Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (88)

59
Чест

„Надвисвам над последната бездна. Приятели пред мен, приятели зад мен. По лицата им стои насладата, от която трябва да се опия. В ума ми проблясват словата, които трябва да изрека. Старите клетви ще бъдат произнесени отново.“

Бетабанан, 1173 г., 45 секунди преди смъртта. Обект: светлооко дете на пет години. При записването дикцията е значително подобрена.

Каладин се взираше в трите топазени сфери на пода пред него. Казармата беше тъмна, вътре бяха само Тефт и той самият. Лопен, облегнат на огрения от слънцето праг, ги наблюдаваше небрежно. Навън Скалата командваше останалите. Каладин ги беше накарал да поработят по бойните строеве. Нищо явно. Можеше да се прикрие като упражнение за носене на моста, а всъщност ги упражняваше да изпълняват заповеди и да се престрояват ефикасно.

Трите малки сфери — само чипове — осветяваха каменния под в бледожълтеникави пръстени. Каладин се съсредоточи върху тях, затаи дъх, повели на светлината да се влее в него.

Нищо.

Постара се повече, взря се във вътрешността им.

Нищо.

Взе едната, обгърна я в дланта си, вдигна я, така че да вижда само светлината и нищо друго. Различаваше в подробности бурята, движението, въртенето, вихрушката на светлината. Заповядваше й, искаше я, умоляваше я.

Нищо.

Изпъшка, легна по гръб на пода, загледа се в тавана.

— Може би не го искаш достатъчно силно — каза Тефт.

— Искам го точно толкова силно, колкото умея да искам. Няма да отстъпя, Тефт.

Тефт изръмжа нещо и взе една от сферите.

— Може би грешим за мен — додаде Каладин. Изглеждаше съвсем поетично в мига, когато прие тази странна, плашеща част от себе си, не успя да я накара да се прояви. — Може да е било зрителна измама.

— Зрителна измама — сопна се Тефт. — Да залепиш торба за бурето е зрителна измама.

— Добре де. Тогава е някакъв странен номер, нещо, което се случва само веднъж.

— И когато беше ранен, и при всеки пробег с моста, когато имаш нужда от допълнителен прилив на сила и издръжливост.

Каладин въздъхна горчиво и няколко пъти лекичко удари глава в пода.

— Е, ако съм един от тези Сияйни, за които не спираш да говориш, защо не мога да направя нищо?

— Предполагам — отвърна посивелият мостови, търкаляйки сферата в пръсти, — че си като бебе, което се учи да ходи. В началото просто се получава. Бавно бебето разбира как да накара краката да се движат нарочно. Трябва да се упражняваш.

— Цяла седмица зяпам сферите, Тефт. Колко още да се упражнявам?

— Е, очевидно повече.

Каладин извъртя очи и се надигна.

— Защо ли те слушам? Сам каза, че не знаеш повече от мен.

— Не знам нищо за използването на Светлината на Бурята — начумери се Тефт. — Обаче знам какво би трябвало да стане.

— Според разни истории, които взаимно си противоречат. Разказвал си ми, че Сияйните можели да летят и да ходят по стените.

Тефт кимна.

— Със сигурност. И освен това да накарат камъка да се топи, когато го погледнат. И да изминават огромни разстояния само за един удар на сърцето. И да заповядват на слънчевата светлина. И…

— И защо им е нужно и да ходят по стените, и да летят? Щом могат да летят, защо се занимават с търчане по стени?

Тефт нищо не каза.

— И защо изобщо си правят труда да вършат тези две неща, когато могат „да изминават огромни разстояния само за един удар на сърцето“?

— Не съм сигурен — призна Тефт.

— Не можем да вярваме на приказки и легенди — заяви Каладин. Погледна Сил, която беше кацнала до една от сферите и я наблюдаваше с детински интерес. — Кой знае кое е вярно и кое е измислица? Едно нещо знаем със сигурност. — Каладин улови сферата и я вдигна с два пръста. — Сияйният в тази стая е много, много уморен от кафявото.

Тефт изсумтя.

— Ти не си Сияен, момко.

— Не разговаряхме ли току-що за…

— О, ти можеш да зареждаш. Можеш да пиеш от Светлината и да й заповядваш. Но да си Сияен е много повече от това. То е техният начин на живот, техните дела. Безсмъртните слова.

— Безсмъртните какво?

Тефт пак затъркаля сферата, вдигна я и се взря в дълбините й.

— Животът преди смъртта. Силата преди слабостта. Пътят преди целта. Това е било тяхното мото. Първият идеал от Безсмъртните слова. Имало още четири.

Каладин вдигна вежда.

— И те са?

— Всъщност не знам. Но Безсмъртните слова — тези Идеали — ръководели всичките им дела. За четирите следващи идеала се казва, че били различни за всеки орден. Но Първият важи и за десетте ордена: животът преди смъртта, силата преди слабостта, пътят преди целта. — Той се поколеба. — Или поне така са ми казвали.

