Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (84)

56
Тази проклета книга

„Светлината става толкова далечна. Бурята не спира. Аз съм победен и всички около мен са мъртви. Плача за края на всички неща. Той победи. О, той ни победи.“

Палахакев 1173 г., 16 секунди преди смъртта. Обект: тайленски моряк.

Далинар се сражаваше и Вълнението пулсираше в него, докато размахваше Меча си от гърба на Храбрец. Около него паршендите падаха с почернели изгорени очи.

Нападаха го по двойки, и всяка от тях опитваше да го удари от различна посока, за да го държат зает и — така поне се надяваха — дезориентиран. Ако някоя двойка успееше да го достигне, докато върши друго, можеха и да го свалят от коня му. След много удари брадвите и боздуганите можеха да строшат Бронята му. Тази тактика бе много скъпа; около Далинар всичко бе застлано с трупове. Всяка тактика срещу Броненосец бе скъпа.

Далинар непрекъснато пришпорваше Храбрец, танцуваше на всички страни и въртеше Меча нашироко. Бе излязъл малко пред строя на хората си. На Броненосеца му трябваше пространство, за да се бие; Остриетата бяха толкова дълги, че съществуваше истинска опасност да нараниш някого от своите. Почетната му гвардия щеше да го приближи само ако паднеше или възникнеше опасност за него.

Вълнението го подтикваше и го правеше по-силен. Не изпита слабостта или погнусата от преди няколко седмици на бойното поле. Може би се бе тревожил безпричинно.

Обърна Храбрец точно навреме, за да посрещне две двойки паршенди, които го приближаваха откъм гърба и пееха спокойно. Смушка коня с колене и направи майсторски страничен скок, като преряза вратовете на двама от паршендите и ръката на третия. Очите на първите двама изгоряха и те паднаха. Третият изпусна оръжието си от внезапно обездвижената ръка с прерязани нерви.

Четвъртият се измъкна и хвърли яростен поглед на Далинар. Това бе един от паршендите, които не носеха бради, и в лицето му имаше нещо странно. Бузите бяха малко като на…

Това жена ли беше?, изненадано си помисли Далинар. Не може да бъде. Не може ли?

Зад него войниците му нададоха радостни викове, когато множество паршенди се оттеглиха, за да се престроят. Далинар свали Меча; металът блестеше, а във въздуха около него се стрелкаха духчета на славата. Имаше още една причина да стои начело на хората си. Броненосецът не бе само сила на разрушението; той крепеше и бойния дух. Мъжете се сражаваха по-сърцато, когато виждаха Сияйния си господар да поваля враг след враг. Броненосците повеждаха сраженията.

За момента паршендите бяха разбити, Далинар слезе от Храбрец и отиде при скалите. Навсякъде лежаха тела без петна кръв по тях, но когато доближи мястото, където войската му се бе сражавала, камъните бяха покрити с оранжево-червена кръв. По земята се стрелкаха кремлинги и пиеха течността, а между тях се носеха духчета на болката. Ранените паршенди лежаха и гледаха право в небето; лицата им бяха маски от болка; пееха си спокойна и натрапчива песен. Понякога просто шепнеха. Никога не викаха, докато умираха.

Далинар усети как Вълнението отслабва, когато доближи почетната си гвардия.

— Твърде близо са до Храбрец — каза той на Телеб и му подаде юздите. Покривалото на ришадиеца бе изпъстрено с капки пот. — Не искам да го излагам на опасност. Някой да го откара до задните линии.

Телеб кимна и повика с ръка един войник, за да му предаде заповедта. Далинар хвана Меча си и огледа бойното поле. Паршендите се престрояваха. Както винаги, стратегията им се опираше на двойките. Всяка двойка носеше различни оръжия, като често единият от войниците бе гладко избръснат, а другият носеше брада с вплетени в нея скъпоценни камъни. Учените му бяха предположили, че става дума за някакъв вид примитивно чиракуване.

