Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (9)

3
Градът на камбаните

„Един мъж стои на ръба на скалата и гледа как родната му страна рухва. Водите бушуват долу, толкова далече под него. И той чува детски плач. Това са неговите сълзи.“

Записано на четвърти Танатес, година 1171, тридесет секунди преди смъртта. Обектът е уважаван каменоделец.

Карбрант, Градът на камбаните, беше място, което Шалан никога не си беше представяла, че ще посети. Макар често да мечтаеше за пътешествия, очакваше да прекара младежките си години затворена в семейното имение, откъдето да бяга само в книгите от бащината библиотека. Очакваше да се омъжи за някой от съюзниците на баща си и да прекара остатъка от живота си затворена в неговото имение.

Но очакванията са като крехки глинени съдове. Колкото по-силно ги стискаш, толкова по-вероятно е да ги счупиш.

Оказа се останала без дъх, притиснала подвързания с кожа скицник към гърдите си, докато докерите теглеха кораба в пристанището. Карбрант беше огромен. Построен на стръмен хълм, градът беше клиновиден, сякаш издигнат в голяма цепнатина, с отворената страна към океана. Сградите бяха солидни, с квадратни прозорци и изглежда бяха построени от някаква глина или хоросан. Може би крем? Боядисани бяха в светли цветове — най-често червени и оранжеви, но тук-там имаше и сини и жълти.

Вече чуваше чистите гласове на камбаните, поклащащи се на вятъра. Трябваше да наведе глава назад, за да погледне най-високата част на града; Карбрант надвисваше над нея като планина. Колко ли хора живееха в подобно място? Хиляди? Десетки хиляди? Тя отново потръпна — уплашена, но развълнувана — после усърдно примигна и запечата образа на града в паметта си.

Наоколо сновяха моряци. Насладата на вятъра беше тесен едномачтов кораб, който едва побираше нея, капитана, съпругата му и шестчленния екипаж. В началото изглеждаше толкова малък, но капитан Тозбек беше спокоен и предпазлив, отличен моряк, макар и езичник. Внимателно водеше кораба край брега и винаги намираше защитени заливчета, където да го скрие от бурите.

Капитанът наглеждаше моряците, докато привързваха кораба в пристана. Тозбек беше нисък, на ръст колкото Шалан, а дългите си бели тайленски вежди носеше някак чудновато заострени. Сякаш над очите имаше две поклащащи се ветрила, всяко по една стъпка дълго. Носеше просто плетено кепе и черна дреха със сребърни копчета. Шалан си беше представяла, че капитанът е получил белега на брадичката си в свирепа морска битка с пирати. Предния ден с разочарование узна, че е получен от някакво хлабаво въже на кораба при лошо време.

Съпругата на капитана, Ашлв, вече слизаше по трапа и отиваше да регистрира кораба им. Капитанът забеляза, че Шалан го гледа изучаващо, и се приближи. Беше делови партньор на нейната фамилия, доверено лице на баща й от години. Това бе добре, защото планът, скроен от Шалан и братята й, не предвиждаше тя да вземе със себе си придружителка или гувернантка.

Този план изнервяше Шалан. Много, много я изнервяше. Тя ненавиждаше двуличието. Но финансовото положение на дома им… Нужно им беше забележително наливане на пари или някакъв друг път във веденската дворцова политика. В противен случай нямаше да оцелеят до края на годината.

Първата работа преди всичко, помисли Шалан и се насили да се успокои. Намери Ясна Колин. Ако пак не се е преместила без тебе.

— Изпратих един слуга от Ваше име, Ваше Сиятелство — рече Тозбек. — Ако принцесата още е тук, скоро ще го знаем.

Шалан кимна признателно, все още стиснала скицника. В града имаше хора навсякъде. Някои носеха познатото облекло — панталони и закопчани отпред ризи за мъжете, поли и ярки цветни блузи за жените. Тези хора можеше да са от родината й, Я Кевед. Но Карбрант беше свободен град. Малък, политически крехък град-държава, с незначителна територия — ала пристанищата му бяха отворени за всички преминаващи кораби и градът не задаваше въпроси за националността или статута. Хората се стичаха в него.

