Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (89)

60
Това, което не можем да имаме

„Смъртта е мой живот, силата става моя слабост, пътуването свърши.“

Бетабанес 1173 г., 95 секунди преди смъртта. Обект: не особено известен учен. Записът е вторичен. Счита се за спорен.

— Ето защо, татко — каза Адолин — ти изобщо не можеш да абдикираш в моя полза, независимо какво открием за виденията.

— Наистина ли? — попита Далинар и се усмихна на себе си.

— Да.

— Добре, убеди ме.

Адолин се закова в коридора. Двамата отиваха към покоите на Далинар. Той се обърна и погледна младия човек.

— Нима? — попита Адолин. — Искам да кажа, аз наистина ли успях да те убедя?

— Да — отвърна Далинар. — Аргументите ти са основателни.

Не добави, че сам е стигнал до решението.

— Независимо какво става, оставам. Не мога да напусна битката точно сега.

Адолин се усмихна широко.

— Но — продължи Далинар с вдигнат пръст — настоявам за нещо. Ще съставя заповед — заверена от най-старшата от писарите ми в присъствието на Елокар — която ти дава правото да ме отстраниш, ако стана прекалено нестабилен умствено. Няма да съобщаваме в другите лагери за нея, но не мога да рискувам да стана толкова луд, че да е невъзможно да бъда отстранен.

— Чудесно — отвърна Адолин и се изравни с Далинар. Бяха сами в коридора. — Приемам го. Стига да не казваш на Садеас. Все още не му вярвам.

— Не искам от теб да му вярваш — отвърна Далинар и отвори вратата на стаята си. — Просто знай, че той може да се промени. Някога Садеас бе приятел и мисля, че отново може да бъде такъв.

Студените камъни на направената чрез Превръщане стая като че ли задържаха мраза на пролетното време. То все отказваше да се превърне в лятно, но поне не премина в зимно. Елтебар обеща, че няма да стане — но обещанията на бурегадателите винаги бяха изпълнени с предупреждения. Волята на Всемогъщия бе тайнствена и на знаците не винаги можеше да се вярва.

Сега приемаше бурегадателите, макар че отхвърляше помощта им, когато за пръв път станаха популярни. Никой не биваше да опитва да познае бъдещето, нито да твърди нещо за него, понеже то принадлежеше на самия Всемогъщ. И Далинар се чудеше как бурегадателите могат да правят проучванията си, без да четат. Заявяваха, че не четат, но той беше виждал изпълнените им с глифи книги. Глифи. Не бяха предназначени за използване в книгите; бяха картини. Човек, който въобще не бе виждал глифи, можеше да разбере какво означават по формата им. Това правеше тълкуването на глифите различно от четенето.

Бурегадателите правеха много неща, които притесняваха хората. Уви, тези неща бяха толкова полезни. Да знаеш кога може да започне бурята; е, това беше твърде съблазнително предимство. Макар нерядко да грешаха, по-често бурегадателите бяха прави.

Ренарин коленичи пред огнището и прегледа поставения за отопляването на стаята фабриал. Навани вече бе дошла. Седеше на високото писалище на Далинар и пишеше писмо; разсеяно махна за поздрав с писеца при влизането му. Носеше фабриала, с който я бе видял на празненството преди няколко седмици; многокракото приспособление бе закрепено на рамото й и държеше виолетовата рокля.

— Не знам, татко — каза Адолин и затвори вратата. Явно още мислеше за Садеас. — Не ме интересува дали се вслушва в Пътя на кралете. Прави го, за да не гледаш достатъчно внимателно на щурмовете на платата, тъй че чиновниците му да могат да нагласят по-добър дял от скъпоценните ядра за него. Той те манипулира.

Далинар сви рамене.

— Скъпоценните ядра са второстепенни, синко. Ако успея отново да изградя съюз с него, струва си почти всяка цена. В известен смисъл, аз го манипулирам.

Адолин въздъхна.

— Много добре. Но ще продължавам да държа здраво кесията си, когато е наблизо.

— Просто опитай да не го обиждаш — продължи Далинар. — А, още нещо. Искам да свършиш още нещо с кралските гвардейци. Ако има войници, за които е сигурно, че са ми лоялни, постави ги да охраняват стаите на Елокар. Думите му за заговор ме разтревожиха.