Далинар оглеждаше безбрадите и търсеше набола брада. Такава не се наблюдаваше, а и доста имаха леко женствени черти на лицата си. Можеше ли воините без бради да са жени? Не бяха твърде надарени в гърдите, и фигурите им бяха като на мъжете, ала странната броня на паршендите може би скриваше нещо. Безбрадите изглеждаха с няколко пръста по-ниски, и формата на лицето им… като ги разглеждаше, му се струваше възможно. Нима двойките бяха съпрузи, които се сражават заедно? Това му се стори едновременно причудливо и привлекателно. Възможно ли бе въпреки шестте години война никой да не се бе постарал да проучи пола на противниците им?

Да. Оспорваните плата бяха толкова отдалечени, че никой не донасяше телата на паршендите; само изпращаха хора да вадят скъпоценните камъни от брадите им или да събират оръжията им. От смъртта на Гавилар насетне на изучаването на паршендите бяха отделени много малко усилия. Всички ги искаха мъртви, а ако имаше нещо, в което алетите да са добри, то бе да убиват.

От теб се очаква да ги убиваш, каза си Далинар, а не да проучваш културата им. Но реши да нареди на войниците си да вземат няколко трупа за учените.

Насочи се към друг участък от бойното поле, стискаше Меча с две ръце пред себе си, като внимаваше да не изпревари войниците. На юг можеше да види как знамето на Адолин се вее, докато синът му води дивизията си срещу паршендите там. Напоследък момчето бе нетипично затворено в себе си. Грешката му по отношение на Садеас явно го бе направила по-замислен.

От западната страна гордо се развяваше знамето на самия Садеас, докато отрядите му отблъскваха паршендите от какавидата. Бе дошъл пръв, както по-рано, и бе нападнал паршендите, за да могат хората на Далинар да пристигнат. Далинар бе обмислял да изреже скъпоценното ядро, тъй че алетите да могат да се оттеглят, но защо да приключват боя толкова бързо? И двамата със Садеас смятаха, че същността на съюза им е да унищожат колкото може повече от паршендите.

Колкото повече паршенди убиеха, толкова по-бързо щеше да свърши тази война. Следователно, засега планът на Далинар работеше. Нападенията му бяха твърде бавни, и това позволяваше на паршендите да изберат много добра позиция. Садеас бе бърз — още повече щом можеше да не взема всички и да наблегне изцяло на скоростта — и с ужасяваща ефективност успяваше да закара войската си да се бие на платата, но войниците му не бяха толкова добре обучени като далинаровите. Ако Садеас успееше да пристигне пръв и да удържи достатъчно дълго, та Далинар да прехвърли своите хора, по-доброто обучение — и по-добрите Остриета — на армията на дома Колин удряха паршендите като чук върху наковалнята на Садеас.

Обаче изобщо не беше лесно. Паршендите се биеха като пропастни чудовища.

Далинар ги нападна, замахваше с Меча и убиваше паршенди на всички страни. Не можеше да се удържи да не изпитва неохотно уважение към тях. Малцина хора смееха да нападнат направо Броненосец — поне без цялата маса на армията им да ги подтиква напред, почти против волята им.

А паршендите атакуваха смело. Далинар се въртеше и ги поваляше, а в него Вълнението вибрираше. С обикновения меч боецът гледаше преди всичко да направлява ударите си, да сече и да е готов за отката. Трябваха бързи, внезапни удари, които да описват малка дъга. Неговото оръжие беше различно. Мечът му бе огромен, но невероятно лек. Никога нямаше откат; усещането при ударите беше, сякаш замахваш през въздуха. Умението се състоеше в това да направляваш инерцията и да не спираш да движиш меча.

Четирима паршенди се нахвърлиха срещу него; явно знаеха, че близкото нападение е един от най-добрите начини да го извадят от строя. Ако се приближаха твърде много, дължината на ефеса на Острието му и материалът на Бронята щяха да го затруднят да се бие. Далинар се завъртя в дълга атака на височината на кръста си. Отбелязваше смъртта на паршендите по лекото разтрисане на Острието, когато то преминеше през гърдите им. Уби и четиримата и изпита пристъп на задоволство.

Веднага последва пристъп на погнуса.

Проклятие!, помисли си той. Не отново! Обърна се към друга група паршенди, докато очите на първите догаряха и изпускаха дим.