Затова много от онези, които видя, бяха екзотични. Онези облекла от едно парче плат бяха на мъжете или жените от Ташикк, страна далече на запад. Дългите дрехи, спуснати до глезените и отворени отпред като пелерини… откъде бяха те? Рядко беше виждала толкова парши, колкото работеха в пристанището и пренасяха стоките на гръб. Подобно на паршите, които баща й притежаваше, и те бяха набити и с дебели крайници, със странна мраморна кожа — някои части бяха бледи или черни, други — наситено алени. Шарката беше различна при всеки.

След като преследва Ясна Колин близо шест месеца, Шалан започваше да мисли, че никога няма да я хване. Избягваше ли я принцесата? Не, това не изглеждаше вероятно — просто Шалан не беше достатъчно важна, та Ясна да я чака. Нейно Сиятелство Ясна Колин беше една от най-могъщите жени на света. И една от най-скандалните. Единственият член на правоверно кралско семейство с откровено еретични възгледи.

Шалан опита да не се притеснява. Най-вероятно щяха да открият, че Ясна отново е заминала. Насладата на вятъра щеше да пренощува в пристанището и Шалан щеше да договори цената на пътуването до следващото място — доста намалена заради вложенията на баща й в кораба на Тозбек.

Вече бяха изминали месеци от времето, когато Тозбек се беше надявал да се отърве от нея. Тя никога не усети той да й се противи; честта и верността го караха да се съгласява с всички нейни искания. Ала неговото търпение нямаше да трае вечно, както и нейните пари. Вече беше използвала повече от половината сфери, които носеше. Капитанът, разбира се, нямаше да я изостави в чужд град, но може би със съжаление щеше да настоява да я върне във Веденар.

— Капитане! — каза един моряк, който бързаше по трапа. Носеше само риза и широки дънести панталони, а кожата му беше потъмняла от работа на слънце. — Няма съобщение, сър. Архиварят на пристанището казва, че Ясна още не е заминала.

— Ха! — отвърна капитанът и се обърна към Шалан. — Преследването свърши!

— Слава на Вестителите! — меко рече Шалан.

Капитанът се усмихна, пищните му вежди заприличаха на лъчи светлина, струяща от очите му.

— Вашето красиво лице ще да ни е донесло този благоприятен вятър! Самите вятърни духчета бяха запленени от вас, Ваше Сиятелство Шалан, и ни доведоха тук!

Шалан се изчерви и преглътна един недотам уместен отговор.

— А! — каза капитанът и насочи пръст към нея. — Виждам, че имате отговор, виждам го в очите Ви, млада госпожице! Изплюйте камъчето. Думите, разбирате ли, не са за задържане. Те са волни създания и ако останат заключени, разстройват стомаха.

— Не е любезно — възрази Шалан.

Тозбек избухна в смях.

— След месеци плаване да кажете това! Все Ви разправям, че ние сме моряци. Забравихме да се държим любезно в първия миг, щом стъпихме на палубата; днес е късно да се поправяме.

Тя се усмихна. Строгите бавачки и учители я бяха обучили да си държи езика — за беля, братята й бяха още по-решени от тях да я насърчават да върши обратното. Беше й станало навик да забавлява братята си с остроумни забележки, когато наблизо нямаше никой друг. Тя с топлота си помисли за часовете, прекарани край пращящото огнище в големия салон, когато по-малките трима от четиримата й братя се скупчваха около нея, а тя вземаше на прицел най-новия подлизурко от обкръжението на баща им или някой странстващ ардент. Често съчиняваше глупави разговори и ги вкарваше в устите на хората, които с братята й виждаха, но не можеха да чуят.

Това създаде у нея нещо, наречено от бавачките „нахална жилка“. А се оказа, че моряците ценят остроумията повече и от братята й.

— Е — каза Шалан на капитана, изчервена, но все още с желание да говори — само си мислех така: казвате, че моята красота е помамила ветровете бързо да ни доведат в Карбрант. А значи ли това, че при другите плавания липсата на красота е била причината да закъсняваме?

