Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (86)

57
Странстващото платно

„Държа кърмачето в ръце с опрян в гърлото му нож и знам, че всички живи искат да натисна острието. Да поръся кръвта му на земята, по ръцете си и с нея да получим още една глътка въздух.“

Шашанан 1173 г., 23 секунди преди смъртта. Обект: тъмноок младеж на шестнадесет години. Записът е от особена важност.

— И целият свят бе разбит! — извика Картите, изви гръб, очите му широко отворени, с петънца от червена слюнка на бузите. — Скалите се тресяха под стъпките им, а камъните се издигнаха към небесата. Ние умираме! Ние умираме!

Сгърчи се за последен път и светлината в очите му угасна. Каладин седна, върху ръцете му се бе стекла алена кръв; камата, която бе използвал като хирургически инструмент, се изплъзна от пръстите му и леко се удари в камъка. Някога приветливият човек лежеше на камъните на някакво плато, раната от стрела от лявата страна на гърдите му бе отворена, разрязала родилния белег, за който той твърдеше, че изглеждал като Алеткар.

Взема ги един по един. Отваря ги и източва кръвта им. Ние не сме нищо повече от торбички с кръв. После умираме и я разсипваме по камъните като порой при буря.

Докато не остана само аз. Само аз оставам.

Слой кожа, после слой мазнина, после слой мускули, после слой кости. Това представляваха хората.

От другата страна на пропастта битката бе в разгара си. Можеше да се води и в друго кралство — дотолкова незабелязани оставаха мостовите. Умрете, умрете, умрете, а после се махнете от пътя ни.

Хората от Мост Четири стояха смълчани в кръг около Каладин.

— Какво каза той накрая? — попита Белязаният. — Че скалите се тресат?

— Нищо — отвърна дебелоръкият Йейк. — Просто бълнуване на умиращ. Понякога се случва с хората.

— Напоследък май по-често — намеси се Тефт. Придържаше с едната си ръка другата, набързо превързана заради рана от стрела. Нямаше скоро да носи отново моста. Смъртта на Картите и на Арик ги остави само двадесет и шест души. Едвам стигаха за носенето. По-голямата тежест беше осезаема и им беше трудно да се движат заедно с останалите мостови отряди. Още няколко убити и щяха да имат сериозни неприятности.

Трябваше да съм по-бърз. С тези думи в ума си Каладин погледна към Картите, разрязан, вътрешностите му съхнат на слънцето. Острието на стрелата бе пробило белия му дроб и се беше впило в гръбначния стълб. Би ли могъл Лирин да го спаси? Ако Каладин бе отишъл да учи в Карбрант, както баща му искаше, щеше ли да научи достатъчно — да знае достатъчно — за да предотвратява смърти като тази?

Понякога се случва, сине…

Каладин вдигна разтрепераните си окървавени ръце към лицето и се хвана за главата, докато спомените го обземаха. Едно малко момиче, счупена глава, счупен крак, гневен баща.

Отчаяние, омраза, загуба, безсилие, ужас. Как може човек да живее така? Да бъде лекар, да живее със знанието, че в някои случаи ще е твърде слаб да спасява? Когато другите се провалят, реколтата в полето се изпълва с червеи. Когато лекарят се провали, някой умира.

Трябва да се научиш кога да те е грижа…

Сякаш можеше да избира. Да спре това, все едно гаси фенер. Каладин изнемогваше под тежестта. Трябваше да го спася, трябваше да го спася, трябваше да го спася, трябваше да го спася.

Картите, Дуни, Амарк, Гошел, Далет, Налма. Тиен.

— Каладин — гласът на Сил. — Бъди силен.

— Ако бях силен — просъска той, — те щяха да са живи.

— Другите мостови все още имат нужда от теб. Ти им обеща, Каладин. Даде клетва.

Каладин погледна нагоре. Мостовите изглеждаха неспокойни. Бяха само осем; той бе изпратил останалите да търсят ранени мостови от другите отряди. Отначало бяха открили трима, с леки рани, за които би могъл да се грижи Белязаният. Не бяха дошли за него. Или нямаше повече ранени, или на ранените не можеше да се помогне.

Може би трябваше да отиде и да види, за всеки случай. Но, както бе безчувствен, не можеше да погледне в лицето още някой умиращ, когото не може да спаси. Изправи се със залитане и се отдалечи от трупа. Застана до пропастта и се насили да заеме стойка така, както го бе учил Тукс.

Краката раздалечени, ръцете зад гърба, със сключени длани. Изправен гръб, гледаш напред. Познатите неща му дадоха сила.

Не си бил прав, татко. Каза, че ще се науча да преодолявам смъртта. А ето ме сега. Години по-късно. Същият проблем.

Мостовите застанаха около него. Лопен се приближи с мехче вода. Каладин отказа, после го взе и уми лицето и ръцете си. Топлата вода намокри кожата му, а след това донесе приятен хлад, докато се изпаряваше. Издиша дълбоко и благодари с кимане на дребничкия хердазиец.

Лопен повдигна вежда и посочи към вързаната на кръста му кесия. Бе взел отново последната кесия сфери, която бяха приковали на моста със стрела. Правеха го вече за четвърти път и винаги успяваха.

— Имаше ли някакви неприятности? — попита Каладин.

— Не, ганчо — отвърна му Лопен с широка усмивка. — Беше лесно, като да спънеш някой рогоядец.

— Аз чух това — дрезгаво каза Скалата, както си стоеше във войнишка стойка наблизо.

— А въжето? — продължи Каладин.

— Хвърлих го цялото долу. Но не привързах края му към нищо. Точно както каза.

— Хубаво — отвърна Каладин. Провиснало от моста въже щеше да е нещо твърде очевидно. Ако Хашал или Газ само надушеха какво планираше той…

Ами къде е Газ? Защо не дойде при пробега с мостовете?

Лопен даде на Каладин кесията със сфери и сякаш желаеше да се отърве от отговорността. Каладин взе кесията и я пусна в джоба на панталона си.

Лопен се оттегли и Каладин отново зае стойка. Платото от другата страна на пропастта бе дълго и тясно, със стръмни склонове по краищата. Както и в последните няколко битки, частите на Далинар Колин помагаха на войската на Садеас. Далинар винаги пристигаше късно. Може би се оправдаваше с бавните си, теглени от чули мостове. Много удобно. Хората му често прекосяваха пропастта, без да ги посреща стрелба с лък.

По този начин Садеас и Далинар печелеха повече битки. Не, че това имаше значение за мостовите.