— Да, добре, струва ми се очевидно. Животът иде преди смъртта. Точно както денят преди нощта или едно преди две. Очевидно.

— Не приемаш нещата сериозно. Може би затова Светлината на Бурята ти отказва.

Каладин стана и се протегна.

— Извинявай, Тефт. Просто съм уморен.

— Животът преди смъртта — рече Тефт и размаха пръст. — Сияйният се стреми да защитава живота, винаги. Никога не убива без нужда и никога не излага лекомислено собствения си живот на опасност. Да живееш е по-трудно, отколкото да умреш. Дългът на Сияйния е да живее.

Силата преди слабостта. Всеки човек е слаб понякога. Сияйният защитава слабите и прилага силата си в полза на другите. Силата не те прави способен да управляваш; тя те прави способен да служиш.

Тефт вдигна сферите и ги прибра в кесията си. Задържа за миг последната, сетне също я прибра.

— Пътят преди целта. Винаги има няколко пътя за постигането на дадена цел. Провалът е за предпочитане пред успеха с нечестни средства. Защитата на десетима невинни не струва погубването на един невинен. Накрая всички умират. За Всемогъщия много по-важно ще бъде как си живял, отколкото какво си постигнал.

— Всемогъщият ли? Значи рицарите са били свързани с религия?

— Не е ли всичко свързано с религия? Имало в старо време някакъв крал, който предложил всичко това. Накарал жена си да го запише в книга или нещо подобно. Майка ми я четеше. Сияйните основавали Идеалите на написаното в тази книга.

Каладин сви рамене и почна да реди камарата елеци на мостовите. Двамата с Тефт бяха тук под предлог да ги проверят за скъсвания или повредени каишки. След малко Тефт се присъедини към него.

— Наистина ли вярваш в това? — попита Каладин, вдигна един елек и задърпа каишките му. — Че някой би спазвал тези клетви, особено някакви светлооки?

— Те не са били просто светлооки. Те са били Сияйни.

— Били са хора. Хората с власт винаги твърдят, че са достойни, че са водени от боговете, че имат някакво право да „защитават“ всички ни. Ако вярваме, че Всевишният ги е поставил там, където са, за нас ще е по-лесно да преглъщаме нещата, които ни правят.

Тефт обърна един елек. Започнал беше да се протрива под подплънката на лявото рамо.

— Никога не съм вярвал. И тогава… тогава те видях да поглъщаш Светлина и започнах да се питам.

— Приказки и легенди, Тефт — отвърна Каладин. — Искаме да вярваме, че някога е имало по-добри хора. Това ни кара да мислим, че може пак да стане така. Но хората не се променят. Те са развалени сега. Развалени са били и тогава.

— Може би. Моите родители вярваха във всичко това. Безсмъртните слова, Идеалите, Сияйните рицари, Всемогъщия. Дори стария воринизъм. Всъщност, особено в него.

— Който довел до Йерокрацията. Светилищата и ардентите не бива да притежават земя или имущество. Прекалено опасно е.

— Защо? Защо мислиш, че ще са по-лоши управници от светлооките?

— Е, тук може би си прав. — Каладин се свъси. Толкова време беше убеден, че Всемогъщият го е изоставил или дори го е проклел, че му беше трудно да приеме — както казваше и Сил — че е благословен. Да, беше опазван и предполагаше, че би трябвало да е благодарен. Но какво можеше да е по-лошо от това да е надарен с голяма сила, ала да е прекалено слаб, за да спаси онези, които обича?

Размишленията бяха прекъснати, когато Лопен се изправи на прага и тайно даде знак на Каладин и Тефт. За щастие, вече нямаше какво да крият. Всъщност, и по-рано нямаше, с изключение на това, че Каладин седеше на пода и глупаво зяпаше сферите. Остави елека и тръгна към входа.

Носеха паланкина на Хашал право към каладиновата казарма, а нейният висок и мълчалив съпруг крачеше редом. Шарфът на врата му беше виолетов като бродерията по маншетите на късата му дреха. Газ още не се беше появил. Вече мина седмица, а от сержанта нямаше и следа. Хашал и съпругът й заедно със светлооките им адютанти вършеха работата на сержанта и отклоняваха всички въпроси.

— Бурята да ги отнесе дано — рече Тефт и застана до Каладин. — От тези двамата кожата ми настръхва, все едно знам, че някой има нож и стои зад гърба ми.

Скалата беше накарал мостовите да се строят и да чакат кротко, като за проверка. Каладин тръгна да се нареди при тях, следван от Тефт и Лопен. Носачите свалиха паланкина пред Каладин. Носилката беше отворена отстрани и с малък сенник, та не беше много повече от кресло върху платформа. Из военните лагери доста светлооки дами ползваха такива паланкини.