— Ее… хмм…

— Та всъщност Вие ми казвате, че съм красива точно през една шеста от времето.

— Глупости! Млада госпожице, красива сте като утринна зора, така си е!

— Като зора? Искате да кажете, прекалено румена — тя задърпа дългата си червена коса — и карам хората да примижават, щом ме видят?

Той се разсмя и неколцина от моряците се присъединиха. Капитан Тозбек каза:

— Добре тогава. Вие сте като цвете.

Тя се намуси.

— Алергична съм към цветя.

Капитанът вдигна вежда.

— Не, наистина — призна тя. — Намирам ги съвсем очарователни. Но ако ми подарите букет, ще получа толкова силен пристъп, че ще Ви се наложи да търсите по стените луничките, които са се отлепили от лицето ми при кихавицата.

— Добре, така да е, продължавам да твърдя, че сте хубава като цвете.

— Ако съм като цвете, значи младежите на моята възраст страдат от същата алергия, понеже забележимо странят от мен. — Тя потръпна. — Сега видяхте ли, казвах Ви, че отговорът ми не е любезен. Младите жени не бива да се държат така дразнещо.

— Ах, млада госпожице — капитанът докосна плетеното си кепе. — На нас с момчетата ще ни липсват умните Ви приказки. Не знам какво ще правим без Вас.

— Най-вероятно ще плавате. И ще се храните, ще пеете и ще гледате вълните. Всичко, което правите сега, само че ще имате доста повече време, защото няма да се препъвате в някакво си момиченце, което седи на палубата, рисува и си мърмори. Но имате благодарностите ми, капитане, за едно плаване, което беше чудесно, макар да се проточи повече.

Той признателно докосна кепето си.

Шалан се усмихна — не беше очаквала, че ще се чувства толкова освободена сама навън. Братята й се притесняваха, че тя ще се бои. Смятаха, че е кротка, понеже не обичаше да спори и при разговори между много хора си мълчеше. И може би тя наистина беше кротка — да е далече от Я Кевед беше плашещо. Но беше и прекрасно. Беше напълнила три скицника с рисунки на същества и хора, които беше наблюдавала, и макар тревогата за фамилните финанси да беше постоянна, тя се уравновесяваше от чистото удоволствие, че трупа опит.

Тозбек се зае да урежда престоя на кораба в пристанището. Той беше свестен човек. А хвалбите му за така наречената й красота тя приемаше такива, каквито бяха — белег за мила, макар и попреувеличена привързаност. Тя имаше бледа кожа в една епоха, когато за истински красив се приемаше алетският светложълтеникав цвят, и въпреки светлосините очи, нечистото й родословие личеше в кестеняво-червената коса. Нямаше и един кичур в приличния черен цвят. Когато поотрасна, луничките й избледняха — слава на Вестителите — но все още се забелязваха няколко по носа и бузите й.

След като поприказва с хората си, капитанът рече:

— Млада госпожице, Вашата Сиятелна Ясна несъмнено ще е в Конклава, разбирате ли.

— О, където се намира Паланеумът ли?

— Да, да. И кралят живее там. Това е центърът на града, тъй да се каже. Пък е и на върха. — Почеса се по брадичката. — Както и да е, Нейно Сиятелство Ясна Колин е сестра на крал; тя няма да отседне другаде, не и в Карбрант. Нашият Ялб ще Ви покаже пътя. Можем да донесем сандъка Ви по-късно.

— Благодаря ви много, капитане — рече тя. — Шайлор мкабат ноур. — Ветровете ни докараха благополучно. Тайленска благодарност.

Капитанът се усмихна широко.

— Мкаи баде фортентис!

Тя нямаше представа какво означава това. Можеше доста добре да чете на тайленски, но слушането беше съвсем друга работа. Тя му се усмихна, което се оказа съвсем подходящ отговор, защото той се разсмя и махна на един от моряците си.

