил добри пари за това — продължи Моаш. — Ако има Вестители и те гледат, то не обръщат никакво внимание на мостовите.

— Мисля, че напоследък изпитвам носталгия.

Вероятно молитвата бе безсмислена, но Каладин имаше причина да мисли повече за религията. Животът на робите караше мнозина да не вярват, че някой или нещо наблюдава. И все пак мнозина мостови бяха станали по-религиозни по време на затворничеството си. Два вида хора и две различни отношения. Значеше ли това, че едните са глупави, а другите загрубели — или пък нещо съвсем различно?

— Ще ни видят мъртви, да — обади се Дрей някъде отзад. — Така си е.

Мостовите бяха изтощени. Каладин и хората му бяха принудени да работят в пропастите по цяла нощ. Хашал им бе поставила строги изисквания и настояваше за повече събрано оръжие. За да могат да го доставят, те замениха упражненията с претърсване на мъртъвците.

А пък днес ги събудиха за сутрешен пробег с моста само след три часа сън. Клюмаха в редицата, а още не бяха достигнали спорното плато.

— Така да бъде — продума кротко Белязаният от другия край на редицата. — Искат ни мъртви? Е, аз няма да се дам. Ще им покажем какво значи смелост. Могат да се крият зад мостовете ни, докато настъпваме.

— Това не е победа — възрази Моаш. — Предлагам да нападнем войниците. Веднага.

— Нашите войски? — попита Сигзил, обърна глава и погледна покрай редицата.

— Разбира се — продължи Моаш. — Така и така ще ни убият. Нека отнесем поне няколко от тях със себе си. В името на Преизподнята, защо да не нападнем Садеас? Гвардията му няма да го очаква. Бас ловя, че можем да извадим от строя няколко и да им вземем копията, а после да избиваме светлооки, преди да са ни изклали.

Неколцина мостови измърмориха одобрително, докато войниците продължаваха да преминават.

— Не — каза Каладин. — Това няма да доведе до нищо. Ще сме мъртви още преди да успеем да причиним известно неудобство на Садеас.

Моаш плюна.

— А това ще доведе до нещо? Проклятие, Каладин, чувствам се все едно вече вися на въжето.

— Имам план — продължи Каладин.

Чакаше възраженията. Другите му планове не бяха проработили.

Никой не възрази.

— Хубаво — каза Моаш. — Какъв е?

— Днес ще видите — отговори му Каладин. — Ако е добър, ще ни даде малко време. Ако не, аз ще съм мъртъв.

Обърна се и погледна редицата от лица.

— Ако случаят е такъв, Тефт има нареждане да ви поведе в опит за бягство тази нощ. Още не сте готови, но поне ще имате шанс.

Това бе много по-добре, отколкото да нападат Садеас, докато минаваше по моста.

Хората на Каладин кимнаха; и Моаш изглеждаше доволен. Колкото се противеше в началото, толкова лоялен стана впоследствие. Бе разгорещен, но беше и най-добрият с копието.

Пристигна Садеас, яхнал дорестия си кон, облечен в Бронята, с шлем на главата, но с вдигнат наличник. По случайност премина по моста на Каладин, макар че както винаги можеше да избира измежду двадесет моста. Не удостои Мост Четири дори с поглед.

— Движете се и пресичайте — нареди Каладин след минаването на Садеас. Мостовите прекосиха моста си, Каладин им заповяда да го издърпат и да го вдигнат.

Тежеше повече от всеки друг път. Мостовите затичаха, заобиколиха колоната от войници и се затекоха към следващата пропаст. Далеч назад ги следваше още една армия — в синьо; тя пресичаше пропастите с помощта на някои от мостовите отряди на Садеас. Явно Далинар Колин се бе отказал от тромавите си механични мостове и използваше отрядите на съюзника си, за да пресича. Толкова за „честта“ му и за опазването на живота на мостовите.