Каладин с неохота се поклони подобаващо на Хашал и накара хората си да сторят същото. Не беше сега времето да го бият за неподчинение.

— Толкова добре обучен отряд имаш, водачо — рече Хашал и лениво се почеса по лицето с рубиненочервен нокът. — Толкова… ефикасен при пробег.

— Благодаря, Сиятелна Хашал — отвърна Каладин, като безуспешно опита да прикрие твърдостта и враждебността в гласа си. — Разрешете да попитам. Вече от няколко дни не сме виждали Газ. Той добре ли е?

— Не. — Каладин чакаше обяснение, но Хашал не даде. — Моят съпруг е взел решение. Хората ти са толкова добри, че сте пример за подражание за другите мостове. Затова ще сте дежурни за бягане с моста всеки ден отсега нататък.

Каладин усети хлад.

— А работата по събиране на имущество?

— О, ще остане време и за нея. Бездруго трябва да носите факли долу, а нападенията на платата никога не се случват през нощта. Затова хората ти ще спят през деня, винаги ще са на повикване. В пропастите ще работят през нощта. Така вашето време ще се използва много по-добре.

— Всеки пробег. Ще ни накарате да участваме във всеки.

— Точно така — отвърна небрежно тя и почука в знак носачите да я вдигнат. — Просто твоят отряд е толкова добър. Това трябва да се използва. Ще започнете службата утре. Считайте го за… чест.

Каладин дълбоко пое дъх, за да не каже какво мисли за нейната „чест“. Не успя да се насили да се поклони, когато Хашал си тръгна, но нея явно не я засягаше. Скалата и останалите почнаха да мърморят.

Всеки пробег. Тя току-що удвои скоростта, с която ги убиваха. Отрядът на Каладин нямаше да оцелее още няколко седмици. Вече и без това бяха с толкова намалена численост, че загубата на един или двама души при щурм щеше да ги провали. Тогава паршендите щяха да се съсредоточат върху тях и да ги погубят.

— В името на дъха на Келек! — възкликна Тефт. — Тя ще ни затрие!

— Не е справедливо — добави Лопен.

— Ние сме мостови — отговори Каладин и ги огледа. — Какво ви кара да мислите, че нещо като „справедливост“ важи за нас?

— Не ни изтреби достатъчно бързо според Садеас — рече Моаш. — Знаеш ли, че биеха войниците, които идваха да те търсят, да видят мъжа, който оцеля в бурята? Не те е забравил, Каладин.

Тефт продължаваше да ругае. Дръпна Каладин настрани, Лопен ги последва, а другите останаха да разговарят.

— Проклятие! — тихо каза Тефт. — Харесва им да се преструват на справедливи с мостовите отряди. Това ги кара да се чувстват честни. Явно вече са се отказали. Копелета!

— Какво правим, ганчо? — попита Лопен.

— Слизаме в пропастта. Както сме разпределени. После да се погрижим нощес да поспим повече, понеже явно утре ще будуваме цял ден.

— На хората ще им е противно да работят в пропастите нощем, момко.

— Знам.

— Но не сме готови за… онова, което е нужно да направим — каза Тефт и се озърна да се увери, че наблизо няма никого. Бяха само тримата. — Ще ни отнеме поне още няколко седмици.

— Знам.

— Няма да оцелеем още няколко седмици! — възкликна Тефт. — Когато Садеас и Колин действат заедно, бягането с моста е почти всеки ден. Само един лош пробег, само веднъж паршендите да ни вземат на мушка, и всичко свършва. Ще ни изтребят.

— Знам! — ядно потрети Каладин, пое дълбоко дъх и стисна юмруци, за да не избухне.

— Ганчо! — обади се Лопен.

— Какво сега? — тросна се Каладин.

— Случва се отново.

Каладин застина и сведе поглед към ръцете си. Съвсем отчетливо забеляза как от кожата му се надига нещо като светещ дим. Беше твърде блед, понеже наоколо нямаше много скъпоценни камъни, но съществуваше. Изчезна бързо. Надяваха се останалите да не са го забелязали.

— Проклятие. Какво направих?

— Не знам — отговори Тефт. — Дали стана, защото се разгневи на Хашал?

— И преди съм се гневил.

— Ти я вдиша — възбудено рече Сил, която се вееше във въздуха около него като панделка.

— Какво?

— Видях го — Сил се усука. — Ти беше бесен, пое дъх и Светлината… също влезе.

Каладин хвърли поглед на Тефт, но старият мостови, естествено, не беше чул нищо.

— Събери хората — каза Каладин. — Слизаме в пропастта да си вършим работата.

— А какво ще правим с новото положение? — попита Тефт. — Каладин, не можем да участваме в толкова много пробези с моста. Ще ни накълцат на парчета.

— Днес ще свърша нещо по въпроса. Събирай хората. Сил, имам нужда ти да направиш нещо.