От другата страна на пропастта умираха много хора, но Каладин не изпитваше нищо към тях. Нямаше стремеж да ги лекува, нито желание да им помага. Каладин можеше да благодари на Хав, че го бе обучил да мисли за „нас“ и за „тях“. По някакъв начин Каладин разбра за какво бе говорил баща му. По погрешния начин, но все беше нещо. Защитавай „нас“, унищожавай „тях“. Войникът трябва да мисли така. И Каладин мразеше паршендите. Те бяха врагът. Ако не се бе научил да разделя ума си така, войната досега да го е унищожила.

А може и вече да го беше направила.

Докато гледаше сражението, се съсредоточи върху едно нещо, за да отклони мисълта си от това. Как се отнасяха паршендите със своите мъртви? Действията им изглеждаха странни. Паршендските войници рядко местеха мъртвите; избираха обиколни пътища за нападение, за да избегнат телата. Когато алетите стъпваха върху мъртъвците на паршендите, там ставаха жестоки сблъсъци.

Забелязваха ли алетите това? По-скоро не. Но можеше да види, че паршендите почитат мъртъвците си — до степен да застрашат живите, за да запазят телата на умрелите. Каладин можеше да използва това. Трябваше да го използва. Някак трябваше.

Най-накрая алетите спечелиха битката. Скоро след това Каладин и хората му се мъкнеха през платото, носеха моста и тримата ранени, привързани отгоре. Намерили бяха само тези трима, и една част от Каладин се почувства много зле, защото друга част от него се радваше. Вече бе спасил около петнадесет човека от други мостови отряди, и изхранването им изтощаваше запасите — дори и с парите от кесиите. Помещението им бе препълнено с ранени.

Мост Четири достигна пропаст, и Каладин се зае да сваля товара си. За него това вече бе навик. Сваляш моста, бързо отвързваш ранените, избутваш моста през пропастта. Каладин провери тримата ранени. Всеки спасен от него ранен изглеждаше озадачен от действията му, въпреки че вече седмици наред той постъпваше така. Доволен, че са добре, Каладин се дръпна и застана мирно, докато войниците преминаваха.

Мост Четири се събра около него. Все по-често те получаваха презрение от преминаващите по моста войници — тъмнооки и светлооки.

— Защо го правят?

Моаш зададе въпроса си спокойно, когато един войник запрати по мостовите презряла чепка гроздове. Той махна от лицето си червения плод, въздъхна и отново застана мирно. Каладин никога не ги бе молил да идват до него, ала те го правеха всеки път.

— Когато воювах в армията на Амарам — каза той, — мечтаех да отида във войските на Пустите равнини. Всички знаеха, че останалите в Алеткар войници са отпадъкът. Представяхме си истински войници, които се сражават в славната война за възмездие срещу убийците на краля ни. Тези войници щяха да се отнасят към другарите си справедливо. Дисциплината им щеше да е твърда. Всеки щеше да е опитен с копието и нямаше да разваля строя на бойното поле.

Отстрани Тефт изхъмка.

Каладин се обърна към Моаш.

— Защо се отнасят с нас така, Моаш? Защото знаят, че трябва да са по-добри от това, което са в момента. Защото виждат дисциплина сред мостовите и това ги притеснява. Вместо да поправят себе си, те тръгват по по-лекия път и ни се присмиват.

— Войниците на Далинар Колин не се държат така — намеси се Белязаният току иззад гърба на Каладин. — Неговите хора маршируват в прави редици. В лагера им има ред. Ако са на пост, не остават с разпасана униформа и не се размотават.

Няма ли да спра да слушам за проклетия Далинар Колин?, запита се Каладин.

Така говореха и за Амарам. Колко леко бе да не видиш едно черно сърце, ако е облечено в огладена униформа и в репутация на честен човек.

Няколко часа по-късно изпотените и изтощени мостови изкачиха наклона към дърводелския двор. Оставиха моста си на мястото му. Ставаше късно; Каладин трябваше веднага да купи храна, ако искаха да имат продукти за вечерната яхния. Избърса ръцете си в кърпата, докато хората от Мост Четири се строяваха.

— Освободени сте за вечерни дейности. Утре рано сутринта сме на пропастна служба. Сутрешните упражнения с моста трябва да бъдат отложени за късния следобед.

Мостовите кимнаха, след което Моаш вдигна ръка. Хората като един вдигнаха ръце и ги кръстосаха — китките допрени, дланите свити в юмрук. Приличаше на упражнявано движение. После се разотидоха.

Каладин вдигна вежда и напъха кърпата в колана си. Тефт стоеше усмихнат.

— Какво беше това?

— Хората искаха поздрав — отвърна Тефт. — Не можем да ползваме редовния военен поздрав — копиеносците ще решат, че се вземаме за прекалено голяма работа. Та ги научих на поздрава на стария ми взвод.

— Кога?

— Тази сутрин. Докато вземаше разписанието ни от Хашал.

Каладин се усмихна. Странно бе, че още можеше да го прави. Наоколо останалите деветнадесет мостови отряда от днешния пробег пускаха мостовете си един по един. Нима някога Мост Четири бе изглеждал като тях, с рошавите им бради и мрачни физиономии? Хората в другите отряди не си говореха един на друг. Неколцина поглеждаха Каладин, докато минаваше, но веднага свеждаха очи, щом усетеха, че ги наблюдава. Вече не се отнасяха към Мост Четири с някогашното презрение. Странното бе, че вече гледаха на хората на Каладин като на всички останали в лагера — като на по-горни от тях. Стараеха се да не привличат вниманието му.

Горките глупци, рече си той. Дали щеше да успее да убеди Хашал да вземе неколцина в Мост Четири? Можеше да използва допълнителните хора; видът на смазаните им фигури му късаше сърцето.

— Познат ми е този поглед, момко — каза Тефт. — Защо трябва да помагаш на всички?

— Ами — отвърна Каладин. — Аз не мога дори Мост Четири да защитя. Я дай да ти видя ръката.

— Не е толкова зле.

Каладин все пак грабна ръката му и махна втвърдената от кръвта превръзка. Разрезът бе дълъг, но плитък.

— Трябва ни антисептик за това — Каладин видя няколко червени духчета на загниването да пълзят около раната. — Вероятно ще я зашия.

— Не е толкова зле!

— Стига — прекъсна го Каладин и му махна с ръка да го последва, щом приближиха едно от буретата за дъждовна вода покрай дърводелския двор. Раната бе достатъчно плитка, тъй че Тефт вероятно щеше да може да показва на останалите ударите с копие и блоковете по време на пропастната служба утре. Това обаче не бе оправдание да оставят раната да гноясва и да образува белег.

Каладин изми раната край кацата и повика Лопен — той бе застанал в сянката до спалното помещение — да донесе медицинските инструменти. Хердазиецът отново отдаде чест, макар и само с една ръка, и потегли за чантата.