В кесията си Каладин държеше много заредени сфери, взети от сарафите срещу по-голямо количество изхабени. Загубата не му се нравеше, но му трябваше Светлината на Бурята.

Бързо достигнаха следващата пропаст. Щеше да е предпоследната, според думите на Матал, съпруга на Хашал. Войниците започнаха да проверяват оръжието си, да се протягат; във въздуха като малки панделки се издигаха духчета на очакването.

Мостовите поставиха моста си и се оттеглиха. Каладин забеляза Лопен и мълчаливия Дабид да се приближават с носилката, пълна с водни мехове и превръзки. Лопен бе закачил носилката на кукичка на кръста си, за да компенсира липсващата ръка. Двамата минаваха между хората от Мост Четири и им даваха вода.

Щом мина покрай Каладин, Лопен кимна към голямата издутина в средата на носилката. Бронята.

— Кога я искаш? — попита той тихо, свали носилката и даде на Каладин мех с вода.

— Точно преди нападението — отвърна Каладин. — Добре си направил, Лопен.

Той му намигна.

— Дори едноръкият хердазиец е два пъти по-полезен от безмозъчния алет. А и докато имам една ръка, мога да направя това — и скришом направи груб жест към маршируващите войници.

Каладин се усмихна, но вече бе твърде нервен, за да се радва. Много време беше минало, откакто бе пускал шеги преди битка. Спомни си, че Тукс му изби този навик преди години.

Внезапно се чу глас:

— Ей, трябва ми малко от това.

Каладин се обърна и видя един войник да се приближава. Точно от вида, който гледаше да избягва в армията на Амарам. Тъмноок, със скромен ранг, човекът бе едър и вероятно го бяха повишили само заради ръста му. Бронята му бе добре поддържана, но униформата под нея беше изцапана и измачкана; ръкавите му бяха навити и под тях се виждаха космати ръце.

Най-напред Каладин реши, че мъжът е видял жеста на Лопен. Но войникът не изглеждаше ядосан. Той бутна Каладин и издърпа меха от Лопен. Войниците, готови да преминат, бяха видели всичко. Техните водни транспорти бяха много по-бавни и доста от хората гледаха хердазиеца и товара му.

Ако оставеха войниците да вземат водата им, щяха да им създадат много неприятен навик и за в бъдеще. Това обаче бе малка неприятност в сравнение с голямата. Ако войниците се стълпяха около носилката, за да вземат вода, щяха да открият торбата с бронята в нея.

Каладин се придвижи бързо и измъкна меха от ръката на войника.

— Имате си отряди за носене на вода.

Войникът погледна Каладин, сякаш не можеше да повярва, че един мостови му се опира. Намръщи се злобно и наведе копието до себе си; дръжката му сочеше към земята.

— Не искам да чакам.

— Колко неприятно — отвърна Каладин, застана пред мъжа и го изгледа право в очите. Наум прокле глупака срещу себе си. Ако се стигнеше до сбиване…

Войникът замръзна, още по-изненадан от недвусмислената заплаха на мостовия. Ръцете на Каладин не бяха масивни като неговите, но пък той бе с един-два пръста по-висок. Колебанието на войника се изписа на лицето му.

Отстъпи, внушаваше му Каладин.

Не. Да отстъпи пред един мостови, когато взводът му го гледа? Мъжът сви ръка в юмрук и кокалчетата на пръстите му изпукаха.

Мигновено целият мостови отряд се събра там. Войникът примигна, а Мост Четири се строи около Каладин в обърната клинообразна формация за атака, с плавни, естествени движения, както той ги бе научил. Всички свиха ръце в юмруци и войникът много добре видя, че вдигането на тежести е направило хората много по-силни от всеки войник.

Мъжът хвърли поглед към взвода си, сякаш очакваше подкрепа.

— Искаш ли да започнеш сбиване, приятелю? — спокойно го попита Каладин. — Ако нараниш мостовите, чудя се кого ли ще накара Садеас да носи този мост.