Хвърли се в нов пристъп — развъртя Меча в кръг над главата си и после го доближи към земята. Умряха шестима паршенди. Усети убождане от съжаление заедно с удоволствието от Вълнението. Със сигурност тези паршенди — тези войници — заслужаваха уважение, а не ликуване, докато загиваха.

Спомни си времето, когато Вълнението беше най-силно. Когато заедно с Гавилар на младини подчиниха върховните принцове, отблъснаха ведените, воюваха с хердазийците и унищожиха решийците от Акак. Веднъж жаждата за битка за малко да го накара да нападне самия Гавилар. Далинар още можеше да си спомни ревността в деня преди близо десет години, когато желанието да нападне Гавилар — единствения достоен противник, когото виждаше, човека, който бе спечелил ръката на Навани — за малко да го погълне.

Почетната му гвардия нададе вик, когато паршендите паднаха. Усети се празен, но задържа Вълнението и здраво овладя чувствата си. Освободи Вълнението и то запулсира в него. За щастие, призляването отмина, което беше добре, понеже друга група паршенди го нападна отстрани. Изпълни обръщане във Вятърната позиция, премести краката си, сниши рамо и предаде тежестта си на Меча при завъртането.

Повали трима с един удар, но четвъртият се измъкна зад покосените си другари и влезе в обсега на Далинар с размахан чук. Очите му се бяха разширили от гняв и решимост, въпреки че не викаше. Просто продължи песента си.

Ударът му срещна шлема на Далинар. Главата му се отмести настрани, но Бронята пое по-голямата част от натиска и по нея се появиха само няколко малки надлъжни пукнатини. Далинар ги видя да просветват слабо и да изпускат малко Светлина в края на визьора му.

Паршендският боец бе твърде близо. Далинар остави Меча си. Оръжието изчезна в мъгла, той вдигна бронираната си ръка и блокира следващия удар на чука. После замахна с другата си ръка и стовари юмрук в рамото на неприятеля. Тласъкът го събори на земята. Песента му секна. Далинар стисна зъби, пристъпи, ритна мъжа в гърдите и подхвърли тялото му на двадесет крачки. Бе се научил да внимава с паршендите, които не са напълно обезвредени.

Далинар свали ръце и започна да призовава Меча. Отново се усети силен и страстта от битката се върна при него. Не бива да се чувствам зле от това, че убивам паршендите. Това е правилно.

Спря се, защото забеляза нещо. Какво бе нещото на съседното плато? Приличаше на…

На втора паршендска армия.

Няколко от разузнавачите му бързаха към редиците, но Далинар можеше да се досети какви новини носеха.

— Отче на Бурите! — изруга той и посочи с върха на Меча си. — Дайте предупреждение! Приближава ни втора войска!

Неколцина хукнаха да изпълняват заповедта му. Трябваше да го очакваме, премина през главата му. Ние започнахме да водим по две войски на плато, и ето че те са направили същото.

Но това означаваше, че по-рано са ограничавали сами себе си. Дали са го правели, защото са разбрали, че бойните полета оставят малко място за маневриране? Или е било заради бързината? Не звучеше смислено обаче — алетите трябваше да се притесняват за мостовете като за места, където движението става все по-затруднено с въвеждането на нови военни части в боя. Паршендите можеха да прескачат пропастите. Защо тогава пращаха по-малко войски от общата си численост?

Проклятие, безсилно си каза той. Знаем толкова малко за тях!

Заби Меча си в близката скала, за да не изчезне. Започна да издава заповеди. Почетната му гвардия веднага направи формация около него, изпрати съгледвачи и вестоносци. За кратко време от боец на предната линия той се превърна в пълководец-тактик.

Промяната на стратегията им отне време. Понякога армията беше като голям чул, движеше се неповратливо и реагираше бавно. Преди заповедите му да могат да бъдат изпълнени, новата войска на паршендите започна да преминава на северната страна. Там се сражаваше Садеас. Далинар не можеше да разгледа добре, а докладите на разузнавачите отнемаха много време.

Той погледна настрани; наблизо имаше високо скално образувание. Страните му бяха неравни, тъй че изглеждаше малко като купчина нахвърляни една върху друга дъски. Посред един доклад грабна Меча си, затича се през каменистата земя и сплеска няколко скални пъпки с бронираните си ботуши. Синята гвардия и куриерите го последваха бързо.