— Какво? — тя кацна пред него и се преобрази в млада жена.

— Върви да ни намериш място, където са паднали тела на паршенди.

— Помислих, че днес ще се упражнявате с копията.

— Това ще правят хората. Първо ще ги организирам. След това имам друга задача.

* * *

Каладин плесна с ръце в бърз сигнал и мостовите се строиха в съвсем приличен клин. Носеха копията, които бяха прибрали в пропастта, загърнати за по-сигурно в чувал с камъни и натикани в една цепнатина. Каладин плесна отново и мъжете се престроиха в двоен пръстен с разминаване, за да могат бързо да си сменят местата.

По стените на пропастта капеше вода, мостовите газеха в локви. Бяха добри. По-добри, отколкото им се полагаше, и по-добри — при тяхното ниво на обучение — от всички отряди, с които той беше работил.

Но Тефт имаше право. И така те не биха издържали дълго в бой. А за още няколко седмици Каладин щеше да ги обучи достатъчно в ударите и в това взаимно да се пазят, та да станат опасни. Дотогава те си оставаха просто мостови, които умеят да се придвижват в причудливи строеве. Имаха нужда от повече време.

Каладин трябваше да им откупи повече време.

— Тефт — рече той, — поеми работата.

Старият мостови отдаде чест по оня начин с кръстосването на ръцете.

— Сил — обърна се Каладин към духчето, — да вървим да видим труповете.

— Близо са. Ела. — Тя се стрелна през пропастта като светеща панделка. Каладин се спусна подире й.

— Сър — обади се Тефт.

Каладин поспря. Откога Тефт почна да му вика „сър“? Странно, колко нормално беше.

— Какво?

— Искаш ли ескорт? — Тефт беше застанал начело на събраните мостови, които все повече приличаха на войници с кожените елеци и с копията в поза за учение.

Каладин поклати глава.

— Всичко ще бъде наред.

— Пропастните чудовища…

— Светлооките са избили всички зверове, които са се заблудили толкова близо до нашата страна. Пък и ако се натъкна на някое, каква разлика ще има с още двама-трима души?

Тефт изкриви лице зад късата си сивееща брада, но не възрази повече. Каладин продължи след Сил. В кесията си носеше останалите сфери, които бяха намерили у мъртъвците. Стана им навик да задържат част от откритото и да го окачат по мостовете. Сега, когато Сил им помагаше, намираха много повече. В кесията на Каладин имаше малко богатство. Светлината от сферите щеше добре да му послужи днес, надяваше се той.

Извади една сапфирена марка за осветление, за да избягва пълните с кости локви. От една локва се подаваше череп, обрасъл с мъх като коса по скалпа, а отгоре подскачаха духчета на живота. Може би трябваше да се бои да ходи сам из тези мрачни коридори, ала той не се притесняваше. Това беше свято място, гробницата на низшите, погребалната камера на мостовите и копиеносците, загинали по заповед на светлооките, проливайки кръвта си по тези неравни стени. Мястото не беше злокобно, беше свято.

Всъщност се чувстваше щастлив сам с тишината и останките на покойниците. Те не се бяха вълнували от ежбите на родените с по-светли очи от тях. Вълнували се бяха за своите семейства или, в най-лошия случай, за кесиите си. Колко от тях бяха попаднали в капан в тази чужда земя, сред безкрайните плата, понеже бяха твърде бедни да избягат обратно в Алеткар? Всяка седмица загиваха стотици, за да завоюват скъпоценни камъни за хора, които бездруго бяха богати, и за да отмъщават за един отдавна мъртъв крал.

Каладин подмина още един череп — тук липсваше долната челюст, а темето беше разбито от удар с брадва. Костите сякаш го гледаха любопитно. Синята светлина в ръката му придаваше призрачен вид на неравното дъно и стените.

Светилищата проповядваха, че когато хората умират, най-почтените измежду тях — онези, които най-добре са изпълнили своите Призвания — ще се издигнат и ще помагат за отвоюването на небесата. Всеки върши същата работа като приживе. Копиеносците воюват, земеделците се трудят в духовните ниви, светлооките предвождат. Ардентите внимаваха и учеха, че съвършенството във всяко Призвание ще даде сила. Земеделецът с едно махване на ръката ще създаде обширно поле с изобилни насаждения. Копиеносецът ще е велик воин, с щита си ще създава гръм, а с копието — мълния.

А мостовите? Дали Всемогъщият ще пожелае те да станат и да продължат под същото бреме? Дали Дуни и останалите ще тичат с моста и в отвъдното? При тях не идваха арденти да изпитват способностите им и да им даряват Издигане. Може пък мостовите да не са нужни във Войната за небесата. Бездруго там отиваха само най-способните. Останалите просто проспиват времето до отвоюването на Селенията на покоя.