— Предполагам, че не ги вземаш насериозно.

— Нещо странно е станало с бронята му. Цялата тази бъркотия мирише на слуз от кремлинги. Може би ще се окаже, че няма нищо. Но ти ми угаждай засега.

— Трябва да отбележа — включи се Навани, — че не държах много на Садеас, когато ти, той и Гавилар бяхте приятели.

После довърши писмото си с калиграфски подпис.

— Той не стои зад покушението срещу краля — каза Далинар.

— Как можеш да си сигурен? — попита Навани.

— Понеже той не действа по този начин — отвърна й Далинар. — Той никога не поиска кралската титла. Да е върховен принц му дава много власт, но някой друг ще поеме вината за големите грешки.

Далинар поклати глава.

— Никога не опита да отнеме трона на Гавилар, а пред Елокар положението му е още по-добро.

— Понеже синът ми е слабак — отвърна Навани. Думите й не прозвучаха като обвинение.

— Не е слаб — възрази Далинар. — Неопитен е. Но, разбира се, това прави положението съвършено за Садеас. Той говори истината — поиска да го назначат за Върховен принц на Осведомяването, защото много иска да разбере кой иска да убие Елокар.

— Машала — продължи Ренарин с официалното обръщение за една леля. — Какво прави фабриалът на рамото ти?

Навани погледна уреда с лека усмивка. Далинар виждаше, че тя се бе надявала някой от тях да я попита. Той седна; бурята наближаваше.

— А, този? Това е вид фабриал срещу болежки. Дай да ти покажа. — Тя вдигна свободната си ръка и натисна някаква щипка, която освободи приличните на нокти крачета. Вдигна го.

— Да имаш някакви болки, скъпи? Ударен пръст или драскотина?

Ренарин поклати глава.

— Разтегнах един мускул на ръката си при упражненията с меча по-рано днес — каза Адолин. — Не е зле, но боли.

— Ела насам — каза му Навани.

Далинар се усмихна обичливо — тя бе най-искрена, когато се занимаваше с новите фабриали. Тези случаи бяха от малкото, когато можеше да бъде видяна такава, каквато е. Не Навани — майката на краля, или Навани — политическият интригант, а Навани — въодушевеният инженер.

— Общността на артифабрианите прави изключителни неща — каза тя, когато Адолин протегна ръката си. — Особено се гордея с този малък уред, тъй като участвах в конструирането му.

Защипа го на ръката на Адолин, уви крачката около дланта му и ги закопча. Адолин вдигна ръка и я завъртя.

— Болката изчезна.

— Но имаш чувствителност, да? — запита го тя самодоволно.

Адолин опипа дланта си с пръстите на другата ръка.

— Ръката въобще не е изтръпнала.

Ренарин наблюдаваше с голям интерес; зад очилата погледът му бе любопитен и напрегнат. Само да можеха да го убедят да стане ардент. Тогава, ако искаше, можеше да стане инженер. Но той продължаваше да отказва. Мотивите му все изглеждаха на баща му като нескопосани оправдания.

— Малко е големичък — отбеляза Далинар.

— Е, това все пак е първи модел — отвърна с оправдателен тон Навани. — Заимствах от едно от тези ужасни творения на Дългата сянка и нямах възможността да оправя формата. Мисля, че има голям потенциал. Представи си няколко такива на бойното поле, за да притъпяват болката на ранените войници. Представи си ги в ръцете на хирург, който няма да се тревожи за болката на пациентите си, докато работи с тях.

Адолин кимна. Далинар трябваше да се съгласи, че прилича на полезен уред. Навани се усмихна.

— Това е времето човек да живее; научаваме всякакви неща за фабриалите. Този, да речем, е намаляващ фабриал — намалява нещо, в случая болката. Всъщност не лекува раната, но може би е стъпка в тази посока. Както и да е, напълно е различен от двойните фабриали като далекосъобщителите. Ако можехте да видите плановете ни за бъдещето…

— Например? — попита Адолин.

— Ще разберете — усмихна се тайнствено Навани. Махна фабриала от ръката на Адолин.

— Мечове? — гласът му звучеше въодушевено.