До скалата Далинар остави Меча си и той изчезна сред дим. После скочи нависоко, хвана се за камъка и се закатери по него. Секунди по-късно се озова на плоския връх на скалите.

Пред него се простря бойното поле. Главната сила на паршендите представляваше маса от червено и черно в центъра на платото, притисната от алетите от двете страни. Мостовите отряди на Садеас чакаха, оставени на западното плато, а новият отряд на паршендите идваше от север право на бойното поле.

Отче на Бурите, бива ги да скачат, рече си Далинар, като гледаше как паршендите преодоляват разстоянието с мощни скокове. Шест години война бяха показали на Далинар, че хората — особено лековъоръжените — могат да надбягат паршендите, ако имат да покриват по-дълго разстояние. Но масивните и мощни крака на паршендите можеха да ги изпращат надалече при скокове.

Нито един от неприятелите не стъпи накриво при пресичането на пропастта. Доближаваха я бегом, после изведнъж се затичваха много бързо за около десет стъпки и се хвърляха напред. Новите попълнения настъпиха на юг, точно срещу армията на Садеас. Далинар вдигна длан срещу ярката слънчева светлина и му се стори, че може да различи личното знаме на Садеас.

То стоеше точно на пътя на паршендите; Садеас все гледаше да остава на сигурна позиция в тила на армията си. Изведнъж обаче тази позиция стана фронтова линия, а останалите части на Садеас бяха твърде бавни, за да прекратят боя и да реагират. Той нямаше никаква подкрепа.

Садеас!, мина през ума на Далинар, той стъпи на ръба на скалата, а наметалото му се развяваше на вятъра. Трябва да му изпратя резервните си копиеносци…

Не, ще бъдат твърде бавни.

Копиеносците не можеха да стигнат до него. Но човек на кон можеше и да успее.

— Храбрец! — ревна Далинар и скочи от скалата. Стъпи върху камъните долу, Бронята пое удара и те се напукаха. Около него се понесе Светлина на Бурята от Бронята, а наколенниците леко изскърцаха.

Храбрец се изскубна от гледачите си и препусна през камъните при вика на Далинар. Конят приближи, Далинар улови дръжките на седлото и се метна горе.

— Следвайте ме, ако можете — извика той на почетната си гвардия — и пратете вестоносец на сина ми, за да му съобщи, че сега той е начело на войските ни!

Далинар обърна Храбрец и препусна по края на бойното поле. Гвардейците му викнаха конете си, но щеше да им е трудно да застигнат ришадиеца.

Така да бъде.

Сражаващите се войници от дясната му страна се сляха в размазано петно. Наведе се ниско в седлото, а вятърът свиреше в ушите му и свистеше покрай Бронята. Протегна ръка и призова Заклеващия. Той падна в ръката му, димящ и заскрежен, докато обръщаше Храбрец към западния край на бойното поле. Първата войска на паршендите се намираше между неговите хора и силите на Садеас. Нямаше време да ги заобикаля, затова пое дълбоко дъх и навлезе право в центъра на строя им. Редиците им бяха разтеглени заради начина, по който се биеха.

Храбрец препускаше през неприятелите, те се хвърляха встрани от пътя на едрия жребец и проклинаха на мелодичния си език. Копитата чаткаха по скалата; Далинар подкарваше Храбрец с колене. Трябваше да не губят инерцията. Някои от паршендите, които се биеха на предната линия срещу хората на Садеас, се обърнаха и се затичаха срещу него. Схванаха открилата се възможност. Ако Далинар паднеше, щеше да се окаже сам, заобиколен от хиляди врагове.

Сърцето му затуптя, щом протегна Меча си и опита да замахне срещу паршендите най-близо до него. За мигове достигна северозападния им ред. Тук неприятелите му се построиха, вдигнаха копия и ги опряха на земята.

Мълния!, помисли си Далинар. Досега паршендите не бяха поставяли копия по този начин срещу тежка кавалерия. Започваха да се учат.