Значи аз пак вярвам? Качи се на един камък, паднал в пропастта. Просто така? Не беше сигурен. Но това не беше важно. Щеше да направи всичко по силите си за своите мостови. Ако това беше някакво Призвание, така да е.

Разбира се, успееше ли да избяга със своя отряд, Садеас щеше да ги замени с други хора, които да загинат вместо тях.

Трябва да се тревожа за нещата, които мога да направя, каза си Каладин. Новите мостови не са моя отговорност.

Тефт говореше за Сияйните, за идеали и разни истории. Защо хората не можеха наистина да са такива? Защо трябваше да разчитат за вдъхновение на мечти и измислици?

Ако избягате… изоставяте всички други мостови и те ще бъдат изтребени, прошепна един глас вътре в него. Трябва да има нещо, което да направиш за тях.

Не!, възпротиви се той. Ако се притеснявам за това, аз няма да успея да спася Мост Четири. Открия ли изход, тръгваме.

Ако тръгнете, сякаш произнесе гласът, кой тогава ще се бори за тях? Никой не го е грижа. Никой…

Какво казваше баща му преди толкова много години? Правеше онова, за което чувстваше, че е правилно, защото някой трябваше да започне. Някой трябваше да направи първата стъпка.

Каладин усети топлина в ръката си. Спря в пропастта и затвори очи. Човек обикновено не усещаше топлина от сфери, но тази в ръката му топлеше. И тогава Каладин пое дълбоко дъх, като че правеше нещо съвсем естествено. Сферата изстина и нагоре по ръката му се разля вълна от топлина.

Отвори очи. Сферата беше тъмна, пръстите му бяха покрити със скреж. От него се надигаше Светлина като дим от огън, бяла и чиста.

Почувства се изпълнен с жизнена сила. Нямаше нужда да диша. Всъщност, сдържаше дъха си, за да остане Светлината в него. Сил долетя обратно при него. Завъртя се наоколо, после спря и се преобрази в жена.

— Ти го направи. Какво стана?

Каладин поклати глава и задържа дъха си. Нещо бушуваше в него като…

Като буря. Препускаше във вените му, вихреше се в гърдите му. Караше го да иска да тича, да скача, да вика. Почти искаше да избухне. Чувстваше, че може да върви по въздуха. Или по стените.

Да! Затича се и скочи към стената на пропастта. Долепи стъпалата си за нея.

После отскочи и рухна на земята. Така се изуми, че извика и усети как бурята пресъхва, когато издиша.

Легна по гръб. Светлината се надигаше по-бързо от него сега, когато вече дишаше. Лежеше, докато и последната светлина изгоря.

Сил кацна на гърдите му.

— Каладин? Какво беше това?

— Това, че постъпих идиотски — отговори Каладин, приседна и усети болка в гърба и в лакътя, където се беше ударил в земята. — Тефт каза, че Сияйните са били способни да ходят по стените, а аз сега се почувствах толкова жив…

Сил тръгна във въздуха, все едно слизаше по стълби.

— Не смятам, че вече си готов за това. Не рискувай прекалено много. Ако ти умреш, аз пак ще стана глупава, да знаеш.

— Ще се помъча да не го забравям — отговори Каладин и се изправи на крака. — Може би ще преместя смъртта от списъка си със задачи за тази седмица.

Сил се намуси, стрелна се във въздуха и отново се превърна в панделка.

— Хайде, побързай.

Понесе се бързо през пропастта. Каладин прибра потъмнялата сфера и порови в кесията да извади друга за осветление. Нима ги беше пресушил? Не. Останалите още светеха силно. Подбра една рубинена марка и забърза след Сил.

Тя го отведе в една тясна пропаст, където отскоро лежаха няколко тела на паршенди.

— Това е отвратително, Каладин — отбеляза Сил и се изправи над труповете.

— Знам. Да знаеш къде отиде Лопен?

— Пратих го да събира наблизо, да донесе нещата, които поиска от него.

— Доведи го, моля те.

Сил въздъхна, но отлетя. Винаги се дразнеше, когато той искаше от нея да се показва пред други хора. Каладин коленичи. Всички паршенди толкова си приличаха. Ъгловати лица, ръбести — почти като скали — черти. Някои носеха бради с вплетени скъпоценни камъни. Светеха, но не ярко. Шлифованите камъни задържаха Светлината по-добре. Защо беше така?

В лагера се ширеха слухове, че паршендите прибират ранените хора и ги ядат. Че изоставят своите мъртви, не се интересуват от падналите и не ги кремират както подобава. Това обаче беше лъжа. Всъщност те се грижеха за своите мъртви. Изглежда, всички притежаваха чувствителността на Шен; той полудяваше винаги, щом някой от мостовите само докоснеше трупа на някой паршенд.

Дано да съм прав за това, мрачно помисли Каладин, докато измъкваше нож от едно тяло. Ножът беше отлично изработен, с красиви орнаменти и с глифи, които Каладин не познаваше. Започна да реже особената броня, която растеше от гърдите на паршенда.