Войникът изгледа Каладин, замълча, после се начумери, изпсува и си тръгна.

— И без това водата ви е пълна с крем — промърмори той и се върна при своите.

Хората от Мост Четири се отпуснаха, макар че получиха доста враждебни погледи от другите войници в строя. По изключение имаше нещо повече от навъсени физиономии. Надяваше се, че не са забелязали как един мостови отряд бързо и точно направи формация, използвана при боя с копия.

Каладин направи знак на хората си да стоят мирни и благодарно им кимна. Те отстъпиха, а Каладин подаде мехчето на Лопен.

Дребничкият мъж се усмихна криво.

— Отсега нататък ще пазя по-отблизо тези неща, ганчо.

Измери с очи войника, който опита да вземе водата.

— Какво? — попита Каладин.

— Е, разбираш ли, имам един братовчед във водоносните отряди — обясни Лопен. — Мисля си, че май ми дължи услуга за оня път, когато помогнах на приятелката на сестра му да се измъкне от някакъв тип, който се мъкнеше подире й…

— Имаш много братовчеди.

— Никога не стигат. Закачиш ли единия от нас, закачаш и останалите. Вие, сламени глави такива, май въобще не разбирате тая работа. Нищо обидно или такова, ганчо.

Каладин вдигна вежда.

— Не създавай неприятности на войника. Не и днес.

Скоро аз самият ще създам достатъчно неприятности.

Лопен въздъхна, но кимна.

— Добре. За теб.

Взе един мех.

— Сигурен ли си, че не искаш?

Каладин не искаше; стомахът му бе твърде развълнуван, но се насили, взе меха и отпи няколко глътки.

Скоро дойде време да преминат и да вдигнат моста за последния пробег. Нападението. Войниците на Садеас се строяваха в редици, светлооките яздеха нагоре-надолу и раздаваха заповеди. Матал повика отряда на Каладин напред. Армията на Далинар Колин бе изостанала заради по-голямата си численост.

Каладин зае мястото си в челото на моста. Отсреща паршендите се бяха строили с лъковете си на края на тяхното плато и наблюдаваха атаката. Пееха ли вече? На Каладин му се стори, че чува гласовете им.

Моаш бе от дясната страна на Каладин, а Скалата — от лявата. Само трима на линията на смъртта, защото бяха почти без хора. Беше поставил Шен в самия край, за да не види какво щеше да направи Каладин.

— Ще се подам отдолу, щом тръгнем — каза им Каладин. — Скала, ти поемаш. Гледай да поддържат темпото.

— Добре — отвърна Скалата. — Трудно ще е да носим без тебе. Имаме много малко хора и сме много слаби.

— Ще се оправиш. Трябва.

Както бяха застанали под моста, Каладин не можеше да види лицето на Скалата, но гласът му бе притеснен.

— Това, което ще опиташ, е опасно?

— Може би.

— Мога ли да помогна?

— Боя се, че не, приятелю. Но това, че питаш, ми дава сили.

Скалата не можа да отговори. Матал изрева на мостовите отряди да потеглят. Над тях полетяха стрелите, за да отвличат вниманието на паршендите. Мост Четири тръгна.

И тогава Каладин се наведе и изтича пред отряда. Лопен чакаше отстрани и му подаде торбата с бронята.

Матал изкрещя уплашено на Каладин, но отрядите вече се бяха затичали. Каладин се съсредоточи върху задачата си — да пази Мост Четири — и рязко пое Светлина от кесията на кръста си, без да изтегля много. Само колкото да получи повече енергия.

Сил полетя пред него като почти невидима вълничка във въздуха. Каладин развърза връвта на торбата, измъкна дрехата и неумело я нахлузи през главата си. Остави връзките отстрани и си сложи шлема, докато прескочи малка скална купчинка. Щитът дойде най-накрая, тракащ с кръстосаните отпред червени паршендски кости.