— Ще чакаме в това пристанище два дни. Утре ще има буря, разбирате ли, та не можем да отплаваме. Ако ситуацията със Сиятелната Ясна не се развие както се надявате, ще Ви върнем в Я Кевед.

— Отново Ви благодаря.

— За нищо, млада госпожице. Няма разлика с обичайната ни работа. Тук можем да натоварим стоки, та така. Впрочем, образът на съпругата ми, който ми подарихте да си окача в каютата, е много хубав. Съвсем хубав.

Той се запъти към Ялб, за да му даде нареждания. Шалан чакаше. Прибра скицника в кожената подвързия. Ялб. Произнасянето на името затрудняваше веденския й език. Защо тайлените така обичаха да сбиват звуците и не слагаха едни подходящи гласни?

Ялб й махаше. Тя тръгна след него.

— Пазете се, момичето ми — предупреди я капитанът, когато тя мина край него. — Дори и спокоен град като Карбрант крие опасности. Дръжте си ума наблизо.

— Бих казала, че предпочитам да си стои вътре в главата ми. Ако се окаже „наблизо“, значи някой със сопа се е приближил твърде много до мене — отвърна Шалан, докато внимателно пристъпваше на трапа.

Капитанът се разсмя и й помаха за сбогом, докато тя се спускаше по трапа, придържайки се за релинга със свободната си ръка. Като на всички жени от воринското вероизповедание, лявата й ръка — скритата — беше завита, а навън се показваше свободната ръка. Обикновените жени от тъмнооките носеха ръкавица на скритата ръка, но от някой с положението на Шалан се очакваше повече скромност. Нейната скрита ръка се намираше в удължения маншет на левия ръкав, затворен с копчета.

Роклята й беше с традиционна воринска кройка, прилепнала по гърдите, раменете и талията и със свободни поли. Беше от синя коприна, а копчетата отстрани — от черупката на чул; притискаше чантата до гърдите си със скритата ръка, а със свободната се държеше за релинга.

От трапа прекрачи в трескавия кипеж на пристанището — вестоносци търчаха насам-нататък, жени в червени дрехи вписваха товарите в сметководни книги. Карбрант беше воринско кралство като Алеткар и родината й Я Кевед. Тук хората не бяха езичници и писането беше женско изкуство; мъжете учеха само глифи, а буквите и четенето оставяха на съпругите и сестрите си.

Шалан не беше питала, но беше сигурна, че капитан Тозбек може да чете. Беше го виждала с книги в ръка и се беше почувствала неудобно. Четенето не подобаваше на един мъж. Поне на мъжете, които не бяха арденти.

— Искате ли да се повозите? — попита Ялб, чието селско тайленско произношение беше толкова грубо, че тя едва го разбра.

— Да, моля.

Той кимна, завтече се нанякъде и я остави на пристанището, заобиколена от група парши, които усърдно местеха дървени кафези от една камара на друга. Паршите бяха тъпоумни, но отлични работници. Никога не се оплакваха, винаги правеха каквото им се каже. Баща й ги предпочиташе пред обикновените роби.

Наистина ли алетите воюваха срещу парши в Пустите равнини? Това изглеждаше толкова странно на Шалан. Паршите не воюваха. Те бяха кротки и практически неми. Разбира се, тя беше чула, че онези в Пустите равнини — наричаха ги паршенди — телесно са различни от паршите. По-силни, по-високи, по-умни. Май всъщност не бяха никакви парши, а техни далечни родственици.

За нейна изненада навсякъде по доковете имаше животни. Няколко небесни змиорки се носеха из въздуха и търсеха плъхове или риба. Дребни рачета се криеха в цепнатините на дъските по доковете, а бобинките на гроздове висяха по дебелите греди. На крайбрежната улица една норка хищно се прокрадваше и търсеше изпуснати мръвки.

Шалан не устоя, извади скицника и започна да скицира една нападаща небесна змиорка. Не се ли боеше от толкова много хора? Шалан държеше скицника със скритата ръка, обвила с пръсти горния му ръб, и рисуваше с въглен. Преди да приключи, водачът й се върна с един човек, който теглеше някаква прелюбопитна измишльотина с две големи колела и покрита с тента седалка. Шалан колебливо остави скицника. Очакваше паланкин.