Той бързо прецени, че физиологията на паршендите е много различна от тази на хората. Малки сини лигаменти придържаха цялата броня към кожата. Продължи да работи. Нямаше много кръв. Или се беше оттекла под гърба, или се беше отцедила другаде. Ножът му не беше като хирургически инструмент, обаче вършеше добра работа. Докато Сил се върне с Лопен, той вече беше свалил гръдната броня и беше преминал на шлема. Той се сваляше по-трудно; на места беше враснал в черепа и трябваше да го реже като с трион с назъбената част на ножа.

— Ей, ганчо — поздрави Лопен. На рамото му висеше торба. — Никак не ти харесват, нали?

Каладин се изправи и избърса ръце в полата на паршенда.

— Намери ли каквото ти поисках?

— Разбира се — отвърна Лопен, сне торбата и бръкна вътре. Измъкна един брониран кожен елек и шлем от онези, които имаха копиеносците. После взе тънки кожени ремъци и среден по размер дървен щит. Накрая бяха някакви тъмночервени кости. Паршендски. На дъното лежеше въжето, което Лопен купи, хвърли в пропастта и после го прибра.

— Нали не си се смахнал? — поинтересува се Лопен, като погледна костите. — Защото, ако така е станало, имам един братовчед, който приготвя някаква напитка за откачени, та може да се почувстваш по-добре, със сигурност.

— Ако си бях загубил ума — подхвърли Каладин, докато плакнеше шлема в локва застояла вода, — щях ли да си призная?

— Не знам. Може. Май няма значение луд ли си, или не.

— Би последвал един луд в сражение?

— Много ясно. Ако си луд, то ти си от добрите луди и аз те харесвам. Не си от ония, които биха убили човек в съня му. — Лопен се усмихна. — Пък и всички ние през цялото време следваме откачени. Всеки ден, когато се подчиняваме на светлооките.

Каладин се ухили.

— Та, за какво е всичко това?

Каладин не отговори. Доближи гръдната броня до елека и я привърза с ремъци отпред. Повтори това и с шлемовете, но му се наложи накрая да прореже на места черупката, за да стои на място.

Щом привърши, Каладин използва последните ремъци да върже костите една за друга и да ги закрепи върху кръглия дървен щит. Костите затракаха, когато вдигна щита, но все пак прецени, че са закачени добре.

Прибра всичко в торбата на Лопен. Едва я затвори.

— Добре — заключи Каладин и се изправи. — Сил, отведи ни в късата пропаст.

Известно време оглеждаха за най-подходящо място за стрелба по долната страна на постоянните мостове. Един се намираше особено близо до лагера на Садеас, затова го прекосяваха често. Освен това лежеше над доста плитка пропаст. Само четиридесетина стъпки, а не обичайните сто и повече.

Сил кимна и ги поведе натам. Каладин и Лопен я следваха. Тефт имаше заповед да върне хората и да чакат Каладин под стълбите. Но Каладин и Лопен би трябвало да са далеч пред тях. Докато вървяха, Каладин слушаше с половин ухо обясненията на Лопен за многолюдното му семейство.

Колкото повече разсъждаваше за плана си, толкова по-безразсъден му се струваше. Може би Лопен с право се питаше дали е с ума си. Ала Каладин беше опитал да е разумен. Да е внимателен. Провали се; сега нямаше време за логика и за внимание. Очевидно намерението на Хашал беше да изтреби хората от Мост Четири.

Когато умните и внимателно съставени планове се проваляха, идваше време за нещо отчаяно.

Лопен внезапно млъкна. Каладин спря. Хердазиецът беше пребледнял и не помръдваше. Какво беше…

Драскане. Каладин също застина на място. Обхвана го паника. Из пропастта от едната им страна кънтеше дълбоко стържене. Каладин бавно се обърна тъкмо навреме, за да зърне нещо голямо — не, нещо огромно — което се спуска по далечната пропаст. Сенки в сумрака, шум от хитиновите крака по скалата. Каладин затаи дъх, започна да се поти. Ала звярът не тръгна към тях.

Дращенето утихна и накрая изчезна. Двамата с Лопен не помръднаха дълго след замирането на последния звук.

Най-сетне Лопен продума.

— Май не всички от живеещите наблизо чудовища са изтребени, а ганчо?

— Аха.

Каладин подскочи, когато Сил се върна да ги намери. При това несъзнателно вдиша Светлина и Сил го завари свенливо да свети.

— Какво става тук? — поиска да узнае тя и тури ръчички на хълбоците си.

— Пропастно чудовище.

— Наистина ли? — отвърна тя възбудено. — Трябва да го подгоним!

— Какво?

— Разбира се. Обзалагам се, че можеш да се биеш с него.

— Сил…

Очите й весело блестяха. Само се шегуваше.