Дори и докато си нахлузваше бронята, Каладин беше много преди тежко натоварените мостови отряди. Краката му, заредени със Светлина на Бурята, бяха бързи и уверени.

Паршендските стрелци пред него рязко спряха песента си. Някои от тях свалиха лъковете, и въпреки че бе много отдалечен, за да види лицата им, той можеше да почувства яростта им. Каладин очакваше това. Беше се надявал на него.

Паршендите оставяха мъртъвците си. Не защото не ги беше грижа, а понеже смятаха за голяма обида да ги местят. Да докоснеш мъртвите беше грях. Ако бе така, някой, който оскверняваше труповете и ги носеше посред битката, беше нещо много по-лошо.

Каладин се приближи и паршендите подеха друга песен — бърза и буйна, повече напев, отколкото мелодия. Онези, които бяха свалили лъковете си, ги вдигнаха.

И опитаха да го убият с всичко, което имаха.

Към него полетяха стрели. Десетки. Не ги изстрелваха на прицелени вълни. Хвърчаха поотделно, бързо и отривисто; всеки стрелец пускаше срещу Каладин колкото може по-често. Върху него се стовари рояк от смърт.

Пулсът му забърза, Каладин сви вляво и отскочи от една малка издатина. Стрелите цепеха въздуха около него в опасна близост. Но поелите Светлината мускули реагираха бързо. Промушваше се между стрелите, обръщаше се в друга посока и се движеше нагоре-надолу.

Зад него Мост Четири влезе в обхвата на лъковете, но нито една стрела не полетя срещу тях. Никой не стреляше и към другите мостови отряди, понеже много от стрелците се целеха в Каладин. Стрелите заприиждаха по-бързо, хвърчаха около него и отскачаха от щита му. Една прелетя и поряза ръката му; друга удари шлема му и за малко да го събори.

От раната на ръката излезе Светлина, не кръв, и за изненада на Каладин порязването бавно започна да зараства; на кожата му се образува скреж, а от него изтичаше Светлина. Изтегли още и толкова се зареди, че светеше почти видимо. Навеждаше се, стрелкаше се, скачаше, тичаше.

Тренираните му рефлекси на боец се наслаждаваха на бързината, и той използваше щита, за да отбива стрелите във въздуха. Като че тялото му бе жадувало за това умение; сякаш бе роден, за да използва Светлината на Бурята. В началото на живота си бе съществувал отпуснат и безсилен. Вече бе излекуван. Не действаше над възможностите си — не, най-сетне ги бе достигнал.

Пороят от стрели го търсеше, за да го убие, но Каладин се извърташе между тях; получи още една драскотина на ръката, но останалите стрели отби с щита или нагръдната броня. Стрелите литнаха отново и той издигна щита, притеснен, че е твърде бавен. Ала стрелите промениха посоката си, зафучаха към щита и се забиха в него. Бяха притеглени към него.

Аз ги привличам към него! Спомни си всичките пъти на пробег с моста, и как стрелите се забиваха в дървото, близо до мястото, където ръцете му стискаха дръжките. Никога не успяваха да го улучат.

Колко ли време съм го правил?, запита се Каладин. Колко стрели съм притеглил към моста и съм отблъснал от себе си?

Нямаше време да мисли за това. Продължи да се движи и да се промъква. Усещаше как стрелите изсвистяват във въздуха, чуваше ги да профучават, усещаше треските, когато удареха камък или щита му и се счупваха. Беше се надявал, че ще отклони някои от паршендите, за да не стрелят срещу хората му, но не си беше представял какво ще се получи.

Една част от него ликуваше от вълнението да се навежда, да се промъква и да отбива пороя от стрели. Започна да забавя ход. Опита да вземе Светлина на Бурята, но тя не се появи. Сферите му бяха празни. Уплаши се, продължи да се движи бързо, ала стрелите започнаха да намаляват.