Мъжът с возилото беше нисък и тъмнокож, с широка усмивка на пълните устни. Подкани Шалан да седне и тя го стори със скромната грация, възпитана у нея от бавачките й. Носачът й зададе въпрос на някакъв насечен рязък език, който тя не можа да разпознае.

— Какво беше това? — попита тя Ялб.

— Иска да знае дали желаете да минете по дългия или по късия път — Ялб се почеса по главата. — Не съм съвсем сигурен каква е разликата.

— Допускам, че единият отнема повече време — каза Шалан.

— О, Вие наистина сте умница.

Ялб каза нещо на носача на същия насечен език и онзи му отговори.

— Дългият път позволява добре да разгледате града — обясни Ялб. — Краткият път води право до Конклава. Няма много хубави изгледи, разправя. Предполагам, забелязал е, че сте нова тук.

— Толкова ли изпъквам? — попита Шалан и се изчерви.

— Хмм, не, разбира се, че не, Ваше Сиятелство.

— И с това искаш да кажеш, че бия на очи като брадавица на носа на кралица.

Ялб се разсмя.

— Опасявам се, че е точно така. Но не може да идете някъде повторно, ако не сте били там за пръв път, мисля аз. Всеки трябва някак си да изпъква, тъй че преспокойно можете да се откроявате все така с хубостта си!

Наложило й се беше да свикне с внимателното флиртуване на моряците. Те никога не прекаляваха с откровености и тя подозираше, че съпругата на капитана е била строга с тях, когато е забелязвала как се смущава Шалан. В имението на баща й слугите — дори пълноправните граждани сред тях — бяха боязливи и си знаеха мястото.

Носачът още чакаше отговор.

— По краткия път, моля — каза тя на Ялб, макар да й се щеше да мине по пътя с гледките. Най-сетне се намираше в истински град и тръгваше по прекия път? Но се оказа, че Нейно Сиятелство Ясна се изплъзва като диво певче. Най-добре да побързат.

Главната улица прорязваше хълма с множество завои, така че дори и краткият път й позволи да види доста от града. Оказа се опияняващо богат със странни хора, гледки и камбанен звън. Шалан се облегна и се остави градът да я погълне. Сградите бяха групирани по цветове, които явно обозначаваха предназначението им. Магазини, където се продават едни и същи стоки, трябваше да са боядисани в един оттенък — виолетово за облекла, зелено за храни. Домовете имаха свой модел, но Шалан не можа да го разтълкува. Цветовете бяха меки, в умити, приглушени тоналности.

Ялб крачеше край количката и носачът заговори гърбом на Шалан. Ялб превеждаше, тикнал ръце в джобовете, на дрехата си.

— Казва, че градът е особен заради тукашния лаит.

Шалан кимна. Много градове бяха построени в лаити — места, защитени от бурите от околните скални образувания.

— Карбрант е един от най-добре защитените големи градове в света — продължи да превежда Ялб — и камбаните символизират това. Разказват, че в началото ги сложили да предупреждават за надигащи се бури, защото хората невинаги обръщали внимание на лекия ветрец — Ялб се поколеба. — Просто си приказва разни неща, понеже иска голям бакшиш, Ваше Сиятелство. Чувал съм тази история, но я намирам страшно нелепа. Ако ветровете духат достатъчно силно, та да разлюлеят камбаните, и хората биха ги усетили. Освен това, хората не са ли забелязвали, че по кратуните им вали дъжд?

Шалан се усмихна.

— Нищо. Да продължава.

Носачът бърбореше с резкия си глас — все пак, кой език беше това? Шалан слушаше превода на Ялб и попиваше образите, звуците и — за съжаление — миризмите. Беше свикнала със свежия аромат на току-що почистените мебели и на печащите се в кухните плоски питки. Океанското пътешествие я беше приучило на нови аромати — на солена вода и на чист морски въздух.