— Идвайте.

Сил полетя.

Каладин и Лопен вече пристъпваха по-тихо. Най-сетне Сил кацна на стената на пропастта, все едно се подиграваше с опита на Каладин.

Той вдигна поглед към сянката на дървения мост на четиридесет стъпки над тях. Това беше най-плитката пропаст, която успяха да открият; в източна посока пропастите ставаха по-дълбоки. Каладин все повече се убеждаваше, че е невъзможно да избягат на изток. Беше прекалено далеч, а оцеляването при наводненията след бурите щеше да се окаже твърде трудно. Първоначалният план — да се сражават със стражите или да ги подкупят — беше най-добър.

Налагаше се обаче да оцелеят достатъчно дълго, за да опитат това. Този мост предоставяше една възможност, стига Каладин да успее да го достигне. Претегли на ръка малката си кесия със сфери, а торбата, пълна с кости и броня, се плъзна по рамото му. В началото намерението му беше Скалата да пусне стрела с привързано въже и да прехвърли моста. После няколко човека да уловят единия край на въжето, а някой да се покатери по другия и да върже торбата под моста.

Но така възникваше опасността стрелата да излети над пропастта и съгледвачите да я видят. Те се славеха като мъже с много остро зрение, понеже армиите разчитаха на тях да забелязват пропастните чудовища, които излизат да правят какавиди.

Каладин прецени, че разполага с по-добър начин от стрелата. Може би.

— Трябват ни камъни. С големината на юмрук. Много.

Лопен сви рамене и почна да търси. Каладин се присъедини към него. Вадеха ги от локвите и ги измъкваха от цепнатините в скалите. В пропастите камъни не липсваха. Не след дълго Каладин разполагаше с голямо количество камъни в чувал.

Взе кесията със сферите в ръка и опита да мисли като по-рано, когато беше поел Светлината на Бурята. Това е последната ни възможност.

— Животът преди смъртта — прошепна той. — Силата преди слабостта. Пътят преди целта.

Първият идеал на Сияйните рицари. Вдиша дълбоко и мощен прилив на сила тръгна нагоре по ръката му. Мускулите му горяха от енергия, от желание да се движи. Бурята се разпростря вътре, притискаше кожата му, караше кръвта му да пулсира в мощен ритъм. Отвори очи. От него се издигаше светещ дим. Успя да съхрани в себе си много Светлина, като сдържаше дъха си.

Прилича на буря вътре в мен. Имаше чувството, че ще го разкъса.

Остави торбата с броните на земята, върза въжето около ръката си, а чувала с камъните — за колана си. Измъкна един и го подържа, усети огладените му от бурите страни. Дано се получи…

Зареди камъка със Светлина и цялата му ръка се покри със скреж. Не знаеше как го прави, но му се струваше напълно естествено, като наливане на течност в чаша. Светлината сякаш се събираше под кожата на дланта му и после се прехвърляше в камъка. Като че ли той го боядисваше с жива, светеща течност.

Притисна камъка към стената. Той остана на място, изпущащ Светлина и залепнал толкова здраво, че Каладин не успя да го откъсне. Увери се, че може да издържи теглото му. Постави друг камък малко по-ниско и трети малко по-високо. После си пожела някой да изгори една молитва за успеха му и започна да се катери.

Стараеше се да не мисли какво прави. Катери се по камъни, които са залепени на скалата с… какво? Светлина? Дух? Продължи нагоре. Приличаше доста на катеренето по скалите у дома в Огнекамък, заедно с Тиен, само че сега можеше да разполага хватките точно, където пожелае.

Да бях си намерил малко каменно брашно за дланите, помисли Каладин и се придърпа нагоре, после измъкна още един камък от чувала и го залепи за стената.

Сил вървеше редом с него. Небрежната й стъпка като че беше подигравка с трудностите му при катеренето. Докато прехвърляше тежестта си върху друг камък, чу зловещо тропване долу. Рискува да погледне. Първият от камъните му беше паднал. Съседните вече излъчваха Светлината си съвсем слабо.

Камъните водеха нагоре към него като пътечка горящи стъпки. Бурята вътре се беше поукротила, ала още се усещаше как вее и бушува във вените му, едновременно вълнуваща и разсейваща. Какво щеше да стане, ако Светлината му свършеше, преди да е стигнал догоре?

Падна следващият камък. После и съседният му. Лопен стоеше от другата страна на дъното, облегнат на стената, заинтригуван, но спокоен.

Продължавай да се движиш!, помисли Каладин, раздразнен на себе си, че се е разсеял. Върна се към работата си.

Тъкмо, когато ръцете му почнаха да горят от катеренето, стигна долната страна на моста. Пресегна се към него и още два от камъните паднаха. Тропотът беше по-силен заради много по-голямата височина.