Изненадан, Каладин разбра, че мостовите отряди са се разделили и са оставили място, в което той да снове нагоре-надолу, докато те го подминаваха и поставяха мостовете си. Мост Четири бе на мястото си, по него премина кавалерията, за да атакува стрелците. Въпреки това някои от паршендите, още разгневени, продължиха да стрелят по Каладин. Войниците ги посякоха лесно, очистиха терена от тях и отвориха място за пехотата на Садеас.

Каладин свали щита си. Беше набучен със стрели. Едвам можа да си поеме дъх, и мостовите го наобиколиха с радостни викове и за малко да го съборят.

— Глупак! — каза му Моаш. — Бурята да те отнесе! Какво беше това? Какво си бе въобразил?

— Беше невероятно — обади се Скалата.

— Би трябвало да си мъртъв! — изрече и Сигзил, ала обичайно сериозното му лице бе прорязано от широка усмивка.

— Отче на Бурите — продължи Моаш и извади една стрела от дрехата върху рамото на Каладин. — Погледнете тук.

Каладин погледна надолу и с изумление видя в дрехата и ризата си поне десет дупки от стрели, които без малко не го бяха засегнали. Те стърчаха от кожата.

— Благословен от Бурите — рече Белязаният. — Това е то.

Каладин отхвърли похвалите им; сърцето му още биеше учестено. Беше вцепенен. Замаян от оцеляването си, студен от изразходваната Светлина, изтощен като след трудно бягане през препятствия. Погледна Тефт, вдигна вежда и кимна към кесията на кръста си.

Тефт поклати глава. Той бе гледал; излъчваната от Каладин Светлина на Бурята не можеше да бъде видяна от околните на дневна светлина. И все пак движенията му изглеждаха невероятни, дори и без светлината. За него се разправяха истории и по-рано, но след тази случка щяха да станат още повече.

Каладин се обърна да погледне преминаващите военни части и се сети нещо. Трябваше да се оправя с Матал.

— Стройте се в редица — нареди той на хората.

Те му се подчиниха без голяма охота и се строиха в двоен ред. Пред тях, до моста, стоеше Матал. Изглеждаше притеснен, а и имаше защо. Садеас идваше на кон. Каладин се стегна при спомена как предишната му победа, когато бяха понесли моста странично, бе обърната срещу него. Поколеба се и забърза към моста, където Садеас щеше да мине покрай Матал. Мостовите тръгнаха след него.

Пристигна, точно когато Матал се покланяше на Садеас, издокаран в прекрасната си червена Броня. Каладин и мостовите също се поклониха.

— Аварак Матал — обърна се към него Садеас и кимна към Каладин. — Този човек ми изглежда познат.

— Той е онзи от по-рано, Сиятелни господарю — нервно му отговори Матал. — Същият, който…

— А, да — прекъсна го Садеас. — „Чудото“. И си го изпратил напред като примамка? Би трябвало да размисляш повече, преди да предприемаш подобни мерки.

— Поемам пълната отговорност, Сиятелни господарю — отвърна му Матал в опит да позамаже случая.

Садеас огледа бойното поле.

— Е, за твой късмет това свърши работа. Май ще трябва да те повиша.

Поклати глава.

— Онези диваци практически не стреляха по настъпващите части. Всичките двадесет моста поставени, повечето без почти никакви жертви. Прилича малко на прахосничество. Считай се за похвален. Забележително, как само се промъкваше това момче…

Той подкара коня си и остави Матал и мостовите.

Каладин не бе чувал по-двусмислено повишаване, но и това бе достатъчно. Усмихна се широко, щом Матал се обърна към него и го погледна с бяс.

— Ти… — изсъска той. — Заради теб можеха да ме екзекутират!

— Е, аз пък Ви издействах повишение — отговори му Каладин, докато Мост Четири се строяваше около него.

— Все ще те видя да увиснеш на въжето.