— Е, не — отвърна тя. — Формата и материалите на Мечовете и Броните са напълно различни от всичко, открито от нас. Най-близко до тях са щитовете от Я Кевед. Но, доколкото мога да кажа, те се опират на конструктивен принцип, съвсем различен от този на истинската Броня. Древните трябва да са били изключителни инженери.

— Не — вметна Далинар. — Виждал съм ги, Навани. Те са… добре де, те са древните. Технологията им е примитивна.

— Ами Градовете на зората? — попита го Навани недоверчиво. — Фабриалите?

Далинар поклати глава.

— Нито едното, нито другото съм виждал. Във виденията има Мечове, но изглеждат съвършено не на място. Може би са били дадени направо от Вестителите, както се разказва в легендите.

— Може би — продължи Навани. — Защо не…

И изчезна.

Далинар примигна. Не бе чул приближаващата буря.

Намираше се в голяма, открита стая с колони от всички страни. Огромните стълбове сякаш бяха издялани от мек пясъчник; единствената им украса бе зърнестата повърхност на камъка. Таванът беше много високо, издялан в скалата във формата на геометрични фигури, които изглеждаха смътно познати. Свързани с линии кръгове, които излизаха един от друг…

— Не зная какво да правя, стари приятелю — произнесе един глас отстрани. Далинар се обърна и видя млад мъж в кралски дрехи в бяло и златно да се разхожда със сключени пред себе си ръце, скрити в бухнали ръкави. Имаше тъмна, хваната на плитка коса, и заострена къса брада. В косата му бяха втъкани златни нишки, които се съединяваха на челото и образуваха знак. Символът на Сияйните рицари.

— Твърдят, че всеки път е същото — каза мъжът. — Никога не сме готови за Опустошенията. Би трябвало да сме станали по-добри в отбраната, ала всеки път се оказваме по-близо до разрухата.

Обърна се към Далинар, сякаш очакваше отговор.

Далинар погледна надолу. И той носеше украсена дреха, макар и не толкова пищна. Къде бе той? В кое време? Трябваше да намери доказателства, които Навани да запише и Ясна да използва, за да докаже истинността — или обратното — на тези сънища.

— И аз не знам какво да кажа — отвърна той. Ако искаше сведения, трябваше да се държи по-естествено, отколкото в предишните видения.

Царственият мъж въздъхна.

— Надявах се, че ще можеш да споделиш с мен малко мъдрост, Карм.

Продължиха да крачат през стаята и приближиха място, където стената се отваряше към масивен балкон с каменен парапет. Той откриваше гледка към вечерно небе; залязващото слънце оцветяваше въздуха в мръсно, душно червено.

— Собствената ни природа ни унищожава — продължи владетелят със спокоен глас, но с гневно лице. — Алакавиш беше Повелител на Стихиите. Трябваше да знае. И все пак, връзката Наел не му даде повече мъдрост, отколкото има един обикновен човек. Уви, не всички духчета умеят да разграничават като духчетата на честта.

— Съгласен съм — каза Далинар.

Другият изглеждаше облекчен.

— Притеснявах се, че ще вземеш твърденията ми за твърде дръзки. Твоите Повелители на Стихиите бяха… Не, не бива да гледаме в миналото.

Какво е Повелител на Стихиите? Далинар искаше да извика въпроса си, но нямаше начин. Не и без да прозвучи съвсем неуместно.

Може би…

— Какво смяташ, че трябва да се направи с тези Повелители на Стихиите? — попита Далинар внимателно.

— Не знам дали можем да ги принудим да направят каквото и да е.

Стъпките им отекваха в празната стая. Нямаше ли стража или придворни?

— Силата им… да, Алакавиш доказва колко привличат простолюдието. Само ако имаше начин да ги окуражим…

Мъжът спря и се обърна към Далинар.

— Те трябва да бъдат по-добри, стари приятелю. Всички ние трябва да бъдем такива. Отговорността на това, което ни е дадено — дали короната или връзката Наел — трябва да ни направи по-добри.

Изглежда очакваше нещо от Далинар. Но какво?

— Мога да прочета несъгласието по лицето ти — продължи кралят. — Добре, Карм. Разбирам, че разсъжденията ми по въпроса са нетрадиционни. Може би вие сте прави, може би способностите ни са доказателство за божествен избор. Но ако това е вярно, не бива ли да сме по-загрижени за това как действаме?