Далинар се понесе срещу строя им, в последния миг обърна Храбрец и препусна право покрай стената от копия. Протегна Меча си настрани, отряза върховете на копията и удари няколко ръце. Пред него групичка паршенди бяха позагубили твърдост. Далинар пое дълбоко дъх, пришпори Храбрец право срещу тях и отсече още няколко върхове на копия. Един отскокна от бронята на рамото му, а Храбрец отнесе дълга драскотина от лявата си страна.

Инерцията им ги понесе напред, те газеха паршендите и с цвилене жребецът разкъса линията им точно там, където главните сили на Садеас отблъскваха неприятеля.

Сърцето на Далинар препусна. Войската на Садеас се сля в някакво петно, докато той галопираше към задните редици, където хората в безпорядък опитваха да отблъснат новите сили на неприятеля. Хората крещяха и умираха — хаос от алетско зелено и паршенди в червено и черно.

Там! Далинар за миг зърна флага на Садеас да плющи, преди да падне. Скочи от седлото на Храбрец и стъпи върху камъните. Конят разбра и се отдръпна. Раната му бе лоша и Далинар нямаше да го излага на още опасности.

Време беше клането да започне отново.

Вряза се в отрядите на паршендите отстрани, някои се обърнаха и в обичайно спокойните им очи се изписа изненада. Понякога паршендите изглеждаха странни, но емоциите им бяха съвсем човешки. Вълнението се засили и Далинар не го потисна. То му трябваше твърде много. Негов съюзник бе в опасност.

Настъпи мигът да пусне на воля Тоягата.

Втурна се посред паршендските редици. Поваляше ги, все едно прислужник отръсква трохите от масата след някое ядене. Нямаше точност, нито контрол, нито внимателно подбиране на няколко отряда с почетната гвардия зад гърба му. Това бе безпощадна атака, с цялата смъртоносна мощ на опитен, подсилен от Бронята и Меча убиец. Бе като буря, сечеше напряко през крака, тела, ръце, вратове; убиваше, убиваше, убиваше. Бе водовъртеж от смърт и стомана. Оръжията отскачаха от Бронята му и оставяха дребни пукнатинки. Убиваше на купове, не спираше да се движи и си пробиваше път към мястото, където бе паднало знамето на Садеас.

Очите изгаряха, мечовете стърчаха към небето, паршендите пееха. Сгъстеността на строя им — те се блъскаха едни други там, където удряха войските на Садеас — им пречеше. Но не и на Далинар. Не се безпокоеше от приятелски удари или от засядане на оръжието си в нечие тяло или броня. Ако на пътя му се изпречваха мъртви тела, той минаваше през тях — мъртвата плът се режеше като стомана или дърво.

Кръвта на паршендите плискаше във въздуха, а Далинар убиваше, сечеше, после си пробиваше път през блъсканицата. Мечът косеше от рамото до страната, напред и назад, а от време на време Далинар се обръщаше, за да замахне срещу тези, които се опитваха да го убият откъм гърба.

Спъна се в ивица зелен плат. Знамето на Садеас. Далинар се завъртя и се огледа. Зад себе си бе оставил редица от трупове; други от паршендите я заобикаляха бързо, но внимателно и се насочваха към него. Освен откъм лявата му страна. Нито един от паршендите от нея не се обърна срещу него.

Садеас! Далинар скочи и започна да покосява паршендите откъм гърба. Една група се бе скупчила в кръг и удряше върху нещо на земята. Това нещо изпускаше Светлина на Бурята.

Съвсем наблизо лежеше захвърлен голям боен чук за Броненосец, паднал на мястото, където Садеас го бе изпуснал. Далинар отново скочи, остави Меча си и грабна чука. Изрева и го стовари върху групата, натъркаля десетина паршенди настрани, обърна се и замахна на другата страна. Във въздуха хвръкнаха полетелите назад тела.

При толкова близък бой чукът вършеше по-добра работа; Острието просто щеше да убие хората, да остави труповете им на земята и те да продължат да притискат Садеас. Чукът направо отхвърляше телата настрани. Далинар скокна в средата на мястото, което току-що бе разчистил, и стъпи разкрачен над тялото на Садеас. Отново призова Меча си, замахна с чука и разпръсна неприятелските войници.