— И това е било правено — отговори му Каладин. — Не стана. Освен това знаете, че отсега нататък Садеас ще очаква аз да съм отпред и да разконцентрирам стрелците. Пожелавам Ви успех, ако опитате да накарате някой друг мостови да го направи.

Лицето на Матал почервеня. Обърна се и тръгна да преглежда останалите отряди. Хората от двата най-близки — Мостове Седем и Осемнадесет — стояха и гледаха Каладин и отряда му. И двадесетте моста били поставени? Почти без жертви?

Отче на Бурите, мина през ума на Каладин, колко ли стрелци са се целили в мен?

— Ти го направи, Каладин! — възкликна Моаш. — Ти откри тайната. Трябва да довършим тая работа. Да я въведем навсякъде.

— Обзалагам се, че мога да избягвам стрелите, ако само това правя — заключи Белязаният. — С достатъчно броня…

— Ще ни трябва повече от една — съгласи се Моаш. — За пет или повече човека, които да тичат наоколо и да привличат стрелите на паршендите.

— Костите — скръсти ръце Скалата. — Това свърши работата. Паршендите така побесняха, че забравиха мостовия отряд. Ако и петимата носят кости на паршенди…

Последното накара Каладин да се замисли. Обърна се и погледна към мостовите. Къде беше Шен?

Ето го. Седеше сам на камъните и гледаше право напред. Каладин и останалите се доближиха. Паршът ги погледна; лицето му бе изкривено от мъка, а по бузите му се стичаха сълзи. Погледна Каладин, видимо потръпна, обърна се на другата страна и затвори очи.

— Седна така, щом видя какво си направил, момко — обади се Тефт и потърка брадичката си. — Може и да не става повече за пробег с моста.

Каладин свали черупката от главата си и разроши коса. Черупката миришеше слабо, въпреки че я бе измил в лагера.

— Ще видим — каза той и усети пристъп на вина. Не толкова, че напълно да засенчи победата му, това, че бе успял да защити хората си, но все пак достатъчно, за да заглуши настроението от нея.

— И днес по много мостови отряди имаше стрелба. Знаете какво да правите.

Хората кимнаха и се затичаха да търсят ранени. Каладин остави един човек да наблюдава Шен — не знаеше какво друго да направи с него — и опита да не показва изтощението си, когато оставяше плувналата в пот, покрита с черупка броня в носилката на Лопен. Коленичи, за да прегледа медицинските си инструменти, ако потрябваха, и откри, че ръката му трепери и играе. Притисна я към земята, за да я успокои, и започна да вдишва и да издишва.

Студена, лепкава кожа, говореше си той на ум. Повдигане. Слабост. Очевидно беше в шок.

— Добре ли си, момко? — попита го Тефт и приклекна до него. Още носеше на ръката си превръзката върху получената преди няколко пробега рана, но тя не го спираше да носи моста. Не и когато бяха толкова малко хора като сега.

— Ще се оправя — отвърна му Каладин, извади един мех и го взе с треперещата си ръка. Едвам можа да го отвори.

— Не изглеждаш…

— Ще се оправя — повтори Каладин, отпи и свали съда с вода. — Важното е хората да са в безопасност.

— Смяташ да правиш това всеки път? Винаги, когато влизаме в битка?

— Всяко нещо, което ги предпазва.

— Не си безсмъртен, Каладин — меко му възрази Тефт. — И Сияйните е можело да бъдат убити, като всеки друг човек. Рано или късно някоя от тези стрели ще улучи врата вместо рамото ти.

— Светлината на Бурята лекува.

— Светлината на Бурята помага на тялото ти да оздравява. Струва ми се, че това са две различни неща. — Тефт положи ръка върху рамото на Каладин. — Не можем да те загубим, момко. Момчетата имат нужда от теб.

— Няма да отбягвам опасностите, Тефт. И няма да оставя хората да посрещат буря от стрели, ако мога да направя нещо по въпроса.