— Е, момко — подхвана Тефт. — Как си? Някакви странни изживявания напоследък?

Каладин се намръщи и вдигна поглед от ръката.

— Стига, Тефт! Само за два дни ме питаш същото пети път. Какво искаш?

— Нищо, нищо!

— А, искаш нещо. За какво се ровиш, Тефт? Аз…

— Ганчо — включи се Лопен, както пристигаше с медицинската чанта на рамо. — Ето ти го.

Каладин го изгледа и с известно колебание взе товара. Разхлаби вървите.

— Бихме искали да…

Тефт направи бързо движение. Като удар.

Каладин реагира светкавично — рязко вдиша, зае отбранителна позиция с вдигнати ръце — едната свита в юмрук, другата отворена за блокиране.

Нещо разцъфтя в него. Като дълбоко поет дъх, като влята в тялото му горяща течност. В него туптеше мощна вълна — енергия, сила, бодрост. Приличаше на естествения отговор на тялото на опасност, само че сто пъти по-силен.

Каладин хвана Тефт за ръката с невидимо бързо движение. Тефт замръзна.

— Какво правиш? — попита Каладин.

Тефт се усмихваше. Отстъпи и освободи юмрука си.

— В името на Келек — изрече той и разтръска ръката си. — Бива си го захвата ти.

— Защо опита да ме удариш?

— Исках да видя нещо — отвърна Тефт. — Държиш кесията със сфери от Лопен, както и твоята собствена с това, което събрахме напоследък. Повече Светлина на Бурята, отколкото някога си носил, поне тук.

— Какво значение има това въобще? — запита Каладин. Каква бе тази горещина вътре в него, този пламък във вените му?

— Ганчо — каза Лопен смаяно. — Ти светиш.

Каладин се начумери. Той какво…

И тогава го видя. Много слаби, но видими струйки светещ дим излизаха от кожата му. Като парата от котел с гореща вода в студена зимна нощ.

Треперейки, Каладин остави медицинската чанта на широкия ръб на кацата. За миг усети хлад върху кожата си. Какво бе това? Замаян, вдигна другата си ръка и видя излизащите и от нея струйки дим.

— Какво направихте с мен? — попита той и погледна Тефт.

По-старият мостови още се усмихваше.

— Отговорете ми! — Каладин направи крачка и хвана Тефт за ризата. Отче на Бурите, та аз се чувствам силен!

— Нищо не съм направил, момко — отвърна му Тефт. — Ти го правиш от известно време. Видях те как дърпаш Светлина на Бурята, когато беше болен.

Светлината на Бурята. Каладин пусна Тефт и бръкна за кесията със сфери в джоба си. Измъкна я и я отвори.

Отвътре беше тъмна. И петте скъпоценни камъка бяха изтощени. Бялата светлина от кожата му слабо осветяваше торбичката.

— Виж ти — обади се Лопен отстрани. Каладин се обърна и видя хердазиеца наведен и вгледан в медицинската торба. Защо ли това бе толкова важно?

И тогава Каладин го видя. Мислеше, че е поставил торбата на ръба, а всъщност само я беше притиснал до страната на кацата. Чантата бе прикрепена за дървото. Залепнала, висеше, сякаш окачена на невидима кука. Слабо изпускаше светлина, като самия Каладин. Докато той гледаше, Светлината избледня, чантата се откачи и падна на земята.

Каладин вдигна ръка към челото си и гледаше ту изненадания Лопен, ту любопитния Тефт. След това неспокойно огледа двора. Никой не ги гледаше; на слънчевата светлина струйките бяха твърде бледи, та да се видят от разстояние.

Отче на Бурите… какво… как…

Забеляза една позната форма над себе си. Сил се движеше като отвяно от вятъра листо и лениво се подмяташе насам-натам.

Тя го е направила! Какво е направила с мен?

Остави Лопен и Тефт и хукна към Сил. Стъпките му го изтласкваха твърде бързо.

— Сил! — изрева той и спря до нея.

Тя изсвистя, зарея се пред него и от листо се превърна в застанала във въздуха млада жена.

— Да?

Каладин се огледа.

— Ела с мен — каза той и забърза към един от проходите между сградите. Опря се на стената, застана в сянката, вдиша и издиша. Никой не можеше да го види тук.

Сил засвети във въздуха пред него с ръце зад гърба и го загледа внимателно.

— Ти светиш.

— Какво си направила с мен?

Тя вирна глава и сви рамене.

— Сил — произнесе той заплашително, при все че не бе сигурен каква вреда би могъл да нанесе на едно духче.

— Не знам, Каладин — каза му тя искрено, седна и провеси крака над края на някаква невидима площадка. — Мога… мога само смътно да си спомням неща, които съм знаела толкова добре. Този свят или отношенията с хората.

— Но ти си направила нещо.

— Ние сме го направили. Не бях аз. Не беше и ти. Но заедно… — отново сви рамене.

— Това не е много ясно.

Тя направи гримаса.

— Знам. Съжалявам.

Каладин вдигна ръка. На сянка излизащата от него Светлина се виждаше по-добре. Ако някой преминеше…

— Как да се отърва от това?

— Защо искаш да се отърваваш от него?

— Защото… защото…

Сил не отговори.

Нещо мина през ума на Каладин. Нещо, за което може би трябваше да е попитал доста отдавна.

— Ти не си вятърно духче, нали?

Тя се позабави, после поклати глава.

— Не, не съм.

— Каква си тогава?

— Не знам. Аз свързвам неща.

Свързва неща. Когато си правеше шеги, залепяше предмети един за друг. Обувките залепваха за пода и мъжете се препъваха. Хората се пресягаха за окачените си дрехи и не можеха да ги свалят от куките. Каладин се наведе и взе един камък от земята. Беше голям колкото дланта му, загладен от бурите и дъждовете. Притисна го към стената на бараката и вкара Светлината си в него.

Полази го хлад. От камъка започнаха да струят светли пари. Когато дръпна ръката си, парчето скала остана на място, залепено за стената на сградата.

Каладин се приближи и присви очи. Стори му се, че смътно вижда мънички духчета, тъмносини и във формата на мастилени петна, да се тълпят около мястото, където камъкът се допираше до стената.

— Духчета на обвързването — каза Сил, докато ходеше над главата му; все още стоеше във въздуха.

— Те държат камъка на мястото му.

— Може би. Или пък са привлечени от направеното от теб, от това как закрепи камъка.

— Това не става така, нали?

— Духчетата на загниването причиняват ли болестта — произнесе Сил разсеяно — или са привлечени от нея?

— Всички знаят, че те я причиняват.

— Вятърните духчета ли предизвикват вятъра? Дъждовните — дъжда? Огнените — огъня?