На деветия удар на сърцето хвърли чука в лицето на един от паршендите и остави Заклеващия да се върне в ръцете му. Веднага зае Вятърна позиция и погледна надолу. Бронята на Садеас изпускаше Светлина от десетина счупвания и пукнатини. Нагръдникът бе напълно строшен; стърчаха счупени и назъбени парчета метал, а отдолу се виждаше униформата. От дупките излизаха струйки светъл дим.

Нямаше време да проверява жив ли е още. Сега паршендите виждаха в ръцете си не един, а двама Броненосци, и се нахвърлиха на Далинар. Войниците им падаха един след друг, а Далинар ги избиваше със замахвания и защитаваше пространството около себе си.

Не можеше да ги спре. Бронята му получи удари, най-вече по налакътниците и по гърба. Напука се като кристал под много силен натиск.

Той изръмжа и посече четирима паршенди, докато други двама го удариха отзад и бронята му се разтърси. Завъртя се и уби единия, а другият едвам се измъкна от обхвата му. Далинар започна да се задъхва и при по-бързите движения оставяше ивици Светлина във въздуха. Усещаше се като окървавен хищник, който опитва да отблъсне хиляда други хищници наведнъж.

Но той не бе чул, чиято единствена защита бе да се скрие в черупката си. Той убиваше, и Вълнението вътре в него достигна върха си. Усещаше истинска опасност, опасността да падне, и това накара Вълнението да се засили. Едва не се задави с него; изпитваше радост, удоволствие, желание. Опасността. Повече и повече удари го достигаха; все повече паршенди успяваха да се снишат или да се измъкнат от пътя на Острието му.

Усети ветрец откъм гърба на Бронята си — хладен, ужасен, смразяващ. Пукнатините се разширяваха. Ако нагръдникът избухнеше…

Изкрещя, стовари меча си върху паршендския боец, овъгли очите му и го събори без драскотина по кожата. Далинар вдигна меча си, завъртя се и преряза крака на друг неприятел. Вътре в него вилнееше буря от чувства, а челото му под шлема бе мокро от пот. Какво щеше да стане с алетската армия, ако той и Садеас загинеха тук? Двама Върховни принцове убити в една и съща битка, загубени две Брони и един Меч?

Не можеше да се случи. Нямаше да падне тук. Все още не знаеше дали е луд или не. Не можеше да умре, преди да е разбрал!

Изведнъж цяла редичка паршенди, които не бе атакувал, загинаха. През тях нахлу фигура в яркосиня Броня. Адолин държеше масивния си Меч с една ръка; металът блестеше.

Адолин замахна още веднъж и Синята гвардия напредна през пробива, отворен от него. Песента на паршендите смени темпото си, стана неистова и те заотстъпваха, тъй като прииждаха още войници, някои в зелено, други в синьо.

Далинар коленичи изтощен и остави Меча си. Гвардията го обкръжи, а армията на Адолин направо отнесе паршендите и ги принуди да отстъпят. След няколко мига местността стана безопасна.

Заплахата отмина.

— Татко — каза Адолин, също коленичи до него и свали шлема си. Шарената коса на младежа бе разрошена и лъщеше от пот. — В името на Бурята! Уплаши ме! Добре ли си?

Далинар свали своя шлем и приятният хладен ветрец облекчи запотеното му лице. Пое дълбоко въздух и кимна:

— Съвсем навреме… много добре, синко.

Адолин му помогна да се изправи.

— Трябваше да си пробия път през цялата армия на паршендите. Без да съм непочтителен, татко, какво, в името на Бурята, те накара да направиш това нещо?

— Знам, че мога да ти оставя армията, ако загина — отвърна Далинар и потупа сина си по рамото. Бронята иззвънтя.

Адолин видя гърба на Бронята на баща си и очите му се разшириха.

— Зле?

— Изглежда, сякаш се държи на честна дума — каза Адолин. — Изпускаш Светлина като винен мях, на който са се упражнявали стрелци с лък.

Далинар кимна и въздъхна. Усещаше Бронята си разбита. Сигурно щеше да се наложи да я свали, преди да се върнат в лагера, за да не замръзне върху него.