— Добре — каза му Тефт. — Ще оставиш неколцина от нас да излизат заедно с теб. Мостът може да се оправя и с двадесет и пет души, ако се налага. Това ни оставя няколко в повече, както каза Скалата. Басирам се, че някои от ранените от другите отряди, които ние прибрахме, са достатъчно добре, за да започнат да помагат в носенето. Няма да посмеят да ги изпратят обратно в старите им отряди, не и докато Мост Четири прави нещата, които направи днес и така подпомага цялостното настъпление.

— Аз… — Каладин спря. Можеше да си представи как Далет прави нещо подобно. Винаги казваше, че част от работата му като сержант е да опазва Каладин жив. — Добре.

Тефт кимна и се изправи.

— Бил си копиеносец, Тефт — каза му Каладин. — Не опитвай да го отричаш. Как си свършил тук, в тези мостови отряди?

— Тук ми е мястото — Тефт се обърна да ръководи търсенето на ранените.

Каладин седна, после легна и зачака сътресението да отмине. Чу нещо и отвори очи. Сил седеше с кръстосани крака на гърдите му. Зад нея армията на Далинар Колин бе започнала да се прехвърля на бойното поле и хората успяха да го направят, без да стрелят по тях. Садеас бе отрязал паршендите.

— Беше невероятно — каза Каладин на Сил. — Това, което направих със стрелите.

— Още ли мислиш, че си прокълнат?

— Не. Зная, че не съм. — Погледна към надвисналото небе. — Но това означава, че провалите ми са си били изцяло мои. Аз допуснах Тиен да умре, аз не помогнах на копиеносците си, на робите, които опитах да спася, на Тара…

От известно време не бе мислил за нея. Провалът му с нея бе различен от другите, но пак си беше провал.

— Ако няма проклятие или лош късмет, или някакъв бог в небето, който ми е разгневен, аз трябва да живея със съзнанието, че с малко повече усилие, с малко повече упражняване и умение, съм могъл да ги спася.

Сил се намръщи още повече.

— Каладин, трябва да оставиш това. Тези неща не са по твоя вина.

— Баща ми винаги казваше същото. — Усмихна се едва-едва. — „Преодолей мъката си, Каладин. Грижи се, но не твърде много. Поемай отговорност, но не обвинявай себе си. Защитавай, спасявай, помагай — но знай кога да се откажеш.“ Все едно да ходиш по много тънко въже. Как да го правя?

— Не знам. Не знам нищо за това, Каладин. Но ти се разкъсваш. Отвътре и отвън.

Каладин погледна в небето.

— Бе прекрасно. Аз бях буря, Сил. Паршендите не можеха да ме докоснат. Стрелите бяха нищо.

— Твърде отскоро правиш това. Твърде много се натовари.

— „Спаси ги — прошепна Каладин. — Направи невъзможното, Каладин. Но не се насилвай твърде много. Също не се чувствай виновен, ако не успееш.“ Тънко въже, Сил. Толкова тънко…

Неговите хора се върнаха с ранен мостови, тайленец с ъглесто лице със стрела в рамото. Каладин се хвана на работа. Ръцете му все още леко трепереха, но това бе слабо в сравнение с по-рано.

Мостовите се струпаха и загледаха. Той бе започнал да обучава Скалата, Дрей и Белязания, но пред погледите на всички се видя принуден да обяснява.

— Ако натиснете тук, можете да забавите притока на кръв. Това не е много опасна рана, въпреки че едва ли усещането е особено приятно… — пациентът го потвърди с гримаса — … а истинската неприятност ще дойде от инфекцията. Измивате раната, за да е сигурно, че вътре няма останали трески от дърво или парченца метал, и след това зашивате. Мускулите и кожата на рамото ще бъдат много натоварени, затова ви трябва силен конец, за да държи раната затворена. Сега…

— Каладин — гласът на Лопен прозвуча разтревожено.