Далинар се намръщи. Това му звучеше познато. Царственият мъж въздъхна и отиде на балкона. Далинар отиде при него и прекрачи навън. Перспективата най-накрая му позволи да погледне към пейзажа долу.

Далинар шумно издиша. Мъртъвци изпълваха улиците на града навън, град, който Далинар смътно разпознаваше. Колинар. Родината ми. Двамата с краля стояха на върха на ниска кула на три етажа — нещо като каменен донжон. Стоеше там, където един ден щеше да бъде дворецът.

Градът не можеше да се сбърка, със заострените му скални образувания, протегнати към небето като огромни перки. Наричаха ги вятърните остриета. Само дето бяха по-малко ерозирали от обичайното за него, а градът около тях бе напълно различен — застроен с кубични каменни сгради, много от тях съборени. Да не би да е бил ударен от земетресение?

Не, труповете бяха паднали в битка. Далинар можеше да усети миризмата на кръв, вътрешности и дим. Телата лежаха, много от тях до ниската стена около кулата. На места тя бе разрушена. Около телата имаше камъни със странна форма. Изрязани като…

Кръв на предците ми, каза си Далинар, хвана се за парапета и се наведе напред. Това не са камъни. Това са създания. Едри животни, пет или шест пъти по-големи от човек, със сива, прилична на гранит кожа. Имаха дълги крайници и заострени тела; предните им крака — или ръце? — излизаха от широки рамене. Лицата им бяха слаби и тесни. Като стрели.

— Какво е станало тук? — не можа да се удържи Далинар — Ужасно е!

— И аз се питам същото. Как можахме да допуснем това да се случи? Опустошенията са уместно назовани така. Аз чух началните изчисления. Единадесет години война и девет от всеки десет души, които съм управлявал, са мъртви. Имаме ли вече кралства, които да владеем? Сур не съществува, сигурен съм в това. Тарма и Ейлиз също няма да оцелеят. Твърде много от хората им загинаха.

Далинар никога не бе чувал за тези места.

Мъжът сви ръка в юмрук и леко удари оградата. Надалеч бяха поставени площадки за кремация; бяха започнали да изгарят телата.

— Другите искаха да обвинят Алакавиш. Наистина, ако не ни бе довел до война преди Опустошението, можеше и да не сме така зле разбити. Но Алакавиш бе признакът на по-тежката болест. Когато Вестителите се завърнат, какво ще намерят? Хора, които отново са ги забравили? Свят, разкъсан от война и спорове? Ако продължим, както досега, може би сме заслужили да загубим.

Далинар се вцепени. Бе мислил, че това видение трябва да дойде след предишното, но по-ранните видения не следваха в хронологичен ред. Все още не бе видял никакви Сияйни рицари, но това може би не бе заради напускането им. Може би те все още не съществуваха. И може би имаше причина думите на мъжа да звучат толкова познато.

Възможно ли беше? Възможно ли беше да стои до мъжа, чиито думи бе слушал отново и отново?

— В загубата има чест — внимателно изрече той думите, употребени няколко пъти в Пътят на кралете.

— Ако в загубата има поука — човекът се усмихна. — Отново използваш собствените ми думи срещу мен, Карм?

Далинар остана почти без въздух. Същият. Нохадон. Великият крал. Беше истински. Или — бил е истински. Мъжът бе по-млад, отколкото Далинар си го бе представял, ала скромните и все пак царствени маниери… да, точно така.

— Мисля да се откажа от престола — внимателно каза Нохадон.

— Не! — Далинар пристъпи към него. — Не бива.

— Не мога да ги водя. Не и ако моето водачество ги води до това.

— Нохадон.

Той се обърна намръщен.

— Какво?

Далинар се спря. Можеше ли да се е объркал? Не. Името Нохадон бе повече титла. Много от знаменитите в историята хора бяха получили свещени имена от Църквата, преди тя да бъде унищожена. Едва ли и Байерден бе истинското му име; то бе загубено.

— Нищо — отвърна Далинар. — Не можеш да се откажеш от трона си. Хората имат нужда от водач.