Той се замисли. Не, не ги предизвикват. Или пък ги предизвикват?

— Това е безсмислено. Трябва да намеря начин как да се отърва от тази Светлина, а не да я проучвам.

— И защо — попита го Сил — трябва да се отърваваш от нея? Каладин, чувал си историите. Хора, които ходят по стени; хора, които подчиняват бурите. Бягащите по вятъра. Защо ще искаш да се отървеш от нещо такова?

Каладин опита да си отговори. Излекуването му, това, че никога не го улучваха, нищо, че тичаше в предния край на моста… Да, разбираше, че става нещо странно. Защо го плашеше толкова? Дали не се страхуваше да се окаже отново отделен, както винаги бе с баща му, лекаря, в Огнекамък? Или бе нещо по-голямо?

— Аз правя това, което са правили Сияйните — промълви той.

— Това казах.

— Чудех се дали не нося лош късмет, или не съм се сблъскал с нещо като Старата Магия. Може би това го обяснява! Всемогъщият е проклел Изгубените Сияйни за това, че са предали човешкия род. Ами ако и аз съм прокълнат заради това, което правя?

— Каладин, ти не си прокълнат.

— Току-що каза, че не знаеш какво става.

Навлезе в прохода. Камъкът най-накрая се откачи и тупна на земята.

— Можеш ли да кажеш със сигурност, че това, което правя, не ми е докарало лош късмет? Знаеш ли дотолкова, че да го отречеш напълно, Сил?

Тя стоеше във въздуха със скръстени ръце, без да казва нищо.

— Това… нещо — Каладин посочи камъка. — То не е естествено. Сияйните рицари са предали хората. Силите им са ги изоставили и те са били прокълнати. Всеки знае легендите. — Погледна ръцете си; те още светеха, макар и по-слабо отпреди. — Каквото и да сме направили, каквото и да е станало с мен, някак съм си докарал същото проклятие. Ето защо всички около мен умират, когато опитвам да им помогна.

— И ти мислиш, че аз съм проклятие? — запита го тя.

— Аз… е, ти нали каза, че си част от това, и…

Тя пристъпи към него с насочен пръст, дребна ядосана женичка, която стоеше във въздуха.

— И ти мислиш, че аз съм причинила всичко това? Твоите провали? Смъртта?

Каладин не отговори. Почти мигновено усети, че мълчанието може би ще бъде най-лошият отговор. Сил — с изненадващо човешки чувства — се завъртя във въздуха с наранено изражение и се стрелна надалеч под формата на светла панделка.

Прекалявам, каза си той. Просто беше твърде несигурен. Облегна се на стената и опря ръка до главата си. Преди да успее да събере мислите си, входът на прохода бе затъмнен от сенки. Тефт и Лопен.

— Скални приказливци! — подхвърли Лопен. — Ти наистина светиш в сянката, ганчо!

Тефт хвана Лопен за рамото.

— Той няма да каже никому, момко. Аз ще се погрижа за това.

— Да, ганчо — продължи Лопен. — Няма да кажа нищо, кълна се. Можеш да вярваш на хердазийците.

Каладин ги изгледа, но вече му бе дошло в повече. Подмина ги, изтича от проходчето, премина през дърводелския двор, далеч от погледите.

* * *

На свечеряване Светлината вече отдавна бе спряла да се излъчва от тялото на Каладин. Бе помръкнала като угасващ огън и изчезна само за няколко мига.

Каладин вървеше на юг, по края на Пустите равнини, в прехода между лагерите и самите Равнини. На някои места — както при дърводелския двор на Садеас — този преход представляваше лек наклон. Другаде имаше ниски хребети, високи осем или малко повече стъпки. Подмина един — от дясната му страна бяха скалите, а от лявата Равнините.

Скалата бе покрита от кухини, пукнатини и закътани ъгълчета. В някои сенчести места още имаше вода от бурите отпреди няколко дни. Около скалите още се движеха животни, макар че вечерният хлад скоро щеше да ги накара да се скрият. Подмина участък, изпъстрен с малки, пълни с вода дупки; по краищата им пиеха вода и се хранеха кремлингите — многокраки, с мънички нокти, с покритите си с черупки издължени тела. Малко пипало се подаде и замъкна един в дупката. Вероятно хващач.

Откъм неговата страна по хребета растеше трева, и стръкчетата се подаваха от дупките си. Снопове пръстов мъх стърчаха като цветя сред зеленината. Яркорозовите и виолетови ластари на мъха приличаха на пипала и му махаха на вятъра. Когато премина, плашливата трева се прибра, но пръстовият мъх бе по-смел. Туфите щяха да се приберат в черупките си, само ако докоснеше скалата до тях.

Над него, на хребета, няколко съгледвачи наблюдаваха Пустите равнини. Територията оттатък хребета не принадлежеше на никого от върховните принцове и войниците не обърнаха внимание на Каладин. Щяха да го спрат, само ако опиташе да напусне лагерите от южния или от северния им край.

Никой от мостовите не дойде с него. Каладин не знаеше какво им е казал Тефт. Може би е обяснил, че водачът им е твърде разстроен след смъртта на Картите.

Усещането да бъде сам беше необичайно. Откак бе предаден от Амарам и стана роб, беше заедно с други хора. Роби, с които кроеше заговори. Мостови, с които работеше. Войниците го пазеха, господарите го биеха, приятелите зависеха от него. За последно бе сам в нощта, когато го вързаха, за да го убие бурята.

Не. В онази нощ не бях сам. Сил беше там. Наклони глава и подмина малки пукнатини в земята от лявата му страна. Същите линии ставаха пропасти на изток.

Какво ставаше с него? Не си въобразяваше. Тефт и Лопен също го бяха видели. Тефт даже го беше очаквал.

Каладин трябваше да загине при онази буря. Но скоро след нея се възстанови и проходи. Ребрата още трябваше да са чувствителни, но вече седмици не го боляха. Неговите сфери и сферите на останалите мостови близо до него постоянно губеха Светлината си.

Бурята ли го бе променила? Не, и преди да го окачат, за да умре, бе виждал изхабени сфери. И Сил… тя също каза, че е допринесла за част от случилото се. Явно е ставало в продължение на доста време.

Спря се до някаква скална издатина, подпря се на нея и накара тревата да се прибере. Погледна на изток, към Пустите равнини. Неговият дом. Неговият гроб. Животът тук го разкъсваше. Мостовите го гледаха, смятаха го за свой водач и спасител. Но в него имаше пукнатини, както в камъните тук, на края на Равнините.

Тези пукнатини се разширяваха. Непрекъснато поемаше обещания пред себе си, като човек, който тича дълго време, но вече няма сили. Още мъничко по-нататък. Тичай само до следващия хълм. Тогава можеш да спреш. Мънички счупвания, цепнатинки в камъка.