В тукашните миризми нямаше нищо чисто. Всяка уличка, която подминаваха, имаше свой неповторим букет от противни миризми. Те се редуваха с пикантния дъх на продаваните от уличните търговци храни и смесването беше още по-главозамайващо. За щастие носачът се премести по средата на пътя и миризмите намаляха, ако и сега да се налагаше да се примиряват с по-натовареното движение. Шалан се заплесваше по хората, които подминаваха. Онези мъже с ръкавиците и леко синкавата кожа бяха от Натанатан. Но кои бяха високите хора с важен вид и черни роби? А мъжете, чиито бради бяха овързани с въжета и приличаха на пръчки?

Звуците накараха Шалан да се замисли за състезаващите се хорове от диви певчета край дома й, само че тук разнообразието и силата бяха по-големи. Сто гласа се надвикваха и се сливаха със затръшването на врати, трополенето на колелата по камъните и от време на време с писъците на небесните змиорки. За фон служеше непрестанният камбанен звън, който се усилваше при вятър. Камбани имаше по витрините на магазините, където висяха от мертеците. Всеки уличен фенер си имаше камбана, а и количката на Шалан имаше малко сребърно звънче на края на сенника. Когато бяха преполовили пътя нагоре по хълма, вълна от силни часовникови камбани отброи часа. Различните несъгласувани звуци произведоха оглушителен шум.

Тълпите се поразредиха в горните квартали и най-сетне носачът стигна до една масивна сграда на самия връх. Боядисана в бяло, тя беше изсечена в скалата, а не беше изградена от тухли или глина. Предните колони се издигаха направо от камъка, задната част на зданието плавно преминаваше в скалата. На покрива имаше тумбести кубета, боядисани в металически цветове. Светлооки жени влизаха и излизаха, понесли приспособления за писане и облечени в рокли като тази на Шалан, с прилично покрити леви ръце. Мъжете тук бяха във ворински горни дрехи в армейски стил и колосани панталони; дрехите им се закопчаваха отстрани и завършваха с твърда яка, която обхващаше цялата шия. Много от тях бяха препасали саби в коланите, които пристягаха дългите им до коленете дрехи.

Носачът спря и каза нещо на Ялб. Морякът започна да спори с него, турил ръце на кръста. Шалан се засмя на строгото му изражение и усърдно мигна, за да запази сцената и по-късно да я скицира.

— Предлага ми да си поделим разликата, ако го оставя да поиска по-висока цена за пътуването — каза Ялб, поклати глава и даде ръка на Шалан, за да й помогне да слезе от количката. Тя стъпи на земята и изгледа носача, който сви рамене с усмивката на дете, заловено да краде сладкиши.

Шалан притисна чантата със скритата си ръка и затърси със свободната кесията с парите.

— Колко всъщност трябва да му дам?

— Две прозрачни ще са повече от достатъчно. Аз бих му дал една. Тоя крадец пожела да поискам пет.

Преди това пътуване Шалан никога не беше използвала пари; само се възхищаваше на красотата на сферите. Всяка сфера се състоеше от стъклено топче, малко по-голямо от нокътя на човешки палец, и в средата му имаше доста по-дребен скъпоценен камък. Скъпоценните камъни можеха да приемат от Светлината на Бурята и започваха да светят. Когато Шалан отвори кесията, по лицето й заиграха светлинките от малките рубини, изумруди, диаманти и сапфири. Тя улови три диамантени сфери, най-дребните пари. Изумрудите бяха най-ценни, защото Превръщателите можеха да ги ползват за създаване на храна.

Стъклената част на повечето сфери беше еднаква; размерът на скъпоценния камък в центъра им определяше стойността. Трите прозрачни например имаха вътре само по едно малко парченце диамант. Дори и тези късчета можеха да светят със Светлината — доста по-слабо от лампа, но все пак видимо. Една марка — сферата със средна стойност — беше малко по-тъмна от свещ и се равняваше на пет прозрачни.