Хвана се за моста с една ръка. Стъпалата му се притискаха в най-високите скали на пропастта. Преметна въжето през една от подпорите на моста, издърпа го и пак го преметна, за да направи възел. Остави доста от късата страна.

Другото плъзна по рамото си и го хвърли долу.

— Лопен! — провикна се Каладин и от устата му излезе Светлина. — Дръпни силно.

Хердазиецът дръпна, а Каладин улови своя край, за да затегне възела. Хвана се за дългия край, увисна под моста и се залюля. Възелът издържа.

Каладин се успокои. Все още излъчваше Светлина, а ако не се брои провикването, сдържаше дъха си поне четвърт час. Това може да се окаже удобно, рече си той. Дробовете му обаче горяха, затова почна да диша нормално. Светлината не изчезна напълно, но заизлиза по-бързо.

— Добре — рече той на Лопен. — Вържи другата торба за въжето.

Въжето се загърчи и след миг Лопен се провикна, че е готов. Каладин стисна въжето с бедра, за да се закрепи на място, и после изтегли въжето и вързаната за него торба с броните. С късия край на възела приплъзна кесията с тъмните сфери в торбата, върза всичко на място под моста. Оттук, надяваше се той, Лопен и Дабид щяха да успеят да го вземат отгоре.

Погледна към дъното. Изглеждаше много по-далеч, отколкото ако го гледаше от моста. Всичко ставаше различно при тази лека промяна на зрителния ъгъл.

Не получаваше световъртеж от височината. Напротив, леко се вълнуваше. Част от него винаги обичаше да е нависоко. Намираше го за естествено. Потискащо беше да си долу — в дупка, без да виждаш света.

Обмисли следващия си ход.

— Какво? — попита Сил и пристъпи към него във въздуха.

— Ако оставя въжето тук, някой може да го забележи, докато минава по моста.

— Срежи го тогава.

Той учудено я погледна.

— Докато вися от него?

— Нищо няма да ти стане.

— Това е падане от височина четиридесет стъпки! В най-добрия случай ще имам счупени кости.

— Няма. Чувствам, че това е правилно, Каладин. Ще бъдеш добре, повярвай ми.

— Да ти повярвам ли? Сил, та ти самата каза, че паметта ти изневерява!

— Миналата седмица ти ме обиди — отвърна Сил и скръсти ръце. — Мисля, че ми дължиш извинение.

— От мен се очаква да се извиня, като срежа въжето и падна от четиридесет стъпки, така ли?

— Не, извинението е да ми се довериш. Казах ти. Чувствам, че ще е добре.

Каладин въздъхна и пак погледна надолу. Светлината му привършваше. Какво друго му оставаше да направи? Да остави въжето щеше да е глупаво. Дали не можеше да върже още един възел, който да отслаби с дърпане, когато е долу?

Ако такъв възел изобщо съществуваше, то той не знаеше как се връзва. Стисна зъби. После, когато и последният му камък изтрополи на дъното, той пое дълбоко дъх и извади паршендския нож. Действаше бързо, за да не си даде възможност да размисли. Преряза въжето.

Падна бързо. Държеше срязаното въже с една ръка. Стомахът му се преобърна от рязкото движение. Мостът се стрелна нагоре, като че се издигаше и ужасеният ум на Каладин незабавно насочи погледа му надолу. Не беше хубаво. Беше плашещо. Ужасно. Той щеше да умре! Той…

Всичко е наред.

Чувствата му в миг се уталожиха. Някак знаеше какво да прави. Завъртя се във въздуха. Пусна въжето. Падна на земята с краката надолу. Приклекна и опря длан на камъка. Внезапно го прониза студ. Останалата у него Светлина излезе наведнъж, напусна тялото му като прозрачен пръстен от дим, който се удари в земята и се разшири, преди да изчезне.

Каладин се изправи. Лопен зяпаше. Каладин усещаше в краката си болка от приземяването, но като при падане от четири-пет стъпки.

— Като десет удара на мълния върху планината, ганчо! — възкликна Лопен. — Беше невероятно!

— Благодаря — отговори Каладин. Вдигна ръка към челото си, огледа разпилените в основата на стената камъни и сетне вдигна очи към торбата с броните, вързана здраво горе.

— Казвах ти — обади се Сил и кацна на рамото му. Звучеше победоносно.

— Лопен, мислиш ли, че можеш да вземеш онези там брони при следващия пробег с моста?

— Дадено. Никой няма да види. Не обръщат внимание на нас, хердитата, не обръщат внимание на мостовите, а пък сакатите съвсем не забелязват. За тях съм толкова невидим, че мога да минавам през стените.

Каладин кимна.

— Вземи ги. Скрий ги. Дай ми ги точно преди щурма на последното плато.

— Няма да им се понрави, че отиваш на пробег с моста брониран, ганчо. Не мисля, че ще е по-различно от нещата, които прави досега.

— Ще видим. Просто го направи.