Хубаво е, че дойдох тук. Принадлежим един на друг, ти и аз. Аз съм като теб. Какво бе напукало Равнините? Някаква голяма тежест?

В далечината се дочу мелодия и се понесе над Равнините. При звука Каладин скочи. Бе толкова неочакван, толкова не на място, че въпреки мекотата си предизвикваше тревога.

Звуците идваха от Равнините. Неохотно, ала и неспособен да се противи, той тръгна напред. На изток, по плоската, пометена от ветровете скала. Вървеше и звуците ставаха по-високи, но все още бяха неуловими. Флейта, макар и с по-нисък тон от повечето, които бе чувал.

Приближи се и долови дима. Светлина. Малък огън.

Каладин достигна края на издадеността — пропастта изникваше от пукнатината и потъваше в мрака. В самия край на полуострова — заобиколен от трите си страни от пропастта — Каладин откри човек, седнал на голям камък. Носеше черната униформа на светлоок. Пред него гореше огън от черупката на скална пъпка. Косата на мъжа бе къса и черна, лицето му — ъгловато. На кръста носеше тънък меч в черна кания.

Очите му бяха бледосини. Каладин никога не бе чувал светлоок мъж да свири на флейта. Не смятаха ли музиката за женско занимание? Светлооките мъже пееха, но не свиреха на инструменти, освен ако не бяха арденти.

Този тук бе изключително надарен. Странната му мелодия звучеше чуждо, почти недействително, сякаш от друго място и време. Отекваше в пропастта и се завръщаше; сякаш човекът свиреше в дует със самия себе си.

Каладин спря на известно разстояние, понеже си даде сметка, че най-малко искаше да се занимава с някой Сиятелен господар, особено пък с човек, достатъчно странен, та да се облече в черно и да скита из Пустите равнини, за да свири на флейтата си. Обърна се, за да си тръгне.

Музиката секна. Каладин спря.

— Винаги се притеснявам, че ще забравя да свиря на нея — произнесе едни мек глас иззад гърба му. — Зная, че е глупаво, имайки предвид колко дълго съм го правил. Но напоследък рядко й обръщам вниманието, което заслужава.

Каладин се обърна към непознатия. Флейтата му бе издялана от тъмно, почти черно дърво. Инструментът изглеждаше твърде обикновен, за да принадлежи на светлоок, ала мъжът го държеше с благоговение.

— Какво правите тук? — попита Каладин.

— Седя. От време на време свиря.

— Имам предвид, защо сте тук?

— Защо съм тук? — попита човекът, свали флейтата, облегна се и се отпусна.

— Защо всички ние сме тук? Това е твърде дълбок въпрос като за първа среща, млади мостови войнико. Обикновено предпочитам запознанствата пред богословието. Обяда също, стига да може да бъде набавен. Може би — една хубава дрямка. Всъщност всичко, само не и богословие. Но най-вече запознанства.

— Чудесно — отвърна Каладин. — Вие сте…

— Седнал. От време на време играя… с умовете на мостовите.

Каладин се изчерви и отново се обърна, за да си ходи. Нека глупавият светлоок приказва и върши каквото си ще. Каладин имаше трудни решения за обмисляне.

— Е, тръгвай си — продължи светлоокият откъм гърба му. — Радвам се, че си тръгваш. Не бих желал да си твърде близо до мен. Доста съм привързан към своята Светлина на Бурята.

Каладин се вцепени. После се обърна.

— Какво?

— Сферите ми — отвърна странният мъж и вдигна в ръка напълно зареден изумруден броам. — Всеки знае, че мостовите са крадци или поне просяци.

Разбира се. Говорил е за сферите. Не е знаел за… недъга на Каладин. Или? Очите на мъжа блеснаха, сякаш бе произнесъл великолепна шега.

— Не се обиждай, че те наричам крадец — вдигна той пръст. Каладин се смръщи. Къде бе изчезнала сферата? Държеше я в същата ръка. — Беше комплимент.

— Комплимент? Да наречеш някого крадец?

— Разбира се. Самият аз съм крадец.

— Така ли? Какво крадеш?

— Гордост — отвърна мъжът и се наклони напред. — И понякога скука, ако мога да взема гордостта за себе си. Аз съм Шутът на краля. Или бях такъв доскоро. Смятам, че скоро ще загубя титлата.

— Какво на краля?

— Шут. Работата ми бе да съм остроумен.

— Казването на объркващи неща не е като да си остроумен.

— А — очите на мъжа проблеснаха. — Ето, че си по-мъдър от повечето ми познати напоследък. Какво тогава е да си остроумен?

— Да казваш умни неща.

— А какво е да си умен?

— Аз… — Защо ли водеше този разговор? — Предполагам, че е умението да казваш и да вършиш правилните неща в подходящото време.

Шутът на краля вирна глава и се усмихна. Най-накрая протегна ръка на Каладин.

— И как се казваш, мой замислени мостови войнико?

Каладин колебливо протегна ръката си.

— Каладин. А ти?

— Аз имам много имена. — Шутът стисна ръката на Каладин. — Появих се на белия свят като мисъл, концепция, като думи върху страница. Това е нещо друго, което съм откраднал. Себе си. В едно друго време носех името на скала.

— Хубава, надявам се.

— Красива — продължи човекът. — Стана съвсем без стойност, понеже аз я използвах.

— Добре, как те наричат останалите сега?

— Всякак, и само някои от обръщенията са учтиви. За нещастие, почти всички са верни. Както и да е, ти можеш да ме наричаш Хоид.

— Твоето име ли е това?

— Не. Името на някого, когото трябваше да обичам. И него откраднах. Ние, крадците, правим това. — После погледна на изток, над бързо притъмняващите Равнини. Малкият огън до камъка на Хоид хвърляше светлинка, червена заради примигващия блясък на въгленчетата.

— Е, беше ми приятно да се запознаем — каза Каладин. — Ще си вървя…

— Не преди да съм ти дал нещо — Хоид вдигна флейтата си. — Почакай, моля те.

Каладин въздъхна. Усещаше, че странният човек няма да го остави да си тръгне, докато не свърши каквото си е наумил.

— Това е флейта за Пътешественик — продължи Шутът и огледа дългото тъмно дърво. — Предназначена е да се използва от някой разказвач, за да свири, докато разказва историите си.

— Искаш да кажеш, за да се акомпанира на някой разказвач. Някой друг да свири на нея, докато той говори.

— Всъщност, исках да кажа каквото казах.

— Как някой ще разказва история, докато свири на флейтата?