— Те имат водачи — възрази Нохадон. — Има принцове, крале, Превръщатели, Повелители на Стихиите. Винаги има мъже и жени, които искат да водят.

— Вярно е — каза Далинар. — Но ни липсват хора, които да го правят добре.

Нохадон се наведе над парапета. Взираше се в падналите с израз на дълбока мъка и тревога. Бе толкова странно да го види така. Кралят беше толкова млад. Далинар никога не си го бе представял тъй неуверен и изтерзан.

— Чувството ми е познато — внимателно продължи Далинар. — Неувереността, срамът, объркването.

— Твърде добре ме разчиташ, стари приятелю.

— Познавам чувствата, понеже съм ги изпитвал. Аз… никога не съм предполагал, че и ти ще ги изпитваш.

— Тогава се поправям. Може би не ме познаваш достатъчно добре.

Далинар се умълча.

— Какво да правя? — попита Нохадон.

— Питаш мен?

— Та ти си съветникът ми, нали? Е, бих приел малко съвети.

— Аз… Не можеш да напуснеш трона.

— И какво ще правя с него? — Нохадон се обърна и закрачи по балкона. Изглежда се простираше по целия етаж. Далинар отиде при него и мина покрай места, където камъкът бе откъртен и парапетът — отчупен.

— Вече нямам вяра в хората, стари приятелю — рече Нохадон. — Събери двама на едно място и веднага ще намерят за какво да спорят. Събери ги в групи, и едната ще намери основание да нападне и да мачка другата. А сега това. Как да ги защитавам? Как да направя така, че да не се повтори отново?

— Продиктувай книга — отвърна му Далинар пламенно. — Голяма книга, която да даде на хората надежда, да изложи мислите ти за управлението и за това как трябва да се живее!

— Книга? Аз? Да напиша книга?

— Защо не?

— Защото мисълта е невъобразимо глупава.

Далинар зяпна.

— Познатият ни свят бе почти унищожен — продължи кралят. — Едва ли има семейство, което да не е изгубило половината си хора! Най-добрите ни мъже са трупове тук, а храната няма да ни стигне за повече от два-три месеца в най-добрия случай. И аз трябва да прекарвам времето си в писане на книга? Кой ще я запише вместо мен? Всичките ми писари бяха изклани, когато Йелиг-нар нахлу в канцеларията. Ти си единственият познат ми жив учен мъж.

Учен мъж? Времената наистина бяха странни.

— Аз бих могъл да я напиша.

— С една ръка? Научил си се да пишеш с лявата ръка?

Далинар погледна. Имаше две ръце, но явно мъжът, когото Нохадон виждаше, бе без дясна ръка.

— Не, ние трябва да целим възстановяване. Ще ми се само да намеря начин как да убедя кралете — тези, които още са живи — да не търсят изгода за сметка на другите.

Нохадон потупа по парапета на балкона.

— Това е решението ми. Оттеглям се или правя каквото трябва. Сега не е време за писане. Време е за действие. За съжаление, време е за меча.

За меча? Ти ли, Нохадон?

Не можеше да бъде. Той щеше да стане велик философ, да проповядва мир и уважение към другите, нямаше да заставя хората да следват желанията му. Щеше да ги води по пътя на честта.

Нохадон се обърна към Далинар.

— Извини ме, Карм. Не биваше да отхвърлям предложенията ти, веднага след като те помолих за тях. Разтревожен съм. Предполагам, разтревожени сме всички ние. Понякога ми се струва, че да сме хора означава да желаем това, което не можем да имаме. За някои това нещо е властта. За мен е мирът.

Нохадон се обърна и закрачи обратно по балкона. Въпреки бавните стъпки, стойката му подсказваше, че иска да е сам. Далинар го остави.

— Той ще стане един от най-влиятелните писатели на Рошар — произнесе Далинар.

Тишина. Само подвикванията на хората, които работеха долу и събираха труповете.

— Зная, че си там — продължи Далинар.

Мълчание.

— Какво решение взема той? — попита Далинар. — Обединява ли ги, както желаеше?

Често чуваният във виденията му глас не се обади. Далинар не получи отговор на въпросите си. Въздъхна и се обърна, за да погледне полетата на смъртта.

— Поне за едно нещо си прав, Нохадон. Да бъдеш човек е да искаш това, което не можеш да притежаваш.