Шалан беше донесла само заредени сфери, защото беше чувала, че тъмните се смятат за съмнителни и понякога се налага да се търсят услугите на сарафин, който да прецени дали камъкът е истински. Тя, разбира се, държеше най-ценните сфери в кесията, която беше закопчана отвътре в левия й ръкав.

Подаде трите прозрачни на Ялб, който вирна глава. Шалан кимна към носача и се изчерви, когато осъзна, че използва Ялб като старши слуга-посредник. Обиди ли се той?

Ялб се разсмя и застана вдървено като старши слуга, докато плащаше на носача с шеговито-строг израз на лицето. Носачът също се разсмя, поклони се на Шалан и откара количката.

— Това е за теб — рече Шалан, извади рубинена марка и я подаде на Ялб.

— Сиятелство, това е прекалено много!

— Отчасти от благодарност, но и ти плащам да останеш тук и да ме почакаш няколко часа, в случай че се върна.

— Да почакам няколко часа за цяла огнена марка? Толкова е заплатата за цяла седмица плаване!

— Значи със сигурност няма да се отклониш.

— Ще бъда точно тук! — рече Ялб и направи сложен поклон, който беше изненадващо добре изпълнен.

Шалан дълбоко пое дъх и закрачи по стъпалата към внушителния вход на Конклава. Дяланият камък наистина беше забележителен — художникът в нея искаше да се отбие и да го разучи, но не посмя. Влизането в огромната сграда беше като гмурване. Коридорът беше обрамчен с лампи със Светлина на Бурята, които грееха в бяло. Вероятно в тях имаше диамантени броами; в повечето добре построени сгради използваха Светлина на Бурята за осветление. Един броам — сферата с най-висока стойност — светеше приблизително колкото пет свещи.

Светлината на лампите падаше равномерно и меко върху множество слуги, писари и светлооки, които минаваха по коридора. Явно сградата беше построена като един широк, висок и дълъг тунел, вкопан в камъка. Отстрани имаше просторни зали, а от централната голяма променада се разклоняваха допълнителни коридори. Шалан се почувства далеч по-удобно, отколкото навън. Това място със сновящите слуги и разните дребни благородници беше познато.

Шалан вдигна свободната си ръка, за да покаже, че се нуждае от помощ, и съвсем очаквано един старши слуга с блестящо бяла риза и черни панталони забърза към нея.

— Ваше Сиятелство? — попита той на родния й веденски, вероятно заради цвета на косата.

— Търся Ясна Колин — каза Шалан. — Научих, че се намира зад тези стени.

Старшият слуга отривисто се поклони. Повечето от старшите слуги се гордееха със своята безукорна служба — тъкмо с тази нагласа се беше подигравал Ялб преди малко.

— Ще се върна, Ваше Сиятелство. — Вероятно човекът беше от втори нан, тъмноок гражданин от най-висок ранг. Във воринската религия Призванието — задачата, на която човек се посвещаваше — беше от жизненоважно значение. Изборът на добра професия и упоритата работа бяха най-добрият начин за осигуряване на хубаво положение в живота след смъртта. Специалното светилище, където човек практикуваше религията, често имаше общо с избраното от него Призвание.

Шалан скръсти ръце и зачака. Дълго беше мислила за своето Призвание. Очевидният избор беше изкуството, пък и тя толкова обичаше да рисува. Но я привличаше нещо повече от това — учението, въпросите, породени от наблюдението. Защо небесните змиорки не се боят от хората? С какво се хранят бобинките? Защо колонията плъхове процъфтява на едно място, а загива на друго? И затова тя избра естествената история.

Гореше от желание да стане истински учен, да получава истински напътствия, времето й да минава в дълбоки изследвания и проучвания. Дали отчасти затова предложи дръзкия план да издири Ясна Колин и да стане нейна повереница? Може би. Ала не биваше да се разсейва. Да стане повереница на Ясна — и следователно нейна ученичка — беше само една стъпка.

Така размишляваше, докато лениво отиде до една колона и поглади полирания камък със свободната си ръка. Подобно на по-голямата част от Рошар — с изключение на някои крайбрежни области — Карбрант беше построен върху гол необработен камък. Сградите навън стояха направо върху скалата, а тази тук се плъзваше навътре в нея. Колоната е гранитна, предположи Шалан, макар познанията й по геология да бяха схематични.