Хоид вдигна вежда и приближи флейтата до устните си. Свиреше различно от това, което Каладин бе виждал — вместо да я държи надолу и напред, Хоид я държеше настрани и вкарваше въздуха през горния й отвор. Опита няколко ноти. Имаха същия меланхоличен тон, който Каладин бе чул по-рано.

— Тази история — започна Хоид — е за Деретил и Странстващото платно.

Започна да свири. Нотите бяха по-бързи и по-остри от тези на предишната мелодия. Сякаш направо се настъпваха; изприпкваха от флейтата като деца, които се състезават кой ще бъде пръв. Бяха хубави и отчетливи, издигащи се и спускащи се гами, сложни като плетен килим.

Каладин се усещаше прикован на място. Мелодията бе могъща, почти повелителна. Сякаш всеки звук бе кука, извадена, за да прободе плътта му и да го придържа.

Хоид рязко спря, но звуците продължиха да отекват в пропастта и да се връщат, докато говореше.

— Деретил е добре познат в някои страни, макар че тук, на Изток, за него се говори по-рядко. Бил е крал в Дните на сянката, в най-древното време. Могъщ мъж. Началник на хиляди, заповедник на десетки хиляди. Висок, царствен, дарен със светла кожа и още по-светли очи. Бил човек за завиждане.

Отзвуците спряха, Хоид отново засвири и поде ритъма. Явно продължаваше, щом звуците на ехото станеха твърде тихи, и така все едно музиката бе непрекъсната. Нотите станаха по-плавни, показвайки краля, който обикаля двореца с придворните си. Хоид свиреше със затворени очи и се наведе към огъня. Въздухът от флейтата разбърка дима и го събуди.

Музиката поомекна. Димът се завъртя и на Каладин му се стори, че сред кълбата му може да различи лицето на мъж — мъж с остра брадичка и високи скули. Разбира се, нямаше го там. Просто въображението. Но натрапчивата мелодия и въртящият се дим го насърчаваха да работи.

— Деретил се сражавал с Пустоносните през дните на Вестителите и Сияйните — продължи Хоид със затворени очи; флейтата бе точно под устните му, а песента отекваше в пропастта и акомпанираше на думите му. — Щом се възцарил мирът, той открил, че не е доволен. Обърнал поглед на запад, към голямото открито море. Поръчал да построят най-хубавия кораб, величествен съд, предназначен да постигне нещото, за което никой преди не се бил осмелявал — да преплува морето по време на буря.

Ехото се изостри и Хоид отново засвири, като че ли се редуваше с невидим партньор. Димът се закълби, издигна се във въздуха и се завъртя под дъха на Хоид. Каладин за малко да реши, че е видял огромния кораб в корабостроителницата, с огромното му като цяла сграда платно, със стреловиден корпус. Мелодията стана бърза и насечена — имитираше звуците на падащите чукове и режещите триони.

— Целта на Деретил — спря се Хоид и обясни — била да установи произхода на Пустоносните, мястото, където се били зародили. Мнозина го нарекли глупак, ала той не можел да се удържи. Нарекъл кораба Странстващото платно и събрал екипаж от най-смелите моряци. После корабът потеглил в ден, в който започвала буря. Навътре в океана платното се разтворило, като ръце, отворени за бурните ветрове…

Секунда по-късно флейтата бе на устните на Хоид и той разбуди огъня с ритник по парче от черупката на скална пъпка. Във въздуха литнаха искри, а пушекът се засили и завъртя, щом Шутът наведе глава и насочи отворите на флейтата към огъня. Мелодията стана бърза, бурна, нотите спадаха неочаквано и преливаха една в друга с бързи трептения. Гамите ромоляха до високи, леки, пронизителни звуци.

И Каладин го видя в ума си. Масивният кораб, изведнъж станал нищожен пред страховитата сила на бурята, отвят и отнесен в безкрайното море. Какво е очаквал или се е надявал да открие този Деретил? Бурите на сушата бяха достатъчно ужасни. А в морето?

Звуците отскочиха от стените на пропастта. Каладин отново се намери седнал на камъните, как гледа кълбящия се пушек и пламъците. Гледаше мъничкия кораб, завлечен и хванат от бурен водовъртеж.

Най-накрая музиката на Хоид стана по-бавна, резките тонове заглъхнаха и бяха заменени от много по-нежна музика. Приличаше на разлюлени вълни.

— Странстващото платно заседнал и бил почти разрушен от корабокрушението, но Деретил и повечето от моряците му оцелели. Оказали се на пръстен от малки острови около огромен водовъртеж, където, според преданието, океанът се източвал. Деретил и хората му били посрещнати от странни хора с дълги и гъвкави тела. Те носели едноцветни дрехи, а в косите си вплитали миди, каквито нямало никъде другаде на Рошар. Тези хора приели оцелелите, нахранили ги и се грижели за тях, докато оздравеят. Деретил се заел да изучава странните хора, които наричали себе си увара — Народът на голямата бездна. Животът им бил чуден. За разлика от хората на Рошар — които постоянно спорят помежду си — увара изглеждали винаги в съгласие. Още от детската им възраст нямало въпроси. Всеки изпълнявал дълга си.

Хоид отново поде музиката и остави димът да се издига право нагоре. На Каладин му се стори, че вижда в него хората, винаги заети с усърдна работа. Сред тях се появи висока сграда с човек на прозореца — Деретил, който наблюдава. Музиката беше успокояваща и странна.

— Един ден — започна Шутът — докато Деретил и хората му се упражнявали, за да си върнат силата, една малка прислужница им донесла храна и напитки. Спънала се в един камък, изпуснала чашите на пода и ги счупила. Веднага останалите увара се хвърлили върху нещастното момиче и жестоко го убили. Деретил и моряците му били толкова смаяни, че когато се осъзнали, детето вече било мъртво. Много ядосан, Деретил поискал да разбере причината за това неоправдано убийство. Един от местните казал: „Нашият император не би търпял провал“.

Музиката започна отново, този път скръбна, и Каладин потръпна; видя как премазват момичето до смърт с камъни, видя гордата фигура на Деретил, надвесена над падналото й тяло.

Каладин познаваше тази тъга. Тъгата на провала, тъгата, че си допуснал някой да умре, когато е трябвало да можеш да направиш нещо. Толкова много обичани от него хора бяха умрели.

Сега знаеше причината. Бе си навлякъл гнева на Вестителите и на Всемогъщия. Това трябваше да е, нали?

Знаеше, че трябва да се връща при Мост Четири. Но не можеше да се отдели. Остана при думите на разказвача.

— Деретил започнал да се заглежда по-отблизо — поде отново Хоид под нежното ехо на музиката си — и видял други убийства. Увара, този Народ на голямата бездна, били способни на неописуема жестокост. Ако един от тях направел нещо грешно — дори и най-невинна грешка — другите го убивали. Всеки път, когато питал жената, която трябвало да се грижи за тях, му отговаряла: „Нашият император не би търпял провал“.