Пейзажът притъмня, слънцето залязваше. Тъмнината го обгърна и той затвори очи. Щом ги отвори, отново бе в покоите си, изправен, с ръце на облегалката на един стол. Обърна се към Адолин и Ренарин, които бяха наблизо, притеснени и готови да го хванат, ако стане буен.

— Е, това беше безсмислено. Нищо не научих. Ха! Не се оправям добре…

— Далинар — рязко рече Навани, докато все още въртеше писеца по хартията. — Последното нещо, което произнесе преди видението да свърши. Какво беше то?

Далинар се намръщи.

— Последното…

— Да — Навани бе настойчива. — Последните думи, които каза.

— Цитирах човека, с когото говорих: „Да бъдеш човек е да желаеш това, което не можеш да притежаваш.“ Защо?

Тя не му отговори и пишеше трескаво. Щом свърши, избута високия стол и отиде до библиотеката му.

— Имаш ли копие от… Да, мислех, че може. Това са книгите на Ясна, нали?

— Да — отвърна Далинар. — Поиска да ги пазим, докато се върне.

Навани издърпа един том.

— Аналектика на Корвана.

Постави книгата на писалището и прелисти страниците.

Далинар отиде при нея, макар че — ясно — не можеше да разбере нищо от страниците.

— Какво е важното?

— Тук — каза Навани. Тя погледна Далинар. — Знаеш, че говориш, когато имаш видения.

— Говоря несвързано. Да, синовете ми го казаха.

— Анак малах каф, дел макиан хабин я — прочете тя. — Да ти звучи познато?

Далинар поклати глава, озадачен.

— Прилича доста на това, което баща ни казваше — намеси се Ренарин. — Докато беше във видението.

— Не „прилича доста“, Ренарин — продължи Навани със самодоволен вид. — Фразата е точно същата. Това е последното нещо, което произнесе, преди да излезе от транс. Записах — доколкото можах — всичко, което е казал днес.

— С каква цел? — попита Далинар.

— Защото мислех, че може да помогне. И помогна. Същата фраза се намира в Аналектика, почти еднаква.

— Какво? — попита недоверчиво Далинар — Как?

— Това е ред от песен — обясни му Навани. — Песнопение на Ванриал, орден художници, които обитават склоновете на Мълчаливата планина в Я Кевед. Година след година, век след век, те са пеели същите думи — песни, за които твърдят, че са били записани с Нотното писмо на зората от самите Вестители. Притежават думите на песните, записани с древно писмо. Но значенията са загубени. Днес са само звуци. Някои учени вярват, че писмото — и самите песни — може наистина да са записани с Нотното писмо на зората.

— И аз… — каза Далинар.

— Ти току-що произнесе ред от една от тях — каза му Навани. — Освен това, ако фразата, която ми даде, е вярна, ти си я превел. Това може да докаже хипотезата за Ванриал! Едно изречение не е много, но би могло да ни даде ключа за разчитането на цялото писмо. Това не ми даваше мира известно време, докато слушах виденията ти. Реших, че нещата, които казваш, са твърде подредени, за да са безсмислици.

Погледна Далинар и се усмихна широко.

— Далинар, може да си разгадал една от най-трудните — и най-старите — загадки на всички времена.

— Почакай — каза Адолин. — Какво казваш?

— Това, което казвам, племеннико — отвърна Навани, като гледаше право в него — е, че разполагаме с твоето доказателство.

— Но — възрази Адолин — искам да кажа, той може да е чул тази фраза…

— И да е извадил цял език от нея? — попита Навани и вдигна изписания лист. — Това не са безсмислици, но не е език, който се говори днес. Предполагам, че е това, на което прилича — Нотното писмо на зората. Тъй че, докато не намериш друго обяснение как баща ти се е научил да говори на един мъртъв език, Адолин, виденията най-вероятно са истински.

В стаята се възцари тишина. Самата Навани изглеждаше изненадана от думите си. Бързо се отърси от изненадата.

— Далинар — продължи тя. — Искам да опишеш видението колкото може по-точно. Трябват ми точните думи, които си казал, ако можеш да си ги припомниш. Всяко парченце, което можем да съберем, ще помогне на учените ми да се оправят с това…