Подът беше настлан с дълги опалено оранжеви килими. Материята беше плътна, изтъкана така, че да изглежда пищно, но да не се износва лесно от стъпките на множеството хора. Широкият правоъгълен коридор създаваше усещането за старо. В една от книгите, които Шалан беше прочела, се твърдеше, че Карбрант бил основан още в дните на сянката, години преди Последното Опустошение. В такъв случай наистина бе стар. На хиляди години, създаден преди ужасите на Йерокрацията, даже много преди Измяната. Отдавна, когато Пустоносните с каменните туловища са вилнеели по света.

— Ваше Сиятелство? — чу се глас.

Шалан се обърна и видя, че слугата се е върнал.

— Насам, Ваше Сиятелство.

Тя кимна на слугата и той бързо я поведе надолу по пълния с хора коридор. Шалан прехвърли мислите си върху това как да се представи на Ясна. Тази жена беше легенда. Дори Шалан, която живееше в отдалечено имение в Я Кевед, беше чувала за бляскавата еретичка, сестрата на алетския крал. Ясна беше само на тридесет и четири години, ала мнозина смятаха, че отдавна щеше да е получила шапката на учен магистър, ако не беше нейното гласно разобличаване на религията. По-точно, тя отричаше светилищата — разните религиозни конгрегации, в които участваха правоверните воринци.

Неприличните духовитости тук нямаше да свършат работа на Шалан. Трябваше да е безупречна. Да бъде взета за повереница от някоя именита жена беше най-добрият начин да се обучи в женските изкуства — музика, рисуване, писане, логика и природни науки. Доста приличаше на обучението на младежа в почетната гвардия на тачен от него Сиятелен господар.

Първоначално Шалан беше писала на Ясна с молба да я вземе за повереница от отчаяние; всъщност не очакваше утвърдителен отговор от жената. Изуми се, когато получи отговор, с който Ясна изискваше от нея да й се представи две седмици по-късно в Думадари. Оттогава Шалан я преследваше.

Ясна беше еретичка. Щеше ли да поиска от Шалан да се отрече от религията си? Шалан се съмняваше, че ще може да стори това. Воринското учение за човешката Слава и Призвание беше едно от малкото й убежища в трудните дни, когато баща й беше най-лош.

Свърнаха в по-тесен коридор и навлязоха все по-надалече от основния корпус на сградата. Най-сетне старшият слуга спря на един ъгъл и с жест прикани Шалан да продължи. От коридора вдясно се чуваха гласове.

Шалан се поколеба. Понякога се чудеше как се стигна дотук. Тя беше тихата, кротката, най-малката от петте деца и единственото момиче. Закриляна и пазена цял живот. А сега надеждите на цялата фамилия лежаха на плещите й.

Баща им беше мъртъв. И беше изключително важно това да остане в тайна.

Тя не желаеше да мисли за този ден — почти го беше изличила от ума си и се учеше да мисли за други неща. Но последиците от загубата не можеха да се пренебрегват. Баща й беше дал много обещания — някои сделки, някои подкупи, част от последните прикрити под формата на първите. Домът Давар дължеше големи суми пари на голям брой хора и без баща й, който да усмирява кредиторите, те щяха да започнат да искат своето.

Нямаше към кого да се обърне. Семейството — главно заради баща й — беше ненавиждано дори от съюзниците си. Върховният принц Валам, Сиятелният господар, на когото бяха васали, беше болнав и вече не ги закриляше както преди. Когато се разчуеше, че баща й е мъртъв и семейството е разорено, щеше да дойде краят на дома Давар. Щяха да бъдат погълнати и подчинени на друга фамилия.

Като наказание щяха да ги окрадат. Всъщност недоволните кредитори можеше и да ги убият. От Шалан зависеше това да не се случи и първата стъпка идваше с Ясна Колин.

Шалан пое дълбоко дъх и пристъпи зад ъгъла.