Музиката заглъхна, но, точно когато бе станала почти недоловима, Хоид отново вдигна флейтата си. Мелодията стана мрачна. Нежна, спокойна, като оплакване за покойник, но и с тайнственост; от време на време забързваше и така намекваше за нещо скрито.

Каладин сви вежди и видя как димът се върти и образува кула — висока, тясна, с отворена постройка на върха.

— Деретил открил, че императорът живее в кулата на източния бряг на най-големия от островите на увара.

Каладин изтръпна. Образите в дима не бяха ли порождение на ума му, добавка към разказа? Наистина ли бе видял кулата преди Хоид да спомене за нея?

— Деретил решил, че трябва да се сблъска с жестокия император. Що за чудовище би изисквало такива мирни хора да убиват тъй често и тъй жестоко? Деретил събрал моряците си и се въоръжили. Увара не опитали да ги спрат, ала с ужас наблюдавали как чужденците нападат кулата на императора.

Хоид замлъкна и не се завърна към флейтата си, а вместо това остави музиката да отеква в пропастта. Този път сякаш звучеше по-дълго; нотите бяха дълги и мрачни.

— След малко Деретил и хората му излезли от кулата, понесли изсъхнал труп, облечен в хубави дрехи и окичен с бижута. „Това ли е вашият император?“ — попитал Деретил. „Намерихме го самичък в стаята на върха.“ Оказало се, че човекът бил мъртъв от години, ала никой не се бил осмелил да влезе в кулата. Били прекалено уплашени от него.

— Когато показал на увара мъртвото тяло, те започнали да вият и да плачат. Островът потънал в хаос, понеже местните започнали да палят къщите, да се бунтуват или да падат измъчени на колене. Замаяни и объркани, Деретил и мъжете му завзели корабостроителницата, където поправяли Странстващото платно. Жената, която се грижела за тях, дошла и им се примолила да я вземат при бягството. Така и Нафти станала част от екипажа. Деретил и останалите вдигнали платна и въпреки, че ветровете били слаби, прекарали Странстващото платно около водовъртежа и използвали инерцията, за да ги отдалечи от островите. Дълго време след това виждали издигащия се от привидно мирната страна дим. Събрали се на палубата да гледат и Деретил попитал Нафти каква била причината за ужасните безредици.

Хоид замълча и остави думите му да отлетят в нощта заедно със странния дим.

— Е? — попита го Каладин. — Какъв бил отговорът й?

— Увита в наметало, загледана с невярващи очи в родната си страна, тя отвърнала: „Нима не разбираш, Пътешественико? Ако императорът е мъртъв и е бил мъртъв всички тези години, за извършените от нас убийства не е отговорен той. Отговорни сме ние.“

Каладин седна. Закачливият и игрив тон на Хоид от по-рано си бе отишъл. Вече нямаше шега. Вече нямаше бърз език, който иска да те обърка. Историята бе излязла от сърцето му и Каладин усети, че не може да говори. Просто седеше, мислеше за онзи остров и за извършените на него ужасни неща.

— Мисля… — отвърна той най-накрая и облиза пресъхналите си устни — мисля, че това е умът.

Хоид повдигна вежда и погледна откъм флейтата си.

— Да можеш да запомниш история като тази — продължи Каладин — и да я разкажеш с такова внимание.

— Внимавай какво говориш — отвърна му с усмивка Хоид. — Ако за ума намираш необходими само добрите истории, бързо ще се намеря без работа.

— Не каза ли, че вече си без работа?

— Да. Кралят най-после е без острия си ум. Чудя се какъв ли е тогава?

— Хм… безумен? — отговори Каладин.

— Ще му предам, че си казал така — продължи Хоид с блеснал поглед. — Но мисля, че това е неточно. Можеш да имаш остър ум, но не можеш да имаш безумен. Какво е един остър ум?

— Не знам. Някакво духче в главата ти, което те кара да мислиш?

Хоид вдигна глава и се засмя.

— Е, това обяснение не е по-лошо от което и да е друго.

Изправи се и отупа черните си панталони.

— Истинска ли е историята? — попита Каладин и също стана.

— Може би.

— Но как да разберем? Върнали ли са се Деретил и моряците му?

— Според някои истории — да.

— Как са могли? Бурите духат само в една посока.

— Тогава историята май е лъжа.

— Не съм казвал това.

— Не, аз го казах. За щастие е от най-добрия вид лъжа.

— И тя е?

— Е, от лъжите, които аз разказвам.

Хоид се засмя, ритна огъня и премаза последните въгленчета с тока на ботуша си. Не изглеждаше да е имало достатъчно черупки, за да произведат видения от Каладин гъст дим.

— Какво сложи в огъня? — попита той. — За да направиш този особен пушек?

— Нищо. Беше си най-обикновен огън.

— Но аз видях…

— Видяното от теб принадлежи на теб. Една история не е жива, докато някой не си я е представил.

— Тогава какъв е смисълът й?

— Означава това, което ти искаш да означава — отвърна Хоид. — Работата на разказвача не е да ти каже как да мислиш, а да ти даде въпроси, над които да размишляваш. Много често забравяме това.

Каладин свъси чело и погледна на запад, към лагерите. Блестяха от светлината на сферите, лампите и свещите.

— Означава, че трябва да поемеш отговорност — каза той. — Увара са убивали с удоволствие, докато са можели да обвиняват императора. Показали са скръб само след като са разбрали, че няма кой да поеме отговорността.

— Това е едно тълкуване — изкоментира Хоид. — И то хубаво. Е, за какво не искаш да поемаш отговорност?

Каладин направо се смая.

— Какво?

— Хората виждат в разказите това, което търсят, млади ми приятелю. — После Шутът се пресегна зад камъка, измъкна оттам една торба и я преметна през рамо. — Нямам отговори за теб. През повечето време чувствам, че никога не съм притежавал отговори. Дойдох в страната ти, за да гоня един стар познат, ала прекарвам повечето си време в криене от него.

— Ти каза… за мен и за отговорността…

— Просто лекомислена забележка, нищо повече. — Вдигна ръка и я положи върху рамото на Каладин. — Коментарите ми често са повърхностни. Не мога да ги накарам да свършат някоя сериозна работа. Де да можех да ги накарам да мъкнат камъни. Щеше да е истинска гледка. — После протегна тъмната дървена флейта. — Ето. Носил съм я със себе си повече време, отколкото би повярвал, ако ти кажех истината. Вземи я.

— Но аз не мога да свиря на нея!