Край тях няколко войници изваждаха Садеас от Бронята му. Бе толкова разбита, че Светлината й бе изчерпана, освен няколко тънички струйки. Можеше да се поправи, но щеше да е скъпо — възстановяването на Броните обикновено чупеше скъпоценните камъни, от които черпеха Светлината си.

Войниците свалиха шлема на Садеас и Далинар с облекчение видя как бившият му приятел премигва и се оглежда объркано, но е невредим. Бе порязан от паршендски меч на бедрото и имаше няколко драскотини по гърдите.

Садеас погледна Далинар и Адолин. Далинар се стегна и очакваше упреци — бе станало само заради настояването му да се бият с две армии на платото. Това беше накарало паршендите да доведат още една войска. Далинар трябваше да изпрати разузнавачи да следят за нещо такова.

Садеас обаче се усмихна широко.

— Отче на Бурите, това беше сериозно! Как се развива сражението?

— Паршендите са разбити — отвърна Адолин. — Последни се биха тези около теб. Сега хората ни изрязват скъпоценното ядро. Денят е наш.

— Отново печелим! — каза Садеас триумфиращо. — Далинар, оказва се, че понякога състареният ти мозък можел да даде една-две добри идеи!

— На една възраст сме, Садеас — отговори Далинар. Куриерите идваха и носеха докладите от различните участъци на бойното поле.

— Кажете на всички — обяви Садеас. — Тази вечер всичките ми войници ще празнуват, като че ли са светлооки!

Усмихна се, когато войниците му го изправиха на крака, а Адолин отиде да събира отчетите от разузнаването. Садеас отклони помощта, заяви, че може да стои прав въпреки раната си, и започна да вика своите офицери.

Далинар се обърна да потърси Храбрец и да нареди да се погрижат за раната му. Тогава Садеас го хвана за ръката.

— Щях да съм мъртъв — кротко каза той.

— Може би.

— Не видях много. Мисля, че те забелязах сам. Почетната ти гвардия?

— Трябваше да я оставя. Това бе единственият начин да те достигна навреме.

Садеас се намръщи.

— Това беше ужасно рисковано, Далинар. Защо?

— Човек не изоставя съюзниците си на бойното поле. Освен, ако не отхвърлят помощта му. Това е част от Кодекса.

Садеас поклати глава.

— Тази твоя чест ще те убие, Далинар. — Изглеждаше замислен. — Не, че ще седна да се оплаквам от тази работа точно днес!

— Ако ще мра — отвърна Далинар, — ще го направя, след като съм изживял живота си както трябва. Посоката няма значение, важен е начинът.

— Кодексът?

— Не. Пътят на кралете.

— Тази проклета книга.

— Тази проклета книга спаси живота ти днес, Садеас. Мисля, че започвам да разбирам какво виждаше Гавилар в нея.

При тези думи Садеас се намръщи, макар че гледаше натрошената си Броня. Поклати глава.

— Може би трябва да те оставя да ми кажеш какво имаш предвид. Бих желал отново да те разбирам, стари приятелю. Започвам да се чудя дали въобще съм те разбирал някога. — Пусна ръката на Далинар. — Някой да ми доведе проклетия кон! Къде са офицерите ми?

Далинар си тръгна и бързо намери неколцина гвардейци да се грижат за Храбрец. Щом ги доближи, бе поразен от огромния брой трупове. Бяха нападали в редица там, където бе пробил строя на паршендите, за да достигне Садеас; истински път на смъртта.

Погледна назад до мястото, където бе започнал пристъпа си. Десетки мъртви. Може би стотици.

Кръв на предците ми. Аз ли направих това? Не бе убивал толкова от ранните дни, когато помагаше на Гавилар да обедини Алеткар. От години не му беше ставало зле при вида на смъртта.

А ето сега се погнуси; едвам сдържаше стомаха си. Нямаше да повръща на бойното поле. Хората му не биваше да виждат това.

Препъна се. Държеше едната си ръка на челото, а с другата носеше шлема. Трябваше да се радва. Но не можеше. Просто… не можеше.

Доста ще трябва да се поизпотиш, за да ме разбереш, Садеас, помисли си той. Защото, в името на Преизподнята, на мен ми е трудно да разбирам себе си.