— Какво? — попита го той разсеяно, все още зает с раната.

— Каладин!

Лопен го нарече по име, а не му каза ганчо. Каладин се изправи и видя дребния хердазиец, застанал зад хората, да сочи към пропастта. Битката се бе отдалечила на север, но един отряд паршенди бе пробил строя на Садеас. Имаха лъкове.

Каладин смаяно наблюдаваше как паршендите се строиха и поставиха стрели на лъковете. Петдесет стрели, всичките насочени към отряда на Каладин. Паршендите явно нехаеха, че се излагат за атака откъм тила. Бяха заети само с едно нещо.

Да унищожат Каладин и мъжете му.

Той изрева да се крият, но се усещаше много муден и уморен. Мостовите се обърнаха, а стрелците опънаха тетивите на лъковете. Хората на Садеас обикновено отбраняваха пропастта, за да не допуснат паршендите да бутнат мостовете вътре и да отрежат пътя им за отстъпление. Този път войниците бяха забелязали, че стрелците не опитват да бутнат мостовете, и не тръгнаха да ги спират. Оставяха мостовите да умрат, вместо да прережат пътя на паршендите към мостовете.

Хората на Каладин бяха в опасност. Превъзходни мишени.

Не, каза си Каладин. Не! Не може да стане така. Не и след като…

Нещо удари строя на паршендите. Самотна фигура в слюденосива броня, с меч, дълъг повече от един човешки ръст. Броненосецът бързо замахна към обърканите стрелци и се вряза в редовете им. Към отряда на Каладин полетяха стрели, но бяха твърде рано пуснати и твърде зле прицелени. Неколцина паднаха наблизо, докато мостовите опитваха да се скрият, но никой не бе поразен.

Паршендите падаха под развъртяното острие на Броненосеца — някои паднаха в пропастта, другите се затичаха назад. Останалите умряха с изгорели очи. След няколко мига отрядът от петдесет стрелци с лък се превърна в купчина трупове.

Почетната гвардия на Броненосеца го настигна. Той се обърна и Бронята му сякаш проблесна, когато вдигна Меча си в знак на уважение към мостовите. После се насочи другаде.

— Това беше той — каза Дрей и се изправи. — Далинар Колин. Чичото на краля!

— Той ни спаси — каза Лопен.

— Да, бе — Моаш отръска прахта от себе си. — Просто видя отряд незащитени стрелци и се възползва от възможността да ги удари. Светлооките не ги е грижа за нас. Нали така, Каладин?

Каладин гледаше към празното място, където бяха стояли стрелците. За един миг можеше да загуби всичко.

— Каладин? — попита го Моаш.

— Прав си — чу се да казва той. — Просто се възползва от възможността.

Защо обаче вдигна Меча си за поздрав към Каладин?

— От сега нататък — продължи Каладин — се изтегляме по-назад, след като войниците преминат. Не ни обръщаха внимание след началото на битката, но повече няма да правят така. Направеното от мен днес — и скоро от всички нас — ще ги ядоса твърде много. Достатъчно, за да свършат глупости, но и за да ни убият. Засега, Лейтен, Нарм, намерете добри наблюдателни постове и гледайте полето. Искам да знам, ако паршендите се движат към пропастта. Превързвам човека и се отдръпваме.

Двамата разузнавачи изтичаха напред и Каладин се върна към мъжа с раненото рамо.

Моаш коленичи пред него.

— Нападение срещу подготвен противник без нито един загубен мост, по съвпадение един Броненосец ни идва на помощ, самият Садеас ни хвали. Почти ме накара да поискам да си взема една от онези лентички.

Каладин погледна молитвата. Бе зацапана с кръвта от драскотина, която изчерпващата се Светлина не бе успяла да излекува напълно.

— Чакай да видим дали ще се измъкнем — Каладин свърши с бодовете. — Това е истинската проверка.