— Научи се — отговори Хоид и я притисна в ръката на Каладин. — Успееш ли да накараш музиката да ти отвръща, значи си я овладял. — Започна да се отдалечава. — И се грижи добре за проклетия ми ученик. Трябваше да ми каже, че е жив. Може би се е страхувал, че ще дойда да го спасявам отново.

— Ученик?

— Кажи му, че го произвеждам — продължи да се отдалечава Хоид. — Вече е истински Странопевец. Не допускай да го убият. Твърде дълго време опитвах да налея малко ум в главата му.

Сигзил, разбра Каладин.

— Ще му дам флейтата — подвикна той на Хоид.

— Не, няма — обърна се Шутът и закрачи заднешком. — Тя е дар за теб, Каладин, Благословени от Бурята. Очаквам да можеш да свириш на нея при следващата ни среща!

После разказвачът се обърна и закрачи енергично към лагерите, но не навлезе в тях. Подобната му на сянка фигура се обърна на юг, сякаш искаше да ги напусне. Накъде ли отиваше?

Каладин погледна флейтата. Бе по-тежка, отколкото си бе представял. Що за дърво бе това? Замислено потърка гладкия й ствол.

— Не го харесвам — дочу се изведнъж гласът на Сил отзад. — Странен е.

Каладин се обърна и я видя да седи на камъка, където преди малко беше Хоид.

— Сил! — каза той. — Откога си тук?

Тя присви рамене.

— Ти гледаше историята. Не исках да я прекъсвам.

Седеше с отпуснати в скута ръце и изпитваше неудобство.

— Сил…

— Аз стоя зад ставащото с теб — кротко изрече тя. — Аз го правя.

Каладин се начумери и пристъпи напред.

— И двамата — продължи тя. — Но без мен нищо в теб нямаше да се промени. Аз… вземам нещо от теб. И в замяна ти давам нещо. Така ставаше, макар че не мога да си припомня кога или къде. Просто знам, че е станало.

— Аз…

— Тихо. Аз говоря.

— Съжалявам.

— Ако искаш, ще спра. Но тогава ще стана същата като преди. Това ме плаши. Да се нося по вятъра, да не помня нищо повече от няколко мига. Само заради онова между нас мога да мисля отново, да помня какво съм и коя съм. Ако спрем, ще го загубя.

Изгледа го тъжно.

Той я погледна в очите и вдиша дълбоко.

— Ела — помоли я, завъртя се и потегли обратно по полуострова.

Тя летеше над него, ивица светлина, която лениво се носи над главата му. Скоро достигнаха мястото до хребета, откъдето се стигаше до лагерите. Каладин погледна на север към лагера на Садеас. Кремлингите се бяха прибрали в дупките си, но много от растенията продължаваха да люлеят клонките си на прохладния вятър. Когато наближи, тревата се прибра и заприлича на козината на някакво черно животно в нощта, осветена от Салас.

За какво не искаш да поемаш отговорност?

Не избягваше отговорността. Поемаше твърде много отговорност! Лирин постоянно го казваше и го упрекваше, задето изпитва вина за смъртни случаи, които не би могъл да предотврати.

И все пак, имаше нещо, за което се бе хванал. Може би някакво оправдание — като мъртвия император. То беше душата на окаяника. Апатията. Вярата, че за нищо не е виновен, вярата, че не може да промени нищо. Ако някой бе прокълнат или пък вярваше, че няма за какво да го е грижа, то тогава не биваше да го заболи, щом се е провалил. Провалите не можеха да бъдат предотвратени; някой друг или нещо друго ги бяха предизвикали.

— Ако не съм прокълнат — продължи тихо Каладин, — защо тогава съм жив, а останалите умират?

— Заради нас — отвърна му Сил. — Тази връзка. Тя те прави по-силен, Каладин.

— Защо тогава не може да ме направи достатъчно силен, за да помагам на другите?

— Не знам. Може би може.

Ако се отърва от това, отново ще стана нормален. Защо… за да умра заедно с другите?

Продължи да крачи в мрака, светлините над него оставяха неясни и бледи отражения по камъните. Ластарите на пръстовия мъх, скупчени на снопове. Сенките им приличаха на ръце.

Често мислеше как да спаси мостовите. Но вече си даваше сметка, че обикновено си е представял спасяването им като част от спасяването на самия себе си. Казваше си, че няма да допусне да умрат, понеже знаеше какво ще му се случи, ако те умрат. Когато губеше хора, окаяникът заплашваше да вземе връх заради непоносимостта на Каладин към неуспеха.

Това ли беше? Затова ли търсеше причините, поради които би могъл да бъде прокълнат? За да обясни провала си? Каладин потегли по-бързо.

Като помагаше на мостовите, правеше нещо добро — но то беше и себично. Силите му го бяха извадили от равновесие, тъй като представляваха отговорност.

Ускори крачка. Скоро тичаше.

Но ако не ставаше дума за него — ако не помагаше на мостовите, защото не понася неуспеха, или защото се бои от болката, когато ги виждаше да умират — то тогава ставаше дума за тях. За непринудените шеги на Скалата, за силата на Моаш, за искрената свадливост на Тефт или за спокойната надеждност на Пеет. Какво би направил, за да ги защити? Да остави илюзиите си? Извиненията си?

Да се възползва от всяка възможност, без значение как тя го променя? Без значение доколко го разстройва или колко тежко бреме е?

Изтича по наклона на двора.

Мост Четири вечеряше; хората бърбореха и се смееха. Близо двадесетте ранени от другите отряди седяха и ядяха с признателност в погледа. Хубаво бе да се види колко бързо лицата им бяха загубили безизразността си и как сега се смееха заедно с останалите.

Миризмата на пикантната рогоядска храна висеше плътно във въздуха. Каладин забави ход и спря край мостовите. Бе задъхан и запотен и неколцина го погледнаха загрижени. Сил кацна на рамото му.

Каладин погледна за Тефт. Възрастният мостови седеше под стряхата на казармата и съзерцаваше камъка пред себе си. Все още не бе забелязал Каладин. Каладин даде на останалите знак да продължават и отиде до Тефт. Приклекна пред него.

Тефт го погледна изненадано.

— Каладин?

— Какво знаеш? — попита го Каладин тихо и напрегнато. — И откъде го знаеш?

— Аз… Когато бях млад, семейството ми бе част от секта, очакваща завръщането на Сияйните. Напуснах ги, когато бях юноша. Стори ми се безсмислица.

Явно не казваше всичко; Каладин можеше да го усети по колебанието в гласа му.

Отговорност.

— Колко знаеш за това какво мога да правя аз?

— Не много — отвърна му Тефт. — Само легенди и разкази. Никой не знае какво са можели да вършат Сияйните, момко.

Каладин срещна погледа му и се усмихна.

— Трябва да разберем.